Магия без лиценз - пета част

- Ще се наложи да изчакате, докато началникът е свободен да ви приеме – изпя в лицата ни нищо неподозиращият младши сержант на пропуска, все едно сме обикновени цивилни. 

Глухарьов беше на косъм да изтърси нещо обидно или просто да му фрасне една – и без това половината му кости пукаха от сутринта, но все пак успях да го хвана за лакътя и да го заведа до най-близката пейка. Нямаше да помогнем на никого ако още от самото начало се изпокараме с личния състав. Ако моят партньор беше прав, те така и така ни мразеха. 

Седнахме на глупавата пейка до стената и зачакахме. На моя колега му беше видимо неудобно – имах чувството, че подозрителното припукване, което се дочуваше от ставите му се дължи на акробатичните изпълнения с брадвата предишния ден. 

Сутринта се беше оказала по-трудна, отколкото си мислехме. Най-вече защото се събудихме от студ. И двамата не бяхме съобразили, че ако се отопляваш на дърва, те рано или късно свършват. Така че в момента, в който огънят ни беше изгаснал, стаята беше започнала да изстива. Рано-рано в пет сутринта, и двамата се събудихме с тракащи от студ зъби. На моя партньор му се наложи бързичко да се облече и да донесе нещо от навеса, като целият квартал чу мнението му по въпроса на старите съборетини и така нататък. 

Криво-ляво се бяхме постоплили и после, естествено, се успахме. Обаче за да бъде животът ни още по-интересен, обикаляхме кривите улички на Твер още около час преди да намерим въпросната сграда. Мястото се водеше на една относително глуха уличка и дори по моите стандарти си беше адски забутано. Гадна ръбата сграда с лющеща се мазилка. Направо като излязла от съветски филм. Пред нея напаркирани една дузина таратайки. Това го беше казал Глухарьов, принципно, обаче нямаше как да наречем подобията на автомобили пред отдела. Изгнили, стари и изобщо разпадащи се. Табелата на входа също беше килната на една страна. Бетон и арматурно желязо в полуразпад. 

На входа се наложи Глухарьов да ме преведе, защото никой не си беше направил труда да изчисти леда. Все едно мъжете не се хлъзгат...

Така че сега седяхме пред кабинета на началника на районното – както се оказа, не генерал Решетников – и чакахме да ни приеме. При положение, че сами ни бяха повикали. Естествено, моят партньор беше бесен. Аз също, обаче щях да си изливам яда в Патрула. Там ни беше следващата спирка. Така щях да ги разкатая заради саборетината, в която ни бяха натресли. Обаче първо трябваше да се справим тук. Сергей гледаше с омерзение около себе си. Аз пък недоумявах защо ни карат да чакаме, при положение че бяхме вече закъснели. 

Ситуацията ми се изясни едва когато най-накрая ни повикаха вътре в кабинета. На неговия фон, Зимина работеше в палат. Същата лющеща се мазилка, опърпано шперплатово бюро (с дежурните за тоя вид разлепени кантове), прастар компютър и сърдит оплешивяващ мъж от другата му страна. Цивилен, на всичкото отгоре. Никаква униформа. 

- Закъсняхте, капитане! – процеди той. 

- Майоре – поправи го моят колега през зъби и се изпъна в стойка „мирно“, - повишиха ме. 

Нямах време да се учудя, че тези двамата се познават, защото онзи от другата страна на бюрото продължи да се заяжда:

- Това не променя факта, че закъсняхте... майоре!

- Ако не ни бяхте пратили на село, можеше и да дойдем навреме! – процеди Сергей и си изпука врата. 

Цяла сутрин правеше така, но всеки път, когато предложех да помогна с болката, ми отговаряше с нечленоразделно ръмжене. 

- Отказвам да поема отговорност за нещо, към което нямам никакво отношение – отговори онзи от другата страна. – Това какво е? – посочи той към мен. 

В такива случаи Глухарьов ме беше научил да стоя до вратата, да не си отварям устата и да го оставя той да се оправя. Субординация – поне така му викаше той. Старшинство по ранг беше нещото, което би използвал някой Различен. Пълна простотия беше пък фразата, с която бих описала нещата аз.

- „Това“ е моята колежка, лейтенант Алексеева. Изключително добър следовател – моят колега натърти на „изключително добър“. – От горе изрично настояха да дойдем двамата. Аз съм неин ментор. 

Последва изсумтяване. Адски ми се искаше да щракна с пръсти и на сомодоволния плешивец да му се случи случка, но после Глухарьов щеше да ми е много ядосан, така че само се намръщих. Още не можех да схвана какъв се пада. Макар и да не схващах много от звездичките по пагоните, вече бях придобила навика да се зазяпвям. А тук нямаше какво да гледам, съдейки по анцуга на седящия срещу нас. Какво безобразие! 

- Както и да е – измърмори въпросния, - ще ви въведат в хода на делото довечера. Първото ви дежурство ще е нощно. 

Глухарьов се напрегна. И как не, дежурство по никое време? 

- Не съм и очаквал друго от вас. Можем ли да си вървим? – звучеше така, все едно едва се сдържа да не го фрасне. 

- Да, вървете, вървете! – махнаха ни с ръка все едно сме прислугата в замъка. 

Моят колега удари токовете си в земята – напълно подигравателен жест в случая – и се изнизахме. Глухарьов гледаше много мрачно пред себе си и почти ме извлече от районното. Забелязах, че него също го гледаха, но си отворих устата едва когато запали двигателя на колата:

- Тук май те познават, а? 

Той изръмжа и напусна паркинга на районното с мръсна газ. Ако погледът му можеше да убива, вече да е изпепелил поне половината град. От време на време се радвах, че няма способности на Различен. Иначе би било доста проблемно. При него всичко беше в крайностите – или желязно самообладание, или пълна липса на самоконтрол. По-често, особено когато работеше по човешки случаи, преобладаваше второто. 

- Серьожа... – проточих аз, - обяснявай!

- Най-шибания град с най-шибаното районно пълно с пълни боклуци – процеди той и настъпи газта.

Предвид изровения път, ледените буци, по които подскачахме и пълното непознаване на района, никак не беше добра идея. 

- Серьожа, намали ако не искаш да си послужа с магия! – отговорих аз. – Ще се блъснем така! 

Той ме стрелна с ядосан поглед, но после все пак намали. 

- Откъде ги познаваш толкова добре? – продължих разпита аз. 

- Не всички имаме връзки като Зимина – отговори ми той. – Когато излязох от института, това беше най-близкото място до Москва, където можах да си намеря стаж. Поне в началото. Най-шибания месец в живота ми. 

Подозренията ми се оказаха верни. Значи те наистина се познаваха с началника на районното, оня плешивец. Разбирах защо не се харесват обаче... И на мен не ми хареса тоя „началник“ с вид на застаряваща мутра.

- Значи затова толкова се опъваше да идваш тук?

Това беше по-скоро констатачия и той кимна без да откъсва поглед от пътя. 

- Това е град пълен с идиоти! А ченгетата тук ги избират с тест за интелигентност. Обаче вземат само ония с най-ниските резултати...

Изхилих се, с което си спечелих изпепеляващ поглед. Ясно, така нямаше да стане. 

