Магия без лиценз - четвърта част

- Вие нали умирахте от куршум в главата? – процеди Глухарьов. 

- Надявам се, че не аз съм жертвата – отговорих аз бързо. 

- Тцъ. Но началникът ти може да пострада. 

Двамата стояхме нагазили до коленете в преспите сняг пред една нисичка селска ограда. След три телефонни разговора – един със Зимина и по един с началниците ми от Патрулите – се оказа, че малко са забравили да ни намерят място за нощуване и на генерал Решетников му се наложи доста бързо да оправи нещата. В резултат на което получихме хижа. Именно хижа – няма как иначе да нарека паянтовата къщичка от дървени трупи, напаснати на кръст, пред която се намирахме. Мястото изглеждаше меко казано изоставено. Снегът я беше затрупал до половината и се обзалагах, че никой не е влизал вътре поне последния месец. По думите на генерала, предадени ни от Зимина, мястото трябваше да принадлежи на някакъв полковник от запаса, който сега е в някъде си (не запомних къде) при внуците. И ние, щем-не щем, щяхме да му гостуваме задочно. 

- Бахти съборетината – измърмори моят колега и подритна паянтовата вратичка. 

Дървото явно не беше свикнало на подобно насилие, защото изскърца зловещо и увисна на едната си панта (в ролята на която храбро се мъдреше тел). 

- Нямаме избор – отговорих аз примирено. 

- Вашите не ви ли уреждаха по хотели? – продължи да недоволства Сергей. 

- Явно не и този път – констатирах аз мрачно. 

Още по пътя бях претърсила саковете за пари. На мен като на сътрудник на Патрула ми се полагаха дневни. Обаче като изключим парите, които Ирина Сергеевна ни даде на изпроводяк, в саковете нямаше нищо. Щях да напомня на Великите за пропуска. Или просто най-нагло да си изискам издръжка от местния Патрул. 

- Така ми се иска да забия един в мутрата на тоя дърт...

- Серьожа! – скастрих го аз. – Колко пъти да ти обяснявам, че хич не е добра идея да злословиш по адрес на Великите? Те усещат и после ще ти го върнат тъпкано! Спри се! 

Моят колега изсумтя недоволно. Беше виждал Завулон ядосан, но за негово огромно щастие, никога не беше виждал Хесер истински бесен. Иначе си отбелязах на ум да напомня на Великия Светъл за това недоразумение. Мястото определено никак не ми харесваше. 

Сергей бутна вратичката и когато тя заяде – и как иначе, беше заровена до половината в сняг – просто делово я откачи от многострадалната тел и я оснави встрани. 

- Давай да влизаме, че се смръзнах!

Той отиде да ни вземе багажа, а аз огледах критично мястото. Отне ни повече от час да обиколим Твер надлъж и нашир, докато я намерим. Забутана в самия край на града и доста хитро скрита между по-новите сгради. Не се виждаше, не беше осветена изобщо и за капак най-близката улична лампа беше на около триста метра. Поне така твърдеше Сергей. На мен ми се виждаше доста по-далече. 

Прозорците зееха като черни дупки и се зачудих дали изобщо има прозорци. Ако има стъкло щеше да има и отблясъци, нали така? Нагазих още в снега и се оказа, че вече ми е до над коленете. Изпсувах. Дотук с ботушките ми! Не бяха предвидени за подобен сняг, а за гадната московска сива каша. Къде ни натресоха... 

Добрах се някак си до перваза на прозореца и тръгнах да ровичкам в снега. Бяха ни казали, че ключът трябва да е там. След като ръкавиците ми подгизнаха напълно, все пак успях да го изровя. Беше стар като къщичката – от ония, едновремешните, дето ги има по приказките. Не знам защо се сетих за златното ключе на леля Тортила от Буратино. Тръгнах да превъртам, но тъпата брава, естествено, заяде. 

- Дай на мен! – Глухарьов мина през снега като таран и издърпа ключа от ръцете ми. 

Толкова по-добре, и без това не си усещах пръстите. Бравата продължаваше да се опъва, но след три-четири проклятия и два ритника все пак се предаде и се отвори със скърцане. Вътре ни чакаше непрогледен мрак.

- Стой зад мен! – каза моят партньор и остави саковете на прага. 

Преди да се усетя, чух изщракването на предпазителя на пистолет. 

- Серьожа, ти шегуваш ли се? – възкликнах аз, но той ми изшътка:

- Трай там! Нямаш представа каква измет може да се крие тука!

Скръстих ръце на гърдите си и му дадох точно две секунди да се прави на топ ченге и да насочва заредено оръжие в нищото. После щракнах с пръсти и запалих „Светулка“ – елементарното заклинание за светлина. Гледката не беше никак хубава. Стара къщичка. Толкова стара, че по пода имаше шарени черги. Поне имаше две легла – ако изобщо мога да нарека така двата железни кревата на двете стени. На отсрещната стена се мъдреше истинско огнище, през което вятърът виеше едно зловещо. 

- Тая барака дали има баня и ток? – зачудих се аз. 

От ляво на входа се мъдреше друга врата, така че побързах да отворя. Друга стая, по-малка от първата. Ако се съди по двата плаката с архивни анимационни герои, може би тук са живели децата на полковника. А от тази стая имаше друга вратичка. Слава на Светлината и Мрака. Баня имаше. Лошата новина беше, че е на бойлер. Който естествено беше надлежно изключен. 

- Намерих бушоните – обади се Глухарьов от съседната стая. – Нищо не пипай! Пускам тока! 

Нямах и намерение да пипам, така че послушно изчаках. Инсталацията издаде доста притеснително пращене. Като съскане. 

- Серьожа? – попитах аз притеснено. – Това да не гръмне?

- Кое? – той се подаде на вратата и щракна лампата. – Я дай на мен! 

След това включи собственоръчно бойлера и ми нареди да се разкарам от стаята. 

Отидох в стаята с огнището и ми направи впечатление нещо друго. 

- Серьожа? 

- Сега пък какво?

- Имаме проблем. 

Това му беше стигаше да довтаса на секундата. 

- Какво? 

- Нямаме отопление, освен ей това нещо – отговорих аз и посочих огнището. – Май и печка за готвене нямаме. 

- Да му еба майката и на твоя и на моя началник... – процеди Сергей и се отпусна на другия креват. 

Кимнах. За пръв път, откакто ни бяха казали, че трябва да се довлечем в Твер, започвах да разбирам какво значи да си в провинцията. И двамата с Глухарьов бяхме деца на града. Аз такава къщичка само в приказките съм виждала. А сега не стига, че трябваше да живеем тук посред зима, но и някак си да се оправим с всичко – вода, храна, отопление. 

- Можеш ли да цепиш дърва? – попитах го със съмнение. 

Не знаех какво трябва да хвърлим в огнището, ама дървата бяха първата ми мисъл. 

- От какъв зор? – учуди се той. 

- Нали имаш вила... 

- Купувам си дърва, когато ми трябват – гласеше практичния отговор. – И ходя там почти само за майските празници и лятото, когато не ми трябват много. Така че, не. Ти не знаеш ли заклинание за това? 

Замислих се. Ако не брояхме Тройното острие, което може да цепи и глави, май не знаех. Поклатих глава тъжно. 

- Има едно-две заклинания, но не искам да хабя Сила напразно. Наистина ли не знаеш? 

Той стана и си изпука кокалчетата на ръцете. 

- Явно ще трябва да се науча, мамка му. 

Преди да успея да го спра, вече беше излязъл навън. Сигурно да търси дърва, знам ли. Побързах да изляза след него. Че ако вземе да се осакати... Намерих го само на няколко крачки от вратата, загледан критично в един тъмен навес. 

- Наташенка! – той ми махна да се приближа. 

Едвам догазих до него и се улових за ръкава му, преди да съм паднала по лице в снега.

- Я направи оня фокус със светлината! 

Послушно щракнах с пръсти и навесът мигом светна. Оказа се пълен с дърва. Дълги по половин метър прекрасни трупчета. Ненацепени. Имаше и дръвник, на който кротуваше забита брадва със стаховити размери. Само дръжката беше над метър. 

- Щом като е така... – измърмори Глухарьов и тръгна да си сваля палтото. 

- Серьожа, ти нормален ли си? – попитах го аз, малко по-истерично от обикновено. 

- Напълно – контрира той. – Я подръж това! – след секунда ми тръсна палтото си. 

Тежеше доста. Той обаче не спря дотук, а свали и униформеното сако.

