Различна Педагогическа Стая - единадесета глава (втора част)

Той би прихнал да се смее при други обстоятелства, но аз говорех съвсем сериозно и нещо в тази стая, с тези четирима Различни мрачно седнали около разнебитеното казионно бюро, го накара да си замълчи. И по-добре, сега нямахме време за спомени. 

- След като се изяснихме... - започна Иля с нетърпящ възражение тон. Той е свикнал да командва. – Давай да видим какво може да се направи преди да звъня на Сивите. 

- Аз викам изобщо да минем без тях, ако може – промърморих аз. – Нещо обаче ми подсказва, че може да се наложи да събудим шефа и Оля. 

- Първо да опитаме сами, става ли? – отговори Семьон. – Шефът ще е бесен, ако го събудим за глупост. 

- Вярваш ли ми, аз съм бясна, а съм нощна смяна и не спях – допълних. – По-лошата новина е, че ще се наложи да будим и Завулон.

- Едва ли – засмя се Семьон. – Той сигурно е буден и е на шабат – ухилих се. Способността на Семьон да се гъбарка с най-силния Тъмен в Москва, началника на Дневния Патрул, си беше невероятна.

Иля и Семьон станаха и всички се надигнахме заедно с тях. Дотук с купона.

- Добре, вие разпитайте жената, а аз ще се опитам да понатисна оператора на кълбото и аналитиците. Да видим дали имаме нещо за момчето. Прати ми аурата му – ще я раздам на всички на патрул в момента. – каза ми Иля. Той не зачиташе Сергей за част от екипа, поне на мен така ми се виждаше. И ми стана малко гадно за него.

Примижах и си припомних аурата на момчето след това му изпратих образа. Той кимна. Време беше смазаните зъбни колелца на Патрула да заработят.

- Аз ще пообиколя района, ще поразпитам... – намигна ми Семьон. 

- Това можем да направим и ние – обади се Глухарьов.

Ясно, вече наистина се подразни. За него тоя район е неговото царство и Семьон, в опита си да помогне, се беше набутал между шамарите. Разбирах и това, но сега нямахме време за разцепление в и без това нестройните си редици.

- Не можеш момче, не можеш. Не така, както мога аз – отвърна Семьон като се ухили нагло. 

Приличаше съвсем да дребен шмекер, който се опитва да ти пробута „марков часовник“ само за триста рубли. Глухарьов се намръщи – за кратката ни съвместна работа бях разбрала, че той мрази шмекерите. За да потуша спора, се намесих:

- Прав е, ти не можеш да прилагаш „Дългия език“, а той може. Ние ще пробваме с милиционерски методи – и погледнах майката изпод вежди. Обзалагам се, че вече искаше да се слее със стената. Ама сама си беше виновна. 

Те тръгнаха да си ходят, но аз се сетих за нещо в последния момент:

- Иля, кажи им ако го забележат само да го следят, да не се опитват да го задържат. – Иля само ми се усмихна, за него явно казвах очевидното. Все пак човекът отговаря за оперативната дейност на Патрула от преди да се родя. – И ми звънни, ако го намерят, става ли?

- Разбира се, Наташенка, не се тревожи – намигна ми той, а Семьон ми прати въздушна целувка. И си тръгнаха. 

В кабинета останахме аз, Надежда Семьоновна и Глухарьов. Бесен Висш маг, побъркана от ужас майка-Различна Пето равнище и озадачен следовател-човек. Перфектен екип като за някоя компютърна игра. Само че не бяхме в компютърна игра. Отидох до шкафа с документите и извадих иззад една празна папка бутилката с водка за спешни случаи. Глухарьов се намръщи и я издърпа от ръцете ми.

- Това няма да помогне сега. Трябваш ми трезва – и без да ме пита какво мисля и напълно игнорирайки изпепеляващия ми поглед прибра бутилката на мястото й. – Пий чай! 

Реших да изпълня съвета. Рядко ми се ще да се отрежа като талпа, но точно в момента това беше единственото ми желание. Почти. Другото беше да разфасовам онова гаменче, но засега беше напълно невъзможно. Ако само не трябваше да работя...

