Различна психиатрия - трета глава (трета част)

Майката ме поведе в единствената друга стая в жилището – кухнята. Всичко беше старо и олющено, но все пак относително чисто, въпреки, че беше разхвърляно. Тя ме покани да седна на един стол и сама се настани срещу мен.

- Е, - започна тя като ме измери от глава до пети – защо сте дошли?

Стана ми неудобно – как да дам парите, без да я засегна?

- Тъй като вашият случай е дело на сериен изнасилвач – започнах аз – от Министерство на Вътрешните Работи са отпуснали обезщетение за всяка една от жертвите. Аз съм оторизирана да ги раздам – допълних и извадих един от пликовете от чантата си и го поставих на масата пред жената.

Тя се намръщи.

- Да не би да искат да ни затворят устата? – посъска тя и в очите й започна да свети гнева на тигрица, която пази малкото си. – Няма да оставя обезчестяването на дъщеря си ненаказано! Ще пиша до Думата, до президента дори! Няма да мълча!

Още малко и щеше да ме изхвърли, но не ми се искаше да използвам магия.

- Не, не – опитах се да я успокоя аз, – не е това. Просто е малка помощ в тежък момент.
Както казах, има пари за всички жертви. Това, разбира се, не може да компенсира онова, което се е случило на дъщеря Ви, но е нещо, макар и малко. Моля Ви, вземете ги, ако не за себе си, то поне заради нея. Тя ще има нужда от време за да се въстанови, а вие ще трябва да сте до нея. Няма да е лесно.

Жената се замисли и аз погледнах през Сумрака, за да видя какво се върти в главата й. Страшно много искаше да ме изхвърли от тук, да ме изрита направо. Но друга част от нея се страхуваше за детето, за момиченцето, което беше гледала и което стоеше по цели дни с поглед втренчен в една точка. Момиченцето й, което беше минало през Ада. Тези пари нямаше да поправят стореното, но щяха да им помогнат поне малко и тя го знаеше. Затова след кратък размисъл, здравият разум надделя и майката прибра плика с парите в джоба на престилката си. Без да ги преброи.

- Дали тя ще се оправи някога? Дали ще бъде пак същото весело момиче? – тъжно ме попита тя.

Вгледах се в тази измъчена женица. Оксана беше наследила много от красивите си черти именно от нея. Не исках да я лъжа, но не исках и да й кажа грозната истина – че дъщеря й винаги ще носи белега от стореното в себе си. Точно както и аз не можех да забравя срещата си с инкуба.

- Ще се въстанови – обещах аз и се зарекох да направя всичко възможно това да се случи. – Довечера или утре при вас ще дойде наш специалист-психолог.
Майката поклати глава.
- Само да не е мъж! Тя никога няма да го допусне до себе си!
- Не се тревожете – успокоих я аз, - Светлана Антоновна е много добър специалист. Ще помогне на дъщеря Ви.

Майката кимна вяло, макар да не ми вярваше много. Светлана Городецка обаче НАИСТИНА беше невероятен лечител. Когато постъпих в Патрулите, я бяха викнали да лекува мен. Ако Различните можеха да творят чудеса в очите на хората, то тя твореше чудеса в очите на Различните. Станах да си вървя и тя стана с мен.

- Няма ли да пиете чай? – попита тя по-скоро от учтивост, отколкото от реално желание. Беше ясно, че живеят бедно и тя се стеснява от това, че няма какво да ми предложи. Поклатих глава.
- Колегата ми ме чака и трябва да посетим и другите жертви днес. Може би друг път, по по-хубав повод – усмихнах й се окуражително аз.
- Може би друг път – съгласи се тя без да настоява повече.

Мълчаливо тръгнахме към вратата, а аз проверих линиите на вероятностите за Оксана Александровна. Да, прогнозата се подобряваше. Май момичето щеше да има късмет. Щях да се поглижа да има.

