Различна психиатрия - шеста глава

В дома на Надежда Семьоновна цареше атмосфера близка до тази на погребение. Всички се бяхме събрали в хола. Аня тихо хлипаше под ледения поглед на баща си, Николай беше седнал на ръба на един стол с поглед вперен в нищото. Погледнах четири пъти през Сумрака, за да се уверя, че само е заключил способностите си, а не се е отказал напълно от тях. Приличаше на Различен, чиято аура е била изтрита – толкова мъка струеше от него. Единственото хубаво беше, че най-накрая беше разбрал. Макар и късно, макар и трагично – беше разбрал. Надежда Семьоновна седеше на дивана и беше обхванала главата си с ръце. Не беше лесно, абсолютно бях съгласна с нея. Глухарьов седеше на облегалката на дивана и гледаше мрачно към двамата млади. Антошин се беше облегнал на стената и видимо се чувстваше неловко в тази обстановка. Честно казано, на мен също не ми беше много приятно да съм тук, но се налагаше.

- Какво ще правим сега? – плачливо попита уплашената майка. 

- Вие и Сорокин – нищо няма да правите – обадих се аз като старша по ранг. – Оставете децата да преживеят онова, което им се случва. 

Глухарьов и Антошин ме погледнаха учудено – разбирах ги, дори и аз леко се учудих от собствените си думи. От друга страна обаче, не можехме да разпънем на кръст децата за това, че са харесали себеподобен връстник. Вярно, от противоположната боя, но никой не е съвършен. 

- Ами ако те продължат да се виждат? – попита Сорокин и изгледа кръвнишки Николай. 

- Те със сигурност ще продължат да се виждат – отговорих аз. – В училище – додадох преди да се е вдигнала врява до Бога. – Те разбраха какво са направили и няма да повторят грешката си, нали?

Двете деца схванаха намека и потвърдиха. Николай твърдо и безизразно, Аня – през плач. (

- След като изяснихме това недоразумение – продължих аз, наблягайки на „недоразумение“, - е време да пристъпя към официалната част.

Всички в стаята ме погледнаха така, все едно съм умопобъркана. Децата ме гледаха с омраза, родителите – с презрение. Колегите от отдела – с недоумение. Разбирах и това, донякъде, но не можех да губя повече време. Николай трябваше да се запознае с условията на домашния си арест и моите отговорности спрямо него. 

Извадих документа от Инквизицията, онзи, който удостоверяваше, че съм надзорник на Николай, и го подадох на сащисаната майка. 

- По нареждане на Пражкото бюро на Инквизицията – започнах официално аз, - ми е поверена отговорността да бъда надзорник на сина Ви, Николай, Висш Тъмен маг, до Трибунала. Моля да се запознаете с условията на домашния арест и да се подпишете като негов законен настойник в края на документа.

- А за днес... – започна Николай и ме погледна уплашено. 

- Днешният случай ще остане само между нас – казах аз. – Ще поема отговорността за това върху себе си. Нито ти, нито Аня имате нужда от повече неприятности. 

Глухарьов додаде:

- Не се притеснявайте за жалбата, ще я потулим в архива. Няма да има никаква следа за това изчезване. 

- Инквизицията следи жилището – мрачно се обади Николай.

Откакто бях споменала, че няма да отразяваме това недоразумение в архива, момчето видимо се беше оживило. 

- А ти как точно излезе от тук тогава? – попитах аз. – Как го направи?

Момчето се размърда на мястото си, май беше направил някаква беля.

- Намерих едно от проследяващите им устройства и го омагьосах да предава един и същ сигнал към другите – започна той като очакваше във всеки момент някой да го удари. – После го накарах да запише как играя на компютъра.

Да му се не види и малкия хакер! Как се е сетил за подобно нещо?! Дори не знаех, че е възможно да се направи нещо подобно, а ето на! Той не само че се беше сетил, но и беше направил нещо по въпроса. Ужас... Една част от мен му се възхищаваше за бдителността, но друга искаше да го пребие. 

- В момента това ли предава? – попитах аз много строго. 

Той кимна.

- Ще предават това, до довечера. Не съм искал да бягам с Аня, първоначално идеята беше просто да се срещнем. После тя видя преследвачите на баща си и нямахме избор. После всичко се обърка...

Двамата Различни – младият Тъмен маг и възрастният Светъл – си размениха злобни погледи. 

- Колко пъти досега си се измъквал така? – попитах още по-строго аз. 

- Пет-шест – отговори той и скри глава между раменете си. 

Вече не се сдържах и го пернах по главата.

- Ти тъп ли си? Знаеш ли какво щеше стане, ако някой беше открил, че липсваш? – момчето се сви още повече, но аз отново го пернах. - Ти отиваш в тъмницата на Европейското бюро, аз отивам за административно наказание, а и твоята Аня може да пострада.

Видях как Глухарьов ми прави знак да млъкна, но много ми се искаше да го пребия. Това да не е като да бягаш от училище!? 

Сорокин обаче ме изпревари и нападна момчето от другата страна.

- Глупак такъв – просъска той и заби юмрук в челюстта на момчето. 

Николай се олюля, но не реагира, а Антошин улови ръката на побеснелия баща.

- Достатъчно, Дима! Та той е дете! – настойчиво каза приятелят на Глухарьов и успя да удържи бившия си колега. – Да вървим да пийнем! Хайде!

Глухарьов стана и двамата с общи усилия го извлякоха в кухнята. Въздъхнах. Май все пак е имало смисъл да ги взема и двамата със себе си. Аз нямаше да мога да се оправя без магическа намеса. 

Седнах на дивана до майката на момчето и продължих:

- Не мога да кажа, че не си го заслужи. Обаче не мога да отрека, че бащата на Аня попрекали.

Махнах с ръка и заличих следите от удара. Това ми беше позволено, а и нямаше да е много умно да се виждат подобни синини, когато хакнатия магически „бръмбар“ престане да предава фалшив сигнал. Николай потърка бузата си и ме погледна учудено.

- Не го правя заради теб – отговорих аз на немия му въпрос, - просто няма как да се обясни откъде е дошла тая аркада, когато бръмбарите ти престанат да предават. А те ще престанат да предават, нали така? – попитах и го изгледах строго.

Николай кимна. 

- Какво ще стане с нас? – попита той и хвана ръката на момичето.

Надежда Семьоновна ахна, но й направих знак да мълчи.

- Засега – нищо. Ще се опитам да ви държа далеч от интригите на Патрулите, но само ако ми обещаете повече да не правите глупости. Обещавате ли?

И двамата кимнаха. 

- Ще можем ли да се виждаме? – попита Аня и подсмръкна. 

- Опасявам се, че не – поклатих глава аз. – Поне не до Трибунала, а не съм сигурна кога ще се състои той. 

- А да си чатим? – попита с надежда Николай и очите му светнаха.

Хубав въпрос, посмислих си аз и извадих документа от Инквизицията. 

„да следи за спазването на Договора, да пресича всички опити за извършване на непозволени действия, да възпрепятства контакта на задържания с други Различни освен майка му...“

Никъде не пишеше, че не може да си пишат. Понякога е хубаво, че Инквизицията е толкова назадничава. Ако забележеха непозволения контакт, можех невинно да обясня, че не е изрично забранено в документа, който са ми дали. Това вероятно щеше да доведе до още няколко поправки и допълнения към Договора, но какво от това?

- Ще можете – казах след малко. – Но никакви видеоразговори, защото тях не мога да ги потуля, ясно ли е? – те кимнаха сериозно. – Значи се разбираме така: оставате си по къщите, държите се добре с вашите, не правите глупости и чакате Трибунала. Аня – обърнах се към момичето, - може да те викнат като свидетел, но не съм сигурна дали ще се наложи. А ти, Николай, оставаш тук, не излизаш освен за училище и не нарушаваш Договора по НИКАКЪВ начин, ясна ли съм?

- Напълно! Обещавам! – той се наведе към мен. – Може ли да поговоря с Аня насаме? Сещате се за какво...

Всъщност изобщо не се сещах, но предполагах за какво става дума. Затова направих знак на Надежда да ме последва. 

- Да оставим младите сами за малко – казах аз с нетърпящ възражение тон.

Притеснената майка нямаше друг избор, освен да ме последва. Отидохме в кухнята, където тримата мъже вече преполовяваха някаква бутилка евтин коняк.

- Сега е време да се разбера с вас двамата – започнах аз със строг глас. 

