Както беше обещал, Валерий беше изпратил всички документи в кабинета ми. Бяха в стари папки ДЕЛО – от онези, с платнените връвчици, овързани за по-сигурно с канап и натрупани на спретната купчина върху бюрото ми. На пръв поглед преброих поне седем-осем. А охранителните заклинания се усещаха още от вратата. Да, явно ставаше дума за наистина засекретена информация.
Само че аз имах по-важна работа – да уредя помощ за жертвите на инкуба. Седнах зад бюрото си и изрових телефона изпод хартиите. Набрах номера на Светлана – мобилният, разбира се, по това време тя беше на работа в кабинета си.
Светлана не вдигна веднага. Нормално – работеше като обикновен участъков лекар. Не заради парите, а заради възможността да помага на хората. Светлана беше истинска Светла Вълшебница-лечителка. А професията й беше перфектното прикритие за способностите й. Беше невероятен лекар – пациентите бяха склонни да чакат с часове, само и само да могат да поговорят с нея. После се чудеха защо само да я чуят по телефона и започваха да се чувстват добре. Ако беше Тъмна, Светлана щеше да е богата. Но тя правеше всичко от добра душа, а заплатата си даряваше на един дом за стари хора. Работата като нещатен сътрудник на Нощния Патрул и заплатата на съпруга й, Антон Городецки, който беше част от Висшето ръководство, им осигуряваха прекрасен доход.
Светлана не вдигна, затова се отказах. Явно имаше сериозна работа. Тя сама щеше да види служебния номер на офиса на Нощния патрул и да ми звънне, когато може.
Нямаше за какво да се мотая, затова отворих първата папка – оказа се пълна с документи напечатани па пишеща машина. Странно защо на немски, а не на латински, който беше приетият език за писане в Инквизицията. Не знам немски, но пък затова мога да влизам в Сумрака. Надникнах и зачетох.
Оказаха се прокотолите от човешките процеси на ръководството на Аненербе. Интересно за какво им бяха те на Инквизицията? В крайна сметка, това си бяха човешки престъпления, които не касаеха Различните... Въпреки това зачетох. Протоколите бяха подробни и описваха с точност престъпленията, които дейците на Аненербе са извършвали.
Не ме интересуваха хората, затова прескочих написаните на пишеща машина истории и минах към информацията на латински, написана на пергамент. Там се съдържаха докладите за престъпленията на Различните от Аненербе.
Оказа се, че наред с опитите над хора от концлагерите, Различните от Аненербе са провеждали аналогични опити, но с Различни. Низши Тъмни Различни и Светли с много нисък ранг – Шесто-Седмо равнище. Точно както хората бяха проверявали издръжливостта на затворниците, същото бяха правили и Различните. Четях и косата ми настръхваше все повече и повече. Имаше информация за Различни, приковани на Третия Слой, докато не дойде някой да ги измъкне и после насилствено вадени от настъпилата кома. Имаше сведения за жертвоприношения на върколаци, за опити за създаване на хибридно потомство: вампир и трансформираща се, вещица и Светъл маг седмо равнище. Всички Различни са били под чужд контрол, затова и са изпълнявали безропотно всяка заповед. Контролът на Висш може да бъде отхвърлен само от друг Висш. При това не е сигурно. Затова, не се казваше как точно, но Различните били подчинявани – това нарушаваше поне трийсет точки от Договора. След това били използвани, както групата намери за добре и развъплъщавани.
Идеше ми да пищя от яд. Та това бяха абсолютни изроди! Дори Тъмните обикновено не издевателстваха по този начин над себеподобни. А тук имаше истории за какво ли не – вивисекции на Различни, инжектиране на токсини, за да се предизвика трансформация, вливане на погрешна кръв във вените на вампири... От всичко по нещо. Докато четях си мислех, че Менгеле би избягал от ужас, ако знаеше какво са вършили тези Различни. Най-отвратителното беше, че при разпитите всички, до един бяха смятали, че правят нещо в името на прогреса, точно както и хората са твърдели.
Всичко това, според тях, било за да се види какви са границите на способностите на низшите Различни, да се помогне за развитието на Висшата Раса. Да, идеологията на националсоциализма много добре подхождаше на Различните, особено на Тъмните. Хората са ресурс и храна, а ние сме Висши и можем да правим, каквото си искаме! Изроди неземни!
Имаше много свидетелски показания на внедрени сътрудници на Инквизицията – оказа се, че Валерий далеч не е бил единственият. Имаше и списък с иззети артефакти, за съжаление обаче никаква информация за Колана на Ищар.
В протокола от Трибунала – всички са били съдени заедно – бяха изредени безбройните точки от Договора, които бяха нарушили. Пропуснах тази част, защото не ме касаеше особено. Интересно беше, че са обмисляли да ги затворят всичките в Саркофага на Времето и да ги оставят да се избиват помежду си във вечността. После са се отказали, защото никой Инквизитор не е искал да бъде затворен заедно с тях. Имало е и предложения за ползване на Бялата мараня, но също са били отхвърлени като нечовешки. Ако ме питаха мен, Бялата мараня беше идеална за подобни изроди. Но в крайна сметка бяха обявили всички за невменяеми и просто ги бяха развъплътили. Твърде милостиво наказание, според мен.
