- Ще ми обясниш ли най-накрая какво става? - попита ме Глухарьов.
Тъкмо бяхме застъпили на смяна в районното. Откакто излязохме от офиса на Нощния, той не беше обелил и дума. Беше ме настанил безмълвно в колата и се държеше с мен така, все едно съм направена от стъкло. Аз пък се ядосвах, че се разревах като глупачка. Не трябваше да ми пука. Обаче, противно на всякаква логика, ми пукаше. Дори след толкова време, мамка му.
- Хайде - подкани ме Глухарьов и побутна чашата към мен, - разказвай!
Очаквах да ми се ядоса и да вика, но той не го направи. Не ми се развика, че отново го държа в неведение, не започна да ми обяснява как съм се държала като глупачка. Просто намери най-близкия магазин и отиде да купи пиене и мезе. При него всичко се решаваше именно с това. Когато ти е криво – пиеш, когато трябва да разрешиш проблем – също. Просто, кратко и ясно.
Дължах му обяснение, но нямах идея какво да му кажа. Дори не бях съвсем сигурна дали е негова работа. Придърпах чашата към себе си, но вместо да пия, продължих да се взирам в празното пространство.
- Наташенка, от колко време работим заедно? - попита ме той. Примигах. - Хайде, хайде! Кажи!
- Година. Накъде биеш?
- Натам, че вече знам кога си се вкиснала. Виждам го като рентген. Обяснявай сега първо какво вземане даване си имала с онова надуто келешче.
Никой досега не еше наричал Алексей така, но доста добре му пасваше.
- Виж, Серьожа, случаят...
- Не ме серьожвай! - скастри ме той. - От космоса се вижда, че между вас е имало нещо. Така че давай!
- Нищо не е имало между нас! - възразих аз и за пръв път се зарадвах, че все пак сложих изолационен пашкул.
- Да, бе - изсумтя Глухарьов, - това го разправяй на фуражката ми. Около вас хвърчат искри. Буквално. И не в хубавия смисъл.
Изчервих се. Проклетият амулет. Да, май трябваше всичко да си кажа...
- Хайде, хайде! - подсмихна се той и си наля още една чаша. - Аз съм ти партньор, трябва да знам с кого си имаме работа.
Чукнахме чашките. Изпих моята на екс и си взех от киселите краставички. Сергей ми хвърли крайно неодобрителен поглед, но ми наля още една. Щях да имам нужда от много алкохол за това. Иначе беше прав – и той трябваше да разбере с кого точно си имаме работа.
- Алексей е влечуго - изплюх думата аз. - Шибано влечуго!
- Малката, по-полекичка с езика! - отвърна ми той. - Не ти отива.
- Щото на теб пък много ти отива! - троснах се аз. - Той е подла гад. Студен като риба, той...
- Добре, добре! - вдигна ръце Сергей. - Ясно ми стана, че не можеш да го гледаш. Не разбрах обаче защо. Така че давай отначалото!
Погледнах мрачно чашата с водка, все едно тя ми беше виновна. А после я гаврътнах и я подадох на Глухарьов да ми налее пак.
- Не си познала! - скръсти ръце на гърдите си той. - Нито капка поече, че току-виж се отрежеш. И без това си 20 кила с мокри дрехи.
Изгледах го кръвнишки и си сипах сама. Нямаше да ми казва колко да пия. Не и днес. Точка.
- Без алкохол няма да мога да ти разкажа това – опитах се да се оправдая аз все пак.
- Добре де, какво толкова преиграваш! - ядоса се той. - То не бяха скандали, то не беше рев, сега се опитваш да се натряскаш... - той се наведе напред. - Момиче, дори и да те е зарязал, това не е повод за такива драми.
Гаврътнах и тази чаша на екс. Започна да ми се повдига, но това нямаше значение.
- Алексей не ме е зарязал - отговорих аз дрезгаво. – Аз го зарязах, иначе трябваше да го убия.
