Различно спешно отделение - първа глава

 

В залата за заседания не беше пълно. Имаше някъде към двайсет души, което е само една десета от целия личен състав на районното на Пятницка. Имахме си какви ли не – участъкови, патрулни, следователи, писарушки. Това обаче не беше съвсем обикновено събрание. Защото в залата нямаше само милиционери, а по столовете седяха Различни и хора. Интересно, сред Различните имаше и такива, които седяха до своите партньори-хора, може би от някакъв странен вид солидарност. Аз очаквах да видя зала грубо разделена на две половини – човешка и Различна. А грешах. Впрочем, в групата имаше само четири жени – две следователки и две вълшебници, които абсолютно целенасочено не работеха заедно. 

Според началството (при това не само човешкото), един чисто дамски екип би бил потенциално опасен – в крайна сметка, колкото и да си силна, всеки мъж може да ти отвърти един шамар и да те обезвреди, освен това двете дами биха могли здравата да се спречкат и тогава цялата работа щеше да почне да куца. Така че, от съображения за сигурност и в интерес на споренето на общата работа, екипите се състояха или само от мъже (милиционер и Различен) или от мъж и жена (Различна и милиционер или милиционерка и Различен). 

Така хем се разчиташе на ефекта на пола (т.е. беше по-малко вероятно да има грандиозен разрив между колегите), хем мъжът (бил той милиционер или Различен) да защитава жената до себе си на терен. Когато се сформираха екипите, Глухарьов даде тази идея с думите „ако оставим две фусти заедно, ще си имаме големи проблеми“. Аз се бях опънала в името на равноправието между половете, но той беше разбил аргументите ми на пух и прах с фразата „Два коча могат да се натряскат заедно, да се изпотрепят и после пак да са екип. Две кучки ако дойдат с един и същ парцал са в траен конфликт доживот.“ Така че реших да послушам нюха му на ченге. До момента се беше оказал прав. 

Сега тази разнородна тълпа бъбреше и си разменяше шегички. Различните дори бяха пуснали някакви фалшиви мишени и дразнеха милиционерите, че не могат да ги уделят с химикалки. Респективно, имаше постоянен химикалков обстрел. Мъжете се занасяха с жените или си бъбреха някакви щуротии по мъжки. Обменяха се новини за модели оръжия и коли и прочее други щуротии. Общо-взето, нормална атмосфера на събрание в отдела. С тази разлика, че този отдел отговаряше за дребните простъпки на Различните за цяла Москва. Районите бяха десет, екипите също. Работата не беше безумно много, но определено не стояхме със скръстени ръце. Обаче нямаше как – все пак Различните бяха далеч по-малко от хората, така че все някак се справяхме.

Когато влязохме, първо Различните (които веднага разпознаха аурата ми), а после и хората (които по-скоро се стреснаха от Глухарьов и звездичките по пагоните му) се укротиха и насядаха по местата си. Не съм свикнала да се държат така с мен. Нямам нито кой знае колко висок ранг в МВД, че да ме слушат, нито пък в Патрулите ми обръщат особено внимание. Повече съм свикнала Хесер да ме овиква в кабинета си. Това ми е нормалното състояние. Виж, аз да съм на негово място и да аз трябва да овиквам подчинени, не ме биваше. И сега силно се притеснявах от събранието. Какво да се прави, служба. Поне с това се успокояваше Глухарьов. На мен нещо това не ми действаше обаче. 

- Добро утро на всички! – поздравих аз в жалък опит да звуча бодро. – Извинете за закъснението, но не предполагах, че всички ще подраните толкова много...

Залата не отговори. Всички ме гледаха доста втренчено. Не съм свикнала с такива неща. Глухарьов усети, че нещо не е наред и реши да помогне. Сръга ме в ребрата и добави:

- Всъщност, нашата Наташа закъсня заради ей тези – рече той шеговито и посочи ботушите ми. – Що не я носих през леда в двора. 

Различните се спогледаха. По принцип, те не биха позволили на никого да се държи така с тях, още по-малко да ги подиграва. Доколкото знаех, отношенията в някои екипи все още не бяха съвсем задушевни. Никой Различен не обича да става за смях. Аз обаче се бях научила, че хуморът е ключ към съвместната спорна работа, така че прихнах заедно с партньора си. Последва нестроен смях от залата, все едно се чудеха накъде ще избие това. 

- Добре де – запънах се аз и огледах дамите за подкрепа, - вярно че едвам минах през леда. Обаче ботушките са хубави. Откъде да знам, че ще е толкова зле в двора???

Смехът вече беше искрен – на мъжете (хора и Различни), защото не разбираха женската логика, а на жените – именно защото я разбираха. Така поразчупихме леда, а аз кимнах с благодарност на Глухарьов. Той едва забележимо ми направи знак с ръка, в смисъл „не си го слагай“. Сега, като кавалер, ми отстъпи думата. 

- След като разбрахме защо дойдох по никое време – започнах аз, - да започнем с малко работа. Днес няма да обсъждаме конкретни дела. Просто ще си поговорим за работата и как трябва да се случва тя. Знам, че всички работите отскоро заедно и вероятно не сте се сработили много добре все още. Ние със Сергей – погледнах към него – работим заедно от година и мога да ви уверя, че първия месец и нещо се карахме всеки ден и всяка минута от съвместните си смени. Всъщност – намигнах му аз, - ние още си се дразним един друг, ама вече е по-скоро да поддържаме форма. 

- Вярвайте ми – включи се моят партньор, обръщайки се към милиционерите в залата, - работата с нея никак не е лесна. Предполагам че и на другите колеги от МВД им е странно да работят с ходещ източник на... как му казваше на това, Наташа? – върна ми топката той. 

Почувствах се като водеща на някое телевизионно предаване обаче ми беше ясно, че Сергей просто се опитваше да ми помогне.

- Електромагнитно поле – обясних аз, зарадвана, че ни се получава нещо като диалог. – Признавам, не съм лесна за издържане, но предполагам за нас, Различните, работата в МВД е също толкова трудна и непонятна. Като се сетя какви проблеми имах с пистолета в началото... 

Последва бурен смях от залата. Повечето мъже изобщо не разбираха какъв пък толкова проблем може да имам. Глухарьов надвика смеха:

- Тя още има проблеми със служебното оръжие! Час по час я гледам, да не вземе да се простреля от глупост. 

- Аха – не му останах длъжна аз, - а знаете ли кой беше първия въпрос дето ми зададе? „Как можете да умрете?“ Ей това ме попита – казах аз и го стрелнах с привидно строг поглед. 

Истината беше, че и на двамата ни идеше да прихнем. Оказа се, че съвместното водене на съвещанието ни се получава криво-ляво. Ако не друго, поне публиката се забавляваше, и това беше нещо. Зачудих се дали Хесер се чувства по същия нелеп начин. 

- Аха – обясни Глухарьов, - щото тогава представа си нямах какво си и реших да се застраховам. 

- Което беше повод за първия ни и може би един от най-жестоките скандали в съвместната ни работа – допълних аз. – Та, мисълта ми е, че това е нормално, на този етап. Никой не очаква от вас да се харесате от самото начало. Даже бих се изненадала от нещо подобно.

Залата утихна и част от двойките Различен и милиционер си размениха кръвнишки погледи. Да, започвах да разбирам защо Хесер толкова ми три сол на главата да събера всички и да поговорим. Ако продължаваха така, тези двойки трябваше да бъдат разформировани. Все пак, мрежата на Различните-следователи съществуваше от около четири месеца. Предостатъчно време за сработване. Ние с Глухарьов имахме по-малко от две седмици преди Инферното да ни се стовари на главите и да нямаме избор. 

- Въпреки всичко – продължих и се обърнах именно към несработилите се двойки, - ни се налага да работим заедно. Предполагам, повечето от вас все още не разбират защо, нали така?

Последваха нестройни потвърждения от залата. 

- Някой иска ли да ни зададе въпроси? – изпревари ме Глухарьов. 

Всички си размениха многозначителни погледи. Ясно, значи за тях ние с Глухарьов бяхме врагът. Това не беше никак хубаво, защото ако не ни вярваха, нямаше как да се разбираме. Недоумявах защо може да не ни харесват. В крайна сметка, ние с него бяхме живото доказателство, че е възможно човек и Различен да работят заедно по общи случаи. Обаче и хората от МВД, и Различните бяха шовинисти. Всички други са такива и такива, а аз съм най-велик. Бях се сблъсквала с това толкова пъти, че ми беше дошло до гуша. 

Огледах залата. Различните изведнъж бяха развили нездрав интерес към ноктите на ръцете си, а хората си шушнеха нещо. Погледнах към Глухарьов за помощ. Не знаех какво да направя. 

- Така няма да стане! – обади се той и се настани на плота на масата за конференции. – Престанете да се правите на заклани и почвайте да говорите! Не е нужно да си Различен, за да видиш, че някои от вас се дърлят като куче и котка! 

Реших да последвам примера му и също седнах на плота на масата. Той се отдръпна да ми направи място и ми намигна. 

- Тук сме за да говорим – казах като натъртих на „говорим“. – Хесер ми три сол на главата заради това, че повечето от вас не са се сработили като хората.

Това беше насочено към Различните. Видях как на лицата в залата цъфнаха усмивки и продължих:

- Затова и сме тук. За да се изясни какво не ви харесва и какво не ви е ясно. Затова и моят колега е тук с мен – посочих към Глухарьов, който театрално помаха с ръка като царска особа. 

Присъстващите едва не паднаха от столовете от смях. Аз също едвам се сдържах. Ищахът му да се прави на клоун в сериозни моменти понякога беше ама наистина забавен. И върпеки че в началото ме дразнеше, тук определено ми беше от полза. 

- Хора, давайте с въпросите, че нямаме цял ден... – започна той, но един Различен от първия ред, с вид на счетоводител или зубрач, го прекъсна:

- Защо само хора? Ние, Различните, нямаме ли право да Ви задаваме въпроси?

Глухарьов изсумтя, но все пак се застави да даде що-годе смислен отговор:

- Имате, разбира се. Просто за мен е странно да говоря с, ъъъъ...

- Ходещи източници на магия – подадох думата аз и той ми кимна с благодарност и продължи: 

- Именно, така че ако ще питате, сега е моментът!

Различният с вид на зубрач, всъщност боен маг, поне това се виждаше в аурата му за мое огромно учудване, беше първият който вдигна ръка. 

- Кажете! – обадих се аз. 

- Кому е нужно да работим с тези... – той тръгна да търси нужната дума – тези... тези първобитни?

С Глухарьов се спогледахме. Ето защо имаше проблеми! Преди да успея да си отворя устата, от другия край на залата скочи един як чичко на видима възраст около четиресет и пет и го скастри:

- Ей, Снежанке, сега ще ти покажа кой е първобитен на тебе! – и демонстративно показа среден пръст на Различния.

Светлият обаче също имаше заклинания в запас, така че реших да изпреваря събитията. 

- Млъквайте и двамата! – креснах така, че и прозорците издрънчаха.

Всички в стаята се стреснаха – и Различни, и хора. Нормално. От нас с Глухарьов аз не изглеждах като онази в двойката, която ще се разкрещи. Обаче сега се налагаше спорът да се прекрати на секундата, иначе щеше да стане лошо. И това беше моя работа, а не на моя партньор. Защото ако един Различен си изпусне нервите, става страшно. А аз не исках да е страшно. Исках да работят както трябва. Защо, в името на Светлината и Мрака, всичко трябваше да е толкова сложно...

