Различна психиатрия - четвърта глава (втора част)

- Тук се занимаваме с дребни простъпки, жалби на цивилни спрямо Различни и други подобни нарушения на Наказателния Кодекс – повторих любимата си фраза аз. – Работата обаче е далеч повече и по-важна, отколкото си мислите. Всъщност, ние дори не се представихме един на друг официално. Аз съм Наташа Алексеева...

- Това вече го знам – прекъсна ме изнервено той, но аз се направих, че не съм го чула и за да го стресна изцитирах пълната си титла:

- Универсален маг Висше Равнище, сътрудник на Нощния и Дневния Патрул на Москва и на Европейското бюро на Инквизицията. Понастоящем, лейтенант от юстицията.

Той зяпна от почуда. Буквално. Рядко виждам подобни физиономии. 

- Из...извинете ме... аз... просто покрай дъщеря ми.... – започна да пелтечи той.

- Няма нищо – вдигнах ръка, за да го накарам да млъкне. – Всичко е наред, стига простъпката да не се повтаря. Ще отдам незачитането на ранга на притеснението Ви. 

Може и да не харесвах как всички ми се подмазват, но нямаше да позволя да ме правят на глупачка. Имаше си йерархия в тия неща и кой знае защо не ми се занимаваше повече с формалности около въпросния млад Тъмен. Светлата му приятелка изобщо пък не ми влизаше в сметките, поне не по този начин, но какво да се прави... А баща й определено започваше да ме дразни.

- Ще се наложи да повторите всичко пред моя колега и мен, но този път с истинските подробности, а не тези за пред хората. 

- Истинските подробности ли? – не разбра, или се направи че не разбира той. 

- Точно така. Всичко, което се е случило от момента, в който сте разбрали, че дъщеря Ви ходи с Тъмен маг. 

Той стисна юмруци. Всеки баща пази дъщеря си като очите си, но за един Светъл, защото бащата беше такъв, едва ли има по-голям ужас от това драгоценното му момиченце да се среща с някакъв Тъмен пройдоха. Сто процента знаеше, че Патрулите и Инквизицията държат момчето изкъсо, все пак живееха почти врата до врата с майката. Не съм спец по междусъседски отношения, но съм сигурна, че клюките отдавна са плъзнали. Значи знаеше и че момчето е под надзор. Или поне ей сега щеше да узнае. 

- Докато дойде време за Трибунала на Инквизицията – започнах аз, - отговарям за Николай.

- Какъв Трибунал? – опули се Сорокин.

- Не е важно – махнах с ръка аз в стил „това не ти влиза в работата“. – Важното е...

- Господи Боже! – възкликна Глухарьов. – Какво правите тук?!

Докато се бях обяснявала с притеснения баща, не бях чула как ключалката се превърта. Естествено, като е видял, че ключа от кабинета му е при дежурния, Глухарьов е заключил, че ще го чакам някъде по коридорите. Като не ме е видял, е решил просто да отиде в кабинета си и вероятно да ми звънне. Реакцията му сега беше напълно нормална – все пак хората не минават през врати. Обаче аз не съм човек. 

- Здравейте, Сергей Викторович – поздравих го аз и кимнах.

- Здравейте, Наташа Алексеева – поздрави той със същия тон и окачи фуражката си на закачалката. – Какво се е случило? 

- Николай, нашият Тъмен маг е избягал със Светлата Различна, в която е влюбен. Това е бащата на момичето, Дмитрий Сорокин. Той ще обясни по-подробно за какво става дума. 

Сергей погледна преценяващо Сорокин и кимна. Съблече палтото, остави папката с документите на бюрото си и седна зад него. Беше разбрал, че работата е сериозна и се беше изтупал в униформа, което беше добре, защото оказа видимо въздействие върху Сорокин. Глухарьов кимна на нашия потърпевш и започна рецитацията си: 

- Слушам Ви, разкажете всичко, както е. 

- Извинявайте, Наташа Алексеева – обади се Сорокин видимо подразнен. – Но човек? Подигравате ли се с мен? – попита той и изгледа пренебрежително Глухарьов.

Да, понякога Различните забравят, че хората не са просто ресурс. А подобно отношение беше недопустимо за Светъл. 

- Този човек, Сорокин – започнах аз с леден тон, - е прекрасен сътрудник на милицията и най-добрия следовател в това районно. Сергей Викторович е началник-следствие и мой колега, оторизиран от двата Патрула да работи с Различни. Щом като Великите нямат възражения и аз самата нямам проблем да работя с него, кой сте Вие да имате претенции? И изобщо, какво очаквахте? Различен, внедрен в спецчастите?! Понякога нещата са много по-прости.

Глухарьов беше скръстил ръце на гърдите си и гледаше ту мен, ту Сорокин с изражението на човек, който гледа някаква много интересна пиеса. Сорокин не отговори а просто се сви на стола си. Не е хубаво да ядосваш Висш маг. Никак не е хубаво. Със сигурност беше усетил силовите вълни. 

- След като изяснихме кой кой е – обади се помирително моят колега-човек, - някой ще ми обясни ли за какво става дума? 

Аз станах и му подадох папката с документите, които Коля Тарасов толкова старателно беше завел.

- Тарасов прие делото, ако искаш прочети първо тази версия, преди господин Сорокин да ни разкаже историята за пред Различните. 

Глухарьов поклати глава. 

- Предпочитам да чуя направо версията, която ни касае. Другото е излишна загуба на време.

- Прав си. Започвайте! – обърнах се аз към Сорокин.

Той погледна първо мен, после Глухарьов и накрая все пак се обърна първо към мен:

- Велика, другарю майор, дъщеря ми изчезна днес. Тръгна за училище, както си му е редът, но после, към 9 сутринта ми се обади класната й, че Аня липсва...

- Чакайте, чакайте – вдигна ръка Глухарьов – започнете от самото начало. Откога знаете, че дъщеря Ви ходи с онова момче?

Сорокин ме погледна с надеждата, че разпита ще водя аз, но поклатих глава.

- Отговаряйте, Светли. Във ваш интерес е това да стане бързо, за да можем да задействаме процедурата за издирване. Сергей Викторович е старши по чин, така че въпросите ще задава най-вече той. Очаквам от Вас да отговаряте максимално точно и подробно и да не премълчавате нищо.

Сорокин кимна и наистина започна разказа си:

- Разбрах, че Аня си има приятел преди повече от три месеца. Естествено, не бях на седмото небе. Та тя е само на шестнайсет! Рано й е още да се занимава с момчета. И аз, и майка й я разпитвахме за името на момчето, но тя категорично отказа да ни каже. Само повтаряше, че е от нейното училище, че е много добро и умно момче и че ако нещата заедно им потръгнат, ще ни запознае с него.

Прихнах да се смея на глас, при което Глухарьов не се сдържа:

- Нещо смешно ли виждате, лейтенант Алексеева? – и ми се намръщи, за да ми даде знак, че прекалявам.

- Съжалявам, Сергей Викторович, но някак си от шестнайсетгодишна да чуя фразата „когато нещата потръгнат“ ми се вижда ужасно нелепо. Тя какво, да не е решила да се омъжва за него?

За мое огромно учудване, Сорокин кимна. Тъжно и примирено...

- Смяташе, че той е любовта на живота й – каза тихо той. – С майка й бяхме категорично против. Тя е човек, но въпреки това усещаше, че нещо не е наред. Затова един ден помолих колегите да я проследят.

- Колегите? – вдигнах вежди аз. – Какви са тия колеги?

- Аз съм катаджия – сви рамене той, все едно очакваше ей сега да го изгонят. – Помолих колегите на поста да се повъртят по местата, където се събират младежите. Хванали Аня да се целува с момче в градинката зад нашия блок. Пратиха ми снимка на телефона. Веднага познах Николай. 

- И естествено, сте побеснели... – предположих аз. – На кого от двамата поставихте първо ултиматум? На нея или на него? Само едно не разбирам, как съвместявате битието на катаджия с това на Светъл маг.

Бащата поклати глава и този път се обърна към Глухарьов за помощ. Явно разчиташе на някакъв вид мъжка солидарност.

- Отидох да си поговоря с Николай, като мъж с мъж. Исках да му обясня, че няма да позволя да си играе с дъщеря ми и че връзката им няма никакво бъдеще. Все пак той е Тъмен. А иначе, аз съм в администрацията, не съм на постовете и не заработвам – добави той и ме изгледа злобно.

Странни са това, хората. А явно и Различните. Колко трябва да смянаш, че вършиш нещо добро, че да работиш като катаджия? Другото обаче беше по-интересно, от гледна точка на нашето разследване. Саморазправата никак не е хубаво нещо...

- Защо не подадохте протест до някой от Патрулите? – намесих се аз. – Все пак ако Тъмен Първо равнище общува със Светла, това може да се тълкува като провокация и опит за нарушаване на равновесието. 

- Аз съм част от системата – горчиво обясни Сорокин, - знам как се влачат тези неща. Патрулните по-скоро щяха да си затворят очите, отколкото да си свършат работата.

Настръхнах и скочих от мястото си. 

- А Вие с колко точно Патрулни сте си имали работа? – повиших тон аз. – Може във вашата професия всички да са корумпирани, но при Различните такива неща няма! 

Глухарьов ми направи знак да седна. 

- Какво стана, когато отидохте при момчето? – попита той, давайки ми да разбера, че е по-добре да го оставя сам да се оправя.

Не възразявах. Въпреки това ми идеше да извия врата на Сорокин. Светли, пресветли магове! Да ги питам дали всичко щеше да им е в черно и бяло, ако трябваше да работят в Патрула! Там нещата рязко започват да добиват цвят и нюанси.

- Той се прояви като мъж, признавам му го – започна Сорокин. – Срещнахме се пред техния блок. Каза ми, че обича Аня и за него нямат значение нито разликата в ранга, нито разликата в боята. Закле ми се, че би я защитил от всичко.

Любов... младежка любов. Явно малкият наистина беше хлътнал до уши. Не го винях, на тази възраст е нормално. Чувствал се е различен от околните и е намерил себеподобна. На тия години децата изобщо не гледат боите. Няма значение, че тя е Светла, а той Тъмен – те са се харесали и типично по тийнейджърски, са решили да се опълчат на целия свят. Затова и Николай е решил да се покаже мъж пред бащата на момичето.

- Какво направихте Вие? – попита Глухарьов. 

- Отговорих му, че с Аня нямат бъдеще. Той е Тъмен, а тя – Светла. Изначалните сили ще ги разделят. Той обаче беше категоричен, че те ще са първите.

- Младите и техните идеи да променят света – обадих се аз и Глухарьов ми пусна един изпепеляващ поглед.

- Той наистина си вярваше – продължи бащата без да ми обръща внимание.  – После се върнах вкъщи и забраних на дъщеря си да се вижда с него. Тя ми направи сцена и избяга с него. После се върна разплакана. Не каза какво е станало. След това на прага се появиха сътрудниците на Нощния Патрул. Ние с майка й искахме да отидем с нея, но ни забраниха. Аня отдавна е навършила шестнайсет и по Договор вече е възрастна – обясни Сорокин, вероятно заради Глухарьов. – Когато я върнаха, два дни по-късно, тя само плачеше и гледаше в една точка. Така беше допреди седмица. Тогава видимо се оживи, почти стана нормална. А днес просто изчезна.

- Повече от ясно е, че са избягали заедно – обадих се аз. 

Глухарьов ми направи физиономия, но аз продължих: 

- Онова, което описахте е почти идентично с любовна мъка. Докато Николай го е нямало е била тъжна и в депресия. След като се е върнал под домашен арест, тя се е оживила. Имате ли паролите за профилите й в социалните мрежи?

Двамата мъже ме погледнаха втренчено. 

- Какво? – учудих се аз. – Не знаете ли, че младите общуват онлайн? Да не мислите, че си говори по телефона с него? Имате ли ги, или не?

Бащата се замисли. После поклати глава.

- Нямам ги. За съжаление, ги нямам. 

- А къде е телефонът или компютърът й? Можем ли да влезем там? 

- Телефонът й е изключен и не е вкъщи. Звънях няколко пъти. Компютърът обаче е у дома. Да го донеса ли?

- Абсолютно. Ще се опитам да й хакна профила – обясних аз. – Може да имат общи снимки и да можем да разберем къде са. 

- Ще я намерите ли? - попита ни с надежда Сорокин. 

С Глухарьов се спогледахме. Да обещаем подобно нещо би било равносилно на дадена дума. А Различните държат на думата си. Сорокин ме гледаше така, все едно ей сега ще ме накара да призова изначалните сили. 

Глухарьов се направи на зает и оставаше аз да отговоря. 

- Ще се опитаме, но за целта трябва да знаем къде ходи Аня. 

- Имам пълен списък с локациите - оживи се бащата. – Помолих колегите от патрула да записват всяко място, на което са я видели. Ето списъка!

Той се разрови из джобовете на връхната си дреха и извади три сгънати листа от тетрадка. На тях с различен почерк бяха надраскани адреси. Той протегна ръка към мен, но аз обясних: 

- Не на мен, на него. Аз не познавам района. 

Глухарьов взе листите и започна да чете.

- Страшно много места са. Няма да можем да се справим сами. 

Бащата видимо посърна. 

- Знаете ли какво? Донесете компютъра на Аня, аз ще проверя там. Хайде! – подканих го аз.

Сорокин се поколеба за момент, после се ръкува с мен и Глухарьов и излезе. Моят колега едва дочака вратата да се затвори от външната страна и попита:

- Какво мислиш за тая каша? Аз вече се оплетох. Какъв им е проблема на тия родители? 

Той стана и започна да трие очите си, макар и на двамата да ни беше ясно, че нито му се спи, нито е толкова уморен. Понякога са нужни определени действия, за да си проясниш главата. 

- Проблемът е, че са от различни бои. Като Ромео и Жулиета, само че там родителите са били проблема. А тук – самата същност на децата – обясних аз. – Те още не го съзнават, но ще мине време и самата идеология, в която са възпитавани ще ги раздели. Тогава ще си обявят дуел, единият ще загине, а другият сам ще отиде в Сумрака. Имало е вече такъв случай и след него всеки опит за връзка между Тъмни и Светли се контролира от Патрулите. За да няма други жертви. Всеки от тях може да си намери приятел от своята боя. Обаче за беля те са не само съученици, но и съседи – просто е било въпрос на време. А сега са избягали. Дано не са чели Шекспир, че ще имаме проблеми... Ще можем ли да ги намерим? – попитах и кимнах към листите с адреси.

Глухарьов закрачи напред-назад из кабинета. 

- Твърде много са. Няма да успеем сами. Ще звънна на Денис.

- Трябва да се обадим на майката. Така няма да стане, може да обикаляме цял ден, като предишния път. Откъде да знаем къде може да се мотае синът й.

- Щом казваш. Звънни й да дойде тук. Тъкмо да се обяснят с бащата. 

- Не съм съвсем сигурна, че това е много добра идея, но май наистина имаме нужда от помощта й. 