- А как се върна в отдела в Москва? Нали там си израстнал? Не разбирам...

- Ами след месец издевателстване от страна на тия кучи синове, просто отидох в отдела, където ме знаеха, помолих се и ме изтеглиха. Затова тук ме мразят двойно повече. Нали съм връзкар...

Свих рамене. Направи ми впечатление, че ни гледат на кръв. Обаче чак пък толкова... А и защо им е да помнят нещо толкова време? Все едно си нямат друга работа. 

- А защо от самото начало не отиде в Москва? Много е странно... 

- Защото, мила моя, нямах чак такива връзки. Тогава. Едно ще ти кажа, от тия боклуци, не чакай помощ. По-скоро биха продали курвите дето са ги родили, вместо да ни помогнат...

- Серьожа!

- Истината ти казвам! Къде е тоя шибан адрес?

Подсмихнах се, но все пак проверих надраскания адрес. Не беше сега моментът да се заяждам за изказа му. Мястото беше на другия бряг на Волга, така че се набихме в някакво задръстване по Нововолжкия мост. Глухарьов псуваше всичко живо, а аз се пулех на огромната река. Е, тук точно не беше безкрайно море, ама пак си беше голяма. 

Странно защо, адресът на местния Нощен Патрул беше не на сграда, а на апартамент. Според адреса – обикновен скучен панелен блок, вярно в центъра на града, но блок, а не офис сграда. От едната страна на входа имаше смесен магазин, а от другата – банков клон. Моят колега паркира пред входа и слязохме – невзрачен вход на невзрачна кооперация. 

- Тук ще ме оставиш да говоря аз! – уточних преди да сме влезли. – Тези са от моя контингент!

- Добре, добре! – вдигна ръце той. – Няма да се бъркам! Всеки ще си псува своите!

От известно време имахме полугласното споразумение всеки от нас да се навиква само на своите. Което значеше, че аз виках на патрулните, а той – на милиционерите. 

- Точно така – мрачно заключих аз. 

Сградата нямаше абсолютно никаква магическа защита. Нарушение. Ако някой от колегите от Москва го видеше, всичките отиваха на Трибунал. Как може да няма контрол на това кой влиза и кой излиза? Престъпна небрежност. Заизкачвахме се по стълбите – естествено, нямаше асансьор. Сергей ме остави да мина пред него, но се виждаше, че и той е доста озадачен. Все пак беше посвикнал с безкрайните проверки в Нощния, където ти искаха кръв, телесни течности, пръстови отпечатъци и скенер на ретината, така че пълната липса на такива в момента си беше меко казано озадачаваща. 

- Наташа... – проточи той.

- Не започвай! – изръмжах в отговор. – Че над нечии глави такова Инферно ще се стовари ей сега. 

Със сигурност щях да им стъжня живота на тези идиоти. Да оставят такъв разграден двор! Абсурд! Тръгнах да катеря поредния етаж, без да броя кой по ред е. По адрес би трябвало да са на третия. 

- Стигнахме! – Сергей ме дръпна обратно на стълбищната прощадка. – Ей тук някъде трябва да е. 

Огледах се. Отново никой на пропуска. И никакви видими защити. Дълбоко се съмнявах да са толкова добри, та защитите да са правени от Висш. Значи вероятно просто нямаха. Надникнах през Сумрака. Нищо. Дори нямаше изолационен пашкул. Сравних отново надраскания адрес. Това трябваше да е майтап. 

- Серьожа, възможно ли е да си объркал адреса? Няма начин да са тук!

- Има – възрази той и почука с пръст по една табелка. 

Вратата беше точно до нас. Примигнах. 

- Какво в името на Светлината и Мрака е това?

Приближих се и зачетох. На табелката, малко и очукано парче месинг, пишеше нещо направо невероятно. „Служба магическа безопасност“. Тези шегуваха ли се? Само за това можеше да им дойдат от МВД на проверка – току-виж правят нелегална дрога. Магическа безопасност! Ей сега ще им дам аз една... 

- Наташа! – Глухарьов звучеше много строго. 

- Какво? – троснах се аз. 

- Още мъничко и ще разтопиш табелката – отговори той и кимна към ръката ми. От нея наистина се подаваха искри достойни за волтова дъга. 

Тръснах ръце и натиснах звънеца – обикновен апартаментски звънец с пробито копче залепено с дъвка. Ах ако сега ми беше брадвата под ръка, със сигурност имах енергията да нацепя поне десетина пъна. От другата страна на вратата се чуха стъпки, после шпионката притъмня. Един път униформите – в ролята фуражата на моя колега, която единствена ни издаваше над палтата – да ни отворят врата. Показа се мъж на средна възраст с вид на чиновник. От ония дето цял живот кютат между папките и никога не виждат повече от длъжността „старши архивар“.

- Не сме подавали сигнали никъде... – започна той с оня примирителен тон, който цивилните ползват за да се измъкнат от нежелани проверки, сиреч – изнудвания. 

- Подали сте, уви – отговорих аз с ледения тон на Глухарьов, запазен само за рецидивисти в стаята за разпити. – И ако до три секунди не ме пуснете да вляза, аз ще подам сигнал. От Инквизицията нямат навика да звънят на звънеца, само да кажа. 

Физиономията му се удължи и смени няколко цвята. Ха така! Да видиш как е да се държиш зле с началството! Усетих неумело сканиране, а след това Различният (по мои сметки максимум Четвърто Равнище) направо се сви под погледа ми. Веднъж да се зарадвам, че съм с по-висок ранг. 

- Ззза заповядайте! Разбира се! Ние не сме искали... 

- Какво сте искали и какво не, ще се разбере вътре – срязах го аз. 

Двамата с Глухарьов минахме покрай него и се озовахме в типичното апартаментско коридорче. Гардероб, разпръснати обувки. Отново никаква защита. Мястото приличаше на комунална квартира от съветски филм. Само бежовата ламперия липсваше. 

- Заповядайте, заповядайте! 

Сервилно ни въведоха в нещо като холче, където бяха наблъскани три бюра. Едно беше заето от намръщена жена, също на средна възраст. Също с вид на чиновничка... Те, какво, да не ги избираха нарочно такива?!

Тук вече се появи и бежова ламперия. Двата допотопни компютъра допълваха нещата. Третото бюро също се използваше, но собственикът му се беше дянал неизвестно къде. Седнах на плота на бюрото и просъсках:

- Имате точно три минутки да ми обясните какъв е този фарс! 

Мъжът и жената се спогледаха притеснено. Обзалагах се, че си обменят мисли, защото усетих второ неумело сондиране. Откъде ги намираха тия?! Глухарьов застана до мен като страж. 

- Каква е тая „Служба магическа безопасност“? – излаях аз и си дадох сметка, че звуча точно като Хесер. – И защо тук няма нито защити, нито дежурен на пропуска? На какво си играете? На чиновници от 70те? Така ли пазите равновесието между Силите? 

Те мълчаха и гледаха виновно. Обаче това не решаваше проблема. 

- Говорете, мамка му! За чий ни довлякохте тук от Москва!?!!? Искам информация!

Без те да видят, Глухарьов ме подръпна за ръкава на палтото. Ясно, преигравах и това беше неговият начин да ме подсети. Въпреки това обаче исках да им натрия носовете. Много. 

