- Почвай с обясненията! – подкани ме Глухарьов докато отваряше купения алкохол.
Бяхме се обзавели с доста, предвид факта, че се очертаваше цяла вечер мислене. Аз пък правех мезе – пържени яйца и салата. Той предложи и да сготви, но го срязах, че това си е моята кухня и смятам да си готвя аз.
- Виждаш ли, Серьожа, нещата са много оплетени наистина – започнах аз, докато се пазех от врящото олио в тигана. – Мирише ми на любовен триъгълник.
Глухарьов се пребори с бутилката арменско вино и наля само в моята чаша, а на себе си наля водка. За него виното беше „лигавене“, обаче аз не бързах да почвам от следобеда. Навън може и да се смрачаваше, но стрелките на часовника не показваха повече от четири и половина следобед.
- Продължавай – каза той по следователски маниер.
Не можех да разбера как след година съвместна работа, когато ми искаше обяснение за работите на Различните, винаги се държеше като ченге в стаята за разпити. Хубавото беше, че вече не му се връзвах много. Ясно беше, че това му е втора природа. Изсипах яйцата в една чиния и се заех с втората порция. Поставих чинията пред него и той се намръщи:
- Препържила си ми ги!
- Да, бе, а ти ги ядеш сурови! – контрирах аз без да се трогна особено. – Според мен информацията, която получихме от Волгин не е съвсем точна.
- В какъв смисъл? – попита ме моят партньор с пълна уста.
Препържени или не, човекът беше умрял от глад – в районното нямахме време дори да обядваме, а после стана твърде късно с цялата патардия.
- В прекия и напълно буквалния смисъл. Проверих го през Сумрака, той има чувства към лечителката и със сигурност преувеличава за вещера като се опитва да го натопи. Нещо ми е гнила тая работа. Ти си ченгето, но за една година в отдела почнах и без магия да надушвам миризливите работи...
Опържих и своите яйца, изсипах ги в чиния, изключих котлона и се настаних срещу него на масата. Глухарьов вече беше успял да унищожи своята порция – кога за пет минути? Явно беше много гладен. Нищо, щях да сготвя пак, какво толкова! Лошото беше, че като го знаех Глухарьов какво количество храна можеше да изяде, можеше и да не ни стигне манджата.
- Дай едно по едно – започна да изброява на пръсти той. – Първо, какви са тия вещери и лечители, че не разбрах. Вещиците не бяха ли злобни бабки дето тунинговат метли в МПС-та?
Прихнах да се смея, та за малко не се задавих с виното. Пак глупави човешки предразсъдъци. Какво нещо правеха детските приказки! Сякаш образът на Баба Яга оставаше в главата на всички хора като типичната вещица. А имаше и красиви жени. Всъщност, повечето вещици се подвизаваха като красиви жени. Поне в човешкия свят. Иначе в Сумрака, всички бяха отвратителни бабички. Заради нещо свързано със силата им, никога не се задълбах да разбера повече. По начало, вещиците адски завиждаха на всяка Светла, защото Светлите вълшебници и лечителки никога не остаряваха толкова бързо (или толкова грозно). Но пък, от друга страна, Глухарьов досега не си беше имал работа с красива вещица – тях целенасочено ги държах настрана, защото имаха такива мръсни методи за оплитане на противника в мрежите си, че моят колега, въпреки амулетите, цинизма си и моето присъствие, можеше да се окаже марионетка в ръцете на някоя такава.
- Има мъже-вещици, Серьожа – започнах да обяснявам аз като спрях да кашлям. – Те се наричат вещери. Вярно, не се срещат често, но ги има. Впрочем, професията на анестезиолога, с всички там лекарства, упойки и прочее много им отива. Други подобни стават народни лечители. А вещиците далеч не са само грозни бабки на метли. Има и невероятни мадами на бентлита също. Но с такива по-добре да си нямаш работа. Защото повечето не доживяват да разказват след срещата.