Двамата родители ме гледаха доста мрачно, но не възразиха. Все пак разликата в ранга си беше фрапантна. 

- Няма да тормозите децата си – започнах аз. – Няма да им пречите да си пишат. Те разбраха какво става и няма да правят повече бели. Този случай не бива да се разчува, ще имам грижата, но и вие не бива да пренавивате пружината. Сега всяко дете ще се прибере вкъщи. няма нужда да водите дълги разговори от типа „няма да ти позволя да се виждаш с него или нея“, вече говорихме и за това. Просто оставете децата да преживеят това, заедно. Те са още много млади, животът е пред тях, има време да го преодолеят. Но това ще стане само и единствено ако вие престанете да им пречите.

Двамата родители престанаха да ме гледат враждебно. 

- Не мога да харесвам сина Ви – обърна се Сорокин към майката на Николай, - но мога поне да се опитам да не преча на дъщеря си. Никога не бих позволил да й се случи нещо – обърна се той към мен и ме погледна строго, - но не искам да страда. Въпреки това, няма да спра да твърдя, че не одобрявам тази връзка.

- Никой не оспорва това, Дима – обади се Антошин, - обаче я си признай, дали бащата на твоята съпруга те е харесвал особено? Доколкото си спомням, не. Никой никога няма да е достоен за твоята малка принцеса. Просто не й пречи – видя се, че става по-лошо – довърши той и го потупа по рамото.

Нещо в този жест ми подсказа, че те двамата с Глухарьов бяха постигнали нещо, което аз не можех – бяха се разбрали по мъжки. С много алкохол, философски умозаключения и други подобни, но се бяха разбрали. Тъкмо се канех да кажа още нещо, когато Аня и Николай застанаха на вратата на кухнята, хванати за ръце. 

- Да вървим, татко – каза момичето, прегърна момчето, което обичаше и хвана баща си под ръка.

Сорокин беше толкова сащисан, че не можа да каже и дума. Дъщеря му го повлече към изхода и на вратата каза:

- Извинявайте, че с Коля ви създадохме толкова проблеми. Обещаваме, че няма да се повтори! Извинявай, чичо Деня!

- Няма проблем Анушка! – отвърна той с усмивка. – И умната, ей! – подвикна той на вече затварящата се врата.

- Така... – започна замислено Глухарьов и си погледна часовника. – Време е да се връщаме в отдела. Децата се намериха, въпросът е решен, нямаме повече работа тук. 

- Така е, Серьога, да вървим – съгласи се приятелят му и двамата тръгнаха да се обличат. 

Аз изостанах малко и реших да проведа последен разговор с момчето. 

- Нали се разбрахме с теб? – попитах го тихо аз.

- Напълно. Обещавам, че няма да създавам повече проблеми – за пръв път откакто се бяхме върнали в дома му, ме погледна в очите.

Беше наистина съкрушен, но не лъжеше. 

- Добре, щом като е така, дезактивирай бръмбарите след като излезем. 

- Непременно – намигна ми той. 

- И да не си посмял да правиш нещо подобно втори път – подхвърлих през рамо аз, докато си навличах връхната дреха. 

Той се изкикоти като малко момченце, но после кимна сериозно. 

- Е, Глухар, май събрахме двамата влюбени, а? – шеговито попита Антошин, докато слизахме надолу по стълбите.

- Не знам къде го видя това – отговори мрачно приятелят му. – Аз разбрах точно обратното – че трябва да се разделят завинаги. 

Антошин ме дръпна да спра.

- Вярно ли е?

- И да, и не – отговорих аз. – Има начин да са заедно, но не съм сигурна, че момчето може да осъществи подобна трансформация. Времето ще покаже. В крайна сметка, те са още много млади. Да се връщаме вече.  

Глухарьов кимна и не след дълго вече минавахме през пропуска на отдела. 

Кабинетът ни беше отключен, а вътре ни чакаше Коля Тарасов. Блед като смъртник и треперещ от ужас. 

- Серьога! – хвърли се към него той. – Маринка я няма! – той раздруса Глухарьов. – Няма я! Разбираш ли? Няма я!

Глухарьов удържа младия си колега със сила и го раздруса силно.

- Как така я няма?! – надвика го той. – Обясни отново всичко ясно. 

Коля Тарасов започна да крачи напред-назад из кабинета като в транс и заразказва:

- Върнах се у дома по-рано, исках да я изненадам. Нали напоследък все ми опяваше, че се връщам след като заспи или изобщо не се връщам у дома – той потри очите си с ръка. – Та, върнах се и намерих вратата широко отворена. Цялата къща беше в безпорядък, все едно се е борила с всички сили. 

Глухарьов удари с юмрук по вратата, до която стоеше. Всички подскочихме. 

- Нещо друго откри ли? – попита той с пресипнал глас. – Кръв, гилзи? Разпита ли съседите? 

Коля Тарасов поклати глава. 

- Никой нищо не е чул. Никой нищо не знае. Според тях Маринка все още си била у дома.

- При такава борба няма как да не се е вдигнал оглушителен шум – обади се Антошин. – Спокойно, Серьога – потупа той по рамото най-добрия си приятел, - ще я намерим! Не се тревожи. 

Не го казах на глас, но технически имаше как да не се вдигне шум при подобна борба. Ако нападателят е Различен и сложи изолационен пашкул. Мамка му! Възможно ли беше да става дума именно за този изрод?! Но защо му трябваше сестрата на Глухарьов? Момичето нямаше нищо общо и нищо не знаеше за Различните. 

- От колко време я няма? – попита отново Глухарьов.

Коля Тарасов се тръшна на дивана и обхвана главата си с ръце. 

- Не знам, Серьога – проплака той. – Не знам! Днес трябваше да си е у дома, но не беше!

- Денис – обърна се делово Глухарьов към най-добрия си приятел, - помоли Карпов да дойде при мен. 

Антошин просто кимна и изхвърча от кабинета. Глухарьов се отпусна на бюрото си и се хвана за главата. 

- Аз ще го изкормя, ще... 

- Заедно ще я намерим, Глухарьов – обади се Карпов от вратата. 

Той прекоси стаята с две крачки и се здрависа с двамата следователи. 

- Казвай с какво да помогна? – попита той делово.

Началникът на оперативните не си губеше времето с празни приказки. Знаеше, че в този момент всяка минута е ценна и няма смисъл да се опитва да утешава Глухарьов. Обзалагах се, че единственото, което иска Сергей в момента, е да изтръгне сърцето на онзи, който беше дръзнал да посегне на сестра му. И беше прав, аз бих искала същото.

- Събери своите, вземи и експерти и обърнете апартамента с главата надолу. Разпитайте съседите, минувачите дори!

- Тръгвам! – кимна Карпов. – Антошин, ти идваш с мен! 

- Разбира се – кимна приятелят на Глухарьов. – Дръж се, Серьога, ще я намерим! – добави той на излизане.

През цялото това време Глухарьов все едно беше забравил за мен. Сега ме погледна с надежда, страх и мъка едновременно. Знаех, или поне можех да предположа какво се върти в главата му – че сестра му може да е сериозно пострадала, или дори мъртва.

- Наташа – започна той с пресипнал глас, - моля те, намери сестра ми!

- Ще я намерим, ако ще в дън земя да се е продънила – успокоих го аз, макар да не си вярвах много. 

Имаше нещо гнило в тая история. 

- Аз ще отида да поразпитам моите хора – допълних аз и излязох от кабинета на колегата. 

Не можех да помогна на Глухарьов, ако седя да го утешавам. Това беше работа на Зимина. Аз можех да проверя онова, което ми се въртеше в главата от момента, в който чух, че съседите не са чули нито звук. 

Изисках ключа от стаята за разпити, заключих се вътре и набрах номера на Хесер. 

- Здравей шефе – поздравих аз, - имаме огромен проблем. 

И след това чинно му разказах всичко. За Валерий и за неговия бивш колега от Аненербе, за изчезналата сестра на Глухарьов. Шефът слушаше без да ме прекъсва. Нещо обаче ми подсказваше, че всичко, което чува вече го е чул от друго място. Това никак не беше добре – ако Хесер е наредил да ме следят, това означаваше, че не ми вярва. А ако той не ми вярва, значи много скоро никой от Патрулите няма да ми сътрудничи...

- Ще проверим нашите подопечни, Наташа – каза той накрая. – Но не съм сигурен, че това е работа на Различните.