- Така, да преминем на въпроса. Надежда Семьоновна какво точно се случи преди синът Ви да изчезне от вкъщи... – започна Глухарьов като видя, че аз очевидно не съм в състояние да проведа читав разпит. Или просто реши да не губи време и да проведе разпита сам, за по-ефективно. 

Жената гледаше в една точка, някъде в далечината, затова Глухарьов размаха ръка пред нея и щракна с пръсти.

- Надежда Семьоновна, нямаме време! – въздъхна той. В гласа му се прокрадваше раздразнение. – Всяка секунда е ценна и колкото повече ми кажете, толкова по-добре ще стане. 

- Скарахме се – прошепна майката и изтри очите си с ръка. 

- За какво? – попитах аз. 

Глухарьов ме стрелна с поглед в стил „не се бъркай тук, остави това на професионалистите“. Млъкнах и реших само да гледам. 

- Разкажете ни подробно всички събития от изминалата седмица, от посещението ни в дома Ви – подкани я Глухарьов. 

- Отначало всичко беше добре – започна жената и се загледа в някаква точка някъде над рамото на Глухарьов – Той започна да се държи нормално, стана мил и внимателен син... Стана нормално момче.

Типичните номера на Тъмните, помислих си аз. Когато ги хванат да вършат глупости, за известно време те започват да се държат нормално. И след това – старата песен на нов глас. Има теория, че всички тийнейджъри минават през период, когато са само на страната на Мрака – и хора, и Различни – но честно казано на мен ми звучи твърде налудничаво. 

- Три дни след като дойдохте, всички предмети се върнаха у дома. Престанаха да изчезват пари – продължи разказа си жената. Учудваше ме колко прецизно и обрано разказва цялата история. Все едно я има написана и сега само рецитира... – и после той започна да закъснява, да се прибира все по-късно. До вчера. 

- Какво се случи вчера? – подкани я Глухарьов. 

- Тогава го издебнах на вратата и му казах, че така не може да продължава. Той ми отговори, че си има момиче и че я обича и че няма да му казвам какво да прави. Когато го притиснах да ми каже коя е, той изплю че е Аня Сорокина от съседния блок, и подивях. Разкрещях му се.

- Защо? – попитахме с Глухарьов в един глас и той отново ми направи знак да си мълча. 

- Вие няма да ме разберете, другарю следовател - поясни жената и погледна мен все едно се надяваше аз като жена да я разбера. То бива, бива Едипов компрекс, ама чак пък толкова... 

- Тя е Светла! – каза жената и закри лицето си с ръце. – Светла е! Разбирате ли? 

- Но защо не се радвате? Вие не сте ли също Светла? – делово попита Глухарьов, но вместо ридаещата жена се намесих аз. 

- Ти наистина няма как да разбереш, Сергей. Жената е права – синът й е Тъмен, но е харесал момиче от Светлите. Те са като Ромео и Жулиета, разбираш ли? 

- Но не може ли просто да са заедно? Кой е казал, че ще се женят? – попита ме той. Да, на хората им е значително по-лесно. 

- Не могат – поклатих глава аз. – Тях ги разделят твърде много неща. Такава любов никога, ама никога не излиза на добре. Светлите и Тъмните не могат да се смесват помежду си. Никога. 

- Винаги има първи път – оптимизмът му ме поразяваше. 

За ченге с толкова дълъг стаж беше учудващо оптимистичен. Странна работа, може би беше идеалист някакъв?

- Не разбираш – такива връзки завършват най-често със смърт. Любовта им е обречена. Ако не ги разделят Патрулите, а те със сигурност ще ги разделят, те ще се избият помежду си. 

- Преувеличаваш.

- Не, преди петнайсет години Светъл маг се влюбва в Тъмна вещица. И двамата са лишени от способности, така че се влюбват по човешки. Истински, със сърцето, а не заради пари или друга изгода. Още пък по-малко заради Патрулите. – започнах поредния учебникарски разказ аз. 

Това се преподаваше в училището на Патрулите винаги когато станеше дума за Тъмни и Светли. Историята на Ромео и Жулиета може и да е много романтична, но всички знаем как точно приключва всичко. 

- Когато добили способности отново, всеки решил че е излъган от другия и в пристъп на ярост Светлият маг предизвикал Тъмната вещица на дуел и я убил. За честта на Светлината. Не от злоба или страст. Заради едната чест.