А те продължаваха да мълчат като риби.

- Чакам обяснения! – просъсках аз. 

Патрулните се спогледаха. Интересно какво търсеха? Нямаше кой да им помогне. Не и срещу ядосан Висш. Всъщност, само Глухарьов можеше да ме откаже от това да им откъсна главите. Но за момента нямах намерение да му го позволя. В крайна сметка, трябва да си получат заслуженото за тоя фарс. Те обаче упорито гледаха някъде зад мен. 

- Ах, Наташа, ах, ах – разнесе се глас зад гърба ми, от който кръвта ми направо се смрази. – Никога не си била нито търпелива, нито сдържана. 

„За сметка на това ти си безчувствен като риба.“ Помислих си ядно аз. Нека да ми прочете мислите! Нека само посмее...

От съседната стая се показа собственикът на гласа – висок и русокос младеж. Млад, красив и чистосърдечен. Но само на вид. Иначе беше на около стотина години. А Светлината и Мракът ми бяха свидетели, че у него нямаше абсолютно нищо чисто или сърдечно.

- А на теб не ти приляга да се криеш като мишка, Алексей – отговорих аз и усетих как всички освен нас колективно си поеха дъх. 

Алексей просто ми се усмихна ехидно. Кретен. 

- Предполагам, си проверила документа. 

Аха, ясно за какво става дума. Извадих пергамента от чантата си. Ето заради кого ни бяха натресли тук. Красота. 

- Защо ти трябваше да правиш подобно показно заклинание? – попитах аз с тона на разсърдена възпитателка от детската градина. – Ако някой друг го беше докоснал...

- Само че го намери ти – прекъсна ме той с нетърпящ възражение тон. 

Винаги се правеше на всезнайко. Мразех това. А още повече мразех, че винаги е прав. Около него се чувствах като пълна идиотка, а той допълнително се стараеше да подсили усещането... 

- Дори глупак би видял за кого е кодирано заклинанието – продължи Алексей и кой знае защо кимна към Патрулните. 

Те не реагираха – страхливци... Видят сива аура и веднага подвиват опашки. 

- Ако целта е била просто да ме видиш, може да вземеш да се обадиш – изсъсках аз. – Хората са измислили едни такива неща, телефони им викат. 

Усмивката на Алексей никак не ми хареса. Това говедо се усмихваше само и единствено, когато прецаква някого. 

- Споменах, че и идиот би видял за кого е заклинанието, Наташа, а не че аз самият съм такъв – отговори ми той и за хиляден път съжалих, че изобщо някога съм го познавала. 

- Въпреки това, за какво беше целият цирк? – попитах аз и размахах документа под носа му. 

Той се опита да изиграе възможно най-искрената почуда. Не му се получи. Винаги е бил подмолно влечуго. Когато ти мислиш с три хода напред, тази гнида мисли с десет. Да го вземе Инферното, дано! 

- Не си ли проверила? – попита ме стреснато и сините му, иначе ангелски очи се разшириха от учудване. 

- Не – изръмжах аз. – Предположих, че ще е по-добре да го отворя там, откъдето е изпратен. Ако знаех, че ще се натъкна на твоята физиономия тук...

- Никога не би дошла – прекъсна ме той и скръсти ръце на гърдите си. 

Известно време двамата се гледахме като каубои, но нито един от нас не отклони поглед. Долният интригант беше сбъркал адреса, а аз нямам навика да правя една и съща грешка два пъти. Така че издържах погледа му без да трепна. Той отстъпи – именно отстъпи. Знаеше много добре, че само чакам провокация. 

- Обяснявай веднага за какво беше целият цирк! – исках да звуча ледено, но не ми се получаваше. 

Ръчичките ме сърбяха да пусна някое гадно заклинание по него. Обаче не ставаше. Защото проклетникът беше Инквизитор. Тях не върви да ги нападаш... Има последствия, винаги. И винаги за теб. 

- Просто свали заклинанието и прочети сама! – повтори той преднамерено бавно и спокойно, все едно съм малоумна. 

Изръмжах отново и оставих листа на бюрото пред нас. Сложих ръка върху него и пеграментът мигом се изпълни с текст. Латински естествено. Как пък един път не напишат нещо на нормален език... С мрачна физиономия върнах листа на Алексей. 

- Чети! 

Той примига с привидна почуда. 

- Защо? Съвсем ясно си е написано!

- Ако продължиш да ме изнервяш, кълна се в Светлината и Мрака, ще те застрелям! – отвърнах му аз и наистина се разтърсих из дамската си чанта за служебното оръжие. 

Един-единствен път да се радвам, че е у мен. Щях да му пусна куршум между очите като едното нищо. Нямаше да има кой да плаче, така и така. 

Алексей не трепна, а просто изкоментира:

- Все забравям, че така и не научи латински. 

Ръката, която ровичкаше в чантата ми, започна да трепери от гняв. Той просто имаше дарба да ме унижава. Обаче беше сбъркал адреса. 

- Не му показвай, че те вбесява – прошепна Глухарьов в ухото ми и едва не подскочих. 

- Ти какво... – изсъсках аз и се обърнах рязко назад. 

Интересно кога се беше преместил зад гърба ми?

- Чу ме – сви рамене той и отстъпи назад. 

Алексей ни гледаше с лукава усмивка. Исках да го изтрия от лицето на земята – и него и скапаната му усмивка – и по възможност да избърша пода с него. 

- Не ме гледай, а чети! – сопнах се аз. – Нямаме цял ден, а не ми се занимава да го чета в Сумрака. 

Алексей поклати глава и ми върна документа. 

- Прочети го сама, когато имаш време. Това не е за общо ползване. 

Той отправи многозначителен поглед към патрулните. Те пък го посрещнаха със сервилни усмивки. Такива ли влечуги работеха в регионалните Патрули? После защо имаме проблем с всичко друго освен Москва... Май ще трябва да обясня на Хесер как стоят нещата тук. 

- Аха, затова ме завлече насред празниците на няколко стотин километра от Москва! – върнах му го аз. – И за капак, въвлече сто човека във всичко! Чак се чудя как ти го позволи изкривеното чувство за справедливост...

Опитах се да звуча саркастично като него, но на практика ми се получи така все едно плюех змии и гущери. Той не трепна. 

- Ще се огранича да кажа само, че в този случай разчитаме на по, хм... неконвенционални методи. И тъй като ти имаш определен афинитет и сходство с хората – той натърти на думичката „хора“ и махна пренебрежително към Глухарьов, - предположих, че може би ще си от полза. 

Изсмях се. Не ми беше смешно, просто ако не се смеех, щях да го убия. 

- Альоша, Альошенка... дори и сто сиви мантии да облечеш, пак ще ти личи тъмната аура!

Впрочем той си носеше напълно нормални човешки дрехи. Даже прекалено модни и хубави като за такова забутано място... Все едно е богаташко синче, което е дошло да види как живеят простосмъртните... 

- А на теб ти личи твърде големия сърдечен уклон към Светлината – отговори ми той спокойно. 

Замълчах. Това не беше закачка, а предупреждение. Проклет да е!

- Всички документи по делото ще те чакат на работното ти място – продължи той с тон, който беше станал сух като купчина стари документи. – А сега върви!