- Та той работи с нас, по дя... – запънах се аз по средата на ругатнята, защото си спомних с кого разговарям. – Хесер, наистина ли няма как да му помогнем? Вие двамата със Завулон сами му издадохте амулети! Толкова ли е трудно да намерим сестра му? За него тя е цялото му семейство!

Шефът въздъхна – уморено или тъжно, не можех да кажа точно.

- Не съм казал, че няма да помогнем, Наташа. А че не е сигурно дали ще можем. 

След това затвори преди да успея дори да се учудя. Винаги съм смятала, че Хесер може всичко. За да не може да направи нещо имаше две вероятности – Договорът го забранява, или е против принципите му. Оставаше да разберем кое от двете е в този случай.  

Магия без лиценз - осма част

Речната гара беше едно от най-пустите места в Твер, както се оказа. Красиво кръгло здание, на брега на Волга, заобиколено от също толкова глух и не особено поддържан парк по брега на реката и нейния приток, така и не му запомних името. Едно кратко търсене в интернет бързо ме накара да съжаля, че съм се съгласила толкова бързо. Мястото беше изоставено, при това от години, и на всичкото отгоре се рушеше. Да не говорим, че беше зима, така че дори и паркът едва ли беше особено населен. А аз като пълна идиотка бях приела да се срещам с човек, когото мразех именно на това място. 

Когато бях събудила Глухарьов да му обясня какво трябва да направя, ми се наложи да чуя лекцията „ти тъпа ли си, или това е със старание“, придружена от рефрена „ако не съм аз да ти пазя кожата, някой ще те пречука“, гарнирана с „по-глухо място нямаше ли?!“ и за капак „той може съвсем спокойно да те утрепе и никой никога няма да те намери“. Този път обаче изслушах конското евангелие мълчаливо. Защото Глухарьов беше прав. Дори от снимките в интернет ставаше ясно, че това място не е много добро като за сама жена по нощите. А беше и зима, на всичкото отгоре. 

Естествено, Сергей категорично отказа да ме пусне сама. Както сам се изрази, това щяло да стане „само през шибания му труп“. Първо, защото нямах идея къде отивам и второ, защото „няма да допусна това копеле наистина да се опита да те пречука“, както той сам се беше изразил, докато ринеше поредната порция сняг от предното стъкло. Така че без да слуша много-много протестите ми, че това е между мен и Алексей, моят колега просто седна зад волана и ни откара на място. Бях му благодарна, че не ме остави сама, но никога не бих си го признала. Че току-виж си повярвал и тогава какво правим?! Ще ми се качи на главата, ужас!

Оказа се, че реалността е доста по-страшна от снимките в нета. Все едно някой наистина ама наистина добър фотограф е обикалял и лекичко е пропуснал порутените сгради около самата речна гара, разбития асфалт и камарите боклук зад избитите прозорци, които дори и снежните преспи не можеха да скрият. Красивата някога кръгла сграда вече се беше превърнала в развалина. 

Сергей паркира пред гарата и огледа критично рушащото се сдание. Уличните лампи бяха доста поддържани на това място, незнайно защо, така че можеше съвсем спокойно да се разгледа дори в тъмното. Огромните колони и облата фасада сигурно са били красиви някога, но в момента дори буквите от надписа „речна гара“ над централния вход се бяха разкривили. На никого не му се излизаше от колата, при това не само заради минусовите температури. Загледах се в кухите прозорци. Тук-там дори се виждаха счупени стъкла. Хич не исках и да знам какво можеше да има вътре. Честно казано, бях благодарна, че моят колега настоя да дойде с мен. Може и да бях Различна, но все пак си бях страхлива.  

Излющената мазилка и висящите олуци не помагаха много да ми стане по-уютно. За пореден път тая вечер съжалих, че просто се съгласих с налудничавите идеи на Алексей. Двамата с моят колега седяхме в колата и чакахме. Несвойствено и за двамата, изобщо не ни се говореше. Той запали цигара, аз пък зяпах през прозореца. Не ми се гледаше дори в Сумрака. Кой знае какво можеше да има тук, но това си беше работа на местните Патрулни. Хесер ми беше набил в главата, че съм тук само и единствено заради настоящия казус и не бива да се бъркам в нищо повече. 

- И сега какво – попита Сергей по едно време, - ще чакаме твоичият да се появи ли? 

- Нямаме друг избор – отговорих аз. – не знам защо избра това място, ама никак не ми харесва... 

- Нито пък на мен – съгласи се той и извади от жабката нерегистрирания пистолет. 

Като в транс го наблюдавах как проверява пълнителя и пуска предпазителя. Изщракването ме върна обратно в реалността. 

- Серьожа, какво точно си мислиш, че правиш? – попитах аз възможно най-строго. 

Той ме огледа критично и най-невъзмутимо прибра оръжието в джоба на палтото си. 

- Подсигурявам малоумния ти задник, ето това правя! 

- С това? – попитах аз и посочих към джоба му. – Да ти напомням ли, че си имаме работа с Инквизитор?! На тях тия номера не им минават! 

Да се опиташ да стреляш по който и да е Различен си беше пълна глупост – всяко едно оръжие просто ще засече, а електрониката ще блокира. Така става когато си около ходещ източник на електромагнитно поле. А да стреляш по Инквизитор си беше направо самоубийство. Те не само са екипирани така, че да устоят на всеки Различен, но и могат да го направят на пух и прах. А тук един човек с пищов. Абсурд! 

Сергей се изсмя. Толкова злобно се изсмя, че мен ме побиха тръпки и за момент се зачудих дали пък това не е някой друг в тялото на моя колега. Имаше такива случаи сред Различните. Едва се въздържах да не проверя в Сумрака за чужда аура. 

- На всеки му минава я куршум, я дръжка във врата – философски заключи моят партньор. – А аз нямам намерение да те оставя сама с това копеленце!

- Серьожа, нужно ли е да ти напомням, че него го познавам отпреди да познавам теб?

- Аха, и така си го познавала, че креватните ви упражнения са лъснали в научния му труд – сряза ме той. 

Нацупих се. Сигурно никога нямаше да спре да ме е яд, че това нещо някога се е случило. Той не тръгна да се извинява, а просто присви очи да огледа пейзажа. 

- Твоичкият идва – сръга ме след малко и посочи задаваща се кола по пътя. 

От фаровете не можах да видя марката, но беше повече от ясно, че трябва да е Алексей. Иначе защо би му било на някого да идва до тук? Аз не бих, със сигурност. Колата паркира до нас и от шофьорското място наистина излезе той. Със Сергей излязохме почти едновременно. 

- Остави лакея си тук, ако обичаш – нареди ми Алескей с оня нетърпящ възражение тон, който не можех да понасям и кимна към моя колега. 

- Аз ще ти дам на тебе един лакей, зализано педерастче такова! – изръмжа Глухарьов и тръгна да заобикаля колата. 

Побързах да застана между двамата, преди да е станало нещо, за което всички после да съжаляваме. 

- Да се изясним – просъсках на Алексей, като се стараех Глухарьов все пак да е някъде зад мен, в случай че Инквизиторът реши да се прави на интересен, - дошла съм да проуча какво точно се е случило между теб и онази, както там се казва. 

- Равновесието е нарушено... – отговори той.

- Майната му на равновесието! И двамата знаем, че не ти дреме за него! Искаш да натриеш носа на кучката, нали? – просъсках аз. 

За пръв път по физиономията на Алексей се появи някаква емоция. Бях уцелила. Ами беше близко до акъла. Аз исках да натрия неговия нос вече няколко години. Обаче нямах възможност да го пипна с пръст. А той имаше власт, макар и да беше вързан за Договора. 

- Варя не е кучка! – възради ми той леко засегнато, все едно съм казала нещо лошо за сестра му или жена му. - Тя... тя просто не е готова... 

Тук вече Глухарьов не издържа, подпря се на капака на колата и прихна. Типично в негов стил. Инквизиторът обаче не очакваше нещо подобно, така че го погледна втренчено, а после мен – обвинително. Просто свих рамене. Двамата с Алексей го гледахме как се хили поне пет минути преди моят колега да е в състояние да каже:

- Моето момче, ти просто си кретен! Абсолютен, завършен кретен! Мадамата ти е била шута! 

Алексей май искаше да отвърне нещо, защото очите му святкаха, но нямаше време за духовит отговор, защото Сергей продължи:

- От мен да го знаеш, ако една мацка те зареже, няма как да си я върнеш! – моят колега си запали цигара. 