Глухарьов плесна с ръце.
- А, така! Значи ти си го зарязала и сега съжаляваш! Наташенка, я се вземи в ръце!
- Млъкни и ме изслушай! - сопнах се аз. - Той ме използва!
Усмивката от лицето му веднага се изпари.
- С Алексей се познаваме от оня период, когато ме бяха командировали в Прага в началото - започнах аз и изтрих очите си с опакото на ръката. - Идеята беше да се науча да контролирам онова, което ми е дадено по рождение. Аз съм дива, но както казаха, огромната сила има нужда от огромен контрол. Затова веднага след като можех вече да ходя, ме натовариха на първия самолет за Прага. Запред нашите, това беше специализирана рехабилитация. А всъщност ме бяха пратили за изследвания. Висш Универсален не се беше появявал от десетилетия, затова Сивите искаха да научат всичко за мен. Като уж го представят като обучение. Наистина ме зачислиха за занятия заедно с другите новопостъпили Сиви. Само че в аудиториите седях сама, а в почивките всички страняха от мен. Това го разбирах. Хората също страняха от мен преди това, все едно някакъв магнит ги отблъскваше. Така че не ме притесняваше фактът, че останалите студенти не искаха да се доближат до мен. Още не се бях научила съвсем да контролирам силите си, но за някои виждах, че са много по-стари от мен. Не исках да общувам с пенсионери, така и така. Обаче все още се чувствах слаба и болна. Силата не ми достигаше, виеше ми се свят и ми се искаше да съм си вкъщи при нашите. А не в чужда страна, където не разбирах езика и заобиколена от хора, които ме мразят. Минавах по коридорите и те правеха Сфери на Отрицание. Някои дори и Щит на Мага вдигаха. От една страна си беше смешно, но от друга... Никой не искаше да седи до мен, нито да говори с мен. Първоначално ги гледах на кръв, както и те мен. Обаче постепенно започна да ми става все по-гадно. Защото се чувствах сама. В крайна сметка, бях още в гимназията. И ми се искаше да имам приятели. Тогава се появи Алексей. Не се притесняваше да седи до мен по време на занятия, да си говори с мен в почивката или да се разхожда заедно с мен из Прага. Не се държеше така, все едно съм изрод и дори се опитваше да ме защитава пред другите. И аз, глупачката, се вързах.
- Нормално е да се вържеш - отговори Глухарьов. - А това не ти трябва! - след това бутилката водка беше конфискувана.
Тъкмо се бях опитала да си налея още една чаша. Той ме изгледа строго и остави бутилката на другия край на бюрото, където бяхме опънали импровизираната маса. Погледнах скептично към вратата. Никой не ни беше обърнал особено внимание като идвахме и за всеки случай поставих едно-две заклинания, за да не ни безпокоят, но ако ни пипнеха как пием на смяна, дисциплинарното наказание не ни мърдаше.
- Дотук нищо ненормално не ми разказваш. Била си малка, обърнали са ти внимание, излъгала си се. Просто зарежи – философски се обади Глухарьов.
- Ако просто ме беше зарязал, по човешки, сигурно нямаше да се държа така - троснах се аз. Не си чул края на историята.
- Продължавай тогава!
- Времето минаваше и аз се привързвах все повече към него. Защото нямаше с кого да си говоря, не знам. Дори не разбрах кога започнахме да си говорим за Светлината и Мрака, за това какво съм и какво правя. Какво мога. Тогава не бях съвсем наясно кое какво е, обаче когато ми задаваха въпроси, инстинктивно знаех как да отговоря. Даже сме пробвали някои неща, да видим дали ще се получи.
- Пробвали сте, викаш... - изхили се Глухарьов.
- Серьожа! Стига с това! - изчервих се аз. - И да, и до там стигнахме, но това нямам никакво намерение да ти го разказвам.
