Различни Взаимоотношения - осма глава

Барът „Черната Дупка“ беше именно това – пълна дупка. Мрачно, задимено и опушено. Очукани бар столове до плота – решени в яркочервено и черно. Мрачни сепарета с тапицерия от изкуствена кожа. Евтин под от балатум, който лепнеше незнайно от какво. Май не исках да знам. Черни стени, слабо осветление. Още, когато отметнах завесата на прага и ме лъхна плътна стена от сив леко лютив цигарен дим. Мразя цигарите. Потиснах порива да се изкашлям и влязох вътре. Честно казано, мразя и баровете. Обаче Тъмните много си падат по тях.

Миша беше изпълнил обещанието си и ми звънна още същата вечер. Валера, лидерът на сукубите и инкубите, се беше съгласил да съдейства. Обаче само ако отида сама във въпросния бар. На моето възмущение, че предпочитам да се видим на неутрална територия, Миша се смя дълго и продължително. После подчерта, че инкубът бил заявил, че или идвам в бара тази вечер, или няма да има среща. Така че не ми остави много избор. Все пак аз бях тази, която имаше нужда от него, а не обратното.

Миша ми беше дал подробни инструкции как да се облека – не посещавам барове всеки ден – така че сега носех прилепнала червена рокля (обичам тази рокля, но никога не съм си мислила, че ще я нося на среща с инкуб) и черни лачени обувки на висок ток. По предупреждение на Миша свалих абсолютно всички амулети. Валера и това не обичал, копелето му с копеле. Нищо, той представа си нямаше с кого си има работа. Миша не се беше впуснал в детайли коя съм. Въпросният Валера знаеше, че трябва да се срещне с жена-Различна от Патрула. Толкова му стигаше на първо време. Все пак Миша се беше оказал достатъчно съобразителен да ми остави няколко коза в ръкава.

Седнах на един от високите столове на бара и си поръчах блъди мери. Това също беше част от плана. Чувствах се като шпионин – отиди на това място, остави три карамфила пред еди-коя-си църква, после брой четири крачки... Да не говорим, че барманът (стопроцентов човек) ме беше изгледал похотливо докато ми сипваше пиенето. Въздържах се от злобния поглед, който обикновено пускам в такива случаи, защото по легенда би трябвало да съм тук, за да си търся секспартньор. Доколкото разбрах от обяснението на Миша, тук идвали хора и Различни (най-често инкуби и сукуби) именно с тази цел. Така че се ограничих само с оглеждане на залата. 

Ченето ми едва не увисна от гледките, които можеха да се видят наоколо – полуголи жени (дрешките от преплетени кожени ремъци не се броят) се увъртаха около изплезили езици мъже на средна възраст, възрастни чичковци сваляха видимо непълнолетни момичета. Излишъкът от кожа, пера и дантела ми идваше леко в повече. Да не говорим за разкрепостеното поведение на обитателите на тая дупка. Но какво да се прави, работа. 

Не бях казала на Глухарьов къде отивам. Всъщност изобщо не му се обадих. Това беше работа на Различните, това първо, и второ инкубът изрично беше подчертал да дойда сама. Не исках Сергей да се опитва да разбива главите на инкубите наоколо, а Ирина Сергеевна щеше да ми е благодарна, ако го държа възможно най-далеч от сукубите. Така че дойдох наистина сама. Вярно, наложи се да се преобличам в кабинета си в Нощния – официално щях да ходя на гости на колежка от университета – но поне дотук нещата вървяха по план. 

Затова реших да се насладя на блъдимерито – добре направено, впрочем – и да чакам. Онзи все някога щеше да се появи. И той се появи. Абсолютно безшумно (въпреки че в бара не дънеше много силна музика) той се озова до мен и си поръча джин. 

Изобщо не изглеждаше както си мислех. Не съм виждала инкуб. Страня от тях целенасочено – най-малкото защото се опитват да се пробват на всеки индивид от женски пол. Очаквах този да е млад и наперен красавец с вид на стриптийзьор, но не познах. Имаше по-скоро вид на застаряващ женкар, който неистово се опитва да изглежда млад. 

Черни прилепнали кожени панталони, окичени с метални ланци, черни кубинки, черен кожен елек облечен на голо и още един ланец около врата. За обеците и пиърсинга дори не ми се говори. Бръсната глава. Изобщо – странна кръстоска между жиголо и рокер. 

- Предполагам ти си Наташа – отговори той и ме изгледа похотливо над ръба на чашата с джин. 

- Да – кратко отговорих аз и на свой ред отпих от блъдимерито. 

Той се приближи и сложи ръка на бедрото ми. Настръхнах.

- Долу лапите, или отиваш в Сумрака – просъсках аз и отблъснах ръката му. 

- Играй си ролята – прошепна той в ухото ми и върна ръката си, където беше. – Тук никой не знае коя си. Последвай ме – след което най-безцеремонно ме хвана през талията и с един замах ме свали от стола.

Преди да имам време да се опомня и да се напсувам за глупостта да дойда сама на среща с доказан сексманиак, инкубът ме отведе в едно сепаре зад бара. Беше празно и той ме побутна да седна. Седнах и го погледнах кръвнишки. 

- Какви са тия игрички? – просъсках аз. Ако не бях дошла за да искам съдействие, щях да го кастрирам на секундата. – Още една проява на волности и ще стане лошо!

Инкубът се ухили още по-похотливо, но каза сериозно:

- Моля да бъда извинен, Велика. Но тук нещата стават така. Ако променя поведението си изведнъж, ще привлечем излишно внимание – той сведе глава, явно чакаше грехът да му бъде опростен.

- Да не се повтаря! – посъсках аз, но не можах да продължа, защото барманът се появи отново. 

- Обичайното ли Валера? – попита свойски той и не пропусна да ме огледа отново, все едно да ме прецени дали съм достойна за любимия му клиент.

Въпросният Валера плъзна ръка по моята и поклати глава.

- Не, за това бебче трябва нещо специално – барманът кимна и изчезна нанякъде.

Бях благодарна на съдбата, че се оказа човек. Защото ако беше Различен щеше да разчете аурата ми, а тя хич не беше хубава в момента. Издърпах рязко ръката си от тази на Валера и просъсках:

- Това бебче ще те кастрира в следващите десет секунди, ако...

- По-кротко, красавице! – вдигна ръце във въздуха той. – Тук така общуваме. 

Тъкмо исках да му забия един прав десен в муцуната (не бях сигурна дали ще имам успех, но много исках да опитам) и барманът се върна с две чаши от димяща ярко синя течност в чаши със столчета. 

- Благодаря Дима, свободен си. Искам да остана насаме с бебчето – отговори Валела и му смигна. 

Явно не се случваше за първи път, защото Дима също му намигна и изчезна заднишком. Чух някаква врата да се затваря и се стегнах. Ей сега я втасах! В затворено помещение и без амулети с доказан сексманиак. Добре се подредих, няма що! Прав беше Глухарьов, ама на! 

- Не се впрягай, хубавице! – обади се инкубът. – Това е моето частно сепаре. Така никой няма да ни чуе какво си говорим – той ми се усмихна. – Извинявай за одеве, нямаше как. 

- Защо трябваше да се срещнем тук? – попитах аз като се мъчех да запазя спокойствие. Не ми се получаваше много. 

- Барът е мой – гордо отговори инкубът.

- И тук се събира цялата пасмина, предполагам? – язвително отвърнах аз.

- Ще пропусна провокацията, Велика, и ще мина незабавно на въпроса – контрира той като ясно ми показа, че правилата на играта не ги определям аз.

- Не съм Велика, само Висша съм – поправих го бързо. 

Нямаше да му позволя да ме ласкае, нито за секунда. 

- Както и да е. Знаем за случая от онзи ден и също като Патрулите сме потресени. Ние сме честни, не убиваме никого и винаги го правим със съгласието на другата страна...

- Като изтръгвате съгласие чрез магия! – просъсках аз. 

- Не, хората сами идват при нас. Впрочем и някои Различни. Знаеш ли - намигна ми той, – инкубите и сукубите са известни като ненадминати в леглото. Може и ти да пробваш, да се поотпуснеш. 

- Ще пропусна – сухо отвърнах аз и изгледах със съмнение синята течност в чашата пред себе си. – Какво знаете за тоя изрод?

- Не знаем почти нищо, за съжаление. Но ще го намерим и накажем. Той позори всички нас – твърдо ми отговори Валера. 

- След като го накажете по вашия си начин, предайте ми го, че да го накаже и Инквизицията - мрачно отговорих аз и наблюдавах как Валера пребледня под перфектния си солариумен тен. 

- Как така? – заекна той и поне за малко маската на жиголо падна. Най-накрая! 

- Така. Имам пълномощия и от Прага. Идиотът е нападнал неинициирана Различна. Предполагам това също ти е ясно. 

- Да, но...

- Какво „но“? – просъсках аз. – Откога Различни нападат Различни?! – инкубът издържа погледа ми и отговори твърдо:

- Никога! Ще го намерим и....

- Ще ми го предадете на секундата! – довърших вместо него аз и впих очи в неговите. 

Предизвикай ме, твар Мрачна, и ще те изпепеля, лидер на сексманиаците с магически способности или не. 

- Ние не доносничим един за друг – твърдо отговори той. 

Смел беше, признавах му го. 

- Ще ви се наложи, иначе цялата фракция отива на Трибунал. Ще ви подведа под колективна отговорност – речникът на Глухарьов влизаше в действие. Мислено му благодарих за това.