- Серьожа, сигурно е минус двайсет! Обличай се веднага! 

- След като нацепя дърва, мамо! – озъби се той. – Дръж и това и ги занеси вътре! 

- Не прави глупости, преди да съм се върнала! – опитах се да се презастраховам аз. 

- Що, все едно ти можеш да нацепиш дърва! – тросна се той. 

- Не мога – отговорих без да се обръщам, - ама само аз мога да те закърпя, ако вземеш, че си отсечеш я крак, я ръка.

Все пак реших да не тествам търпението му и се върнах по най-бързия начин. Той беше поставил един пън на дръвника и го гледаше с един от особено злобните си следователски погледи. Все едно дървото ще се уплаши и ще се нацепи само. 

- Стига си се пулил, Глухарьов, това не ти е стаята за разпити! – отговорих аз. – Няма да се нацепят от страх. 

Злобният поглед се премести от дървото върху мен. 

- Да ти дам брадвата на теб, а многознайке? – озъби ми се той. – Като гледам си едни петдесет кила с мокри дрехи. 

- Стига ми се обяснява! – върнах му го аз. – Или пробвай, или да почвам аз с други методи! Ама трябва да се махнеш от там!

Вместо отговор той взе брадвата, чак сега видях, че досега се е подпирал на нея и замахна с нея над главата си. Последва тъп удар, обаче дървото не се разцепи. Просто падна от дръвника. 

- Мамицата ти... – изруга моят партньор, наведе се и го върна обратно. 

После опря брадвата на дръвника и взе да навива ръкавите си. 

- Ти, мамичката ти мръсна, шибан пън...

- Така няма да стане! – обадих се аз. – Това не ти е...

- Остави ме да се съсредоточа! – сряза ме той. 

Последваха поне десет удара на брадвата по дървото, от които направо ми писнаха ушите. При всеки имах чувството, че ей сега или брадвата ще се натроши на парчета и ще трябва да спасявам Глухарьов от тях, или дървото ще се пръсне на парчета. Обаче не – все едно беше омагьосано и не само си остана цяло, но брадвата дори не успя да се забие в него като хората. Имаше само резки. 

Глухарьов се опря на нея и започна да диша тежко. Като парен локомотив, а кълбата дим от дъха му допълваха картинката. Светулката послушно се беше скрила някъде близо до тавана, обаче аз се чудех дали да се приближа. Моят партньор имаше волска сила, това си беше ясно, но не ми се виждаше умна идея да го оставям да млати това нещо повече. 

- Серьожа? – попитах аз като са по-сигурно се държах на една ръка разстояние от брадвата. – Може би е по-добре да зарежем това, а? Ако пренесем пъновете, може и да запаля нещо. С магия – додахох за по-убедително.

Истината беше, че нямах идея как точно да запаля огън, дори и с магия. Можеше да опитам, разбира се, и щеше да ми се наложи да разбера. Обаче дали щеше да се получи с тия пънове? 

- Аз... тоя боклук... ще го направя на... трески... – изръмжа той на пресекулки. 

Приближих се. Както беше полуоблечен, само ми липсваше да ми се тръшне болен. Обикновената настинка се лекува трудно дори с магия. Неясно защо, ама точно така става. 

- Серьожа, просто зарежи! 

Той се обърна толкова рязко, че в опита си да отскоча назад, за да не ме бутне, се проснах по задник в снега. За пръв път тая вечер се зарадвах, че преспите са дълбоки. Сергей се изсмя и ми подаде ръка да стана.

- Наташенка, Наташенка... Не схващаш. 

Поклатих глава и се заех да изтупвам палтото си от проклетия сняг. Ботушките вече отидоха. Ама кашмиреното палто не си го давах! 

- Тук не е въпросът в това как ще запалим огън – отговори той философски и се зачудих дали пък докато съм дремала последните стотина километра от пътя не е тръгнал да пие. 

- А къде е въпросът? Давай да ги носим тия глупости и да се опитам да запаля нещо! 

Погледнах си часовника – беше към девет вечерта. Глухарьов прихна да се смее. 

- Да ги носим, викаш? – повтори той и кимна към купчината пънове. – Я пробвай, да те видя!

Беше мой ред да ръмжа, докато газех към пъновете. Вече официално не само ботушите ми бяха подгизнали, ами и глупавият униформен панталон. Приближих се към купчината и си избрах един от пъновете на земята. Или Глухарьов беше решил да ги цепи, или собственикът на къщичката им беше вдигнал мерника. Наведох се, уж хванах единия от тях и... нищо не стана. Опитах отново – пак нищо. 

- Не става, а? – попита Глухарьов над рамото ми. 

Едва не подскочих. Дори и сега отвратителният му навик да се придвижва безшумно можеше да ми изкара ангелите. Изръмжах и опитах отново. Пак нищо.

- Я ми дай брадвата на мен! – казах аз накрая. 

Моят колега послушно ми предаде оръдието на труда. Обаче в неговите ръце изглеждаше доста по-лека. Реших да не си хабя силите и я завлякох до дръвника. Обаче идеята да я вдигна над главата си както правеше той нещо не ми се получи. Един път просто не стана, а втория залитнах. На третия път Глухарьов просто я издърпа от ръцете ми. 

- Стига, че само като те гледам и лошо ми става! Влизай в къщата! Аз ще се оправя тука! 

Погледнах го накриво. Интересно как щеше да се оправи... 

- Не съм мъж, ако не се разправя с тия тъпи дървении – отговори той на въпроса в главата ми. – А сега изчезвай от тука, че ме разсейваш! 

Поколебах се за момент, но после направих лек пас към брадвата. Простичко заклинание – „спойка“, да не може да се пръсне на парчета. Оставаше само Сергей да не си отсече главата с нея и ако иска можеше да млати пъновете и цяла нощ. 

Върнах се в празната, но поне светла къща и се зачудих що за идиот трябва да си за живееш в такава саборетина. Всичко в нея беше като излязло от призказките за помешчици и богатирски дъщери. Липсваше само дъсченото корито и шарените чинии по стената. Ако си служител на милицията, могат да ти дадат ведомствено жилище. А тук човекът зорлем се беше заврял в тая дупка. Може би е била наследствена? Ама ако беше, защо не се е разкарал от тук? Или пък тук е дошъл след пенсия? Всякакви идиоти имаше. 

Влязох в банята да проверя бойлера. Поне загряваше, ако се съди по стрелката с градусите. Пуснах водата – не много топла, ама щяхме да го преживеем. В малката стая имаше гардероб, така че бързичко се разтършувах за одеала. Ако Глухарьов продължаваше така, щяха да са му нужни. Впрочем, изобщо нямаше нужда да проверявам какво прави, защото дори от малката стаичка се чуваха възгласите му „аз на тебе мамичката ще ти сцепя, тъпо дърво недоцепено“ и други подобни доста по-нецензурни по адрес на всички роднини да дървото и дървосекачите по женска линия. 

Ако не друго, щом псуваше, значи беше все още жив и здрав. Т.е. не се беше пребил с брадвата. На дъното на шкафа намерих няколко одеала на анимационни герои. Виждаше се, че са доста по-нови – може би на внуците, които беше споменала в разказа си Зимина? Събрах ги на купчина, но естествено теглото се оказа повече, отколкото можех да нося. Изръмжах и направих три курса докато завлека всичко от гардероба в стаята с двете легла. В никакъв случай не бих легнала на тия чаршафи. Знам ли кога са ги сменяли?! Върнах се обратно и намерих нещо като скрин до гардероба. Дано бабичката да си държеше там чаршафите. Нали в приказките е така? 

Оказа се, че съм права и намерих топ нови чаршафи, така че в следващите няколко минути преоборудвах леглата. Дотук добре – чисти чаршафи плюс топла вода и ток. Псувните навън рязко бяха утихнали и се бяха сменили с тъпи удари. Зачудих се дали да излизам. Не го бях чула да вика, а ако се беше порязал, посякъл, или както му викат там на раняването с брадва, досега да се е развикал така, че и в Москва да го чуят. Може пък вярно да го разсейвах... Така че се свих на едното легло и се увих, както си бях с дрехите и палтото, с две от наличните четири одеала. 