Скръстих ръце на гърдите си и започнах да прехвърлям поглед от единия към другия. За цялото време, когато бях ходила с Алексей, не го бях виждала толкова сащисан. Сега стоеше като малко уплашено момченце пред моя колега, който пушеше и май беше в настроение да дава акъл. А най-интересното беше, че всезнаещият Алексей, който никога за нищо не търсеше съвет и не се водеше по чуждото мнение, беше в настроение да слуша. Това определено не го бях очаквала. 

- А да я преследваш по този начин... че дори и улики да подхвърляш, тц-тц – поклати глава Сергей и вече беше мой ред да се опуля. 

Улики ли? Какви улики? Прехвърлих в главата си различните възможности. Наистина беше странно за Различен да оставя толкова много вълшебни предмети на случайни хора. Да, всички създавахме разни джунджурии за да пазим хората, на които държим и да им подарим малко вълшебство, обаче всяко нещо си имаше разумни граници. А тук буквално някой беше ръсил предмети наляво и надясно. Никой Различен с ум в главата не би направил подобно нещо. Разхищение на Сила е, на първо място. На второ, малко хора заслужават подобни жестове. И трето, глобяват те от Патрула ако прекалиш. Да не говорим, че кой да е магически предмет може да направи големи бели ако е в неподходящите ръце. Тогава защо и как се беше случило? Сергей продължи:

- Знаеш ли, когато Наташа ме попита какво бих направил, ако имам зъб на жена, казах че това не е възможно. Обаче аз съм мъж, за разлика от теб! А ти, моето момче, си просто едно педерастче с наранено самолюбие. 

Алексей стисна юмруци и пристъпи напред. Интересно как беше забравил за заклинанията накичени по ръцете му и сега смяташе да се бие като петел с по-едрия от него Глухарьов. Те и двамата бяха високи, обаче Алексей приличаше повече на богаташко синче, което ходи във фитнеса само да направи плочки на корема и да се фука пред мадамите, докато Глухарьов беше в състояние да мъкне по една торба цимент във всяка ръка. Да не говорим, че все пак знаеше и как да се бие. Стана ми жал за Инквизитора – бях виждала последствията от изпускането на нервите на своя колега. Това нямаше да завърши добре. 

- Давай, давай! – подкани го моят колега. – Без магическите си фокуси, си просто едно леке. А се обзалагам, че мога да ти сменя физиономията много по-бързо, отколкото ти можеш да направиш някой фокус. 

Опитах се отново да застана между двамата, защото по някакъв невидим за мен начин бяха вече на крачка един от друг и се гледаха на кръв. Не ми се удаде. Не можех да разбера защо, но винаги когато в едно помещение се съберяха повече мъже, неминуемо започваха да си ги мерят. Ето ги сега и тези двамата. А уж Алексей беше дошъл да говори с мен. Но не би. 

- Кой си ти, човеко, че да си позволяваш да обиждаш висш Инквизитор? – просъска Алексей и по ръката му видях няколко окачени заклинания. 

Чудничко, само дуел ми липсваше сега! Защото беше повече от ясно, че ако Алексей се опита да навреди на Глухарьов с магия, ще му попреча. А това си беше де юре дуел. Красота! 

Моят колега продължи да се прави на невъзмутим. 

- Очевидно някой с повече опит с жените. Защото иначе нямаше да преследваш момичето и да подхвърляш улики, нали? Надявал си се да я сгащиш, за да може да я накараш да се върне, нали психопат такъв? По същия начин, по който си използвал Наташка, за да можеш да напишеш шибаната си дисертация! 

Сергей стана и се приближи на сантиметри от Алексей, а после по стар следователски навик изпусна всичкия цигарен дим в лицето му. 

- Как точно успя да поддържаш илюзията за разследване толкова време, а? - попита той. – И как кухите глави над тебе са се вързали? 

Ококорих се. Изведнъж ми светна какво се беше случило! А аз, глупачката, заслепена от злоба към него, не бях схванала финта! Изобщо. И хайде, аз не разбрах, а Великите? А старците в Прага? Перфектен трик, наистина! Години наред е преследвал жената. Години! Ето защо докладите бяха от различни места и от различни години. Просто е проучвал къде се е установила – нали Различните трябва да се регистрират в съответния Патрул по местоживеене! Така е разбирал къде е и после просто е започвал да подхвърля улики. А като Инквизитор, на него не му е нужно разрешение да се подвизава тук или там. Просто отива, измисля си казус, а на началството може да каже, че е отишъл да нагледа нещо, което е фалшива следа. В Прага са такива параноици, че никой дори не би се усъмнил. Склонни са да повярват и най-голямата идиотия, само е нужно да добавиш фразата „за опазване на равновесието“ накрая. 

Трупал е улики една след друга, а тя му е бягала. Трупал е и фалшиви доклади, обискирал е домовете и е конфискувал всичко, което сам е създал. Обаче тя му се е изплъзвала от ръцете. Всеки път. Досега. Явно я е намерил на стари години, уседнала в къщичката насред нищото на края на града и не е имал много време да скалъпи някоя гадост, с която да свърже предходните. В какво можеш да обвиниш достолепна бабка, омъжена за уважаван човек, бивш служител на МВД? В нищо, защото всяко едно обвинение първо ще бъде докладвано на съпруга й и дори и да е замесена в нещо, следите ще бъдат надлежно „заметени под килима“. 

А тя се е оказала пак по-умна и скоропостижно е устроила заминаване при внуците. По този начин нищо не би могло да я свърже с каквито и каши да се опита да забърка той. Умна жена, започвах да я уважавам. 

И тогава той е решил да въвлече в играта и мен. Друга жена, с която е бил и с която вече не е. С тая разлика, че май онази е зарязала него, а той реално се подигра с мен. Обаче за разлика от него, аз мислех като човек, все още. Значи се е надявал, гадината, да намеря начин как да свържа странните ситуации със собственика на къщичката, в която съвсем „случайно“ се бяхме настанили. И аз почти се бях вързала. Със сигурност щях да изискам всичко, което се знае за въпросната Различна от Завулон и той щеше все пак да ми даде информация. А когато свържа датите на обиските с местата, на които тя е била преди това (и вероятно Алексей се беше погрижил да ги подхвърли и на хора, с които е общувала), като нищо щях да я задържа за Трибунал. За който тя няма грам вина. Гадината мръсна! Ето защо бях тук, да вадя кестените от огъня. А после кой щеше да е виновен, ако онази се окаже още по-умна и намери начин да докаже, че е невинна? Аз, разбира се! С един куршум, два заека! 

- Ах, ти, подмолна, мръсна, долнопробна гад! – просъсках аз и отвъртях на Алексей такъв шамар, че звукът отекна, а на него му се наложи да направи две крачки назад, за да се задържи на крака. – Ти, проклето копеле, си ни довлякъл тук, за да закопчаем невинна! И на всичкото отгоре сам си скалъпил всичко. 

Пристъпих напред и вдигнах ръка да го зашлевя втори път, но изненадващо за мен, ме спря не кой да е, а Сергей. Погледнах го мрачно, все едно ме предава. Имах пълното право да зашлевя Инквизитора, даже му беше малко!

- Няма смисъл да му налиташ на бой, Наташенка – отговори ми той, но не ме пусна, - така че не си хаби силите!

Явно съм изглеждала напълно шокирана, защото той продължи да ми говори с много ласкав примирителен тон:

- Остави ме с този хубостник на четири очи, да му обясня това-онова за жените... 

- Серьожа, адски лоша идея е да го биеш! – просъсках аз. 

- Нямам такива намерения. Единственият, който иска да бие някого тук си ти – отговори ми той и кимна към ръката, която все още беше стиснал в лапата си. 

Изсумтях. Прав беше. Исках не просто да бия, а да откъсна главата на Алексей. Да ме въвлече в подобна гнусна схема! Думи нямах. Изтръгнах ръката си от хватката на Глухарьов. 

- А ти какво предлагаш? 

- Просто ще му обясня това-онова – повтори той бавно, все едно съм малоумна. – А ти влизай в колата, че е студено. 

Алексей все още се държеше за бузата и ни гледаше като в транс. 

- Никъде няма да ходя! – заинатих се аз и тропнах с крак, точно като тригодишна. – Това е между мен и него, ти не се меси! 

Глухарьов просто сви рамене, хвана ме за лакътя и ме обърна по посока на колата. 

- Това никога не е било между теб и него, драга! А между него и предишната му изгора. Така че влизай в колата и ни остави да се разберем по мъжки! Имаш думата ми, няма да му пусна куршум между очите. – тук той погледна през рамо и додаде през зъби: - макар че много ми се иска... 

Също погледнах през рамо към Алексей. Дори на светлината на уличните лампи си личеше червения отпечатък от ръката ми. Малко му беше! 

- На тебе ти вярвам – процедих и фиксирах бившия си с унищожителен поглед, - ама на него не му вярвам! 

- Остави го това леке – отговори Глухарьов и преди да се усетя вече ме беше настанил на мястото до шофьора. – А ти стой тука на топло. 

Преди да мога да кажа нещо, чух щракването на ключалката. Гърбът на Глухарьов докато се отдалечаваше към парка редом с Инквизитора отнесе всички псувни, които знаех. Хитрата гадина как ме изигра! Естествено, можех да изляза през Сумрака, обаче с автомобилите имаше един основен проблем – те не приличаха на коли в другите слоеве. Даже никак. Така че веднъж излязла, нямаше да мога да се върна. Да не говорим, че Алексей щеше да види. Красота! Така че останах в колата сама с мислите си. Какви ги вършеше Глухарьов, по дяволите?!

Оставаше само да го застреля и щяхме да си имаме страхотни проблеми! Бях повече от сигурна, че Сергей е напълно способен да направи подобно нещо. А странното му спокойствие ме притесняваше още повече. Докато беше слушал историята за това как се бях запознала с Алексей, той се беше зарекъл да му откъсне главата, а сега ще тръгне да му обяснява нещата от живота. При това на Различен, живял повече от век, да бе... 

Мина известно време преди моят колега да се върне. Сам. Изтръпнах. Ето от това ме беше най-много. Той най-невъзмутимо отключи колата, седна на мястото на шофьора и включи двигателя без да обели и дума. Човек ще каже, че просто е бил до магазина да си купи цигари. 

- Серьожа, няма ли да ми кажеш какво става? – попитах аз и се усетих, че звуча истерично. 

Още по-глупавото беше, че ми пукаше дали оня боклук е жив. Сантименталност някаква. Въпреки че на мен самата ми идеше да изкормя Алексей, точно сега ми пукаше. Сергей ме игнорира и подкара колата. Вече не издържах и го пернах по ръката. 

- Ехооо! На тебе говоря! Обяснявай какво стана?!!!

Моят колега просто сви рамене. 

- Какво да е станало? Нищо особено. Обясних му как стоят нещата с жените и му намекнах, че това не е начинът да си намериш гадже или да задържиш такова – той се изхили все едно е говорил с някой пубер за птичките и пчеличките, а не за Инквизитор на около век и нещо. 

- Серьожа, къде е Алексей?! – попитах аз като тонът ми беше станал режещ. – Не си го убил, нали?

В главата ми се появи картинката на тялото на Алексей, което бавно се носи под леда на Волга с куршум между очите. Напълно реално ми изглеждаше. Оттук никой няма да седне да го търси – в крайна сметка, това беше фалшива самоличност. А колкото до Различните, те едва ли биха си направили труда. 

- Аз – Сергей ме погледна косо, - от какъв зор? На тоя твоя животът и без това му е пълен бардак... Няма нужда и от мене. А, щях да забравя – той порови в джоба си и ми подаде малко пакетче увито в хартия, - той ми каза да ти предам това. 

Взех нещото и когато развих хартията ахнах. Беше моята огърлица. Онази, която Алексей ми беше подарил преди години. Харесвах това бижу. Прекрасен лунен камък. Обаче какво правеше в моите ръце. 

- Как точно го взе от него? – присвих очи аз и фиксирах своя колега. 

За толкова години Алексей никога не беше направил опит да ми го върне, макар да знаеше, че е кодирано за мен. Да не говорим, че го носеше на последната ни среща. Шантава работа. От какъв зор му беше точно сега да ми го дава? Беше имал години за да го направи и не го беше сторил. Някак си си представях как Сергей опира пистолета в челото му и взема огърлицата със сила. 

- Не съм го взимал – сви рамене моят колега, - твоичкият сам ми го даде. Знаеш ли, недоумявам как вие, жените, успявате да ни влеете акъл в главата с един-единствен шамар... Наистина не разбирам. 

- Я да ми обясниш! – казах аз и се въздържах от порива да завъртя волана в неясна посока, белким го накарам да спре и да ми обърне внимание.

Имах чувството, че ми се подиграва, при това най-нагло, точно в момента. 

- Няма нищо за обяснение – отговори ми той и се подсмихна, - поне не за женски уши. 

Изсумтях и започнах да въртя огърлицата в ръце. Лунният камък проблясваше на слабата светлина от уличните лампи. Защо ми го беше върнал? Толкова години го беше държал? Защо сега? И какво си бяха говорили със Сергей? Не било за женски уши, аха. Значи са си говорили за жени. Макар че не си представях как тези двамата си дрънкат като стари приятели. Звучеше абсурдно. 

Погледнах през прозореца. Покрай нас се нижеха блоковете на смълчания Твер. Погледнах си часовника – минаваше девет вечерта, хората си бяха у дома и си почиваха. Пътят беше почти опустял. 

- Това ми напомня, ти как точно разбра за какво става дума? 

- Я да обясниш, като за хора – изхили се той. – Не забравяй, че съм просто едно тъпо ченге. 

- Как така разбра, че всичко е номер? – перефразирах аз и си наложих да запазя самообладание. 

Глухарьов отговори едва когато спряхме на светофар. 

- Наташа – той ме погледна в очите, - аз какво съм? 

- Ъъъъ, ченге? – опитах се да отгатна верния отговор аз. 

- Именно – кимна доволно той, - а какво мразят ченгетата? 

Това започваше да се превръща в любимата му игра на догадки. В тая игра печелеше винаги той, а аз се чувствах като идиотка. 

- Де да знам, престъпниците... Серьожа, престани с тия игрички! Писна ми, честно! 

- Висящите дела, мила моя, висящите дела – отговори ми той. – А това тук е висящо дело. Така че каква би била причината някой да не го зарови под тонове боклук в архива? 

Замислих се – наистина всички мразеха висящите дела. Все гледаха или да ги тропосат на някого, или просто да направят така, че никой повече да не си спомни за тях. Най-лесният начин беше да ги набуташ някъде между папките и да изчакаш да изтече давността. Всички го правеха и абсолютно никой не го гризеше съвестта за това. Ама никого. А тук наистина не само беше висящо дело, ами ставаше дума и за нещо, което се точи с десетилетия. Никоя институция няма достатъчно ресурс да се занимава с подобни неща. Освен Сивите. Но дори и те не се задълбаваха толкова много. Освен в изключителни случаи. 

- Значи ченгето ти има зъб – заключих аз накрая.

Това беше единственият логичен отговор. Никой не би си губил времето иначе. 

Глухарьов плесна с ръце. За тази цел трябваше да пусне волана, така че аз за малко да се развикам. Той се изхили и отговори:

- Именно. Трябва някой просто да ти търси цаката. Вчера, докато се ровихме в документите точно до това заключение стигнах. Те самите нищо не казват и абсолютно нищо не доказват. Все едно някой отчита дейност и търси нещо. А когато този твоя, демонът там де, каза че въпросното копеленце е имало нещо общо с някаква от вашите, просто ми светна като лампа. Вече имаше мотив и беше ясно защо е чакал толкова време. Просто е искал да я ковне, а не е могъл. Тогава всичко ми се върза. Абсурдните доклади и странните неща, които е изземал, също така и връщането им обратно. 

Кимнах. Наистина имаше логика като го погледнеш от този ъгъл. 

- Търсел е следи от нея, а тях просто ги е нямало, защото той сам е подхвърлял уликите, поне повечето. Убедена съм, че ако проверим къде е била въпросната Различна по онова време, ще има съвпадения. 

Двамата се умълчахме. Абсолютно приличаше на скалъпена работа. На това Сергей му викаше „подхвърляне на доказателства“, а аз бих го нарекла направо „фабрикуване“. 

- Излиза, че всичко е било фарс – заключих накрая аз. 

- Аха, Шерлок, именно. Фарс, от началото до края. И то само защото господин Недоклатен не е можел да приеме, че мацката го е зарязала. 

- Защо си толкова сигурен, че го е зарязала? Може той да е зарязал нея, а после да е съжалил... 