Инкубът се предаде. Отпи от синята течност и ме погледна – вече без лустрото на мачото, който си търси момиче за една нощ, а като възрастен човек уморен от игрички. Май бях победила, поне засега. 

- Добре. Но трябва да знам възможно най-много за него. Много Различни идват тук, може и той да мине, или да има някой, който да го познава. 

- Трябва да се пипа внимателно – отбелязах аз. – Онзи не е глупак и ако разбере, че го търсят, ще изчезне – той се изхили.

- Момиче, аз съм участвал в отбраната на Сталинград, знам как да пипам! – после добави с похотливия си тон – И теб мога да...

- Не си познал, бебчо – измърках аз. – Или ще си направя огърлица, знаеш от какво. 

Той разбра, че това не е просто заплаха – можеше да прочете аурата ми. Побутна синята чаша към мен.

- Опитай, хубав е.

- И пълен с упойка, предполагам? – със съмнение попитах аз, но все пак я взех. 

- Не, само алкохол. Нощта ще бъде дълга.

- Това ще го реша аз. 

Все пак отпих от тъй наречения коктейл. Оказа се наистина хубав, въпреки притеснителния си цвят. Искрено се надявах барманът Дима да не е проявил самоинициатива и да не е пуснал нещо вътре, през главата на управителя, защото тогава Дима щеше да ти търси нова работа, този път като певец в Болшой театър. 

- Какво знаеш до момента? – попитах след малко аз. 

Убедена бях, че дъртият пергиш знае повече, отколкото ми казва.

- Само че общността му е бясна за онова, което е направил – отговори Валера. – Мишка спомена, че и милицията го търси.

- Как не, гадта е пречукала три момичета! Изпил им е енергията като долнопробен енергиен вампир – изплюх фразата аз. 

Валера се намръщи.

- Много странно. Никой инкуб не прави така. Поне никога докрай. 

- Как си го обясняваш тогава? – попитах хапливо аз. – Да се е увлякъл? 

- Възможно е. Ще разпитам дали някой знае нещо за него. Не може да е съвсем сам. Все на някого се е похвалил с постиженията си. 

Едва не се задавих със синия коктейл. Да се е похвалил?! Ама че отврат!

- Вие и с това ли се хвалите?!

Валера ме изгледа все едно се чудеше на коя планета живея. 

- Ние сме много по-близки до хората, отколкото вие. Все пак в същността си, ние сме просто жени и мъже. Сто процента се е похвалил на някого. Може би не за убийствата, но за другите похождения. Какви момичета избира? 

- Не знам много – все още не са изтеглили пълната информация по случая. Знам само, че са млади – на по 18-20 години, тъмнокоси и тъмнооки, но не татарки. Поне такива са убитите момичета. 

- Добре, засега стига. Знам, че имате отпечатък от аурата му – добави той, а аз вдигнах вежди.

Дъртият откъде се информираше, да му се не знае? Това го знаеха шепа хора в Нощния патрул, защото те бяха прибрали последната жертва и вероятно някой във висините на Дневния, защото са били длъжни да докладват. Със сигурност хората, които бяха на съвещание при Хесер знаеха, но кой още. От някъде беше изтекла информация... 

- Няма нужда да играем игрички, красавице – наведе се към мен той. – Кажи ми каквото знаеш.

- А откъде да знам, че няма да снесеш информацията на прогрешния източник? – контрирах аз и също се наведох към него. – Питай за отпечатъка онзи, който ти е казал за него. От мен няма да получиш нищо повече. 

Валера се вторачи в мен. Давай, гадино! Само се опитай и ще те превърна във безволева марионетка! Явно Валера разчете това обещание в очите ми, защото сведе поглед. Умен ход. 

- Не те съветвам да се опитваш – предупредих го аз за всеки случай и изпих коктейла на екс.

Станах и Валера стана заедно с мен. Галантен жест, може би спомен от времето, когато е отбранявал Сталинград? Кой знае... 

- Очаквам веднага да се свържеш с Миша, когато разбереш нещо – казах аз през рамо и тръгнах да излизам. – А ако разбера, че знаеш нещо и не си ми казал, лично ще те кастрирам, ясна ли съм, бебчо? – натъртих аз на последната фраза. 

Валера кимна сериозно. 

- Няма нужда от насилие – отговори той. – Нямаме интерес той да се измъкне. 

- Дали? – попитах аз и излязох в другата част на заведението.

Барманът Дима ме изпрати с много странен поглед – явно другите жени не излизаха често от онова сепаре сами или на двата си крака. Усмихнах му се многозначително и отметнах завесата, за да изляза навън. Вдишах с удоволствие чистия въздух. Най-накрая! 

Реших да повървя и да си подредя мислите. Часът минаваше десет и половина вечерта, но бях Различна, така че едва ли някой с ум в главата би ме нападнал. Какво имахме дотук? Побъркан инкуб, който изпива всичката сила на жертвите си хора. Който по някаква причина не може да им въздейства докрай, защото жените са подали жалба за изнасилване. Може би няма много опит? Всичко е възможно. От друга страна, същият този по погрешка напада неинициирана Различна, която успява да го обезвреди и да снеме отпечатък от аурата му. Значи тя би била най-надеждния свидетел. Обаче, тя вече беше казала всичко, което знае на Патрулните. Някак си, неудобно ми беше да й припомням отново какво е преживяла. 

От друга страна, шефът на инкубите и сукубите хич не ми харесваше. При това не само защото е сексманиак. Нещо в поведението му ме съмняваше. Ами ако той самият е обвиняемият, или пък го прикрива? И откъде знаеше за отпечатъка от аурата? Със сигурност не от Миша, защото дори аз не му бях казала за това. Значи имаше друга къртица някъде, или просто аз не бях запозната с информационните канали в Дневния патрул. И това е възможно. Обаче съвсем без неговата помощ, дали щяхме да успеем да хванем оная гад? Бях сигурна, че Глухарьов ще използва всички възможности, но този изрод беше Различен. Значи трябваше да го открия аз.

Обаче, ако имаше поне капка ум в главата, нямаше да се опитва да се свърже със своите. Съмнявах се, че другите инкуби и сукуби ще го приемат с отворени обятия. Значи му оставаше да се крие сред хората, като обикновен човешки престъпник. Следователно ни трябваше и следовател-човек, който да го издири и да го измъкне от дупката му. Поне в това отношение нямаше липси.

Различни Взаимоотношения - седма глава

- Къде трябва да те чака този твой приятел? – попита Глухарьов, докато вървяхме двамата по алеите в най-големия парк в района. 

Бях се обадила на Миша Игорев преди половин час и му бях определила среща в нашия район. За по-удобно. Все пак онази твар живееше наоколо и би било добре да се провери дали извергът не се шляе из градинките. А пък е по-добре да се говори с Миша на неутрална територия. Че иначе има твърде много условности.

- За какво ме накара да купя водка и доматен сок? – измърмори Глухарьов, и размаха плика с бутилките под носа ми.

По неговите критерии водката се пие без разредител и с оскъдно мезе. Обаче нашата цел не беше да спретнем запой. Наистина го бях накарала да ги купи. Все пак на среща не може да ходиш с празни ръце. Освен това трябваше да предразположим Миша. Никой Тъмен не обича да доносничи за други Тъмни. А ние имахме нужда точно от това. 

- Доматеният сок е за него, водката – за нас – отговорих. 

- Че кой нормален руснак пие само доматен сок при наличие на водка? – възмути се моят партньор. – Тоя да не е гей?

- Неее - засмях се аз, – просто не може да пие водка. Ще разбереш като го видиш. 

Миша Игорев беше вампир. Не най-силният вампир в Москва, но Висш вампир, а те не са много. Изобщо не исках да знам как точно е станал такъв, но с него бяхме нещо като приятели, доколкото можеха да бъдат приятели маг и вампир. Миша беше млад, но само на вид, на години беше поне на век и половина. Въпреки това беше същински Дориан Грей – младолик, красив, строен. Мечтата на глупавата тийнейджърка. Тръпки ме побиваха като си помислех, че може да закусва с някоя такава. Аз го бях виждала в сумрачния му облик, така че нямах подобни мераци. Неживите са си неживи, но пък компенсират с разгулен нощен живот. Миша, например, знаеше всички барове и нощни клубове в Москва – от най-добнопробните дупки, където се събират тираджии, проститутки и пласьори да дрога, до най-скъпите, където не можеш да влезеш ако някой не те представи. 

С Миша бяхме приятели, откакто се паднахме на едно нощно дежурство в Дневния патрул и нямаше какво да правим. Той реши да ме стресира като пие кръв пред мен, обаче беше сбъркал адреса. Аз, нали съм шегобиец, си налях доматен сок и се чукнах с него. Последва много смях и много пиене. Оттогава, винаги когато се срещаме, нося доматен сок за почерпка. Това си е нещо като наша шега. От друга страна, когато гледа, че някой друг пие нещо червено, това му действа успокояващо. Впрочем, в Дневния патрул не го обичат много, но там не обичат вампирите изобщо. Така започна нашето странно приятелство – вампирите също нямат много приятели извън себеподобните си. 

Иначе, вампирите не могат да пият водка. По принцип и друг алкохол трудно приемат, но водката им действа като сярна киселина – разяжда ги. Затова и вампири не нападат пияни хора – действа им зле. Така че водката беше за нас – най-вече за Глухарьов, в случай че Миша не е ял скоро. Реших обаче да спестя всичко това на партньора си, поне засега. 