Това нямаше да помогне на загиналите Различни. Какво като са били с нисък ранг? Да не би всеки да го инициират, когато е достигнал Първо или Висше равнище? В протокола се казваше, че на оцелелите и на семействата на загиналите, ако са имали такива, е отпуснато някакво обезщетение. Да бе! Как са се измъкнали.
Хвърлих папката на дивана и тя се приземи там с парабола и разпилявайки част от листата по пода. Идеше ми да ги подпаля, но нямаше как да стане, затова просто махнах с ръка и те послушно се прибраха по местата си. някой предвидливо беше направил заклинание за сродство на документите в папката. Явно не само на мен ми идеше да я изгоря.
Станах да си направя чай, защото започваше да ми се повдига. Винаги съм имала развинтена фантазия, така че можех да си представя част от ужасите, на които са били подложени бедните Различни. Ако онзи изрод е участвал в това, той заслужаваше да бъде пратен в Сумрака на момента. Впрочем, ако Валерий е участвал в това, той заслужаваше същото. Как са могли да го причинят на себеподобни?
Странното беше, че в доклада фигурираха само имената на осъдените Различни. Името на нашия предполагаем заподозрян и вероятен колега на Валерий липсваше напълно. Странна работа. А уж бях помолила Валерий да ми намери цялата информация. И той ми я беше намерил, но нищо от прочетеното не ми вършеше работа.
В документите никъде не се споменаваше името на въпросния сътрудник на Инквизицията, нито нещо за Колана на Ищар. Или Валерий искаше да ме сплаши като ми покаже какви изродщини са вършили ония едно време, или просто нямаше достъп до подобна информация. Обаче, ако пък сам Совината глава ми беше дал право на достъп до къде ли не, тогава защо ми подхвърляха огризки? Тук имаше нещо нередно.
Отпих от чая си и закрачих напред-назад из кабинета си. От бюрото до вратата и обратно и после пак. Имаше твърде много неизвестни в играта. Хвърлят ми огризки и чакат сама да се сетя. Или ме държат в неведение, за да може онзи сам да ме намери и да го заловят на местопрестъплението. И в двата случая ираех ролята на примамка. Въпросът беше защо и за кого.
Сипах си втори чай. Отговорът трябваше да се крие някъде в документите, затова отново зачетох. Обаче в самопризнанията на маговете от Аненербе, изтръгнати под влияние на ужасяващото заклинание Amor Veri или Истинофил на руски, нямаше нищо. Никакви сведения за други колеги или пък за техните действия. Интересна колегиалност между подобни изроди.
Хвърлих настрана папките. Писна ми да чета. Отговорът очевидно ми убягваше. Погледнах часовника си – минаваше седем вечерта. Светлана би трябвало да е свършила работа в поликлиниката. Затова отново набрах номера й. Даваше свободно.
- Ало? – попита мелодичен женски глас.
- Здравей Света, можеш ли да говориш? – попитах бързо аз. – Аз съм Наташа Алексеева, от Патрула, ако не се сещаш – реших да се представя, за всеки случай.
- Да усетих, че ще ме потърсиш за нещо – потвърди Светлана. – Изчакай да изключа котлона и после ще поговорим.
Чух звук от щракване на ключ на печка и рева на абсорбатор. После Светлана отново заговори в слушалката:
- Слушам те.
- Света, предполагам знаеш за случая с инкуба – започнах отдалече аз.
- Знам, планираме да помогнем на засегнатите момичета.
- Можете ли да ускорите помощта? Днес бях у всички оцелели и никак не са добре. Направо полудяват. Помислих си, че можеш...
- Да ги посетя по-рано? – довърши изречението въпроса ми тя.
Ето това се казва Велика – знае всичко още преди да й кажеш. Обзалагам се, че е знаела какво ще кажа от самото начало.
- Мислих си за това. Имаш ли адресите им? – попита тя.
- Разбира се. Да ти ги пратя по факса?
- Давай, пиши номера. Още утре ще ги навестя. След подобно нещастие определено имат нужда от лечител.
- Аз си помислих същото и се сетих за теб. Знам, че не си в Патрула формално, но...
- Тук не става дума нито за Патрула, нито за делото на Светлината – рязко ме прекъсна съпругата на Антон Городецки. – Ако правя нещо, то ще бъде заради самите момичета. Все пак те са просто обикновени човешки девойки. Те нямат нищо общо – тя се замисли. – Ще им помогна. Имам лимит за няколко намеси от Четвърто равнище. Ако се наложи, разбира се.
- Благодаря ти Света, знаех, че ще вземеш нещата присърце – отговорих аз и усетих как се усмихвам.
- Опитвам се да помогна. Прати ми адресите по факса – напомни ми тя. – А сега ме извини, трябва да сготвя.
- Няма проблем, прати много поздрави на Городецки и Надя! Довиждане!
- Дочуване – меко ме поправи тя и затвори.
Харесвах Светлана. Тя беше добра, истинска Велика Светла. Дъщеря й Надя също беше готина, но с нея не бяхме истински приятелки. Аз имах твърде много неща на главата, че да се занимавам с нея, а Надя не ме разбираше винаги, въпреки че беше интелигентна млада жена и нямаше предразсъдъци по отношение на мен. Виж, с майката, може би защото беше лекувала мен, се разбирахме повече от добре.
Пратих адресите по факса и се протегнах доволно. Бях свършила поне част от работата. Не се съмнявах, че Светлана щеше да направи всичко по силите си, за да помогне на момичетата. От друга страна, аз имах още работа – трябваше да продължа да пиша протоколи и тъй като нямах никаква идея как да разреша въпроса с Аненербе, реших да се заема с това. Писах до късно през нощта, после трябва да съм заспала.
Събудих се върху папката с документи. Гадна канцеларска работа! Мразя когато ставаше така! Гърбът ме болеше, вратът ме болеше... Ето така става като работиш до късно! Погледнах си часовника – минаваше девет сутринта. Крайно време беше да се върна към задълженията си. Не можех да се скатавам повече, пък и нямаше закога. Днес вече беше крайно време да се срещна със своя подопечен. Нямаше закога да го отлагам. Колкото по-бързо Николай разбереше, че ако сгафи, ще го отнесе сериозно, толкова по-добре. То, ако сгафеше и аз щях да го отнеса, но това беше друга тема.
Набрах телефона на Глухарьов от мобилния. Даваше свободно, при това твърде дълго. Затова се отказах и набрах домашния. Кой знае къде си е забравил мобилния, но бях повече от сигурна, че днес трябва да си е вкъщи. Трябваше да е нощна смяна тази вечер, по принцип. Отново даваше свободно, но след малко някой все пак вдигна. Но не беше Глухарьов.
- Ало? – раздразнено и леко сънено попита Ирина Сергеевна. – Кой се обажда?
Напуши ме гигантски смях, но какво да се прави, вече беше късно за това.
- Здравей Ира – жизнерадостно поздравих аз, - добро утро! Може ли да ми дадеш Сергей на телефона, защото не си отговаря на мобилния? Имаме работа днес и ми е нужна помощта му.
Последва кратка пауза и приглушена караница. По-скоро чувах гласа на Зимина и фрази от типа на „как можа да не си вдигнеш телефона“, „глупак такъв“, „аз да вдигам твоя телефон“ и други подобни. Не разбирах какво толкова имаха да крият от мен, защото беше повече от ясно, че са заедно, но какво да ги правиш. Хора. Най-сетне звукът се пооправи и чух също сънения глас на Глухарьов. Обзалагах се, че все още спи в леглото си.
- Кажи Наташенка?
- Трябва да отидем у Николай – обясних аз. – Обаче искам да дойдеш с мен за респект. Че май той повече се страхува от теб.
- Кой Николай? – попита сънено той. – Тарасов ли? Той е на смяна днес.
Сергей май наистина не внимаваше в картинката.
- Какъв Тарасов?!Онзи, Тъмния маг, младото момче дето го разпитвахме. Аз съм му надзорник, не помниш ли?
Глухарьов мълчеше, колко ли бяха изпили вчера? Погледнах си часовника – вече беше към десет сутринта.
- А, сещам се – промърмори той след малко. – Кога да дойда да те взема? – чух изскърцване на пружина, явно ставаше.
- Не бързай, закусете си с Ира спокойно. Мислех си да отидем следобед по някое време. Николай е на училище до два.
- Обади ми се откъде да те взема – отговори той.
- От отдела ще е – уверих го аз. – Дотам ще стигна сама. Просто не помня адреса на момчето.
- Разбрано – и той затвори.
Честно казано, не ми беше неудобно от ситуацията. Според мен тези двамата бяха родени един за друг, май само те самите не го разбираха. Какво да се прави, понякога хората могат да бъдат много глупави същества. Всъщност исках да отидем при Николай следобед, за да е сигурно, че и майка му ще е там. Въпреки домашния арест, той продължаваше да ходи на училище, просто способностите му бяха блокирани.
Изобщо не исках да се срещам с него, но като негов надзорник бях длъжна по Договор да го държа изкъсо. Освен това имаше нещо, което все още ме човъркаше. Историята за Ромео и Жулиета. Момчето беше влюбено в Светла и покрай цялата суматоха около жертвоприношението бяхме позабравили за това, а това беше бомба със закъснител. Каквото и да им бяха казали в Патрулите, първата любов се помни винаги. Исках да изясня този въпрос възможно най-скоро. Те нямаха бъдеще и колкото по-бързо го разберяха, толкова по-добре. Важното беше това да стане преди някой да пострада.
Няма коментари:
Публикуване на коментар