Различни Взаимоотношения - четвърта глава

Надежда Семьоновна безмълвно се настани на стола пред бюрото ми и ме изчака да седна срещу нея. Прибрах камата и колана вътре в едно от чекмеджетата на бюрото. Не знаех защо е дошла при мен тази отчаяна майка, но определено в момента предпочитах да съм навсякъде другаде, само не и тук. Тя, впрочем, изглеждаше още по-зле от преди: рошава, с огромни тъмни сенки под очите, с подпухнало от плач лице и нездрав цвят на кожата. И дрехите, които беше облякла, изглеждаха като първото, което е издърпала от гардероба – оранжев развлечен анцуг и кой знае защо – прилепнала блуза с дълъг ръкав, по-подходяща за някой офис. Все едно е тръгнала от някъде много бързо. 

Имах вина пред нея. Мразя, когато става така. Въздъхнах и я погледнах в очите. Както и очаквах, посрещна ме безгранична болка и ужас. Нямаше нужда да чета аурата й, всичко, до най-малката подробност, беше изписано на лицето й. 

- Защо сте дошли при мен? – попитах аз като се стараех да звуча хем строго, хем не достатъчно арогантно. – Не мога да Ви помогна. 

- Ти си виновна! – изхлипа жената и ме погледна с толкова омраза, че се зачудих дали над главата ми вече не се върти фуния на Инферното.

Майчината прокоба е най-страшната – но обикновено това го казват за прокобата на собствената майка. Интересно, какво ли ставаше, ако чужда майка те прокълне заради детето си? Започвах сериозно да се чудя дали раняването ми вчера не е плод на нещо подобно. Случайностите никога не са случайни. А да простреляш Висш Различен си е постижение – колкото и да съм неопитна за полева работа, пак е странно. А обръщението на „ти“ към Различен с по-висок ранг без разрешение го пропуснах покрай ушите си. Да не издребняваме.

- Не съм виновна аз, Надежда Семьоновна – въздъхнах аз и реших да използвам следователския тон на Глухарьов, когато разговаря с тъжители. – Синът Ви сам се е забъркал в глупости, аз се опитах да го отърва, но не можах. Съжалявам!

- Съжаляваш? – попита ме с чужд глас отчаяната майка. 

Чувах толкова много изпепеляваща омраза, че ми се зави свят. Гривната на ръката ми започна да се затопля.

- Съжаляваш?! – извика истерично тя и скочи от стола. – Синът ми отива на сигурна смърт заради теб и ти имаш наглостта да ми кажеш, че просто съжаляваш?! – в погледа й не беше останал много разум.

Замислих се – какво да направя сега? Да я обезвредя? Амулетите по мен можеха да сработят всеки момент. Имах пълното право да мисля, че тя не е дошла само за да ми търси сметка. Както и при хората, има Различни, обикновено Тъмни, които са склонни заради пари и отстъпки да направят някое и друго заклинание. За болест, смърт, нещастие – някои от тях взимат пари само от хората – лъжат ги като овце. Други обаче, изключително редки случаи, припечелват като правят силни заклинания за слаби Различни. Надежда Семьоновна беше слаба Различна, но достатъчно отчаяна за да прибегне до подобни глупости. Съмнявах се някое от заклинанията, които вероятно криеше в ръкава си да ме засегне. С едно махване на ръка можех да я направя на пух и прах. И нея, и глупавите й идеи за нападение.

Обаче от друга страна наистина се чувствах виновна. Синът й беше пълен глупак, но си оставаше нейно дете. Тя нямаше никога да престане да го обича. Жената беше научила какво е Трибунал и че Инквизицията съществува едва преди няколко дни. При това беше разбрала, че именно детето й ще бъде подсъдимо в един много сериозен Трибунал за нелегално жертвоприношение с неизвестен извършител. Че има шанс да го развъплътят и да отиде в Сумрака. Че тя може да загуби сина си завинаги. Всичко това, след като дойде тук, в този кабинет. Донякъде разбирах защо ме държи отговорна.

- Те го отведоха – изхлипа тя и закри очите си с ръка. – Днес, днес го отведоха. Аз исках... Те не ме пуснаха...

Ясно, синът й беше задържан от Инквизицията и не са я пуснали да го придружи. Рутинна практика – на никого от роднините, били те хора или Различни, не се позволява да придружават подсъдимите. Но Надежда Семьоновна не разбираше това. Ако ставаше дума за човешки съд, момчето щеше да остане под домашен арест, но в случая това не беше човешки съд. Синът й пък не беше човек. 

- Това е рутинна практика – отговорих сухо аз. – Те ще се грижат добре за него. Инквизицията, въпреки страховитото име, няма практика да измъчва подсъдимите преди процеса.

Майката ме погледна с безумен поглед. 

- Рутинна практика?! – повтори тихо тя. – Рутинна практика! – изкрещя в лицето ми. – Моето дете, МОЕТО ДЕТЕ отива на смърт, а ти ми обясняваш, че е рутинна практика!!!!

С тези думи тя се пресегна през бюрото и ми заби един звучен шамар. С всичка сила. Ушите ми писнаха, а от устата ми потече кръв. Залитнах на стола и за капак ударих ранената ръка в облегалката, от което почти паднах. Усетих металния вкус на кръв в устата си. Не го очаквах. Очаквах какво ли не друго, но не и това. Когато си Различен, рано или късно отвикваш да се пазиш от физическо насилие. Просто малко хора или Различни са толкова глупави да се опитат да ти посегнат. Нещо в аурата ти им пречи. Майката обаче беше отчаяна.

- Ти си виновна! Ти, ти!!! – изхлипа жената и се стовари на стола пред бюрото ми. 

Притиснах ръка към бузата си – бях абсолютно сигурна, че е мораво-червена – и проверих устната си. По пръстите ми остана кръв. След секунди майката ме погледна умолително.

- Казаха ми, че и ти ще си на Трибунала – започна тя горестно. – Моля те, спаси сина ми! – и тя посегна към ръката ми, здравата. 

Отдръпнах ръката си и станах. Странно нещо е това, майчината психика. В един момент е готова да избие света заради детето си, а в следващия – да се влачи по корем, пак заради него. Ранената ръка леко ме болеше – явно заради удара, който наистина беше сериозен. Ушите ми още леко пищяха. Ако беше била синчето си по този начин, сега нямаше да водим този разговор.

- Не сте разбрали – горчиво отговорих аз и отидох до бюрото на Глухарьов да търся ролката тоалетна хартия. – Ще бъда на Трибунала, но като подсъдима – майката поклати глава като кон на празни ясли.

- Но нали...

- Няма „нали“ в съда на Различните, Надежда Семьоновна – въздъхнах аз и притиснах парче тоалетна хартия към спуканата си устна. – За Инквизицията разследващ, който не е успял да предотврати нарушение на Договора е също толкова виновен, колкото и нарушителя. Аз и моят колега ще бъдем подсъдими наравно със сина Ви. Половината Патрул са свидетели. Нямам власт да го спася. Направих каквото можах. 

- Той щеше да е при мен, ако ТИ не се беше набъркала в живота ни! – скочи майката и посегна към мен.

Вдигнах предупредително ръка, защото тя посегна към ранената. В нея все още държах парчето тоалетна хартия, на което ясно личеше петно кръв.

- ВИЕ дойдохте да търсите помощ, Надежда Семьоновна! – отговорих сурово аз. – Впрочем, синът Ви щеше да е при вас, ако го бяхте били поне няколко пъти в живота му така, както ударихте мен. Не съм в състояние да се бия с вас в момента – допълних аз и кимнах към ранената си ръка. 

Майката отстъпи и ме огледа, все едно едва сега виждаше превръзката през врата ми. Мисля, че схвана намека. 

- Синът Ви се беше забъркал в предостатъчно глупости и без мен, но имате право – виновна съм – съгласих се с нея аз. – Виновна съм, че не го прибрах още когато дойдохме у вас. Тогава щеше вероятно да отиде в ТВУ и да поживее там няколко години, но нямаше да стигне до Трибунал. За това наистина съм виновна. Но откъде можех да знам? – смачках хартията и ядно я хвърлих в кошчето. 

- Спасете го! Моля Ви! – обърна го на молба майката и тръгна към мен. Отново вдигнах ръка.

- Не контролирам Трибунала – мрачно казах аз. – Синът Ви вече оказа съдействие на следствието, каза ни каквото знае. Нямам власт над присъдата, но ще направя каквото мога, за да му помогна. Имате думата ми! 

Реших, че няма нужда да призовавам изначалната сила. Надежда Семьоновна изглежда искаше да каже нещо, но се спря и ме погледна жално. Не разбирах защо си мисли, че е в моята власт да спася сина й. Аз щях да съм на подсъдимата скамейка редом с него и заради него. 

- Напуснете кабинета ми – тихо казах аз и я погледнах злобно. 

Нямаше да позволя да ме удари отново, колкото и виновна да се чувствах пред нея. Всяко нещо си има граници, а тя вече се беше подредила за наказание с този шамар. Нямах намерение да се оплаквам, но би трябвало да го сторя. Надежда Семьоновна се поколеба.

- Напуснете кабинета ми! – повторих с леден тон аз. – Не желая да Ви виждам повече, ясна ли съм?! – и й посочих вратата. Надежда Семьоновна продължаваше да ме гледа с опустошени очи. – Напуснете кабинета ми или ще ви подведа под отговорност за нападение на сътрудник на Патрула! – викнах аз и това явно я стресна. 

Тя заотстъпва заднишком към вратата и малко преди да излезе прошепна една чуто:

- Простете ми! – не реагирах. Не исках да реагирам. 

Надежда Семьоновна затвори вратата от външната страна, а аз се обърнах към прозореца. От една страна ме беше яд на мене си, че й позволих да ме удари. От друга – чувствах се твърде виновна пред нея и някак си част от мен смяташе, че шамарът е напълно заслужен. Нима не бях аз тази, която водеше разследването? Нима именно аз не водих и разпита на момчето й? Нима не бях аз тази, която пропусна да докладва за дребната простъпка? Наистина имах вина. Ударих с юмрук по черчевето на прозореца. Днешният ден беше от скапан, по-скапан. 

- Какво стана? – попита Глухарьов и застана до мен. 

Извърнах се така, че да не вижда пукнатата ми устна. Той обаче видя движението и ме принуди да го погледна в очите. 

- Какво е това? – попита той в тона му се долавяха стоманени нотки.

Обзалагах се, че ако Надежда Семьоновна беше тук, щеше да си изпати. 

- Няма значение – дръпнах се аз. – Не искам да говоря за това. 

- Тя ли те подреди така? – той ме огледа от глава до пети, все едно преценяваше какъв спаринг партньор ще съм. 

- Нито дума повече – вдигнах ръка аз. – Изобщо не ми се говори за това, ясно? 

Седнах на бюрото си. Ама че скапан ден! Нямаше ли най-после да свърши? Определено срещата с майката на момчето ми дойде в повече. Сякаш с кръвта, която ми е пуснала беше наранила и гордостта ми, при това сериозно. Глухарьов, изглежда разбрал намека, си намери някаква работа и ме остави намира. Така мълчахме поне час, докато вратата не се отвори и вътре влезе Олег, оперативният. В крайно вкиснато настроение. Когато ме видя на какво приличам обаче, мигом забрави защо се е ядосал.

- Какво е станало с лицето ти? – попита от вратата той и се приближи да ме огледа.

Извърнах се на другата страна и вдигнах здравата си ръка, за да го спра.

- Не ми се говори за това, ОК? – Олег се обърна към Глухарьов за обяснение.

Моят партньор смигна на колегата си и отговори:

- Спречкване с потърпевша – отговори кратко той.

Олег вдигна вежди невярващо, а аз изгледах кръвнишки Глухарьов. Той май се забавляваше за моя сметка. 

- Наистина ли? – попита ме Олег.

- Не ми се говори за това, ясно ли е? – изръмжах аз. 

- Защо си позволила на потърпевша да ти посегне? – невярващо попита той.

- Виж, нищо не знаеш за случая, не се меси! – троснах се аз и демонстративно се вторачих в екрана на компютъра. 

Олег схвана намека и млъкна. Така прекарахме оставащите часове до края на работния ден – в мълчание. Олег си играеше с някакъв пистолет, не разбирам много, но успя да го сглоби и разглоби няколко пъти. Глухарьов си сортираше документите. Аз се дзверех в комнютъра. Беше ми криво и бях уморена. Ако не бях на лекарства, бих се напила, но не би. Но нищо, след по-малко от седмица щях да бъда обратно на линия и тогава щях да си наваксам. 

- Хайде, време е да си вървим! – обади се Глухарьов по някое време.

Вдигнах поглед от монитора и погледнах часовника, който висеше над вратата. Оказа се, че съм прекарала последните три часа в мрачно взиране в светещото нещо. Олег никакъв го нямаше, явно си беше тръгнал вече. Глухарьов вече беше с палто и фуражка и ме гледаше подканящо. 

- Свърши ли работния ден вече? – попитах несвързано аз. Той кимна.

- Хайде, че не ми се кара нощна. 

Станах и той ми помогна с палтото. Заключи кабинета и тръгнахме към изхода. 

- Серьожа... – започнах аз, а той изсумтя, за да покаже, че ме слуша. – Нали знаеш, че и тази вечер трябва да спя у вас?

- Знам, знам – отговори той. – Спокойно. Ти си ми на гости. Само едно не разбирам - продължи леко несвързано той, – защо не кажеш на вашите какво се случва. 

- Не искам да ги тревожа – обясних аз. – Ще има да задават въпроси, а не искам да ги замесвам в това. Това е само моя работа. Тях не ги засяга.

- Аха... – измърмори той. Личеше си, че е на друго мнение.

- Виж, Серьожа - продължих да се оправдавам аз, – това е като работата в милицията. Ти не би занимавал любимата жена с това какви дела си поел, нали?

Вече бяхме стигнали до дежурния, но като чу това Глухарьов се закова на място и прихна да се смее. Зачудих се защо за момент и после осъзнах каква глупост съм изръсила – та жената, която той обичаше, беше началника на районното. Естествено, че я занимаваше с разни дела! Ама съм една идиотка! Прихнах заедно с него, а дежурният поклати глава неодобрително. Вероятно реши, че сме пияни до козирката. Глухарьов му махна с ръка, в смисъл „забрави“ и му подаде ключа за кабинета, като не спираше да се хили. 

Седнахме в колата му и той най-накрая проговори:

- По принцип имаш право, но в случая аз моята жена я занимавам с доста неща. Но си права да се притесняваш за вашите. Въпреки че, ако бях на твое място, бих им казал. Те са ти родители, редно е да знаят.

- Прав си. Но ще им кажа след като оздравея. Сега ще има много паника – обясних аз и потеглихме.

- Твоя работа – сви рамене той. 

ИСКРЕНО И ЛИЧНО С ГЛУХАРЬОВ И НАТАША - ВТОРА ЧАСТ

На Сергей му трябваха повече от петнайсет минути, за да се върне при нас. Изглеждаше мрачен и крайно недоволен от ситуацията, но някак примирен. Както вероятно изглеждат животните в кланицата. Знаят какво ще им се случи, не им харесва, но не виждат и изход от ситуацията. 

- Къде са ти тъпите въпроси? – изръмжа той, докато се настаняваше на мястото си до мен. – Айде задавай ги и ми се махай от главата! 

Нашата авторка послушно включи диктофона и прелисти тефтера си. 

- Следващите въпроси са по-скоро за Наташа – обясни тя. – Не за теб. 

Глухарьов ме сръга и си наля поредната чаша водка. 

- Ти си на пангара, оправяй се! – злорадо каза той, но като видя, че се намусих ми наля и на мен една чаша, за помирение. 

- Това тук не е разпит, Сергей! – възрази нашата авторка. – Вие абсолютно доброволно се съгласихте да ви взема интервю. И двамата – тя ни погледна строго. 

- Доброволно, друг път – изсумтя моят колега. – Питай го ей това – той ме посочи – колко време ми пили на главата. Пред нея Инквизиторите пасти да ядат.

Нашата авторка вдигна вежди, а аз се изхилих.

- Я се разкарай, Серьожа! – сръгах го аз. – Много пък разбираш от Инквизитори! 

- За следващите въпроси, ще разчитаме на твоите познания, Наташа – продължи авторката ни, - защото читателите искат да разберат повече за света на Различните.

Намръщих се. Как да обясниш нещо на някого, ако той никога не го е виждал? За Различните по принцип не беше прието да се говори с хора, а за Сумрака и така нататък се говореше само с ония, които сами баха влизали там. Как сега щях да отговарям? 

- Първият въпрос към теб, Наташа, е как функционират Дневният и Нощният патрул?

Зяпнах. Да ме беше питала да изредя всички допълнения към Великия Договор, пак имах по-голям шанс да го обясня. Глухарьов до мен просто прихна да се смее. Гадняр. 

- Защо се хилиш? – изръмжах аз. 

- Защото... - той се задави от смях – аз не се бях сетил да те питам, затова. Такъв съм кретен!

- Вярно е, кретен си – срязах го в отговор. – Обаче за това ще си говорим после. Като няма свидетели – кимнах аз към машинката на масата и към нейната собственичка. 

Моят колега ме погледна преценяващо и после започна да се кикоти в шепата си. Явно не ме смяташе за кой знае какъв противник. Грешен ход, драги...

- Това е много, много общ и сложен въпрос и за да отговоря, ще трябва да обясня как функционира светът на Различните – започнах аз накрая.

- Читателите точно това искат да знаят – включи се авторката. – Защото постоянно споменаваш, че светът на Различните не прилича съвсем на този на хората, но не казваш нито как точно, нито даваш подробности. Искат да разберат.

- Не е прието да се обяснява за Сумрака на онези, които не са били там – обясних аз. – Затова и не знам откъде да започна. 

- Започни от началото – предложи Глухарьов. – Това винаги помага. 

Реших да спечеля време, като надигна водката. Какво ти тук начало? Та то беше някъде в каменната ера, когато са гонили мамути с копия. Не, така нямаше да стане. 

- Патрулите са се появили горе-долу по същото време, когато се е появил и Великият Договор – започнах аз разказа си. 

Яд ме беше, че бях пропуснала началните часове в Патрула, та не можех да разказвам добре тая история. Пък и не я разбирах много. Сега щеше да ми се наложи поне да се опитам да скалъпя някакво подобие на смислена история. 

- Някога, много отдавна, преди повече от 1000 години, Различните се месели в делата на хората – продължих да разказвам аз. – Стигнало се дотам, че започнали дори да се бият в човешките войни наравно с обикновените войници. Естествено, че пълководецът на чиято страна се биел Различен побеждавал лесно. Станало обаче така, че самите Различни започнали да се избиват едни други за човешки каузи. И затова, след като много Различни загинали в онези мрачни дни, оцелелите се събрали и сключили Великия Договор, който определя правата и задълженията на всяка страна – на Светлите и Тъмните. Така били създадени Патрулите. Нощният Патрул контролира Тъмните да не нарушават Договора и пази Светлите. Дневният Патрул контролира Светлите да спазват Договора и защитава своите Тъмни събратя.

Глухарьов вдигна ръка като в училище. Напуши ме смях.

- Кажи, Серьожа!

- Винаги съм се чудил защо са им такива имената – каза той и се почеса по тила. – Защо тоя дето надзирава Тъмните твари се нарича Нощен Патрул? Нали там са Светлите? Не разбирам.

- Добър въпрос – съгласих се аз. – Знам че е объркано, но имената на Патрулите идват от времето, през което трябва да пазят равновесието. Тъмните са активни нощем, следователно патрулът на Светлите, който ги надзирава се нарича Нощен, по времето когато трябва да е активен. Смените там започват от осем вечерта и продължават до изгрев, или до осем сутринта, за по-удобно. Не че няма и дневна смяна, тогава се извършват административните дейности. Просто името е останало от времето, когато Патрулите са били нещо като градска стража. Само че на Различните. Едните застъпват по изгрев, другите по залез. При Тъмните, смените започват от осем сутринта и продължават до осем вечерта. Такива работи. 

- Я дай аз да го обясня, че от това твоето нищо не се разбира! – намеси се Сергей.

- Да, а ти щото много добре обясняваш! – озъбих му се в отговор. – Дето десет минути не можа да кажеш на Ира какви си ги забъркал с подотчетните патрони!

Глухарьов прихна да се смее, но после някак се овладя и ме изгледа мрачно. Преди седмица беше изсипал цяла кутия патрони. Разлетяха се из коридорите, иди ги събирай. Естествено, успяха с дружни усилия да съберат към половината, а за липсата трябваше да се доложи на началника. Не бях виждала Сергей да пелтечи така. 

- Това е друга работа – смутолеви той. – А сега за твоите Патрули... – той се почеса по тила. – Значи, как да ви го обясня по-ясно... Те са като две районни на милицията. Да речем, че в града вместо да има десет районни, има само две. На двата края на града. През половината ден те патрулират из целия град, а в другата половина на деня дежурят по ред. 12 часа едното, 12 часа другото. 

Скръстих ръце на гърдите си. Извъдил се голям оратор, значи... 

- А това с Тъмните и Светлите как ще го обясниш, че ми стана интересно? – попитах аз ехидно. 

Сергей ми не намръщи. Да го видя сега какво ще обяснява...

- Значи... – започна той колебливо, все едно си търсеше думите с кучето. - Светлите са нещо като кокошкарчета дето сме ги гепили за дребно хулиганство. Те не са лоши, дори не искат да правят нещо лошо, просто са сгазили лука. Тъмните приличат по-скоро на рецидивисти. Тяхната цел е да правят само и единствено зло.

- Аааа, Серьожа – размахах ръце аз, - това тотално го обърка! Не е така – и Светлите, и Тъмните могат да творят и добро, и зло. Зависи от ситуацията. Само че Тъмните са по-подвластни на Мрака, т.е. да правят зло, а Светлите – на Светлината, съответно на тях им е по-лесно да правят добро. Но и едните, и другите са нарушители по Договора. Не е като едните да са само добри, а другите – само лоши. Много по-сложно е. 

Авторката вдигна ръка и ми направи знак да млъкна. Погледнах я изненадано, а Сергей просто поклати глава и ни наля по още една чаша. Това щеше да е трудно. Лошото е, че започваше да ми лази качествено по нервите. 

- Чакай Наташа! Така става още по-объркано и читателите съвсем нищо няма да разберат. Първо обясни как функционират Патрулите! Дотук разбрахме, че Нощният следи Тъмните и дежури нощем, а Дневният следи Светлите и е на смяна денем. Но каква е структурата вътре?

- Нека аз да обясня, ще стане по-бързо! – обади се Глухарьов преди да съм успяла да си отворя устата. – Представете си едно нормално районно управление. Само че пълно с Различни. Има дежурен – обикновено Различен с низш ранг...

Беше мой ред да прихна. 

- Ти кога ги научи тия работи, бе, Серьожа? – попитах и го сръгах в ребрата. 

- Трай сега! – сряза ме той и бутна ръката ми настрана. – Аз съм ченге, работата ми е да си отварям очите на четири. Та, имаме дежурен. След това имаме патрулни – те са си като нашите момчета в отдела дето ги пускаме с патрулката да обикалят района. Те следят да няма нарушители. После има оперативни. Тях ги викат, когато стане напечено и тяхната работа е най-гадна, защото трябва да ловят нарушителите. 

- И най-опасна – кимнах аз.

Беше удивително колко добре обяснява. Да му се ненадяваш как беше успял да схване структурата на Патрула. Не ми беше приятно да го призная дори пред себе си, но май наистина обясняваше по-ясно от мен. А аз за да разбера кое как стои в Патрула, трябваше да поработя там година...

- Има и следователи – това са техните Висши – продължи Сергей. - Те могат да работят с оперативните, но най-често си се занимават с някакви техни си дела, които само те си разбират.

Моят колега се почеса по тила и ме погледна подканящо. Дотук се беше сблъсквал само с тези звена на Патрула, при това само на Нощния. В Дневния ми беше абсолютно забранено да го водя така или иначе. Поне докато Завулон не си променеше решението. 

- Освен това има отдел, който отговаря за обучението на младите Различни, тези дето сега са ги инициирали, и аналитици, които са нещо като нашата криминална лаборатория. 

- Тия не ги знам – замислено каза моят колега.

- Не си ги виждал, затова. Всеки патрул има свое ръководство – това е същото като в МВД. Има началник на Патрула – в нашия случай Светлите ги ръководи Хесер, а Тъмните – Завулон. И има началници по оперативната, учебната част и така нататък.

- Нещо като началниците на следствения и оперативния отдел при нас – додаде Глухарьов. 

- Точно така – кимнах доволно. 

Май криво-ляво и с общи усилия успяхме да обясним кое как стои. 

- Добре, май сега е малко по-ясно – замислено каза нашата авторка и надраска нещо в тефтера си. – Но все пак, да обобщя, работата на Патрулите е подобна на тази на МВД, нали така? 

- Именно – отговорихме с Глухарьов в един глас и се спогледахме. 

Авторката прелисти нещо из тефтера си и продължи:

- А какви са тези Изначални Сили, за които говориш постоянно? 

Почесах се по тила. Странно беше колко лесно възприех жеста на Глухарьов, когато се чудя какво да отговоря. Май не ми влияеше добре да се въртя около него всеки ден...

- Ами, това са двете сили, които ръководят Различните – започнах аз. – Хората ги знаят като „доброто“ и „злото“. В Сумрака, там където могат да ходят Различните, има само Светлина и Мрак. В зависимост от това дали си Светъл или Тъмен, можеш да призовеш една от Силите на помощ. Те се появяват като топчета в ръцете ни, когато се кълнем. Хората се кълнат в свещените си книги, а ние – в изначалните Сили. Те не са богове, защото Различните не вярват в религията, поне повечето. Обаче са онова, към което се обръщаме за помощ, когато стане напечено. 

- И все пак – настоя авторката ни, - какво представляват те?

- Никой не знае – свих рамене аз. – Знае се само, че са съществували откакто ги има и Различните. Сумракът ни дава живот, но Светлината и Мракът го предопределят. Ако у теб има повече Мрак – ставаш Тъмен, ако пък обичаш Светлината – те чака живот на Светъл Различен. У хората също има от тези сили. Просто на тях им е по-лесно да живеят и с двете едновременно. При Различните нещата не са толкова прости. Трябва да избереш страна. Или - или. Поне на повечето им се налага да избират. 

Изведнъж всички в стаята бяхме станали сериозни. Глухарьов престана да ме майтапи, дори спря да си налива чаша след чаша водка. Чак се чудех как досега не се е отрязал тотално. Аз пък бях станала мрачна. Не обичам да говоря за тези неща, защото именно уклона ми и към двете изначални Сили ме отличава от останалите Различни. 

- Наричаме ги „изначални“, защото някога се е вярвало, че те ти дават силата на Различен – продължих аз след малко. - Сега знаем, че не е съвсем така, но дори и в момента за един Различен е най-лесно и просто да призове силата, на която служи. Ако е искрен, Светлината или Мракът му идват на помощ. Но да си кажа честно, аз самата не разбирам много тая част. Това е като електричеството. Знаеш, че работи и не си задаваш въпроса как точно става това. Поне за мен е така. има си специални хора в Инквизицията, които се занимават с това. Нещо като наука е. Аз обаче никога не съм задълбавала, съжалявам – разперих ръце накрая. 

Авторката ни си записа нещо. Вече започвах да се дразня. Със Сергей си разменихме многозначителни погледи. Реших да го оставя да бъде лошото ченге. И без това беше по-страшният от двамата и по някаква причина нашата авторка почти винаги слушаше, когато й скръцне със зъби.

- Ще обясниш ли най-накрая какво толкова драскотиш там? – попита моят колега и посочи тефтера. 

Тя моментално го затвори. 

- Ами...ъ... водя си бежки.

- От какъв зор? – вдигна вежди Сергей. – Нали тая машинария записва всяка наша дума? – додаде той и кимна към невинното диктофонче на масата.

- За всеки случай – усмихна се тя криво. – Може да се развали и тогава ще трябва да ви карам да повторите всичко. 

- Ще имаш да вземаш! – прихна той. 

- Има ли други въпроси? – поинтересувах се аз. 

Първоначално много ми харесваше идеята да дадем интервю и че някой се интересува от нас, но когато заговорихме за Различните, нещо започна да не ми е по сърце. Едно беше да обяснявам на Сергей, с когото работехме заедно и имахме общи проблеми, а съвсем друго да споделям съкровени тайни от света на Различните с напълно непознати. Харесваше ми, че някой се интересува от нас, но всяко нещо си има граници. Това си беше направо навлизане в личното пространство. Още един поглед, който си разменихме с Глухарьов беше достатъчен, за да станем едновременно от масата. 

- Стига толкова за днес – каза той твърдо и махна по посока на вратата. – И на мен, и на Наташа ни писна от тоя разпит. Нали? – наклони глава към мен Сергей. 

Кимнах. Дори и да имаше още въпроси, не исках да отговарям днес. 

- Извинявай, че така става – казах аз, - но наистина се уморих вече. Другите въпроси ще ги видим друг ден. 

Нашата авторка ни огледа критично, после без дума да каже си събра нещата и напусна апартамента на моя колега. Вероятно ни се беше разсърдила, но нямаше какво да направя. Глухарьов не беше искал да дава интервюта и сега започвах да разбирам защо. Невинаги ти е ясно на какви странни въпроси ще ти се наложи да отговаряш. И дали ще искаш изобщо да отговаряш. 

Сергей побърза да заключи външната врата и се облегна на нея. 

- Нямаш представа колко ми писна от тоя разпит – изпуфтя той. 

- Не вярвам, че го казвам, Серьожа, но на мен също – въздъхнах аз. – Имаш ли мезе някакво, че ако продължа да пия така, ще трябва да спя на дивана ти?

Той мигом се оживи. Отвори хладилника и оттам заизважда салам, сельодка и някаква захлупена тенджера.

- Радвам се, че попита – доволно ми отговори накрая.

- Това какво е? – заекнах аз, наблюдавайки го как превръща извадените продукти в блюдо с мезета. 

- Мезе, какво друго? Да нямаш проблеми с очите? – каза той без да ме поглежда. – Предполагам, не ти се ходи у вас? 

Това не беше точно въпрос. Беше констатация. 

- Изобщо – поклатих глава аз и установих, че светът мъничко е започнал да се върти около мен. - Главата ми е като балон от всички тия въпроси. Представяш ли си, хората да си мислят, че сме гаджета? – прихнах в шепата си аз.

- Абе, всичко си представям. В нашата необятна страна е пълно с идиоти – делово отговори Глухарьов. – Тя добре, че Ира не е на това мнение, че иначе съм свършен. 

Прихнахме и двамата. Наистина, началничката ни (и по съвместителство любовница на Сергей) беше изключително толерантна към нашите отношения. Може би защото от ден първи й стана ясно, че аз не съм й съперница. И никога няма да бъда. 

Глухарьов тръсна чинията пред мен и аз й се нахвърлих като канибал дето е бил три месеца на диета. 

- Ей, я по-полека! – цапна ме той през ръцете след малко. – Изчакай поне да донеса пиенето! 

- Какво пиене още? – попитах с пълна уста и махнах към масата. – Тук има за целия отдел!

- Подценявате ме, лейтенант! – намигна ми Сергей и изчезна нанякъде. 

След минутка се върна с тирбушон и бутилка арменско вино, ако се съди по дзъвранкулките на етикета. Или беше грузинско вино... не ги различавам тия там драсканици...

- Един познат ми го даде вчера – обясни той, докато се бореше с тапата. – Ира от вино я боли глава и предположих, че за днес ще е идеално. 

- Че какво празнуваме? – учудих се аз. 

- Края на разпита – гласеше доволният отговор. – Искаш ли?

- Има си хас – подадох си чашата – наливай!

Остатъкът от деня малко ми се губи. Помня, че освен бутилката вино пихме и някакви други неща – ама коняк ли беше, водка ли беше, не знам. С Глухарьов дърдорихме по пиянски за какво ли не, така както могат само хората на градус. Беше повече от ясно, че никой от нас няма да си спомня нищичко от разговора на сутринта. Естествено, наложи ми се да пренощувам на дивана в хола му – в това състояние, дори и със способностите на Различна, нямах никакъв шанс да се добера до вкъщи без произшествия. А хич не ми се прибягваше до гадните способи на Различните за изтрезвяване. Затова просто се свих на кълбо на дивана и почти мигновено потънах в сън без сънища...

Различна Педагогическа Стая - единадесета глава (втора част)

Той би прихнал да се смее при други обстоятелства, но аз говорех съвсем сериозно и нещо в тази стая, с тези четирима Различни мрачно седнали около разнебитеното казионно бюро, го накара да си замълчи. И по-добре, сега нямахме време за спомени. 

- След като се изяснихме... - започна Иля с нетърпящ възражение тон. Той е свикнал да командва. – Давай да видим какво може да се направи преди да звъня на Сивите. 

- Аз викам изобщо да минем без тях, ако може – промърморих аз. – Нещо обаче ми подсказва, че може да се наложи да събудим шефа и Оля. 

- Първо да опитаме сами, става ли? – отговори Семьон. – Шефът ще е бесен, ако го събудим за глупост. 

- Вярваш ли ми, аз съм бясна, а съм нощна смяна и не спях – допълних. – По-лошата новина е, че ще се наложи да будим и Завулон.

- Едва ли – засмя се Семьон. – Той сигурно е буден и е на шабат – ухилих се. Способността на Семьон да се гъбарка с най-силния Тъмен в Москва, началника на Дневния Патрул, си беше невероятна.

Иля и Семьон станаха и всички се надигнахме заедно с тях. Дотук с купона.

- Добре, вие разпитайте жената, а аз ще се опитам да понатисна оператора на кълбото и аналитиците. Да видим дали имаме нещо за момчето. Прати ми аурата му – ще я раздам на всички на патрул в момента. – каза ми Иля. Той не зачиташе Сергей за част от екипа, поне на мен така ми се виждаше. И ми стана малко гадно за него.

Примижах и си припомних аурата на момчето след това му изпратих образа. Той кимна. Време беше смазаните зъбни колелца на Патрула да заработят.

- Аз ще пообиколя района, ще поразпитам... – намигна ми Семьон. 

- Това можем да направим и ние – обади се Глухарьов.

Ясно, вече наистина се подразни. За него тоя район е неговото царство и Семьон, в опита си да помогне, се беше набутал между шамарите. Разбирах и това, но сега нямахме време за разцепление в и без това нестройните си редици.

- Не можеш момче, не можеш. Не така, както мога аз – отвърна Семьон като се ухили нагло. 

Приличаше съвсем да дребен шмекер, който се опитва да ти пробута „марков часовник“ само за триста рубли. Глухарьов се намръщи – за кратката ни съвместна работа бях разбрала, че той мрази шмекерите. За да потуша спора, се намесих:

- Прав е, ти не можеш да прилагаш „Дългия език“, а той може. Ние ще пробваме с милиционерски методи – и погледнах майката изпод вежди. Обзалагам се, че вече искаше да се слее със стената. Ама сама си беше виновна. 

Те тръгнаха да си ходят, но аз се сетих за нещо в последния момент:

- Иля, кажи им ако го забележат само да го следят, да не се опитват да го задържат. – Иля само ми се усмихна, за него явно казвах очевидното. Все пак човекът отговаря за оперативната дейност на Патрула от преди да се родя. – И ми звънни, ако го намерят, става ли?

- Разбира се, Наташенка, не се тревожи – намигна ми той, а Семьон ми прати въздушна целувка. И си тръгнаха. 

В кабинета останахме аз, Надежда Семьоновна и Глухарьов. Бесен Висш маг, побъркана от ужас майка-Различна Пето равнище и озадачен следовател-човек. Перфектен екип като за някоя компютърна игра. Само че не бяхме в компютърна игра. Отидох до шкафа с документите и извадих иззад една празна папка бутилката с водка за спешни случаи. Глухарьов се намръщи и я издърпа от ръцете ми.

- Това няма да помогне сега. Трябваш ми трезва – и без да ме пита какво мисля и напълно игнорирайки изпепеляващия ми поглед прибра бутилката на мястото й. – Пий чай! 

Реших да изпълня съвета. Рядко ми се ще да се отрежа като талпа, но точно в момента това беше единственото ми желание. Почти. Другото беше да разфасовам онова гаменче, но засега беше напълно невъзможно. Ако само не трябваше да работя...

- Така, да преминем на въпроса. Надежда Семьоновна какво точно се случи преди синът Ви да изчезне от вкъщи... – започна Глухарьов като видя, че аз очевидно не съм в състояние да проведа читав разпит. Или просто реши да не губи време и да проведе разпита сам, за по-ефективно. 

Жената гледаше в една точка, някъде в далечината, затова Глухарьов размаха ръка пред нея и щракна с пръсти.

- Надежда Семьоновна, нямаме време! – въздъхна той. В гласа му се прокрадваше раздразнение. – Всяка секунда е ценна и колкото повече ми кажете, толкова по-добре ще стане. 

- Скарахме се – прошепна майката и изтри очите си с ръка. 

- За какво? – попитах аз. 

Глухарьов ме стрелна с поглед в стил „не се бъркай тук, остави това на професионалистите“. Млъкнах и реших само да гледам. 

- Разкажете ни подробно всички събития от изминалата седмица, от посещението ни в дома Ви – подкани я Глухарьов. 

- Отначало всичко беше добре – започна жената и се загледа в някаква точка някъде над рамото на Глухарьов – Той започна да се държи нормално, стана мил и внимателен син... Стана нормално момче.

Типичните номера на Тъмните, помислих си аз. Когато ги хванат да вършат глупости, за известно време те започват да се държат нормално. И след това – старата песен на нов глас. Има теория, че всички тийнейджъри минават през период, когато са само на страната на Мрака – и хора, и Различни – но честно казано на мен ми звучи твърде налудничаво. 

- Три дни след като дойдохте, всички предмети се върнаха у дома. Престанаха да изчезват пари – продължи разказа си жената. Учудваше ме колко прецизно и обрано разказва цялата история. Все едно я има написана и сега само рецитира... – и после той започна да закъснява, да се прибира все по-късно. До вчера. 

- Какво се случи вчера? – подкани я Глухарьов. 

- Тогава го издебнах на вратата и му казах, че така не може да продължава. Той ми отговори, че си има момиче и че я обича и че няма да му казвам какво да прави. Когато го притиснах да ми каже коя е, той изплю че е Аня Сорокина от съседния блок, и подивях. Разкрещях му се.

- Защо? – попитахме с Глухарьов в един глас и той отново ми направи знак да си мълча. 

- Вие няма да ме разберете, другарю следовател - поясни жената и погледна мен все едно се надяваше аз като жена да я разбера. То бива, бива Едипов компрекс, ама чак пък толкова... 

- Тя е Светла! – каза жената и закри лицето си с ръце. – Светла е! Разбирате ли? 

- Но защо не се радвате? Вие не сте ли също Светла? – делово попита Глухарьов, но вместо ридаещата жена се намесих аз. 

- Ти наистина няма как да разбереш, Сергей. Жената е права – синът й е Тъмен, но е харесал момиче от Светлите. Те са като Ромео и Жулиета, разбираш ли? 

- Но не може ли просто да са заедно? Кой е казал, че ще се женят? – попита ме той. Да, на хората им е значително по-лесно. 

- Не могат – поклатих глава аз. – Тях ги разделят твърде много неща. Такава любов никога, ама никога не излиза на добре. Светлите и Тъмните не могат да се смесват помежду си. Никога. 

- Винаги има първи път – оптимизмът му ме поразяваше. 

За ченге с толкова дълъг стаж беше учудващо оптимистичен. Странна работа, може би беше идеалист някакъв?

- Не разбираш – такива връзки завършват най-често със смърт. Любовта им е обречена. Ако не ги разделят Патрулите, а те със сигурност ще ги разделят, те ще се избият помежду си. 

- Преувеличаваш.

- Не, преди петнайсет години Светъл маг се влюбва в Тъмна вещица. И двамата са лишени от способности, така че се влюбват по човешки. Истински, със сърцето, а не заради пари или друга изгода. Още пък по-малко заради Патрулите. – започнах поредния учебникарски разказ аз. 

Това се преподаваше в училището на Патрулите винаги когато станеше дума за Тъмни и Светли. Историята на Ромео и Жулиета може и да е много романтична, но всички знаем как точно приключва всичко. 

- Когато добили способности отново, всеки решил че е излъган от другия и в пристъп на ярост Светлият маг предизвикал Тъмната вещица на дуел и я убил. За честта на Светлината. Не от злоба или страст. Заради едната чест.

Глухарьов слушаше и се мръщеше. Жената, странно защо, също ме слушаше. В стаята беше станало някак мрачно и тихо – мъждивата светлина на луменесцентната лампа отгоре все едно беше намаляла поне два пъти. Какво пък, случва се.

- Тъжна история, наистина – проговори Глухарьов след малко и потърка очите си. 

- Тя не свършва дотук, Серьожа – отговорих аз и продължих. – Тъй като дуелът е завършил със смърт, Инквизицията прибрала Светлия маг и събрала Трибунал. На този Трибунал Светлият сам се развъплътил от мъка. Не могъл да преживее смъртта, на любимата и предпочел да отиде в Сумрака – жената отново се разрида. Май имаше усет към драмата...

Имената на Светлия маг и Тъмната вещица бяха Алиса и Игор, но нямаше нужда да изнасям такива тайни. Историята и без това беше достатъчно въздействаща и нямаше нужда да обяснявам защо Светлите и Тъмните не се кръстосват помежду си. Какво би станало, ако имат дете? Ужас!!! Пълен провал! 

- Той заради момичето ли си тръгна? – попитах по-скоро дежурно аз. Глухарьов май нещо се беше замислил, а ние нямахме време да се мотаем. 

- Заради нея – кимна майката. – Каза, че щом като не искам нея, няма да видя и него повече... – и се разрида отново.

Писваше ми от това циврене. Добре, момчето го няма, но с циврене дали ще се върне?! Тези глупави майчини ултиматуми – не прави това, не ходи с нея, не се жени за него. Винаги карат детето да прави обратното. Обзалагах се, че и в този случай е така. Станах и включих каната. Когато завря направих нова порция чай за всички ни. От лайка, че да се поуспокоим. А след това отново набрах номера на дежурния в Нощния. Иля вдигна и направо започна:

- Слушам те. Какво открихте? – маг от неговото равнище спокойно можеше да предвиди кой го търси. А и като се имат предвид обстоятелствата, не беше нужно да си пророк, че да се сетиш. 

- Момчето се е влюбило в Светла – започнах аз. – Аня Сорокина. Живее в съседния блок, намерете адреса й от базата данни и прати някой да я прибере в Патрула. Ако се съпротивлява, й направете Морфей. Той на 100% ще отиде при нея по някое време. Ако вече не е отишъл.

- Браво, Наташа – Иля звучеше много спокоен и доволен от другата страна на линията. – Работата със следователи си казва думата. Пращам екип. 

- Или по-скоро факта, че преди около десет години и аз съм била на неговия акъл. Благодаря ти – отвърнах аз. 

Наистина, откъде ми дойдоха тези идеи?

Затворих телефона и видях как ме гледа Глухарьов – като учител, чиито ученик току-що е минал финалния си изпит. Той ме гледа дълго, все едно ме преценяваше. Мразя този преценяващ поглед.

- Да, май сме ти повлияли. Съмнявам се, че щеше да ти дойде на ум преди седмица и половина – заключи накрая той и стана. – Госпожо, ако няма друго, предлагам да се върнете вкъщи и да чакате сина си да се върне там. Ако това се случи непременно се обадете на някого от нас, става ли? – и той надраска телефона си на един лист от тефтер, откъсна го и й го подаде. Тя си взе чантата кимна и като в транс излезе от кабинета.

Той седна на ръба на бюрото си и направи онази, неговата странна усмивка. Дето ме кара да си мисля, че съм в нещастие. 

- Какво? – попитах аз.

- Нищо, нощната ни смяна се очертава прекрасна. Впрочем, обещава да премине в сутрешна – отговори той и посочи часовника. Беше почти пет сутринта. – Имаш ли някакви гениални Различни идеи, партньорке? – попита той и се ухили. Почвах да се чудя дали не истерясва.

- Имам само една, ама не съм сигурна, че е много гениална – заключих аз и отидох да си взема палтото. 

- Стреляй смело! 

- Отиваме да обиколим района около блока на момчето. Току-виж го намерим – отговорих аз, докато се навличах. – Ама ще ми трябва твоя усет на ченге. 

Той не възрази, а бързо ме последва вън от кабинета. На входа дежурния се опита да промърмори нещо, обаче и двамата му затворихме устата с по един мрачен поглед. Да, тежка смяна, нямаше спор.