Заслушах се в тъпите удари и се надявах Глухарьов най-накрая да е хванал цаката на цепенето на дърва, каквато и да беше. Защото иначе щеше да мъкне пънове, които да разпалваме. Как, не щях и да знам. Нямах никаква идея как се пали огън без магия. Впрочем, и с магия не знаех точно как става. На сбирките на патрулите, когато сме на вила или нещо подобно, това го правеха по-старите и опитни магове. Никога не съм се бутала и изобщо не ми е пукало откъде идват шишчетата и пържолите. 

Мисълта за пържоли ми припомни, че нямаме какво да ядем. Разрових се в саковете с ясното намерение да звънна и да се накрещя на Хесер, ако не е помислил поне за това. За негово щастие, открих на дъното на своя сак две консерви със сельодка и един омачкан самун хляб. Щяха да стигнат за тая вечер. Надявах се. Извадих ги и ги тръснах на мъничката масичка – заела тясното пространство между кревата, на който седях и празното огнище. Над нея имаше прозорец, ама само като погледнех към снежната приказка навън ме втрисаше, така че реших да пропусна. 

Ослушах се – докато бях ровичкала за храна не бях си дала сметка, че шумът от цепенето на дърва е спрял. Глухарьов! Напсувах се на ум, че не бях излязла да го надзиравам. Само оставаше да се е заклал с брадвата. Тъкмо хукнах към навеса, когато едва не се сблъскахме на вратата. Носеше наръч нацепени дърва, миришеше отвратително и беше ухилен до уши. 

Отдръпнах се да му направя път. 

- Това как го направи? – попитах аз докато го наблюдавах със съмнение как реди дърветата на колибка в огнището. 

Ако беше Различен бих се заклела, че е ползвал магия. Обаче Глухарьов беше човек, така че тази възможност отпадаше. 

- Малко псуване, липса на избор, липса на истерясващи девойки наоколо и малко повече пот при цепенето на дърва – отговори ми той – и ето ти ново умение. 

Скръстих ръце на гърдите си. 

- Сега да не искаш да ми кажеш, че за половин час се научи да цепиш дърва? 

- За един – поправи ме той. – Виж си часовника.

Погледнах. Наистина, беше почти десет вечерта. Идеално и прекрасно. 

- Така, значи ти сега ще подпалиш това нещо – каза ми той и стана, - а аз отивам да се изкъпя. 

Примигах. Не знам кое ме учуди повече. Ищахът да се къпе или заповедта да запаля огъня. Той си взе своя сак и тръгна към банята. 

- Няма топла вода още! – казах на гърба му. 

- Все ми е тая – отвърнаха ми през рамо, - мириша на прасе и за нищо на света няма да се срещам с тоя кретен Решетников в тоя вид утре. 

- Веднъж да сме на едно мнение – измърморих аз. 

Запалването ми се удаде много по-лесно, отколкото си мислех. Дори не ми трябваше заклинание. Просто си представих огъня между пъновете и той лумна. Вероятно беше много древна магия. Май трябваше да питам. В стаичката обаче си оставаше адски студено, така че направих още едно заклинание за затопляне на въздуха. Принципно с него се сушаха дрехи, но тук беше толкова влажно, че щеше да свърши работа. 

Криво-ляво ни се получи вечерта. Особено след като двамата с Глухарьов изядохме двете консерви и не особено читавия хляб. Щях да напомня на Хесер и за това. Обаче към полунощ трябваше да лягаме. Първо – защото дървата бяха вече на привършване и второ, защото утре щеше да ни се наложи да се срещнем с новия си началник. 

Магия без лиценз - трета част

- Това от твоята уста звучи адски обидно. 

- Стига си се заяждал. Просто искам да знам какво би си помислил ти за следните неща, които са конфискували при обиска – някакви маски за стена, ръчно правени бижута и други подобни вехтории. Въртя и суча и не схващам. Няма никаква връзка на пръв поглед нито между собствениците, нито между вещите. Само символа ин-ян. 

Сергей не ми отговори веднага. Да, значи не само на мен ми се виждаше странно да имаш купчина боклуци. Кое ченге би си мръднало пръста да конфискува нещо, заради което ще пише три кофи мастило, но няма да получи нито награда, нито повишение. Ако познавах правилно психиката на подобни индивиди – никой. Тогава защо? 

- Възможно ли е тия боклуци да са ваши? – попита ме моят партньор и подскочих.

Тръснах глава. Май бях задрямала. Погледнах навън – линийката на хоризонта беше започнала да става малко по-ярка. 

- В какъв смисъл наши? Определено не са амулети – аз контролирам повечето неща, които се разпределят по Патрулите. Ако не са минали през мен, значи са някакви незначителни, които...

- Наташа! – прекъсна ме той рязко и зяпнах. 

Принципно не правеше така. Особено когато бяхме само двамата. 

- Какво? 

- Пропускаш нещо – подсмихна ми се той в отговор. 

- Какво пропускам пък сега? – намусих се аз. 

Вече два часа се пулех в тъпите документи. Бях ги изчела поне сто пъти. Можех да ги изрецитирам, ако се налага. Мразех, когато играе подобни игрички с мен. Все едно съм на изпит. Бях станала алергична към това. 

- Пак те питам, какво пропускаш? – повтори той.

- Ами не знам ако бяха амулети, дали... 

- Да допуснем, че са от вашите вехтории – Сергей вече започваше да губи търпение, неизвестно защо, - тогава какво пропускаш? 

- Защо милицията ще ги конфискува? – предположих аз, макар че бях почти сигурна, че не това е отговорът, който той иска да чуе. 

- И да, и не. Нямаш представа какви простотии има в склада с веществените доказателства. Въпросът е, че не само ти можеш да правиш магически неща, нали? 

Кимнах. Естествено, че всеки Различен можеше да прави подобни фокуси. В това беше Силата ни. Обаче какво точно искаше да ми каже с това... Плеснах се по челото. 

- Серьожа, аз съм тъпа идиотка! Напълно малоумна съм!

Той прихна. 

- За протокола ще уточня, че ти го каза това, аз само си го помислих. Е, какво ти стана ясно?

- Ами ето какво търсим! – започнах да рочивкам из хартиите под крайно неодобрителния му поглед.

Колкото и Сергей да си мразеше работата и особено бумащината в нея, имаше моменти когато изпитва пълно благоговение пред купчините хартии, особено ако са по някое дело. Така че моето ровене като кокошка в тях никак не му харесваше. Все ми натякваше, че всичко ще объркам и накрая ще загубя нещо. Обаче на мен не ми пукаше към тоя момент, защото вече имах някаква идея какво се случва. Или поне защо ни пращаха в Твер. 

- За да ти го обясня, ще трябва да започна отдалече. 

Глухарьов изпуфтя многострадално. 

- Ти винаги така почваш, без значение какво ще ми обясняваш. Плюс това – той посочи заледения път и колоната пред нас, - като гледам имаме поне няколко часа до разклона за Твер, така че целият съм в слух. Давай Холмс!

Игнорирах забележката и наистина започнах разказа:

- Значи, при нас си има рангове... 

- Това го знам – прекъсна ме той. – Честно, Наташенка, наистина беше много дълъг ден и нямам нерви да слушам едно и също нещо по триста пъти. Давай по същество! 

- Ами, нали знаеш, че аз отговарям за издаването на амулетите в Патрулите? – попитах аз. 

Той кимна. Ако не друго, страшно много си обичах работата. Прекарвах часове наред в издирване на най-красивите и уникални бижута, които някой майстор някога е правил и ги купувах със служебна кредитна карта. После беше моя отговорност да заредя определените амулети със Сила и да ги кодирам за притежателя им. Като най-хубавото от всичко беше, че можех да задържа които поискам и колкото поискам за себе си. Сергей беше в течение на всичко това, обаче досега никога не се беше налагало да обяснявам по-канцеларската част на работата. Защото дори в моята работа се обръщаха хартии. Колкото и да не ми харесваше. 

- Та, досега не съм ти казвала, обаче при Различните си има правила за амулетите. На теория, всеки силен Различен, да речем от Трето Равнище нагоре, може да направи безкрайно силен амулет. 

- Чакай, чакай! Как така безкрайно силен? Нали уж си имате рангове и така нататък?

- Така е, Серьожа, обаче тук пропускаш фактора „време“. Ако един не много силен Различен има достатъчно време да създаде артефакт, то това ще стане бавно, но накрая артефактът ще е ужасно мощен. Не всички го правят, но когато живееш безкрайно дълго, понякога те хваща скуката. 

- Наташенка... – проточи той. – Айде по същество!

Сергей никога не е обичал дългите ми лекции. Макар че бяха крайно наложителни в повечето случаи. 

- Та, на теория всеки може да създаде нещо с невероятна сила. Обаче на практика всеки един такъв артефакт може да бъде засечен от Патрулите и тогава собственикът му ще трябва да бъде наказан. 

- От какъв зор? – учуди се моят партньор. – Нали уж всеки може?

- Всеки може, Серьожа, но не на всеки е разрешено. Най-важното е да се пази равновесието между изначалните Сили. А един силен артефакт може много лесно да го наруши. Все пак това е все едно да си държиш базука вкъщи. Току-виж някой ти я открадне и почне да взривява хората. 

Сергей кимна. Май вече започваше да разбира. Неговата глава определено работеше на друга програма. Сравни кое да е магическо нещо с произволен цитат от Наказателния кодекс и той магически започваше да разбира. 

- Та, всеки един силен артефакт се води на отчет в Патрулите. 

- Аха, като нашия регистър за притежателите на огнестрелно оръжие?

- Горе-долу същото. 

- Чакай, чакай! А твоите амулети? Ти сигурно имаш един регистър само за теб – изкикоти се той. 

- Моите амулети също са в списъка. До един. 

Лично аз ги завеждах в същия, така че нямаше две мнения. Вярно, имаше цял тефтер само с мои неща, ама така става, когато за амулетите отговаряш само ти. Обаче това беше съвсем друга тема.

- Все още не зацепвам връзката между това и тия бумаги – кимна той към хартиите в скута ми. 

Покрай нас населените места почнаха да се разреждат и пътят зави. Вече се здрачаваше. 

- Ей, да не се изгубихме? – попитах аз притеснено.

Напсувах се на ум, че не проследих къде отиваме, ама как да правя сто неща едновременно. Другият минус беше, че хич не се ориентирах по карта. Ама никак и съвсем. А и защо ми беше – в Москва не ходех кой знае къде сама. Ако отивахме на адрес, шофираше Сергей, а той си знаеше района като петте пръста. А вън от Москва бях ходила само по поръчки на Патрулите. 

Сега оставаше да се изпогубим някъде в тая пустош. Май беше прав Сергей, че не знам много за живота вън от Москва. Някак си липсата на бетон ме изнервяше леко. Само като си представя, че ако закъсаме тук има само поле, дървета и вълци... 

- Не, просто скоро трябва да се отклоним за Твер – отговори ми моят партньор отегчено. 

Той обичаше да шофира, но кой обича да се влачи в колона с още стотина други коли, половината от които не знаят какво да правят зад волана? Погледнах табелите покрай пътя. Най-близкият град беше Ржев. Нищо не ми говореше, естествено. 

- Значи скоро ще стигнем? – зарадвах се аз и си погледнах часовника. Почти четири следобед. 

- Да, бе, да! – изпръхтя той. – Надявай се! Остава ни още толкова път след разклона. Казах ти, че пътят оттук е два пъти по-дълъг. 

- Тогава защо се отклоняваме? – зададох умния си въпрос аз, с което си спечелих въздишката „кой ме наказа с тебе“. 

- Защото иначе, мила моя, отиваме към латвийската граница. Вярно, може би утре ще я стигнем, но натам води пътят. 

Хвърлих един поглед на опърпаната карта, която моят колега беше подпрял на таблото на колата. Някъде по средата на пътя ме беше накалал да я извадя от жабката. Прав беше. Наистина пътят, макар и след незнайно колко километри, водеше до Рига. Там също ми се ходеше, ама не в момента. Сметнах на пръсти колко още време ще пътуваме и ми стана лошо. Наистина щяхме да пристигнем по тъмно. Купон на макс. Чужд град, тия от местното районно щяха да са се изнизали вече, а ние нямахме идея къде ще спим дори. Зимина нищо не ни беше казала. 

- Та, каква е връзката? – подсети ме Сергей. 

- Ами, предполагам, че всички тия неща са амулети. 

Отново прехвърлих приемо-предавателните протоколи. Имаше поне четири различни маски, всичките от екзотични държави, които реално не би трябвало изобщо да се намират в забутан град като Твер. Имаше ръчно правени бижута, които дори и да не са целенасочено заредени с енергия, обикновено имат определен заряд. Просто всичко ръчно правено приема част от енергията на създателя си. Имаше конфискувани мебели, имаше дори домакинска посуда. Сервизи на цветя, тенджери и тигани. Шантава работа. 

- Според мен някой Различен е започнал да превръща безконтролно разни неща в амулети – отговорих аз накрая. – Защо обаче не е много ясно. 

- Добре де – отговори Сергей, - за дрънкулките схващам. Обаче кой идиот ще прави на амулети тенджери и тигани?

Имаше право. Омагьосана посуда имаха само вещиците. И то само най-старомодните. Доколкото знаех, готвенето в омагьосани съдове правеше отварите по-силни. Маските често бяха ползвани за защита. Бижутата бяха най-ясни, наистина. 

- Така е – предадох се накрая. – И има нещо друго, което е странно. 

Понеже Глухарьов не попита, направо довърших фразата:

- Обикновено амулетите са собственост на Различни или на хора, които имат пряк контакт с Различни – техни роднини или приятели. Подобни неща са подаръци от Различните. Защото искаме да предпазим онези, които са ни скъпи. Тук обаче всички амулети са иззети от домовете на хора. Поне така изглежда. Обаче хората сами не могат да направят толкова много предмети, които да са заредени с енергия. И това ин-ян, дето ми вади очите. 

- Тогава какво мислиш? 

- Мисля, че търсим някой, който създава артефакти без позволение – отговорих аз. – И друг някой, който го следи и докладва, където трябва. 

Моят партньор се намръщи. 

- Чакай малко! Искаш да ми кажеш, че търсим не една откачалка, ами две? – кимнах. 

Не обичах, когато нарича Различните „откачалки“, обаче тук беше напълно прав. 

- Точно така. Със сигурност тия неща са правени от Различен. И са оставени в домовете на хората, от които са взети. Обаче самите хора няма да седнат да се предават в милицията. Значи друг Различен го докладва и се опитва да изземе артефактите. 

- Аха, вади кестените от огъня с чужди ръце. 

Това беше чест похват при Различните – и Светлите, и Тъмните. Нямаше две мнения по въпроса. 

- Именно. Обаче артефактите после са върнати на хората – продължих аз и размахах единия от приемо-предавателните протоколи. – И това е изключително странно. 

- И остава оная хартия от вашите – додаде Глухарьов. - Така и не ми обясни какво точно смяташ, че е това. 

Свих рамене. Можеше да бъде всичко, честно казано. Дори не бях сигурна, че искам да знам.

- Не съм сигурна. Обаче каквото и да е, обзалагам се, че заради него сме командировани в Твер. 

Сергей кимна. 

- Имаме много интересен казус. Подозирам обаче, че е по-заплетен, отколкото изглежда. При вас винаги е някаква гадост. 

- За съжаление, да. Това, което знаем със сигурност е, че имаме казус на магия без лиценз. 

Моят колега се ококори. 

- Магия без какво? 

- Лиценз – натъртих аз. – Ще ти обясня като стигнем. 

Той не тръгна да спори. Оставаше ни около час път до Твер, а трябваше да разберем къде ще спим и така нататък. Тъй че беше по-добре да се фокусираме върху това.

Магия без лиценз - втора част

Взирах се в дима от чашата чай на бюрото си и се опитвах да игнорирам тракането на врати на шкафове и притеснителното траскане на някои от тях. Възхищавах се на здравината на мебелите тук, защото никак не беше лесно да те стопанисва моят колега. Когато беше ядосан му идеше да троши. В момента пък беше толкова бесен, че на аурата му можех да си опека шишчета. Сигурна бях, че ядът се вижда в Сумрака от поне две пресечки. Най-интересното беше, че той не ми беше ядосан на мен. Поне в едно нещо да ми провърви. 

За да бъдат нещата максимално гадни, в кабинета ни на Пятницка се беше скапало парното, за пореден път, така че до пристигането на поддръжката ни се налагаше да се греем с каквото попадне. Електрическата печка в краката ми не помагаше особено, а Сергей беше заплашил да я изхвърли поне 303 пъти, така че гледах да я държа далеч от хартии. Дъхът и на двама ни излизаше като малки облачета пара. А аз се опитвах да се сгрея с чай. В случая на Глухарьов нямаше нужда от загряване, защото беше побеснял. 

- Серьожа, престани да сновеш напред-назад! Изнервяш ме! – обадих се аз по някое време. 