Глухарьов се смя дълго на това. Толкова дълго, че ми се наложи да се въоръжа с търпение, докато престане да се хили. Междувременно, продължихме да се придвижваме по смълчаните булеварди. Странно колко непразнично изглеждаше всичко тук. За пръв път откакто бяхме дошли, имах възможност реално да се огледам. Новогодишна украса почти липсваше, освен на една-две сгради в идеалния център. 

- Наташенка, Наташенка... – поклати глава той и изтри сълзите, които се бяха появили в очите му от смеха, - личи си, че не си имала много вземане даване с мъже. 

- Не е вярно! – ядосах се аз. 

- Чакай, чакай! Не бързай да скачаш като петел! 

- Серьожа, ти току-що ме нарече задръстена! Как няма да скачам?!

- Не съм казал, че си задръстена, а че си наивна – поправи ме той, обаче можех да видя как се подсмихва. – Ако някой те е зарязал, няма да се върне при теб. Обаче ако теб те зарежат, има шанс ти да тръгнеш като куче след онази, която го е направила. Ние така мислим. 

Не тръгнах да споря. Мъжката психика беше тъмна Индия за мен и без това. Не ми се занимаваше с подобни разсъждения. 

- Та ето защо е решил да си я върне с всички средства – продължи моят колега. 

- Не бих нарекла нещо такова успешен опит. Аз поне не бих се трогнала. 

- Никоя не би се вързала на подобни глупости – съгласи се моят колега. – Обаче този твоят е тъп и инатлив. И ето ти проблем. 

Сградите постепенно ставаха все по-ниски и в един момент осъзнах, че излизаме от града. 

- Серьожа, какво си мислиш, че правиш? – попитах аз и се огледах припряно.

Напразно, нямах никаква идея къде се намираме. Само смътното усещане, че къщичката е в обратната посока. 

- Прибирам се вкъщи – информира ме той и настъпи газта. 

- Я пак? Да не би да си забравил, че сме тук в командировка?! Зимина ще ни изяде живи! – опитах се да му влея акъл аз. 

- Не ми дреме в момента. Да се оправят твоите старци. Ние свършихме, каквото можахме. И както сама се увери, престъпление няма. 

Поклатих глава. С ината на Глухарьов не можеше да се спори. Освен това, донякъде беше прав. Ама само донякъде. Той обаче продължи с речта, явно я беше обмислял:

- А сега направи някой фокус и събери вещите ни. Аз в оная дупка няма да стъпя повече! 

Изпълних нареждането. И на мен не ми харесваше особено идеята да ходим да спим в дупката. Обаче вече беше почти десет. 

- Ще пристигнем в един през нощта! – продължих да се опитвам да го разубедя аз, когато профучахме покрай табелата за край на населено място. 

- Не ми дреме! – заинати се той. – Искам да си спя в моето си легло. Тук с тебе няма какво да направим. Освен това, забравила ли си какъв ден е утре? 

Примигах. Какъв пък ден може да е? Почувствах се като виновен съпруг, който е забравил датата от годишнината от сватбата с жена си. Нищо не ми идваше на ум, така че Сергей не издържа:

- Трийсет и първи декември! – тросна ми се той. – И смятам да празнувам Нова година у дома, с прилично мезе и достатъчно алкохол, а не да цепя дърва в оная съборетина. Или още по-лошо, педерасът началник на отдела да ни тръсне дежурството... 

- Ама командировката... – продължих да се опъвам аз, макар че бях напълно съгласна с него.

И на мен ми се искаше да празнувам вкъщи. Писнало ми беше от тая история и дори от тоя град. Исках си Москва, ведно с всичкия боклук, глъчка и тълпи. Исках шарените украси по всички улици, елхите на всеки ъгъл, песните по радиото, централното отопление, в края на краищата. 

- Майната й на командировката! Няма престъпление, няма и командировка! – заключи Глухарьов. 

Вече карахме по междуградския път посока Москва. Май този път бяхме нацелили дори прекия път. 

- Има престъпление, Серьожа – възразих аз, - обаче ние с теб няма как да го докажем. 

- Ъ? 

- Все пак има Различен, използвал магия без лиценз. Обаче за мое съжаление, всичко разкрито днес не може да бъде доказано. Моята дума срещу неговата ще стане...

- Затова просто не си го слагаме и се връщаме вкъщи! – философски заключи моят колега. – А бъкиите да си ги оправя той сам. 

Кимнах. Нямаше какво друго да направим, Сергей беше прав. Така че просто се облегнах назад и затворих очи. Утре беше празник. И все пак щяхме да успеем да празнуваме. А Алексей... С него щяхме да поговорим, все някога. Но не днес и не сега. 

КРАЙ

Магия без лиценз - седма част

Беше сигурно минус 15, когато се добрахме до къщичката. Бяхме си блъскали главите цяла нощ, така че и на двамата ни беше писнало вече. Слънцето ни се подиграваше от небето, защото само осветяваше без да топли. Неясно защо зимата в Твер ми се виждаше няколко пъти по-студена от тази в Москва. В отдела цяла вечер ми беше студено, тук направо зъзнех. Според Глухарьов, това се дължеше не толкова на температурата, колкото на факта, че и двамата не бяхме спали като хората вече три дни. 

А разкритията от последната вечер ме навеждаха на мисълта, че още няма да спим. 

Сергей изпсува като видя заледените стъкла на къщичката и отиде да нацепи дърва, както си беше още с униформата. На моето опяване, че ще вземе да я скъса, ми изръмжа:

- Теб за какво те мъкна навсякъде? Ще я зашиеш!

Изхилих се и не тръгнах да споря. Това, което не му беше ясно беше, че аз изобщо не мога да шия. Има си достатъчно заклинания по въпроса. От какъв зор да се опитвам, като има кой да го направи по-добре от мен?! Реших да го изчакам да приключи с псуването и цепенето преди да вляза. Вътре така и така беше също толкова студено. Бяхме го видели нагледно, когато останахме на студено предишната сутрин. 

Запристъпвах от крак на крак в опит да прогоня изтръпването. Снегът беше станал поразително корав. Добре поне, че не беше лед, иначе щяха да ме носят през двора. Глухарьов вече го беше виждал – обикновено псуваше под нос „тъпите женски“ и глупавите им модни прищявки, но все пак ми помагаше да мина през заледения двор в отдела. 

Възползвах се от момента да поразсъждавам върху разговора от нощната смяна. Кой би тръгнал да търси някого толкова дълго? Сивите наистина забавят, но не забравят, но да преследваш някого и да не го хванеш цели шейсет години? Това не беше много нормално. Сивите бяха бюрократи, но при тях не съществуваше концепцията за висящо дело. Поне не по начина, по който я разбираше Сергей. Едно дело няма давност за Инквизицията и един Различен може да се изправи пред Трибунала за нарушения на Договора извършени преди векове. Тогава какво се беше случило тук? 

Почнах да прехвърлям на ум какво знам за Алексей. Принципно нищо, като се има предвид как ме беше предал. Изчадие на Мрака! Може и да носеше сива мантия, но си оставаше същият боклук. Обаче беше педантичен боклук. А педантичните боклуци, както беше казал вечерта моят партньор, много прецизно проверяват всичко и всички по всяко време. 

В дисертацията имаше такива подробности... за мен, за други подобни. Обаче тук всичко беше странно лаконично. Значи нещо му убягваше. И затова се беше принудил да повика мен. Сигурна бях, че той не иска да ме вижда също толкова, колкото и аз него. Ако не беше Инквизитор, сигурно щях да го извикам на дуел още тогава, но се въздържах. Обаче го бях предупредила, че един ден ще му го върна. А Различните имат слонска памет, принципно. Враждите обикновено са или до дуел, или до смърт. Почти никога не се стига до сдобряване. 

Тогава какво ставаше тук? Започнах да се разхождам напред-назад пред къщичката и за кой ли път се зачудих как, в името на Светлината и Мрака, беше оцеляла? Мястото беше определено на стотина години, както и две трети от инвентара. Как така не я бяха срутили? И най-важното, за чий въпросният човек живееше тук все още? Недоумявах защо трябва зорлем да си го причиниш това... Обърнах се и без да се усетя, надникнах през Сумрака. От любопитство. И ченето ми увисна.

- Серьожа? - проточих аз. 

- Какво, мамка му? - чаткането спря. - Не виждаш ли, че съм зает?!

- Казах ли ти, че съм тъпа идиотка? 

Дочух многострадална въздишка и той се приближи към мен. 

- Какво има? - звучеше разтревожен. 