- Добре, добре! - размаха ръце той. - Не ща и да го слушам! Само че до момента нищо кой знае какво не ми каза. Харесали сте се, извъргаляли сте се, после всеки по пътя си.
- Де да беше така - мрачно заключих аз. - Продължихме да се срещаме известно време. Той дори дойде в Москва, когато аз се върнах. Беше ми хубаво. Чувствах се порастнала, най-после щастлива. Имаше кой да ме разбира. Свалих пръстена от ръката си и започнах да си играя с него. Лунен камък с капковидна форма. Прекрасен бял лунен камък. Интересно защо беше сработил той, а не аметистовият. Лилавият си кротуваше на другата ми ръка. Глухарьов забеляза какво правя и го посочи.
- Какви бяха тия шоута днес? Какво е това?
- Амулет - отговорих аз уклончиво и се загледах в красивата повърхност на камъка.
Светеше във всички цветове на дъгата.
- Не, бе, аз си мислех, че е картечница. Знам, че е амулет! - тросна ми се той. - Не разбрах какви ги надрънка онзи. За двате части на нещо си...
Въздъхнах. Май наистина трябваше да разкажа всичко.
- Имаше момент, когато ми се искаше да се омъжа за Алексей. Бях само на 20, тъкмо започвах да работя в Патрула активно. Исках да съм възрастна. Тогава фактът, че Алексей е бил Тъмен изобщо не ме притесняваше. Беше Инквизитор, значи без аура. Като мен. Нито риба, нито рак.
- Чакай, чакай, ти нали ги мразееше и в червата?
- Именно. И Алексей има преки заслуги за това. Той ми подари пръстена - казах аз и посочих бижуто. - Идеята беше да е амулет. А огърлицата, която видя също беше част от комплекта.
Глухарьов се намръщи.
- Чакай сега, ако си спомням правилно, тия дрънкулки не се прехвърлят на други, нали така?
Кимнах. Правилно беше разбрал. Амулетите винаги бяха лични. Абсолютно съвсем винаги. Имаше случаи на наследяване или подаряване, обаче нямаше как да вземеш чужд амулет и той да ти се подчини. Нещата не ставаха така. Това е малко като да носиш чуждо бельо.
- Подари ми тези неща в Прага, когато отидох да се видим един път. Много ги харесах и амулетите веднага ми се подчиниха. Обаче не ми беше писано да ги нося с удоволствие дълго...
- Тоя като гледам не го носиш с омерзение - заключи моят колега и кимна към пръстена на ръката ми.
- Харесвам го - признах си аз, - и просто не можах да се разделя с него. Когато Алексей ми го подари си помислих, че ще ми предложи брак. Отидохме на ресторант, после разходка из нощна Прага, после една много хубава нощ, това няма да ти го разправям...
- Добре де, писна ми да слушам сълзливи любовни истории - отвърна Глухарьов и запали цигара. - Давай по същество вече!
- Ами, на сутринта се събудих по-рано и реших, както никога, да го изненадам със закуска в леглото. Обаче по пътя към кухнята попаднах на отворена врата. Кабинетът, в който Алексей не ме пускаше под предлог, че имало супер важни Инквизиторски неща. Влязох, естествено. – Глухарьов се изхили, но един строг поглед от моя страна го спря. - А там, на бюрото му, ме чакаше въз дебела разпечатка. Дисетрация, както се оказа. А темата се оказа още по-интересна "Социално поведение на Универсалните Различни в ХXI век", представяш ли си? Оказа се, че всичко е било част от изследването. Разговорите, смехът, разходките, дори, това де, сещаш се... Всичко беше описано точка по точка. По глави, точно като научен експеримент. Седнах и дори се зачетох. Първо мислех да го подпаля, после да го викна на дуел - той е само Трето, да знаеш - обаче реших да го изчакам да ми обясни. Трябваше да е грешка. Но не беше. Когато ме завари в кабинета си, той се развика, а когато аз му се развиках и тикнах разпечатката в ръцете му, хладно ми обясни, че това е трудът на живота му. Аз крещях, исках обяснение, как е могъл да постъпи така с мен. Той просто ми отговори, че съм достатъчно голяма сама да вземам решения и е трябвало да имам едно на ум когато общувам с него. Също така ми каза, че не би имал нищо против да се среща с мен, само че без каквито и да е претенции от моя страна.