- Сядайте на секундата! – изкомандвах аз и Различният и милиционерът ми се подчиниха. 

Явно за времето, когато работех в МВД се бях научила да говоря строго и убедително. Ако не умееш това, от теб няма да стане ченге. Прав беше Сергей, че работата в Патрула и тази в милицията е горе-долу едно и също. 

- Това тук не е концерт по желание! – продължих да ги навиквам аз с любимата фраза на Хесер. - Нито един от нас не е искал да работи в МВД, тук говоря за Различните – някои от седящите в залата кимнаха утвърдително при този коментар. – Предполагам че и сътрудниците на МВД не са си представяли живота по този начин – хората бяха доста по-бурни като размахаха ръце в знак на съгласие. 

Дори успях да чуя две-три подсвирвания. 

- Обаче нещата стоят така – продължих аз, - или се сработвате, или всички се дъним, както би казал моят колега. Не само вие, ВСИЧКИ ще се издъним! Милиционерите сред вас вероятно смятат Различните за префинени педерасти, нали? 

Цялата зала се ококори, а Глухарьов направо ме сръга да млъкна. По принцип това не беше част от моя речник. Обаче днес се налагаше да съм брутално ясна, иначе ефектът щеше да е под нулата. А бях забелязала, че единственият начин да стигнеш до мозъка на ченгетата, е да говориш на техния език.

- Какви ги говориш и кой, да му го начукам, ти е турил тая фраза в устата? – просъска ми той. 

Едва не прихнах. Хем на мен се кара да не псувам, хем сам псува като каруцар. Виж го ти! 

- Назовавам нещата с истинските им имена, това първо – отговорих му аз също толкова тихо. – И второ, тая фраза я повтаряте в отдела ежедневно по сто пъти. Трудно мога да я пропусна. Така че искай списъка на личния състав и ги почвай! 

Глухарьов се изхили и ме стрелна с поглед в стил „зле ти влияем“. Обърнах се към залата и повторих:

- Е, така ли е? Бъдете честни!

- Така е! – каза един мъж от задния ред.

- Всичките са много префърцунени! – обади се една милиционерка някъде отпред. 

- Само знаят кусури да намират! – додаде някакъв човек от средата. 

Само за секунди, в залата настъпи пълна какофония. Различните и хората си крещяха, а ако погледнах в Сумрака, бях сигурна че пространството искри от магия. 

- Всички да млъкнат! – извиках аз, но естествено никой не ме чу.

Тъкмо си отворих устата за втори опит, когато Глухарьов сложи ръка на рамото ми. 

- Остави на мен, знам как да ги укротя – в гласа му долових оная нотка, която подсказваше да не се бъркам. - Тая така няма да стане!

Свих рамене. Така и така се бях издънила, поне да се опитаме да оправим нещата. Ако той смяташе, че може да се справи, нека да опита. Моят партньор стана от плота на масата и кресна:

- Млъквайте веднага! – крясъкът беше придружен от силен удар по плота, от който дори аз подскочих. А уж бях свикнала с изблиците му. Но не би. 

Залата го погледна учудено, но все пак млъкна, криво ляво. 

- Каза ви се, че тук никой не е дошъл по желание – продължи Глухарьов, - ама на вас четири месеца не ви увират главите. И хич не ме интересува дали сте хора или сте Различни! 

Насядалите по столовете се спогледаха. Продължавахме да бъдем врагът в тая игра. Поне бяха млъкнали.

- Тук залогът е живот, как да ви го набия в празните глави? – продължи Глухарьов, явно забелязал ефекта от думите си. – Не е просто дали се харесвате, или не. Ако вие не работите като хората, някой може да умре. Ако вас ви домързи да напишете поредния чаршаф, някой може да умре. Ако не спрете да се дърляте с колегата си по бюро, някой със сигурност ще умре! Тъпи ли сте, или на тъпи се правите, а?

Тонът му се повишаваше с всяка следваща фраза.

- Не ми дреме дали ви иде да се изтрепете или да се изчукате един друг – продължи Глухарьов, а на мен ми идеше да потъна в земята от срам от речника му. Обаче пък човекът беше прав. – Идеята е да РАБОТИТЕ заедно, ясен ли съм?! – той отново трасна по масата. 

В залата беше вече гробна тишина. Моят партньор удари отново по масата и поне половината от присъстващите подскочиха. 

- Не чух отговори! – кресна той и последва нестроен хор от гласове. 

Глухарьов се обърна към мен и ми намигна. Това беше неговият начин да ми покаже, че онова дето е направил е само постановка за пред тях. И друг път го бях виждала да прави така пред арестантите, но това не означаваше че ме е страх по-малко. Той имаше странната способност да сменя израженията за части от секундата. 

- А сега – продължи моят колега с малко по-нормален глас, - е време да задавате въпроси. И не ни губете времето с мънкане! Имаме работа да вършим, не сме на селска сватба.

Той се настани на един от столовете зад масата, като ми даде думата. Известно време залата мълчеше. После все пак се появи една плаха ръка. 

- Как успяхте да се разберете? – попита един от Различните в дъното на залата. – Та те нищо не разбират...

Преди да продължи обаче, в залата се надигна ропот. Сътрудниците на МВД започнаха да мърморят един през друг:

- Вие нищо не разбирате от нашата работа! – караше се един.

- Пълни идиоти сте и за нищо не ставате! – горещеше се втори.

И още, и още. Така нямаше да стане, Глухарьов беше прав. 

Станах от плота на масата. 

- Стига толкова! – викнах накрая. – Няма да слушам подобни глупости. Да, Различните наистина не разбират от работата в МВД, но нали затова сте екип? 

Насядалите се спогледаха. Май точно този аргумент не бяха очаквали. 

- Вие разбирате от работата на органите – продължих да ги убеждавам аз, - а вашите колеги-Различни пък се оправят с нещата, които засягат дейността на Патрулите. Знам, че ви е трудно, на мен също ми беше много трудно в началото. Обаче това е нормално. Вие идвате от два напълно различни свята, разбирате ли? 

Дочуха се разбиращи промърморвания от залата. 

- Идеята на вашата съвместна работа не е да си показвате взаимно колко е некадърен другият. Заедно сте с цел. 

От най-задния ред се появи ръка. Кимнах и един мъж горе-долу на годините на Глухарьов се изправи. 

- Дойдохме тук, вие много хубаво говорите и двамата, ама не е същото – обясни той и отправи злобен поглед към един Различен, седнал по диагонал от него до пътеката. – Защото всеки ден този – тук мъжът посочи Различния обвинително, - всеки ден ми спъва работата. Пречи ми постоянно и за всичко. Писна ми вече! Освен тормоз, аз друга цел не виждам в тая игра.

Останалите го подкрепиха с възгласи. При това единодушно. Странно, къде бяха отишли задушевните разговори отпреди да се появим? Защо сега се държаха така с нас? Погледнах към своя колега за помощ, но той сви рамене. Откъде у тези хора и Различни такава злоба едни към други? Не разбирах. 

Айде, че ние с Глухарьов се дърляхме, това беше разбираемо. Но да не можеш четири месеца да свикнеш със задачата вече беше прекалено. С Глухарьов се спогледахме.

- Я да млъквате всичките! – кресна Глухарьов и стана. 

Погледнах го стреснато. Можеше да е много страшен, когато се разкрещи. Много, много страшен. И дори след толкова време съвместна работа, пак ме плашеше. Той сви рамене и се наведе към мен.

- На тези ако не им крещиш, нищо не става, Наташенка – каза ми моят партньор тихо. – Остави на мен!

Залата междувременно беше поутихнала, но все още се чуваше ропот някакъв. 

- Копелета недоклатени, какъв ви е проблемът? – кресна Глухарьов и отново удари по масата. – А? 

В залата вече настъпи гробна тишина. Моят партньор огледа кръвниши събраните в залата. 

- Колко пъти ви се каза, че това е ЗАПОВЕД?! – викна той. – Не ми дреме какво мислите един за друг и дали се чешете взаимно по топките! Щом като ви е наредено, ще работите заедно! 

Един Различен, не се познавахме лично, но го бях виждала из Нощния, стана и викна в отговор:

- А как смеете да се държите така с нас?! Ние не сме част от вашата пасмина продажни...

Различният не успя да довърши, защото един близкостоящ милиционер се изправи срещу него и вдигна юмрук:

- Аз сега ще ти кажа кой е продажен, светло-пресветло копеле такова! 

В залата отново започнаха да си викат, а приятелите на милиционера се опитваха да го отдръпнат от Различния. Той стоеше със скръстени ръце, но ми беше ясно, че е на път да пусне някое заклинание в действие. Дори не исках да знам какво точно. Станах и креснах:

- Сядайте и млъквайте! – за по-голям ефект, ударих по плота на многострадалната маса. През ръката ми премина ток, но реших да игнорирам болката за момента. – Писна ми от глупостите ви! 

Групата се умълча. Обаче се виждаше, че още не съм им взела страха. Понякога адски ме беше яд, че не всявам респект у хората. Дори Ира Зимина като влезеше и всички заставаха „мирно“. А аз какво? Някаква си хлапачка там. 

- Гък да не съм чула! – продължих аз, все още викайки. – Изобщо не ми пука кой на кого какво е казал! И няма да ви позволя да се държите така, ясно ли е? – ударих по масата и звукът отекна в залата. – Хайде – продължих малко по-тихо, защото вече муха да бръмнеше, щеше да се чуе, - че успяхте да накарате майор Глухарьов да се разкрещи, разбирам. Той е избухлив по природа. Обаче че успяхте и на мен да ми вдигнете кръвното, това вече не е наред. 

Един друг Различен се обади:

- Нямате право да ни крещите така!

- Такааа ли? – попитах аз театрално и скръстих ръце на гърдите си. – И откъде-накъде? Аз съм ви началник, ако не сте разбрали! И съм старша по ранг в тази стая. Който не ми вярва, да ме сканира през Сумрака. 

Последваха три-четири опита за сканиране. Различните си насядаха по местата със сконфузен вид. Да, никак не е хубаво да дразниш началството. Особено когато това началство има достатъчно Сила да избърше пода с теб. А още по-лошо е, когато същото това началство вече е достатъчно вбесено, за да се опита НАИСТИНА да избърше пода с тебе. 

- Ако още веднъж видя или чуя някой от вас да използва Сила срещу партньора си, ще ви пратя на Трибунал! – продължих аз с ледения тон на Глухарьов. 

Не бях сигурна дали щеше да повлияе и на Различни, но си струваше да се опита. 

- Ще ме пратиш на трибунал през хуя ми! – обади се един мъж на средна възраст от най-задния ред. – Ебал съм ги вашите глупости!

Беше влудяващо как навиците от училище остават с човека за цял живот. Сега, по стар ученически навик, най-нахалните бяха седнали най-отзад. Преди да си отворя устата, Глухарьов ме изпревари:

- Аз тоя хуй ще ти го откъсна и ще ти го навра отзад! – просъска той. – Ясен ли съм? 