- Като пълна глупачка вчера не проверих къщата през Сумрака - отговорих аз без да откъсвам поглед от бариерите, които виждах в Сумрака. - Изобщо не ми мина през ум. Беше ми такова едно студено, че дори не се сетих. Мамка му! 

Той ме хвана за лакътя и ме обърна към себе си. С кръвясали очи и втренчен поглед, би приличал повече на сериен убиец, но всъщност беше адски притеснен. 

- Наташа, плашиш ме! Обясни ми какво се случва, мамка му! 

- Това се случва! - мрачно казах аз и кимнах към къщичката. 

Той погледна натам, после към мен, крайно неодобрително. 

- Какво е това "там"? Не съм врачка! Вие жените все „това“ и „онова“... Откъде да знам какво имаш предвид?!

Изхилих се. Той наистина не можеше да види това, което виждах аз... Обаче след толкова време заедно, понякога го забравях.

- Къщичката има защитни бариери и един куп заклинания. Които със сигурност не са правени заради нас. 

Сергей се почеса по тила. Бездънния извор на мъдростта му явно там се криеше. 

- Чакай сега, искаш да ми кажеш, че тук има магическа аларма, така ли? - кимнах. - Тогава ние какво правим тук? 

Въпросът беше напълно логичен. Даже се ядосах защо аз не си го задавам. Как така бяхме тук и бариерите не бяха с работили? На теория аз можех да ги сваля. Но не бях видяла абсолютно нищо, никаква съпротива. 

- Има само една възможност, Серьожа - отговорих аз, - в тази къща живее Различен. И той или тя е знаел, че ще дойдем. Така че с тебе имаме кода за деактивация. 

- И сега какво? - попита ме Глухарьов.

- Сега ще донацепиш дървата - отговорих аз и кимнах към навеса. - А аз ще позвъня на шефа. 

Глухарьов измърмори нещо за магически глупости и се залови за работа. Извадих телефона от чантата си и набрах номера на секретарката. Обаче не тази на Хесер. Завулон щеше да ми свърши по-добра работа. В крайна сметка, също беше Тъмен. А и без това бях бясна на Хесер. Лошата новина беше, че нямаше как да мина без секретарката му - поредната вещица която му топлеше леглото. Нагла курветина, която гледаше всички отвисоко. Вещиците изобщо са адски гадни същества, като се замисля.

Набрах номера и започнах да обикалям в кръг, защото започвах съвсем да се смръзвам. Дори и да се стараех да стоя на слънце, когато си затънал в сняг до коленете, не е много приятно. Даваше свободно цяла вечност преди глезен женски глас да вдигне. 

- Мариночка, моля те остави лака за нокти на масата и ме свържи с шефа! - наредих аз с привидно любезен тон. 

От другата страна се чу шум от тракане на стъкло, все едно беше изтървала нещо. На ти сега. 

- Ти...ти откъде знаеш? Не...не е позволено така... 

- Не е нужно да използвам магия, за да знам какво правиш, когато си дежурна пред кабинета на шефа - отговорих й аз. - Хайде, свързвай ме!

Зазвуча някаква музика. Ясно, беше се включил телефонният секретар. За да ми е максимално гадно, звучеше 'Jingle bells rock'. Да, принципно беше празник, или поне щеше да бъде, когато успеем да разрешим тая каша. Мразех кашите. Телефонът продължи да пее коледни песни още поне две-три минутки, преди да се предам и да затворя. Завулон щеше да ме набере, когато може. Междувременно Сергей беше готов с дърветата, така че влязохме да се постоплим. С магия, най-вече, защото и двамата бяхме умрели за сън и на никого не му се чакаше да се стопли стаята. 

*************************************************************************** 

Събуди ме отвратителния звън на телефона. Изпсувах. Тъкмо бях заспала. Или поне така ми се струваше. Не можех да си обясня как нищо и никакво звънене може да те накара да скочиш в леглото. При това след такава дълга нощ. Затворих очи с надеждата, че нещото ще млъкне. Обаче гадината продължи да вибрира и да свири с все по-усилващ се звук. Мамка му! 

- Изключи проклетата бракма! - изръмжа Глухарьов от съседния креват. 

Замълчах си. Беше ми топло и не ми се мърдаше. Глухарьов изръмжа втори път:

- Изключи я, или ще я счупя! 

Поради липсата на отопление и фактът, че в детските легла не се побра ни един от нас, бяхме станали съквартиранти още първата вечер. Изпсувах и вдигнах. 

- Ало? – без да искам го бях докарала на тон като намусена лелка от администрацията.

- Търсила си ме, Наташа. Рядко имам тази чест. Какво ти е притрябвало от един законопослушен Тъмен?

Великите много обичаха да се правят на хрисими. А истината беше, че никога не са такива. 

- Завулон здрасти - отговорих аз и се прозях шумно.

- Тежка нощ? - изхили се той.

- Нощна смяна - изръмжах в отговор. - Имам нужда от информация. Бил е Тъмен, вече е Сив.

- И съдейки по тона, май нещо те е ядосал... – бях убедена, че сега би ми намигнал.

Понякога беше изключително измамно как Завулон се шегува с теб все едно ти е приятел, а Хесер настояваше да се спазва субординацията. Истината беше, че те и двамата биха могли да избършат пода с теб. В редки случаи наистина го правеха. Завулон поне го бях виждала да го прави. 

- Алексей, кой друг може да ми лази по нервите. Знаеш за него - изсъсках аз. - И не ми обяснявай, че нямаш информация, защото няма да се хвана! Знаел си, че той ще бъде тук и си знаел, че той стои зад скоропостижната ни командировка по празниците! 

Завулон мълчеше. Очевидно бях права. Обаче неизвестно защо не започна да ми привежда аргументи как греша. Не беше в негов стил. 

- Хайде, кажи нещо – не издържах аз след две минути тишина. 

- Мисля – отговори ми той. – Защо му е на него да те намесва в това...

- Мен да ме намесва? Завулон, престани да си играеш на шикалки и ми кажи какво се случва!

Отново последва тишина. Страшно много мразех, когато Великите очакваха да им четеш мислите. Все едно това беше възможно изобщо... И какво беше това „нещо“, което имаше предвид Завулон? Обикновено не им пукаше кого в какво забъркват – двамата дъртаци играеха шах от векове, а фигурите по дъската бяха останалите сътрудници на Патрулите. 

- Този Алексей ми е познат – отговори шефът на московските Тъмни след малко, - от едно друго време, ти няма как да разбереш...

Въздържах се да не залея Завулон с порой въпроси. Той рядко приказваше за миналото си. И бях абсолютно сигурна, че „онова време“, което има на ум включва разврат, алкохол и дворцови интриги. 

- А тоя случай му е трън в очите – върна ме към мислите ми той. - Обаче не съм съвсем убеден защо. 

- Тогава какво общо имам аз с това? – попитах аз раздразнено. 

Спеше ми се, беше ми студено и исках да съм някъде другаде. Завулон се засмя. Като горд родител. Намръщих се – Завулон не се радваше на хубави неща... 

- Браво, Наташа! Точно това се очаква от един истински Тъмен! Първо питаш какво общо имаш ти. Да ме прощава вечния ми враг, но при тях първо се започва едни увъртания, които не са нужни никому. Важен е единствено отделният Различен. Общото благо е измишльотина и лелеяна мечта на Светлите... 

- Давай по същество, моля те! – прекъснах го аз. - Омръзнало ми е да слушам това!

- Ох, някой май е станал от грешната страна на кревата – изхили се той отново, но все пак продължи: - Според мен, се опитва да извади кестените от огъня с чужди ръце. 

- Както би постъпил всеки слуга на Мрака – изръмжах аз. – Нищо ново. 

- Ай, ай, ай! Това беше обидно, мила моя! Защо „слуга“?– каза Завулон тъжно. – А и да ти напомня, че в твоята аура също има тъмни проблясъци. Нищо, че се опитваш да ги отмиеш...

Поредната му лекция, в която се опитва да ме убеди в Тъмната истина. Нямах време и желание да я слушам обаче. 

- Добре, добре! Обаче още не разбирам... 

- Няма да ми повярваш, но аз също – отговори Завулон. 

Естествено, че не му вярвах. Великите знаеха всичко за всички. А ако не знаеха, значи подозираха. Все пак, не бяха изкарали толкова години играейки ва-банк. 

- Има и още нещо... Живеем в...

- Дома на Различен, знам – преснаха ме от другата страна на линията. 

- Е като знаеш, защо не каза направо?! – ядосах се аз. 