Глухарьов слушаше и се мръщеше. Жената, странно защо, също ме слушаше. В стаята беше станало някак мрачно и тихо – мъждивата светлина на луменесцентната лампа отгоре все едно беше намаляла поне два пъти. Какво пък, случва се.

- Тъжна история, наистина – проговори Глухарьов след малко и потърка очите си. 

- Тя не свършва дотук, Серьожа – отговорих аз и продължих. – Тъй като дуелът е завършил със смърт, Инквизицията прибрала Светлия маг и събрала Трибунал. На този Трибунал Светлият сам се развъплътил от мъка. Не могъл да преживее смъртта, на любимата и предпочел да отиде в Сумрака – жената отново се разрида. Май имаше усет към драмата...

Имената на Светлия маг и Тъмната вещица бяха Алиса и Игор, но нямаше нужда да изнасям такива тайни. Историята и без това беше достатъчно въздействаща и нямаше нужда да обяснявам защо Светлите и Тъмните не се кръстосват помежду си. Какво би станало, ако имат дете? Ужас!!! Пълен провал! 

- Той заради момичето ли си тръгна? – попитах по-скоро дежурно аз. Глухарьов май нещо се беше замислил, а ние нямахме време да се мотаем. 

- Заради нея – кимна майката. – Каза, че щом като не искам нея, няма да видя и него повече... – и се разрида отново.

Писваше ми от това циврене. Добре, момчето го няма, но с циврене дали ще се върне?! Тези глупави майчини ултиматуми – не прави това, не ходи с нея, не се жени за него. Винаги карат детето да прави обратното. Обзалагах се, че и в този случай е така. Станах и включих каната. Когато завря направих нова порция чай за всички ни. От лайка, че да се поуспокоим. А след това отново набрах номера на дежурния в Нощния. Иля вдигна и направо започна:

- Слушам те. Какво открихте? – маг от неговото равнище спокойно можеше да предвиди кой го търси. А и като се имат предвид обстоятелствата, не беше нужно да си пророк, че да се сетиш. 

- Момчето се е влюбило в Светла – започнах аз. – Аня Сорокина. Живее в съседния блок, намерете адреса й от базата данни и прати някой да я прибере в Патрула. Ако се съпротивлява, й направете Морфей. Той на 100% ще отиде при нея по някое време. Ако вече не е отишъл.

- Браво, Наташа – Иля звучеше много спокоен и доволен от другата страна на линията. – Работата със следователи си казва думата. Пращам екип. 

- Или по-скоро факта, че преди около десет години и аз съм била на неговия акъл. Благодаря ти – отвърнах аз. 

Наистина, откъде ми дойдоха тези идеи?

Затворих телефона и видях как ме гледа Глухарьов – като учител, чиито ученик току-що е минал финалния си изпит. Той ме гледа дълго, все едно ме преценяваше. Мразя този преценяващ поглед.

- Да, май сме ти повлияли. Съмнявам се, че щеше да ти дойде на ум преди седмица и половина – заключи накрая той и стана. – Госпожо, ако няма друго, предлагам да се върнете вкъщи и да чакате сина си да се върне там. Ако това се случи непременно се обадете на някого от нас, става ли? – и той надраска телефона си на един лист от тефтер, откъсна го и й го подаде. Тя си взе чантата кимна и като в транс излезе от кабинета.

Той седна на ръба на бюрото си и направи онази, неговата странна усмивка. Дето ме кара да си мисля, че съм в нещастие. 

- Какво? – попитах аз.

- Нищо, нощната ни смяна се очертава прекрасна. Впрочем, обещава да премине в сутрешна – отговори той и посочи часовника. Беше почти пет сутринта. – Имаш ли някакви гениални Различни идеи, партньорке? – попита той и се ухили. Почвах да се чудя дали не истерясва.

- Имам само една, ама не съм сигурна, че е много гениална – заключих аз и отидох да си взема палтото. 

- Стреляй смело! 

- Отиваме да обиколим района около блока на момчето. Току-виж го намерим – отговорих аз, докато се навличах. – Ама ще ми трябва твоя усет на ченге. 