Тук вече Глухарьов не издържа и изпсува:
- Педерас мръсен! Чакай, той наистина ли като опитно зайче...
- Точно така - мрачно кимнах аз. - Всичко е било театър, за да провери как ще се държа.
- Винаги съм смятал, че сте двулични копелета, но това точно дори мен ме учудва - моят колега си наля пиене, после погледна празната чаша пред мен и ми сипа.
Изпихме ги на екс.
- Тогава побеснях, събрах каквото имах и хукнах. А този пръстен остана на ръката ми в онзи ден. Огърлицата обаче си беше в кутията, така че я забравих. Те са един и същ амулет. Затова заряд от пръстена не може да засегне носещия огърлицата.
- Започвам да разбирам защо ти се иска да го убиеш. Аз също бих го застрелял. Обаче защо сви перките? Той се е издънил и те е подвел, не си ти. Защо не го изпържи пред началниците ви?
Налях си още и замезих с кисели краставички. Де да беше толкова лесно...
- Защото боклукът беше достатъчно хитър да не споменава имена. Дори беше цитирал случаи - очевидно не бях само аз. Ако се оплачех, щях да изложа и себе си. А там вътре имаше лични неща. Твърде лични. И боклукът беше напълно наясно, че не мога да го изложа, без да изложа себе си.
Сергей кимна.
- На такъв боклук, да му завреш пистолета отзад и да изпразниш пълнителя...
Изхилих се. Това определено беше нещо, което исках да видя.
- Много ми се иска, но същият този боклук се издигна в йерархията. А това, което каза, че клоня към Светлината, си беше заплаха.
- Каква заплаха? Виж, Наташенка, знам, че е постъпил като пълен поклук. Обаче тук вече си въобразяваш.
- Нищо подобно - за един Инквизитор най-важното нещо е равновесието на Силите. Така че той просто ми отправи заплаха. Един вид "знам, че нарушаваш правилата, само че не мога да го докажа".
Глухарьов се замисли.
- Да обобщим - той започна да изброява на пръсти - Първо, нещастникът, който ни е началник за тоя случай е твое бивше гадже? - кимнах и той продължи.
- Второ, същият този те е използвал за да си напише дисертацията? - пак кимнах и последва въпрос: - И къде, мамицата му, ще я представя? Това не се учи в нашите университети...
- Обаче от международното бюро дават субсидии и си пишат точки - отбелязах аз и си налях поредната чаша.
Интересно как досега не се бях натряскала. Явно гневът ме държеше. Глухарьов се ококори.
- Дали са му ПАРИ за това?!
- И пари, и по-добра позиция. Води се научно изследване. Проучвах случая.
Последва поток от ругатни от страна на моя колега. Разбирах го, аз бях така години наред. Мислех си, че вече съм го преодоляла. Явно не бях. След като Глухарьов престана да псува, продължи да изрежда:
- И този същият си позволява да заплашва, защото има власт?
- Точно така. А сега остава да разберем и какъв е казусът.
Преди да ни започне дежуството, Сергей беше примъкнал всички папки с дела, които си взе от Москва. Сбутана между другите, лежеше и папката, заради която се озовахме в Твер. Беше повече от ясно, че не сме на дежурство, защото е нужно. А за да се изгаврят с нас. Така че моят колега философски беше заключил, че ще е добре да свършим нещо полезно. Пергаментът все още беше в чантата ми - виждаше ми се твърде опасно да го оставя където и да е. Сега го оставих на масата пред себе си и погледнах през Сумрака.