Как точно се преобрази в канцеларски плъх за секунди, не ми стана ясно. Примигнах. Моля? Да си вървя? Аз? Кой си ти, по дяволите, че да ми казваш къде да ходя?!

- Моля? – попитах аз и не усетих как един от амулетите ми сработи. 

Бял лунен камък, превъзходен пръстен и доста мощен заряд. Бялата светлина ме обгърна и се насочи като лъч срещу Алексей преди да успея да деактивирам амулета. Лошото на лунния камък беше, че действа интуитивно и не слуша много притежателя си. Вироглав амулет. За части от секундата ми мина през ума, че ей сега всичко свърши. Ще ме осъдят по бързата процедура и здравей развъплътяване! Сивите не толерираха убийствата на свои. 

Само че, за моя изненада, не стана нищо. Лъчът светлина потъна в друг лунен камък. Висулка – същата капковидна форма като пръстена. 

- Наташа Алексеева, като сътрудник на Инквизицията Ви заповядвам да напуснете офиса на Нощния Патрул! – прогърмя гласът на Алексей. 

Примигнах отново. По ръцете му вече бяха започнали да се активират заклинания. 

- Откъде... как... – заекнах аз.

- Няма как двете части от един и същ амулет да действат една срещу друга – отговори ми той спокойно, все едно не се бях опитала да го убия преди малко, а се намирахме в класната стая на Патрула. – Ще си затворя очите за това нарушение, а ти взимай своя лакей-човек и се махайте! 

Гледах го и не вярвах на това, което се случва. Унижавали са ме доста, но това... 

- Наташа, хайде! – подкани ме Сергей и усетих, че ме е хванал за лакътя, за по-сигурно.

Оставих го да ме изведе от апартамента, а на стълбищната площадка се отскубнах от него и хукнах надолу по стълбите, напълно глуха за виковете му. Прескачах по три стъпала заедно и изобщо не ми пукаше, че мога да се изпотроша ако падна. 

Той ме настигна едва долу, когато просто се стоварих на пейката пред входа и се разревах, като пълна глупачка. 

- Ще... ми... обясниш ли... какво... беше това? – попита ме той на пресекулки и се отпусна до мен. 

От опит знаеше, че не е никак добра идея да се опитва да ме успокои, когато съм разстроена. Реших да го игнорирам. Исках да се свия на кълбо под някое дебело одеало и така да си остана. 

- Наташа, погледни ме! – изкомандва ме той. 

Игнорирах го и се зазяпах колите по улицата. Мамка му, дори и Сфера на невнимание не бях сложила! 

- Наташа! – повтори моят партньор и по тона си личеше, че няма да приеме половинчати разяснения. 

- От всички Различни, които мразя – подсмръкнах аз и изтрих сълзите с опакото на ръката си, - Алексей е в челната десетка на най-мразените! 

Очаквах въпроси, но вместо това Сергей стана и ми подаде ръка. 

- Няма ли да попиташ защо? – учудих се аз. 

- Ще. Обаче първо трябва да се заредим с пиене и да се явим по служба. 

- Ъ?

- Бъ! Днес сме нощна, забрави ли?

Той погледна часовника си. Беше станало три следобед. А ние застъпвахме в пет, по изрична заповед на началника. Тръснах глава. Естествено, че бях забравила! Проклятие! 

Двамата станахме от пейката и се затътрихме към колата. Чакаше ни доста тежка вечер. 

Магия без лиценз - четвърта част

- Вие нали умирахте от куршум в главата? – процеди Глухарьов. 

- Надявам се, че не аз съм жертвата – отговорих аз бързо. 

- Тцъ. Но началникът ти може да пострада. 

Двамата стояхме нагазили до коленете в преспите сняг пред една нисичка селска ограда. След три телефонни разговора – един със Зимина и по един с началниците ми от Патрулите – се оказа, че малко са забравили да ни намерят място за нощуване и на генерал Решетников му се наложи доста бързо да оправи нещата. В резултат на което получихме хижа. Именно хижа – няма как иначе да нарека паянтовата къщичка от дървени трупи, напаснати на кръст, пред която се намирахме. Мястото изглеждаше меко казано изоставено. Снегът я беше затрупал до половината и се обзалагах, че никой не е влизал вътре поне последния месец. По думите на генерала, предадени ни от Зимина, мястото трябваше да принадлежи на някакъв полковник от запаса, който сега е в някъде си (не запомних къде) при внуците. И ние, щем-не щем, щяхме да му гостуваме задочно. 

- Бахти съборетината – измърмори моят колега и подритна паянтовата вратичка. 

Дървото явно не беше свикнало на подобно насилие, защото изскърца зловещо и увисна на едната си панта (в ролята на която храбро се мъдреше тел). 

- Нямаме избор – отговорих аз примирено. 

- Вашите не ви ли уреждаха по хотели? – продължи да недоволства Сергей. 

- Явно не и този път – констатирах аз мрачно. 

Още по пътя бях претърсила саковете за пари. На мен като на сътрудник на Патрула ми се полагаха дневни. Обаче като изключим парите, които Ирина Сергеевна ни даде на изпроводяк, в саковете нямаше нищо. Щях да напомня на Великите за пропуска. Или просто най-нагло да си изискам издръжка от местния Патрул. 

- Така ми се иска да забия един в мутрата на тоя дърт...

- Серьожа! – скастрих го аз. – Колко пъти да ти обяснявам, че хич не е добра идея да злословиш по адрес на Великите? Те усещат и после ще ти го върнат тъпкано! Спри се! 

Моят колега изсумтя недоволно. Беше виждал Завулон ядосан, но за негово огромно щастие, никога не беше виждал Хесер истински бесен. Иначе си отбелязах на ум да напомня на Великия Светъл за това недоразумение. Мястото определено никак не ми харесваше. 

Сергей бутна вратичката и когато тя заяде – и как иначе, беше заровена до половината в сняг – просто делово я откачи от многострадалната тел и я оснави встрани. 

- Давай да влизаме, че се смръзнах!

Той отиде да ни вземе багажа, а аз огледах критично мястото. Отне ни повече от час да обиколим Твер надлъж и нашир, докато я намерим. Забутана в самия край на града и доста хитро скрита между по-новите сгради. Не се виждаше, не беше осветена изобщо и за капак най-близката улична лампа беше на около триста метра. Поне така твърдеше Сергей. На мен ми се виждаше доста по-далече. 

Прозорците зееха като черни дупки и се зачудих дали изобщо има прозорци. Ако има стъкло щеше да има и отблясъци, нали така? Нагазих още в снега и се оказа, че вече ми е до над коленете. Изпсувах. Дотук с ботушките ми! Не бяха предвидени за подобен сняг, а за гадната московска сива каша. Къде ни натресоха... 

Добрах се някак си до перваза на прозореца и тръгнах да ровичкам в снега. Бяха ни казали, че ключът трябва да е там. След като ръкавиците ми подгизнаха напълно, все пак успях да го изровя. Беше стар като къщичката – от ония, едновремешните, дето ги има по приказките. Не знам защо се сетих за златното ключе на леля Тортила от Буратино. Тръгнах да превъртам, но тъпата брава, естествено, заяде. 