Със Завулон, макар че не се обичахме особено, имахме някак по-свободни отношения. Можех да му се развикам от време на време, да се закачам, да го пратя да върви на майната си... Той не вземаше нещата особено навътре. Въпреки това, станеше ли сериозен, знаех че няма мърдане.

- Вие веднага хукнахте – напомни ми той, - кога да ти кажа? Радвай се, че изобщо имате покрив над главата! Както се стекоха нещата, можеше и на улицата да спите! 

Погледнах критично кривите черчевета на прозореца. Тук духаше все едно сме си на улицата. 

- То пък един покрив... Ти не можеш ли да провериш чия е къщичката? Кой Различен живее тук? 

- Наташа – Завулон беше станал адски сериозен, - знаеш че един Тъмен никога не доносничи за други Тъмни...

- Значи знаеш кой живее тук? 

Последва мълчание. Естествено, че беше наясно. И фразата с доносничеството ясно показваше, че не само знае, ами че и Различният е Тъмен. Както Сергей казваше, хората изтърваха доста повече информация, отколкото ако ги питаш направо. Само трябва да можеш да отсееш плявата. Усетих се, че Великият Тъмен продължава да мълчи. 

- Завулон? Кажи нещо!

- Знам. Както и знам защо твоят Алексей...

- Той не е мой! – изръмжах аз. 

Само това оставаше, това влечуго да е мое. Не, благодаря! Вече не бях такава глупачка!

- Добре, защо според теб Алексей е в Твер? Това няма нищо общо с теб, не е хубаво да смяташ, че всичко се върти около теб, Наташа. Не стават така нещата. Дори и да има нещо общо с теб, със сигурност не е пряко свързано. 

- Може ли да обясниш като на нормален човек? – ядосах се аз. – Стига с тия недомлъвки! 

От другата страна на линията, Завулон въздъхна. Познавах тая въздишка, защото честичко я чувах от своя колега. 

- Пусни телефона на високоговорител и събуди оная тиква, за да слуша! 

- Завулон! Сергей не е...

- Точно такъв е, особено щом става дума за делата на Различните! Прави каквото ти казвам!

Послушно включих високоговорителя на телефона и го оставих на възглавницата си. После се заех с нелеката задача да изтръгна партньора си от удобната прегръдка на съня. След като бях вдигнала, той доволно беше захъркал. Имаше учудващата способност да заспива във всякакви ситуации и по всяко време, при това дълбоко и на секундата. Не се получи много лесно, но след около пет минути Глухарьов седеше на леглото си крайно изнервен и недоспал и се взираше мрачно в екрана на телефона ми. Ако беше живо същество, телефонът вече да е умрял от ужас. 

- Сега, след като всички са будни, мога да започна – обади се Завулон. 

Глухарьов изръмжа нещо нецензурно под нос, така че го пернах по ръката да мълчи. Не беше добра идея да дразним Тъмния. Ама никак не беше добра идеята. 

- Собственичката на къщата наистина е Различна – започна Завулон, - но не това е проблемът. 

- А в какво, да му го начукам на проблема? – изръмжа Сергей и ловко избегна шамара, който щях да му зашия.

Завулон може и да беше шегобиец, но не обичаше да го прекъсват. Никога. 

- В това, човеко, че тя и въпросния Алексей, когото Наташа ненавижда, са имали история. И преди да ме попиташ, Наташа, не, не знам подробности. Не ме интересува. Обаче със сигурност знам, че е влязъл в Инквизицията след като е прекратил отношенията си с нея. 

- Е, и? – беше мой ред да го прекъсна. – Не съм тръгнала да проучвам личния живот на това влечуго...

- Ти не си, но той е проучвал нейния. И се е местил заедно с нея от място на място. 

Завулон замълча, за да ни даде време да осъзнаем какво става. Глухарьов просто си легна и се зави презглава, мърморейки как сме пълни идиоти. Мен обаче нещо ме зачовърка. Аз мразех Алексей. Това беше повече от ясно. Дали пък той не мразеше тази Различна? 

Това щеше да обясни докладите и абсолютно баналните опити за подхвърляне на нещо си. Обиските – ето кой е карал милицията да ги прави – внушение от Различен. И понеже не е имало кой знае какво, просто е трябвало да върнат вещите на мястото им. 

- Чакай малко – обадих се накрая, - възможно ли е той...

- Се опитва да натрие носа на старата си изгора – довърши Завулон вместо мен. – Твърде очевидно ми се струва, но е напълно възможно. 

Замислих се. Ами ако целият този доклад не беше търсене на теле под вола? Дори и въпросната дама да беше използвала магия неправомерно (всички го правим, точно както се нарушават правилата за движение по пътищата, когато няма кой да гледа), това не беше повод за разхищение на подобен ресурс. Ако Сивите искаха да хванат някого, щяха да го хванат. Със сигурност. Тогава защо, в името на Светлината и Мрака, Инквизитор от толкова висок ранг ще се разтакава десетилетия? Бях виждала достатъчно досиета съставени от Инквизицията и със сигурност можех да кажа, че там има такива детайли, от които косата ти може да настръхне. А тук – почти нищо, като изключим въпросните предмети. Те обаче не доказваха нищо, дори повечето не биха могли да бъдат проследени до Различния, който ги е създал. 

Завих се с одеалото и седнах удобно в леглото. Определено вече не ми се спеше. Тук трябваше да има нещо. Трябваше. Глухарьов, за сметка на моите терзания, просто си спеше като заклан. Обаче май неговият съвет ми трябваше. Пресегнах се и го хванах за врата. Адски мразеше така. 

- Серьожа??? – проточих така, че да достигна до съзнанието му. 

- Остави ме намира, мамка ти! – изръмжа той и се изви така, че да не мога да го достигна. 

После, като превантивна мярка, придърпа шареното одеало над главата си. Вече от прикритието му се обади:

- Престани да се коркаш заради онова педерастче! Или ако ще се коркаш, остави многострадалните ченгета да поспят малко! 

Изхилих се. Направо не беше за вярване как може да преиграва. Така че просто се пресегнах и го лиших от прикритие. Посрещнаха ме чифт кръвясали очи. 

- Какво?

- Ако имаш зъб на жена, тогава какво би направил? 

Той изпуфтя, потърка очите си и седна на кревата. 

- Това би значило, че просто си педал, който не умее да губи. Аз нямам зъб на жена. 

- Не говорим за тебе в момента! – троснах се аз и си спечелих още един кръвясал поглед. 

- Да, говорим за един кретен, който те е прецакал преди колко, седем-осем години? – ехидно подхвърли той. – И сега ти се опитваш да намериш скрити мотиви. Боже, вие сте такива дебили всичките! 

Примигнах. Ясно ми беше какво му е мнението на Глухарьов за Различните, но подобни изказвания чувах рядко. 

- Я уточни, ако обичаш? – сега гадният поглед беше от мен. 

Глухарьов изпуфтя. 

- Търсите под вола теле, ето това ви е проблемът! А теле няма в тая игра. Ня-ма! Ако ти се ще да разбереш нещо, вземи се разбери с тоя боклук. Ако трябва, по човешки! Всичко друго е загубено време! А сега, ако само си гъкнала, просто ще те пратя да спиш в колата, ясен ли съм?! 

Тонът му беше достатъчно режещ, за да ми стане ясно, че трябва да си затворя устата. Оставих Глухарьов да спи, обаче мен не ме свърташе. Ами ако Сергей все пак не беше прав? Толкова години позеленявах, когато се сетех за Алексей. Толкова време се заливах от омраза към него. Не знаех нищо за него и нямаше как да разбера нещо по случая без неговата помощ. Колкото и да не ми се искаше да го призная, само той знаеше за какво иде реч. Както Глухарьов беше казал, след като цяла нощ си блъскахме главите над документите „тук имаме само трохички“. 

Постоях така известно време, а после пръстите ми сами набраха номера. Беше абсурдно да го пази още, а още по-абсурдното беше, че още си го спомням. Не ми вдигна веднага, но когато най-сетне чух гласа му, ми стана ясно, че го е очаквал. 

- Трябва да говорим – казах аз направо. 

Никога не съм обичала прелюдиите. Звънни, пък кажи за чий го правиш. А пък да си разменям любезности с Алексей ми беше последна грижа. Той не ми отговори веднага. 

- На речната гара, тази вечер!

- Хубаво! – изръмжах аз и затворих.

Да видим какво имаше да ми каже, гадината. Щях да се постарая да изкопча информация от него.