- Ебал съм й майката на тая шибана провинция! – изръмжа той и продължи да ровичка из папките с документи.

Нямах абсолютно никаква представа какво търси. Според мен просто се намираше на работа, защото не го свърташе на едно място. Според информацията, дадена ми от Ирина Сергеевна след като той изхвърча бесен от кабинета й, нас вече ни чакаха. Впрочем, и старците от двата Патрула бяха напълно наясно къде и защо отиваме. Аз вече си бях събрала колекцията от амулети. Само че ме човъркаше защо нито Хесер, нито Завулон си бяха отворили устата поне да кажат за какво става дума. 

Така и не можех да разбера какво толкова би станало, ако отидем във въпросния Твер. На мен, примерно, ми беше адски интересно. Ще видим нещо различно от бетонната джунгла, ще се порадваме на снега. Ще се разходим. Вярно, не отивахме на екскурзия, ама пък аз никога не бях ходила до Твер. Задълго де. Глухарьов обаче се държеше така, все едно отива на заточение и това определено ми лазеше по нервите вече. 

- Серьожа, престани! – реших аз най-накрая да си туря главата в торбата и да се опитам да го успокоя. – Какво пък толкова е станало? Ще отидем, ще го намерим тоя и готово. 

Докато говорех, вече бях започнала да съжалявам, но просто вече не можех да издържам на изнервеното му разхождане из кабинета. Сега моят колега остави много бавно папката, която разгръщаше. Побързах да взема чашата с чай в ръце, току-виж реши да я хвърли към стената. Или към мен, знам ли. Вместо това, седна на стола пред бюрото ми със светкавична скорост. Дръпнах се рязко назад. 

- Не ме плаши, знаеш че реагирам зле! – казах аз и разтрих амулетите по ръцете си. 

Естествено, любимият ми аметистов пръстен вече беше започнал да се загрява за да нанесе удар. Само някой инцидент ни липсваше сега.

- Не те плаша – отговори той, но с такъв зловещ тон, че хич не му вярвах. – Просто искам да те светна какво значи да бачкаш в провинцията. 

Стръстих ръце на гърдите си и му го върнах със следователския му тон:

- Да чуем!

- Това е да си имаш работа със селяндури с комплекс за малоценност, които ще ти навират в очите, че не си местен. Ще ти дават шибани дела, ще ти се присмиват, ще говорят зад гърба ти – започна да изброява на пръсти той. 

- Дотук нищо ново не ми казваш – срязах го аз, - вие правите същото с новите в отдела!

Вярно беше. На мен ми се беше разминало, като изключим опяването му всеки ден, че от мен следовател няма да стане, обаче на останалите новаци никак не им беше лесно. Все едно като дойдеше някой нов в районното, целият личен състав обединяваше усилия да му покаже, че не му е тук мястото. Тормозът беше на всички нива – от патрулните до самата Ирина Сергеевна. Ако нещастният човечец издържеше месец-два, малко по малко започваха да охлабват хватката. Само че ключовата дума беше „ако“ – бях виждала хора да си тръгват и на третия ден. 

- Аха, само че разликата е, че тук целта е да се издъниш яко и да те докладват на началството. Те са като мафия, Наташенка – каза ми Сергей с такъв коспиративен тон, че прихнах. – Смей се ти, смей се! Ще те видя като отидем там дали ще се смееш! – изръмжа ми накрая и се върна към странната си дейност. 

Невъзмутимо продължих да си пия чая и наблюдавах как трупа четири-пет папки на купчина. Когато обаче извади от сейфа служебните ни оръжия и започна да се въоръжава като терорист, вече не издържах:

- Не отиваме на война, престани! – станах и отидох до него. 

Този фарс трябваше да спре възможно най-бързо. Голямата драма, ще ходим на някакви си стотина километра от Москва... 

- ТИ не отиваш на война – поправи ме той, докато надяваше кобура със служебното оръжие. – Те вече са тръгнали. Иначе нямаше да ни тропосват това дело! Впрочем, твоите също не са останали по-назад! – добави моят колега обвинително. 

- Тук не си прав! В Патрулите е прието да се вика по-силен Различен на помощ. 

По принцип. Иначе всеки обичаше да се оправя сам. Точно като при хората. Ама не беше сега моментът да заставам на негова страна. 

- Аха, а някой обича ли да го прави? – ехидно ме попита той. – Естествено, че не. Така че не ми обяснявай колко се по-съвършени от нас, щото не сте!

Той остави служебното ми оръжие на бюрото ми. Не можех да разбера каква е тая привързаност на милиционерите към огнестрелното оръжие. Махваш с ръка и става безполезно желязо. Даже ако си силен Различен, не е нужно дори да махаш с ръка. Само като си наоколо ще се скапе. Погледнах накриво пушкалото. При мен имаше много проклетия навик да засича. Според Глухарьов – защото съм некадърна по рождение. Според мен – заради твърде силното електромагнитно поле. 

- Няма да нося това! – възразих накрая и демонстративно скръстих ръце на гърдите си. 

- Ако щеш! – озъби се той. – Там няма да ти дадат друго и без това! 

Изръмжах и все пак набутах глупавото нещо в чантата си. Само да не вземе да я омаже със смазка. При нас Сергей беше този, който се занимаваше с поддръжката на тия неща и винаги държеше да ги наклепа с по два пръста смазка. Аз не исках и да се уча. Не виждах смисъл. Така че той, волю-неволю, се грижеше и за двата пистолета. Пардон – трите. Винаги забравях, че има и един, който не е служебен. 

- Притрябвала ми е тая вехтория! – изръмжах аз. 

- Взимай и не мрънкай – скастриха ме в отговор. – Да те карам до вас да си вземеш багажа? – попита ме той. – Аз така и така трябва да мина през нас. 

- Зарежи! – обясних аз. – Всичко, което ни е нужно вече ни чака в колата ти.

Той се подпря на стената и ме загледа все едно наистина съм откачила. 

- И как по-точно? Вчера и двамата бяхме тук и ровихме из хартиите, а днес ни тръснаха това...

Изхилих се. Понякога наистина можеше да те разсмее. Глухарьов може и да беше адски коварен противник, когато става дума за престъпления, но по отношение на магическите дела беше меко казано зле. И това след една година работа с мен. 

- Ти да си чувал за иконом? – попитах аз. 

Той се почеса по тила. Не спирах да се чудя на тоя тик. Дали пък това не караше невроните му да работят по-бързо? Май трябваше да го питам някой път... 

- Ами, от ония с ръкавиците и префърцунения език ли? – попита ме накрая. 

- Аха. Има такова заклинание. Задаваш за колко време ще те няма и къде ще ходиш и то автоматично ти събира багажа. 

Скептичното му изражение не ми помогна много. 

- И защо си мислиш, че някой е използвал това, хм, заклинание? Ти си беше тук и допреди час нямаше идея, че ще ходим някъде. 

- Защото щом като старците са решили да ни пратят там, са се погрижили. Не е за първи път. 

Глухарьов не тръгна да спори. Фактите говореха, че са ни пратили на мисия и че ние нямаме думата. Зимина ни беше скръцнала със зъби да тръгваме на момента, така че и двамата се упътихме към изхода. Той настоя да вземе някакви папки със себе си. Ония, заради които преобърна кабинета си. На паркинга, докато се опитваше да ги натъпче в багажника, просто не издържах:

- Добре де, защо са ти тия хартии? Малко ли работа ще имаме там, че оттук си взимаш?

- Това, драга моя, не са просто хартии, а са стари дела с подобна тематика – отговори ми той най-невъзмутимо. 

Ето сега вече зяпнах. Понякога навика му да измъква от ръкава си разни подобни неща беше силно притеснителен.

- Как така с подобна? Защо аз не знам! Серьожа, ние сме партньори, забрави ли? 

- Не съм, обаче нямам навика да ти губя времето с висящи дела – обясни той. - Така че не съм ти казвал. Обаче тая папка е много странна. Така че по-добре да проверим. Току-виж нещо съвпада. 

Подпрях се на колата и прихнах. Глухарьов да разчита на съвпадения, да, бе, да!

- Серьожа, помниш ли какво ми каза като разследвахме първия си случай? 

- Какво съм казал пък сега? – попита той раздразнено, все едно ей сега ще използвам нещо, с което да го изнудвам. 

Не че не го правех честичко, но пък ми беше такъв забавен като го хвана в грешка. 

- Че съвпаденията ги има само по филмите – обясних аз. 