- Дай на мен! – Глухарьов мина през снега като таран и издърпа ключа от ръцете ми. 

Толкова по-добре, и без това не си усещах пръстите. Бравата продължаваше да се опъва, но след три-четири проклятия и два ритника все пак се предаде и се отвори със скърцане. Вътре ни чакаше непрогледен мрак.

- Стой зад мен! – каза моят партньор и остави саковете на прага. 

Преди да се усетя, чух изщракването на предпазителя на пистолет. 

- Серьожа, ти шегуваш ли се? – възкликнах аз, но той ми изшътка:

- Трай там! Нямаш представа каква измет може да се крие тука!

Скръстих ръце на гърдите си и му дадох точно две секунди да се прави на топ ченге и да насочва заредено оръжие в нищото. После щракнах с пръсти и запалих „Светулка“ – елементарното заклинание за светлина. Гледката не беше никак хубава. Стара къщичка. Толкова стара, че по пода имаше шарени черги. Поне имаше две легла – ако изобщо мога да нарека така двата железни кревата на двете стени. На отсрещната стена се мъдреше истинско огнище, през което вятърът виеше едно зловещо. 

- Тая барака дали има баня и ток? – зачудих се аз. 

От ляво на входа се мъдреше друга врата, така че побързах да отворя. Друга стая, по-малка от първата. Ако се съди по двата плаката с архивни анимационни герои, може би тук са живели децата на полковника. А от тази стая имаше друга вратичка. Слава на Светлината и Мрака. Баня имаше. Лошата новина беше, че е на бойлер. Който естествено беше надлежно изключен. 

- Намерих бушоните – обади се Глухарьов от съседната стая. – Нищо не пипай! Пускам тока! 

Нямах и намерение да пипам, така че послушно изчаках. Инсталацията издаде доста притеснително пращене. Като съскане. 

- Серьожа? – попитах аз притеснено. – Това да не гръмне?

- Кое? – той се подаде на вратата и щракна лампата. – Я дай на мен! 

След това включи собственоръчно бойлера и ми нареди да се разкарам от стаята. 

Отидох в стаята с огнището и ми направи впечатление нещо друго. 

- Серьожа? 

- Сега пък какво?

- Имаме проблем. 

Това му беше стигаше да довтаса на секундата. 

- Какво? 

- Нямаме отопление, освен ей това нещо – отговорих аз и посочих огнището. – Май и печка за готвене нямаме. 

- Да му еба майката и на твоя и на моя началник... – процеди Сергей и се отпусна на другия креват. 

Кимнах. За пръв път, откакто ни бяха казали, че трябва да се довлечем в Твер, започвах да разбирам какво значи да си в провинцията. И двамата с Глухарьов бяхме деца на града. Аз такава къщичка само в приказките съм виждала. А сега не стига, че трябваше да живеем тук посред зима, но и някак си да се оправим с всичко – вода, храна, отопление. 

- Можеш ли да цепиш дърва? – попитах го със съмнение. 

Не знаех какво трябва да хвърлим в огнището, ама дървата бяха първата ми мисъл. 

- От какъв зор? – учуди се той. 

- Нали имаш вила... 

- Купувам си дърва, когато ми трябват – гласеше практичния отговор. – И ходя там почти само за майските празници и лятото, когато не ми трябват много. Така че, не. Ти не знаеш ли заклинание за това? 

Замислих се. Ако не брояхме Тройното острие, което може да цепи и глави, май не знаех. Поклатих глава тъжно. 

- Има едно-две заклинания, но не искам да хабя Сила напразно. Наистина ли не знаеш? 

Той стана и си изпука кокалчетата на ръцете. 

- Явно ще трябва да се науча, мамка му. 

Преди да успея да го спра, вече беше излязъл навън. Сигурно да търси дърва, знам ли. Побързах да изляза след него. Че ако вземе да се осакати... Намерих го само на няколко крачки от вратата, загледан критично в един тъмен навес. 

- Наташенка! – той ми махна да се приближа. 

Едвам догазих до него и се улових за ръкава му, преди да съм паднала по лице в снега.

- Я направи оня фокус със светлината! 

Послушно щракнах с пръсти и навесът мигом светна. Оказа се пълен с дърва. Дълги по половин метър прекрасни трупчета. Ненацепени. Имаше и дръвник, на който кротуваше забита брадва със стаховити размери. Само дръжката беше над метър. 

- Щом като е така... – измърмори Глухарьов и тръгна да си сваля палтото. 

- Серьожа, ти нормален ли си? – попитах го аз, малко по-истерично от обикновено. 

- Напълно – контрира той. – Я подръж това! – след секунда ми тръсна палтото си. 

Тежеше доста. Той обаче не спря дотук, а свали и униформеното сако.

- Серьожа, сигурно е минус двайсет! Обличай се веднага! 

- След като нацепя дърва, мамо! – озъби се той. – Дръж и това и ги занеси вътре! 

- Не прави глупости, преди да съм се върнала! – опитах се да се презастраховам аз. 

- Що, все едно ти можеш да нацепиш дърва! – тросна се той. 

- Не мога – отговорих без да се обръщам, - ама само аз мога да те закърпя, ако вземеш, че си отсечеш я крак, я ръка.

Все пак реших да не тествам търпението му и се върнах по най-бързия начин. Той беше поставил един пън на дръвника и го гледаше с един от особено злобните си следователски погледи. Все едно дървото ще се уплаши и ще се нацепи само. 

- Стига си се пулил, Глухарьов, това не ти е стаята за разпити! – отговорих аз. – Няма да се нацепят от страх. 

Злобният поглед се премести от дървото върху мен. 

- Да ти дам брадвата на теб, а многознайке? – озъби ми се той. – Като гледам си едни петдесет кила с мокри дрехи. 

- Стига ми се обяснява! – върнах му го аз. – Или пробвай, или да почвам аз с други методи! Ама трябва да се махнеш от там!

Вместо отговор той взе брадвата, чак сега видях, че досега се е подпирал на нея и замахна с нея над главата си. Последва тъп удар, обаче дървото не се разцепи. Просто падна от дръвника. 

- Мамицата ти... – изруга моят партньор, наведе се и го върна обратно. 

После опря брадвата на дръвника и взе да навива ръкавите си. 

- Ти, мамичката ти мръсна, шибан пън...

- Така няма да стане! – обадих се аз. – Това не ти е...

- Остави ме да се съсредоточа! – сряза ме той. 

Последваха поне десет удара на брадвата по дървото, от които направо ми писнаха ушите. При всеки имах чувството, че ей сега или брадвата ще се натроши на парчета и ще трябва да спасявам Глухарьов от тях, или дървото ще се пръсне на парчета. Обаче не – все едно беше омагьосано и не само си остана цяло, но брадвата дори не успя да се забие в него като хората. Имаше само резки. 

Глухарьов се опря на нея и започна да диша тежко. Като парен локомотив, а кълбата дим от дъха му допълваха картинката. Светулката послушно се беше скрила някъде близо до тавана, обаче аз се чудех дали да се приближа. Моят партньор имаше волска сила, това си беше ясно, но не ми се виждаше умна идея да го оставям да млати това нещо повече. 