Той не възрази, а бързо ме последва вън от кабинета. На входа дежурния се опита да промърмори нещо, обаче и двамата му затворихме устата с по един мрачен поглед. Да, тежка смяна, нямаше спор.

Различна Педагогическа Стая - единадесета глава (първа част)

- Сергей, ела отпред, че много ми трябваш! – нахлу в кабинета дежурният, Павел Петрович, без да почука.

Часът беше три през нощта и двамата с Глухарьов карахме нощна смяна. Той се беше опитал да ме отпрати, но аз му напомних, че в официалните документи пише, да съм прикрепена за него и трябва да работим заедно „когато той е на смяна“. Той не клъвна много и добавих, че от осемнайсетгодишна карам нощни дежурства в Патрула. Чак тогава Глухарьов се предаде мърморейки, че нямам акъл в главата и ме остави в кабинета. 

Сега дремеше на диванчето, покрил главата си с вестник, а аз вече от час и половина играех някаква стратегическа онлайн игра на служебния компютър. Какво друго да правя – Глухарьов се беше оказал прав, нощната смяна наистина е скучно нещо. Единственият минус е, че не можеш да се наспиш като хората. 

- Сергей! – повиших тон аз, за да го събудя, че похъркваше, а Павел Петрович не даваше вид, че ще напусне кабинета без един от нас. 

Глухарьов измърмори нещо нечленоразделно и се завъртя на диванчето. Затова станах и го раздрусах:

- Ставай Сергей, имаме работа!

Той подскочи, после видя Павел Петрович и изруга полугласно. 

- Мамицата им мръсна, всички отрепки се развилняват, когато аз съм на смяна! – мормореше той, докато си оправяше униформата в движение, защото дежурният буквално ни извлече от кабинета. – Не оставят човек да се наспи. 

Дежурният се въздържа от коментар, явно чуваше нещо подобно на всяка нощна смяна, и безмълвно ни заведе в предверието. А там, седнала на една от пейките, беше наша стара познайница. Надежда Семьоновна. Беше изминала около седмица от посещението ни в дома й. 

- Какво, да ни би синът Ви пак да се е развилнял? – попитах аз, все още не вярвайки на очите си. Глухарьов пък усилено триеше своите в опит да се освести. 

- За сина си идвам, но не е това. – тихо каза жената и се озърна.

- От нашите е Пашка, спокойно. Да вървим в кабинета. – поде Глухарьов и тръгнахме към обратния път. 

Жената креташе след него, аз бях последна и си мислех колко точно ми писна да се занимавам с нея и лигавото й синче. И как вече НАИСТИНА ще напиша рапорт и ще звънна на дежурния оперативен от Нощния, да се оправят те. В крайна сметка, покрих й задника веднъж и спасих синчето от Трибунал, ако се беше забъркал в друга каша обаче, нямаше да го бъде. Глухарьов отключи и я покани да влезе. Тя седна на края на един стол и стисна чантата на коленете си.

- Защо не подадохте сигнал в Нощния патрул? – попитах леко раздразнено аз и Глухарьов ми направи знак над главата на жената да го карам по-полека. Тя се сви все едно я бях ударила. 

- Мислех си, че Вие можете ... – започна тя и ни погледна жално. 

- Да разрешим проблема без много шум? – додаде Глухарьов разбиращо и тя кимна. 

- Вижте какво - започнах аз, – така не става. Не можем да прикриваме сина Ви до безкрай – жената изскимтя тихо и Глухарьов ме погледна кръвнишки. Игнорирах го и продължих. – Прикриването на нарушители на Договора също е нарушение на Договора. А аз нямам никакво намерение да ходя в Прага заради сина Ви, ясно ли е!

Глухарьов се приближи до мен, уж за да ми даде чаша чай и ми скръцна със зъби:

- Навън, веднага! – а към потърпевшата: - Ние ей сега се връщаме, чакайте тук. Не се притеснявайте.

Излязохме вън от кабинета и той ми се нахвърли като булдог.

- Ти нормална ли си?! Защо крещиш така на жената? Тя какво е виновна, че синът й е кретен?

- Сергей, като не разбираш, не се пеняви! - ядосано го срязах аз.