Вместо отговор, последва звук от затръшващ се капак на багажник и Глухарьов се подпря на колата до мен. 

- Не съвсем. Откакто работя с тебе, съвпаденията просто никнат като гъби – отговори той и запали цигара. – Просто гледам да съм подготвен. 

- Ъхъ. 

Студът вече започваше да се просмуква в костите ми, така че станах. 

- Колко километра имаме до Твер? – попитах аз и погледнах часовника си. 

Вече беше към един следобяд. Определено не беше най-доброто време за тръгване на път през зимата. Щеше да се стъмни след пет часа, максимум.

- Два-три часа път – сви рамене моят колега. – Около двеста километра са. 

Той също си погледна часовника и изпсува под нос. 

- Мамка му! Скачай в колата, че знам ли го какво е по пътя. 

Настаних се на предната седалка и забелязах, че отзад ни чакат два сака. 

- Казах ти.

- Какво си ми казала? – не схвана Глухарьов. 

Вниманието му беше заето с движението, напълно влудяващо в един от последните дни преди празниците, така че и за секунда не можеше да отклони погледа си от пътя. Все едно всичко живо беше тръгнало да се преселва. 

- Че багажът ни чака – отговорих аз и посочих с палец през рамо. – На задната седалка има два сака. Бас държа, че единият от тях е твой. 

- Сигурно – не се впечатли Сергей, - покрай теб на какви щуротии съм се нагледал... 

Помълчахме известно време, докато Глухарьов лавираше между колите. Гледах да си пропускам ругатните покрай ушите, но пък нямаше смисъл да губим време, така че реших да прегледам част от документите. Папките бяха в багажника, но злоупотребих с известно количество Сила и материализирах тази с казуса на коленете си. 

- Ей, да не ми подпалиш колата, че човек убивам! – скара ми се моят колега като видя какви ги върша. 

- Споко де! Само я призовах от багажника! Нищо страшно! 

- Гледай ти някой мъртвец да не призовеш така! – скара ми се той. 

- Няма, няма, спокойно! – отговорих аз и отворих папката. 

Оставих шофьора да си върши работата. А сега да видим дали има нещо магическо по документите. Надникнах в Сумрака и започнах да разглеждам всеки един от тях. Не, нищо. Като изключим свръх защитения документ, с който започнахме, нямаше нищо друго. Напълно обикновени човешки документи. Скука.

- Мамицата ви недна! – изруга Глухарьов и аз се върнах обратно в човешкия свят. – Да ви еба майката! – последваха още десет подобни, всичките отправени към роднини по женска линия на останалите участници в движението. 

- Серьожа, спокойно де! – обадих се аз, защото потокът ругатни заплашваше да стане твърде дълъг дори и за моите обръгнали уши. 

Бяхме попаднали в задръстване. На най-близката табела беше оказано, че сме някъде около Химки. 

- Майка му стара! – моят колега удари по волана. 

- Ще ми обясниш ли най-накрая за какво е тая драма? – попитах аз. – Все едно има само един път, по който може да минем.

- Драмата е там, че ще стигнем по тъмно в Твер, ей това е драмата! – тросна ми се той и посочи пред нас. – Някакъв педераст е запречил пътя и не можем да минем но най-прекия път. 

Погледнах вероятностните линии. Ако останехме в това задръстване, нямаше и до полунощ да стигнем. 

- Серьожа, има ли откъде другаде да се мине? – попитах го аз, в опит да отклоня мислите му от задръстването пред нас. 

- Има, обаче ще се таралянкаме поне три часа. И трябва да прекосим половин Москва – изръмжа той. 

- А МКАД за какво е? – опитах се да се направя на умна аз. 

В крайна сметка, най-външното околовръстно на Москва не беше чаак толкова далеч от нас. 

- Докато стигнем до там ти говоря – отново ми се троснаха в отговор. – Не е толкова просто, колкото си мислиш. 

- Просто е – върнах му го аз – или обръщаш някак си и отиваме да търсим друг разклон, или тук ще осъмнем. Станало е нещо сериозно. 

Глухарьов изхъмка и даде мигач за надясно. Последваха поне 40 минути друсане по не особено хубави пътища и криви паланки, съпроводени от непрестанното му мърморене по адрес на неизвестния Решетников, който и да беше, на цялата му рода, на Зимина и така нататък. Беше напълно невъзможно да се чете, така че просто се зазяпах. Едва когато се качихме на МКАД реших отново да разгледам документите. 

Защо се срещаше ин-ян символа? И какво изобщо правеше там? За Различните, това е просто знак, че мястото приема и Светли, и Тъмни. Обаче за хората... Почти бях сигурна, че обискираните са хора. Интуиция, може би. Със сигурност трябваше да проверя в местния Патрул. Ако бяха Различни, първо никой не би ги обискирал. Имаше си начини да избегнеш твърде бдителните органи на реда. Плюс това, един Различен би забаламосал не само тях, но и досадните комшии. 

А ако ставаше дума за нещо наистина незаконно, тогава биха се намесили Патрулните. А тук, нито риба, нито рак... Продължих да разглеждам. Документите си бяха напълно законни. Обаче иззетите вещи бяха повече от странни. Кой нормален милиционер би конфискувал дървени маски за стена, бижута (очевидно ръчна изработка, а не някакви гъзарски крадени неща), народни носии... И навсякъде имаше същия символ. Ин-ян. 

Загледах се в зимния пейзаж вън от прозореца. Какво можеше да им има на тия вещи? И защо бяха забъркани Патрулите. Огънатите от снега дървета и огромните преспи покрай пътя не ни помагаха много с отговора. Глухарьов сумтеше – оказа се, че не само ние имаме мераци да излезем по този път, така че карахме в нещо като колона. 

- Серьожа... – проточих аз. 

Той изхъмка, за да покаже, че имам цялото му внимание, коколкото шофирането позволяваше. Навън слънцето не се виждаше – беше си гаден облачен ден, ама тънката линия на хоризонта, където успявах да видя бледорозово ми говореше, че много скоро ще се движим в сумрак. Като допълним към картинката и гадния не особено почистен път, ставаше все по-забавно.

- Трябва ми един човешки съвет – изплюх камъчето аз.

Магия без лиценз - първа част

- Ира, кажи ми, че се шегуваш! – Глухарьов беше блед като платно. 

Толкова блед не го бях виждала дори когато препие. А при него „препиване“ се равняваше на няколко бутилки водка. Тогава дори някой вампир би му казал, че има нездрав вид. Сега обаче едва се сдържаше от гняв. Обаче сега не беше близвал нито капка алкохол. Поне през последното денонощие. Защото и двамата с него бяхме прекарали деня и нощта в ударен канцеларски труд. Гадно, отвратително копане в документите. Мотивите – да си клатим краката по празниците. 

До Нова година оставаха пет дни и двамата искахме да си починем малко. Той беше планирал да се помотава по празниците и аз, подобно на всеки друг кабинетен плъх, бях абсолютно съгласна с него. 

Обаче май работата нямаше да се получи така, както я бяхме мислили. Мързел, какво да правя. Чак ме хвана яд, че не съм проверила вероятностните линии. Прав беше Сергей да вика. И аз бих викала на негово място. Ирина Сергеевна обаче, обръгнала на изблиците му, седеше най-невъзмутимо зад бюрото си. Дори успя да издържи погледа му без да трепне. Възхищавах й се. Аз така не можех. 

Когато Глухарьов беше бесен, си имах стратегия. Първо, подавах му чай, водка, храна, или каквото там може да го занимава. Ключовото беше да не се съсредоточава върху мен, защото така със сигурност щяхме да се скараме. Второ, държах възможно най-далеч от него остри предмети и всякакъв вид оръжие. Трето, стараех се да не привличам внимание. 

Нашата началничка обаче явно имаше друго мнение за ситуацията, защото повтори бавно и отчетливо:

- За последен път ти повтарям, Глухарьов, заминаването ви не подлежи на обсъждане! 

Очите на Сергей просветнаха с един такъв, много опасен пламък. Бях виждала това изражение. В стаята за разпити. На Ирина Сергеевна определено й беше провървяло, че е жена. Защото ако от другата страна на бюрото седеше мъж, Сергей досега да му е сменил физиономията, както би се изразил сам. Сега обаче просто изръмжа и просъска:

- Поне тази година ми беше обещала, че няма да ме разтакаваш по дежурства. А изведнъж – командировка! На майната си, на всичкото отгоре! 