Не последва отговор, затова моят партньор кресна:

- Ясен ли съм, педерас недоебан? – Глухарьов удари по масата. – Това важи за всички вас! Ако чуя, че сте се държали грубо, че сте се отяждали, че сте подливали вода или дори, че сте си помислили да направите мръсно на някой от Различните тук, ще ви намеря и ще ви пречукам! – още един удар по масата. – Кой е тук с най-висок чин?

Един мъж от първия ред и една жена от най-последния вдигнаха плахо ръце. И двамата имаха еднакъв брой звездички на пагоните. Четири – значи и двамата бяха капитани. Май. Така и не научих чиновете. Глухарьов потри доволно ръце. 

- Оттук нататък, вие двамата отговаряте пряко за действията на останалата шайка идиоти! – каза той строго. Жената отвори уста да възрази, но моят партньор вдигна ръка: - Дори не ща да слушам! Ако някой от вас се издъни, и той, и провинилия се ще ги съди военен съд! Обещавам ви го! А нямам навика да обещавам неща, които не мога да изпълня. 

Тук дори не блъфираше. Глухарьов имаше връзки навсякъде, така че уреждането на военен съд не изглеждаше като кой знае какъв фокус. Реших да се включа със заплаха и към Различните:

- Всеки един Различен в тази стая, без значение от ранга, става пряко подчинен на мен. И ако някой се издъни, ще го пратя на Трибунал. Аз също нямам навика да обещавам нещо, ако не мога да го изпълня. А сега си сядайте!

Нашата шарена групичка се настани по столовете. Приличаха на група хулигани, които някой току-що е набил. На мен наистина ми идеше да ги набия, до един. Все едно мен и Глухарьов някой ни беше попитал, когато започнахме да работим заедно. И този нагъл език... Думи не ми стигаха. Добре че беше Сергей да се оправя с това. Сега с него се спогледахме и седнахме зад масата. Тук май с демокрация нямаше да стане. 

- Какъв ви е проблемът на вас, ченгетата? – попита моят партньор ледено. – Какво толкова имате да делите, а? 

Мълчание. Накрая се надигна един от първите редове, на глед приличаше на човек, който изобщо не е за тази работа. Дребен, хилав, с очила. Що за милиционер беше това? Вярно, че нямаше много желаещи да работят в МВД, но чак пък толкова от кол и въже да събират? Дори на мен ми беше ясно, че за да работиш тук се изисква определена физическа сила. Все ще се наложи да станеш от бюрото и да помогнеш в акция. 

- Те се бъркат... – обади се човекът с плах глас. 

- Те се бъркат, другарю майор! – поправи го Глухарьов строго. – Спазвайте субординацията, капитане!

- Те се бъркат, другарю майор! – послушно повтори човекът. 

- И в какво точно се бъркат? – попита строго моят партньор. – Доложете!

- Във всичко, другарю майор! – обади се една жена, също от задните редове. – Включително и как да си водим човешките дела. Това не може да се понася! – тя стана на крака и продължи: - Съжалявам, другарю майор, опитах се да се сработя с него – жената посочи един Различен на другия край на залата, - но той просто отказва да признае, че съм човешко същество. Отнася се с мен пренебрежително. Защото съм жена И защото съм човек и не мога да правя магии. Омръзна ми!

- Така значи, а? Шовинизъм проявяваме? – просъсках аз. – Станете и се представете! – посочих аз Различния. 

Той вдигна вежди пренебрежително, но не посмя да не изпълни нареждането. 

- Анатолий Жижикин, боен маг Второ равнище. 

Дори аз чувах някаква пренебрежителна нотка в гласа му и това ме вбеси. Едно е да се правиш на интересен пред колегите в Патрула, но съвсем друго е да наглееш и пред висшестоящ. 

- И какво право имате, Анатолий Жижикин, боен маг Второ равнище, да се държите по този начин? – попитах аз строго. 

- Не съм длъжен да се държа...

- Длъжен си и още как! – прекъсна го Глухарьов. 

- Не разговарям с вас, майоре! – върна му го Различният. – И това, че работите с ....

Щракнах с пръсти. Дотук бяхме с опитите да ги помирим. Трябваше да има наказания. Това поведение ми показа, че нещата са много по-зле, отколкото си мислех. А да се държи по този начин с Глухарьов не бях позволила дори на Инквицията, така че тук щеше да стане забавно за въпросния Различен. Ако не си получеше заслуженото, всичко щеше да излезе от контрол. Поне това бях научила от Сергей по време на разпити – не им ли вземеш страха, просто не се и надявай да постигнеш нещо.

- Понеже явно сте уверен в собственото си превъзходство, смятам бързо да Ви излекувам – казах аз твърдо, но тихо. – Затова през следващите две седмици ще поживеете като човек!

Различният ме погледна учудено, а после присви очи. Търсеше да влезе в Сумрака, вероятно. Размаха ръце. Нищо не се получи. 

- Как си позволявате? Нямате право да... 

- Имам пълното право за неподчинение да Ви командировам в Прага за неопределено време! – повиших тон аз. – И още една дума и ще Ви лиша и от някое сетиво за същото време! А сега си сядайте на мястото!

Станах и се обърнах към събралите се в залата:

- Няма да толерирам подобно отношение! Всеки Различен някога се е родил човек. Нямате право да се държите така със своите колеги от МВД. Както видяхте, Силата на Различен може да изчезне много бързо. Вие сте Светли, в името на Светлината и Мрака! Има и Универсални, да. Наистина ли твърдите, че е толкова трудно да оставите сътрудниците на милицията да си вършат работата, докато вие се занимавате с делата на Различните?! Хайде стига! При това, повечето от вас работят в изцяло мъжки екипи! Какво, не можете да пийнете по едно след смяна, или гордостта ви пречи да обърнете по една водка? 

Залата мълчеше. 

- Ние също не се харесахме от първия ден – обясних аз, в опит да нацеля настроението на групата. 

- Обаче на нас нямаше кой да ни ходи по задника и да ни оправя бъкиите! – допълни Сергей и също стана. – Да, Ефимов, за теб говоря! Така беше оплескал материалите по делото, че се наложи да ги пренаписвам! А теб Каменская? Теб изобщо кой те е учил как се описват веществени доказателства?! Да го намеря и да му завра дипломата отзад. 

Моят колега се подпря на масата и продължи:

- Истината е следната – вие се лигавите. С малки изключения. Мислите си, че като мрънкате и като се тръшкате, ще дадат задачата на друг. Ама да ви светна, няма да стане. Защото тази задача няма кой друг да я свърши, разбирате ли? Няма! 

Реших да изимитирам позата на колегата си и да се включа в конското: 

- Не всички нарушители на Договора могат да бъдат засечени от Патрулите. Затова сте вие. Всъщност, ние. Всички заедно. Не е въпросът в това на кой му е по-голям или дали мога да махна с ръка и вратата сама да се затвори. А в престъпленията. 

Сергей кимна и пое топката: 

- Миналата година имаше един изрод – изнасилвач. Петнайсет момичета почти беше опропастил, четири затрил. Знаете ли защо го хванахме, изродът му с изрод? Защото с Наташа работихме в екип. Ако бях разследвал сам, щях да го изтърва, защото успяхме да го разпознаем само с методите на Различните. 

- А ако аз бях сама тогава, сигурно в момента нямаше да си говорим – допълних. 

- Това не е концерт по желание – повторих аз. – Тук сме защото имаме обша цел. Да защитаваме. -почуках по емблемата на МВД на ръкава на униформата си. - Сергей често казва, че Патрулите са милицията на Различните. Сега искам да се замислите, дали наистина работата ни е толкова различна? Престъпникът си е престъпник, без значение дали е откраднал нещо от лафката на ъгъла, или е нарушил някое допълнение на Великия Договор. Абсолютно същото е. 

Залата мълчеше, но започнаха да се споглеждат едни други. Само няколко двойки показваха, че вече са се сработили. Останалите се гледаха с подозрение. Пак беше нешо.

- Всички милиционери могат да ми докладват за лошо отношение от страна на своя партньор-Различен. А на всички Различни се забранява да въздействат на партньорите си. Ако получа доклад за нарушение, ще последва същото наказание като на Анатолий, ясна ли съм?

Погледнах към Глухарьов и той ми кимна. 

- А сега се връщайте на работа! – завърших аз и махнах с ръка към вратата.

Хората и Различните побързаха да си тръгнат преди да сме си променили решението. Изчаках и последния да затвори вратата преди да изпуфтя.

- Не предполагах, че ще е толкова трудно...

- Не се впрягай! – потупа ме по рамото моят колега. – Не е лесно да си началник. 

- За пръв път започвам да съжалявам Хесер, представяш ли си? 

Глухарьов се изхили. Разбирах го – и аз не вярвах, че някога ше кажа подобно нещо, ама ето че и този ден дойде. 

- Видя ли сега какво им е на шефовете като трябва да ни овикват? – философски заключи той. – Ще се справим, спокойно! Аз на тия от МВД как ще им нацепя гьона, само да чуя, че са се осрали...

- А аз на Различните ще им разкатая фамилията – отговорих със същия тон и го сръгах в ребрата. 

- Така те искам! – ухили се той. – Ама давай да се изнасяме, че днес е дълъг ден. 

Кимнах и му подадох ключовете от залата. 

- Ти заключи, на мен ключалката ми се опъва!

Глухарьов сви рамене. 

- То да беше само тая ключалка...

- Я се разкарай, Серьожа! – скарстрих го аз. – Аз ли съм виновна, че всичките ви тъпи ключалки са като изровени от кофата за боклук и сглобени от триста разнородни части?

- Нямаме кинтите на Патрула, тук е така! – засегна се на чест Глухарьов. 

Ключалката обаче се опъна и на него, така че скоро започна да пуска пиперливи псувни по адрес на цялата рода от женски пол на ключалката, оня дето я е сложил и най-вече на оня, дето я е сглобил. 

- Такаа значи! – скръстих ръце на гърдите си аз. – После аз съм била виновната! А това, че сте упорити тъпи ченгета никой не го отчита! На, да видиш, че ключалката просто е смотана! 

Глухарьов не отговори, просто натисна нещо там по ключалката и тя щракна. После прибра ключовете в джоба си и се осведоми:

- А какво каза на останалите Различни? Без насилие и лошо отношение спрямо служители на МВД!

- Ти не влизаш в тая сметка! – върнах му го аз. – Така че давай и без много приказки!

- Ааа, какво имаме тук? Двоен аршин май? – ухили се той.

- Нищо подобно. Просто имаме различно тълкуване на правилата. 

Глухарьов ми отдаде подигравателно чест и тръгна пред мен. 

Различен Възпитател - пролог

Беше гаден февруарски ден и вече закъснявах за работа. Погледнах навъсено прехвърчащия сняг на парцали, които се носеше пред прозореца на кухнята. Все още не се бях облякла, а чашата кафе изстина на плота. Нищо, щях да пия кафе на работа. Изключих бучащия телевизор, който предвиждаше колосални задръствания по и без това вечно задръстените московски улици и на бърза ръка се приготвих. Естествено, пак си бях хвърлила ключовете и телефона някъде и прекарах следващите няколко минути в псуване под нос. Пак щях да закъснея толкова, че Сергей да ми трие сол на главата. А неговото търпение принципно беше доста волско. Обаче разтеглянето му не беше добра идея. Въпреки че бяхме приятели, той си оставаше мой началник. Де юре. Какво ставаше де факто, беше съвсем друга работа. 