- Серьожа? – попитах аз като са по-сигурно се държах на една ръка разстояние от брадвата. – Може би е по-добре да зарежем това, а? Ако пренесем пъновете, може и да запаля нещо. С магия – додахох за по-убедително.

Истината беше, че нямах идея как точно да запаля огън, дори и с магия. Можеше да опитам, разбира се, и щеше да ми се наложи да разбера. Обаче дали щеше да се получи с тия пънове? 

- Аз... тоя боклук... ще го направя на... трески... – изръмжа той на пресекулки. 

Приближих се. Както беше полуоблечен, само ми липсваше да ми се тръшне болен. Обикновената настинка се лекува трудно дори с магия. Неясно защо, ама точно така става. 

- Серьожа, просто зарежи! 

Той се обърна толкова рязко, че в опита си да отскоча назад, за да не ме бутне, се проснах по задник в снега. За пръв път тая вечер се зарадвах, че преспите са дълбоки. Сергей се изсмя и ми подаде ръка да стана.

- Наташенка, Наташенка... Не схващаш. 

Поклатих глава и се заех да изтупвам палтото си от проклетия сняг. Ботушките вече отидоха. Ама кашмиреното палто не си го давах! 

- Тук не е въпросът в това как ще запалим огън – отговори той философски и се зачудих дали пък докато съм дремала последните стотина километра от пътя не е тръгнал да пие. 

- А къде е въпросът? Давай да ги носим тия глупости и да се опитам да запаля нещо! 

Погледнах си часовника – беше към девет вечерта. Глухарьов прихна да се смее. 

- Да ги носим, викаш? – повтори той и кимна към купчината пънове. – Я пробвай, да те видя!

Беше мой ред да ръмжа, докато газех към пъновете. Вече официално не само ботушите ми бяха подгизнали, ами и глупавият униформен панталон. Приближих се към купчината и си избрах един от пъновете на земята. Или Глухарьов беше решил да ги цепи, или собственикът на къщичката им беше вдигнал мерника. Наведох се, уж хванах единия от тях и... нищо не стана. Опитах отново – пак нищо. 

- Не става, а? – попита Глухарьов над рамото ми. 

Едва не подскочих. Дори и сега отвратителният му навик да се придвижва безшумно можеше да ми изкара ангелите. Изръмжах и опитах отново. Пак нищо.

- Я ми дай брадвата на мен! – казах аз накрая. 

Моят колега послушно ми предаде оръдието на труда. Обаче в неговите ръце изглеждаше доста по-лека. Реших да не си хабя силите и я завлякох до дръвника. Обаче идеята да я вдигна над главата си както правеше той нещо не ми се получи. Един път просто не стана, а втория залитнах. На третия път Глухарьов просто я издърпа от ръцете ми. 

- Стига, че само като те гледам и лошо ми става! Влизай в къщата! Аз ще се оправя тука! 

Погледнах го накриво. Интересно как щеше да се оправи... 

- Не съм мъж, ако не се разправя с тия тъпи дървении – отговори той на въпроса в главата ми. – А сега изчезвай от тука, че ме разсейваш! 

Поколебах се за момент, но после направих лек пас към брадвата. Простичко заклинание – „спойка“, да не може да се пръсне на парчета. Оставаше само Сергей да не си отсече главата с нея и ако иска можеше да млати пъновете и цяла нощ. 

Върнах се в празната, но поне светла къща и се зачудих що за идиот трябва да си за живееш в такава саборетина. Всичко в нея беше като излязло от призказките за помешчици и богатирски дъщери. Липсваше само дъсченото корито и шарените чинии по стената. Ако си служител на милицията, могат да ти дадат ведомствено жилище. А тук човекът зорлем се беше заврял в тая дупка. Може би е била наследствена? Ама ако беше, защо не се е разкарал от тук? Или пък тук е дошъл след пенсия? Всякакви идиоти имаше. 

Влязох в банята да проверя бойлера. Поне загряваше, ако се съди по стрелката с градусите. Пуснах водата – не много топла, ама щяхме да го преживеем. В малката стая имаше гардероб, така че бързичко се разтършувах за одеала. Ако Глухарьов продължаваше така, щяха да са му нужни. Впрочем, изобщо нямаше нужда да проверявам какво прави, защото дори от малката стаичка се чуваха възгласите му „аз на тебе мамичката ще ти сцепя, тъпо дърво недоцепено“ и други подобни доста по-нецензурни по адрес на всички роднини да дървото и дървосекачите по женска линия. 

Ако не друго, щом псуваше, значи беше все още жив и здрав. Т.е. не се беше пребил с брадвата. На дъното на шкафа намерих няколко одеала на анимационни герои. Виждаше се, че са доста по-нови – може би на внуците, които беше споменала в разказа си Зимина? Събрах ги на купчина, но естествено теглото се оказа повече, отколкото можех да нося. Изръмжах и направих три курса докато завлека всичко от гардероба в стаята с двете легла. В никакъв случай не бих легнала на тия чаршафи. Знам ли кога са ги сменяли?! Върнах се обратно и намерих нещо като скрин до гардероба. Дано бабичката да си държеше там чаршафите. Нали в приказките е така? 

Оказа се, че съм права и намерих топ нови чаршафи, така че в следващите няколко минути преоборудвах леглата. Дотук добре – чисти чаршафи плюс топла вода и ток. Псувните навън рязко бяха утихнали и се бяха сменили с тъпи удари. Зачудих се дали да излизам. Не го бях чула да вика, а ако се беше порязал, посякъл, или както му викат там на раняването с брадва, досега да се е развикал така, че и в Москва да го чуят. Може пък вярно да го разсейвах... Така че се свих на едното легло и се увих, както си бях с дрехите и палтото, с две от наличните четири одеала. 

Заслушах се в тъпите удари и се надявах Глухарьов най-накрая да е хванал цаката на цепенето на дърва, каквато и да беше. Защото иначе щеше да мъкне пънове, които да разпалваме. Как, не щях и да знам. Нямах никаква идея как се пали огън без магия. Впрочем, и с магия не знаех точно как става. На сбирките на патрулите, когато сме на вила или нещо подобно, това го правеха по-старите и опитни магове. Никога не съм се бутала и изобщо не ми е пукало откъде идват шишчетата и пържолите. 

Мисълта за пържоли ми припомни, че нямаме какво да ядем. Разрових се в саковете с ясното намерение да звънна и да се накрещя на Хесер, ако не е помислил поне за това. За негово щастие, открих на дъното на своя сак две консерви със сельодка и един омачкан самун хляб. Щяха да стигнат за тая вечер. Надявах се. Извадих ги и ги тръснах на мъничката масичка – заела тясното пространство между кревата, на който седях и празното огнище. Над нея имаше прозорец, ама само като погледнех към снежната приказка навън ме втрисаше, така че реших да пропусна. 

Ослушах се – докато бях ровичкала за храна не бях си дала сметка, че шумът от цепенето на дърва е спрял. Глухарьов! Напсувах се на ум, че не бях излязла да го надзиравам. Само оставаше да се е заклал с брадвата. Тъкмо хукнах към навеса, когато едва не се сблъскахме на вратата. Носеше наръч нацепени дърва, миришеше отвратително и беше ухилен до уши. 

Отдръпнах се да му направя път. 

- Това как го направи? – попитах аз докато го наблюдавах със съмнение как реди дърветата на колибка в огнището. 

Ако беше Различен бих се заклела, че е ползвал магия. Обаче Глухарьов беше човек, така че тази възможност отпадаше. 

- Малко псуване, липса на избор, липса на истерясващи девойки наоколо и малко повече пот при цепенето на дърва – отговори ми той – и ето ти ново умение. 

Скръстих ръце на гърдите си. 

- Сега да не искаш да ми кажеш, че за половин час се научи да цепиш дърва? 

- За един – поправи ме той. – Виж си часовника.

Погледнах. Наистина, беше почти десет вечерта. Идеално и прекрасно. 

- Така, значи ти сега ще подпалиш това нещо – каза ми той и стана, - а аз отивам да се изкъпя. 

Примигах. Не знам кое ме учуди повече. Ищахът да се къпе или заповедта да запаля огъня. Той си взе своя сак и тръгна към банята. 

- Няма топла вода още! – казах на гърба му. 

- Все ми е тая – отвърнаха ми през рамо, - мириша на прасе и за нищо на света няма да се срещам с тоя кретен Решетников в тоя вид утре. 

- Веднъж да сме на едно мнение – измърморих аз. 

Запалването ми се удаде много по-лесно, отколкото си мислех. Дори не ми трябваше заклинание. Просто си представих огъня между пъновете и той лумна. Вероятно беше много древна магия. Май трябваше да питам. В стаичката обаче си оставаше адски студено, така че направих още едно заклинание за затопляне на въздуха. Принципно с него се сушаха дрехи, но тук беше толкова влажно, че щеше да свърши работа. 

Криво-ляво ни се получи вечерта. Особено след като двамата с Глухарьов изядохме двете консерви и не особено читавия хляб. Щях да напомня на Хесер и за това. Обаче към полунощ трябваше да лягаме. Първо – защото дървата бяха вече на привършване и второ, защото утре щеше да ни се наложи да се срещнем с новия си началник. 

Магия без лиценз - трета част

- Това от твоята уста звучи адски обидно. 

- Стига си се заяждал. Просто искам да знам какво би си помислил ти за следните неща, които са конфискували при обиска – някакви маски за стена, ръчно правени бижута и други подобни вехтории. Въртя и суча и не схващам. Няма никаква връзка на пръв поглед нито между собствениците, нито между вещите. Само символа ин-ян. 

Сергей не ми отговори веднага. Да, значи не само на мен ми се виждаше странно да имаш купчина боклуци. Кое ченге би си мръднало пръста да конфискува нещо, заради което ще пише три кофи мастило, но няма да получи нито награда, нито повишение. Ако познавах правилно психиката на подобни индивиди – никой. Тогава защо? 

- Възможно ли е тия боклуци да са ваши? – попита ме моят партньор и подскочих.

Тръснах глава. Май бях задрямала. Погледнах навън – линийката на хоризонта беше започнала да става малко по-ярка. 

- В какъв смисъл наши? Определено не са амулети – аз контролирам повечето неща, които се разпределят по Патрулите. Ако не са минали през мен, значи са някакви незначителни, които...

- Наташа! – прекъсна ме той рязко и зяпнах. 

Принципно не правеше така. Особено когато бяхме само двамата. 

- Какво? 

- Пропускаш нещо – подсмихна ми се той в отговор. 

- Какво пропускам пък сега? – намусих се аз. 

Вече два часа се пулех в тъпите документи. Бях ги изчела поне сто пъти. Можех да ги изрецитирам, ако се налага. Мразех, когато играе подобни игрички с мен. Все едно съм на изпит. Бях станала алергична към това. 

- Пак те питам, какво пропускаш? – повтори той.

- Ами не знам ако бяха амулети, дали... 

- Да допуснем, че са от вашите вехтории – Сергей вече започваше да губи търпение, неизвестно защо, - тогава какво пропускаш? 

- Защо милицията ще ги конфискува? – предположих аз, макар че бях почти сигурна, че не това е отговорът, който той иска да чуе. 

- И да, и не. Нямаш представа какви простотии има в склада с веществените доказателства. Въпросът е, че не само ти можеш да правиш магически неща, нали? 

Кимнах. Естествено, че всеки Различен можеше да прави подобни фокуси. В това беше Силата ни. Обаче какво точно искаше да ми каже с това... Плеснах се по челото. 

- Серьожа, аз съм тъпа идиотка! Напълно малоумна съм!

Той прихна. 

- За протокола ще уточня, че ти го каза това, аз само си го помислих. Е, какво ти стана ясно?

- Ами ето какво търсим! – започнах да рочивкам из хартиите под крайно неодобрителния му поглед.

Колкото и Сергей да си мразеше работата и особено бумащината в нея, имаше моменти когато изпитва пълно благоговение пред купчините хартии, особено ако са по някое дело. Така че моето ровене като кокошка в тях никак не му харесваше. Все ми натякваше, че всичко ще объркам и накрая ще загубя нещо. Обаче на мен не ми пукаше към тоя момент, защото вече имах някаква идея какво се случва. Или поне защо ни пращаха в Твер. 

- За да ти го обясня, ще трябва да започна отдалече. 

Глухарьов изпуфтя многострадално. 

- Ти винаги така почваш, без значение какво ще ми обясняваш. Плюс това – той посочи заледения път и колоната пред нас, - като гледам имаме поне няколко часа до разклона за Твер, така че целият съм в слух. Давай Холмс!

Игнорирах забележката и наистина започнах разказа:

- Значи, при нас си има рангове... 

- Това го знам – прекъсна ме той. – Честно, Наташенка, наистина беше много дълъг ден и нямам нерви да слушам едно и също нещо по триста пъти. Давай по същество! 

- Ами, нали знаеш, че аз отговарям за издаването на амулетите в Патрулите? – попитах аз. 

Той кимна. Ако не друго, страшно много си обичах работата. Прекарвах часове наред в издирване на най-красивите и уникални бижута, които някой майстор някога е правил и ги купувах със служебна кредитна карта. После беше моя отговорност да заредя определените амулети със Сила и да ги кодирам за притежателя им. Като най-хубавото от всичко беше, че можех да задържа които поискам и колкото поискам за себе си. Сергей беше в течение на всичко това, обаче досега никога не се беше налагало да обяснявам по-канцеларската част на работата. Защото дори в моята работа се обръщаха хартии. Колкото и да не ми харесваше. 

- Та, досега не съм ти казвала, обаче при Различните си има правила за амулетите. На теория, всеки силен Различен, да речем от Трето Равнище нагоре, може да направи безкрайно силен амулет. 

- Чакай, чакай! Как така безкрайно силен? Нали уж си имате рангове и така нататък?

- Така е, Серьожа, обаче тук пропускаш фактора „време“. Ако един не много силен Различен има достатъчно време да създаде артефакт, то това ще стане бавно, но накрая артефактът ще е ужасно мощен. Не всички го правят, но когато живееш безкрайно дълго, понякога те хваща скуката. 

- Наташенка... – проточи той. – Айде по същество!

Сергей никога не е обичал дългите ми лекции. Макар че бяха крайно наложителни в повечето случаи. 

