Различно спешно отделение - седма глава (втора част)

 

Глухарьов просто ме хвана за лакътя и ме повлече нанякъде през задни помещения и полутъмни сервизни коридори. Вървяхме мълчаливо. Колкото и да му бях бясна в момента, бях научила за година и нещо работа с него, че държи ли се така, трябва да изчакам със скандала. Намирахме се някъде в мазето на болницата. По тавана вървяха тръби, вероятно отопление и канализация, и други подобни. Беше мрачно, а лампите по тавана бяха страшно нарядко, така че се движехме в почти пълен мрак. Глухарьов обаче явно знаеше къде отива, защото почти не спираше. В коридора беше влажно и студено, а стените, вероятно някога боядисани в зелено, любимият цвят на проектантите на подобни сгради, сега бяха почти черни на вид.

Най-накрая стигнахме до някаква врата, която моят колега отвори със сила. Бутна ме да вляза вътре и влезе след мен. Оказахме се в котелното на този блок. Ключ за осветление нямаше, но една крушка висеше на кабел от тавана, но явно никой не считаше за нужно да я гаси. 

Глухарьов се облегна на вратата и скръсти ръце на гърдите си. 

- Хайде, започвай! 

- Моля? - опулих се аз. 

- Със скандала - обясни ми той и ме фиксира с поглед като рентген. - Видях, че много ти се иска да ми счупиш главата. Затова сме тук, да няма кой да ни чуе. 

- Що за място е това? - попитах аз ядосано. 

- Показаха ми го на обхода сутринта. Много е удобно ако никой не бива да те чува. 

Дори не исках да знам защо в първия ден на един охранител му показваха глухите места в подземията на болницата. 

- Защо мен трябва да ме тормозят цял ден и да ме бодат, а ти седиш и само се наливаш с колегите?! - възнегодувах аз и седнах на единствения разнебитен стол. - Не е честно! 

- Вярно е - съгласи се Сергей учудващо бързо и клекна пред стола. - Но, признай, че каквото правя аз, ти не можеш да го направиш. 

Издадох някакъв нечленоразделен звук, подобен на ръмжене и се опитах да се отдръпна. 

- Я ела насам, сърдитке! - каза той и ме прегърна. 

- Не е честно! - повторих аз като инатливо дете и отново се опитах да се дръпна. 

- Знам - отговори ми моят колега без да ме пуска, - но понякога трябва да търпим разни гадости, за да измъкнем информация. 

Изсумтях. Да му имам събирането на информацията! Сергей вече ме пусна и продължи: 

- Освен че се черпихме, наистина успях да измъкна и доста информация от колегите.

- И какво пък толкова си научил? - нещастно промърморих аз.

Глухарьов стана и отиде да провери нещо по котлето. Не разбирам от тия неща, така че нямах идея какво търсеше. Може би точните думи.

- Когато хората пият, Наташенка - започна наставнически той, - казват много неща. Особено мъжете. 

- Не е моментът за лекции как се работи на терен! Направо казвай какво си научил.

- Ааааа, не така - размаха ръце той. - Искам да ти докажа, че върша работа.

Скръстих ръце на гърдите си и си предадох възможно най-скептичното изражение. 

- Тия двамата, дето са ни странни на нас с теб - продължи Сергей, - са странни и на охраната. Едната от изчезналите е роднина на Гриша, главният. Лекувала се е при нашите и в един момент просто престанала да си вдига телефона.

- Е, и? - озъбих се аз и се опитах да си спомня имената на изчезналите. - Това нищо не доказва.

- Не, но пък научих много пикантни подробности за нашите клиенти. Обаче за тях ще ти разказвам на друго място.

- Впрочем, аз вербувах един от лекарите да ми покаже документацията дето водят тия двамата - гордо обявих аз.

Глухарьов вдигна вежди и се огледа наоколо, все едно търсеше скритата камера. 

- Вербувала си някого? С магия ли?

- Нищо подобно. Само с истината. Без грам магия. Колко ти е часът? 

Моят партньор погледна часовника си.

- Минава четири, защо?

- Мамка му! - скочих от стола. - Той трябваше да ме чака на задния вход на спешното преди петнайсет минути!

- Женска точност - философски заключи Глухарьов. - Знам пряк път, да вървим!

Той ме поведе пред лабиринта от полутъмни коридори и не след дълго се озовахме на уреченото място. По пътя му обясних част от какво се беше случило. Лекарят вече ме чакаше. Веднага се наежи като видя едрия мъж с мен.

- Какво става тук? - попита той и стисна юмрук.

- Свой съм - вдигна ръка Глухарьов и показа удостоверението си с другата. - Също съм тук под прикритие. 

На косъм бях да му обясня, че размахването на удостоверение на обществено място не е най-умният начин да останеш под прикритие, но преди да си отворя устата, лекарят се огледа и ни подаде листче сгънато на две. 

- Съжалявам, но щях да предизвикам подозрения ако изнеса журналите чак тук. Ако дойдете в стаята за отдих с мен, може и да ги разгледаме заедно, но тук няма как. Така ще привлече излишно внимание. Затова направих този списък. 

Глухарьов кимна и пое лисчето, а аз надникнах над рамото му. На него се мъдреха написани име и фамилия, работно място, някаква драсканица на латински и годините на пациента. 

- Имаме много интересни казуси, защото според ИЗ-то, всички са приети по спешност. 

Не можех да си обясня защо винаги когато докторите говореха, им се разбираше половината от казаното. Това какво, да не беше код някакъв? Засега реших да си пропусна странните думи покрай ушите и да съсредоточа върху информацията. Опитах се да разчета разкривения почерк на доктора, който подскачаше по листа. Друга характерна черта на лекарите - пишеха ужасно грозно. То и Глухарьов пишеше грозно, ама на фона на това, неговото си беше калиграфски почерк. 

Имаше общо дванайсет имена. Според бележките, трима бяха пенсионери - на 69, 70 и 85, двама - студенти – на 17 и 20 години, имаше две деца от дом за сираци, едното на 12, а другото на 14, двама мъже на средна вързаст, лекарят ги беше записал като безработни, което във всяка институция беше код за "алкохолик". За останалите трима беше оставена черта на мястото на професията, както и на годините. Загледах се в имената. Някои от тях ги бях виждала в нашата сводка с изчезналите. Значи наистина можеше и да има някакви съвпадения тук. 

А каквото и да говореше Глухаьров за това колко филми гледам и как нещата не стават така, работата в Патрула ме беше научила, че няма съвпадения. И че ако виждаш нещо, то го виждаш с причина. 

- За тези тук защо няма информация? - попитах аз и посочих няколко имена, срещу които нямаше професия. 

Докторът надникна и отговори бързо:

- Клошари са - тук се намръщи, - сами се дотътриха до тук, нямаше как да ги върнем. Спешно звено сме, знаете...

С Глухарьов си разменихме погледи. Всички мразеха клошарите. Без изключение. Мърляви, често мъртво пияни, миришат... В отдела трябваше да чистим след като цъфне някой, а при нас не беше образец за чистота. Представях си какво им е на лекарите. Обаче тези, същите клошари някога са имали дом, професия и така нататък. Понякога ми беше жал. 

Всъщност, те бяха много удобни жертви. Главно заради факта, че никой няма да ги потърси и рядко имаха роднини. Като се замислех, от изброените хора, евентуално пенсионерите или някой от алкохолиците да имат такива. Още едно странно съвпадение. Много по-лесно е да навредиш на човек, когато ти е ясно, че няма кой да го защити или да го потърси. 

- А каква е тая драсканиаца тук? - тикна пръста си моят колега в латинските надписи.

- Диагнозата - сви рамене лекарят, все едно да дращиш на латински беше най-нормалното нещо на земята. 

- И тя е? - присви очи Сергей. 

Ако имаше нещо, което го дразнеше повече от това някой да му се прави на всезнайко, щях силно да се учудя. Лекарят изхъмка и побърза да обясни:

- Всички са постъпили по спешност с болки в сързечната област. Някои, ето тези тук, почти са стигнали до инфаркт - пръстът му се плъзна по списъка и посочи двамата алкохолици. - Всички са постъпили с хипертония и видими отглонения на t и p вълните... 

Примигах. Това не ни трябваше. Важното беше друго. 

- А останалите? - попитах аз. - Не разбирам как точно всичко това е свързано. 

- Лекуващият лекар на всички е бил Могилевски - отговори лекарят. - Като анестезиолог, той е длъжен да ги прегледа. Все пак трябва да се слага упойка, да се дозират лекарства. Няколко от пациентите са били в напълно безпомощно състояние. Впрочем, Волгин е бил на смяна при повечето от инцидентите. Нали и за него питахте. 