Най-сетне открих проклетите ключове (не без помощта на едно-две заклинания, защото вече ми писна) и със служебната чанта в ръка тръгнах да заключвам. За момент се замислих дали няма начин магически градският транспорт да дойде навреме и да закъснея само с десет минути вместо с половин час. Възможността да отида с портал не ме блазнеше, защото силите сигурно щяха да ми трябват на работа. Замислих се дали пък нашите не бяха прави да ме смятат за ненормална да се изнеса от огромния им апартамент в Гагарински район и да се преместя в собствено жилище близо до работата. Районът беше скапан, но пък поне не трябваше да пътувам три часа с градския до работа. Освен това имаше още един бонус – правех каквото си искам, когато си искам и нямах две малки сестри на главата. Като се замисля, май трябваше по-рано да се изнеса. В дни като този обаче искрено съжалявах. 

- Здравей Наташка! – долетя глас откъм гърба ми. 

Обърнах се и учтиво поздравих:

- Здравейте, Валентина Игоревна! 

Съседката ми по стълбищна площадка беше достолепна бабка на седемдесет и пет, бивша участъкова лекарка. Гледаше на мен като на внучка и през ден пристигаше на вратата я с чиния топли блини, я с домашен сладкиш или пък с купа борш. Жената искрено ме беше взела под крилото си и много искаше да се грижи за мен. В замяна аз гледах също да помагам с това-онова. По нашия, Различния начин. Най-често обаче просто отивах на чай с нея някой следобед, за да си приказваме. Така бях открила, че достолепната бабка някога е била невероятно красива жена – което сега не се виждаше много. Бяха й останали обаче живите сиви очи – като от картинка. Да не повярва човек. 

- На работа ли? – попита тя и критично ме огледа от прага на дома си. 

Вероятно беше тръгнала да изхвърля боклука, защото държеше някакъв найлонов чувал в ръка. Кимнах.

- Няма как.

- Кога ще се прибереш? – попита тя загрижено. – Дъще, тая твоята работа не е хубава. Що не си намериш нещо по-като за тебе – стани учителка примерно. Чудесна професия за жена.

Въздъхнах. Валентина Игоревна просто ненавиждаше работата ми. Не й бях казала, че работя в Патрула или нещо подобно. Тя беше просто човек. Но за нея дори и работата в милицията не беше за жени и при всеки удобен случай се опитваше да ме разубеди. Сега не пропусна отдалата се възможност.

- Обичам си работата, Валентина Игоревна – отговорих аз за хиляден път.

Бабката се намръщи.

- Кой мъж ще те вземе такава? – започна тя да вади нападенията от арсенала. – Жената трябва да се глези, да бъде женствена, а не да размахва пищови наляво-надясно – продължи да нарежда тя.

Поклатих глава. Възрастната жена идваше от съвсем друго поколение. Дори и по-онова време, когато тя започнала работа като участъкова лекарка, не било прието жената да работи. Поне така ми беше казала по време на един от многобройните ни чаени следобеди. Дори било шок, когато започнала да работи – даже майка й смятала, че трябва да сложи дипломата в рамка, да й се радва, а иначе да поработва на половин надница в местната детска градина. Затова тя не разбираше и не искаше да разбере моята работа, колкото й да се опитвах да обясня, че нямам нищо общо с милиционерите по филмите, които толкова обича да гледа. Дори веднъж ме беше накарала да гледам с нея един-два епизода, да ми покаже колко било опасно. След втория такъв епизод обаче, когато аз не спирах да обяснявам защо това така не се прави в реалния живот (все пак работех с истински милиционери в реална работна среда вече година) се беше отказала. Но това не означаваше, че ще спре да ми натяква. 

- Не размахвам просто пищови, Валентина Игоревна – отегчено я поправих аз. – Служебното оръжие ми е Макаров. 

Бабата размаха ръце в отчаяние.

- Не ви разбирам вас, младите! За какво ти е това, когато...

- Когато можеш спокойно да поработваш в някое училище – довърших любимата й фраза вместо нея. Не спираше да ме обработва да съм ставала учителка. – По-добре кажете как са вашите?

Лицето й помръкна. Възрастната жена беше много добър човек, но с едно не беше случила – децата. Имаше четири и нито едно от тях не живееше в Русия. Единият й син с цялото си семейство се беше изселил в Америка. Дъщеря й пък работеше в Германия в някаква фирма. Другите двама синове също не се задържаха – единият работеше по международни хидропроекти, а другият беше морски капитан. Затова на нея почти винаги й беше болно, че няма с кого да говори и че те я забравят. Всеки път след като отидех у тях на чай мистериозно роднините й се обаждаха. Имах право на подобни дребни намеси и това беше моят начин да се отблагодаря на добрата жена за загрижеността. 

- Не са – отговори тя след малко, - сигурно имат работа. 

- Така е – кимнах аз. – Но съм сигурна, че скоро ще Ви се обадят. 

Лицето й светна. А аз добавих, вече на ум „ще имам грижата за това“. 

- Ще тръгвам, Валентина Игоревна – казах аз и прибрах ключовете в чантата си. 

- Върви, дъще, да не закъснееш! – прекръсти ме тя и ме изпрати с усмивка. 

Заслизах по стълбите и отново се замислих защо, в името на Светлината и Мрака, бях избрала точно този блок. Беше близо до отдела – само на три спирки с метрото – и до дома на Глухарьов. Той ми беше обяснил, че едно ченге не е ефективно ако не живее в района, където работи. Просто не се получава – нито ти познаваш хората, нито те – теб. После иди търси сведения от тях, ако нещо ти притрябва. 

Олег ме беше поканил да живеем заедно, когато му казах че се изнасям от вкъщи. Беше ми омръзнало да са съобразявам с нашите или да помагам непрестанно на двете си сестри с уроците. Предпочитах вече да имам малко свобода – заплатата от Патрула напълно го позволяваше. Обичах Олег и той също ме обичаше, но не бях сигурна дали искам да живея с него от толкова рано. След почивката преди няколко месеца се бяхме сближили много и всичко останало, но не бях готова да живея с него като семейство. Което изобщо не означаваше, че той не идваше да спи у нас или аз при него. 

Впрочем, през последните два месеца не бях виждала Олег особено често. Точно обратното - най-вече защото беше командирован в Урал и категорично отказа да ме вземе със себе си. Нещо повече – дори нямах право да му звъня, защото се водеше секретна операция на Нощния Патрул. Аз знаех само защото Олег ми каза за това, иначе подобна информация не ми бяха дали. Това обаче не помагаше особено, защото по някога дори и Висшите имат нужда някой да ги гушне. Обаче аз нямах много подобни възможности. 

Закрачих бавно към метростанцията и машинално се метнах в мотрисата, която току-що беше спряла на перона. В главата ми беше пълна каша. Имах доста неща за вършене, а твърде малко време да ги свърша. Освен това днес, за беля, се бях успала точно когато не биваше и сега, като дилетант, щях да закъснея. Скапана работа. Дори не си направих труда да гледам вероятностните линии, тъй като вече знаех, че ще пристигна последна. Което щеше да е повод за караница със Сергей. 

Метростанцията се намираше на няколкостотин метра от входа на районното. Излязох от подлеза, лавирайки между майките с малки деца, помъкнали ги към омразната детска градина и забързаните хора, отиващи на работа. Глъчка, дежурно намръщени физиономии, сняг, киша и сол. Типично московско зимно утро. 

Глухарьов ме чакаше на входа на районното на Пятницка, точно до дежурния по наряд. Бяхме се разбрали да влезем заедно в службата. Съдейки по отрупаните му със сняг рамене, вероятно ме чакаше поне десетина минути. И беше намръщен като градоносен облак. 

- Закъсня – изръмжа той и посочи циферблата на часовника си. – Бяхме се разбрали за осем и половина, сега е девет без десет. 

Интересно как, след цяла година работа рамо до рамо, той успяваше да е също толкова дразнещ, колкото и в първия ден от съвместната ни работа? Просто не разбирах как подобно нещо е възможно, но явно Глухарьов имаше някакви скрити дарби. Все в нещо трябва да го бива, като изключим тормозенето на района. 

- Извинявай – все пак казах, но въпреки това му върнах лошия поглед. – Успах се. 

- Така става, когато се мотаеш до късно – назидателно отвърна той, очевидно осведомен какво съм правила предишната вечер. 

- Ама ти откъде знаеш? – заекнах аз. 

- Просто познавам лично всички магазинери, които имат лиценз за алкохол в радиус от десет километра – осведоми ме той. – Айде, дай да влизаме, че се смръзнах. Освен това, всички теб чакаме. 

С тези думи Глухарьов кимна към вътрешността на сградата. 

- Мен ли? – възнегодувах аз. – Събранието е насрочено за девет и половина! 

- Да – кисело отвърна той, - ама всички други са подранили с един час. Всички освен теб, де – ехидно добави той. 

- Серьожа...- започнах аз видимо ядосана – хайде да не почваме от портала, поне един ден, става ли? 

Той не ме удостои с отговор и вместо това се ръкува с дежурния. Все едно мен ме няма там. Винаги го правеше, когато иска да ме дразни. 

- Хайде Вася, леко дежурство! 

- Благодарско Серьога – ухили се пъпчивият хлапак, който отговаряше на името Вася. 

Добро момче беше, просто малко смотано. Гледаше на Глухарьов като на идол и моят колега често се възползваше от това. Друг беше въпросът, че Сергей не беше най-добрият пример, ама коя съм аз, че да давам акъл? Фуста някаква там. 

Прекрачихме през портала и се затътрих по натрупалия се лед. Нашите чистачки, яки лелки-киргизки, може и да ринеха като самосвали, но не можеха да почистят всичко при постоянно сипещия се сняг. Затова през последните няколко дни се беше натрупало доволно количество лед, което в периодите на затишие от снежна буря храбрите дами се мъчеха геройски да разбият. Без успех, разбира се. За да разбиеш три пръста лед ти трябва къртач или поне кирка. А дамите просто нямаха достатъчно сила за тая работа. 

Глухарьов тръгна с маршова стъпка, но моите ботуши се хлъзгаха, така че започнах да вървя в стил „пингвин“ и изостанах много. След няколко секунди, той установи, че не вървя до него и рязко се обърна. 

- Нямаме цял ден! – сопна ми се той и пак посочи часовника си. – Давай го по-живо!

- Ти го давай по-живо! – озъбих се аз и демонстративно почуках с токчето си по дебелия лед. – Ако се разбързам още, ще си счупя главата!

- Господи Боже, защо не преставаш да ме наказваш с нея! – театрално обърна лице към небето моят партньор и се върна при мен. 

Улови ме за лакътя и ме повлече напред с думите:

- Дай да те избутам, че така и до утре няма да стигнеш! 

- Много мило, благодаря! – не му останах длъжна аз. 

С негова помощ, трябваше да му призная, че беше прав – нямаше да мога да се справя сама с разстоянието за това време – прекосихме двора на районното и се озовахме пред заседателната зала. Тя беше отделена от основните сгради и не се ползваше често, но пък затова побираше много хора. Съвещанието трябваше да се състои там. А ако Глухарьов беше прав, че съм последна, значи вече беше пълно. 