- Та, на теория всеки може да създаде нещо с невероятна сила. Обаче на практика всеки един такъв артефакт може да бъде засечен от Патрулите и тогава собственикът му ще трябва да бъде наказан. 

- От какъв зор? – учуди се моят партньор. – Нали уж всеки може?

- Всеки може, Серьожа, но не на всеки е разрешено. Най-важното е да се пази равновесието между изначалните Сили. А един силен артефакт може много лесно да го наруши. Все пак това е все едно да си държиш базука вкъщи. Току-виж някой ти я открадне и почне да взривява хората. 

Сергей кимна. Май вече започваше да разбира. Неговата глава определено работеше на друга програма. Сравни кое да е магическо нещо с произволен цитат от Наказателния кодекс и той магически започваше да разбира. 

- Та, всеки един силен артефакт се води на отчет в Патрулите. 

- Аха, като нашия регистър за притежателите на огнестрелно оръжие?

- Горе-долу същото. 

- Чакай, чакай! А твоите амулети? Ти сигурно имаш един регистър само за теб – изкикоти се той. 

- Моите амулети също са в списъка. До един. 

Лично аз ги завеждах в същия, така че нямаше две мнения. Вярно, имаше цял тефтер само с мои неща, ама така става, когато за амулетите отговаряш само ти. Обаче това беше съвсем друга тема.

- Все още не зацепвам връзката между това и тия бумаги – кимна той към хартиите в скута ми. 

Покрай нас населените места почнаха да се разреждат и пътят зави. Вече се здрачаваше. 

- Ей, да не се изгубихме? – попитах аз притеснено.

Напсувах се на ум, че не проследих къде отиваме, ама как да правя сто неща едновременно. Другият минус беше, че хич не се ориентирах по карта. Ама никак и съвсем. А и защо ми беше – в Москва не ходех кой знае къде сама. Ако отивахме на адрес, шофираше Сергей, а той си знаеше района като петте пръста. А вън от Москва бях ходила само по поръчки на Патрулите. 

Сега оставаше да се изпогубим някъде в тая пустош. Май беше прав Сергей, че не знам много за живота вън от Москва. Някак си липсата на бетон ме изнервяше леко. Само като си представя, че ако закъсаме тук има само поле, дървета и вълци... 

- Не, просто скоро трябва да се отклоним за Твер – отговори ми моят партньор отегчено. 

Той обичаше да шофира, но кой обича да се влачи в колона с още стотина други коли, половината от които не знаят какво да правят зад волана? Погледнах табелите покрай пътя. Най-близкият град беше Ржев. Нищо не ми говореше, естествено. 

- Значи скоро ще стигнем? – зарадвах се аз и си погледнах часовника. Почти четири следобед. 

- Да, бе, да! – изпръхтя той. – Надявай се! Остава ни още толкова път след разклона. Казах ти, че пътят оттук е два пъти по-дълъг. 

- Тогава защо се отклоняваме? – зададох умния си въпрос аз, с което си спечелих въздишката „кой ме наказа с тебе“. 

- Защото иначе, мила моя, отиваме към латвийската граница. Вярно, може би утре ще я стигнем, но натам води пътят. 

Хвърлих един поглед на опърпаната карта, която моят колега беше подпрял на таблото на колата. Някъде по средата на пътя ме беше накалал да я извадя от жабката. Прав беше. Наистина пътят, макар и след незнайно колко километри, водеше до Рига. Там също ми се ходеше, ама не в момента. Сметнах на пръсти колко още време ще пътуваме и ми стана лошо. Наистина щяхме да пристигнем по тъмно. Купон на макс. Чужд град, тия от местното районно щяха да са се изнизали вече, а ние нямахме идея къде ще спим дори. Зимина нищо не ни беше казала. 

- Та, каква е връзката? – подсети ме Сергей. 

- Ами, предполагам, че всички тия неща са амулети. 

Отново прехвърлих приемо-предавателните протоколи. Имаше поне четири различни маски, всичките от екзотични държави, които реално не би трябвало изобщо да се намират в забутан град като Твер. Имаше ръчно правени бижута, които дори и да не са целенасочено заредени с енергия, обикновено имат определен заряд. Просто всичко ръчно правено приема част от енергията на създателя си. Имаше конфискувани мебели, имаше дори домакинска посуда. Сервизи на цветя, тенджери и тигани. Шантава работа. 

- Според мен някой Различен е започнал да превръща безконтролно разни неща в амулети – отговорих аз накрая. – Защо обаче не е много ясно. 

- Добре де – отговори Сергей, - за дрънкулките схващам. Обаче кой идиот ще прави на амулети тенджери и тигани?

Имаше право. Омагьосана посуда имаха само вещиците. И то само най-старомодните. Доколкото знаех, готвенето в омагьосани съдове правеше отварите по-силни. Маските често бяха ползвани за защита. Бижутата бяха най-ясни, наистина. 

- Така е – предадох се накрая. – И има нещо друго, което е странно. 

Понеже Глухарьов не попита, направо довърших фразата:

- Обикновено амулетите са собственост на Различни или на хора, които имат пряк контакт с Различни – техни роднини или приятели. Подобни неща са подаръци от Различните. Защото искаме да предпазим онези, които са ни скъпи. Тук обаче всички амулети са иззети от домовете на хора. Поне така изглежда. Обаче хората сами не могат да направят толкова много предмети, които да са заредени с енергия. И това ин-ян, дето ми вади очите. 

- Тогава какво мислиш? 

- Мисля, че търсим някой, който създава артефакти без позволение – отговорих аз. – И друг някой, който го следи и докладва, където трябва. 

Моят партньор се намръщи. 

- Чакай малко! Искаш да ми кажеш, че търсим не една откачалка, ами две? – кимнах. 

Не обичах, когато нарича Различните „откачалки“, обаче тук беше напълно прав. 

- Точно така. Със сигурност тия неща са правени от Различен. И са оставени в домовете на хората, от които са взети. Обаче самите хора няма да седнат да се предават в милицията. Значи друг Различен го докладва и се опитва да изземе артефактите. 

- Аха, вади кестените от огъня с чужди ръце. 

Това беше чест похват при Различните – и Светлите, и Тъмните. Нямаше две мнения по въпроса. 

- Именно. Обаче артефактите после са върнати на хората – продължих аз и размахах единия от приемо-предавателните протоколи. – И това е изключително странно. 

- И остава оная хартия от вашите – додаде Глухарьов. - Така и не ми обясни какво точно смяташ, че е това. 

Свих рамене. Можеше да бъде всичко, честно казано. Дори не бях сигурна, че искам да знам.

- Не съм сигурна. Обаче каквото и да е, обзалагам се, че заради него сме командировани в Твер. 

Сергей кимна. 

- Имаме много интересен казус. Подозирам обаче, че е по-заплетен, отколкото изглежда. При вас винаги е някаква гадост. 

- За съжаление, да. Това, което знаем със сигурност е, че имаме казус на магия без лиценз. 

Моят колега се ококори. 

- Магия без какво? 

- Лиценз – натъртих аз. – Ще ти обясня като стигнем. 

Той не тръгна да спори. Оставаше ни около час път до Твер, а трябваше да разберем къде ще спим и така нататък. Тъй че беше по-добре да се фокусираме върху това.