Със Сергей се спогледахме. Нещата започваха да стават все по-подозрителни.

- Чакайте малко, нали казахте, че Могилевски е анестезиолог? - обади се Сергей замислено. Лекарят кимна. - Тогава от какъв зор е трябвало да преглежда пациентите в спешното? - продължи да разсъждава той на глас. - Може да съм тъпо ченге, ама дори аз знам, че анестезиолозите работят в операционната. 

- Не само - отговори лекарят и се подсмихна. - Те са много нужни и в реанимация. А всички пациенти са били вкарани там поне за няколко часа. Разбирате ли, когато при нас дойде пациент с подобни оплаквания и придружаващи заболявания, нещата стават доста сложни. 

Примигнах. Нещо не се връзваше. 

- Чакайте малко! Никъде не споменавате операции. - Не, защо трябва да го правя? - учуди се лекарят. - Нито един от тези хора не е имал показатели, които да обуславят оперативна намеса. 

С Глухарьов се спогледахме. Волгин ни беше излъгал. Той каза, че всички са били оперирани от двамата му колеги, а според този лекар не е имало нито една операция. Това правеше присъствието на Могилевски в картинката по-подозрително, но определено недоумявах защо ни беше подвел. Ние така и така щяхме да проверим. Или е мислел, че няма да проверим? 

- Възможно ли е тези записки да са подменени? - попитах аз.

Лекарят се измя. 

- Разбирам, че работата ви е да се съмнявате във всичко, но тук няма как да се скрие една операция. Има си време за подготовка, престой, изразходвани консумативи... Не е възможно това да се скрие. 

Той поклати глава. Глухарьов само изхъмка и погледна въпросително към мен. Ако ставаше дума за хора, със сигурност щях да заявя, че лекарят е прав. Че не е имало операции и няма начин да ги скриел Обаче тук ставаше дума за Различни - а те можеха да променят реалността. Като елементарното нещо да изтрият чуждата памет или да направят така, че няколко бележки да изчезнат. 

Различно спешно отделение - седма глава (първа част)

 

- Това какво е? – попита кардиологът, доктор Владислав Берегенский, когато видя белега от огнестрелната рана на лявата ми ръка. 

- Ами – започнах да лъжа аз, - карах колело и паднах много лошо на едно стърчащо желязо пред блока ни. 

Рано сутринта доктор Наришников наистина беше звъннал и беше обяснил, че влизам в Склиф като хипохондричка. Щяха да на ми направят пълни изследвания и после да ме пуснат да си ходя. А на следващия ден да ме вкарат в отделението за повторни изследвания. Поне това беше планът. Истината беше малко по-различна и включваше не особено приятно висене в 101 кабинета, от което свят ми се зави. 

Мразех лекарите, болниците и така нататък. А ето че сега трябваше да се правя и на хипохондричка, което беше точно обратното на реалните ми нагласи. А не бях хич добра актриса. Обаче беше жизнено важно да се доберем до архива на болницата и да мога да огледам нашите заподозрени. Ако Сергей беше прав и наистина ставаше дума за Различен, който бърка наркотици, щеше да бъде много забавно. Да не говорим за случаите с изчезналите хора. Нямах представа какво общо могат да имат те с цялата работа. И не бях съвсем сигурна, че искам да знам. Обаче, както казваше моят колега, няма какво друго да правиш – служба. 

Доктор Берегенский само изхъмка и се залови да ми мери кръвното. Погледнах го през Сумрака. Не се беше вързал. Поне вече знаех, че няма да остави нещата така. Мамка му. 

- Кръвното Ви налягане е в норма – измърмори той, сякаш това беше много странно за човек на 26 години. – Сега е време да Ви направя една кардиограма за да проверим дали и там всичко е наред.

Тръгнах да се надигам от леглото, на което бях седнала. Само през трупа ми!

- А, няма нужда, докторе, добре съм! – махнах с ръка аз. – Няма нужда да си създавате работа!

Истината беше, че не исках да се събличам. Все пак за кардиограма, трябва да си гол до кръста. А мен това хич не ме блазнеше. Вярно, че беше лекар, но беше и напълно непознат за мен мъж. Ако беше жена, можеше и да се съглася. Обаче в тая ситуация не бях никак съгласна. Нарежданията на Хесер са си нареждания, обаче всяко нещо си имаше граници.

Освен това, наистина си бях добре, защо само да го занимавам? Не исках и толкова!

- Как така? – свали ми той апарата за кръвно налягане и ме огледа критично. – Нали сте постъпили с оплаквания бодежи в сърдечната област? Няма как да разберем на какво се дължат оплакванията Ви без това изследване. 

В тона му ясно се усещаше, че му е писнало от превземки. Разбирах го – сигурно всяка трета жена се опитва да се измъкне, но нямах намерение да се събличам. Точка.

- Няма нужда – махнах с ръка аз, - добре съм. 

Станах да си вървя, но изведнъж лекарят ми препречи пътя. 

- Мога да различа прободна от огнестрелна рана – каза ми той бавно и отчетливо. – Така че горещо Ви препоръчвам да спрете да ме правите на глупак. Откъде получихте това нараняване и защо отказвате кардиограма?

Тъпачка, тъпачка! Естествено, че една хипохондричка би настоявала да й направят кардиограма. Даже две, за по-сигурно. А аз, забравила за ролята си, тръгнах да си ходя. И ето, че лекарят ме разкри! Тъпачка! Няколко секунди сигурно съм гледала тъпо в една точка, докато търсех точните проклятия, които да пратя сама по себе си. 

- Кога и защо са Ви простреляли? – продължи да разпитва той и посочи белега. – Ако откажете да говорите, ще извикам милицията!

Това ли било? Той да не би да ме взе за някаква терористка или нещо такова? Посегнах към джоба си и той се напрегна. Още секунда без обяснение и щеше да ми налети. Или наистина да извика милицията. Чудно. 

- Простреляха ме при инцидент в службата – побързах да отговоря аз и го погледнах право в очите, за да види, че не лъжа. Така са ми казвали, че трябва. – Няма нужда да викате милиция, ние вече сме тук – продължих аз и му показах удостоверението си. 

Той го взе от ръцете ми и внимателно прочете какво пишеше там. Интересно, дали наистина смяташе, че мога да го излъжа за нещо такова?!

- Защо сте тук тогава? 

- По служба – обясних аз. – Не съм хипохондричка. Затова няма и нужда от кардиограма. Наистина съм добре. 

- От всичко най-много обичам, когато пациенти ме лъжат - продължи лекарят. - Да допуснем, че наистина сте от милицията, тогава защо сте тук и как точно сте получили тази огнестрелна рана? - попита той отново и кимна към белега на ръката ми. – Инцидент в службата не беше особено изчерпателно. 

Недоумявах защо все попадам на хора, които си нямат друга работа освен да ме разпитват за това или онова. Все едно навсякъде виждах проекции на Глухарьов. Въздъхнах, взех удостоверението от ръцете на лекаря и се върнах на леглото. Той също се върна на своя стол и посегна към електродите на ЕКГ-то. 

- Простреляха ме на смяна - повторих аз намусено. - Стана инцидент в службата, наистина. Рикуширал куршум. Но това е стара история. Оставете тези неща, не искам да ми правите кардиограма! 

Лекарят скръсти ръце на гърдите си и ме измери с отегчен поглед. Все едно аз съм поредното досадно подобие на пациент в и без това дългия му ден. Адски ми идеше да го изгледам злобво, ама така май доникъде нямаше да стигнем.

- Как точно трябва да Ви обясня, че без да направим това изследване не можете да излезете от кабинета ми, защото няма да съм си свършил работата? 

- А не може ли просто да кажете, че сте го направили и да покажете чужда кардиограма? 

Последва борба с поглед. Със сигурност можеше, просто не му хареса, че съм го хванала натясно. 

- Възможност има - заключи той, - но трябва да ми дадете много сериозна причина да го направя. 

- Тук съм под прикритие - казах аз просто. 

Бях го проверила вече през Сумрака, беше истински лекар по признание, добър в работата си и честен в отношенията с колегите си. Такива много мразят да ги лъжат, поне това ми беше казал Глухарьов. Сега лекарят ме гледаше със съмнение. 

- Под прикритие? В Склиф? Като пациент? - попита той и беше на път да прихне. 

- Именно - побързах да изпреваря смеха му аз. - Защото разследването касае двама Ваши колеги. 

Лекарят веднага стана сериозен. Бях чувала за разни разговори под сурдинка в отдела и ми беше ясно, че честичко има какво да се разследва тук. 

- За какво се касае? - попита той накрая и ме стрелна с изпитателен поглед. 