Спряхме пред вратата и той ми направи път да мина. 

- Първо дамите! – галантно каза моят колега и ми намигна. 

Оплезих му се и наистина влязох първа. Той въздъхна многострадално и затвори вратата.

На съвещанието на всички от мрежата на Различните Следователи в Москва. Съвещание, което аз и Глухарьов, като началници и шефове на мрежата, би трябвало да водим. И за което бяхме закъснели много.... Заради мен.

Само за твоите очи - част седма (последна)

- Е, Васик, как успя да се забъркаш в тая каша? – попита Сергей вече по-спокойно. 

Младият мъж потри очи с ръка. Погледна към вратата, през която се бяха изнизали богаташите, после към ръцете си и едва тогава към Сергей. Стана ми жал за него, наистина. 

- Сергей Викторович, аз... – измънка той.

Глухарьов изхъмка и като фокусник измъкна една бутилка от контрабандната водка изпод бюрото. Намусих се, че почва да пие отсега, но той ми посочи с поглед чашите. Беше повече от ясно, че младият Различен има нужда от алкохол. Съгласна бях. Макар и да не вярвах на колегите от МВД, че алкохолът лекува всичко. Донесох три и моят колега побутна една към младежа. 

- Сергей Викторович? – учуди се Василий. 

- Пий, при мен може – побутна още веднъж чашката Сергей. – Днес, моето момче, окончателно стана мъж. 

Различният пресуши чашката на един дъх. Явно алкохолът му даде кураж, защото се обърна към мен:

- Сега какво ме чака? 

Да, най-накрая се сети, че се е забъркал в проблеми и в света на Различните. Който изобщо не познаваше, впрочем. 

- Мъмрене в Дневния за злоупотреби със Сила – честно отговорих аз. – Бъди благодарен, че оттеглиха жалбата, иначе те чакаше сериозна беля. Въпреки това не мога да не напиша рапорт. Вече занимавах колегите да те проверят в базата данни. 

Василий увеси нос. Глухарьов му наля още една чаша. Това ми напомни, че трябва да звънна в Нощния и да докладвам. Естествено, никой не отговаряше. Всички бяха на бала. В Дневния пък нямаше смисъл да звъня – те и през деня на 31 декември нямаха дежурни. Кофти е когато си на смяна баш на празника...

- Никой не е казал, че да си възрастен е хубаво нещо – философски заключи Глухарьов и се чукнахме с чашките. – Знаеш ли, Наташа – обърна се той към мен, - аз Васик го познавам откакто беше на дванайсет. Тогава аз бях млад следовател и той ми беше един от първите случаи. Общо-взето е израстнал в отдела. Пред очите ми – изхили се той, а Васик се изчерви.

Интересно, какви ли толкова ги беше забъркал... Да си на дванайсет и да имаш вече досие, интересен случай. 

- Аз съм вече друг човек, Сергей Викторович – опита се да се защити младият мъж. – Приключих с кражбите!

- И така трябва! – закани му се с пръст Глухарьов. – Иначе знаеш какво те чакаше... 

Погледнах първо Различния, после своя колега и открих, че Глухарьов симпатизира на този Васик. Кой знае, може би в неговите поразии е виждал бурната си младост? Не беше ясно. Сега обаче моят колега се усмихна дружелюбно и напълни чашата му отново. 

- Пий, пий! Тази вечер ще празнуваш с нас! – додаде той. – Няма закога да се връщаш у вас и да се самосъжаляваш.

- Ама, Сергей Викторович... – започна Васик.

- Няма Сергей Викторович – отсече Глухарьов, - ако те пусна сега кой знае каква простотия ще ти дойде на ум! По-добре да си тук, да те надзирават възрастните, освен това имаме пиене и ядене. Пък утре-вдругиден, като изтрезнееш, ще му мислиш! Ясно? 

Различният се колебаеше и затова Глухарьов пусна още един коз:

- Няма да ти е първата Нова година в отдела! Стига се вкисва! – потупа той младия мъж по рамото. – Не са свършили мацките! Ще си намериш друга!

Василий изглеждаше скептичен, но не тръгна да спори. 

- Сергей успя да те отърве от делото – казах аз, - но ще си понесеш мъмренето. 

Васик и Глухарьов ме погледнаха едновременно. Младият Различен изглеждаше като агне на заколение, а моят колега ми направи знак да млъкна и да не развалям момента. Обаче се налагаше. 

- Ти си станал Светъл, Василий – започнах аз с най-назидателния си тон. – Предвид криминалното ти минало, нямам представа как се е получило, НО все пак си станал Светъл. А един Светъл никога не бива да злоупотребява със Сила или да тормози хората. Никога, разбираш ли ме?

Васик наведе виновно глава. Обзалагах се, че абсолютно нищо не е разбрал. 

- Аз мислех че... – започна да мънка той.

- Че когато я наплашиш, тя сама ще се върне при теб – довърших фразата вместо него. – Но не става така. Други момичета ще тичат след теб. Тази те е изоставила преди да станеш Различен, така че няма как да си я върнеш. Не ви е било писано да сте заедно и толкова! 

Сергей наля по още една чаша за всички. Определено щяхме да имаме нужда. Взех своята и отпих. Как сега да му обясня за Инквизицията и така нататък? Моят колега се почеса по тила и огледа младия мъж от глава до пети. 

- Момче, от мен да го знаеш – ако тя не те иска, на главата си да застанеш, пак няма да те иска – включи се Глухарьов наставнически. – Избрала богаташа, прав й път! А по-добре ли щеше да е да се ожените и тя постоянно да ти опява, че нямаш пари да й купиш парцалки? – Васик не отговори, само изпи чашата на екс. – Ето, виждаш ли – продължи Сергей, - така е станало по-добре. Не се излагай, не са се свършили мадамите. 

- Този път ти се размина – продължих аз да натяквам, - но следващия път може да нямаш късмет. Преди да правиш заклинания, първо научи Договора, ясно ли е? 

Глухарьов вече не издържа:

- Наташа, стига си му трила сол на главата. Васик разбра, биха го, караха му се, викам да му е увряла главата! – той погледна строго бившия си подопечен. 

- Така е, Наташа ъъъ...

- Наташа Ивановна – подсказах аз. 

Беше някак странно да се обръщат към мен с име и презиме. На Глухарьов някак му отиваше, но на мен... В случая обаче беше силно наложително да сме формални.

- Съжалявам, Наташа Ивановна – повтори младият мъж. 

Усетих отново неумело сканиране. Дори и това ли още не беше овладял??? Това беше безобразие! Отбелязах си на ум да проверя кой му е бил наставник и хубавичко да му натрия сол на главата. 

- Ако нещо те интересува, питай! – подканих го аз. – Че не съм сигурна доколко са ви обучили за месец. 

- Аз, амиии, ъъъ – започна той. 

- Васик! – скара му се Глухарьов. – Давай по същество! 

- Ами, Вие не сте Тъмна, но не сте и Светла. Обаче сте Различна – започна той като ме гледаше с широко отворени очи. Направо се беше опулил. 

- Точно така – кимнах аз. – Още не сме имали часове заедно, но до месец не ви обяснят, че има и трети вид Различни. Универсалните. Аз съм такава. Нито Тъмна, нито Светла. 

- Да ама мъжът с вас беше Светъл! – кой знае защо изтъкна Василий.

- Да, той е Светъл – потвърдих аз. - Какво за това? 

- Ами, не мога да кажа кое равнище е – сконфузено си призна новоизлюпеният Различен. – И за вас не мога. 

- Това е защото разликата в равнищата ни е много голяма – обясних аз. – Можеш да определиш ранга на Различен, когато разликата е два или три ранга. Ако е повече, можеш само да определиш боята. 

- А на Вас какъв Ви е ранга? – попита той любопитно.

С Глухарьов си разменихме многозначителни погледи. Явно още от дете Васик е бил любознателен, защото моят колега едва се сдържаше да не прихне. Представям си обаче какви въпроси е задавал...

- Висш – признах си аз с неудоволствие.

Никога не съм обичала да парадирам с това. Василий пребледня, но Глухарьов се почувства длъжен да уточни:

- Лъже! По вашите там стандарти се води Велика. 

Василий погледна първо Сергей, после мен с изумление.

- Ама как? 

- Така се получи – смутолевих аз. 

- Ама нас ни учиха, че с едно махване на ръка... – започна той да рецитира.

- Да, мога да те направя на пух и прах – довърших аз. – Дай да не говорим за това, става ли? 

Да, вече определено бях приключила с лекциите за това какво не бива да правят Различните. Там си има педагози, в Патрула де, ще му набият канчето както трябва. На мен вече ми омръзна. Станах и двамата, като по команда, станаха заедно с мен. Вече беше почти единайсет. 

- Момчета, за вас не знам, но аз искам да ям, най-после! – побързах да сменя темата аз и Глухарьов с радост пое въдичката. 

- Да нападаме кльопачката!

Той събра ключовете от кабинета и подбра нашия гостенин навън. Около масата беше започнала да се събира тълпа, но най-важното, елхата, още не беше украсена. Ирина Сергеевна се въртеше около недоукрасената елха, която Стас Карпов и още двама от неговите хора се опитваха да застопорят. Което се оказа доста трудна операция, защото елхата беше по-висока, отколкото ни беше нужна, а разпъването на кръстачка на плочките никак не е лесно. 

- Ей, Глухарьов, я ела да удариш едно рамо! – подвикна Карпов. 

- Пак ли сте ги надробили? – ухили се моят колега и отиде да помага.

- Внимавайте да не пометете масата! – изписка Зимина, когато елхата направи опасен вираж точно над чиниите със салата. 

- Ирушка, ние сме най-внимателните монтажисти на елхи – обади се най-невъзмутимо Карпов. 

Не виждах изражението му, защото беше до кръста в клоните на коледната украса. Обзалагах се, че се пръска от смях. Впрочем всички изглеждахме нелепо с парадните униформи. След неравен бой, в който елхата се лиши от около десет клона, петдесет сантиметра височина, а гласът на Зимина пресипна да вика по тях, четиримата мъже най-накрая успяха да застопорят елхата в единия край на коридора. 

- Остава и да я украсим... – замислено каза Ирина Сергеевна.

Четиримата се дръпнаха като попарени. 

- Аааа, не! – размаха ръце Карпов. – Елхата донесохме, поставихме я, но за украсата не ме търси! 

- Аз отивам да видя какво прави Дима... – смънка единият от оперативните. 

- А аз отивам да намеря играчките... – изпари се Глухарьов. 

Ирина Сергеевна скръсти ръце на гърдите си и се обърна към мен:

- Мъже... Виждаш ли ги какви са, Наташа? 

- Добре де, наистина все пак поставиха елхата – опитах се да ги защитя аз. – Впрочем, Ира, да си виждала Олег някъде? 

- На скарата е! – махна с ръка тя към прозореца. – Май тази вечер все пак ще ядем шишчета. 

- Отивам да проверя! – оживих се аз.

Мисълта за прясно изпечено шишче, току-що свалено от скарата ми даде доста енергия. Олег наистина се въртеше около скарата и беше заобиколен от тълпа лешояди, пардон, гладни колеги. Половината личен състав на отдела се беше наредил чинно на опашка за шишче, а петима доброволци подаваха неопечен материал от тави и тенджери. Явно не само Настя е мариновала шишчета няколко дни предварително. 