Миша беше вдигнал веднага и бързо се съгласи да се срещнем. Не се бяхме виждали от доста отдавна. Изсумтя като му казах къде ще го чакаме. Той самият имаше жилище в комплекс от затворен тип и не понасяше панелните комплекси, още повече, че районът на Глухарьов е мизерен и изобщо скапан дори по моите стандарти. Помърмори, когато му казах, че няма да дойда сама. Но все пак каза, че ще дойде. 

- Да отидем някъде, където е по-глухо – сръчках аз Глухарьов.

Хората около нас ни заглеждаха, при това не с хубаво. Той се огледа и също забеляза неодобрителните погледи.

- Странно, защо ли ни зяпат така? – промърмори той.

- Как защо, бе, Серьожа? – отговорих му аз и кимнах към униформения му панталон. – Милиционер в униформа носи плик с бутилки. С него млада девойка. Ако не си забелязал, днес съм цивилна. Хората сигурно си мислят, че съм тръгнала да ти плащам в натура, за да ми опростиш някоя простъпка. 

Глухарьов се закова на място и ме изгледа все едно ме вижда за пръв път. Следователският му нюх явно днес не беше на ниво.

- Ама ти сериозно ли? – повиши тон той.

- Напълно сериозно – просъсках аз и го задърпах да върви. – Дай да намерим някое по-глухо място. Не ща да ми четат морал.

Забързахме към по-глухите алеи сподиряни от неодобрителните погледи на бабичките по пейките и тихото им мърморене. 

- Възможно ли е наистина да си мислят подобно нещо за нас? – попита той след като свихме по една тясна и не много почистена пътечка. 

Виждаха се найлонови пликчета, кутии от цигари, захвърлени бутилки бира – обичайното за такова място.

- Напълно. Ако не си забелязал, милиционерите никой не ги обича. 

- Но кой би направил нещо подобно? – недоумяваше той. Спрях и го дръпнах да ме погледне.

- Серьожа, ти от Марс ли падаш? От колко години го работиш това? Новини не гледаш ли? Знаеш ли колко нещастници работят в системата? 

- Знам, знам – кимна той. – Но чак така...

- Да, именно така. Хайде върви, че пак привличаме внимание! – наистина, дори по полуглухата пътека, минувачите ни заглеждаха. Проклета униформа!

Явно моят колега-човек истниски се шокира от моето предположение. Онова, което не му казах обаче беше, че не е предположение. Бях прочела мислите на достолепните бабички по пейките и ми прилоша. При това бях облечена с дънки, а не с къса пола. Ужас. Досега още не ме бяха вземали да уличница. Глухарьов беше искрено скандализиран. 

- Да седнем тук – избрах аз една беседка. 

Беше оградена от три страни с бръшлян и имаше видимост към пътеката. Тук можехме да пием и да си говорим без никой да ни види. И лесно щеше да се сложи Сфера на невнимание. Перфектно. Иначе беше мръсно – спринцофки под пейката, натрошени стъкла по пода, угарки от цигари. Отврат, но добре поне, че никой май не я беше ползвал за тоалетна. Общо-взето, ставаше като за нашата цел.

Седнахме върху вестници – Глухарьов ги измъкна от папката, която винаги носеше със себе си (определено се чудех какво има вътре) – и започнах да разопаковам. Взех плика от него и отворих водката. Бяхме купили и чаши, така че налях за двама ни. На него само водка, за мен водка и доматен сок. 

- Пий! – казах му аз. Той взе чашата и я изгледа критично. – Не се превземай, Серьожа, знам колко можеш да смукнеш на смяна. 

- Добре, добре! – отговори той, чукна се с мен и изпи чашката на екс. Налях му втора. – Това пък защо? Да ме напиеш ли искаш?

- Не, да те предпазя. Пий! – поясних аз.

Така го накарах да изпие към три чаши водка. За всеки случай. Той носеше на значително количество пиене, така че се съмнявах да му се размъти мозъка. А предпочитах да се застраховам пред Миша. Все пак, той едва ли беше изцяло в течение на нещата. Ставаше все по-тъмно и вътре в беседката почти не се виждаше. Можех да запаля Светулка – мъничък заряд Сила – но предпочетох да не се набивам на очи и затова извадих фенера от чантата си. Светнах го и го оставих до себе си. Светлината беше мъждива и странна, някак нереална. Жалко, на Сергей можеше да му дойде в повече, особено като му кажа какво става. Ама и аз съм една...

- Кажи сега, какъв е този твой приятел? – попита Глухарьов докато пресушаваше поредната чашка водка. – Гадже ли ти е? Да не трябва да го сплашвам? – той се изхили.

- Нееее! Миша да ми е гадже?! Глупости! Просто той може да ни помогне с разследването. 

- И как точно? 

- Ами Миша е вампир – обясних аз и наблюдавах как лицето на партньора ми сменя няколко цвята. Първо побеля, после посивя, след това почервеня, някрая пожълтя и се върна към нормалния си цвят.

- Той кръв ли пие? И свети на слънцето? – опита се да се пошегува той. 

Започвах да си мисля, че шегите са неговият начин да излезе от ситуацията и да се справи с нещата, които не разбира.

- Да, той пие кръв, но не свети на слънцето – разнесе се глас наблизо. 

Миша прекрачи прага на беседката и ми целуна ръка. Елегантен, както винаги – скъп костюм, съвсем не на място в този скапан парк, хубави обувки, скъп часовник и ръкавели. Човек би казал, че се е объркал или е дошъл при някой много далечен роднина да подхвърля подаяния. 

- Здравей Наташа. Радвам се да те видя – галантно поздрави той и кимна едва забележимо на Глухарьов. 

- Как точно успяхте да чуете... – заекна моят партньор.

- Вампирите имат много силен слух – поясних аз вместо Миша. 

- С кого имам честта да разговарям? – попита официално вампирът и протегна ръка на Глухарьов. 

Той се поколеба за миг, но я пое, браво на него. Повечето Различни отказваха да се ръкуват с вампири. 

- Майор Сергей Глухарьов, началник следствие в Пятницкото районно – официално отговори той и се ръкуваха. 

- За мен е чест – кимна Мишка и като че ли напрежението почна да спада. Той подуши въздуха. – Водката беше излишна в случая. 

- Откъде да те знам кога си ял? – отговорих аз и се изхилих. Миша ме погледна крайно неодобрително.

- Наташа, oбиждаш ме! Знаеш, че съм хетеро! – Глухарьов гледаше ту мен, ту него неразбиращо. 

- Вампирите обикновено нападат хора от противоположния пол – обясних аз.

- Нищо лично, майор Глухарьов – обади се Мишка и се усмихна. Зъбите му си бяха съвсем като нашите – беше ги прибрал. – Обаче харесвам жени – и отново ми целуна ръка. 

- Ако... – започна Глухарьов и с тона му можеше да се реже ламарина. Побързах да го прекъсна.

- Различните не нападат други Различни, Серьожа. Прибери шпагата! – Миша се изхили. 

Миша Игорев, освен че беше на век и половина, се и държеше като джентълмен от деветнайсти век. Странен изказ, галантен към жените, наперен като петел пред мъжете. Обзалагах се, че в младостта си е бил на не един и два дуела, но нямаше как да го докажа. Никога не съм го питала. Миша, беше ми го казвал неведнъж, много мрази начина, по който представят вампирите в днешно време. Затова бях почти сигурна, че коментарът на Глухарьов го е засегнал. От друга страна, смелостта на партньора ми би трябвало да го е впечатлила. Налях доматен сок в една чаша и му я подадох.

- Наздраве! – казах аз и се чукнахме. Миша отпи и ни изгледа изпитателно.

- Е, защо ме повика в тази дупка? Какво толкова е станало, че ти трябва помощта на един кръвопиец? – вампирски сарказъм, много го обичам. 

Глухарьов се вкисна като чу това за „дупката“, но си замълча. Той е израстнал в този район и познава всяко кошче за боклук. Беше ми го казал онази вечер, когато търсихме момчето Тъмен маг. Обзалагах се, че му иде да напсува вампира, но в случая явно му беше станало ясно, че така няма да стане. Миша можеше да е доста костелив орех. Иначе бях съгласна със Сергей – Миша си беше сноб по душа, може би защото някога, преди век и половина, се беше родил като граф в Подмосковието. Само благодарение на способностите си на Различен се беше спасил от гоненията по-късно, но реално аз си го представях как си харесва някоя красива крепостна за вечерта. Гледах да не мисля за подобни неща, но какво да се прави, имам развинтена фантазия. Сега отново не беше бедняк – за век и половина сам беше натрупал състояние – с фабрики за текстил. По принцип, можеше да разказва много увлекателно, стига да му зададеш правилния въпрос и да е в настроение.

- Кръвопиецът има добри връзки с инкуби и сукуби – обясних аз и лицето на Миша се удължи. 

Париите на Различните често дружат заедно. Малко други Различни обаче знаят за това. Аз си имах свои начини да разбера. 

- А аз трябва да говоря с лидера им – добавих и погледнах изпитателно Миша.

Миша поклати глава и погледна тревожно към Глухарьов, който го гледаше с някаква странна смесица от отвращение, учудване, страх и гняв. 

- Той е в течение, спокойно. 

- Те никога няма да се съгласят да говорят с теб – отговори Миша след малко. 

- Ще им се наложи – отговорих аз ледено. – Ако не искат да ходят колективно на Трибунал. Знаеш, че имам правомощия да ги призова, ако ми откажат съдействие.

- Какво е станало? – явно Миша не беше в течение. 

В Дневния патрул информацията се разпространява по-бавно. И по съвсем други начини. 

- Един изрод от техните напада и убива момичета в този район – процеди Глухарьов и изгледа кръвнишки вампира все едно той сам ги убиваше. Миша не реагира на провокацията. 

- Последната му жертва е била неинициирана Различна. Аз водя разследването и имам благословията на Великите – допълних аз. – Трябва да говоря с лидера на инкубите и сукубите. Затова имам нужда от твоята помощ. 

Миша не отговори веднага. Отпи от доматения сок и се загледа в преплетените клони на бръшляна. Като всеки Тъмен, вероятно пресмяташе какво ще загуби или спечели, ако ми помогне. 

- Мишка... – започнах аз, а той знаеше какво ще последва. 

При нужда мога да го подчиня на волята си. Достатъчно силна съм. Въпросът е дали ще иска да влезе в пряк двубой с мен. Та ние сме приятели, мамка му! Защо винаги трябва да има игра на нерви? 

- Ще се опитам да ти уредя среща – отговори след малко той и ме погледна. Очите му бяха почти прозрачни, мъртви, като тялото му. – Но нищо не обещавам. 

- Ти се опитай – усмихнах се аз и се чукнах с него. 

- Ако успея, ела без ченгето – отговори Миша и погледна злобно Глухарьов. Така, върна му го за светенето на слънцето. 

- Ченгето е мой колега – натъртих аз. – Заедно работим по случая. 

- Все тая. Трябва да дойдеш без него. Валера мрази ченгета – отговори Миша и изчезна. Позьор. 

Чак забавно ми беше как от архаичния изказ на граф премина към уличния жаргон. Глухарьов се огледа и попита празното пространство:

- Какво, по дяволите, беше това? – досипах му водка и отговорих:

- Това, драги мой, е водене на преговори – Глухарьов ме изгледа все едно съм умопобъркана. – Не само ти имаш връзки с подземния свят – изхилих се аз и отпих от водката.

- Кой е тоя Валера? – попита той. – Познаваш ли го? 

- Не - поклатих глава аз и си долях пиене, – вероятно е лидерът на секс маниаците. 

- Не ми харесва идеята да ходиш без мен при подобни изроди – изръмжа партньорът ми. 

- Спокойно - потупах го по рамото, – той едва ли е такъв глупак, че да ми посегне. Мога да направя всеки инкуб на пух и прах. Хайде да ставаме вече.

Той ме послуша. Дадох му бутилката и му казах да шофира внимателно към къщи. Живееше на три пресечки от парка, но все пак. За всеки случай проверих вероятностните линии. Чисто, добре. Аз щях да си отворя портал към къщи...