- Добре де, да допуснем, че оня е вещер – продължи Глухарьов, видимо не особено убеден. - За какво му е да работи в спешното? Той какво, да не би да събира човешки органи за отвари? – тук той се изхили, докато замезваше с кисели краставички.
- Възможно е. Това е наша работа, да разберем какво прави. Има обаче и друго – вещерите и вещиците, особено онези, които не се съвсем продали душата си на Всемирния Мрак, честичко работят като лекари. Хем има много Сила – и за Тъмните, и за Светлите, хем могат да правят онова, което им е по сърце. При това без лиценз.
- От какъв зор? Нали идеята на лекарите е да спасяват?
- Да, но в спешното често има и смърт, и лоши емоции, а Тъмните се хранят с тях. Освен това, един вещер може доста добре да лекува, ако поиска.
Глухарьов тръгна да си пали цигара, но един лош поглед го спря по средата на движението. В моя дом не се пушеше, точка. Дори Олег бях научила да пуши вън. Затова моят партньор прибра запалката с въздишка и продължи да разсъждава на глас:
- Дотук добре, а това с лечителите какво беше?
- Лечителите са Светли. Това са лекарите на Различните. Всички те (без изключение, впрочем) работят като медици, защото това е идеалното прикритие за способностите им – продължих да обяснявам аз, докато унищожавах яйцата в чинията си. – Всеки Различен може да лекува, кой добре, кой не чак толкова. Обаче един лечител е направо незаменим. Всъщност, лечителите на Различните, са онези лекари, за които хората казват, че имат „златни ръце“ – лекари по призвание. Това обаче не означава, че се спогаждат особено добре с вещерите и вещиците, които също биха могли да работят с тях.
- Такаа, това добре, но тогава защо тая Светла лечителка се е хванала с тоя, хм... тъмен субект? И за какви лицензи говориш?
Навлизахме в дълбоки води. Досега бях направила всичко възможно да спестя на Глухарьов цялата работа с вампирите, но май поне за лечителите трябваше да обясня. Въздъхнах, оставих чашата с вино и си взех водна чаша от сушилника. После взех бутилката водка, сипах си половин чаша и я пресуших на екс. Този разговор нямаше да хареса на нито един от двамата.
- Никой Различен не може да прави каквото си иска – обясних аз и Глухарьов кимна, да покаже, че ме слуша. За толкова време поне това му бях набила в главата. – За лечителите има лицензи. Не можеш просто ей така да спасиш всички, защото това ще разреши на някой Тъмен да убива на ред. Равновесието между Изначалните Сили трябва винаги да се пази. Естествено, винаги се лавира, а всеки лечител има на сметката си бая нарушения. Те са Различните с най-много простъпки, но Патрулите ги оставят, стига да не е нещо драстично. Всички обичаме добрите лекари. Колкото до връзката между Светла и Тъмен, това ми е твърде странно и на мен. Тези двамата не са като нашите Ромео и Жулиета от преди година. Вече са възрастни и не мисля, че е просто сляпа любов. Какво е точно обаче трябва да разберем. Според Волгин, вещерът я е омагьосал, но мен ме съмнява.
- Защо?
- Не знам, просто ме съмнява. Трябва да изискам доклад за нея и за вещера, но за такива неща трябва да докладвам в Патрула. Тоя любовен триъгълник може да ни излезе през носа.
Глухарьов погледна часовника си. Минаваше шест вечерта и навън отдавна беше паднал здрач.
- Можеш ли да ги изискаш сега? Така поне ще спестим време.
- Мога да опитам, да видим какво ще ми кажат. Смените в Патрулите свършват в 8, както при нас.
Моят колега се изхили, което ми напомни, че и двамата се бяхме скатали от работа за остатъка от деня. Набрах номера на Дневния Патрул, но там никой не ми вдигна, така че побързах да се свържа с нашите. Вдигна Юля, шефката на аналитиците.
