Различна психиатрия - трета глава (втора част)

-        Защо се върна, все пак? – попита Глухарьов. – Едва ли само заради едното добро дело.

През цялото време беше слушал без да ме прекъсва и сега въпросът беше повече от резонен.

-        Олга ми каза, че на същото са били подложени всички Висши универсални магове в Евразия. На всички е била представена една и съща версия и регионалните шефове на Патрулите са били само пийонки в играта на Инквизицията. Редовите Патрулни пък не са знаели нищо.

-        И защо цялата тази конспирация? – вдигна вежди моят колега-човек.

-        Защото е било ясно само едно – че извършителят е Висш Универсален маг, а такива има само около десет в цяла Евразия. При това повечето са на под 200 години и нямат много опит. Това е било като онова, което правиш ти в стаята за разпити – да сплашиш арестанта, че да си признае. Затова се и върнах – продължих аз, - защото разбрах, че не съм била предадена от Патрулите, поне не изцяло. Затова се върнах с категоричния ултиматум да ме държат далеч от игричките си в бъдеще. Така започнах да издавам амулети. В това ме бива много. Хесер и Завулон държаха на думата си.

-        До този случай – довърши Глухарьов вместо мен.

-        Да – кимнах аз и станах. Бях се схванала от цялото това седене. – До този случай, когато с един замах ме набутаха в центъра на интригата, а шибаната Инквизиция успя да ме засмуче в редиците си – допълних аз и ударих с юмрук по дланта си.

-        Всичко ще се нареди – опита се да ме успокои Сергей.

Ти така си мислиш, мина ми през ума. Защото още не знаеш цялата истина – че вероятно съм мишена на Висш маг-психопат. Или по-скоро съм негова цел. За да ме ползва както намери за добре. Като оръжие. Преглътнах всичко това и тъжно поклатих глава.

-        Нещата в света на Различните не се уреждат по този начин, Серьожа. Великите не правят нищо случайно. За да съм получила разрешително от Совината Глава, значи не е просто машинация. Знаеш ли, не искам да ходя отново на Трибунал!

Бях на косъм да ревна. Мразя да разказвам тази история. Глухарьов ме погледна и стана да ме прегърне, но го спрях.

-        Чакай, чакай! Няма да се размеквам. Дойдох при теб, защото имам нужда от помощта ти.

Той спря и ме погледна учудено. Предвид какво беше чул през този ден, нямаше съмнение, че е стреснат. Аз също бях твърде шокирана от събитията.

-        Валерий може и да ми е дал пари – обясних аз – но аз не искам нищо нито от него, нито от Инквизицията. Затова искам да ми помогнеш да ги раздам на жертвите.

-        Как точно се очаква да ти помогна? – намръщи се той.

-        Знаеш къде живеят, нали? И имаш книжка? – той кимна. – Искам да обиколим адресите и да поделя парите по равно между всички девет жертви. Мога да отида и сама, но предпочитам да дойдеш с мен. Все пак си в униформа и така ще изглежда като официално посещение, а не като опит да им затворим устата.

-        Десет – поправи ме той и отиде на бюрото си. – Жертвите са десет.

Поровичка отново някъде из чекмеджетата и ми подаде десет еднакви пощенски плика.

-        Девет са – отвърнах аз, докато ги взимах.

Извадих последния плик от чантата си и изсипах съдържанието му на бюрото на Глухарьов.

-        Десет са – повтори той. – Десет с теб.

-        Не съм жертва – започнах да възразявам аз, но той ми направи знак да мълча.

-        Щеше да бъдеш само след секунди. Видях те как изглеждаше като дойдохме. Редно и ти да получиш дял. Приеми го като плащане на вредни.

Беше прав, затова не тръгнах да споря. Разделихме парите – оказаха се точно 100 000 рубли – на десет равни части и сложихме всяка в плик. После Глухарьов извади документите по делото и извадихме адресите на всички жертви. Живите. На мъртвите нямаше как да помогна, затова реших да дам пари на онези, които могат да ги използват.

Когато излязохме от кабинета, вече беше около обяд. Глухарьов заключи и безмълвно тръгна напред. Първото момиче се казваше Оксана Александровна и беше само на 17. Според документите по делото, живееше на десет минути път с колата в квартира под наем, само с майка си. Беше се преместила от Лвов, за да стане модел в Москва. Хубав късмет й беше донесло това преместване, няма що!

Глухарьов беше повече от мрачен, докато шофираше към дома на момичето. Разбирах го – онази вечер бях видяла омразата му към инкуба и намирах желанието му да изтръгне гръкляна на сексманиака за напълно нормално. Аз имах същото желание, но първо исках да си уредя сметките с другите жертви. Тези пари не бяха само мои, те бяха и за тях. За мен можеше и да нямат голямо значение, със заплатата ми на Патрулна, но за някое бедно травмирано момиче можеше да са нов живот. Или поне надежда.