- Ще се намери ли някое шишче за една гладна следователка? – попитах аз на висок глас.

- Ще се намери! – обади се някой от опашката. – След като получат шишчета трима гладни патрулни, двама оперативни и една деловодителка! 

Последва бурен смях. Наредих се на опашката. Вървеше бързо. Подозрително бързо, така че хвърлих един поглед в Сумрака. Съмненията ми се оправдаха. Олег всъщност не печеше шишчетата на оскъдната топлина на барбекюто. Готвеше с магия. 

- Не послъгваш ли малко? – смигнах му аз, когато дойде моят ред. 

- Хората са гладни – оправда се той, - трябва да ги нахраня някак си. 

Подаде ми шишче и продължи да домакинства на скарата. 

- Много ли имате още? – попитах аз доброволците. – Че Зимина сигурно скоро ще иска да отрие вечерта. 

Последва бурен смях. 

- Имаме две тенджери още, но другото е почти готово – отговори Дима, собственикът на барбекюто. – До половин час сядаме всички. 

- Крайно време, че Новата година ще Ви завари на двора! – отговорих аз и чак сега забелязах, че те са си взели „нагревател“.

До скарата се мъдреха поне пет бутилки от контрабандната водка. Преброих три празни и се усъмних дали не са изхвърляли боклука скоро. Какво да ги правиш!

- Хайде, влизай, че ще замръзнеш! – подкани ме Олег, когато видя накъде гледам.

- Аха, вие тук хубаво се греете – многозначително заключих аз и тръгнах към отдела. 

Там масата започваше да се пълни. По традиция, начело на масата седеше Зимина. Като началник на районното. От дясно се беше настанил Карпов. Като нейн заместник. Неговите хора се бяха наредили до него. Кой с жена си, кой с приятелка. Антошин беше някъде на другия край на масата заедно с Настя. По коридора търчаха дечурлига. Глъчка и писъци. Елхата пък беше получила заслужено внимание и под нея дори се бяха появили няколко шарени кутии. Усещах как някой ще се прави на Дядо Мраз тази вечер. Срещу Карпов беше мястото на Сергей. Познах го, защото си беше зарязал фуражката там. А това означаваше, че всички следователи ще седим до него. Коля Тарасов нямаше да дойде – със сестрата на Глухарьов бяха отишли някъде да празнуват, но така и не запомних къде. За сметка на това двамата откачени следователи, Агапов и Черенков, вече се хващаха на бас с оперативните кой колко ще изпие. 

Така де – оперативният и следственият отдел се държат заедно. Винаги, дори когато трябва да се изпият двеста литра алкохол. На другия край на масата, на челното място, беше началникът на отдел „Кадри“ – слаб мъж на средна възраст, когото виждах за пръв път в живота си. Неговите хора бяха насядали около него като квачки. Всъщност, те си бяха квачки – лелки от съветско време, на които дължахме по-голямата част от храната на масата. 

- Ти си до мен, Наташа! – обади се моят колега над главата ми.

- Ама аз исках да седя до Олег! Пък! – нацупих се в отговор. 

- Когато мине официалната част, седи където искаш! Сега не може! – отряза ме той и ми посочи с поглед стола. – Хайде, сядай, че след малко започваме! 

Тъкмо се настаних, когато се появи и почерпената компания скараджии. Които мъкнеха поне три тенджери натъпкани догоре с шишчета, пържоли и всякакъв друг вид печено месо. 

- Така, време е да започваме! – стана Ирина Сергеевна. – Както знаете, повечето от нас бяха днес на смяна – тя махна към частта от личния състав в парадни униформи, - така че празникът ни започва малко късно, но пък затова ще бъде дълъг и качествен.

- И изобщо няма да приключи в дванайсет часа! – обади се някой от другия край на залата. 

Явно беше почерпен стабилно, защото започнаха да му шъткат да мълчи. 

- Да, със сигурност няма да свърши в дванайсет – съгласи се Ирина Сергеевна. – Искам да благодаря на всички за добрата работа през годината. Наздраве и весело! – тя вдигна чашата си и всички последвахме примера й. 

Глухарьов и Карпов станаха почти едновременно. 

- Тъй като нашата началничка беше твърде лаконична – започна Карпов като старши по чин, - явно истинските пожелания ще трябва да ги кажем ние с Глухарьов. Като начало, аз пожелавам на своите момчета повече разкрити случаи и по-малко престой в болницата. 

- А аз на моите – включи се Глухарьов, - повече разкрити дела и изрядна статистика. 

- И да не ми тропосвате все на мен висящите дела! – обади се Агапов обидено, с което предизвика бурен смях. 

- Това ще го обсъдим – ухили се Глухарьов. – А сега, наздраве и да нападаме храната и пиячката! 

Хората не чакаха втора покана и много скоро храната започна да изчезва със застрашаваща скорост. Имаше от всичко по много. Впрочем, нашият гост на трапезата, Светлият маг седмо равнище Василий или Васик, както всички го знаеха вече си беше намерил обект. Сваляше една от деловодителките. Лошо няма. 

Следователите и оперативните пък мигом обявиха състезание по надпиване, в което Глухарьов и Карпов бяха привлечени за съдии и за приятелски последен мач. Олег, въпреки лошия ми поглед, също се нареди на опашката и ме стрелна с поглед „да не си посмяла да ми пречиш“. Свих рамене и се наредих да гледам заедно с жените. Оперативните се насвяткаха като казаци и ходиха да стрелят по изпитите бутилки точно преди да удари дванайсет.

Една каса водка и час по-късно – след като беше минало поздравлението на президента, фойерверките и стрелянето във въздуха, имаше трима натръшкани оперативни и двама следователи, които кротко подпряхме да спрят в срещуположния ъгъл на коридора. Малките деца ги настанихме да спят в кабинетите на ръководството. 

От турнира по надпиване, победител излезе Агапов. Нямах представа къде успя да го побере, защото беше дребен и кльощав, но спря на бутилка и половина водка и след това дори можеше да говори горе-долу разбираемо. 

Като старши по чин, Глухарьов и Карпов бяха последни. Ира Зимина се опита да ги разубеди, но Карпов категорично заяви, че това е за честта на оперативния отдел и не може просто така да остави следователите да победят. Така че донесоха още водка. 

- Дайте и от виното на Толя, за разредител! – обади се Карпов. 

- Вино? Разредител? – ококорих се аз. 

- Ништо не расбираш Наташа... – отговори ми завалено Агапов, - само така става истински добра шапифка.

- Андрюха, върви да спиш! – изкомандва Глухарьов и се огледа за приятеля му Черенков. 

Въпросният беше заспал с глава в салатата и по сведения на околните не беше изпил повече от половинка вино. Тъй като по-голямата част от отдела вече беше прилично натряскана, двамата началници завлякоха Агапов в кабинета на младшите следователи. 

- Е, Серьога, да започваме финалното дерби! 

Карпов се настани на масата и сипа на двамата по една водна чаша вино и една стограмка водка. 

- Първо водката – посочи той за останалите на крака зяпачи, - после виното, за разредител. Не се пие, докато и двамата не сме изпили всичко. Наташа, Ира, ще ни окажете ли честта да бъдете секунданти? 

- Ъ? 

- Иска да им наливаме пиенето – обади се Зимина отегчено. – Ако не беше Нова година – тук тя понижи глас, - досега да съм го забранила, ама празник е. 

- Отивам при Стас! – отговорих аз и застанах от дясната страна на Карпов. 

И като започна едно наливане. На мен само свят ми се зави от количеството чаши, които със Зимина напълнихме, но след седемстотин водка и два литра вино за разредител двамата началници обявиха приятелско реми. Карпов отиде на двора да изтрезнява. Как точно смяташе да го направи, не исках и да знам. 

Сергей обаче продължи да пие с Олег, с което вече започнахме да натякваме или да „пилим“, както ни казаха, фъфлейки. В резултат на това, към три през нощта се отрязаха така, че ги оставихме да бълнува в един ъгъл. Аз се бях притеснила сериозно, но Зимина ме спря с думите:

- Това е техният начин да се зарадват на празника!

- Голяма радост, няма що! – погледнах кръвнишки и двамата, които тихичко си мърмореха нещо един на друг, опрели рамо в рамо и чело в чело. 

- Тяхна работа. Ти ела да помогнеш да им направим малко сок трезве! 

- Какво? 

- Сега ще видиш! 

Зимина забърса една бутилка вино от масата и ме поведе към кухнята на отдела. Беше малка, но все пак стигаше за най-необходимите неща. Вътре, две от жените които все още бяха трезви, изливаха доматен сок от кутии в големи кани. Други две изстискваха сок от лимон, а трета кълцаше магданоз на ситно. Настя беше основният готвач и нареждаше коя какво да сложи:

- Тук сол, там сокът е малко, налейте още! Магданозът ще го сипем последен, да!

- Какво е това?

- Честита Нова година, Наташа! Това е моят „сок трезве“, искаш ли да опиташ?

Тя ми сипа в една голяма водна чаша от странната микстура. Главата ми наистина вече се мотаеше, така че отпих и мигновено сивата пелена започна да се вдига. Примигнах и попитах:

- Какво има тук? 

- Доматен сок, лимонов сок на вкус, черен пипел и сол също на вкус и магданоз. Колкото по-солено и кисело е, толкова по-добре – отговори Зимина вместо нея и размаха бутилката с вино. – Дами, време е за женско парти!

Жените нададоха радостни възгласи и се оказа, че за дамите на крака в три през нощта има подготвено афтър парти. След като направихме каните и ги разположихме стратегически по масите, от хладилника се появиха три огромни шоколадови торти, а някоя домъкна цяла каса бяло вино. 

Така стояхме до към шест сутринта. Клюки, вино, шоколад, още вино и още шоколад. 

- Честита Нова година, Наташа! – намигна ми Ира Зимина, когато пияните започнаха да се връщат от мъртвите. – Сега виждаш ли какво е да празнуваш на смяна.

- Честита Нова година, Ира! Забавно е, признавам!

- Нали, нали? – ухили се Настя и си взе поредното парче торта. – Най-хубавото прекарване не се прави от това къде празнуваш, а с кого. 

- Да пием за това! – Ира Зимина разля по чашите останалото вино и ни поведе навън за последни изстрели в чест на новата година. 

Следващата част от деня не я помня много, защото допълзях до диванчето в кабинета на Глухарьов и се събудих по тъмно. Но нали затова е празникът? Права беше Настя, че не е важно къде празнуваш, а с кого. 

Само за твоите очи - част шеста

Когато пристигнахме със задържания, колегите вече бяха опънали софрата. Всички бюра от кабинетите бяха извадени и съединени в коридора, така че да образуват една огромна маса. На пропуска тъкмо се засякохме с Настя и Антошин. По план-график, приятелката на Антошин беше отговорна за мариноването на скарата. Мъжете категорично отказаха да празнуват без скара без значение къде се намират или колко градуса е навън, така че Дима от „компютърна сигурност“ беше донесъл своето барбекю и щяха да пекат мръвките на място. Да видим дали щеше да им се получи. Мен лично ме съмняваше, така че за всеки случай имаше изобилие от храна. Зимина се беше погрижила.