Оказа се доклад. Сбит доклад за преследване на нарушител на Договора. При това системен нарушител. На зловещ канцеларски език бяха изложени фактите. Нарушителят, който и да беше, успяваше да наклони равновесието между изначалните Сили. Навсякъде е действал по един и същ начин - заселвал се е в определен район и внезапно на хората са започвали да им се случват хубави неща. Като в приказките. Всичко е скапано и изведнъж се появява някой, който оправя нещата като с магическа пръчица. Всъщност, точно с магическа пръчица. Светлите мечтаят да могат да правят безконтролно добро също толкова, колкото на Тъмните им се иска да сеят смърт по света. Обаче откакто го има Договорът, никой не можеше да си го позволи. Поне не задълго. Защото всяка непозволена намеса се засича и наказва. Инквизицията е измислена за тая цел. Този обаче, поне според доклада, успяваше да твори добро и да се изплъзва. Тук година, там три седмици. Мълчаливо придърпах папката и започнах да сравнявам датите от протоколите с тези описани в доклада на Сивите.
Ето защо бяха конфискували вещите. Защото са се надявали да засекат кой е извършителят по остатъчната магия. Обаче се бяха провалили. Годините в доклада се нижеха една след друга, а накрая всичко завършваше с прогноза. Къде има дисбаланс на силите. Отговорът не ме учуди. Твер. Учуди ме авторът на доклада. Алексей.
- Свърши ли с гледането в една точка? - попита Глухарьов, когато най-накрая излязох от Сумрака.
Кимнах.
- Серьожа, как наричаш дело, което се точи вече няколко десетилетия и е с неизвестен извършител? - попитах го и затворих папката.
Той вдигна вежди, вероятно заради фразите, но все пак отговори:
- Висящо дело му викам.
- А Сивите му викат магия без лиценз.
- Лиценз? Я пак? – очите му вече бяха с размера на чашки за кафе, убедена бях.
Не го винях, аз едно време реагирах по същия начин.
- Аха - именно лиценз. Всяко добро дело се прави за сметка на едно лошо. И обратно. Така се пази равновесието. За тази цел обаче трябва да имаш разрешително от Сивите. Ако нямаш, ще те гепят и ще те накажат. А този се е отървал. Как точно, не ми е ясно. Обаче го е направил. И познай кой е разследвал всичко това?
Моят колега се почеса по тила.
- Кой? Не може да е твоят, разследването е започнало по времето на Сталин, по дяволите!
- Може - той всъщност е на 100-150 години - обадих се аз мрачно и допълних: - Сам ми е казвал.
- Браво бе, ей на това му викам де си легнеш с по-възрастен!
Определено ме вземаше за мезе.
- Серьожа, не е смешно! - ядосах се аз. - Не съм ти го казала, за да ми се подиграваш!
- Моля, моля - само констатирам фактите.
- Ами, при Различните е ...
- Различно, нали? - допълни той и се изхили.
- Престани! - нацупих се аз. - Не ми е смешно!
Той не отговори, а придъпра папката към себе си. Известно време чете много внимателно. Когато остави документите, не беше останала и следа от нахилената му физиономия.
- Мисля, че твоичкият се опитва да ти натрие носа за нещо - каза той. - Това дело е висящо. От години и по учебник.
Кимнах. И сама го бях разбрала, но нямаше лошо да ми потвърди подозренията. Алексей беше влечуго и като такова се опитваше да се измъкне с всички средства. И какво по-хубаво от това да си измие ръцете с мен? Перфектното извинение - дива Различна, Универсална, която залита към Светлината. Ако нищо не направя вината ще падне върху мен. А ако го направя, ами ще е чудо, дори по стандартите на Различните.
- Обаче Алексей пропуска нещо - казах аз.
- И кое точно, доктор Уотсън? - присви очи моят колега. - Че работим в екип. И за разлика от него, и двамата с теб все още имаме останало нещо човешко у себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар