Различни Взаимоотношения (втора част от книгата) - първа глава (първа част)

Не си спомням почти нищо от времето, когато формално съм станала част от Патрулите и са ме намерили. Онова което знам, ми е разказвано в последствие. Казвали са ми, че дължа живота си на един Светъл, който споделил енергията си с мен, за да мога да издържа докато дойдат лечителите. А после си отишъл без никой да го види. Не помня този Различен. Само понякога ми се присънва странна аура – яркожълта, като ясно слънце, с тъмносини жилки. Не знам дали наистина съм я видяла, или това е плод на въображението ми. Откакто станах част от Патрула не спрях да търся този Различен. Не е сътрудник на нито един Патрул – проверих целия състав на всички филиали на Патрула в Руската Федерация, не можах да намеря подобна аура в базата данни. Всеки път, когато вървя по улиците се оглеждам – но нищо. Той се беше появил, за да ме спаси и после беше изчезнал. Често съжалявам, че така и не съм запомнила лицето му. Или пък той самият е затрил част от паметта ми, за да не мога да го намеря после. Знам ли...
Онази сутрин отново бях сънувала тази аура и това не ми даваше мира. Винаги, след като станах част от Патрулите, ми се е искало да му благодаря, да видя кой е. Но като типичен Светъл – защото един Тъмен никога не би помогнал на Различна на умирачка, той беше направил добро без да иска нищо в замяна. И после беше изчезнал, за да избегне неловкия момент с благодарностите. Понякога ме е яд на него – толкова ли не е могъл да дойде и да провери как съм? Казвали са ми, че състоянието ми е било критично поне седмица. Не знам обаче, а и не си спомням, някой да е идвал да ме види през това време. 
Влязох в районното и се насочих направо към дежурния. Бях цивилна точно този ден, защото Глухарьов ме беше пуснал да се помотая и да си почина, както се беше изразил той. Беше ми наредил да не се появявам на тази смяна – беше му се паднала дневната – и да си възстановявам силите вкъщи. Обаче аз си бях забравила една флашка в кабинета му (вече наш общ кабинет) и дойдох в отдела да си я взема. Глухарьов щеше да дойде на смяна чак към четири следобед – имаше някаква работа в Прокуратурата, затова реших да дойда, да отключа кабинета му, да взема флашката и да си тръгна без да разбере. 
Поздравих дежурния, този път беше някакво младо момче, което изобщо не познавах, показах удостоверението си и поисках ключа от кабинета. Момчето нещо не ми вярваше, защото се замота, докато запише данните ми в някакъв халваджийски тефтер. Интересно, колко ли хора биха цъфнали в районното с фалшиви милиционерски документи и биха искали достъп до кабинета на следовател? Може и да имаше подобни идиоти някъде, обаче аз започвах да губя търпение. В крайна сметка, удостоверението ми си беше напълно истинско – само бях употребила известно количество Сила, за да се сдобия с документи, удостоверяващи че съм преминала през съответната подготовка. От друга страна, аз с моите впити дънки и блуза с деколте изобщо не приличах на служител на реда.
- Слушай сега, приятелче... - започнах аз, защото чертичките по пагоните му нищо не ми говореха. Друг би се обърнал към него с чина му, но аз реших да не се набивам в дълбокото. – ...аз работя тук от почти месец. Следовател съм, това е моят кабинет. Дай ми ключа и не ми губи времето. 
- Това е кабинетът на майор Глухарьов – началникът на следствения отдел – опъна ми се онзи. Странно, с тая руса коса и сини очи ми приличаше повече на ученик в горните класове. – Вас не Ви познавам. Не мога да Ви пусна в кабинета му. 
- Виж какво - този определено започваше да ме дразни, – повтарям ти, че работя тук. Аз съм лейтенант Наташа Алексеева. Провери в списъка с личния състав! С майор Глухарьов сме в един кабинет. Той е мой пряк началник.
Определено ме дразнеше – добре, не съм в униформа, ама поне на удостоверението не вярва ли? Ако бях самозванка дали щях да съм толкова настоятелна? Онзи започна да рови в списъка с личния състав – доста дълга таблица - и почна да търси името ми там. Имаше да си търси, а аз започвах да губя търпение. Дори съжалих, че не съм влязла през Сумрака. Ама не, аз исках да вляза както си му е реда. На ти сега. 
Тъкмо разсъждавах как точно да му откъсна главата и как да извиня въздействието от Шесто Равнище, което смятах да му приложа, ако продължи да се опъва, когато вратата на сградата се отвори с трясък и вътре влезе част от оперативната група. Три яки момчета, въоръжени до зъби и с бронежилетки, които влачеха някакъв як поне колкото тях бабанка. Единият от оперативните се провикна, докато се мъчеше да извие гигантската ръка на задържания:
- Иванушка, отварай кафеза, по-бързо!
Дежурният мигом забрави за мен и хукна с ключовете. Аз останах на мястото си – пребиваването в кафеза си е рутинна дейност в отдела. Всеки ден има поне по няколко „гости“ за там. Затова реших чинно да изчакам, докато нарушителят бъде надлежно затворен в кафеза. Въпросният Иванушка тъкмо отключваше вратата, когато се случи немислимото. Бабанката успя да освободи едната си ръка от държащия го оперативен и хвана вече отворената врата, която трасна в челото на Иванушка. Бедното момче рухна на пода като чувал с картофи. Ставаше лошо. Тримата оперативни се опитаха да го натикат в кафеза, но онзи успя да просне на земята още един от тях като го блъсна в стената и да вземе пистолета му. Глухарьов ме беше научил, че всички оперативни стрелят с Макаров (не че виждах разликата) и кой знае защо тази безмислена информация ми мина през главата в този момент. Бабанката го насочи към оперативните около себе си – те веднага отстъпиха крачка назад, после към всички други в залата и кресна:
- Ръцете горе или ще стрелям! Всички на пода! 
Цивилните тъжители реагираха на момента и послушно вдигнаха ръце след което се проснаха на пода. Аз за пръв път съжалих, че не нося оръжие. 
В приемната беше пълно с хора и дума не можеше да става за въздействие през Сумрака – после трябваше да се трие твърде много памет и можеше да изтървем нещо. Затова в крайна сметка реших и аз да вдигна ръце, че куршум в главата не ми влизаше в плановете за този ден. Бабанката отново завъртя пистолета наоколо, а един от оперативните се хвърли към него като използва моментното разсейване. Лош ход, защото при тая маневра бабанката без да иска натисна спусъка. 
Усетих куршума твърде късно, когато вече не можех да се отстраня напълно от траекторията му. Затова паднах с вик на земята и притиснах длан към лявата си ръка. Там, на ръкава на блузата, се оформяше красиво червено петно. Невероятно! Сега пък ме и раниха! Болеше ме много, затова от очите ми потекоха сълзи, от болката. Чувах се как скимтя като кученце, което са ритнали. Пареше, все едно някой ръчка ръката ми с нажежено желязо. Ужас! Не смеех да погледна колко е сериозно. Като през мъгла видях как оперативните натикват бабанката в кафеза и го смилат от бой. Един извлече Иванушка настрана и го свести с два шамара. Почваше да ми става лошо, а кръвта – топличка и яркочервена – започна да се процежда между пръстите ми. 
- Повикайте Бърза Помощ! – развика се една бабичка, чувах гласа й някъде от ляво. – Раниха момичето! Помогнете! 
После последва някаква топурдия и усетих как някой ме вдига на ръце. Следващото нещо, което помня е бялата престилка на лекаря от Бърза Помощ. 
- Къде съм? – промърморих аз и се размърдах. 
Онзи ме бутна да легна и отговори делово:
- В Пятницкото районно сте, простреляли са Ви. Куршумът само Ви е одраскал, но все пак сте изгубили доста кръв. Трябва да почивате. Иначе раната може да се отвори и тогава ще стане много интересно. А вие не искате някой тромб да хвръкне я към сърцето, я към мозъка Ви, нали? – строго ме погледна той. 
- Не – измънках аз, макар че не ми беше много ясно какво точно може да стане.
Докторът продължи да чопли нещо по ръката ми с критична физиономия. 
- Значи не сте Свети Петър? – опитах да се пошегувам с доктора аз. 
Той поклати глава, явно развеселен и облекчен от опитите ми да се майтапя. 
- Ако не се напрягате и не натоварвате ръката през следващите няколко дни, няма да се срещнете скоро с моя колега – отговори ухилено той и продължи да си върши работата. 
Имаше чувство за хумор, признавах му го. 
Не усещах болка, явно ми беше бил някаква упойка, докато ме закърпи. Не смеех да погледна какво точно прави с ръката ми, затова се огледах наоколо. Кой знае защо, лежах на диванчето в кабинета на Стас Карпов, началникът на оперативните. Всъщност имаше желязна логика, неговият кабинет беше най-близо до пропуска, така че беше идеален за манипулационна. Бяха сложили някакви зеленикакви болнични чаршафи и мя бяха проснали отгоре. 
Освен мен и лекаря, в стаята нямаше никого другиго. Междувременно, лекарят чевръсто ме превърза и ми помогна да седна. Виеше ми се свят. Някъде смътно в съзнанието ми се зароди въпроса защо всъщност съм тук, а не в болницата. Обаче ми беше твърде лошо, за да разсъждавам. 
- Заших Ви, както ме помолиха служителите на милицията, но съм категорично против да Ви оставя тук без да са Ви направени задължителните изследвания и без този случай да бъде докладван – добави лекарят и започна да събира всякакви там нещица в чантата си.
Примигнах. 
- Не Ви разбирам, докторе. 
Лекарят изсумтя. 
- Аз също не разбирам защо ме накараха да Ви зашия още тук, на полеви условия, при положение, че в болницата това би било много по-ефективно – той млъкна и ме огледа критично. – Раната не е твърде сериозна, но все пак би било добре да се погледне и от специалист – съдов хирург. Но, не! 
- А защо ме зашихте тук? – попитах тъпо аз. 
Истината беше, че не ме интересуваше къде точно ще ме шият. Главата ми плуваше, чувствах се слаба и уморена. 
- Настояват да Ви разпитат веднага – изсумтя лекарят. – Затова настояха да ви закърпя още на място. А после, каквото и да смятат те, аз ще си свърша работата и ще ви откарам в болницата! 
Кимнах. Да ме кара, където иска. Важното беше да съм цяла.
- Ще сте слаба още няколко дни – обясни той. – Превръзката трябва да се сменя всеки ден, ще отидете в районната поликлиника по местоживеене. 
Явно изглеждах зле. Погледнах надолу към ръката си и видях, че съм надлежно бинтована, а ръкавът на блузата ми е разрязан до рамото. Жалко, хубава блуза беше. И скъпа, мамка му... Нищо, ще си купя друга. 
- Ще Ви изпиша болкоуспокояващи... – продължаваше лекарят да каканиже, докато аз се опитвах да си обясня как, по дяволите, ми се случи това. – Ето това е рецептата, трябва да си ги купите от аптеката – и той ми подаде една хартийка с надраскани две криви черти. Само фармацефтите могат да разчетат това. 
Взех хартийката и кимнах с благодарност. Ще има да ме подкачат в Патрула – така да се прецакам, простреляна Различна! Ха! Срам и позор!
- А сега ще Ви оставя на органите на реда за разпит – додаде лекарят, събра нещата в чантата си и стана. – След това ще се видим пак! 
- Добре докторе – отговорих с дрезгав глас аз. 
Чувствах се смазана, виеше ми се свят и представа си нямах как ще обясня раняването вкъщи. Вероятно никак. По-добре да не се прибирам преди да заздравее. Някак си трудно щях да представя огнестрелна рана като нещо друго. Имаше начин да ги баламосам някак, докато ме няма. Иначе ще трябва твърде много да се обясняваме – не че няма да разберат, ще разберат. Обаче не искам да ги тормозя излишно.
- А - сети се за нещо лекарят на вратата, – носете ръката си в превръзка през врата няколко дни. Не бива да я натоварвате! Нали си спомняте какво Ви казах за прокървяването?
Аз само кимнах. Не ми беше много ясно от какво се правят превръзките през врата, но щях да разбера скоро. Лекарят затвори вратата зад себе си, а аз плахо опипах ранената си ръка. Вече бях истински Рамбо – първата кръв беше официално пролята! Как точно ме бяха ранили ми беше леко мъгляво, но общо-взето си спомнях какво се е случило. Интересно, къде ли беше останала чантата ми? Тъкмо си мислех да стана и да изляза, когато вратата се отвори и вътре влезе онзи оперативен, който се беше хвърлил към бабанката. И който според мен носеше пряка отговорност за раняването ми. Намръщих се и го изгледах кръвнишки. 
- Извинете – неловко започна той и кимна към ръката ми. 
Беше млад, може би на моите години, а може и малко по-голям. Тъмна коса, светли очи, привлекателни черти. И очевидно пълна липса на мозък.
- Стана инцидент. 
- Забелязах – просъсках аз. 
Чудех се кога точно да почна да го навиквам – дали сега, или след няколко секунди. Май нямах сили да започна сега.
- Трябва да Ви разпитам – продължи той като седна на един стол срещу мен. 
Изкушавах се да го изритам между краката, че е такъв кретен, но се опасявах, че това може да пусне нажеженото желязо отново в ръката ми. Та се въздържах. 
- Къде е чантата ми? – попитах аз. 
Този май не беше разбрал, че съм му колежка или че изобщо съм в системата. Време беше да разбере. 
- Чантата Ви ли? – попита дебилно той. 
Май изглеждаше интелигентен само на вид. Кой умен човек би станал професионален бияч?
- Да, там са ми документите – потвърдих ледено аз и той излезе от кабинета без да каже дума. 
Облегнах се назад и затворих очи. 
Следващото нещо, което чух, беше гласа на задаващия се Карпов, който беше почнал подопечните си още от коридора:
- Вие сте идиоти! – викаше той. – Така ли се прави? А ако онзи беше застрелял някого? Трябваше да стреляте в крака му, а не да се мъчите да го преборите с голи ръце! – 
Беше бесен и бях напълно съгласна с него. Чуваха се нестройни отговори, които той прекъсна с нов крясък: 
- А ако беше убил някого? А?
- Стас, ние такова... – чу се опит за отговор. 
Последва тъп звук от удар. 
- Какво такова? – изръмжа Стас Карпов, явно вече бяха на вратата. – Къде е ранената? – той понижи глас, но успях да чуя и следващата фраза: - Сега ще трябва да сте много мили и любезни и да се извините на жената, за да не гръмнат всички телевизии. И се молете да ви влезе в положението и да не подаде жалба, че иначе кожите ви ще смъкна! Да се червя заради вас, идиоти с идиоти, копелета дебилни...
Той вероятно щеше да продължи да им измисля нови и нови прякори, но в този момент вече беше отворил вратата и се озова лице в лице с мен. Диванчето се намираше точно до вратата, а девойка с превързана ръка и окървавена блуза трудно се пропуска. 

Различно Издирване - пета (последна) част

- Как го търпиш? – попита замислено моят колега, загледан в облаците над нас.

Снегът вече ни беше покрил и двамата със снежинки, направо приличахме на снежни човеци. Какво пък, не ми пукаше. Нека да вали! Когато вали сняг е по-празнично. А на нас двамата с него ни оставаше само да се радваме на падащия сняг. Дотук с плановете за купон и почивка.

- Кое? – попитах аз тъпо, къде заради бирата, къде заради това, че цял ден не бях яла, да съм красива за роклята. На ти сега. – Завулон ли?

- Не, остави го тоя! – махна с ръка моят колега. – Аз за такива случаи говоря. Когато ти се иска да е другояче, а не става. Когато виждаш млад човек да се съсипва. 

Сложих ръка на рамото му и той ме погледна учудено. 

- Какво?

- Не очаквах, че толкова много ще се впрегнеш, Серьожа – обясних аз. – Ако знаех, щях да ти обясня как един Различен става Различен по-рано. Това е въпрос на избор. Само че не мой или твой, нито дори на Хесер и Завулон. Изборът е само и единствено на конкретния Различен. Оксана вече е направила този избор. Дори не днес, когато се опита да ти предложи рушвет. 

Противно на отвратителното си настроение, Глухарьов прихна. Аз също. Малката определено имаше скрити таланти. Имаше нещо стряскащо в това шестгодишно оправно момиченце, което уверено предлагаше рушвет на нас, продажните ченгета. И нещо страшно забавно. Защото Оксана, колкото и да се опитваше да се прави на отракана кака, беше просто едно малко момиченце. Малко момиче, което има нужда от любящи родители, покрив над главата, храна и дрешки. Играчки също. От някой, който да се грижи за него и да го обича. 

- Но защо? – попита Глухарьов отново. – Защо такива неща трябва да се случват? На кого какво е сторило това дете, че... – той потри челото си с ръка. – Такъв живот на тези години? Да проси пари на гарата... Знаеш ли, Наташа, този твой шеф, дето е вътре, е прав. Ние, хората, понякога сме пълни отрепки. 

Примигнах. Завулон не беше казал подобно нещо. Поне не на глас. Явно Глухарьов умееше да вижда в душите на хората. Нормално, повечето милиционери са малко или много психолози. 

Тъмните смятаха хората за измет и заради случаи като този с момиченцето, бях склонна да се съглася. Какво ли я чакаше, ако не й беше отредено да стане Различна? Детски дом, нищета и бременност на 16? После наркотици или някой бардак? По-добре да работи за Мрака, но да има поне някакъв шанс да избира своята съдба.

- Така е – съгласих се аз. – Но ние с теб поне направихме нещо добро за детето. 

- Да, бе, обрекохме я да върши злини до края на живота си. Много добро сме направили, няма що! – отговори ми Сергей и надигна бутилката. 

Разбирах го. От хилядолетия Тъмните бяха лошите в приказките. Повечето приказки, впрочем, не са написани от Светлите, както проповядва всеки подпийнал Тъмен, а от хората. Хората, които не могат да направят разликата между едните и другите. За тях Различните са заплаха и следователно – трябва да се изтребват. А това се насажда в главите на децата още от люлката.

Вещицата, която разваля всичко, лошият магьосник, който отвлича принцесата... Това беше нормална човешка реакция. Тъмните наистина творяха зло. Но имаше и друга страна на монетата. Когато са заобиколени от мъка и нещастие, те го отнемат. Изяждат го, така да се каже. Не завинаги, това никой не може да направи, но поне за малко. Така че в обкръжението на Тъмен, кошмарите изчезват, болката и тъгата също. Това не помага много, но също както и Светлите, Тъмните се хранят от човешките емоции вече хиляди години. Хората имаха нужда както от едните, така и от другите. 

- Не си прав! – възразих разпалено аз. – Завулон обаче е прав, че това е най-добрият подарък, който може да й направи. Сега вече няма да се притеснява за пари или покрив над главата и повече няма да се налага да проси. Ще бъде осиновена от служители на Патрула и ще израстне в читаво семейство. Няма да бъде с впиянчената си майка! Няма да се травмира допълнително всеки ден! Когато порасне ще има възможност да отиде в добър университет и да си намери хубава работа.... Да продължавам ли? 

- А доброто? – попита Глухарьов крайно наивно. 

Не очаквах от него да е толкова сантиментален, наистина. Ченге с повече от десет години стаж в системата. Какво друго добро в случая? На практика, инициирането за това дете беше билет към един прекрасен живот. По-добро от това, здраве му кажи.

- Какво за доброто? – попитах аз все пак. 

- Това, че доброто за нея няма да съществува. Това че до края на живота си ще вижда всичко в черно? – отговори Сергей и ме погледна мрачно.

- Тъмните могат да вършат добро – отговорих аз и протегнах ръка. 

Една снежинка падна там и изчезна. После още една и още една. Доброто е преходно нещо. Правиш добро и хората го забравят, правиш зло и то се помни вовеки. Така смятат Тъмните. Аз донякъде съм Тъмна. Обаче има и нещо, което самите Тъмни не осъзнават. Понякога злото прави добро и доброто прави зло. „Добрата“ любовна магия може да обрече двама млади на вечно нещастие. „Лошото“ проклятие пък може да направи дори човек твърде чувствителен към случващото се около него и да му спаси живота. Имаше такива случаи. Те дори сами намираха офиса на Патрула, с молба за помощ. Просто черната фуния над главите им беше толкога огромна, че беше придобила собствен разум и част от него и магичното се беше вляло в жилите на прокълнатия човек. Но никога нищо не е черно и бяло. 

- Избор е на всеки Тъмен дали ще се опита да твори добро или не – казах накрая. - Никой нищо не им забранява. Ако Оксана един ден иска, ще може да върши добро. Сега важното е само, че повече никога няма да проси по улиците, разбираш ли? На мен също не ми харесва, че детето ще стане Тъмна, но такава й е съдбата. 

- Варварско е да отнемеш едно дете от майката – изтъкна моят колега и пак надигна бутилката. 

Преди да отговоря и аз реших да потърся отговора на дъното на бутилката. Хора, понякога бяха странни, наистина. Сам той беше видял що за майка има това дете. А аз, понеже успях да вляза в главата й, знаех че всяка улична котка е по-добра майка от нея. И въпреки всичко настояваше, че тя заслужава още един шанс... 

- А още по-варварско е да го оставиш да живее с нея, когато майката е пълен боклук! – долетя гласът на Завулон откъм входа преди да успея да си отворя устата. 

- Майка ми е пияница! – дочух и гласа на детето. 

Двамата с Глухарьов се обърнахме и видяхме Великият Тъмен да води за ръка момиченцето. Погледнах през Сумрака. Беше я инициирал и тя един ден можеше да стане наистина много силна магьосница. Виждаше се в аурата й. Сега обаче гледаше мен и Глухарьов с присъщото за Тъмните пренебрежение. 

- А аз ще стана велика магьосница! – весело отговори то. – И никой няма да ми казва какво да правя! Нито скапаната ми майка пияница, нито тъпите ченгета като вас! – изплези ни те тя. 

Глухарьов пребледня. Да, ето така става, когато те инициират – виждала съм какво става с новоинициираните в Патрула. След като влязат за пръв път в Сумрака, Тъмните виждат хората като долнопробна измет, а Светлите – като най-висшето творение на света. Но всичко е временно и след няколко седмици нещата се връщат в нормалното си русло. С присъщата за децата откровеност обаче, Оксана беше нарекла нещата им с истинските им имена. Това беше жестоко, но пък беше вярно. Сега тя мразеше майка си и щеше да продължи да я мрази вероятно до края на живота си. Не я обвинявах за това. Никоя жена, която постъпва с детето си така, без значение в какъв момент на делириум го е заченала, няма право да се нарича „майка“. Майка й беше човек и сега младата Различна мразеше и хората и презираше нас. Добре де, не мен точно, а Светлите. Въпреки това че чувствах длъжна да й се скарам. Не биваше от толкова малка да е такава цинична. 

- Оксана! – обадих се аз строго. – Дръж се прилично! Магьосниците се отнасят с уважение към останалите!

- Това го правят тъпите Светли – обясни ми тя делово и ме посочи с пръст. – Като теб! Ама аз съм Тъмна и ще правя каквото си искам!

Светла, а? Малката още не можеше да различи Светъл от Универсален маг. Нормално. Напуши ме смях, а Сергей до мен беше без думи. За него това беше олицетворение на най-ужасните му кошмари. Едно дете се беше превърнало в чудовище. Обзалагах се, че ако беше видял това през някоя от първите седмици на съвместната ни работа, щеше да избяга с писъци и повече никога да не го видя.

Разбирах го, но не можех да направя нищо. така става. Впрочем, това е една от причините да не се инициират малки деца. За тях светът е твърде черно-бял и всичко е доста добре разграничено и вкарано в калъп. Добро и зло. А истината е, че светът е сив. Сив като гадния московски дъжд, сив като мръсния сняг покрай метростанциите и на всяко кръстовище. Сив и гаден. Сив като Сумрака. 

Завулон се засмя над главата на детето и додаде:

- А сега ни извинете, но магазинът за играчки ни зове! 

След това, двамата Тъмни, момиченцето и мъжът на средна възраст, тръгнаха ведро по пътеката към портала. Той вървеше с дребни крачки, за да се нагоди към нейната походка, а тя подскачаше и си пееше някаква весела детска песничка. Беше истински щастлива и вярваше, че сега ще й се случи нещо хубаво. Видях през Сумрака. Ако ги гледаха хората, щяха да решат, че горд дядо е повел внучката, за да я зарадва с подарък от Дядо Мраз...

- Така ли става? – попита Глухарьов замислено. 

- Кое? – попитах аз неопределено, все още загледана в отдалечаващите се фигури.

- Така ли ставаш Различен? Като започнеш да презираш всички и да мразиш дори родната си майка? – отговори той и отново надигна бутилката. 

- Така ставаш Тъмен – обясних аз. – За Светлите и Универсалните е друго. 

Обърнах се към него. Противно на очакванията ми, той не се мръщеше, а с опакото на ръката си се опитваше да изтрие нещо от очите си. И никак, ама никак не му харесваше, че го видях. Дааа, днес определено нервите му бяха разклатени. Както впрочем и моите.

- Разбери, Серьожа, за това дете нямаше друг път – казах аз и го стиснах за рамото да се опомни. - Поне не друг път, който да не доведе до това ние с тебе да описваме детайлите по някое престъпление в резултат на което са я намерили в някоя канавка зад МКАД. За нея това е нов живот, а онова което чу е преходно. След няколко седмици ще се опомни. И ще стане пак лъчезарно дете. Дотогава обаче Мракът ще я държи в прегръдката си. Така става, почти винаги. 

Глухарьов се оттърси от мен, все едно съм някаква досадна муха. Разбирах го – сега презираше и мен, точно колкото и Завулон. 

- А майката? – вдигна вежди моят колега. – Нея какво ще я правим? Да мре в канавката, значи!

- Вероятно ще дойде някой Тъмен лечител и ще я отърве от порока й – отговорих аз. – Тъмните особено ценят хората, които са родители на Различни. Ще видим. Това не зависи от нас с теб. Намерихме ли детето? Намерихме го. Отървахме ли го от майката-отрепка? Отървахме го. Значи сме си свършили работата. Точка!

Глухарьов ме погледна така все едно ме вижда за пръв път. Нещо в изражението му никак не ми харесваше. 

- Знаеш ли, все си мислех, че като дойде тук не ставаше за милиционер – каза той накрая. – Обаче това, което го говориш може да го каже кой да е квартален. 

- Светът на Различните прилича на този на хората – отговорих аз и се чукнах с бутилката в ръцете му. – А това, Серьожа, е нашата неприятна реалност. Колкото повече подобни сцени виждаш, толкова по-циничен ставаш. За съжаление. Не свикваш, но започваш да разбираш.

Той кимна, все едно съм казала някаква изначална истина и надигнахме бутилките с бира. 

Над главите ни блеснаха фойерверки. Погледнах часовника си и видях, че показваше дванадесет. Кога беше минало времето? Ние два часа ли бяхме говорили? Новата Година беше дошла. Дежурните наизскачаха от отдела с пистолети в ръце и аз и Глухарьов зарязахме бутилките с бирата. Милиционерите започнаха да стрелят във въздуха. Така ченгетата посрещаха новата година. Нова година – нови случаи, както се майтапеше Глухарьов. И нови висящи дела, както всички подкачаха Агапов. 

- На! – тикна моят колега някакъв пистолет в ръцете ми. 

Оръжието определено не беше неговият – Глухарьов не ми даваше под най-страшни заплахи да припарвам до служебното му оръжие. Все едно знам какво да го правя, дори и да ми попадне. Около мен беше оглушително шумно. Крясъци, фойерверки, изстрели – човек ще каже, че патроните не са подотчетни...

- Сигурен ли си? – надвиках какофонията аз. – Нали не можех да стрелям?

- Ти пак не можеш – изхили се той, - обаче така е обичая при нас. Давай, цели се под ъгъл, не директно нагоре и стреляй! Това е традиция на Нова Година!

Послушах го. Какво пък толкова? Пистолетът даде откат и послушно изпрати куршум някъде в небитието. 

Днес си беше отишла една година и беше дошла друга. А за едно малко дете животът се беше променил завинаги. За добро или за зло, това никой не можеше да каже. 

А някъде там, в нощта, под фойерверките, крачеха хванати за ръка един Тъмен маг на хиляди години и едно шестгодишно момиченце, което щеше да помни тази Нова Година, докато не отиде в Сумрака завинаги...

КРАЙ

Различно Издирване - четвърта част

Нямах време дори да се върна обратно в кабинета, защото видях Завулон да се задава по коридора. Естествено, на пропуска не го бяха спрели. Обзалагах се, че дори не го бяха видели. Облечен както винаги в скучния си сив костюм. Самата меланхолия в човешки образ. 

- Къде е тя? – попита делово той. 

- Вътре – посочих аз към кабинета – Сергей е с нея. 

- А, човекът... – измърмори Великият Тъмен с тон, който ясно издаваше презрението му към хората. 

От двамата Велики, единствено Хесер понасяше Глухарьов. Именно „понасяше“, не „харесваше“ или нещо подобно. Завулон просто отказваше да се вижда със Сергей и всеки път, когато трябваше да предам по нещо, бях в ролята на вестоносец.

Реших да не се заяждам и влязох след Тъмния. Глухарьов стана и веднага се наежи. Чак тогава ми светна, че те двамата със Завулон никога не се бяха виждали. На ти сега! Моят колега-човек не обичаше престъпниците, а интересно как ли щеше да се отнесе към един слуга на Мрака. Обзалагах се, че не искам да знам.

- Това кой е? – попита той по-скоро мен, отколкото новодошлия. 

В цялата му поза си личеше, че не иска Завулон тук. Ама иди кажи на Велик Тъмен, че тук не е добре дошъл. Той може да ни направи и двамата на пихтия. По-добре с дипломация. Не исках проблеми с шефа на Тъмните. Защото пред него Хесер беше като Дядо Мраз – благ и винаги весел. Под меланхоличната черупка на Завулон се криеше изключително жесток противник. 

- Другият ми шеф – обясних кисело аз. – Дойде за детето!

- Моля? – зяпна Сергей и застана на секундата между нас и момиченцето. – Обясни по-подробно ако обичаш!  

Лошо, много, много лошо!

Преди да си отворя устата, Завулон се пресегна и с едно леко докосване даде начален тласък на Сергей така, че моят колега се спря чак на стола зад бюрото си. Да, докато Хесер беше в състояние да крещи до посиняване, Завулон обичаше да решава въпросите бързо и без много церемонии. Лошото е, че това „решаване“ обикновено означаваше по някоя счупена кост за провинилия се сътрудник на Патрула. Там лечителят имаше работа почти всеки ден. Затова пък дисциплината беше желязна. Но там и се налагаше да си зъл – с всички върколаци и вампири, които работеха в Патрула. Съставът на Дневния Патрул беше шестнайсет пъти по-голям от този на Нощния. Това се дължеше на простия факт, че на един Светъл Различен се падаха поне шестнайсет Тъмни. Някаква абсурдна зависимост. А на хиляди хора се падаше само един Различен – без значение от боята. 

- Казвам се Завулон и съм началник на московския Дневен Патрул. А ти, човеко, нямаш власт нито над мен, нито над това дете!

Тонът на Завулон може и да беше меланхоличен, но заплахата беше явна. Струящата Сила също. Не ги ли помирях до няколко минути, тук щеше да се лее кръв!

- Какво значи това? – попита Сергей с тон, който ясно издаваше намеренията му да застреля Тъмния. 

В главата, както обичаше да подчертава често. Само че нещо ми подсказваше, че за Различен като Завулон това изобщо няма да свърши работа. 

- Не бързай да скачаш, Серьожа! – включих се аз в ръката му и за по-сигурно минах между него и Тъмния. – Детето е потенциална Различна. Видях го. И според онова, което е, най-вероятно ще стане Тъмна. Затова и Завулон е тук. 

Великият Тъмен и детето се гледаха критично един друг. Интересно, че сега Тъмният беше самата благост и доброта. Той, какво, да не би да имаше опит с дечурлига? Някак не си представях Завулон в ролята на баща или дядо, но неведоми са пътищата на Сумрака. Завулон не тръгна да се обяснява, а просто се настани до Оксана и като фокусник измъкна един голям шоколад от джоба на сакото си. Очите на детето светнаха и то бързо разкъса опаковката и тръгна да хапе шоколада така, все едно беше пържола. Да, напълно нормално. Впрочем, ние можехме сами да се сетим да купим шоколад на детето, ама на! 

- Разкажи ми сега, Оксана, за родителите си – започна Завулон ласкаво. 

Сергей стана и се приближи до мен. Завулон смяташе да инициира детето. Тук и сега. Но очевидно моят колега имаше нещо друго на ум. Разбирах го – странен, меланхоличен мъж на средна вързаст се мотае около малко момиче. Сергей ги е виждал какви ли не за толкова години и ми беше ясно защо се опитва да счупи главата на Тъмния. Подозирах обаче, че това до нищо добро няма да доведе. 

- Завулон? – попитах аз за всеки случай, макар че беше очевидно какво става. 

- Някой е заслужил да получи подарък – отговори ми безцеремонно Тъмният. – А сега, ако обичате, напуснете кабинета и ме оставете насаме с малката. 

- Как пък не! – просъска Глухарьов и сви ръце в юмруци. 

Много лош ход. Завулон вдигна поглед от детето, което лакомо унищожаваше шоколада и погледна моя колега критично. 

- Ако не беше толкова ценен за моя изконен враг и ако не работеше така добре с Наташа, нямаше да се посвеня и щях да те лиша от жалкия ти животец. Мракът ми е свидетел, няма да липсваш на много хора. 

Ох, това беше грубо. Гласът на Завулон обаче беше толкова леден, че тръпки ме побиха. Той не блъфираше, а просто излагаше факти. Ако се съдеше по сумрачния му облик на отвратителен демон, съвсем лесно можеше да премине от думи към дела. Глухарьов обаче не мръдна от мястото си. Чест му правеше, че се опъва – в Дневния Патрул йерархията е далеч по-строга, отколкото при Светлите. При Завулон възможността да покрещиш на началника просто не съществува. Макар че аз, от време на време и когато си го беше заслужил, си позволявах да повиша тон. Но само от време на време и не много. Със Завулон шега не бива. И щом като е казал да се махаме, по-добре да се махаме веднага. Със сигурност детето не го грозеше никаква опасност. По-сигурен пазач от Велик Тъмен маг няма. 

- Няма да те оставя в една стая с нея – просъска Глухарьов в отговор и кой знае защо добави: - изчадие на Мрака. 

Напушваше ме смях, защото моят колега използваше обидите на Различните. Значи все пак е понаучил нещо и от мен. Лошото е, че намери точно кога да демонстрира знания.. Завулон дори не се трогна от думите му. 

- Ако не напуснеш кабинета си, никой никога няма да те намери – отговори той спокойно. – Ясен ли бях?

В тонът му заплахата вече беше напълно явна. Моят колега обаче за кой ли път доказа, че изобщо не вярва нито в магията, нито в нейните преки проводници на земята. Само че не схващах, след като се беше нагледал на разни фокуси от мен и от други Различни, защо продължаваше да си мисли, че е недосегаем? 

Странно, детето изобщо не реагираше на казаното. Какво ли заклинание й беше наложил Великият? Със сигурност беше нещо изолиращо шума. По-добре така, нямаше нужда да я натоварваме и с нашите караници.

- Няма да ти позволя да съсипеш живота на едно дете! – изръмжа Сергей и посегна да хване Завулон за яката. 

Дръпнах го назад, преди наистина да си е изпросил проблемите. Завулон може и да изглежда хилав – в човешкия си облик не беше много по-висок от мен – но реално е дяволски силен и с едно мръдване на пръста може да направи Сергей на пихтия. Буквално. 

- Серьожа, от онова, което видя и знаеш за нея, как мислиш – дали тя не е вече на страната на Мрака? – попитах го аз и застанах между него и Завулон, да не вземе да направи някоя глупост. 

Друг път освен говорене на съвест нямах. Моят колега ме погледна много мрачно.

- Той ще я съсипе! – инатливо отговори Сергей и погледна кръвнишки Тъмния.

- Иницирането е най-доброто нещо, което може да й се случи – контрира Завулон. – А сега ме оставете да работя на спокойствие!

Дръпнах Сергей за ръкава и той ме погледна много, много мрачно. В очите му се четеше отвращение. От мен, от Различните изобщо, от тая ситуация. Все пак обаче направи крачка към вратата. Завулон се подсмихваше. Усещах как вътрешно се смее с пълно гърло. 

- Той е прав, Серьожа, по-добре да не сме тук, когато я инициира! Да вървим да си намерим пиене? – предложих аз. 

- Послушай я, човеко – отговори Завулон, - защото тя в момента се опитва да ти спаси живота! И не заставай на пътя ми!

Моят колега погледна мен с омерзение, после към Завулон и детето с омраза. Постоя така няколко минути, после се пресегна и взе палтото си под мишница. Аз взех това на Зимина. За кой ли път тая вечер я благослових, че е оставила обемистото палто в кабинета си вместо да го завлече със себе си на вилата. Дежурният на пропуска дори не ни попита къде сме тръгнали в новогодишната нощ. 

Отидохме мълчаливо до бакалията на ъгъла и купихме бира. Все пак, той беше на смяна и колкото и да му се щеше да се натряска до козирката, нямаше да стане днес. Усещах, обаче, че много, ама много му се иска. Засега нямаше как да стане, така че пълната чанта с бири трябваше да свърши работа. Навън беше студено, но какво от това? Аз съм Различна и на мен един елементарен сняг не ми пречи особено. 

Седнахме, Глухарьов и аз, на пейката пред входа и започнахме да пием. Определено имахме нужда от това, без значение дали сме на смяна или не. В момента той ненавиждаше всички Различни и беше прав. Определено имахме нужда да поговорим. 

На него не му пукаше къде ще пие, но аз все пак поизметох снега преди да седна. После Зимина да не ме гони с тоягата, когато си види палтото. Сергей не проговори, докато не беше пресушил първите две бутилки.

- Какво става там, вътре? - кимна Глухарьов по посока на сградата. 

- Завулон ще й помогне да влезе в Сумрака за пръв път - обясних аз. 

Така те инициират – влизаш в Сумрака за пръв път и в зависимост какво има в душата ти и в какво настроение си, ставаш Тъмен или Светъл. Много малко Различни бяха като мен – с еднакъв уклон и към Светлината, и към Мрака. По принцип при инициирането помага друг Различен, по възможност с доста висок ранг от съответната боя. 

- Хич не ми се щеше да я оставя сама с тоя изрод - поклати глава моят колега. 

- Завулон наистина може да се държи като изрод понякога, но никога не би посегнал на дете - възразих аз. 

Пропуснах да спомена за човешките жертвоприношения, защото Сергей щеше да откачи. Нямаше нужда да го обременявам с неща, които никога не бях виждала. Старите Тъмни говореха нещо за тайни сборища, убиване на деца и така нататък. Аз не исках да знам. А кажех ли на Глухарьов подобно нещо, щеше да скочи и да се опита да откъсне главата на Тъмния. Напълно безуспешно, разбира се. Нямахме нужда от още проблеми.

- Мислиш ли? - присви очи моят партньор. - Защото тоя е гаден. Гнусна, долна гад!

- Той й дава шанс за нов живот, Серьожа - обясних аз. - Знам, че ти е трудно да го разбереш, но за един потенциален Различен това е шанс. Без значение коя страна избере - Светлината или Мрака - това е шанс. За Оксана имаше два варианта - това или детския дом! Кажи ми кое е по-добре! 

Глухарьов не отговори и вместо това надигна бутилката. Не че не бях съгласна с него. Не е лесно да приемеш Тъмните. Те не са много за харесване, особено ако си много праволинеен. Те са всичко това, което един човек, свикнал да спазва криво-ляво закона, мрази. Те кръшкат от работа, те мамят, крадат, при това в големи размери и им се разминава и какво ли още не. Такива бяха Тъмните. Глухарьов не би могъл да бъде Тъмен, въпреки работата си. Никога. У него имаше идеализъм, който дори и аз не разбирах. У мен имаше просто цинизъм и жлъч, но аз, подобно на Оксана, се бях сблъсквала с доста проблеми през годините. Но го разбирах – на хората им беше десетки пъти по-лесно да бъдат морални. Ще вярваме, че майката ще се поправи, ще я включим в специална програма, ако трябва ще помагаме финансово и детето ще ходи на психолог. А когато парите по програмата свършат и детето, и майката тихичко ще паднат в бездната, от която едва сме ги изтеглили. Различните не правеха така. Защото виждаха какво има да се случи. Това, донякъде ни лишава от надеждата, която имат хората. 

Облегнахме се назад и пихме. Една бутилка, после Сергей отвори и за двама ни по още една. 

- Понякога адски много си мразя работата - каза той замислено. – Страшно много мразя, когато срещам съдби като тая!

Той успя да изгълта поне половината от бутилката на екс преди да продължи:

- Не разбирам как точно вие можете да се отнасяте нормално с това!

Беше напълно прав. Един човек не би разбрал. Аз разбирах, но не одобрявах. Просто така беше устроен светът. 

- Всеки Различен има своя истина, Серьожа - отговорих аз замислено. - За малката Оксана това е Мракът. Тя е виждала достатъчно тъмнина в хората през последните години. Да, малка е и на мен ми е криво, че е срещнала толкова много зло. Но нито аз, нито ти можем да променим нещо. Злото вече е сторено. Когато майка й се е напивала до безсъзнание, когато са я изнудвали за пари продажни ченгета. Не можеш да промениш това, дори и да ти се иска. Различните не могат да връщат времето назад. И да искам, не мога да покажа на това малко момиченце, че има добро в света когато единственото, което тя е видяла е зло.

Надигнах бутилката. Сергей беше прав. Що за хора бяхме ние? Различните наистина не бяха хора, но все пак нима всичко човешко ни беше чуждо? Макар и да не разбираше съвсем какво вършат Тъмните и да беше преувеличил, че детето ще върши злини до края на дните си, не беше ли прав, че в момента, там в кабинета му, един възрастен ограбва вълшебството от живота на едно дете?

Когато сме малки, вярваме в доброто, в чудото, че хубавите неща предстоят. Когато пораснем и ни очука животът, тогава светът става сив. Ако те инициират като възрастен, това вече ти е ясно. Но когато става дума за дете? Поклатих глава. Може би Сергей беше прав, все пак. Това, което вършехме беше отвратително. Но все пак, за малкото момиченце имаше нещо хубаво. Тъмните не винаги вършат зло. Освен това, през повечето време си живеят живота. Тях не ги сковават догми, както Светлите. Може би бяха по-добре. Кой знае? времето щеше да си покаже.

Различно Издирване - трета част

Не знам какви латентни способности ползваше малката, но де що имаше хора ни спираха и се опитваха да ни вземат детето, като че ли сме тръгнали да я крадем. В колата обаче се кротна, явно се примири с положението. Сергей мълчеше и шофираше, а аз мълчах и разсъждавах. На практика, протоколът при намиране на неиницииран Различен беше прост – който от двата Патрула го намери, имаше право да го инициира. На човекът се обясняваше, че е Различен, разясняваха му най-общо какво е делото на Светлината (ако те открият сътрудници на Нощния) или на Мрака (ако попаднеш на Различни от Дневния) и имаш право да избереш. Да те инициират, или да отидеш при другата страна. А имаше и хора, които отказваха иницииране. Искаха да живеят по човешки. Не ги разбирах такива, но на мен никой никога не ми беше дал избор.

В случая с малката Оксана обаче нещата бяха още по-сложни. Тя беше дете и не бях съвсем сигурна дали е способна сама да избере. Освен това, аз работех и за двата Патрула, така че някак трябваше да се разбера с Хесер и Завулон при кой от двамата ще попадне детето. Със сигурност поне нямаше да се върне при ужасната си майка, това вече дори не беше на дневен ред. Тази отрепка беше сторила достатъчно зло на малката. 

Когато Сергей паркира пред отдела, малката хулиганка използва момента и хукна обратно. Ах, как ми писна да те гоня! Тъкмо мислех да метна някакво заклинание по нея – Глухарьов беше твърде зает да паркира, за да тръгне да я преследва отново - когато детето се подхлъзна и падна точно на портала. С два скока я настигнах и я вдигнах на ръце. Оставаше сега да си разбие и главата, че да трябва да се лекуваме!

- Удари ли се? – попитах аз като се опитах да звуча загрижено. 

Сините очи ме погледнаха с омраза. Омразата на възрастен уморен от живота. Тръпки ме побиха. Малките деца не боваше да гледат така!