Сега беше моментът да кажа истината. Иначе, не само че нямаше да ми помогне, но можеше и да ме предаде я на охраната, я на дежурния милиционер. Бях видяла един такъв да безделничи на регистратурата. 

- Има странни съвпадения между изчезването на няколко души в последно време и изписването им от тук. Още по-интересното е, че за всички изчезнали са се грижили именно Вашите колеги. Затова съм тук, за да проверя – обясних аз. 

- Мога ли да помогна с нещо? - попита лекарят. 

- Можете. Трябва ми информация за докторите Могилевски и Глужкова. Всичко, което Ви хрумне, дори и да Ви се струва маловажно. Освен това имам нужда да разгледам работното им място и отделението, при това без да се набивам на очи. 

Вместо отговор, лекарят се разрови в едно чекмедже и извади дълъг лист. Погледна го критично и ми го подаде. 

- Вашата кардиограма - намигна ми той. - А за останалото, чакайте ме на задния вход на спешното след три часа. Тогава ми свършва смяната. 

Излязох от кабинета му и последвах сестрата обратно към стаята. Напуши ме смях. Човекът се беше съгласил да ми помогне само с убеждаване, без грам магия. Май работата в милицията си имала своите плюсове...

Когато минаха заветните три часа, просто намерих сянката си и влязох в Сумрака. Отделението не изглеждаше много по-различно в сумрачния си облик. Единствената разлика беше тишината. Никакви припрени викове на лекари и сестри, без дори да се чуе гък от болните или техните роднини. 

Въпреки наличието на Различни (защото се оказа, че в Склиф работят поне десетина Светли и Тъмни), по стените се стелеше неуморния и напълно безмозъчен сумрачен паразит - синият мъх. Най-много се оказа около регистратурата, където близките чакат новини и около операционните. Болницата постоянно се строеше, дострояваше и ремонтираше, но за толкова години беше видяла всичко. Сега, ако се вгледах внимателно в стените в най-старата част, бих могла да видя трепкащи цветни петна сред всеобщата сивота. Аурите на живите - коктейл от болка, гняв, самоотверженост и страх. Но не бяха само те - по-бледи петна ту се появяваха, ту изчезваха. Това бяха остатъци от аурите на работили някога тук медици, които не бяха успели да си отидат напълно от този свят и сега частица от тяхната сила блуждаеше по коридорите на болницата на следобеден обход на отделението. Хората усещат подобни явления. Наричат ги призраци, но това е напълно погрешно. Тези аури не са души, те не говорят и не правят бели. Точно обратното - най-често помагат. 

Искаше ми се да им помогна да намерят покой, но нямах разрешение за това. Просто онези лекари са били твърде ангажирани с работата си. И затова, докато болницата я има, те щяха да продължат да бродят по коридорите в опит да облекчат чуждата болка. Доколкото знаех, от време на време наистина успяваха да помогнат. Да се присънят на някой трескав пациент, да успеят да върнат уплашено дете на майка му, което после говори за весели чичковци и лелки в странни дрехи, да пошушнат на новия и стресиран специализант какво трябва да се направи в критичен момент. Това беше останало на затворените между стените на болницата души. 

А аз не можех да ги изтръгна от този капан, поне не без намеса от поне Първо равнище. Каквато нямах. Затова просто се промъкнах покрай хората и тръгнах да търся къде е задния вход на спешното. Вместо това обаче, попаднах на будката на охраната. Там, дори и със забавянето, което предизвиква пребиваването в Сумрака се виждаше, че си прекарват добре. Впрочем, една от аурите ми беше позната. Глухарьов. Не се бяхме виждали от началото на операцията. Тръгнахме заедно, но на входа се разделихме. Аз отидох на регистратурата, да се правя на богата и леко истерична наследница, а той се запъти към служебния вход за първия си работен ден като охрана. 

Мислех си, че ще стои на пост някъде отвън и ще помага на санитарите, преметнал автомата през рамо, или ще зъзне в снега пред главния вход. Но не, докато мен ме бодоха, облъчваха и разглеждаха с научен интерес половината ми телесни течности, той си хапваше и пийваше с колегите. Не беше честно! И нямах намерение да му позволя да се наслаждава на живота, докато мен ме тормозят. 

Скрих се в най-близката тоалетна и излязох от Сумрака. Шумът в болницата беше направо оглушителен на фона на тишината на Първия слой. Без да губя повече време, почуках на вратата. Шумът вътре рязко стихна. 

- Тук е служебно помещение! - сърдито ми обясни старчески глас. - Информация можете да получите на регистратурата! 

- Загубих се - изхленчих аз в отговор. - Не може ли да ми помогнете да я намеря? 

Надявах се Глухарьов да ме е познал по гласа, защото ако не се покажеше, жив щях да го одера. Вътре се чу тътрузене на столове и след секунди вратата се отвори. 

- Спокойно, аз ще се оправя - смигна той на новите си колеги и побърза да затвори вратата зад гърба си. Изглеждаше видимо почерпен. 

- Ах, ти, гадино! – просъсках аз. - Значи така работиш, а? Мен ме бодат, а ти къркаш?! Аз тебе... 

Различно спешно отделение - шеста глава (втора част)

 

- А какво е направил Льоня? – настръхна възрастният лекар. – Говорих му аз, говорих му да не се занимава с онези типове... Говорих му, ама нали е млад, кръвта му кипи... 

- Кои типове? – не се сдържах аз и този път Глухарьов не ме сръга, а сложи ръка върху моята. 

От предишни разпити знаех какво следва – а не съм млъкнала, а ме е ощипал. А него адски го биваше да щипе гадно. После иди обяснявай откъде ти е синината... Явно моят колега имаше нещо на ум, така че го оставих да си върши работата. Лекарят усети, че е казал твърде много и си отвори устата да замаже положението, но Сергей вдигна ръка предупредително. 

- Така не помагате нито на нас, нито на Могилевски, доктор Наришников – предупреди стареца той. – Знаете, че сме от милицията, така че предполагам Ви е ясно, интересуват ни подробностите. Всички подробности – натърти Глухарьов, в случай, че докторът не е разбрал. 

Старият лекар се сви под погледа на моя колега. 

- Докторе, така не помагате на никого - обадих се аз. - Колкото повече знаем, толкова повече ще можем да помогнем. 

Той погледна надолу към ръцете си и чашата с чай. Мълча толкова дълго, че двамата с Глухарьов се спогледахме. Сърбяха ме ръцете да му направя някое заклинание и да му развържа езика, но още не биваше. Все пак възрастният лекар беше потенциален Различен. 

- Той, Льоня, е добро дете, - каза лекарят, а аз едва се сдържах да не извъртя очи.

Глухарьов ме сръга да не го правя, всъщност. Защо всички първо тръгваха да обясняват колко е добър този или онзи?! Стигнал ли си до милицията, очевидно не е най-добрият на света. Ама кой да ме чуе... 

- Едно време и аз бях такъв - продължи възрастният човек, загледан в чашата си с чай. - Млад, енергичен, ееех, младост беше. Всичко исках да направя, веднага. Той беше същият като дойде в Склиф като специалицант. Беше прекрасен анестезиолог, прекрасен! Блестящ! Всички го харесвахме, защото работеше чисто, бързо и много прецизно. А това е много важно по време на операция. Казвам ви, деца, добрият анестезиолог върши половината работа на хирурга, половината...

- Доктор Наришников, извинявайте, но наистина ни трябва повече информация за случая. - обади се моят колега. 

Старите хора имаха навика да се заплесват. Докторът кимна. 

- Извинявайте, стар съм вече... - каза той и ми намигна. 

Хитрото старче! Значи изобщо не беше нито толкова стар, нито толкова изкуфял. Колко удобно...

- Та, беше добро момчето, обаче тръгна по лош път. 

С Глухарьов се спогледахме. 

- Какво е правил? - попита моят колега. - Споменахте, че е бил много добър лекар. 

- Че е добър, добър е - кимна старецът, - но за всеки лекар е пагубно, когато започне да посяга към шкафа с опиятите.

Интересно, онзи да не е станал наркоман? Случваше се. Всеки си има някакъв кофти навик, който задоволява. За мен бяха бижутата, за Глухарьов – чашката. Обаче Различните най-често ставаха зависими от захранването със Сила, а не към истински наркотици. Просто започва много да ти харесва да си вечно бодър, докато просто не ти остане енергия за каквото и да е друго. 

- Имал е проблеми с наркотиците? - предположи моят колега.

- Не, по-лошо - поклати глава старецът, - започна да ги продава. Нямате представа колко много наркомани се опитват да се домогнат до психотропните. Защото най-малкото са по-евтини от дрогата. 

Той отново поклати глава и въздъхна. личеше си, че никак не му харесва да разказва за това. обаче се налагаше. Продавал ги е, значи... Нещата започнаха да ми се изясняват. Момче от дом за сираци, без да има кой да го подкрепя, работи благородна професия, но за мизерна заплата. А е млад, пък макар и Различен. Младите обичат да живеят, харесва им хубавото и искат всичко сега. Естествено, че рано или късно ще се изкуши от скъпите лекарства, до които има ежедневен достъп. Дори не се учудвах. Обаче старият доктор явно беше потресен. 

- Аз веднага го видях, че взима неща от склада – продълги доктор Наришников с назидателен тон. – Казах му, така и така, не прави подобни неща, Льоня, недей. Той обаче ми се тросна, че съм стар глупак и че това не е онова време. Вярно е, мизерни са заплатите, но бива ли така? Ами че ти знаеш ли у кого ще отидат тия лекарства? Може да убиеш някого така... Не беше хубава тая работа, деца, хич не беше хубава... 

С Глухарьов се спогледахме. Започвах все повече да вярвам на разказа на Волгин. Този съмнителен анестезиолог започваше да ми прилича именно на човек, пардон - Различен, когото си заслужава да видим в стаята за разпити. При това, в компанията на някой от оперативните. За предпочитане няколко. 

- Споменахте някакви типове – върна се към същественото Глухарьов, - какво знаете за онези, с които е работил Могилевски? 

Сега беше мой ред да го сръчкам леко. Браво на него, наистина трябваше да разберем с кого е работил младият Различен. Дори да бяха само хора, можеше да имат пръст в изчезването на пациенти от института. Мафията прави подобни глупости. Лекарят намести очилата си. 

- Лоши хора са това, деца, лоши – отговори накрая той. – Не бива да се забърквате с такива. Едно време им викахме „упадъчни елементи“. Обещайте ми, че няма да си имате вземане-даване с тях! 

Примигнах. Ако знаеше, че е Различен, сигурно щеше да ме накара да се закълна в изначалните Сили. Ужас! Глухарьов явно се окопити по-рано от мен и побърза да отговори:

- Както вашата работа е да лекувате хора, така нашата е да ловим лошите. Не се притеснявайте, докторе. Просто ни кажете какво знаете, ние ще се оправим с останалото. 

Докторът кимна примирено. Колебанията в Силата при него бяха наистина огромни. В един момент беше строг, а в следващия вече беше съгласен да прави каквото му кажем. Наистина много странен казус. 

- Льоня още като дойде при нас си личеше, че е имал тежък живот. Разбирате ли, има хора, които просто така гледат. Все едно всеки им е враг, все едно всичко на тоя свят е лошо. Тъжно е, деца, тъжно е като млади хора гледат така, разбирате ли?

Глухарьов ме стрелна с въпросителен поглед. Аз му намигнах, че ще му отговоря, когато си тръгнем. Аз обаче разбирах – възрастният човек виждаше аурите на хората, нещо много рядко за неиницииран Различен. В аурата на всеки човек се вижда през какво е преминал. Ако са ти се случвали само лоши неща, аурата го отразява. Само че, понеже не разбираше какво точно вижда, си беше въобразил, че гледа в очите на хората...

Значи Могилевски имаше минало. Макар че, какво се учудвах? Ако си живял в дом за сираци, със сигурност животът ти не е бил розов. 

- Момчето беше добро, работливо, талантливо, обаче вечно гледаше така, все едно всичко ще изчезне ей сега – продължи лекарят. – Не мога да ви го обясня, малко като бездомно куче, на което дават храна, а то яде колкото може по-бързо, да не би някой да дръпне паничката и да го изрита. 

Кимнах. Това също беше нормално. 

- А кога се е забъркал с онези типове? – попита Глухарьов. 

- Малко след като започна да краде лекарства. Аз видях, че започнаха да изчезват неща, но той упорито лъжеше, че ги дава на хора, които не могат да си ги купят – дядото се подсмихна, - мислеше си, че може да ме заблуди. Глупчо. После обаче, една вечер, ми се обади по телефона. Звучеше много зле. Помоли да пренощува тук. А като дойде, целият пребит. Кръв, разкъсана долна устна, избити зъби... За малко да звънна на нашия лицево-челюстен хирург да го погледне. Не искаше, разубеди ме. Дори не искаше да ми каже кой е бил, но след като го позакърпих малко и го разпитах, все пак ми обясни. Хванали го някакви типове, че продава на тяхна територия, пребили го и го заставили да продава за тях. 

Глухарьов кимна мрачно. Класическа схема да вербуване на нов пласьор. Склиф беше спешно звено, т.е. тук дори и да водеха отчет на лекарствата, сигурно имаше някакъв начин да измъкне по нещо. Я ще кажат, че се е счупило, скъсало или разпиляло, я ще го пишат бракувано. По същия начин, по който в отдела патроните бяха подотчетни, но се търкаляха в неограничен запас в кой да е шкаф. А доколкото ми беше известно, лекарствата не бяха играчка. И бяха много по-качествени от дрога, забъркана в някой гараж. Обаче оставаше нещо много странно – Могилевски беше Различен. Как точно принуждаваш Различен да стане пласьор на дрога? Дори и да го бяха пребили, един Тъмен би намерил сто и един начина да си го върне тъпкано. Нещо не се връзваше. Глухарьов май също не беше убеден. 

- И как точно са го принудили? – попита моят колега със съмнение. – Не е толкова лесно да те убедят да станеш пласьор. А той би трябвало да е наясно, че ще има последствия, ако се съгласи. 

Лекарят кимна. 

- Знаеше, но ми каза, че тези хора имат много власт и са го заплашили. Че няма избор. 

Двамата с Глухарьов възразихме в един глас:

- Винаги има избор! 

Той ме стрелна с поглед и го оставих да говори:

- Докторе, разбирам, че сте привързан към Могилевски, но нещата не стоят съвсем така. Избор винаги има. Може да е малко трудно, но винаги има начин всичко да бъде по закон.

Подсмихнах се, защото Сергей сам не вярваше на това, което казва. Бях го чувала поне 1001 пъти да говори точно обратното. Обаче нямах време да се чудя, защото докторът отговори:

- Аз му казах същото, обаче той ми отговори, че са заплашили Лариса. Те, двамата са израстнали заедно. Той е много привързан към нея.

Това го разбирах. Но въпреки това, да плашиш Различен с човешки методи си беше смехотворно. Една реморализация, едно дребно заклинание и онзи, който те заплашва, ще забрави, че съществуваш. Беше елементарно. Защо тогава Могилевски не се беше възползвал? Нямах представа какво мисли Сергей по въпроса, но аз имах две предположения, или не е могъл по някаква причина, или не е искал. Разбира се, всяка една намеса се води на отчет в Патрула и рано или късно ще го намерят и разпитват защо и какво е правил, но ако ставаше дума за самозащитата, никой не би се задълбал особено. Поне аз така смятах. Дори Сивите бяха толерантни, когато ставаше дума за собствената им безопасност. 

Според мен младият вещер просто се беше опитал да замаже очите на възрастния лекар, да се изкара по-добър, отколкото е. Глухарьов попита:

- Казахте, че се е занимавал, значи вече не се занимава? Така ли е?

- Да, от няколко месеца не изчезват лекарства от склада. Лично съм казал на Леночка, главната сестра, да ми докладва за всяка по-интересна липса, особено на опиати. Засега нямаме такива неща. 

- А какво казва Могилевски по въпроса? Говорили ли сте с него по случая след като са го пребили? – попитах аз и си спечелих един раздразнен поглед от своя колега. 

За разлика от него, аз не винаги имах време да тегля думите с ченгел от устата на хората. А тук имахме само началото на историята. Момче от детски дом започва да краде лекарства и се забърква с лоша компания. Ако не е използвал способностите си на Различен, то тогава какво е правил? Как се е отървал от мафиотите? Те не биха го пуснали сами. 

- Не знам какво се случи, деца – разпери ръце старецът. – Не ми се довери повече. Обаче съм сигурен, че не е ходил в милицията. Защото ако беше, щяха да дойдат и да разпитат цялото отделение.

Глухарьов се почеса по тила. 

- А кога точно са спрели да изчезват лекарства от склада, можете ли да си спомните? 

Старият лекар намести очилата си. 

- Може би около три месеца след като Льоня постъпи при нас. 

Двамата с Глухарьов се спогледахме. Значи наистина можеше да има връзка между събитията. Веднъж Волгин и прекалената му ревност да се окажат свързани с истината. Моят колега стана, загреба шепа сладки и ми се наложи да стана с него. 

- Благодарим Ви, докторе, ако има нещо, ще се свържем с Вас. А сега трябва да тръгваме!

Той игнорира въпросителния ми поглед и ме подръпна да тръгвам. Колкото и просташко да изглеждаше, последвах неговия пример и също взех няколко сладки за из път. Какво да се прави, когато си на смяна, хубавата храна не се намира под път и над път. А сладките, въпреки че не успях да ги опитам, изглеждаха чудесно. 

Лекарят стана и ни изпрати до вратата:

- Ама вие дори не можахте да си изпиете чая, не бива така деца! Ще си развалите стомаха! Доказано вредно е! Ще си докарате някой колит, или да не дава Господ, язва! Чревната флора е много чувствителна и... 

Глухарьов сложи ръка на рамото на възрастния лекар и каза сериозно:

- Напълно Ви разбирам, доктор Наришников, и сте абсолютно прав. Само че информацията, която току-що получихме внася нови подробности по случая и за нас е от изключителна важност да я предадем навреме на колегите. Колкото до чая, ако позволите, бихме искали да се отбием друг ден и да водим по-приятен разговор. 

Лекарят въздъхна. 

- Какво да се прави... И вашата работа не е лесна, деца! Но не бива така. Не е здравословно. 

Това пък ми напомни, че ще имаме нужда от неговата помощ за да разберем това-онова в болницата. Глухарьов тръгна да се облича, но аз реших да повдигна въпроса:

- Съжалявам, че чак сега се сещам, но Валентина Игоревна ни каза, че ще можем да разчитаме на Вашата помощ...

- Да си пъхате носа в нашите работи – подсмихна се старецът лукаво. – Да, Валя ми каза, ще направя каквото мога. Утре сутринта ще Ви се обадя и ще Ви кажа каква ще бъде конспирацията, деца. Трябва ми малко време да измисля нещо, с което да успея да ви прекарам през всички отделения. 

Кимнах. Нямаше какво да кажа на това. Ние зависехме пряко от добрата воля на стареца, иначе нищо нямаше да научим. 

- Благодарим Ви, докторе! – ръкува се с него Глухарьов. – Вашето съдействие на следствието ще бъде отбелязано в рапорта ни!

Лекарят прихна и махна с ръка. 

- Я не ми ги продавай тия номера, момче! Когато я измислиха тая формула за затваряне на устата на свидетелите, ти не си бил роден, а аз вече работех от десет години! Знам ги аз вашите врътки. Не се тревожи, всичко да бъде както трябва и няма за какво да ми благодариш! Хайде, вървете да вършите каквото там вършите! – махна ни той към вратата. 

Безмълвно се облякох и наблюдавах изражението на Сергей. Май му се искаше да каже нещо, но не намираше точните думи. 

- Благодаря Ви, докторе, няма нужда да ни изпращате! – каза моят колега и ми задържа вратата да изляза първа. 

Когато останахме на стълбищната площадка, не се сдържах и просто поставих рутинните магически защити на жилището, като за Различен от Първо Равнище. Без значение какво щяха да решат в Патрула, старецът го заслужаваше. 

- Защо ме извлече от апартамента така? – просъсках на Глухарьов аз. – Можеше...

- Шшшшт! – сложи пръст на устните си той и ми кимна по посока на вратата зад гърба ми. – Не тук!

Кимнах и двамата заслизахме мълчаливо по стълбите. Дръпнах го да спре, когато се озовахме до шарената църква. 

- Е, ще обясниш ли като за тъпи не-ченгета? 

Глухарьов извади цигара и я запали по навик. 

- Ти нали спомена, че тоя е вещер? – кимнах. – А те какво правят? 

- Какво имаш предвид? Гадости на хората, обикновено. 

- Не, не, не схвана. Ако онзи е продавал лекарства и са го сгащили, възможно ли е да не са искали от него да краде от склада на болницата. 

- На къде биеш, Глухарьов? Знаеш, че мразя тая игра! 

Последва многострадална въздишка. 

- Бия натам, че винаги е по-рентабилно сам да си произвеждаш дрогата, отколкото да я крадеш от някъде. Затова отново те питам, има ли начин тоя... хм..

- Вещер – услужливо му подадох думата аз.

- Хубаво, тоя вещер, да може да забърква добра дрога?

Замислих се. Нямах ясна представа какво точно е нужно, за да направиш дрога, но вещeрите и вещиците принципно бяха много добри в бъркането на отвари. Това едва ли беше много по-различно от бъркането на дрога. Бях чувала за истории за забъркване на дрога в едно от училищата за провинили се млади Различни, обаче там децата го бяха синтезирали по химичен път с малко магия. За това не ти е нужно да си вещер. Обаче... Плеснах се по челото. 

- Серьожа, ти си гений! – възкликнах и му се хвърлих на врата. 

Той се изненада, но после ме прегърна по рефлекс. 

- Тя, майка ми, отдавна го твърди, ама ми е интересно ти защо мислиш така, Наташенка. 

Пуснах го и отговорих:

- Лекарите учат много химия. Валентина Игоревна ми е казвала. Едно време учели, за да могат да си бъркат лекарствата сами. Затова е напълно възможно той да прави дрога за ония и затова да не краде от склада. Обаче тогава защо изчезват хора?

Глухарьов се изхили:

- Понякога наистина се чудя как оцеляваш. Ама наистина. 

- Я обясни?

- Ами, всяко едно лекарство се тества на хора. Същото е и с дрогата явно. Трябва да разберем що за хора изчезват и тогава ще ти кажа какво ми се върти в главата. 

Изхъмках. Ама за да разберем какви хора изчезваха, трябваше да се доберем до архивите на Склиф. А това можеше да стане само ако някак си се внедрим там. Призляваше ми само от мисълта. Мразех болниците. А сега трябваше да се правя на хипохондричка, ужас. 

Глухарьов явно видя посърналата ми физиономия и ме хвана под ръка. 

- Не се вкисвай! Аз ще бъда с теб. 

- Аха, ама няма теб да те бодат, нали? – унило казах аз. 

- Въпреки това, няма да си сама. Хайде, давай да влизаме в проклетото метро и да се махаме от тук!

Кимнах. Крайно време беше да се върнем в отдела. 

Различно спешно отделение - шеста глава (първа част)

 

Лекарят, останал в спомените на Валентина Игоревна като Гриша Наришников, избра да се срещне с мен на метростанция „Арбатска“, на синята линия. Едва успях да накарам Глухарьов да вземе метрото и да се разходи с него. Не го разбирах – Различните обожават метрото. При това не само заради красивите станции, а заради хората. Огромното количество хора, което минава пред тунелите всеки ден. В метрото е топло, в метрото не те духа вятърът докато си на патрул, в метрото е пълно с хора, от които можеш да събереш Сила при нужда. Хиляди, даже милиони съдби, милиони аури. Всеки ден. 

Сергей обаче, като повечето хора, изпитваше смътен страх от пребиваването под земята, макар че по-скоро би умрял, отколкото да си го признае. Когато му казах къде трябва да отидем, той беше готов да кара час и половина в кошмарния московски трафик и да се набие почти в идеалния център, само и само да не се вози през три линии и да прекара половин час под земята. Аз обаче бях непреклонна, така че му се наложи да ме послуша. 

Сега трамбоваше по и без това претъпкания перон и не спираше да мърмори:

- Този доктор да не е бивш шпионин? От всички станции е избрал хем най-централната, хем най-претъпканата. Оставаше да ни кара да носим и карамфили и брой на „Комсомолская правда“...

Не реагирах на това – вече от два часа му обяснявах, че докторът може да е познато лице и затова да не иска да го свързват с милиционери. „Арбатска“ беше идеалното място – междинна станция, свързана с още други две, в самия център на Москва. Тук можеше да срещнеш кого ли не и никой не би обвинил добрия доктор, че се среща с двойка милиционери. Подозирах обаче, че Сергей се притеснява и заради друго – „Арбатска“ се намираше на две крачки от Генералния щаб, а доколкото ми беше известно, негови познати или съученици, или приятели от казармата, не можах да запомня (този човек имаше връзки буквално навсякъде!) работеха там и явно не искаше в момента да се среща с тях. 

Вместо да се занимавам с Глухарьов, го зарязах да стърчи до една от мозайките в края на перона и тръгнах да разглеждам залата. Мястото беше невероятно красиво – всъщност, една от най-красивите станции на московското метро изобщо. Обичам това място, прилича ми на приказен дворец. Преди да разбера, че съм Различна, прекарвах часове наред във возене из метрото. Тогава още не разбирах как пребиваването в сините мотриси ме зарежда с енергия. Возех се и се наслаждавах на приказните картинки на всяка станция. За мен всяка една си имаше свое лице и свой чар. От всички обаче харесвах най-много две – „Арбатска“ и „Комсомолска“. Приликите между двете бяха, че който и да ги беше правил, явно беше решил да строи подземни дворци. 