Оксана и майка й живееха в блок, който с чиста съвест можех да нарека дупка. При това откровена дупка. Беше стар, олющен, издраскан отгоре додолу с графити, мръсен дори за стандартите на Москва. Вратата зееше отворена – нормално, на такива места живеят само скотове, които нямат какво да пазят, те вече отдавна всичко са пропили. Глухарьов се намръщи – бяхме ходили няколко пъти на посещения в разни блокове, но явно това беше мизерно дори за неговите стандарти.

-        Стой зад мен – изръмжа той за всеки случай.

От кратката си работа в милицията бях заключила, че щом като колега-милиционер ти каже тая фраза, е по-добре да го послушаш. Най-малкото за да отървеш конското евангелие после. Затова го оставих да мине пред мен. Семейството живееше на първия етаж и Глухарьов позвъни на раздрънкания звънец. Вратата се отвори съвсем малко и през процепа се показа сбръчканото лице на дребна жена. Тя гледаше уплашено към нас.

-        Здравейте, казвам се Глухарьов, аз водя делото на дъщеря Ви – представи се машинално той.

-        Оставете ни намира! – тихо, но твърдо каза жената от другата страна. – Казахме всичко на другите милиционери! Оставете дъщеря ми на спокойствие!

Шмугнах се пред Глухарьов и се представих:

-        Казвам се Надежда Алексеева и съм консултант по разследването. Не сме дошли да разпитваме дъщеря Ви. Имаме друга задача. Може ли да влезем, разговорът не е за коридора?

Жената ме погледна със съмнение, но после затвори вратата и се чу щракане на верига. Когато отвори, се видя колко бедно е облечена – като лелка от Съветско време.

-        Влезте – подкани ме тя и стрелна Глухарьов с убийствен поглед.

Иначе невъзмутимият ми колега се сви под погледа й и се поколеба на вратата.

-        Само вие – добави тя. – Дъщеря ми се страхува от мъже. Дори и да са в милиционерска униформа.

Глухарьов кимна и чинно застана до вратата.

-        Разбира се, разбира се.

Аз влязох и бях поразена от оскъдицата в това жилище – имаше само стари, почти разпадащи се мебели, напукани стени, по които не е имало тапети от поне десетилетие. Всъщност, и мазилка не беше останала много по тях. В антрето бяха нахвърляни всякакви вехтории – натрупани в кашони, или валящи се по пода. Явно откакто се бяха нанесли тук не беше минало много време. Жената проследи погледа ми и каза извинително:

-        Нанесохме се само преди месец, още е много разхвърляно...

-        Не е важно – машинално отговорих аз. – Кажете, може ли да видя как е дъщеря Ви?

-        Елате, влезте – подкани ме тя и ме въведе в съседната стая. – Простете, че така изгоних колегата Ви, но тя започва да пищи, когато...

-        Ясно ми е, това е нормална реакция – кимнах аз.

В съседната стая намаше почти нищо, освен старо легло с талашитени табли и гардероб с висящи врати. В единия ъгъл на леглото се беше свила на кълбо Оксана – само по нощница, вероятно на майка й. Когато ме видя, тя се сви още повече и обгърна раменете си с ръце. Сърцето ми се сви – момичето се беше побъркало от ужас. При подобни обстоятелства, това беше напълно нормално. Приседнах в края на леглото й и заговорих тихо:

-        Здравей Оксана! – тя не реагира, а погледна майка си уплашено.

-        Не се тревожи миличка – обади се жената, - тя е от милицията. Дошла е да те види.

-        Оставете ме – прошепна момичето и очите му се разшириха от страх. – Оставете ме! Оставете ме! – гласът й ставаше все по-висок с всяка фраза.

Майката сложи ръка на рамото ми и добави:

-        Да вървим, тя не е на себе си.

Кимнах и погледнах през Сумрака – аурата на момичето вече започваше да добива оттенъците на лудостта. Тя е била първата жертва, затова никой от Патрулите не е дошъл да я провери. Не беше получила лечение, нито помощ – само разпити от уморени ченгета, прегледи от още по-уморени доктори и подкрепата на и без това съсипаната си майка. Момичето беше поразително красиво – големи бадемовидни сини очи, черна къдрава коса – като извадена от картинките. Сега дори този стрес не я беше загрозил много. Въздъхнах и станах. Тя имаше нужда от лечител. Всъщност, от лечителка. А аз познавах една, която би помогнала на драго сърце. Обещах си да й звънна, след като приключим с обиколката. Тя щеше да помогне на момичетата повече, отколкото който и да е психиатър.