- Какво ти пука, продажно ченге? – изръмжа детето и тръгна да се извива в ръцете ми. 

Пак се започна! Малката, противно на дребната си фигурка, се оказа подвижна като червейче. А аз пък гледах да не я нараня, че знам ли...

- Я ми я дай на мен! – пресегна се Глухарьов и без да се замисля метна детето на рамо. – Ние с нея вече сме си свикнали. 

Детето отговори с някакво животинско ръмжене на коментара. Тръгнахме към входа на отдела и тя наду гайдата:

- Къде ме носите, гадни ченгета такива? – започна да пищи малката калпазанка с явното намерение да събере публика и тук.

Грешен ход – писъците не правят впечатление на милиционерите. Просто защото тук всеки вика, кряска и други подобни. След известно време ставаш резистентен към шума и толкова. Така че, естествено, никой не излезе да провери. Влязохме на топло, но тя не млъкна. 

- Трай сега! – потупа я по гърба моят колега. – Ще те нагостим, ще те напоим, а после ще те предадем на социалните!

Отново ръмжене. Човек да се чуди това дете ли е, Различна ли ще става, или е животно от зоопарка? Когато чух за социалните обаче, трябваше да възразя. 

- Серьожа, няма да я даваме на социалните – опънах се аз.

Дежурният вдигна вежди, но Сергей му махна с ръка в стил „после ще ти разкажа“, така че бързо-бързо се върна към телевизора, по който вървеше новогодишната програма. Личеше си, че Глухарьов има да ми каже нещо, но не продума, докато не тръсна детето на дивана в кабинета си.

- Как така няма да я даваме? – попита ме той учудено. – Сама видя какъв боклук е майката!

При тази фраза, детето скочи от дивана с изненадваща бързина и започна да бие моя озадачен колега с юмручета и са крещи:

- Мама е болна! Няма да я обиждаш! Ти си боклук, ти! 

Спогледахме се над главата на детето. Ясно, щеше да е сложно. Светлината и Мракът ми бяха свидетели, никак не ме биваше с деца. Обаче като гледах май аз трябваше да играя доброто ченге в ситуацията. Затова приклекнах пред нея, така че очите ни да са на горе-долу едно ниво и я придърпах към себе си. Странно защо, но този път не тръгна да се дърпа, а се сгуши в ръцете ми и започна да хълца. Глухарьов направи объркана физиономия. Браво на нас, разплакахме детето! 

- Добре, добре, Оксана, мама е болна! Чичкото – погледнах строго Глухарьов над главата на хълцащото в ръцете ми дете – повече няма да говори така за мама! Нали, чичо Сергей? – Глухарьов схвана намека и побърза да потвърди. – Обаче мама не може да се грижи за теб, защото е болна – продължих аз търпеливо. 

Оксана ме пусна и ме погледна гневно. Жалко само, че онази алкохоличка не беше заслужила с нищо подобна привързаност. Но какво да се прави – майката си е майка. Без значение дали е долнопробна алкохоличка или най-примерната домакиня. За едно дете няма друг, който да може да я замести. Точка.

- Аз съм голяма! – изписука Оксана с тънък възмутен глас. – Мога и сама да се грижа за себе си!

Напуши ме смях. Голяма била... Защо децата винаги ги влечеше да са много големи, само това не разбирах? Цяло чудо беше, че е оцеляла досега без да я отвлекат за органи или да я затворят някъде да работи за някой престъпник. Може би латентните способности на Различна я пазеха. Както и да е, със сигурност беше всичко друго, но не и голяма.

- Аха – съгласи се Глухарьов и зае мястото си зад бюрото, - като просиш на гарата! Добре се грижиш, няма що! 

- А ти какво искаш, мръсен боклук милиционерски? – изстърси детето и аз, че и Сергей, дето беше чувал какво ли не, вдигнахме вежди. 

Интересно от кого ли го беше чула това. Какъв гаменски език само у толкова малко дете?! Ама какво ли се учудвам, тя буквално е раснала по улиците. 

Нямах време да попитам кой я е научил на тая фраза, защото Оксана имаше делово предложение:

- Значи сега аз имам тук четиристотин рубли. Давам ви сто и петдесет и ме пускате да си ходя. 

С Глухарьов се спогледахме отново. На какви хора беше попадала досега? Вместо да кажат на социалните и да намерят дом на горкото дете, те са го обирали до шушка. Мръсници, животни и пълни боклуци! Позор за пагона! После защо никой не обича милицията. Ами как да ги обичаш такива изроди? Изкушавах се да превъртя паметта на детето и да разбера кои са били тия предприемчиви люде, дето вземат подкупи от деца и ги изнудват. А после да ги намеря и тихичко да ги затрия. 

Сергей явно си мислеше същото, защото удари с юмрук по бюрото си. По физиономията му личеше, че адски му се ще да убие някого. Впрочем, на мен също, обаче не беше сега моментът. Детето подскочи, но не отстъпи:

- Повече от сто и петдесет не давам! – настоя малката и макар гласът й да трепереше леко и в Сумрака да се виждаше, че се страхува много от непознатия чичко с униформата и не вярва на леличката (тоест на мен), много иска да е смела и да успее. 

- Никой тук няма да ти вземе пари, малката! – въздъхна моят колега накрая. 

Какви времена само! Малкото дете да е толкова обиграно, че веднага да почне да предлага рушвет. Глухарьов изглеждаше така все едно върху него току-що са изсипали един самосвал камъни. На мен също ми стана някак противно. От работата, от хората. 

Малката се изкопчи от ръцете ми и се приближи до бюрото му. Взе една шарена химикалка и започна да си играе с нея. Какво ли й се виждаше? Зачудих се какво ще я правим за пореден път. Минаваше десет вечерта, ако се вярва на паянтовия часовник в кабинета. 

- Няма да прося за теб – обади се Оксана делово и вече на Сергей наистина му увисна ченето. Впрочем, моето също. 

Тя какво точно казваше? За момент реших, че не съм чула както трябва. Детето обаче ме опроверга на секундата, когато продължи:

- И нищо няма да ти кажа ако не ми дадеш... – тя направи пауза и продължи – три хиляди рубли. Няма да снасям на куките!

Глухарьов започна да се смее. Мен също ме напушваше смях. Това дете, което едва се подаваше над бюрото, беше по-изпечен мошеник от повечето задържани в отдела. Ужас! Но от друга страна имаше нещо толкова зловещо в цялата ситуация, че просто не знахе как да реагирам. Да беше по-голяма с едно десетина години, щях да й плесна един зад врата. А така? Тя се намръщи и попита мен:

- Какво, много ли искам? Добре, значи дай ми хиляда и петстотин – и тя протегна ръчичка към мен. 

Бях толкова шокирана, че реших да избегна отговора. Отидох да включа каната (като мимоходом заключих вратата със заклинание, да не би малката да има и някой друг скрит талант) и отговорих:

- Никой за никого няма да доносничи и никой на никого няма да плаща. Искаш ли чай? 

- Какво е „доносничи“? – проточи детето в отговор. Следеше всяко мое движение, все едно ей сега ще й скоча. 

- Това е когато издаваш някого – отговори Глухарьов вместо мен. – Хайде, сядай на дивана! И отговори на въпроса. Какичката те попита нещо!

Досега не бях виждала Сергей да се оправя с деца. Детето наклони глава встрани, после тръгна да изпълнява нареждането. Чак се учудих на способностите на своя колега. Интересното беше, че доста добре му се получаваше, защото момиченцето се изкатери на дивана и после послушно и съвсем възпитано отговори:

- Да, моля!

Реших да си дам вид, че не съм зяпнала от рязката промяна в изказа й, но просто не се стърпях да й се поскарам малко за гаменското поведение.

- Я – възкликнах аз, докато й наливах ментов чай, - значи все пак си възпитано дете! – додадох й чашата и тя се нахвърли, така че предупредих - Внимавай, горещо е! 

Тя взе чашката с две ръце и започна да се топли с нея. Един поглед от Глухарьов беше достатъчен и я завих с двете ни палта. Детето не реагира, така беше се зазяпала в коледната елха в ъгъла. Значи някъде под дебелата черупка на отракано улично кученце все пак се криеше малкото шестгодишно момиченце, което просто иска да е щастливо и да вижда красиви неща. 

Не можах да убедя моя колега да купи като човек изкуствена елха. Обяснението беше, че оперативните били хванали някакъв тип с нелегална стока (не схванах каква точно) и тази година украсата на отдела е със щедрото спомоществувателство на Стас Карпов. Та, като резултат, в ъгъла на кабинета, между моето бюро и диванчето, се мъдреше истинска отсечена елка, малко по-висока от Оксана. Бяхме я украсили с каквото имаше под ръка, но явно детето не беше виждало по-хубава, защото замислено каза:

- Много е хубава. 

- Харесва ли ти? – попитах аз. Тя кимна без да откъсва поглед от мигащите лампички. – Чичо ти Сергей я украси! 

Чичо Сергей започна да се хили в шепата си. 

- Той не ми е никакъв чичо! – отсече детето и Глухарьов вече прихна. – Той е скапано ченге!

- Малката, по-полекичка с езика, да не те ошамаря – закани се моят колега привидно строго. 

Естествено, не заблуди никого, така че аз прихнах да се смея под ядосания му поглед. Дотук с опитите да се прави на страшен пред детето. Явно на нея не й минаваха. 

- Преди малко показа, че можеш да бъдеш и добро дете – опитах аз с други методи, - хайде, бъди добричка и не дразни чичо Сергей! 

- Мога да бъда добро дете, ама няма за какво – отсече Оксана и тръгна да си пие чая. 

Сергей придърпа един стол и се настани срещу нас. Поне започнахме да водим някакъв разговор. И това беше напредък.

- И защо така? – попита той подканящо. 

- Баба е на небето – посочи детето към тавана. – А само за нея беше важно. Казваше ми, че ако не съм добра, ще бъде много тъжна и аз бях добра. Обичах баба. После мама се разболя и аз се научих да се оправям сама. 

Тръпки ме побиха, когато си представих ситуацията. Самотна майка без работа, издържана от бабата, вече пенсионерка. Бабата помага, възпитава и всячески се опитва да държи внучка си далеч от лоша компания. Но един ден си отива от този свят и младата жена се пуска по наклонената плоскост. Първо пие заради мъката, после постепенно забравя за мъката и започва да пие заради самото пиене. Ден и нощ, за да не трябва да се бори с махмурлука. И така неусетно попада в бездната на алкохолизма. А едно малко дете твърде рано се беше сблъскало с най-отвратителната страна на живота. 

Детето изглежда не осъзнаваше какъв ефект има тъжната й история върху нас двамата, защото мернах как Глухарьов изтри очите си с ръка. Понякога беше адски гадно да работиш в милицията. Той ми то беше казвал неведнъж, но това беше първият път, когато виждах наистина защо е така. Разменихме си още по един поглед. 

- Не е вярно – възрази моят колега и ме върна обратно в реалността, - когато човек е добър, му се случват и хубави неща!

- Лъжеш! – викна детето и започна да рита по дивана. – На добрите хора им се случват само лоши неща! Баба беше добра и умря! Това добро нещо ли е? Аз бях добра и мама се разболя! Това добро нещо ли е? – по страните й започнаха да текат сълзи. 

Опитах се да я прегърна, но тя се дръпна от мен и изпълзя на другия край на дивана, разбутвайки купчината палта, с които я бях завила, но все още с чашата в ръце. Да не вземе да се залее, че ще стане една...

Глухарьов се дръпна като попарен. На ти сега!

- Лоши неща са – съгласих се аз и направих знак на Сергей да не се обажда. – Но на света се случват и хубави неща, ще видиш...

- Не е вярно! – възрази малката и ни огледа пренебрежително. – Вярвате на детски приказки, пък сте възрастни! – и тя започна да ни се смее.

Побиха ме тръпки от този звънък детски смях, който звучеше толкова горчиво. Едно дете на шест се беше сблъскало с толкова болка и лошотия, че само предлагаше рушвет на милиционерите и не вярваше, че съществуват добри неща. Толкова ми се искаше да я спечеля за Светлината, да й покажа че може и по друг начин, че има и добро. Обаче от отговорите й ставаше ясно, че тя ще стане Тъмна. 

Тъкмо се замислих дали да не звънна на Завулон и телефонът ми започна да пее темата на Дарт Вейдър от „Междузвездни войни“. Нямаше нужда да гледам екрана, за да разбера, че съм залипсвала на Великия Тъмен. Вдигнах и излязох в коридора. Нека Сергей се прави на бавачка за пет минути. Той ме изпрати с нещастен поглед. Гледането на деца му се отдаваше горе-долу толкова, колкото и на мен. Тоест, никак.

- Обеща да дойдеш на купона, Наташа – каза Завулон меланхолично. Той винаги говореше така. – Минава десет и половина! Гледката е страхотна, да знаеш! Съмнявам се, че може да се сравни с претенциозния бал на моя враг – додаде злорадо той. 

Чуваше се, че свири музика някъде там при него. При това рок, наш, руски рок. Не знаех, че Завулон си пада по родната музика. Въздържах се от коментар по отношение на партито на Нощния, защото беше напълно прав. Там действително беше скучно, каквото и да смяташе Хесер и без значение колко се беше старала Оля. 

- Тъкмо се канех да ти звъня, Завулон... – тръгнах да се обяснявам аз.

- А, долу ли си? – весело заключи той. – Направо отваряй портал, няма защо да чакаш асансьора!

- В отдела съм с Глухарьов – обясних аз. – Намерихме неинициирана Различна. Обаче е на шест и се чудех на кого от вас с Хесер да кажа, понеже по протокол детето трябва...

Последва пауза от другата страна на линията.

- Ще стане Тъмна – като чу за неинициирани Различни Завулон стана сериозен на мига. – Нали?

Не бях сигурна дали виждаше в бъдещето, пророкуваше или нещо подобно, или просто се беше досетил. Тъмен или не, той все пак беше Велик Различен на хиляди години. 

- Не знам – признах аз с неудоволствие, - но от онова, което виждам, най-вероятно да. 

- Разкажи ми за нея – музиката на заден план мигом спря.

- Детето проси на гарата, майката е алкохоличка и е почти постоянно в безсъзнание. Детето няма нищо освен онова, което изпроси с пеене. Вече дори се опита да ни предложи рушвет и сделка, за да я пуснем – обясних аз накратко. 

Завулон започна да се смее с влудяващото си женско кикотене. Мразех това кикотене. Още повече, че ситуацията хич не беше смешна. Обаче Тъмните имат твърде съмнително чувство за хумор.

- Истинска Тъмна! – заключи Завулон накрая. - Хесер ми е длъжник, така че с него ще се оправя аз. Чакайте ме, до пет минути съм при вас. 

После, без да дочака отговора ми, просто затвори. Любопитно ли за какво му беше длъжник Великият Светъл, че така лесно щеше да отстъпи един млад живот за делото на Мрака. Но това си бяха техни си проблеми, да се оправят. Аз бях направила достатъчно. 

Различно Издирване - втора част

Рижката гара, противно на моите очаквания, се оказа красива. От онези гари, които виждаш по старите филми, където красиви господа чакат елегантни дами да слязат от влака, а после ги водят на романтична вечеря. Мястото беше красиво и старо и по стечение на обстоятелствата - най-близката гара до нашия отдел. Повече от ясно беше, че ако детето  по принцип проси на това място, първо тук трябва да поразпитаме. Макар че аз не вярвах да има много какво да се проси по това време в навечерието на Нова година. Хората или празнуват, или са си по къщите, пред телевизора. Какво ще правят в студа и виелицата баш на тоя ден на гарата? Но все пак бяхме длъжни първо тук да проверим. Имах образа на момичето, така че би трябвало да я разпозная. Нали съм Различна. Предполагам, че затова моят колега-човек ме извлече от партито на Нощния. Иди карай майката-алкохоличка да прави фото робот.

Глухарьов беше карал като бесен в отвратителния новогодишен трафик и след има-няма десет минути вече бяхме на място. Загледах се в красивите сводести прозорци и старовремските орнаменти по фасадата и изведнъж в главата ми просветна спомен. Бях идвала тук! Тук имаше стари влакчета! В главата ми изплува отдавна забравен спомен, в който нашите ме водят да разгледам влакчетата, които се намираха тук. Защото Рижката гара освен всичко друго беше и музей на руските железници. Нас обаче това не ни интересуваше, защото някъде тук, в новогодишната нощ, просеше между пероните едно гладно шестгодишно дете. Косата ми настръхваше като си помислех какво може да й се случи. И ме избиваше на ярост като се сетех, че към това я е тласнала собствената й майка. При това съзнателно. 

Влязохме вътре и дъхът ми спря. Рижката гара не остъпваше много на Болшой по красота. Защото над редиците места в чакалнята висяха не по-малко красиви полюлеи. Добре де, не чак толкова красиви, но като за гара беше направо разточително. Впрочем, като за Нова Година беше доста претъпкано. Че даже се извиваше и опашка пред гишето за билети.

- Тия хора от какъв зор са тръгнали да пътуват? – промърморих под нос. 

Глухарьов изглежда ме чу, защото побърза да отговори:

- Явно в последния момент им е щукнало да бъдат със семействата си. Свят голям, хора всякакви! 

Двамата с него веднага привлякохме погледите. Никой не обича милиционерите. Обаче точно в момента не беше добра идея някой да ни сочи с пръст, защото детето като нищо можеше за изчезне. И после иди го търси в многомилионна Москва! 

- Къде може да е тя? – попитах аз замислено. 

Не ми се налагаше да ловя просяци често. Всъщност никога. Глухарьов категорично отказваше да се занимава с подобни неща, така че тия случаи обикновено отиваха при младшите следователи.

- По пероните, от тук ще я изгонят – обясни Сергей и тръгнахме навън. – Никой не обича просяците, особено държавните служители. 

По пероните беше истинска виелица, най-вече защото нямаше козирка. Увих се в палтото, което бях свила от кабинета на Зимина. Добре че поне го беше зарязала там, защото иначе щях да замръзна за секунди. А това беше топличко кожухче... Снегът беше поне трийсет сантиметра, но го бяха изринали от перона и сега стоеше на купчини. Което не пречеше бързо да се трупа нова покривка. 

Къде ли можеше да е детето? Тъкмо щях да задам въпроса и на глас, когато Глухарьов ме дръпна наляво. 

- Слушай! Някой пее! 

Тръгнахме да си пробиваме път през тълпата. Колкото повече се приближавахме към звука, толкова по-гъста ставаше тълпата. Пееше дете. Малко дете. Някаква популярна коледна песничка, от ония които се учат в детската градина. По едно време започнаха да ни шъткат и на ни препречват пътя, така че Глухарьов ме хвана за ръка, да не ме изгуби, а с другата започна да размахва удостоверението от МВД наляво и надясно. Служебната карта явно свърши работа, защото след няколко минути вече бяхме на първия ред. Мислено благодарих за това, че все пак униформите ни не биеха чак толкова на очи под палтата. Моята поне изобщо не се виждаше под дългото палто на Зимина. Панталонът на моя колега можеше и да не бъде забелязан веднага. Просто мъж и жена седнали да слушат музика преди да тръгнат нанякъде с влака. 

Пред нас стоеше мъничко момиченце – аз дори шест не бих й дала - и се зачудих дали алкохоличката изобщо си спомня кога точно я е родила. Беше дребничка и дори под палтото – с два номера по-голямо и намерено кой знае откъде – изглеждаше много слаба и крехка. Очите й обаче бяха живи и само се стрелкаха напред-назад в тълпата от лица на възрастни, в опит да привлекат нечие внимание. Малката беше артистична, трябваше да й се признае. Щом уловеше нечий поглед върху себе си, започваше да се усмихва на чичкото или леличката, все едно пее специално и само за тях. А така, неминуемо политаха повече парички на края на представлението. 

Беше красива като ангелче – ясносини очи, платинено руса коса до кръста. И пееше също толкова красиво. Двамата с моя колега постояхме няколко мига омагьосани от песничката, преди да се опомним защо точно сме тук. Малката нямаше кибритени клечки, които да продава, но продаваше своите песни. 

- Сега остава да разберем дали е тя – прошепна ми Глухарьов. 

- Няма нужда – прошепнах в отговор, - тя е! Видях я в спомените на майка й. Обаче как ще я накараме да дойде с нас? 

- Изчакай да свърши с песничката и не се набивай на очи! – изшътка ми той.

Изслушахме поне още три песнички за Дядо Мраз, Снежанка, джуджетата и така нататък преди по радиоуредбата да известят, че влакът за Нахабино тръгва след пет минути от еди-кой си коловоз. Тълпата бавно започна да се разотива, като не пропускаха да пуснат по някоя паричка или дребна банкнота в опърпаната шапка, която детето беше хвърлило на снега. 

Малката Оксана се хвърли като лешояд върху шапката и започна да брои парите. Очите ми се напълниха със сълзи. Какво беше сторило това дете, за да бъде оставено на тази съдба? Да брои копейки премръзнало на Нова Година, на гарата? С майка алкохоличка и неизвестен баща. Каква ли съдба я чакаше? За секунда погледнах в Сумрака и застинах. Тя щеше да стане Различна. Тъмна, по всичко личеше. Вероятно магьосница, а те не се срещат често. На ти сега! 

- Искате ли да Ви изпея нещо? – попита ни детето, явно забелязало, че не си тръгваме. – За Дядо Мраз или за Снежанка? – започна да изброява на пръсти репертоара си то. – Или пък нещо друго? 

С Глухарьов се спогледахме. 

- Трябва да дойдеш с нас Оксана – изтърсих аз и там ми беше грешката. 

Детето стисна парите в юмрук, грабна шапката и хукна като светкавица по перона. Глухарьов ми хвърли един крайно ядосан поглед и хукна след нея. Аз обаче реших да пробвам нещо по-вълшебно. Не ми се търчеше като откачена сред тълпата, затова просто намерих аурата на детето и се пренесох точно на пътя му, така че да се блъсне в мен. Доста ефектен трик, по принцип.

Както бях и предполагала, малката Оксана се блъсна в мен с пълна скорост, така че и двете паднахме на земята. Възползвах се от момента, „арестувах“ я в една мечешка прегръдка и я вдигнах от земята, за по-сигурно. Знам ли я колко е бърза? Когато сестрите ми бяха малки, търчаха като светкавица. А това тук беше крайно мотивирано да се изкопчи. Тя започна да ме удря по гърба с юмручета и да вика:

- Пуснете ме, пуснете ме! – после, след като видя, че няма да стане, смени плочата: - Помоооощ, помоооощ, отвличат ме! Помооощ! 

Това даде резултат и пред мен се оказаха две намръщени лелки и един чичко. С вид на загрижени граждани и съседи-клюкари. Мразя ги такива! Срещахме ги от време на време с Глухарьов, когато ходим на адрес. Само се пречкат и задават глупави въпроси, но иначе с нищо не могат да помогнат. 

- Пусни веднага детето! – просъска едната лелка и посегна да ме удари с чадъра си. 

Избегнах удара. Обаче само защото съм Различна и рефлексите ми са бързи. Иначе щеше да ме тресне здравата по главата. Ставаше напечено. Още малко и ще ми вземат малката калпазанка от ръцете, която сега беше започнала да хълца уплашено и тя ще може да изчезне. Не, така нямаше да стане. На всичкото отгоре, около мен се беше образувала тълпа зяпачи.

- Някой да извика милиция! – развикаха се хората наоколо. 

- Ние... вече... сме тук – обади се задъхано Глухарьов зад гърба ми. 

Определено се радвах да го видя. По някаква причина, моят колега-човек беше страшно добър в разпръскване на тълпи и оправяне с досадни цивилни. Мен все още тълпите ме плашеха. По някаква причина ги свързвах с тълпите хора отпреди няколко стотин години, когато са горили още вещици на клада. 

Глухарьов, естествено, не споделяше моите страхове и без много церемонии се разправяше с досадните съседи. Сега точно ми идеше да изчезна в Сумрака заедно с детето. Всъщност не, нямаше как да стане, тя не е инициирана още. Изчезна ли в Сумрака, без да искам ще я инициирам, а нямам това право. 

Моят колега беше опрял ръце на коленете си и се опитваше да събере достатъчно въздух, за да продължи да говори. Мислено се поздравих за това, че ползвах магия. Латентните способности на Различна правеха малката твърде бърза за нормален човек. А Глухарьов беше трениран да гони престъпници – виждала съм го колко е бърз един-два пъти. Ако го бях оставила да я гони обаче, досега да сме изпуснали детето. 

- Така е, от милицията сме – отговорих аз и някак успях да извадя служебната си карта от джоба на палтото. 

Лелките и чичкото не изглеждаха много убедени. 

- Такива ги продават на ъгъла – със съмнение заключи чичкото и посегна да вземе удостоверението ми. 

Мигом го прибрах в джоба си. Глухарьов ме беше научил, че то никога не се дава. Показваш и прибираш, че не се знае какво може да стане ако го дадеш. Или ще ти го откраднат, или ще го скъсат. 

- Наистина сме от милицията – включи се моят колега и показа и своето удостоверение. – Майор от юстицията Глухарьов – той намести фуражката на главата си и отдаде чест, - това е моята колежка лейтенант Алексеева – и ме посочи. - Ако все още съмнявате, предлагам да дойдете с нас в отдела като свидетели.

Тълпата рязко оредя. Дааа, никой не иска да прекара новогодишната нощ в районното. Хитър ход. Впрочем, никой не искаше и да го викат за свидетел, но това е друга тема. Детето в ръцете ми започна да хленчи тихичко. 

- Какво толкова е направило детето? – поинтересува се едната лелка с ясното намерение да ни порицае какви сме продажни ченгета.

- Майка й я търси – обясних аз преди Глухарьов да е почнал да ръси глупости за специални акции, че вече наистина щяха да ни почнат. 

Обикновено подобни извинения са доста по-правдоподобни. 

- Че каква е тая майка, дето е оставила детето си да проси? – възмути се едната лелка и около нас пак започна да се събира тълпа зяпачи. Понякога ненавиждам любовта на хората към сеира.

- Това, гражданко, вече е работа на социалните – обясни безцеремонно Глухарьов и взе детето от ръцете ми. 

Докато говорехме, тя беше поутихнала за малко, може би да чуе какво ще я правим, но когато моят колега я взе на ръце, тръгна да се извива и да се опитва да избяга. Безуспешно, Сергей я метна на рамо като агне и тръгнахме към изхода сподиряни от клюкарстването на любопитните пътници. Наложи ни се още два пъти да доказваме, че да наистина сме от милицията и да, не отвличаме детето, а ще го връщаме на майка му. Вече ми идеше да зашия един шамар на малката хитруша, която използваше всяка възможност да се изкопчи.