Различни Взаимоотношения - шеста глава

- Ще ми обясниш ли какво става тук? – започна Глухарьов като едва ме дочака да затворя вратата. – Цял месец слушам това „ще ти обясня по-късно“ и ми писна. Писна ми да се чувствам като пълен идиот! Дължиш ми обяснение!
Не очаквах подобен изблик, но той беше прав. Трябваше да спра да го държа в неведение. В крайна сметка, рано или късно щеше да научи. 
- Прав си Серьожа – започнах аз и му показах с жест да седне, – дължа ти обяснение и е крайно време да го получиш. Отлагах твърде дълго, защото не ми е приятно да говоря за това, но вече няма за кога. Сядай, ще ти разкажа.
Той седна на един стол и кръстоса крак върху крак. Това беше една от любимите му следователски пози – сякаш се опитваше да покаже, че нищо не може да го впечатли или да го стресне. 
- Слушам те – каза ми със следователския си тон и аз се почувствах като на разпит. 
Какво пък, трябваше да се започне някак си.
- Историята е дълга, Серьожа... – започнах аз колебливо.
- Нищо, нищо – рече той и ми се усмихна с оная, хищната усмивка. – Ти разказвай. Имаме време.
И аз започнах да разказвам. За това как влязох в Патрула. За най-страшния ден в живота си. За деня, когато едва не умрях... 
Беше хубав пролетен ден. Това рядко може да се каже за бетонната джунгла на Москва, но точно в този ден по небето плуваха пухкави бели облачета вместо смог, въздухът беше свеж и миришеше на пролет и на тревички, а не на пушек или изгорели газове. Слънцето припичаше подканящо и нямаше изгледи да вали.
Тогава се бях върнала от училище рано, бях хвърлила чантата на един стол и си бях взела малко пари от касичката. Имах си мои пари, давани по празници и рождени дни, които си пазех за разни покупки. Доставяше ми удоволствие да си купувам разни неща сама, без да моля нашите да ми дадат джобни. Имах силна интуиция, така че не се забърквах в глупости като другите момичета. 
Облякох по-красиви дрехи – новичко червено късо яке, любимите си лилави джинси и една хубава риза – взех си дамската чанта, като не забравих да преместя там портмонето и телефона, накичих се с разни бижута (в училище ни се караха, ако прекаляваме с накитите) и излязох. Сама – нямах почти никакви приятели в училище, но това не ми тежеше много. Някак си усещах, че съм различна от тях по някакъв начин и това, че страняха от мен не ми се виждаше странно. Така че идеята да отида на пазар сама ми се виждаше напълно приемлива.
Реших да се пошляя около Кремъл – нещо в архитектурата там ми се виждаше много интересно и ме привличаше. Винаги съм си падала по историята, така че обичах да зяпам стари сгради. Там обаче магазините не ми бяха по джоба – все пак разполагах с рубли, а не с долари – затова реших да се разходя из по-тесните и леко глухи улички в ранния следобед. 
Имаше интересни неща, даже премерих няколко дрехи и си купих поредния пръстен. С аметист, с много интересна плетеница от сребърни нишки по края. Виждаше ми се, че има нещо магическо в него и много ми хареса как ми стои, така че веднага си го сложих. Не ми вървеше много на дрехите, но не ми пукаше. Важното беше, че ми харесва и толкова. Майка ми пак щеше да се мръщи, че съм се върнала с поредната дрънкулка, но пък за мен това нямаше особено значение. Парите си бяха мои, бяха ми ги дали да си ги харча, както намеря за добре. Следователно можех да си купя, каквото си реша с тях. 
Така се мотах няколко часа – заглеждайки витрините, спирайки се тук-там да разгледам. От време на време се заглеждах и в хората. Кой е намръщен, кой е щастлив. Обичах да си измислям причини за настроенията им. Общо-взето, забавлявах се. Бях осемнайсетгодишна човешка девойка, която си нямаше представа какво й предстои. 
Имах силна интуиция, но никой, дори и Висш маг, не би могъл да предвиди онова, което се случи. На една улица – поредната уличка с магазини, по която минавах през този следобед – видях млад мъж. Беше висок, строен, русокос. Много ми хареса. Аз, нали бях само на 18, се зазяпах по него. Какво пък толкова? Може да не бях невероятна красавица, но пък хващах окото с тия дрехи. Затова си позволих да го разгледам. 
Той също ме забеляза, но когато ме погледна в очите, изтръпнах. Неговите бяха пронизващо, ледено сини. Стоеше от другата страна на улицата, на отсрещния тротоар и ме гледаше. 
„Ти ще умреш.“ Чух думите му в главата си и реших, че полудявам. Всеки нормален човек на мое място би хукнал презглава да бяга, или би се развикал, но аз стоях на едно място и го гледах. „Не си познал“ помислих си аз и реших, че ако наистина не си въобразявам, веднага ще позвъня в милицията. Уличката беше странно глуха – въпреки че магазините бяха хубави и относително евтини (нещо странно за Москва). Не се мяркаше жив човек, още по-странно за три следобед. Дори беше станало странно тихо. Все пак реших, че ако се налага ще се развикам и ще се шмугна в първия попаднал ми магазин. Там все щеше да има кой да ми помогне.
Мъжът пресече улицата и застана на десетина метра от мен. „Ти ще умреш, Светла!“ чух гласа му в главата си.
- Не се казвам Светла! – отговорих на глас и отстъпих крачка назад. – Объркали сте се! 
Той не отговори, но изведнъж всичко посивя. Все едно някой беше намалил цветовете до нула. Шумовете изчезнаха и все едно на света съществувахме само аз и онзи мъж. От ръцете му полетяха някакви жълти заряди. Тръснах глава, мислех, че сънувам. Ощипах се, но се оказа, че не е лъжа. Зарядите летяха към мен, а аз седях и гледах като глупачка. Вдигнах ръце пред лицето си и се опитах да отстъпя встрани. Зарядите се удариха в някаква стена и изчезнаха. 
„Щитът на Мага няма да ти помогне, Светла.“ Чух отново гласа му в главата си. 
- Аз не съм Светла, идиот такъв! – креснах истерично и усетих, че имам сили да отвърна. 
Не знам как точно, но протегнах ръце и си представих, че загребвам брашно от две големи купи от двете си страни. Затворих очи и започнах да събирам от въображаемото брашно. Когато ръцете ми започнаха да пулсират, запратих брашното към противника си и отворих очи. Около него се виеха истински светкавици. Той беше отстъпил няколко крачки назад, а голяма рана разсичаше половината му лице.
„Добър опит, Светла, но ти така и така ще умреш.“ Отново чух гласа му в главата си.
- Ако аз умра, и ти ще умреш с мен! – чух се да казвам баналната фраза от фентъзи филмите. 
Не съм гледала много такива, но все пак реших да не се давам без бой. Нямах точна представа какво се случва, но искрено се надявах да съм припаднала и това да е просто халюцинация. Онзи ми отговори с нещо, което не виждах. Все едно някой беше изсипал върху ми тонове тежести. Усещах как ще се смачкам, докато се опитвах да го избутам назад. Винаги съм мразила тази игра. Онзи беше много силен и бързо ми стана ясно, че ако не направя нещо, той може наистина да ме убие. 
С последни сили събрах всичко, до което можах да се докопам, все едно събирах сила от самото си същество, и запратих всичко по него. Все едно изстрелвах огън от ръцете си, всичко ме болеше. Всичко около мен беше светло, много светло. Изведнъж натискът отслабна, а светлината ме заслепи. Усетих, че залитам и падам.
„Ще умреш, Светла.“ Това беше последното нещо, което ми мина през ум, после светът наистина започна да избледнява. Май наистина умирах. После усетих нещо, като слабо гъделичкане.
- Остани с мен, остани с мен! Хайде! – някой ме викаше от някъде. Чувах го много от далеч. 
Постепенно започнах да усещам, а гъделичкането се превърна в затопляне. Започнах да идвам на себе си, но виждах много размазано. Някой се беше надвесил над мен. После ме взе на ръце и ме прегърна. А след това всичко потъна в мрак. 
- Когато отново дойдох в съзнание, бях в лечебницата на Патрула. Хесер и Завулон сами ми обясниха какво се е случило – продължих с разказа си аз. 
- А какво се случило всъщност? – вдигна вежди Глухарьов. – Някакъв откачен се е опитал да те убие. 
- Не точно. Слушай. 
Оказа се, че аз самата съм рядък феномен – Универсален маг, никога изцяло Светла, но не и напълно Тъмна. Винаги по малко от двете. Хесер и Завулон ми обясниха, че Универсалните магове се срещат много рядко, а маг от подобен ранг, оказа се, че съм Висша, не се е раждал през последните сто и петдесет години. След онова, което ми се беше случило и това обяснение, нещата малко по малко започнаха да си идват на мястото. И онова, което от време на време чувах, и нещата, които виждах понякога. Затова не се стреснах много от това. Идеята ми харесваше. 
Когато попитах какво се е случило с мен, и двамата Велики се намръщиха и се спогледаха. После Хесер внимателно ми обясни, че съм била нападната от маг-Огледало, който е трябвало да ме убие, но не е успял именно защото съм Универсална. Магът-огледало е Различен с еднаква склонност към Светлината и Мрака, който не е иницииран. Би могъл да стане Универсален, но това така и не се е случило. Би могъл да стане и Светъл, или пък Тъмен, но това също не се е случило, защото не е избрал страна. Затова, когато му скимне, Сумракът сам го инициира и го използва като оръжие за да въстанови равновесието. Той няма врагове и се издига до равнището на онзи, срещу когото се сражава. Не може да бъде победен. Единственият начин да оцелееш, е да те лиши от способности. И за известно време да си почти като човек. Но само почти.
А този маг-Огледало беше попаднал на мен. И по някаква причина не беше успял да ме убие. Бях го убила аз, с цената на почти цялата си жизнена сила. Щяла съм да умра заедно с него, обясни ми тогава Хесер, но случайно преминаващ Различен ме измъкнал от Сумрака и споделил силата си с мен, докато дойдат Патрулните. Той ми беше спасил живота. 
Когато попитах как така съм го убила, след като никой не може, Завулон ми обясни, че смъртта за Светлия е живот за Тъмния. Онзи ме беше взел за Светла и това донякъде ме беше спасило. Когато попитах за спасителя си, Великите поклатиха глава и си тръгнаха. 
Прекарах следващите няколко седмици в лечебницата – хем се въстановявах, хем ми провеждаха ускорен курс по Различни познания. Всичко, което другите учеха месеци наред, аз учех за дни. Обичам да уча, винаги съм обичала. Не беше особено трудно. След като се въстанових донякъде, ме пратиха в командировка в Прага, където ме изследваха като странен животински вид. След като се убедиха, че наистина съм Универсален маг Висше равнище, минах ускорен курс и по инквизиторски умения и ме зачислиха към двата московски Патрула. И към Инквизицията като нещатен сътрудник.
- Тогава не бях очарована, че никой не ми дава право на избор – завърших разказа си аз. – Все още не съм. А историята за това как съм влязла в Патрулите вече се преподава в училището на Различните. Това е прецедент. Или поне не се е случвало от много отдавна. Не исках да ти казвам, защото на теб ти стигаше и другата част от историята за Различните. Това щеше да ти дойде твърде много – казах аз и погледнах Глухарьов извинително.
- Преживяла си много. Явно дори и по вашите стандарти си особена, Различна – заигра се с думите той. – Но тази потайност е излишна. Щях да разбера. След като ви казахте за магията и всичките там заклинания... Само ми кажи, защо го кри от мен досега, а сега реши да ми го кажеш?
- Крих, защото мислех, че ще ме сметнеш за изрод – той се изхили, но аз вдигнах ръка. – Виж, нямам много приятели. В Патрулите ме сочат с пръст и по-скоро са ми бойни другари. С теб сме партньори, но ти си човек...
- Това от устата на Различен звучи малко обидно, да знаеш – обади се Глухарьов закачливо. 
- Не, нямам това предвид. Исках да бъдем приятели без тези глупости да ти мътят главата. Без да ме гледаш като бомба със закъснител.
Глухарьов стана и ме прегърна. 
- Ние СМЕ приятели, Наташа. Няма от какво да се притесняваш – тук вече и аз го прегърнах.
Определено имах нужда да чуя това. Омръзнало ми е да ме сочат с пръст. Не съм виновна за това, което съм. Редовите Светли ме смятат за шпионин на Тъмните, слуга на Мрака. Редовите Тъмни, поне повечето, пък ме смятат за Светла, шпионин на Хесер и изобщо лицемерка. Мога да дружа, или поне да общувам както трябва, само с Висшите и първо-второ равнище на Силата. Те разбират, че светът не е само черен или бял, а че има много нюанси на сивото. Но те не са толкова много. Сред хората нещата са още по-сложни. През последния един месец имах възможността да работя с хора, които са искрени, поне донякъде, и които ме приемат такава, каквато ме виждат. Без интригите на Патрулите или Светлината и Мрака. За тях бях боен другар, колежка, която трябва да пазят, ако стане напечено. И ми харесваше. Харесваше ми да бъда просто човек за малко, да бъда част от екип. Страхувах се, че Глухарьов, който по стечение на обстоятелствата ми стана най-близък, щеше също да ме сочи с пръст след като научи истината. Не съм била никога по гръмките фрази, но от всичките си колеги от отдела, мисля, че него можех да нарека приятел. Страх ме беше, че ще го загубя. И сега почувствах облекчение, че съм се излъгала. 
Пуснах го и се усмихнах криво. 
- Казвам ти всичко това сега, защото си мисля, че ще ни е от полза при търсенето на тази твар – добавих аз и кимнах към папката ДЕЛО. 
Глухарьов я беше хвърлил на дивана още с влизането.
- Как точно ще ни помогне това? – вдигна вежди той и скръсти ръце на гърдите си.
- Ще използвам разни връзки тук-там – обясних аз. – Обаче трябва да тръгваме веднага. 
Моят партньор-човек не седна да спори. Просто се облече и ми задържа вратата да изляза. Навън вече се стъмваше. 

Различни Взаимоотношения - пета глава

В кабинета на Хесер беше претъпкано. Там винаги е малко тясно – няма как с всичките тия вехтории вътре. Шкафове с документи, шкафове с вехтории, шкафове и чекмеджета с амулети и други магически предмети, огромното бюро на шефа, диванчето от едната му страна, меката мебел от другата и масата по средата. Трудно можеш да решиш дали е пълна кочина, или творчески безпорядък. Пълна гъчканица. Честно казано, моят кабинет е не по-малко разхвърлян от неговия – само че аз събирам разни неща от 25 години, а той – от хилядолетия. Обичам да се зазяпвам по нещицата, които са наредени по вечно претъпканите рафтове. И не съм само аз – всеки Различен, малко или много, обича странните неща. Може би защото самите ние сме странни. 
Днес в кабинета днес бяхме доста хора – Иля, като началник на Оперативните на Патрула, Городецки, като представител на Висшето ръководство, Мечката – може би най-добрият ни оперативен работник, Юлия Тимофеева, или просто Юля, както я знаеше целият личен състав на Патрула – най-добрият ни аналитик и, по някакви неведоми за мен причини – Глухарьов и аз. Разбирах, че са ни викнали на второто събрание – първото вероятно е било за разширения състав на централния офис на Патрула – а това са доста Различни. На подобни събрания мен ме викат рядко, обаче аз не се засягам. Все пак работата ми е от друго естество. Тук се бяха събрали само спецовете в своите области – прекрасен аналитик, отличен стратег, великолепен оперативен работник, много силен и проницателен Светъл с огромен и разнообразен опит и ръководителят на цялата работа – Велик маг на хиляди години. 
Какво обаче правехме ние с моя партньор там ми предстоеше да разбера. Очевидно беше нещо много важно, а не просто издаване на амулети за сътрудниците. Това обикновено се правеше като сътрудникът дойде при мен със заповед от Хесер или Иля, или друг член на висшето ръководство, където се упоменава какви точно амулети трябва да издам и на кого. В редки случаи, сам Хесер ме викаше да ми обясни от какво имаме нужда. Но рядко присъствам на събранията на Патрула. Когато това се случи, обикновено Хесер иска да ме хвърли в дълбокото. Затова не мога да кажа, че се радвах особено да пребивавам в кабинета му.
Инстинктивно погладих лявата си ръка, там, където допреди няколко дни имаше огнестрелна рана. За мое щастие, лечителят на Патрула успя да се справи бързо с проблема, при това без да предизвика съмнения в моите колеги-хора. Сега вече не носех дори превръзка през врата. Беше ми казано да не натоварвам ръката, но още не бях свикнала, че отново мога да си служа с нея. 
- Както повечето от вас знаят - започна Хесер уверено, – тук сме се събрали за да решим един определен казус.
Патрулните кимнаха, а ние с Глухарьов се спогледахме.
Моят колега-човек определено се чувстваше неловко. И как не? Да се окажеш в стая пълна с много, ама много силни магове, при това заради някаква задача, и то само месец след като си разбрал, че магията съществува. Не е лесно. Съчувствах му, но нямаше много какво да направя. Съмнявах се да ни държат в неведение дълго.
- Ще повторя за колегите, които не присъстваха на съвещанието вчера – обясни Хесер, все едно прочел мислите ми. – Имаме много сериозен проблем. В града върлува сериен изнасилвач. 
- Откога това е проблем на Патрула, Хесер? – вдигнах ръка аз, като в училище.
Юля ми се усмихна. Тя е горе-долу на моите години. Може би малко по-голяма. Обаче работи в Патрула от тринайсетгодишна. Има значително по-голям опит от мен и въпреки възрастта си е заместник шеф на аналитиците. Шапка й свалям, по принцип. 
- Абсолютно правилен въпрос, Наташа – кимна ми доволно Хесер, като учител по време на изпитване. – По принцип ние не се занимаваме с човешките престъпници, но този случай е по-особен.
Иля ми подаде една голяма папка ДЕЛО, същата като тези в отдела. С връвчици – и натоварена със заклинания достатъчни да изтребят цял взвод. При това Различни – някъде към Трето равнище. Явно информацията беше секретна. Деактивирах заклинанията – иначе можеше да стане лошо. Папката беше доста дебеличка – направо я връчих на Глухарьов да се запознае със случая. Мен така и така не ме биваше да работя с подобни документи. затова пък той можеше да изрови какво ли не от камарата хартии само с един поглед.
- Изчадието е инкуб – обади се Мечката без никой да му е дал думата.
Той беше набит тип на около четиресет. С вид на бивш служител от спецслужбите. Някога имал май добра приятелка в Патрула, не гадже, а именно приятелка. Не знаех много по въпроса. Не познавах и него добре – идвал е два-три пъти за амулети. С него сме на здравей-здрасти. Иначе се твърдеше, че някога е бил Тъмен върколак, а после минал в Нощния патрул. Това обаче беше толкова шантаво, че го смятах за легенда.
- Ако е инкуб, защо тогава имаме изнасилвач? – попитах аз. 
Инкубите са секс-маниаци, но обикновено жертвите им са повече от съгласни да спят с тях. Те не изнасилват никого, всичко става по взаимно съгласие. Единственият проблем е, че съгласието става с магия. После жертвата не разбира защо е решила да спи точно с този мъж (има и жени, но те се наричат „сукуби“ от Различните и „нимфоманки“ от хората), но го отдава на невероятния му чар. Забежката остава като грешка – секс за една нощ – която жертвата се зарича никога да не повтаря. Освен ако не срещне пак същия индивид. 
- Защото напада и Различни – поясни мрачно Городецки.
Той е най-светлият маг, който познавам. Има безумен опит и е много циничен. Твърде праволинеен, по мое мнение. Много кадърен, но честно казано, имах усещането, че хич не ме харесва. Той не харесва особено Тъмните. И откровено мрази подобни изчадия. 
- Какво?! – зяпнах от изненада аз. 
- И е убил няколко от жертвите си – додаде мрачно Глухарьов и ми подаде папката.
Там имаше три доклада от патоанатом. Като причина за смъртта при всичките беше посочено внезапно спиране на сърцето. Нямаше следи от друг вид насилие. 
- Изпил е енергията на жертвите си докрай. Като вампир – процеди през зъби Иля. 
- Като, разбира се, в доклада на патоанатома фигурира диагнозата, че сърцето на жертвата е отказало. За медицината са умрели от инфаркт, сърдечна недостатъчност или нещо подобно – додаде Хесер.
Да, естествено, че ще умрат от сърце. След като цялата им жизнена сила е била изпита от инкуба, сърцето просто е престанало да се бори, последно от всички други органи. А всъщност това е резултатът, а не причината за смъртта. 
- Що за откачалка е това?! – зяпнах аз.
Представих си нещастните жертви – имаше снимки в папката – все бяха с тъмни коси и правилни черти. Хубави млади момичета в разцвета на силите си. Срещнали привлекателен мъж в бара, харесали го, тръгнали си заедно. А после освен че си поиграл с тях, той изпил жизнената им енергия до край. Жалък край. Различните обикновено не правят така. Дори Тъмните. 
- Как така напада и Различни? – върнах се на въпроса аз като се опитах да игнорирам докладите пред себе си. 
Глухарьов взе папката от ръцете ми и продължи да чете. След всеки следващ ред лицето му се удължаваше и ставаше все по-каменно. След няма и две минути, той спря да чете и ме погледна. В очите му се четеше дива и сляпа ярост. Ако онзи беше пред него сега, нямаше да доживее следващата секунда. Стискаше папката в ръце, толкова силно, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.
- Това е пълен изрод – процеди той.
Иля кимна.
- Пълен, завършен изрод. 
- Дори в Дневния патрул не знаят що за изчадие е това – обади се отново Городецки. 
- Но как така напада Различни? – повторих въпроса си аз. – Той би трябвало да ги вижда от огромно разстояние. Инкубите не правят така.
- Напълно вярно – обади се Юля за пръв път. – Този обаче се е объркал и е нападнал неинициирана Различна. 
- Хм... – продължих да разсъждавам на глас аз, – той би трябвало да види аурата й от далече. 
- Но я е видял твърде късно – обади се Мечката. – Така да се каже, хм... – той се прокашля.
- Кога? – попита Глухарьов.
- Ами, така да се каже... – прокашля се и Хесер и хвърли многозначителен поглед към мен и Юля. 
Понякога е много дразнещо да си на съвещание в стая пълна с мъже. Все мислят, че има неща, които трябва да ти спестяват или пък да премълчават – защото си момиче. Обаче я има и другата крайност – когато нарочно пускат мръсни шегички, само и само да се изчервиш. Мразех тези глупости. 
- По време на секса ли? – попитах невинно аз.
Мъжете в стаята ме погледнаха крайно шокирано. 
- Какво?! Все възрастни хора сме тук, знаем как се случват нещата с птичките и пчеличките – изхилих се аз.
- Да - обади се Городецки, крайно смутен. 
Той имаше дъщеря-тийнейджърка, Абсолютна Вълшебница, обяснимо защо се стесняваше от темата за възпроизводството. На никой баща не му е приятна подобна тема.
- Силата й дошла по време на акта. Успяла да го отблъсне. Даде ни много точен отпечатък от аурата му – допълни Иля. – От нея ще стане страхотен боен маг.
Жена-боен маг, това рядко се среща. Особено след като е влязла в Сумрака при подобни обстоятелства. 
- Тя, какво, да не би да е станала Светла? – попитах невярващо аз. – След подобно грубо и вулгарно иницииране? – Городецки кимна.
Невероятен характер – магията на инкубите не би трябвало да действа на Различна, пък била тя и неинициирана. Следователно от нейна гледна точка това си е било чиста проба изнасилване. Явно гневът я е инициирал. Как обаче е станала Светла при подобни обстоятелства, ето това не разбирах.
- Той не я е вкарал в Сумрака. Тя сама е влязла и го е повлякла със себе си – отговори Хесер делово.
- Силна е значи – продължих аз. 
- Към момента – Трето равнище – гордо обяви Иля. – С големи шансове да се издигне до първо. 
- Жал ми е за нея заради начина, по който се е случило всичко, но пък от друга страна – още една жена в Патрула – отговорих аз. – Ставаме все повече, момчета. 
- При теб влизането в Патрула не стана по много по-приятен повод – контрира Хесер, игнорирайки шегата и всички се умълчахме. Глухарьов ме погледна въпросително.
- Да не би и теб да... – започна той и вдигна юмрук. 
- Не, неее! – поклатих глава аз. – Нищо подобно. Друга е работата, ще ти обясня по-късно – той се отпусна. 
Стрелнах Хесер с предупредителен поглед. Може да ми беше шеф и Велик маг, но това си беше моя работа и извън учебната стая на Патрула, аз избирах на кого да кажа и как. 
- Вижте - започна Глухарьов, без да се обръща конкретно към някого в стаята, – все още не разбирам защо съм тук. Наташа е една от вас, аз обаче не съм част от организациата...
- Именно, Сергей – прекъсна го Хесер, – ти си човек. При това следовател. 
- Чакайте, чакайте! – обадих се аз и вдигнах ръце. – Ако това е проблем на Патрула, защо ни е милицията на хората?! Да хващаме тая гад и да я развъплъщаваме на секундата! Нали вече имаме отпечатък от аурата му?
- Няма я в базата данни – поклати глава Иля. – Проверих три пъти.
Да, това вече беше проблем. Да търсиш Различен без аурата му да е в базата данни е като да издирваш игла в купа сено. Аз търсех някого така вече седма година...
- Значи е нерегистриран... По дяволите! – измърморих аз. 
- Не ругай! – предупреди ме Хесер и ме изгледа строго. 
- Съжалявам – смутолевих аз, – трудно ми е да запазя спокойствие.
- Затова имаме нужда от помощта на хората – добави Иля. – Онзи трябва да бъде издирен с човешки методи. 
- Трите убийства не са извършени в нашия район. Така че не са в нашата юрисдикция – обади се Глухарьов и отново разгърна папката. – Само едно от тях е станало в съседен район – добави той след малко.
- Различната обаче е нападната именно във вашия район – обади се Городецки. 
- А защо си мислите, че онзи ще удари отново на едно и също място? – попитах аз.
- Ето затова – обади се Хесер пред нас светна карта на Москва. 
Човек би си помислил, че имаме суперскъпа техника, някакъв холографски проектор, а Хесер просто беше създал илюзорен образ. Великият маг не е много на „ти“ с техниката, каквото и да си мисли. Той уголеми част от района и по него светнаха точици. Червени за трите убийства и оранжеви за другите нападения. Нападението над Различната светеше в синьо.
- Въртят се в кръг – заключи Глухарьов след като огледа образа. – Ако се прекарат линии между всеки две нападения, те ще се пресекат в приблизително една и съща точка.
Следователят си е следовател, аз все още разсъждавах върху идеята, че тази гад е нападнала Различна, пък макар и неинициирана.
- Ние също смятаме така – каза Юля. 
Вероятно говореше от името на целия аналитичен отдел. По някаква причина, когато в случаите имаше замесени жени-Различни, тя ги поемаше лично. Страшно лично. 
- И мислим, че той напада в радиус около собствения си дом. И вероятно живее някъде в този район – на илюзорната карта светна едно каре от няколко пресечки. 
- А това се пада именно в юрисдикцията на вашето районно – допълни Хесер.
- Какво се очаква от нас? – попитах аз. 
- Да използвате всички достъпни ви методи за търсене и да хванете този боклук – процеди Городецки. – Приеми го като заповед от Висшето ръководство на Нощния патрул.
- Знаеш, че трябва да уведомя Тъмните за подобно разследване – обадих се аз. 
Мразя да ми заповядват. И по някаква причина го приех лично този път. Аз също съм Висша, мамка му! Откъде накъде ще ми заповядва?! Да ми възложи задача, това може, но заповеди приемам само от Хесер и Завулон. В краен случай от Прага. Изгледах Городецки мрачно.
- Лично говорих със Завулон – обади се Хесер примирително, – той одобрява. В Прага също са информирани и ще окажат съдействие. 
Да им имам съдействието, помислих си мрачно аз като се сетих за дежурния Инквизитор от преди две седмици. Но нямаше защо да наливам масло в огъня. Получихме задача, време беше да почнем да я изпълняваме. 
- Щом като е така... – отговорих аз и станах. Глухарьов схвана намека и също се надигна. – Да се залавяме за работа. 
- Аз ще трябва да уведомя прекия си началник – обади се Глухарьов. – Не можем да извършваме подобно разследване на своя глава. Ще трябва да изтеглим всички жалби от колегите в другите районни управления. За да имаме пълната информация. 
- Да, разбира се, разбира се. Свободни сте и двамата – махна с ръка Хесер. Не съм сигурна, че изобщо ни слушаше. – Задръжте папката, ще ви е нужна – добави той на изпроводяк. 
Затворих вратата на кабинета на Хесер и срещнах погледа на Глухарьов. Той искаше обяснение. Имаше право – от месец отлагах да му обясня някои неща и вече беше крайно време да се разберем какво се случва. Дължах му го.
- Да вървим в кабинета ми – смутолевих аз. Той нищо не каза и просто ме последва.

Различни Взаимоотношения - четвърта глава

Надежда Семьоновна безмълвно се настани на стола пред бюрото ми и ме изчака да седна срещу нея. Прибрах камата и колана вътре в едно от чекмеджетата на бюрото. Не знаех защо е дошла при мен тази отчаяна майка, но определено в момента предпочитах да съм навсякъде другаде, само не и тук. Тя, впрочем, изглеждаше още по-зле от преди: рошава, с огромни тъмни сенки под очите, с подпухнало от плач лице и нездрав цвят на кожата. И дрехите, които беше облякла, изглеждаха като първото, което е издърпала от гардероба – оранжев развлечен анцуг и кой знае защо – прилепнала блуза с дълъг ръкав, по-подходяща за някой офис. Все едно е тръгнала от някъде много бързо. 

Имах вина пред нея. Мразя, когато става така. Въздъхнах и я погледнах в очите. Както и очаквах, посрещна ме безгранична болка и ужас. Нямаше нужда да чета аурата й, всичко, до най-малката подробност, беше изписано на лицето й. 

- Защо сте дошли при мен? – попитах аз като се стараех да звуча хем строго, хем не достатъчно арогантно. – Не мога да Ви помогна. 

- Ти си виновна! – изхлипа жената и ме погледна с толкова омраза, че се зачудих дали над главата ми вече не се върти фуния на Инферното.

Майчината прокоба е най-страшната – но обикновено това го казват за прокобата на собствената майка. Интересно, какво ли ставаше, ако чужда майка те прокълне заради детето си? Започвах сериозно да се чудя дали раняването ми вчера не е плод на нещо подобно. Случайностите никога не са случайни. А да простреляш Висш Различен си е постижение – колкото и да съм неопитна за полева работа, пак е странно. А обръщението на „ти“ към Различен с по-висок ранг без разрешение го пропуснах покрай ушите си. Да не издребняваме.

- Не съм виновна аз, Надежда Семьоновна – въздъхнах аз и реших да използвам следователския тон на Глухарьов, когато разговаря с тъжители. – Синът Ви сам се е забъркал в глупости, аз се опитах да го отърва, но не можах. Съжалявам!

- Съжаляваш? – попита ме с чужд глас отчаяната майка. 

Чувах толкова много изпепеляваща омраза, че ми се зави свят. Гривната на ръката ми започна да се затопля.

- Съжаляваш?! – извика истерично тя и скочи от стола. – Синът ми отива на сигурна смърт заради теб и ти имаш наглостта да ми кажеш, че просто съжаляваш?! – в погледа й не беше останал много разум.

Замислих се – какво да направя сега? Да я обезвредя? Амулетите по мен можеха да сработят всеки момент. Имах пълното право да мисля, че тя не е дошла само за да ми търси сметка. Както и при хората, има Различни, обикновено Тъмни, които са склонни заради пари и отстъпки да направят някое и друго заклинание. За болест, смърт, нещастие – някои от тях взимат пари само от хората – лъжат ги като овце. Други обаче, изключително редки случаи, припечелват като правят силни заклинания за слаби Различни. Надежда Семьоновна беше слаба Различна, но достатъчно отчаяна за да прибегне до подобни глупости. Съмнявах се някое от заклинанията, които вероятно криеше в ръкава си да ме засегне. С едно махване на ръка можех да я направя на пух и прах. И нея, и глупавите й идеи за нападение.

Обаче от друга страна наистина се чувствах виновна. Синът й беше пълен глупак, но си оставаше нейно дете. Тя нямаше никога да престане да го обича. Жената беше научила какво е Трибунал и че Инквизицията съществува едва преди няколко дни. При това беше разбрала, че именно детето й ще бъде подсъдимо в един много сериозен Трибунал за нелегално жертвоприношение с неизвестен извършител. Че има шанс да го развъплътят и да отиде в Сумрака. Че тя може да загуби сина си завинаги. Всичко това, след като дойде тук, в този кабинет. Донякъде разбирах защо ме държи отговорна.

- Те го отведоха – изхлипа тя и закри очите си с ръка. – Днес, днес го отведоха. Аз исках... Те не ме пуснаха...

Ясно, синът й беше задържан от Инквизицията и не са я пуснали да го придружи. Рутинна практика – на никого от роднините, били те хора или Различни, не се позволява да придружават подсъдимите. Но Надежда Семьоновна не разбираше това. Ако ставаше дума за човешки съд, момчето щеше да остане под домашен арест, но в случая това не беше човешки съд. Синът й пък не беше човек. 

- Това е рутинна практика – отговорих сухо аз. – Те ще се грижат добре за него. Инквизицията, въпреки страховитото име, няма практика да измъчва подсъдимите преди процеса.

Майката ме погледна с безумен поглед. 

- Рутинна практика?! – повтори тихо тя. – Рутинна практика! – изкрещя в лицето ми. – Моето дете, МОЕТО ДЕТЕ отива на смърт, а ти ми обясняваш, че е рутинна практика!!!!

С тези думи тя се пресегна през бюрото и ми заби един звучен шамар. С всичка сила. Ушите ми писнаха, а от устата ми потече кръв. Залитнах на стола и за капак ударих ранената ръка в облегалката, от което почти паднах. Усетих металния вкус на кръв в устата си. Не го очаквах. Очаквах какво ли не друго, но не и това. Когато си Различен, рано или късно отвикваш да се пазиш от физическо насилие. Просто малко хора или Различни са толкова глупави да се опитат да ти посегнат. Нещо в аурата ти им пречи. Майката обаче беше отчаяна.

- Ти си виновна! Ти, ти!!! – изхлипа жената и се стовари на стола пред бюрото ми. 

Притиснах ръка към бузата си – бях абсолютно сигурна, че е мораво-червена – и проверих устната си. По пръстите ми остана кръв. След секунди майката ме погледна умолително.

- Казаха ми, че и ти ще си на Трибунала – започна тя горестно. – Моля те, спаси сина ми! – и тя посегна към ръката ми, здравата. 

Отдръпнах ръката си и станах. Странно нещо е това, майчината психика. В един момент е готова да избие света заради детето си, а в следващия – да се влачи по корем, пак заради него. Ранената ръка леко ме болеше – явно заради удара, който наистина беше сериозен. Ушите ми още леко пищяха. Ако беше била синчето си по този начин, сега нямаше да водим този разговор.

- Не сте разбрали – горчиво отговорих аз и отидох до бюрото на Глухарьов да търся ролката тоалетна хартия. – Ще бъда на Трибунала, но като подсъдима – майката поклати глава като кон на празни ясли.

- Но нали...

- Няма „нали“ в съда на Различните, Надежда Семьоновна – въздъхнах аз и притиснах парче тоалетна хартия към спуканата си устна. – За Инквизицията разследващ, който не е успял да предотврати нарушение на Договора е също толкова виновен, колкото и нарушителя. Аз и моят колега ще бъдем подсъдими наравно със сина Ви. Половината Патрул са свидетели. Нямам власт да го спася. Направих каквото можах. 

- Той щеше да е при мен, ако ТИ не се беше набъркала в живота ни! – скочи майката и посегна към мен.

Вдигнах предупредително ръка, защото тя посегна към ранената. В нея все още държах парчето тоалетна хартия, на което ясно личеше петно кръв.

- ВИЕ дойдохте да търсите помощ, Надежда Семьоновна! – отговорих сурово аз. – Впрочем, синът Ви щеше да е при вас, ако го бяхте били поне няколко пъти в живота му така, както ударихте мен. Не съм в състояние да се бия с вас в момента – допълних аз и кимнах към ранената си ръка. 

Майката отстъпи и ме огледа, все едно едва сега виждаше превръзката през врата ми. Мисля, че схвана намека. 

- Синът Ви се беше забъркал в предостатъчно глупости и без мен, но имате право – виновна съм – съгласих се с нея аз. – Виновна съм, че не го прибрах още когато дойдохме у вас. Тогава щеше вероятно да отиде в ТВУ и да поживее там няколко години, но нямаше да стигне до Трибунал. За това наистина съм виновна. Но откъде можех да знам? – смачках хартията и ядно я хвърлих в кошчето. 

- Спасете го! Моля Ви! – обърна го на молба майката и тръгна към мен. Отново вдигнах ръка.

- Не контролирам Трибунала – мрачно казах аз. – Синът Ви вече оказа съдействие на следствието, каза ни каквото знае. Нямам власт над присъдата, но ще направя каквото мога, за да му помогна. Имате думата ми! 

Реших, че няма нужда да призовавам изначалната сила. Надежда Семьоновна изглежда искаше да каже нещо, но се спря и ме погледна жално. Не разбирах защо си мисли, че е в моята власт да спася сина й. Аз щях да съм на подсъдимата скамейка редом с него и заради него. 

- Напуснете кабинета ми – тихо казах аз и я погледнах злобно. 

Нямаше да позволя да ме удари отново, колкото и виновна да се чувствах пред нея. Всяко нещо си има граници, а тя вече се беше подредила за наказание с този шамар. Нямах намерение да се оплаквам, но би трябвало да го сторя. Надежда Семьоновна се поколеба.

- Напуснете кабинета ми! – повторих с леден тон аз. – Не желая да Ви виждам повече, ясна ли съм?! – и й посочих вратата. Надежда Семьоновна продължаваше да ме гледа с опустошени очи. – Напуснете кабинета ми или ще ви подведа под отговорност за нападение на сътрудник на Патрула! – викнах аз и това явно я стресна. 

Тя заотстъпва заднишком към вратата и малко преди да излезе прошепна една чуто:

- Простете ми! – не реагирах. Не исках да реагирам. 

Надежда Семьоновна затвори вратата от външната страна, а аз се обърнах към прозореца. От една страна ме беше яд на мене си, че й позволих да ме удари. От друга – чувствах се твърде виновна пред нея и някак си част от мен смяташе, че шамарът е напълно заслужен. Нима не бях аз тази, която водеше разследването? Нима именно аз не водих и разпита на момчето й? Нима не бях аз тази, която пропусна да докладва за дребната простъпка? Наистина имах вина. Ударих с юмрук по черчевето на прозореца. Днешният ден беше от скапан, по-скапан. 

- Какво стана? – попита Глухарьов и застана до мен. 

Извърнах се така, че да не вижда пукнатата ми устна. Той обаче видя движението и ме принуди да го погледна в очите. 

- Какво е това? – попита той в тона му се долавяха стоманени нотки.

Обзалагах се, че ако Надежда Семьоновна беше тук, щеше да си изпати. 

- Няма значение – дръпнах се аз. – Не искам да говоря за това. 

- Тя ли те подреди така? – той ме огледа от глава до пети, все едно преценяваше какъв спаринг партньор ще съм. 

- Нито дума повече – вдигнах ръка аз. – Изобщо не ми се говори за това, ясно? 

Седнах на бюрото си. Ама че скапан ден! Нямаше ли най-после да свърши? Определено срещата с майката на момчето ми дойде в повече. Сякаш с кръвта, която ми е пуснала беше наранила и гордостта ми, при това сериозно. Глухарьов, изглежда разбрал намека, си намери някаква работа и ме остави намира. Така мълчахме поне час, докато вратата не се отвори и вътре влезе Олег, оперативният. В крайно вкиснато настроение. Когато ме видя на какво приличам обаче, мигом забрави защо се е ядосал.

- Какво е станало с лицето ти? – попита от вратата той и се приближи да ме огледа.

Извърнах се на другата страна и вдигнах здравата си ръка, за да го спра.

- Не ми се говори за това, ОК? – Олег се обърна към Глухарьов за обяснение.

Моят партньор смигна на колегата си и отговори:

- Спречкване с потърпевша – отговори кратко той.

Олег вдигна вежди невярващо, а аз изгледах кръвнишки Глухарьов. Той май се забавляваше за моя сметка. 

- Наистина ли? – попита ме Олег.

- Не ми се говори за това, ясно ли е? – изръмжах аз. 

- Защо си позволила на потърпевша да ти посегне? – невярващо попита той.

- Виж, нищо не знаеш за случая, не се меси! – троснах се аз и демонстративно се вторачих в екрана на компютъра. 

Олег схвана намека и млъкна. Така прекарахме оставащите часове до края на работния ден – в мълчание. Олег си играеше с някакъв пистолет, не разбирам много, но успя да го сглоби и разглоби няколко пъти. Глухарьов си сортираше документите. Аз се дзверех в комнютъра. Беше ми криво и бях уморена. Ако не бях на лекарства, бих се напила, но не би. Но нищо, след по-малко от седмица щях да бъда обратно на линия и тогава щях да си наваксам. 

- Хайде, време е да си вървим! – обади се Глухарьов по някое време.

Вдигнах поглед от монитора и погледнах часовника, който висеше над вратата. Оказа се, че съм прекарала последните три часа в мрачно взиране в светещото нещо. Олег никакъв го нямаше, явно си беше тръгнал вече. Глухарьов вече беше с палто и фуражка и ме гледаше подканящо. 

- Свърши ли работния ден вече? – попитах несвързано аз. Той кимна.

- Хайде, че не ми се кара нощна. 

Станах и той ми помогна с палтото. Заключи кабинета и тръгнахме към изхода. 

- Серьожа... – започнах аз, а той изсумтя, за да покаже, че ме слуша. – Нали знаеш, че и тази вечер трябва да спя у вас?

- Знам, знам – отговори той. – Спокойно. Ти си ми на гости. Само едно не разбирам - продължи леко несвързано той, – защо не кажеш на вашите какво се случва. 

- Не искам да ги тревожа – обясних аз. – Ще има да задават въпроси, а не искам да ги замесвам в това. Това е само моя работа. Тях не ги засяга.

- Аха... – измърмори той. Личеше си, че е на друго мнение.

- Виж, Серьожа - продължих да се оправдавам аз, – това е като работата в милицията. Ти не би занимавал любимата жена с това какви дела си поел, нали?

Вече бяхме стигнали до дежурния, но като чу това Глухарьов се закова на място и прихна да се смее. Зачудих се защо за момент и после осъзнах каква глупост съм изръсила – та жената, която той обичаше, беше началника на районното. Естествено, че я занимаваше с разни дела! Ама съм една идиотка! Прихнах заедно с него, а дежурният поклати глава неодобрително. Вероятно реши, че сме пияни до козирката. Глухарьов му махна с ръка, в смисъл „забрави“ и му подаде ключа за кабинета, като не спираше да се хили. 

Седнахме в колата му и той най-накрая проговори:

- По принцип имаш право, но в случая аз моята жена я занимавам с доста неща. Но си права да се притесняваш за вашите. Въпреки че, ако бях на твое място, бих им казал. Те са ти родители, редно е да знаят.

- Прав си. Но ще им кажа след като оздравея. Сега ще има много паника – обясних аз и потеглихме.

- Твоя работа – сви рамене той.