- Какво да не разбирам? – продължи той и размаха ръце. – Направи на нищо бедната женица!

- Бедната женица, както я наричаш ти, иска да ни въвлече в престъпление! – продължих аз. 

- Че да не ни кара да заравяме труп? – отвърна ми саркастично той и ме изгледа мрачно. Отново си мислеше, че преигравам. 

- Серьожа, ти не разбираш – поклатих глава аз и го дръпнах да седне на пейката пред кабинета. – Вие хората можете да се заигравате с Наказателния кодекс и няма да ви накажат, ако сте умни, но при Различните заиграването с Договора се наказва. Винаги.

- Не съм сигурен, че те разбирам. – смръщи вежди той.

- Ами, виж сега. Ако разследваш убийство, но по някаква причина не намериш убиеца, какво ще стане? 

- Случаят остава неразкрит и се прехвърля в Прокуратурата – тръгна да брои на пръсти той. - Ако и те не го разкрият, има определена давност. Защо питаш? 

- Защото при Различните няма давност – като живееш много дълго, могат да ти потърсят сметка за престъпление извършено преди двеста години. Ако не докладваш нарушение, ти автоматично се смяташ за съучастник на нарушителя, както е при вас. Обаче за разлика от вас, при Различните няма смекчаващи вината обстоятелства. Не си казал – значи подлежиш на същото наказание като провинилия се. Същото важи и за разследващите, каквито сме ние с теб. Понеже формално не се водим в Патрула, аз съм длъжна да докладвам всяко едно нарушение, което разследваме. А синът на тази жена не го докладвах. Затова вече съм затънала сериозно. Впрочем и ти, покрай мен. Ако той се е провинил отново и не го докладвам, двамата с теб отиваме на Трибунал и то като обвиняеми наравно с него. Тя отлично знае това, което ти казвам, и въпреки всичко е цъфнала тук. 

Глухарьов ме изгледа дълго и преценяващо. Все едно ме виждаше за пръв път. Едва после отговори:

- Ти сигурна ли си, че не си учила право? Да не ме будалкаш нещо?

- Това е Различно Право, Серьожа – поклатих глава. – Всеки Различен е длъжен да знае своите права и задължения. Това ми го набиха в главата качествено, нищо, че съм дива. Освен това като сътрудник на Патрулите съм длъжна да ги знам тези неща по-подробно. Както ти знаеш Наказателния кодекс. Затова ти казвам, че този път няма да й помогна. Малкият явно се е забъркал в нещо голямо, щом тя е цъфнала тук в три през нощта. 

- И въпреки всичко, тя търси помощ – добави той меко. – И е дошла при нас затова. Какво ще стане, ако я отпратим? Към кого ще се обърне? 

- Няма да я отпратим. – казах аз. – Просто ще викнем дежурния оперативен от Нощния в кабинета ти. 

- Защо ли това не ми се вижда много по-добра алтернатива... Да вървим – каза той мрачно и влязохме обратно в кабинета. 

Жената ни чакаше с надежда. Не ги ли учат вече да гледат аурите? Бях убедена, че ако беше погледнала дори тази на Глухарьов, щеше веднага да си смени физиономията. Беше седнала пред бюрото на Глухарьов, но той седна без да я погледне и се залови да търси нещо по чекмеджетата. Ясно, беше му неудобно да играе лошото ченге. Нищо, на мен много добре ми се получава. 

- В какво се е забъркал пак вашият калпазанин? – попитах аз, докато разчиствах бюрото от някакви странни папки ДЕЛО, които Глухарьов ми беше тръснал. Не ми трябваха, така че ги оставих на пода. 

- Той...в нищо не се е забъркал – промърмори притеснената майка. 

Избягваше въпроса.

- И заради това нищо дойдохте при нас в три през нощта? – попита скептично Глухарьов, докато си правеше кафе. 

Нещо не го свърташе. Умен ход, тази вечер определено нямаше да може да дремне пак. 

- Не, аз... – започна жената, гледайки към него, но той се обърна с гръб, така че тя се принуди да погледне жално към мен. – Той изчезна... 

- Как така изчезна? – попитахме в един глас. 