Полукръгъл не особено висок таван, красиви бронзови свещници, по два на всяка арка, която водеше към линиите. Гипсови орнаменти по тавана и около свешниците, разноцветни гранитни плочи по пода. Можех съвсем спокойно да си представя как тук, под земята, се провежда красив бал и как елегантни жени в дълги до земята рокли танцуват с красиви млади мъже във военни униформи. От цялото място лъхаше атмосферата на едно забравено време – от времето преди Революцията, когато благородниците са се сражавали за страната си, а богатството не се е измервало в благонадеждността към Партията...

Глухарьов изобщо не споделяше моята носталгия по отминалите времена, така че ми даде само някакви си пет минути да позяпам. След това най-безцеремонно ме издърпа да застана до него при мозайката. 

- И от какъв зор трябваше да се влачим дотук? – продължи той тирадата си от където беше спрял, когато тръгнах да разглеждам. 

Свих рамене. 

- Може пък човекът да иска да ни заведе някъде, където можем да стигнем най-бързо с метрото – тръгнах да разсъждавам на глас аз и продължих да зяпам красивата станция. – Знаеш ли, говори се, че в случай на въздушна атака, тази станция е предвидена за Генерален щаб? – сниших глас аз, предавайки градската легенда. – Че е направена толкова красива, за да бъде представителна станция, нещо като бункер на правителството? 

Глухарьов изсумтя. 

- Чувал съм ги тия глупости. Ако ме питаш мене – той обходи с мрачен поглед станцията и насъбралото се множество, - сто пъти предпочитам да съм горе – той кимна към тавана. – Там поне виждам хоризонта и не се чувствам погребан жив. 

- Стига де, Серьожа! – сръгах го аз. – Не е толкова зле! Освен това няма да стоим вечно тук. Дай само да изчакаме доктора! 

Моят партньор скръсти ръце на гърдите си и се опря на най-близката арка с вид, който крещеше от километри „накараха ме да дойда, но не ми харесва“. Явно градската легенда не го беше впечатлила ни най-малко. Аз обаче, след като бях прочела книгите на Глуховски, напълно вярвах в това. От военните може всичко да се очаква. 

Както се оказа впоследствие, от лекарите също. Гриша Наришников, както си го спомняше моята съседка, всъщност представляваше достолепен старец на около седемдесет, с акуратно подстригани мустачки и тънки очилца. Беше облечен като ескимос, следователно не идваше от далеч с метрото, отбелязах си на ум и благодарих на Глухарьов, че ме беше научил да се заглеждам. Хората, които прекарваха повече от петнайсет минути в метрото (кажи-речи две трети от жителите на Москва), бързаха да се отърват от тежките кожуси, в които човек може да се свари жив. Само шепа хора, имали достатъчно мозък или късмет да работят и учат само на няколко станции от дома си, не се събличаха. Явно доктор Наришников беше един от тях. Моята съседка изглежда му беше дала някакво описание, защото въпреки невероятната навалица, успя да си пробие път и да ни намери за по-малко от пет минути.

- Вие трябва да сте познатите на Валя – каза той конспиративно и ми намигна. 

Глухарьов кимна сковано. Лекарят си спечели един не особено мил поглед. 

- Защо беше толкова нужно да се срещнем тук? – попита той изнервено. 

Пребиваването в метрото определено не се отразяваше добре на и без това чепатия му характер. 

- Простете странностите на стареца, деца – разпери ръце нашият събеседник. – Просто живея в блок досами станцията и ми е много по-лесно да помоля познатите си да дойдат до тук, отколкото аз да се влача напред-назад из града. Моля, заповядайте!

Той ни покани да тръгнем към най-близкия ескалатор. При възможността да излезе от метрото, Сергей видимо се оживи. Пътуването с ескалатора до повърхността траеше цяла вечност, но никой не каза и дума. Реших да се възползвам от момента и да проверя Наришников. Точно тогава обаче ми увисна ченето. Той беше не просто лекар по призвание, беше неиницииран Различен! Накъсаната му аура на бъдещ лечител се виждаше от космоса! Как ли го бяха пропуснали толкова време? Човекът беше на седемдесет и няколко, съдейки по аурата, и не бях сигурна дали би издържал иницииране. За това непременно трябваше да доложа на Хесер. Лечител, при това в „Склифософский“! Поне трябваше да се опита. 

Когато станцията остана зад нас, Наришников рязко сви вляво и тръгна по булеварда. Със Сергей го последвахме мълчаливо. Старецът вървеше пъргаво и уверено, все едно този централен район на Москва е негов втори дом. Спря пред един огромен блок – изброих повече от двайсет етажа – в близост до малка и кокетна църквичка със сини куполи. Като извадена от приказката за Маша и мечока. Блокът, на фона на църквата, изглеждаше мрачен, неуютен и направо грозен. Наришников проследи погледа ми и кимна.

- Да, грозен е, и аз така мисля. Едно време тук имаше по-малки кооперации, но преди трийсет и пет години ги разрушиха, за да построят тези – той махна с ръка към огромните блокове от двете страни на булеварда. – Но какво да се прави, човек става сантиментален и трудно се разделя с познатото място. Ако позволите, деца, ще ви поканя на чай у дома! – старецът погледна Глухарьов за одобрение и моят колега кимна едва забележимо. 

Доктор Наришников живееше на седмия етаж от общо, ако можеше да се има доверие на копчетата в асаньора, двайсет и три. Вратата му беше напълно обикновена, дори не беше блиндирана, или нещо подобно – твърде рядък феномен. И двамата с Глухарьов гледахме със смесица от недоумение и неодобрение как възрастният лекар вади от джоба си древен ключ, превърта веднъж и отваря единствената, талашитена, както се оказа, преграда между стълбищната площадка и външния свят. 

- Нали знаете, че това никак не е безопасно? – реши все пак да се обади Сергей. – Москва не е безопасен град и каквото и да правим...

- Знам, знам – махна с ръка старецът, - стават кражби. 

Той отвори вратата и ни пропусна да влезем, след това побърза да заключи след нас. Попаднахме в малко антре, облицовано с ламперия от тъмно дърво. Дървена закачалка, масивно огледало срещу нея. С Глухарьов свалихме палтата и ботушите без да се налага да ни карат изрично. Просто самото място ти внушаваше, че трябва да направиш така. Латентните способности на Различен явно помагаха в това. 

- Знаете ли – започна старецът, докато се отърваваше от палтото си, - живея тук откакто съм се родил. Някога тук беше домът на родителите ми. Никога, за седемдесет и осем години, никой не е обиран в тук. Никога. 

Ясно, сплашващо заклинание с добър обхват. Отново погледнах през Сумрака. Да, старецът би се издигнал съвсем спокойно до към Второ Равнище, щом като прави подобни заклинания инстинктивно. 

- Освен това всички в блока знаят, че съм лекар. Никой не би си и помислил да посегне на нещо мое – кой знае защо добави старецът, все едно беше усетил нещо. – Но вие влизайте, деца, не стойте така на вратата! – махна ни с ръка той по посока на хола. – Аз ей сегинка!

С Глухарьов си разменихме неразбиращи погледи, но все пак изпълнихме заръката на домакина. Обаче когато си Различен не си свикнал да се натрисаш в хорските домове. Може би защото първата ти логика е, че на прага може да те чака Пръстенът на Шааб. Различните не ходят на гости без да са дважди и трижди поканени. Дори и да става дума за отиване на гости в дома на човек. Просто не правим така. С влизането в Сумрака у нас се появява смътното желание да браним собственото си пространство и да зачитаме това на другите. Така че определено се чувствах леко некакена тук. Съдейки по озадачената физиономия на Сергей, свикнал да нахълтва в чуждите жилища без покана, под защитата на червеното тефтерче, май не само на мен това място ми действаше така. 

А тук определено имаше доста изненади. Не ми се занимаваше сега да оглеждам, но според мен добрият доктор не знаеше много неща за себе си. 

Междувременно, Наришников се скри в някаква стая от дясно. Кухнята вероятно. 

- Как обичате чая? – провикна се той и се дочу тракане на чинии. 

С Глухарьов отново се спогледахме. 

- Както го направите – окопити се той преди мен. 

- Вие сядайте, сядайте! – провикна се отново докторът. 

Да му се ненадява човек, приличаше на весело старче. Ние със Сергей нямахме много избор, така че се насочихме към вратата срешу кухнята. Старите жилища имат горе-долу подобен план, така че логиката сочеше кухнята да е близо. Въпреки това, и на двамата очевидно ни беше страшно неловко да сме в това жилище. Тук ние бяхме чужди. Сергей по-малко, аз повечко. За да не засегнем домакина, все пак седнахме на ръба на дивана. Канят ли те на чай, ще пиеш чай. Особено ако те кани възрастен човек, неуважително е някак си да откажеш. Огледах помещението през Сумрака и се оказа, че няма син мъх. Никакъв. Значи нашият доктор Наришников наистина беше много силен потенциален Различен. Новаците се учат да унищожават мъха и винаги има въпроси от сорта на „ама той не е ли жив“ и „няма ли да го боли“. А тук нито прашинка. Браво на дядото. 

Изражението ми явно е било много странно, защото Глухарьов ме сръга. 

- Стига си се пулила - скастри ме той, - ти нормален дом не си ли виждала?

- Това не е нормален дом, Серьожа - смънках аз и сега беше негов ред да се опули. – Ама нашият доктор е потенциален Различен.

Глухарьов сви рамене. За две години работа с мен вече беше станал съвсем резистентен към такива идеи. Изключително странно беше как един човек може да бъде толкова резистентен към подобни странни събития, но Глухарьов си беше такъв. По-неподатлив към магията човек не бях срещала. Все едно някой е отстранил оная част от мозъка му, която отговаря за страха от магията. 

Сега моят колега се огледа доволно и се усмихна. 

- Харесва ми тук. Уютно е. 

- Ъхъ - отговорих аз несвързано и се зачудих какво ще питаме доктора.

Бяхме дошли за информация, но някак си ме съмняваше младите да се задяват пред стария доктор, още повече че им се водеше и шеф. Не ми се вярваше просто. Но пък можеше да знае други неща за двамата, които на нас ни липсват като информация. На Глухарьов обаче май му беше скучно, защото повтори:

- Тук е много хубаво. 

- В домовете на Светлите, или на всеки Различен, когато си желан гост е така, Серьожа - смутолевих аз.

Моят колега вдигна вежди, но нямаше време да ми отговори, защото на вратата се показа стария доктор, помъкнал поднос с красив чайник на рози и една камара бисквити. Двамата с Глухарьов станахме да му помогнем. Той нарами тежкия поднос, а аз взех чинията със сладките.

- Прощавайте деца - каза ни усмихнато лекарят, - друго е когато жена ти се върти и се грижи за теб, но моята Верочка в момента се радва на внучетата в Германия - той въздъхна. - Но какво да се прави, един мъж също може да се справи сам, нали момко?

Ухилих се, а Глухарьов ме изгледа злобно и кимна сериозно. А на мен ми идеше да се пръсна от смях. Но пък човекът явно така беше свикнал да общува. Както ни беше казала една баба, след определена възраст, всички ти стават деца, без значение дали са на пет или петдесет години. 

Доктор Наришников ни наля чай и двамата със Сергей послушно пийнахме малко преди да започнем да го рапитваме.

- Е, деца, питайте - подкани ни старецът след малко. - Знам, че не сте дошли да пием чай.

Спогледахме се и с Глухарьов се разбрахме без думи да говори той. Аз не бях съвсем сигурна дали дядото ще ми каже всичко, което искам да знам. Докато Сергей беше обигран да измъква информация. Лошото беше, че всеки лекар пък беше обигран да не отдава излишна информация на пациентите си. И също като милиционерите, знаеше как да отсее нужното от потока безсмислени дрънканици. 

- Докторе, дошли сме за съвет и информация – започна моят колега без заобикалки, но си личеше, че се чувства неловко.

Имаше нещо подчиняващо и респектиращо в излъчването на стария лекар. Поне така би казал някой човек. А истината беше, че латентните способности на Различен карат всички наоколо му да се държат прилично. Хората също усещат кой ще стане Различен и кой – не. Наришников ни махна с досада. 

- Знам защо сте дошли, каза ми Валенка вече. Казвайте какви клюки ви трябват.

Със Сергей се спогледахме. Интересно какви клюки очакваше да искаме от него докторът. В моята глава, лекарите не се занимаваха с клюки. Имаха далеч по-важна работа: да спасяват хора. Ама в моята глава и милиционерите не пиеха на смяна, ама това беше съвсем друга тема. 

- Познавате ли Алексей Волгин, Лариса Гложкова и Леонид Могилевски? - попита Глухарьов.

- Как да не ги познавам? - усмихна се докторът. - Деца, Склиф може и да е голяма болница, но в отделенията всички се знаем. Няма как иначе.

- В отделенията? – хвана се за думата моят колега. – Може ли малко по-конкретно? 

- Ех, деца – въздъхна лекарят, - в момента все още поработвам като консултант-кардиолог. Викат ме навсякъде, когато има проблем. Знам ги всичките. И Льоха, и Лариска, и Льоня. Добри деца са те, способни лекари. Едно време на такива им викахме „лекари от Бога“, надарени. И тримата са прекрасни, всеки в своята област – доктор Наришников ни огледа критично, все едно преценяваше дали представляваме заплаха за любимите му ученици. – Знаете ли, толкова ми се искаше Льоня да запише кардиология. Когато дойде при нас като специализант така се надявах да тръгне по моите стъпки. Но не, него го влечеше анестезиологията... 

С Глухарьов се спогледахме. Ставаше интересно. Само че тази информация за момента не ни вършеше работа. 

- Може ли да ни разкажете историята отначалото – подканих аз доктора, с което си спечелих сръчкване от Сергей. 

- Началото на кое? – примига докторът. 

- На това как Могилевски е дошъл да работи при вас – изпревари ме Сергей и ме стрелна с поглед да си затварям устата. 

Още преди да дойдем се бяхме разбрали да не споменаваме на добрия доктор защо разпитваме за тримата младоци. Не се знаеше той в какви отношения е с тях и както се беше изразил Сергей, какви каши може да надроби ако научи какво точно разследваме. Затова бяхме решили да измислим нещо по-благовидно. Обаче при положение, че Валентина Игоревна беше изтърсила, че сме от милицията, нямах идея кое може да му е благовидното на този разпит. 

Различно спешно отделение - пета глава

Кабинетът на Завулон беше претъпкан с хора – нещо, което се случваше изключително рядко. Първо – защото Великият Тъмен си падаше социопат и не обичаше тълпите и второ – защото сега се бяхме събрали една камара народ. 

Сега двамата с Глухарьов се бяхме подпрели на черния гранит до черчевето на прозореца в кабинета на Великия Тъмен и слушахме някакъв спор между аналитиците на двата Патрула. Аз не се чувствах съвсем у дома си. Въпреки че кабинетът на Завулон приличаше на уютния дом на английски аристократ – за разлика от безпорядъка и канцеларщината в кабинета на Хесер – тук всичко ми беше леко чуждо. Глухарьов обаче идваше за пръв път и определено се чувстваше неловко. Първо, той беше единственият човек в стаята и всички го гледаха с недоверие. Аз неслучайно останах до него, вместо да седна при останалите сътрудници, защото иначе всички дружно щяха да го зяпат. Тъмните – като апетитна хапка месо или енергия, Светлите – като поредния глупав човек, който трябва да спасяват.  

Сергей се опитваше да не обръща внимание на втренчените погледи и безкрайните сканирания през Сумрака (които след малко щях да прекратя, защото ми лазеха по нервите), но не беше особено лесно. Гадно е са се усещаш като животно в зоопарк, защото атмосферата тук беше горе-долу подобна, поне за него. Иначе, обстановката напомняше по-скоро коктейл някъде в самите върхове на обществото, отколкото на сутрешна оперативка. 

Всички сътрудници получаваха по една чиния с най-разнообразни хапки на влизане – от червен хайвер, през фоа гра и екзотични сирена, до разни неща, чиито имена изобщо не знам. В добавка към чинията вървяха и папка с документи, както и чаша вино по избор, а всичко това се сервираше от млади Различни, току-що постъпили в Дневния Патрул, виждаше се по аурите им. Те обаче се чувстваха горди от поверената им задача, защото работеха с желание. И подчертано раболепие, което мен лично ме дразнеше изключително много. Но, Тъмните са си Тъмни...

Помещението беше претъпкано с Различни – аналитици и компютърджии, оперативни и такива като мен – канцеларски плъхове. Макар че през последната година не бях точно канцеларски плъх. Дори имаше една лечителка – някоя си Зинаида Измайловска, която виждах за пръв път – и една дуцина вещици, които хвърляха хищни погледи на Глухарьов. 

Завулон, макар и да не беше майстор в устройването на работни събирания, беше ненадминат в организирането на корпоративни мероприятия (което беше и един от основните му източници на законни доходи) и сега не беше изневерил на себе си. Поне кетърингът си го биваше. Особено ако си препил предишната вечер с не особено качествен алкохол. Все пак, Глухарьов беше настоял да плати сметката, а заплатата на милиционер не е огромна. Към сегашния момент се чудех защо изобщо го оставих да купи, каквото беше купил, но – минало, заминало. 

Иван Иванич, също поканен на срещата, милостиво беше изтрезвил мен и Глухарьов преди да влезем с думите, че трябва да сме адекватни. Дори Валентина Игоревна се беше мръщила на подутите ми очи сутринта. Така че и двамата наблягахме на храната през първия половин час от събранието, когато Великите обсъждаха своите си дела полугласно и оставиха нас, относително редовите сътрудници, да се насладим на яденето и пиенето преди да почнем с лошите новини. Все още нямах никаква представа защо бяхме тук, нито какво точно са надушили Великите. Беше ясно само, че щом сме толкова много народ и щом дори Завулон се е съгласил да домакинства, работата е дебела. 

Естествено, лошите новини не закъсняха. При това, също по традиция, Хесер беше поел ролята на лошото ченге. 

- Повечето от вас не са в течение защо сме се събрали тук – започна Великият Светъл маг, - така че ще ви разкажа накратко. Моля всички да отворят папките си.

Разнесе се шумолене на листи и тракане на посуда. Всички в стаята зарязаха чиниите и чашите кой където свари и се заеха да изпълняват нареждането на Хесер. Дотук с банкета, беше време да поработим малко. Вътре в папката се оказаха досиетата на нашите трима герои. Значи Хесер беше изпреварил събитията. Тъкмо нямаше да се налага да ходя до офиса да си ги взимам. 

- Нямаме време да се запознаваме с цялата информация в момента – продължи Хесер, - затова ще карам по същество. Имаме странен любовен, струва ми се, триъгълник в института Склифософски. 

От задните редове, тези на вещиците от Дневния, се вдигна ръка. 

- Извинете, Пресветли, но нас това какво ни засяга? – хапливо попита някаква вещица. 

- Засяга ни това, че в триъгълника е замесен един вещер – сряза я Завулон и вещиците мигом се свиха под острия му поглед. – И този вещер е обвиняван от свой колега-лечител в какво ли не. Аз ти предложих, враг мой, да се съберем тук именно заради това. Ние не предаваме своите. А аз съм напълно убеден, че Могилевски няма нищо общо със случая и цялата ситуация е плод на болното и влюбено съзнание на вашия Светъл. 

Завулон разсъждаваше логично. В началото и аз бях помислила така. Влюбен Различен се държи също толкова нелепо, колкото и влюбен мъж. Но в цялата работа имаше нещо гнило. Затова вдигнах ръка, като в училище. Завулон кимна за да ми даде думата:

- В началото и аз го приписах на несподелена любов и омраза към съперника, Завулон. Обаче има и нещо друго. Волгин спомена за странни изчезвания на пациенти. 

Великият Тъмен се намръщи. 

- Продължавай!

Завулон не беше тип, който обича да чува врели-некипери, така че побързах да изложа казуса възможно най-стегнато преди да ми е взел думата.

- Хора, пациенти на Могилевски, влизали в сводката за изчезналите лица само дни след като той ги е лекувал. Искам официално разрешение да разследвам това, а не аферата му с лечителката Гложкова. Това мен изобщо не ме интересува и както вещиците отбелязаха, не би трябвало дори да е работа на Патрулите. Според мен Волгин ни излъга и не казва цялата истина. 

Хесер и Завулон се спогледаха, като доволни изпитващи на колоквиум. 

- И какво смяташ да направиш? – попита ме Хесер подканящо, но Глухарьов отговори вместо мен. 

- Като начало, трябва да проверим колко от изчезналите наистина са били пациенти на Могилевски, кои са и дали има връзка между тях – обясни той. – Освен това, ще се опитам да помоля колегите в Питер да издирят информация за младините на него и Гложкова в детския дом. 

Завулон извади някаква папка от едно чекмедже и я остави на ръба на бюрото си. 

- Това, последното, вече е направено – каза той и побутна папката към мен, все едно да я подаде на Сергей, който стоеше почти на главата му в претъпканата стая беше под достойнството на Великия Тъмен. – Още сутринта ми пратиха доклад по факса. 

Взех папката и разлистих. Имаше доста страници, дори снимки. Старали се бяха питерските Тъмни значи. Как не, нали иначе Завулон ще ги направи на пух и прах...

- Благодаря, Завулон. Това ще спести време. 

- Какво пропускате? – попита Хесер, отново поел ролята на изпитващ. 

- Какво да пропускаме? – свих рамене аз. – Ще проверим данните и ще преценим...

- Не, Наташа, пропускаш нещо – повтори Хесер. – Как ще си осигурите достъп до журналите на Склиф? 

- Това е лесна работа, Хесер – весело отговорих аз. – Моята съседка по стълбищна площадка обеща да ни свърже със свой съученик, който работи в същото отделение като Могилевски и Гложкова. Ще се опитам да го накарам да съдейства. 

Завулон започна да пляска. Бавно, отчетливо и подигравателно ръкопляскане. 

- Каква си ми делова и оперативна, Наташенка – произнесе той с типичната си печална интонация. – Това е прекрасна идея, разбира се, и аз съм съгласен да се провери, но не мисля, че е достатъчно. 

Скръстих ръце на гърдите си и се нацупих. Ето затова не обичам подобни събрания. Винаги ме мъмрят. Абсолютно винаги. Как пък един път няма да кажат „браво“?

- А вие какво предлагате? – попитах аз остро. 

- Трябва да се внедрите в Склиф – дочу се глас от задната част на кабинета. 

Беше на Юля, нашият майстор-аналитик. 

- Добре – започнах аз, - напълно съм съгласна, че трябва да влезем в работната им среда, но как? Категорично съм против да нараняваме някого – тук погледнах злобно Завулон, - за да го вкараме в спешното. Може да излезе голяма беля от това. 

- Пропускаш един дребен факт, Наташа – намеси се Хесер, - да бъдеш ранен далеч не е единственият начин да попаднеш в Склифософски. 

- И какво сега, на лекари ли се ще правим? – изсмях се аз и посочих към Глухарьов. – Той не би минал за лекар. За бияч може би, но за медицинско лице... Може би като травматолог ще те вземат Серьожа – избъзиках се аз, - особено ако трябва да трошиш крайници. 

Глухарьов се ограничи с това да ме изгледа злобно, но общо-взето си личеше, че е на същото мнение. Никак не ми харесваше накъде тръгва разговорът... 

- Напълно вярно – отговори Завулон, - но съвсем спокойно би могъл да почне като охрана там. За тази роля мисля, че ще го бива. 

- А аз какво? – продължих да се опъвам аз. - Не ставам за охранителка. 

- Ти, Наташа, ще бъдеш богата хипохондричка – обясни ми Хесер. – Колкото повече болежки си измислиш, толкова по-дълго ще си вътре. 

Явно планът е бил изработен преди да ни повикат, защото рядко тези двамата бяха на едно мнение. Глухарьов се намръщи.

- Хипо какво? – не разбра той. 

- Хипохондрик е човек, който постоянно е преследван от мания за болести. Ту от едно е болен, ту от друго и на всичкото отгоре може доста добре да симулира симптомите им. За това става дума, Сергей Викторович – обясни Юля. 

Тя му говореше на име и презиме, макар че разликата в годините им не беше по-голяма от тази в моите и неговите години. Но явно имаше нещо, което я плаши в моя колега. Странно защо – Юля беше вълшебница-аналитик, но иначе с досатъчно способности да се справи не с един милиционер, а с цяло районно. От друга страна обаче, Глухарьов си беше страшен, особено ако не го познаваш. 

- А как точно ще се правя на хипохондричка? – язвително попитах аз. – Знаете, че мразя болниците! И не изгарям от желание да ме бодат и други подобни!

- Както вече от година се правиш на ченге – сряза ме Хесер. – Това не подлежи на обсъждане! Все за няколко дни ще го преживееш. Трябва ни човек в отделението!

- Добре де, съгласна съм, ама защо не той? Ченгетата са чудесни за хипохондрици – нещо ги засърби и веднага тичат на доктор – казах аз в последен опит да се измъкна. 

Само че не очаквах фронтът да се разпадне толкова близо до мен. 

- Защото, Наташенка – започна Глухарьов, - истинските страсти на едно работно място проличават, когато хората пушат. А те къде пушат? При охраната, най-често. Така че ще имаме информация от две места. 

- Благодаря ти за помощта – саркастично казах аз. 

Глухарьов се направи, че не ме чува. Точно от него да ме предаде не очаквах. Зарекох се да му го върна тъпкано. 

- И как ще стане това внедряване? – стрелнах аз с поглед двамата Велики. 

Сигурна бях, че точно сега погледът ми може да убива, но и двамата останаха напълно невъзмутими. 

- Не се притеснявай за това – обади се Завулон, - ние с моя враг вече сме го измислили...