Ирина Сергеевна присви очи. Глухарьов май реши да смени тактиката, защото вече звучеше подкупно:

- Ира, Ирочка, беше обещала тази година да сме заедно. Аз, ти, вино и...

- Достатъчно, Серьожа! – прекъсна го тя, вероятно за да не изръси нещо, което не е съвсем предназначено за моите уши. – Заволжкия отдел ви чака! 

Тук моят колега вече не се сдържа и удари с юмрук по бюрото й. Аз подскочих, а началничката на Пятницкото районно се дръпна назад. Да, колкото и да се правехме на много отворени, това си ни плашеше. Даже нямах време да се учудя какъв е тоя Заволжки отдел... 

- Няма да ходя в тая шибана провинция! – викна Глухарьов. 

После се огледа, съобрази, че вероятно половината отдел сега подслушва на вратата и продължи малко по-тихо, но със същия режещ тон:

- Не съм работил толкова години в Москва, за да гния в някаква провинциална кочина! На Нова година! Ира, имай милост!

- Глухарьов – върна му го тя със същия тон, - ако не си завлечеш задника в Твер, кълна се, че звездичките по пагоните ти силно ще оредеят! 

Двамата се гледаха като бик и бикоборец, надвесени над бюрото. Или по-скоро като каубои в някой уестърн. А някой е мигнал, а другият го е застрелял на мига. 

- Пробвай се, драга! – процеди моят колега ехидно. – Аз съм най-добрият следовател в това районно и ти го знаеш! 

- Именно затова трябва да отидеш точно ти – настоя тя. - Генерал Решетников даде нареждане отгоре, аз съм безсилна! 

Сергей се изсмя. 

- Не ме ментосвай! Много добре знам, че с пръстче да махнеш и всичко ще се нареди! За последен път ти казвам, няма да отида в оная шибана дупка! 

Станах и тръгнах на пръсти към вратата. Това вече продължаваше твърде дълго и все още не бях разбрала какво, в името на Светлината и Мрака, правех тук. До момента те двамата се караха и не ми обръщаха особено внимание. Впрочем, караха се не точно като началник и подчинен, ама това е друга тема. 

- Наташа, върни се на мястото си! – изкомандва ме Ирина Сергеевна и аз послушно се върнах на стола до вратата, точно като детенце наказано в ъгъла.

Глухарьов ме стрелна с обвинителен поглед, че се опитвам да го оставя сам срещу врага и отново фиксира любовницата си. Ирина Сергеевна, противно на моите предположения, също реши да смени тактиката и вместо да се кара с него, тръгна да свири по други струни. 

- Моля те, Серьожа! – каза тя кокетно. – Моля ти се! А после ще ти се реванширам, обещавам!

- Аааа, не! – отстъпи назад той и скръсти ръце на гърдите си. – Не, не и пак не! Не си познала да ми играеш такива номера, Ира! Няма да стане!

- Моля те! – повтори тя и заобиколи бюрото. 

- Да ги нямаме тия! – той я фиксира с мрачен поглед все едно пред него стои отровна змия. – Знаеш колко мразя да ме изнудваш!

- Серьожа, задължена съм на началника на Заволжкото – отговори Ирина Сергеевна и се опря на плота на бюрото си. – Ето, казах ти! Сега доволен ли си? 

Моят колега погледна мен с очакване, но аз свих рамене. Толкова дълбоко бъркане в съзнанието на Ира Зимина щеше да ми спечели скоропостижен разговор в кабинета на Хесер. Не, благодаря. Пък и за момента не беше съвсем ясно защо съм тук, така че това все още не ме касаеше особено. С чувство на вина си помислих, че Завулон би бил горд с мен в тая секунда. Отказвах да помогна на приятел и колега заради личния си интерес. Истинска Тъмна. Ужас... 

Отново последва погледът тип „предаваш другар в беда“. Свих рамене. Това си беше между тях двамата.

- И какво толкова е направил онзи дърт козел? – изръмжа най-накрая в отговор Сергей. – Само не ми казвай, че криете някой труп! 

- Не, но едно време ми помогна да се уредя в Москва – отговори му Зимина с равен тон. 

Ето тук вече зяпнах. Нямах абсолютно никаква представа, че началничката на Пятницкото районно не е кореняк-московчанка. По нищо не си личеше. Винаги съм си представяла, че се родила някъде в тая бетонна джунгла и после просто се беше пуснала по течението. Университета, после практиката и хоп! Ето я тук като началничка на районното. Дори и жилището си пасваше. Не съвсем заможни, но не и бедни родители, относително състоятелен съпруг. Как така... Явно съм зяпала много ококорено, защото Сергей ме сряза:

- Затвори си устата, да не глътнеш някоя муха! Ира, хайде да ми обясниш по-подробно къде точно се пресичат твоето пристигане в Москва и моето, тоест нашето – тук ме стрелна с лукав поглед – заточение в Твер? 

Нашето ли? Опааа. Не се сдържах и попитах:

- Ама, Ира, как така и двамата? Аз нали тук трябва?

- И двамата, и двамата ще отидем! – ехидно се обади Глухарьов, вероятно доволен, че има и други прецакани редом с него. – Защото където съм аз, там си и ти. Партньори сме, помниш ли? 

Изхъмках с унил вид. Беше ме насадил. И най-гадното от всичко беше, че е дяволски прав. Това беше идеята от самото начало. Доволен от посърналата ми физионовия, той се обърна към Зимина:

- Хайде, разказвай там с какво си му задължена! 

- Накратко, Серьожа, с цялата си кариера в самото начало! – разпери ръце тя. - Той ми беше преподавател в университета и той ме уреди да започна на стаж тук. А после...

- После се е върнал в дупката, от която е изпълзял и е чакал удобен момент да те използва – процеди моят партньор и аз кимнах, когато Ирина Сергеевна ме погледна за помощ. 

Най-много мразех подобни мижитурки. Прави ти услуга, уж, ама после си я иска обратно. С лихвите. Ирина Сергеевна заобиколи бюрото си и извади от там папка с документи. Дебела, опърпана папка ДЕЛО. Това не вървеше на добре. Глухарьов ми беше набил в главата, че провинциалните адски обичат да прехвърлят най-калпавите дела на „експертите от Москва“. Не защото сами не могат да се оправят, а защото трябва на нечия статистика да се води висящото дело. И какво по-прекрасно от това да тръснеш висящо дело на някой столичанин като междувременно го гледаш как се излага на твоя територия? С Глухарьов си разменихме погледи. Той май си мислеше същото. Нямаше нужда да му чета мислите, за да видя. 

- На! – набута в ръцете му Ирина Сергеевна въпросната папка. – Виж за какво става дума! 

Моят колега я пое и разгърна с най-скептичната си физиономия. После лицето му се удължи и ми кимна да дойда. Надникнах и в очите ми се набиха няколко интересни съвпадения. Първо, имаше три документа, които незнайно защо бяха украсени със символа ин-ян. Снимка на медальон, печат върху документ и нарисуван такъв символ на земята. Второ, папката беше натъпкана до пръсване с най-разнородни хартии. Обаче документите не бяха само съвременни. Имаше неща писани на пишеща машина. Окорих се и започнах да ги разглеждам любопитно. 

Глухарьов не се трогна ни най-малко, а просто делово наплюнчи пръста си (мразех тоя навик от дън душа) и раздели документите на две горе-долу равни купчини. Двамата се настанихме на дивана, всеки със своята камара хартия. На мен ми се падна изключително странна поредица документи. Първо – регистрационен формуляр на някой си Виктор Коломиченко. Адресът не ме интересуваше, така че го оставих настрана. Продължих нататък. Следваха изключително странни полицейски доклади. 

- Серьожа, какво е това? – попитах аз накрая и размахах под носа му един от странните формуляри. 

Той изсумтя и го издърпа от ръцете ми с думите:

- Стига си си играла с документите! – аз се изхилих, а той ме погледна строго. – За една година не се научи, значи! Дай да видя тия документи! Това са... – той започна с най-поучителния си тон, обаче се спря по средата на изречението. – Що за простотия е това?

- Е, нали и аз това те питам! – свих рамене и продължих да ровичкам из хартиите. 

Сергей се пресегна и събра на купчина всички подобни формуляри. После чете много съсредоточено поне няколко минути. Междувременно Ирина Сергеевна се подпря на бюрото си със самодоволно изражение. Беше успяла да го заинтригува. Впрочем, и мен. А това си беше цяло постижение.

- Ще ми кажеш ли какви са тия неща, най-накрая? – сръчках го аз. 

- Престани да ме буташ – хвана ме той за китката. – Ще ти кажа. Това са доклади от обиски. Протоколи от задържания – моят партньор ме пусна и прехвърли няколко десетки листа, - а ето тези – той посочи последните, новички спретнати офсетови листи, чинно изплюти от някой лазерен принтер – са приемо-предавателни протоколи за връщане на собственост. 

- Серьожа, нали знаеш колко мразя да ми се правиш на умен? – попитах аз и се намусих. – Давай на човешки език. 

Вече работехме заедно доста време, но въпреки това имаше твърде много неща за професията на следователя, които ми бяха напълно непознати. А когато Сергей започнеше да говори с някакви засукани термини, направо откачах. Той го знаеше и често го използваше, за да ме дразни. Сега само се подсмихна и побърза да обясни. 

- Така, да речем, че имаш комшия – започна той и отдели едни четири-пет документа настрана. – Един такъв, обикновен. Бачка на някой строеж, или е шофьор в някоя фирма за превози, пие в градинката пред блока, у тях е бардак. Абе, няма нищо. И в един момент, тоя същия, започва да си купува скъпи неща. Какво ще си помислиш?

Свих рамене. Това беше твърде лесно. Всяка бабичка на улицата би дала отговор на подобна гатанка. 

- Че от някъде са му паднали лесни пари. Ти си ме учил на това. Нищо не се появява просто ей така. 

Глухарьов кимна доволно. Не беше сега моментът да му обяснявам, че в света на Различните работата е маалко по-друга. Последва втори въпрос, все едно съм на изпит:

- Така, така. А как се намират лесни пари?

- По незаконен начин – продължих да отговарям аз. – Серьожа, не съм в настроение да ми обясняваш как е устроен света. Давай по същество! 

Моят колега въздъхна многострадално и побутна втората купчина документи. Естествено, и те нищо не ми говореха. Последва още една многострадална въздишка и обяснение:

- Ами, казано накратко, някой друг също е бил на твоето мнение. И взел, че подал сигнал в милицияга да го проверят тоя съмнителен съсед. 

- Дотук нищо странно – свих рамене аз. – Съседи-злобари с лопата да ги ринеш.

В крайна сметка, имаше една камара идиоти, които биха ти подлели вода, само и само да видят как се гърчиш. Все пак, в Русия сме. Тук всичко се гледа под лупа. Пък ако ще да е парцал купен от магазин втора употреба. 

- Аха, ама не и такива, които наистина имат доказателства за твърде странни придобивки – размаха Глухарьов един лист под носа ми. – Дотолкова, че някой в милицията да се върже и наистина да отиде на проверка. Че и цял обиск да скалъпи. 

Замислих се. Идиоти в отдела се намираха поне по един на седмица. Нищо чудно – човешката завист и злоба просто тикаха хората при нас да злословят по адрес на онези, които познават. Обаче обикновено на такива чинно им вземаш жалбата, благодариш им и им казваш, че ще се свържеш с тях и после същата тази жалба просто се накъсва на мъънички парченца (колкото си по-изнервен, толкова по-мънички) и отива в кошчето за боклук. На съхранение. Откакто се познавахме, бях виждала Сергей да прави това поне едно двайсет-трийсет пъти и не спирах да се чудя на желязното му самообладание. Слушаш врели-некипели, кимаш, където се очаква да покажеш разбиране, чинно чакаш да си напишат жалбата и да излеят какъвто там жупел имат да изливат и после всичко в кофата, а ти – навън да пушиш като комин, докато ти се проветри главата. Поне той така правеше. След подобни срещи, аз ходех да си мия ръцете на чешмата. Кофти енергията е леплива просто. Най-добре се чисти с ледена вода. 

Тогава защо някой се беше вързал, наистина?

- Става все по-интересно – продължи да разсъждава Глухарьов на глас, - защото не само, че са отишли на проверка, но и са конфискували странното имущество. 

Той побутна към мен протоколите от задържания. Тези ги познавах. Формулярите, де. Сергей само тях ми даваше да попълвам в началото, защото според него всичко друго щях да объркам. 

- Добре де – започнах и аз да разсъждавам на глас. – Защо тогава са ги пуснали? Ние когато задържим някой далавераджия не го пускаме баш така. Освен ако... 

- Освен ако няма гръб някъде – прекъсна ме Сергей мрачно. – Обаче тези тук не приличат на хора с приятели нависоко. Пък и какво високо в шибания Твер, егати? – той стрелна Ирина Сергеевна със злобен поглед, но тя се направи, че не го е видяла. 

- Тогава защо? – попитах аз. 

Само че преди Сергей да има време да ми отговори, видях нещо. Сумракът се прокрадва и в нашия свят. Не винаги и не често, но се случва. Различните могат да избират кога да влязат в него и кога – не. 

Обаче при хората нещата бяха по-скоро инцидентни. Като проблясъци. Все едно някой те е ударил по главата и виждаш цветно. Висшите магове понякога също попадат в подобни ситуации – когато Сумракът е много силен на едно място и те засмуче нанякъде. Обаче почти всички силни Различни можеха да виждат в Сумрака, без на практика да влизат в него. Сега обаче аз се почувствах като тресната по главата. 

- Серьожа, не! – викнах аз и издърпах изпод ръката му листа, който ей сега щеше да хване. Тъкмо навреме. 

- Наташа, ти откачи ли, бе? – той ме погледна крайно учудено. – Какво ти става?

Размахах листа пред очите му. 

- Нещо да ти прави впечатление? – попитах аз. 

Моят колега се почеса по тила и се замисли. 

- Лист като лист. 

Въздъхнах. Понякога беше толкова буквален и абсолютно резистентен към вълшебното, че просто нямах думи. За толкова време така и не се научи. 

- Това е пергамент, Серьожа. Не виждаш ли?

- Е, и? – присви очи той. – Много важно. 

- Серьожа, кой ползва пергамент в наши дни? – попитах аз с надеждата да му подскажа верния отговор. 

- Идиотите, които се занимават с някакви там игри – отговори ми той без да се замисли. – Имах един съсед такъв. Чалнат беше отвсякъде. Ходеха по горите и се обличаха като някакви рицари там и богатири. Как й викаха на тая простотия, мамка му? – по лицето му се изписа усилена мисловна дейност. – Плей нещо си беше, ама какво, да му...

- Кос плей, Серьожа – прекъснах го аз. – И това няма нищо общо с подобни неща. Как пък не усети, че е направо накиснато в охранителни заклинания? – предадох се аз след малко. – Тия амулети да не са изветрели нещо? 

Той сви рамене. Впрочем, амулетите си бяха съвсем наред. С Глухарьов играта на догадки винаги удряше на камък, особено когато става дума за магии. 

- Това, Серьожа, е нещо изписано от Патрулите – предадох се аз. – И е защитено дяволски добре. 

- Сега виждате ли защо трябва да отидете в Твер? – намеси се Ирина Сергеевна. 

- Все още нищо не виждам освен някакво парче стара хартия – тросна се моят колега. – Наташенка, ти това там, защитата можеш ли да я свалиш? 

Сканирах документа през Сумрака. Не просто можех да сваля защитата. Това парче хартия беше защитено от всички други Различни. Всички освен мен. 

- Мога – кимнах накрая, - но мисля, че тази защита трябва да я свалим в офиса на местния Патрул. 

Станах и Глухарьов стана с нежелание. 

- Предаваш другар, а Наташенка? – попита ме той обвинително. 

- Съжалявам, че го казвам, но наистина ще ни се наложи да отидем в Твер – отговорих аз и тръгнах да събирам листата на купчина. 

Моят колега изръмжа и ги издърпа от ръцете ми. 

- Дай на мен, че като те гледам, нещо ще изгубиш пак! – звучеше преднамерено хапливо, може би защото ми беше адски бесен. 

Отдръпнах се. Истината беше, че за толкова време работа заедно бях изгубила всичко на всичко една бланка, която можеше да се възстанови, но не беше сега моментът да се заяждам. И на мен не ми харесваше да си прецаквам празниците, но така щеше да се получи. 

- Серьожа, не е нарочно, наистина! – реших да се оправдая аз. 

- Знам, знам! – махна с ръка той. – Просто шибаното ви равновесие пак е решило да се скапе по никое време. 

Кимнах и двамата се запътихме към общия си кабинет, за да си съберем нещата.