- Здрасти Юлечка – поздравих свойски аз, с нея бяхме приятелки. – Ти ли си на смяна тази вечер? Чудесно. Виж, тук със Сергей имаме един казус. Накратко, Светъл лечител се опитва да натопи един вещер, че оказва въздействие върху бившето му гадже. Трябват ми досиетата на тримата и всичко друго, което можеш да намериш – продиктувах й имената. – Не, Юлка, аз утре така и така ще мина да взема документите, сега ще ми трябва само основната информация. Ранг, взаимоотношения, кавги, такива неща. Ами, какво да ти кажа, седнали сме и обсъждаме случая в момента. Не, няма да препиваме. Да, ще докладвам на началството в момента, в който си изясня какво се случва. Мерси много, чакам!
Затворих и оставих телефона до себе си.
- И? – попита Глухарьов.
- Ами, Юля каза, че ще се обади като открие нещо – свих рамене аз и си налях от водката. Глухарьов проследи движенията ми с крайно неодобрителен поглед, който игнорирах. – Засега чакаме.
- Само не разбирам защо ти е толкова гнила цялата работа...
- Виж сега, Серьожа, ако някой се овърта около Ира, ти какво би направил? – попитах аз и Глухарьов моментално се напрегна.
- Да не би да си видяла или чула нещо? – попита ме той и в очите му проблесна нещо опасно.
Моят колега-човек имаше едно, добре де, две слаби места и те бяха жени. Едната беше сестра му Маринка, а другата – Ирина Сергеевна, началничката на районното и негова дългогодишна любовница. Все още не разбирах защо тези двамата не се женеха... Глухарьов, пък и тя, бяха болезнено ревниви един към друг. Дочуеше ли дори намек, че нещо може да им се случи, се превръщаше в съвсем различен човек. Бях се сблъскала с този човек преди година, когато един психар отвлече сестра му и никога повече не исках да го виждам. Това амплоа на своя колега де, психарят го развъплътихме на Трибунал. За който също не исках да се сещам.
- Не, нееее – размахах ръце аз. – Просто теоретично си говорим. Никой няма около Ира, спокойно! Не бързай да зареждаш нерегистрираното оръжие и да търсиш терен за заравяне на труп.
Моят колега се изхили. За година се бяхме поопознали вече, та можехме и да се майтапим с черен хумор без някой от нас да се засегне на кръв.
- Сериозно те питам! Какво би направил?
- Ами – почеса се Глухарьов по тила, - най-вероятно тоя ще стане клиент на спешното в най-скоро време. Не бих позволил някой да се навърта около нея.
- Именно. Обаче когато си Различен, не можеш да пребиеш противника, както правите вие хората – обясних аз. – Само че Различните са също толкова ревниви, колкото и хората. И просто не могат да стоят и да гледат как някакъв гадняр отмъква любимото момиче под носа им.
Глухарьов си сипа водка, стана и започна да крачи напред-назад из кухнята с чашата в ръка.
- Защо да не може да попречи? На вас би трябвало даже да ви е по-лесно. С всички там специални ефекти...
- Ами, защото Различните се бият със заклинания – въздъхнах аз, за пореден път в ролята на учителка. - Следователно, се викат на магически дуел.
- Със саби или с пистолети? – попита моят партньор и отново посегна към цигарите и запалката.
- С магия... Серьожа, ако ме ми пушиш – или отвори прозореца, или на балкона! Мразя цигарения дим, знаеш го.
Глухарьов изръмжа, но все пак отвори прозореца. В кухнята нахлу студ. Добре поне, че снегът беше спрял. Въпреки че бях станала резистентна към цигарите докато работех, не исках домът ми да вони като кабинета ни на Пятницка. В никакъв случай.
- Ето затова предпочитам да пием у нас – измърмори той под нос, - защото тук трябва да правя каквото ти кажеш.