- Какво е станало? – попита Настя, когато ни видя да водим задържан.

- Работа по никое време – отговори Глухарьов. – Ей сега ще се оправим с това. 

Той вдигна фолиото от едната тава, която Настя беше оставила на една от пейките при пропуска. Вътре имаше някакви вкусни неща. Не можех да кажа какви, но стомахът ми определено ги оцени с шумно къркорене. 

- Охо, какво имаме тук? - попита Глухарьов дяволито. - Шишчета...

- Не пипай! – перна го през ръцете готвачката. – После ще ги печете! – тя огледа критично приятелите. – Ако изобщо можете да стоите на краката си. 

- Какво? – заекнах аз.

Глухарьов и Антошин започнаха да се хилят, а Настя ми хвърли един такъв снизходителен поглед. Все едно нищо не разбирам. 

- Ти не си била по празници в отдела – авторитетно заключи тя, - и затова не знаеш. Тези двамата – Настя посочи Глухарьов и Антошин обвинително – се напиват като свине. Всяка Нова година, първи май и така нататък. Съберат ли се на едно място, после ще ги събираме от пода.

- Не и тази Нова година! – възразих аз. 

- Ааааа, не! – размаха ръце Антошин. – Серьога, кажи й!

- Наташа, ние с тебе сме колеги и приятели – постави Глухарьов ръце на раменете ми, - но няма да ти позволя да ми разваляш празника, ясно? 

Той се вгледа в очите ми, все едно там бяха изписани плановете ми за вечерта. А аз наистина нямах намерение да ги оставя да се натряскат до безсъзнание. Тая нямаше да я бъде. 

- Обещай, че няма да превръщаш водката в лимонада и че няма да изтрезвяваш никого! – каза ми Сергей тихо, все едно някак беше прочел в очите ми пъкления ми план. 

- Ама защо? – възразих аз. – Къде е удоволствието в това да се напиете като талпи?

- Това е мъжка работа – включи се Олег предателски, - вие, жените, нищо не разбирате. Обещай! 

Трима срещу един не беше никак честно. Така че ми се наложи да се предам. 

- Уф, добре, добре! Обещавам! Ама няма да ви помагам и за махмурлука, в такъв случай! – додадох аз обидено. 

- Имаме си всичко необходимо за първи – възрази Антошин. – Хайде, Настюха, давай да ги носим месата, че Дима вече е разпалил барбекюто!

Глухарьов бутна нашия арестант в клетката и каза полугласно:

- Виждаш ли, Васик, и тук кипи празнично настроение! Не се бой, няма да развалим храната! 

- Отивам да я взема! – обади се Олег и се върна при колата. 

Бяхме зарязали купите в колата, докато се оправим с арестанта. Заключихме надлежно Василий в клетката и за всеки случай заключих и способностите му на Различен. Ако допреди е бил криминален, значи всякакви простотии могат да му минат през главата. В крайна сметка, бяхме го хванали, само ми трябваше да омагьоса някой от сътрудниците и да избяга. Знам ли го какви може да ги надроби. Прави са в Патрула като казват, че по-голямо бедствие от недоучил маг или вълшебница няма. 

- За известно време ще си просто човек – обясних му аз. – И не прави глупости!

- Вие не можете... – заекна той.

- Всичко мога! – срязах го аз. – И точно в момента изобщо не ми се занимава с теб!

Двамата с Глухарьов се запътихме към общия ни кабинет. Олег пък отиде да помага с цепенето на дървата за барбекюто (Любопитно как точно в отдел пълен с мъже не се беше намерил кой друг? Или просто това беше извинение да почнат да се наливат отсега...). Впрочем, барбекютата дето бяха преносими, не бяха ли на дървени въглища? Хвана ме яд, че не проверих през Сумрака дали ме лъже. Макар че беше повече от ясно, че е така. Минахме покрай дългата маса, където вече се редяха плодове и салати. Наоколо щъкаха жени на най-разнородна възраст. Някои ги бях виждала в отдела, в униформа, но повечето бяха съпруги, майки, дъщери и приятелки на сътрудниците. От цяло районно, жените (барабар с отдел „Кадри“, деловодството и така нататък) не наброяваха повече от двайсет. Минаваше девет и всички се надявахме, че ще можем да седнем към десет-единайсет. 

Мимоходом ни информираха, че проверката е протекла по план, другарите от министерството са останали доволни и всички са получили похвала. Благодарение на което Зимина си е затворила очите и са отворили водката още в пет следобед. Погледнах учудено Сергей.

- Нищо не си ми казал за това!

- Нямаше време – вяло обясни той и ме дръпна да тръгваме. – Доскоро, Виталка! 

Въпросният не го познавах, но това в момента нямаше значение. Глухарьов ме помъкна към кабинета ни и побърза да ме натика вътре.

- Обяснявай сега – започна той, докато включваше електрическата кана, - какво е надробил нашият Васик. С него сме стари познати, но това не му е обичайния репертоар.

- След като звънна на потърпевшите – срязах го аз и набрах номера на Раиса. 

Колкото по-бързо се оправехме с това, толкова по-бързо можехме да седнем на софрата. А аз вече исках да празнувам. Съпругата на олигарха ми беше дала номера на мобилния си точно преди да си тръгнем, за всеки случай. Вдигна веднага.

- Намерихте ли го? – звучеше така все едно ей сега ще ревне.

- Да, в отдела е. Елате със съпруга си да оправим документите – отговорих аз.

- А не може ли по друг начин? – попита тя.

Ох, защо просто не си довлекат задника?! Понякога богаташите могат да бъдат влудяващи. Как пък не разбраха, че няма да им вземем пари и че сме свършили работата? Както никога, за един следобед. Понякога дори МВД може да работи бързо. Макар че това технически беше работа и на Различните, не само на човешката милиция.

- Вече е заведено дело, няма как – отрязах я аз. - Или трябва да дойдете да оттеглите жалбата, или провинилият се отива в следствения арест до второ нареждане – излаях аз заучената фраза. Глухарьов започна да се хили в шепата си, но ми вдигна палец, да покаже, че точно така се прави – С началника ми, Сергей Викторович, ви чакаме в отдела – продължих аз. - Побързайте! 

После просто затворих. Да се оправят. Това, че не иска да се обяснява с богатия си съпруг за бившото си гадже не беше мой проблем. Глухарьов  ме гледаше възхитено. 

- Браво бе! Не съм очаквал подобно изпълнение от тебе! – потупа ме той по рамото. – Само за година и нещо стана перфектен канцеларски плъх. 

Глухарьов си наля чай и започна да се хили под нос. Намусих се. Обаче беше прав. Бързо схванах, че понякога канцеларските извинения са много подходящи. Иначе в отдела щеше да е анархия. 

- Хайде, разказвай каква я е забъркал Васик! – подкани ме моят колега. 

- Значи, Серьожа, работата е там, че здраво е загазил – започнах аз и налях чай и за себе си. – Тръгнал да краде жената на олигарх...

Сергей се настани удобно зад бюрото си и качи крака на плота. 

- Охоо, очертава се увлекателно, продължавай! – тонът му не беше онзи, следователския, но нещо ми подсказваше, че съм на разпит. 

По принцип, с Глухарьов работехме заедно. Много рядко имаше случаи, по които работех сама. Затова едва ли не всеки път трябваше да му давам нещо като отчет. Явно този точно престъпник му беше по-мил на сърцето или пък се чувстваше персонално отговорен за него. 

- Ами сещаш ли се за Ремко, дето има петролни кладенци... – продължих за мънкам аз.

- Аха, какво за него?

- Ами точно за него става дума – отговорих аз.

- Ти на кого звъня? – опули се Сергей, явно припомняйки си как се държах по телефона. - На него ли?

- Не, на жена му – мрачно отговорих аз. 

- Хубаво, имаме предостатъчно време преди тия тузари да се домъкнат от Рубльовка дотук – заключи той.

- Ами значи... – започнах аз да разказвам историята за новоизлюпения Светъл...

Отне ми около половин час да обясня цялата работа. Глухарьов се смя със сълзи.

- Да му се ненадяваш на Васик! – изхили се той в шепата си. – Какво гадже е забил!

- На тебе ти е смешно, Серьожа – скастрих го аз, - ама знаеш ли на мен колко ми беше смешно, когато въпросното „гадже“ цъфна тук с богатия си съпруг? Представяш ли си, искаха да ми дават рушвет на пропуска! И жалба да пускат. А като видях, че става дума за Различен, направо ми причерня. 

Тук вече моят колега не издържа и прихна. 

- Какво? Неее, Наташка, ти си невероятна! Не взе нищо, нали? – погледна ме той строго. 

- Много ясно, че не съм! – сопнах се аз.

От нас двамата рушветите ги взимаше той. Само и единствено той. Нещо като превантивна мярка. Колкото и да не ми беше приятно, него го биваше повече да се обяснява. Аз обикновено не бях съгласна с тая практика, но работата в отдела ме беше научила, че понякога има хора, които просто няма как да не „одрусаш“, както се изразяваше моят колега. Сега Глухарьов кимна доволно.

- Правилно, че с тая проверка дето ни беше на главите...

- Забравих да питам – какво стана? – поинтересувах се аз.

- А, какво стана... – махна с ръка Сергей и тръгна да си налива нова чаша чай. – Някой много бдителен от министерството решил да си пише актив... Както и да е, със Стас замазахме работата. Няма претенции към нас – той ми смигна. – По този въпрос Карпов обеща да почерпи и изчезна нанякъде. 

- Нали има двеста литра алкохол в склада с веществените доказателства?! – възкликнах аз. – Колко ОЩЕ ви е нужно?

Глухарьов ме погледна така, все едно съм извънземно, което току-що е кацнало на планетата. 

- Нищичко не знаеш за празнуването на Нова година в отдела, Наташенка – поклати глава той. – И още по-малко явно знаеш за изконното руско правило.

- А какво е то? – скръстих ръце на гърдите си аз. 

- Че алкохолът никога не е достатъчно – ухили се Сергей в отговор. – Освен това...

Не успя да довърши фразата, защото в кабинета ни направо нахълтаха Борис Ремко и съпругата му. Моят колега доста се учуди, явно беше решил, че го будалкам, и стана да се здрависа с петролния магнат. Ремко беше учудващо земен и дори помоли за чаша чай. Наляхме му, настанихме ги и ги почерпихме с бонбони. Калпави бяха, но една бабичка преди три дни толкова държеше да ги вземем, че нямаше как да й откажем. 

- Е, къде е нарушителят, който съсипа съня на съпругата ми? – попита богаташът с ясното намерение да направи въпросния нарушител на бъз и коприва. 

Разбирах донякъде тоя порив. Ако някой тормози системно жена ти и я е докарал до невроза, определено ще ти иде да му смачкаш фасона. Бях виждала как се държи Сергей с всеки, който посмее дори да си помисли нещо за Ирина Сергеевна. 

- В клетката – делово отговори Глухарьов. – Аз ще...

- Аз ще отида, Сергей Викторович – прекъснах го аз. 

Той ми хвърли поглед в стил „откога сме такива официални“ над главата на семейство Ремко. Свих рамене и тръгнах без повече обяснение. В интерес на Васик беше да го водя аз. Иначе можеше да изяде още някой шамар. А доколкото бях чула от кухнята, вече го бяха поступали, още в дома му. 