- Маг Първо равнище не може да се скрие – назидателно казах аз. – В Дневния Патрул би трябвало да го издирят доста бързо. Москва е голям град, но такива не се срещат често. Вероятно ги водят всичките на отчет. 

Глухарьов вдигна палец зад гърба на майката, за да ми подскаже, че съм на прав път с поведението.

Това не беше съвсем така обаче – маговете не ги водят точно на отчет и няма следящи устройства, които да докладват за местоположението на всеки един от тях в реално време. Имало е такива предложения, знам от Хесер, но никога не се е стигнало до привеждането им в дела. Но във всеки Патрул имаха представа горе-долу колко магове от кое точно равнище на силата пребивават в града. Все пак, всички новопристигнали трябва да се регистрират в съответния Патрул, а всеки Патрул си води отчети за родените и живеещи в града Различни. Така че Тъмните не можеха да нямат никаква информация.

- Аз вече ходих там – каза майката и ченето ми увисна, когато додаде: - Те не могат да го открият.

- Мамка ти мръсна, Тъмна! – започнах да псувам аз. – Да ти се невиди и кретенчето! Светлина и Мрак, какво да те направя?! – и ударих по бюрото. 

Глухарьов дойде при мен и тикна своята чаша в ръцете ми. По принцип не пия кафе, обаче сега го изгълтах на един дъх. Единственият начин да не могат да го намерят от Дневния е ако момчето си е повишило ранга някак си. А за това има само два възможни начина. Не, всъщност са три. И от всичките ми прилошаваше... От друга страна, те имаха само постоянния му адрес. Но въпреки всичко, има методи за издирване...

- Какво става? Добре ли си? – попита ме тихо Глухарьов, но аз отговорих на него и на жената. 

- Официално ние с теб, Серьожа, отиваме на Трибунал – казах и погледнах жената много строго. – Защото малкият идиот си е качил ранга. 

- Моля Ви, той не е идиот, той е още дете! – проплака майката, а аз я срязах:

- В отдела за работа с непълнолетни работят с деца до 16 години. Той е на 17, а по стандартите на Различните е станал възрастен още на 12. Продължавате ли да си мислите, че е дете?!

- Как? – прекъсна ме Глухарьов. И добре направи, че бях на път да избухна. Майката не реагира на въпроса, тя вече знаеше отговора, поне част от него.

- Има три начина – чрез събиране на директна сила от хората, чрез ментор-артефакт или чрез човешко жертвоприношение  – поясних аз и за двамата. Чувствах се като учителка в класна стая.

- Не, синът ми не е такъв! – проплака жената отново и заклати глава като кученце-играчка. 

- Именно такъв е! – креснах аз. Усетих как ръцете ми леко изтръпват и погледнах надолу – всичките окачени заклинания се бяха активирали. Лошо. – Престанете да го защитавате, не виждате ли, че става по-лошо?

- Няма ли друга възможност, заради която да не може да бъде намерен? Да се е скрил при приятел или нещо подобно? – попита Глухарьов. 

Правилно разсъждаваше, за ченге. Ако детето беше човек, щеше да е напълно прав. Обаче детето не е човек. Той е побъркан Тъмен Различен, който прогресивно се превръщаше от проблем на Патрула в проблем на Регионалното Бюро на Инквизицията. А там политкоректността още не съществуваше като понятие...

- Не - поклатих глава аз, – Различният може да се скрие само от по-слабите от себе си. Първо равнище може да се скрие от всички, но не и от Висшите. Ако от Дневния не могат да го намерят, а те имат много Висши в запаса, значи нашият идиот е станал Висш по някакъв начин. А за това е нужна чудовищно много енергия. Колкото до приятелите, търсенето би трябвало да почне първо от тях. Но Различните нямат много приятели по принцип.

- Какво ще правим? – закърши ръце майката. 

- Ще повикаме подкрепление – казах аз и Глухарьов леко се усмихна. Без да искам ползвах полицейски жаргон. – И без повече възражения. 

Глухарьов ми отстъпи служебния телефон на бюрото си и набрах номера на дежурния орепативен от Нощния. Вдигна Иля, шефът на оперативните. Явно той беше на смяна тази вечер. Един проблем по-малко, с Иля се разбираме добре. 

- Здравей Иля - почнах аз без заобикалки. Светлите работят нощем, така че той със сигурност беше напълно буден и трезвен. Иля не пие много по принцип. – Ела веднага в Пятницкото районно, трябваш ми. Вземи и който друг оперативен е свободен в момента, но не по-ниско от Трето равнище. Чакаме ви. 

Иля не тръгна да разпитва по телефона. Просто каза едно кратко „добре“ и затвори. Той е много добър Патрулен и го работи това вече втори век (за толкова знам със сигурност, за другото се чудя). Той е Първо равнище, но аз му се водя старша по сила, така че не би си позволил да разпитва за мотивите ми. Понякога ранговата система е абсурдна, защото реално той имаше много повече опит от мен в това. А молбата да вземе оперативни над трето равнище говореше сама по себе си за критична ситуация. Така че не се учудих, когато след пет минути на вратата се почука и в кабинета на Глухарьов влязоха Иля и Семьон, двамата приятели – патрулни. Интересно, те много рядко са заедно в една и съща смяна, явно Семьон го бяха вдигнали от леглото, защото изглеждаше сънен и анцугът му подозрително много приличаше на пижама. А скоростта, с която се довлякоха еднозначно говореше за ползването на портал. Дори на няколко портала, освен ако Семьон не е спал на дивана в кабинета си преди да го събудят. Аз лично направих един статичен портал, който води от районното към офиса на Патрула, за по-лесно. Вероятно са използвали него. 

Глухарьов се напрегна. Нормално, кабинетът изведнъж се пренасели, а тези двамата можеха да направят на бъз и на коприва доста противници. Ченгето в него просто надушваше заплахата. Понякога дори и най-непредразположените към Сумрака хора имат подобно шесто чувство. А Глухарьов беше добър следовател, така че беше нормално да го има. Иля беше висок колкото Сергей, но приличаше на интелигентен програмист или асистент в института. Правилни черти, очила в тънки метални рамки, семпъл костюм. Семьон, точно обратното – дребен и набит, с вид на селяк дошъл в града и вечно недоволен от този факт. Всичко у него говореше за дребен шмекер. Обаче аз знаех, че голяма част от това поведение е поза. Семьон шмекеруваше само и единствено, когато му изнасяше. 

- Такааа - започна Семьон след като ги запознах със Сергей и се настаниха на свободните столове в кабинета, – казвай сега защо ме измъкнахте от кревата посред нощ. Стар съм вече за тия работи. В какво си се забъркала, моме? – и ме погледна строго, все едно нарушителят съм аз. 

Нямаше закога да ги лъжа, така че им разказах цялата история накратко. Майката на няколко места започна да се заревя, но четири чифта очи, които я гледат с укор възпираха потоците ридания всеки път. Иля и Семьон слушаха без да ме прекъсват и когато приключих Иля се обади:

- Нали съзнаваш, че здраво сте се оплели, ако излезе, че е извършил жертвоприношение? – аз кимнах мрачно.

Той не ми го натякваше, само ме информираше. 

- Напълно ми е ясно, че ще се срещна отблизо със Совината глава, благодаря – промърморих и се заиграх с една химикалка от нерви.

- Совината глава? – не се сдържа Глухарьов. 

Иля и Семьон се спогледаха.

- Кармадон Совината глава – поясних аз, – е шефът на европейския клон на Инквизицията. Не е много приятен тип. 

- Те се познават лично, между другото – додаде Семьон, кой знае защо. 

- Да бе, мерси че ми напомни как се запознахме – мрачно казах аз и го изгледах криво. 

- Може ли да поясните, като за хора? – попита иронично Глухарьов. 

Разбирах го донякъде – достатъчно трудно беше с един Различен в стаята, какво оставаше, когато Различните станат четирима. Пък и от друга страна – това се водеше и негова работа, а патрулните гледаха на него с насмешка. Когато си живял столетия, един трийсет и няколко годишен следовател трудно може да те респектира. Преди Семьон или Иля да се обадят за да го срежат да не се меси в работата на Различните, отговорих аз:

- Така да се каже, Серьожа, ние с теб много си приличаме. Защото, един вид, преди да вляза в Патрула, и аз минах през нещо като детска педагогическа стая.