- Именно – доволно казах аз, заради което той ме стрелна с един не особено приятен поглед. - А сега на въпроса ти – магическите дуели са забранени. Дори и никой да не умре, и двамата ще отидат на Трибунал, а оттам никой не излиза без наказание. Виждал си вече що за чудо е. Никой Различен доброволно не би си причинил такова нещо, особено пък заради любов.
Глухарьов изгаси цигарата в перваза на прозореца и си спечели изпепеляващ поглед от моя страна, който най-невъзмутимо игнорира.
- Значи мислиш, че този Волгин иска ние да му вадим кестените от огъня, така ли? – попита той, докато се мъчеше да си запали втора цигара.
- Точно така – не може формално да извика вещера на дуел и затова скалъпва някакви странни обвинения срещу него, надявайки се Патрулите да му свършат мръсната работа. Мен обаче нещо друго ме притеснява много повече.
Моят партньор си допуши цигарата, затвори прозореца и се върна на масата.
- Какво имаш предвид? Ясно, че не са лигавщините между тия тримата.
- Помниш ли как Волгин спомена за изчезващи хора? – попитах аз. Глухарьов кимна. – А сещаш ли се за делата за изчезнали хора дето ги обработвахме сутринта? Аз ги заделих. Не са едно и две, оказа се.
- Е, и? Москва е огромен град, все някой ще се затрие – философски заключи моят партньор. Типичният скептицизъм на средностатистическо ченге. – Впочем, още салам ще се намери ли? Че мезето нещо взе да свършва...
- Виж в хладилника – нарежи си – махнах с ръка аз. – Не е въпросът в размера на града, а във взаимовръзката. Били са в Склиф за нещо си, а после, няколко дни по-късно, попадат в сводката с изчезналите лица.
Глухарьов не отговори, затова се обърнах да видя какво прави. Той беше застинал с ръка на хладилника и ме гледаше съсредоточено.
- Какво? – озъбих се аз. – Сега ако ми кажеш, че не съм права...
- Права си – съгласи се той, взе си салам от хладилника и отново седна на масата. – Обаче се чудя кога толкова порастна за една година. При това, правих всичко възможно да те разкарам и не съм си давал зор.
- Серьожа, аз съм на двайсет и шест вече – срязах го аз. – С порастването съм приключила преди има-няма десет години.
Глухарьов въздъхна многострадално и се зае с приготвянето на мезето.
- Не на години, като следовател имам предвид – каза той, без да вдига поглед от работата си. - Преди година една дума подобна не можеше да вържеш. А сега какви ги редиш...
- Уча се бързо – ухилих се аз, доволна от похвалата, при Глухарьов не бяха чести. - Обратно на въпроса. Какво мислиш?
- Имаш право – заключи следователят с опит, докато режеше салама на нервиращо правилни резени – пак перфекционизъм някакъв. – Мен обаче друго ме тревожи.
- Какво?
- Това че тоя Волгин има информация за сводката изобщо. Откъде и защо я има?
- Откъде мога да предположа – нали Игнат, нашият следовател, му е съсед. Може нещо да е изтърсил по време на някой запой. Защо обаче би му била подобна информация, нямам представа.
Саламът вече беше нарязан, така че двамата с Глухарьов преминахме към унищожаването му.
- Значи трябва хубавичко да си поговоря с тоя Игнат за това що е следствена тайна – заключи Глухарьов с пълна уста. – Че не се знае за какво и къде ще се раздрънка следващия път.
Кимнах. Напълно беше прав. В крайна сметка, именно Игнат ни натресе тоя случай, дето дори не беше ясно с какво е свързан. Сигурна бях обаче, че имаше нещо в него. Какво точно беше въпрос на време да разберем. А на този Игнат трябваше много сол на главата да се трие. Дори не се сещах защо и как е влязъл в списъка на екипа. Тогава беше толкова напрегнато, че не съм гледала всеки под лупа. Явно и Глухарьов беше проспал това-онова.
Няма коментари:
Публикуване на коментар