Естествено, на поста на дежурния нямаше никого. Мъжете или се наливаха, или се въртяха като шайка гладни вълци около барбекюто. Василий седеше унило на пейката. Когато ме видя, направо пребледня. 

- Дойдоха, нали? – попита ме той с тон на осъден на смърт.

- Дойдоха – отговорих кратко аз и се провикнах: - Ей, няма ли някой да дойде да помогне с ключа от клетката и да даде назаем едни белезници??? 

- Дай на мен! – пресегна се над главата ми Стас Карпов и ловко отключи клетката.

След това, без изобщо да се церемони, изви грубо ръцете на Васик зад гърба му и го помъкна надолу по коридора. Карпов беше човек на делата. Не говори много, но когато говори или си в нещастие, или нещо друго много се е объркало. Но пък е безотказен, когато трябва да се сплашват хора. Честно казано, по-голям психопат от него в отдела нямаше. Но за всяко нещо си има хора. Аз засега не бях виждала истински психарската му страна, но и Зимина и Глухарьов, и останалите ме предупреждаваха да не се пречкам на шефа на оперативните. Не ми се беше налагало, така че в момента бяхме в относително приятелски отношения. 

- Ваш клиент е, нали? – попита той през рамо.

- Да, за разпознаване е - отговорих аз. 

Нашата малка процесия събра доста погледи покрай масите в коридора. И как не, в девет и нещо вечерта, почти десет, водим арестант с белезници. На Нова година...

- Е, Васик – попита Карпов с меден гласец, от който младият Различен изтръпна, - какво си откраднал тоя път? – последва шамар зад врата, за опресняване на паметта. 

- Нннищо, Станислав Михайлович! Кълна се! – заекна Василий. 

Втори шамар зад врата. Да, явно този новоизлюпен Различен беше всеобщ любимец. При това доста го познаваха и май го бяха плашили и повече, защото сега дори не тръгна да протестира срещу издевателството над собствената му личност.

- Не ме лъжи, Васик – продължи Стас със същия тон, - защото рано или късно всичко ще си кажеш.

- Ннне Ви лъжа, Сссстанислав Михайлович – заекна отново нашият арестант.

Трети шамар зад врата.

- Тогава какви си ги свършил пак? – изръмжа Карпов.

Досега никога не бях чувала някой да го нарича по име и преизме. Съмнявах се, че изобщо съм му чувала презимето. Оперативните не се формализираха и там обръщенията бяха винаги на малки имена. А при официални случаи се обръщаха към него с „подполковник Карпов“. А ето че този новоизлюпен Различен явно беше чест гост тук, щом като всички го знаеха...

Василий нямаше време да отговори, защото вече бяхме пред кабинета на Глухарьов. 

- Трябвам ли ти още? – смигна ми Стас и пусна арестанта. 

- Не, със Сергей ще се справим – поклатих глава аз. – Мерси!

- За нищо! – махна с ръка той и тръгна обратно. 

- Ти май си доста известен тук, а? – попитах аз Василий и отворих вратата. 

- Аз, такова, едно време...

- Ясно ми е за едно време – скастрих го аз. – Сега да видим дали ще ти се размине или не. 

- Това ли е онзи, който тормози жена ми седмици наред? – попита Ремко и разкопча копчетата на ръкавите си. 

Познавах този жест. Това нямаше да свърши добре. Затворих вратата и пуснах Василий, да не ме фраснат и мен. Както и бях предполагала, Ремко удари едно круше в главата на нашия Различен. Василий нямаше как да се защити. С ръце оковани зад гърба и напълно заключени способности, просто нямаше шанс. Да не говорим, че Ремко имаше и физика на боксьор, сега след като се беше отървал от палтото си. 

Последва втори удар в стомаха. Намръщих се и Сергей веднага схвана намека. Въпреки че боят и разпитите вървяха ръка за ръка, никак не обичах побоите. Сергей, макар че беше далеч по-агресивен от мен, също не обичаше да пребива хора без причина. Ремко вдигна ръка за трети удар, но моят колега го хвана за китката. 

- Мисля, че това е достатъчно за начало – каза Глухарьов с твърд глас. – А сега ще Ви помоля да се върнете на мястото си!

Явно нещо в гласа му накара Ремко да се опомни, защото той побърза да си седне на мястото. Раиса пък гледаше с широко отворени очи. Като препарирано животинче. Глухарьов се върна на мястото зад бюрото си, а аз се подпрях на своето. Васик остана прав. 

- Така, след като всички сме тук, да пристъпим към действие – каза моят колега с делови тон и извади някаква хартия изпод купчината папки. – Това е вашата жалба срещу гражданина Постухов. 

Той побутна хартията към Раиса. Тя хвърли един поглед на хартията, после втори – крайно съжалителен – на бившето си гадже и отговори:

- Да, моята е. 

- Какви мерки да предприемем сега? – продължи да разпитва Глухарьов. – По закон за системен тормоз може да получи до пет години ефективна присъда. 

Васик пребледня, но все пак остана на крака. А ти какво си мислеше, а? Че е толкова просто... Ремко веднага се наежи и удари с юмрук по бедрото си. 

- Да лежи! Няма да търпя някакъв си дрипльо да тормози жена ми!

- Ако ти не се беше появил – просъска Васик, - сега тя щеше да е МОЯ жена! 

Ремко скочи за нов удар, но Сергей се оказа по-бърз от него.

- Не забравяйте къде се намирате! – просъска той на олигарха. – Седнете веднага на мястото си! 

Ремко му отправи един крайно злобен поглед, но все пак седна до жена си. Мислено се възхитих на смелостта на Сергей. Дълбоко ме съмняваше някой да е бил груб с тоя богаташ скоро. 

- Гражданино Постухов, защо започнахте да заплашвате тук присъстващата гражданка Ремко? – попита Сергей своя бивш подопечен. 

Нарочно се придължаше към устава. Нямаше да е от полза за никого ако седнеше сега да навлиза в подробности за криминалното минало на Василий. Плюс това, то не ни касаеше изобщо. 

Младият мъж погледна бившия си надзорник (или какъвто там му се е водил Глухарьов преди години), после бившето си гадже и наведе виновно глава.

- Исках да си я върна – измънка Васик тъжно. – Мислех, че ще види колко кух е животът на тузарите и ще се върне при мен. Но тя избра него!

- А кога точно реши да започнеш да я заплашваш? – попитах аз строго. – От опит ти казвам, никоя жена не примира от радост при вида на карантия!

- Исках да си я върна – поклати глава той. – Раиса, никога не съм искал да те плаша! Никога! 

- Ах, ти гадино! – скочи Ремко отново, но този път Сергей дори не си беше седнал на мястото.

Както се беше подпрял на стената, така моят колега хвана олигарха за ревера и каза много тихо:

- Ако не овладеете нервите си, вас ще пратя в ареста, ясен ли съм? 

За мое огромно учудване, това взе че охлади ентусиазма на богаташа. Василий продължи, този път обаче все едно в стаята нямаше никой друг освен него и Раиса:

- Исках да ти покажа, че... – той погледна към Ремко, който ако можеше би го убил с поглед и поклати глава. – Вече няма значение. Прости ми! 

- Какво да ти прощава, бе, боклук! – скочи олигархът. – Кой си ти бе? 

Този път се намеси Раиса. Тя застана между бившия си и съпруга си и сложи ръце на гърдите на Ремко.

- Бори, недей! За мен Васик е минало! Избрах теб, остави го намира! 

Двамата мъже си размениха изпепеляващи погледи, а Глухарьов зае стартова позиция да ги разстървава отново. Част от мен съжаляваше младия Различен. Та той нямаше повече от двайсет и три-четири. Вероятно последна година в института. Имал си момиче, а вече не... При това не би имал никакъв шанс срещу парите на Ремко. Но вината не беше негова. И дори и глупостите, които са му набили в главата, че хората са привлечени от Различните, тук нямаше да важат. Раиса го беше изоставила преди да бъде иницииран. Следователно нямаше да се върне при него. Каквото и да става. Част от мен я презираше, но пък от друга страна – дали всичко беше по сметка? Да, хубавата къща, скъпите нещица, но дали пък все пак тези двамата не се обичаха. Надникнах в Сумрака и се оказа че под фасадата на тъпа кифла, все пак Раиса наистина е харесала Ремко. Не заради парите, а заради нещо друго, което явно само тя виждаше. Той, безусловно, беше хлътнал до уши. 

Олигархът отправи още един презрителен поглед на младия мъж и отново седна на мястото си. 

- Да завеждам ли дело? – попита Глухарьов двамата. 

- Извинете? – ококори се Раиса. 

- Вие подадохте жалба. Ние проведохме разследване и намерихме извършителя – започна да изброява на пръсти моят колега, - сега Ви питам какво ще правите по-нататък. По принцип има два варианта – да оттеглите жалбата си и да уредите разногласията си с гражданина Постухов извънсъдебно или да потвърдите жалбата си и да предам делото в Прокуратурата. В такъв случай, гражданинът Постухов ще бъде задържан до започване на делото. 

Само аз бях достатъчно близо за да чуя как Васик си пое дъх. 

- Да лежи! – отсече олигархът. 

- Но, Бори, той не е заплаха – започна да му се умилква Раиса. – Той повече няма да прави така, нали? – попита тя и погледна бившето си гадже очаквателно. 

- Няма – изплю през стиснати зъби младият мъж. 

Можех да си представя какво му коства това обещание. Но изобщо не беше трябвало да започва тази игра. Така че сега щеше да си сърба попарата. 

- Чу ли Бори? – Раиса взе огромната лапа на съпруга си в ръце. – Хайде, дай да не раздухваме случая... Не е добре за реномето ти да те обсъхдат медиите... 

Олигархът се почеса по тила. Май беше уцелила. Никой богаташ не иска да бъде в устата на хората. Така че дотук Раиса беше най-добрия адвокат, на който можеше да се надява тоя млад глупак.

- Какво пък, нека да живее, мижитурката! – махна с ръка той.

Васик тъкмо щеше да каже нещо, но го сръгах да мълчи. Олигархът взе жалбата на жена си и демонстративно я скъса на две. Двамата станаха от местата си. 

- Благодарим Ви за добрата работа, майоре! – ръкува се той с Глухарьов. – И на Вас, лейтенант – кимна ми той. – А сега ни извинете, но ни чакат на банкет – той погледна часовника си, а аз хвърлих едно око на старата бракма на стената. Минаваше десет и половина. 

Богаташите си тръгнаха, а Глухарьов извади от някъде ключове за белезници. Нямаше значение чии са белезниците, в отдела ме бяха научили, че ключът е абсолютно стандартен за всички. Без много обяснения Сергей отключи Васик и му кимна към столовете. 

- Сядай! 

Младият Различен се отпусна на единия от столовете срещу бюрото му и обхвана главата си с ръце. Първото круше на Ремко му беше пукнало веждата, така че половината му лице беше в кръв. 

- Имаме с теб доста да си говорим, Васик – заключи Глухарьов и ми махна и на мен да седна. 

Заех другия стол пред бюрото на колегата си. Наистина имаше доста какво да си говорим. При това не само за Наказателния кодекс.