- Да знаете, че няма да ни затворите устата! – додаде майката ни в клин, ни в ръкав на прага. – Няма да оставя това така!
- Нищо подобно – уверих я аз. – Очакваме от вас да дадете показания пред специалист от Прокуратурата. Ще трябва да бъдат записани за процеса. Не искаме да травмираме жертвите повече и да ги караме отново да се изправят лице в лице с насилника, затова ще трябва да запишат показанията на дъщеря Ви.

Сигурна бях, че тези показания ще са нужни за Трибунала и друго освен да кажа, че са от Прокуратурата не ми дойде на ум. Те щяха да й внушат фалшива памет, ако се налага. Майката кимна.

- Ще дадем! Убийте онзи мерзавец!

Реших да не навлизам в подробности и само кимнах. Тя ме изпрати до стълбищната площадка и после се върна при съсипаното си дете.

Глухарьов ме чакаше, пушейки на входа. Погледна ме и попита без да вади цигарата от устата си:

- Как мина?
- По-добре, отколкото си мислех – отвърнах аз и погледнах нагоре към блока, от който бях излязла. Пълна дупка.
- Взеха ли парите? – попита делово той.
- Да. Останаха ни още осем момичета. Дано и там да се справим добре.
- Ще отидеш и при дъщерята на Валерий ли? – попита Глухарьов.

Колко съм глупава! Ами да, та нали именно дъщерята на Валерий беше снела отпечатък от аурата на инкуба! Нищо, щях да измисля какво да правя с нейните пари. Нещо ми подсказваше, че не е сега моментът да посещавам това момиче.

- Не, по-добре не  - отговорих му аз. – Хайде, да вървим!

Глухарьов изгаси фаса в стената и тръгнахме към колата му. Чакаше ни среща с още седем разбити живота, още седем нещастни момичета. Понякога е ужасно да си Светъл – да виждаш чуждото нещастие и да не можеш да помогнеш напълно.

Навсякъде ни посрещаше една и съща картина – побъркано от ужас момиче, което допуска само жени до себе си, родители, които категорично отказват да приемат парите, мислейки си, че насилникът е син на богат олигарх, който се опитва да им затвори устите. Следваше известно убеждаване и хората все пак приемаха като ме уверяваха, че няма да оставят нещата така и ще се борят до край за справедливост.

На някои места пускаха и двама ни в дома. Аз отивах да говоря с момичето и майка му, а Глухарьов оставаше с бащата или брата в кухнята. Навсякъде ни посрещаха с неприязън и притеснение. Навсякъде ни заклеваха да накажем престъпника.

Когато приключихме с всички обиколки, вече минаваше три следобед. Глухарьов се опря на колата си и запали цигара. Поредната за днес.

- Понякога адски много си мразя работата – промърмори той сред облак дим.

Застанах до него и потърках слепоочията си. Чувствах се като пълен парцал след обиколката. Толкова много мъка и болка, толкова нещастие. Исках да помогна на всички и адски много исках да убия онзи изрод и другия, който му е дърпал конците.

- И аз – съгласих се с Глухарьов на глас. – Милиционерската работа е гадна. Патрулната работа е гадна...

Глухарьов ме погледна изпод вежди.

- Мрънкаш ли? – попита развеселено той.
- Абсолютно.

Погледнах часовника си – три и половина.

- Ще се връщаш ли в отдела? – попитах го аз.

Глухарьов допуши цигарата си и стъпка фаса. После изгледа мрачно иначе хубавото безоблачно небе и отговори:

- След тоя ден – не. Искаш ли да се обадим на Денис и да отидем да пием?
- Не става – намръщих се аз на свой ред. – Трябва да се върна в Патрула. Има едни документи, които трябва да разгледам. Ти пий и за мен, става ли?
- Става – засмя се той. – Да те закарам донякъде?
- Не, ще повървя малко и после ще си отворя портал. Имам нужда да си подредя мислите.
- Както искаш – сви рамене той и седна зад волана.

Аз реших да повървя и да се опитам да си подредя мислите.