В дома на Надежда Семьоновна цареше атмосфера близка до тази на погребение. Всички се бяхме събрали в хола. Аня тихо хлипаше под ледения поглед на баща си, Николай беше седнал на ръба на един стол с поглед вперен в нищото. Погледнах четири пъти през Сумрака, за да се уверя, че само е заключил способностите си, а не се е отказал напълно от тях. Приличаше на Различен, чиято аура е била изтрита – толкова мъка струеше от него. Единственото хубаво беше, че най-накрая беше разбрал. Макар и късно, макар и трагично – беше разбрал. Надежда Семьоновна седеше на дивана и беше обхванала главата си с ръце. Не беше лесно, абсолютно бях съгласна с нея. Глухарьов седеше на облегалката на дивана и гледаше мрачно към двамата млади. Антошин се беше облегнал на стената и видимо се чувстваше неловко в тази обстановка. Честно казано, на мен също не ми беше много приятно да съм тук, но се налагаше.
- Какво ще правим сега? – плачливо попита уплашената майка.
- Вие и Сорокин – нищо няма да правите – обадих се аз като старша по ранг. – Оставете децата да преживеят онова, което им се случва.
Глухарьов и Антошин ме погледнаха учудено – разбирах ги, дори и аз леко се учудих от собствените си думи. От друга страна обаче, не можехме да разпънем на кръст децата за това, че са харесали себеподобен връстник. Вярно, от противоположната боя, но никой не е съвършен.
- Ами ако те продължат да се виждат? – попита Сорокин и изгледа кръвнишки Николай.
- Те със сигурност ще продължат да се виждат – отговорих аз. – В училище – додадох преди да се е вдигнала врява до Бога. – Те разбраха какво са направили и няма да повторят грешката си, нали?
Двете деца схванаха намека и потвърдиха. Николай твърдо и безизразно, Аня – през плач. (
- След като изяснихме това недоразумение – продължих аз, наблягайки на „недоразумение“, - е време да пристъпя към официалната част.
Всички в стаята ме погледнаха така, все едно съм умопобъркана. Децата ме гледаха с омраза, родителите – с презрение. Колегите от отдела – с недоумение. Разбирах и това, донякъде, но не можех да губя повече време. Николай трябваше да се запознае с условията на домашния си арест и моите отговорности спрямо него.
Извадих документа от Инквизицията, онзи, който удостоверяваше, че съм надзорник на Николай, и го подадох на сащисаната майка.
- По нареждане на Пражкото бюро на Инквизицията – започнах официално аз, - ми е поверена отговорността да бъда надзорник на сина Ви, Николай, Висш Тъмен маг, до Трибунала. Моля да се запознаете с условията на домашния арест и да се подпишете като негов законен настойник в края на документа.
- А за днес... – започна Николай и ме погледна уплашено.
- Днешният случай ще остане само между нас – казах аз. – Ще поема отговорността за това върху себе си. Нито ти, нито Аня имате нужда от повече неприятности.
Глухарьов додаде:
- Не се притеснявайте за жалбата, ще я потулим в архива. Няма да има никаква следа за това изчезване.
- Инквизицията следи жилището – мрачно се обади Николай.
Откакто бях споменала, че няма да отразяваме това недоразумение в архива, момчето видимо се беше оживило.
- А ти как точно излезе от тук тогава? – попитах аз. – Как го направи?
Момчето се размърда на мястото си, май беше направил някаква беля.
- Намерих едно от проследяващите им устройства и го омагьосах да предава един и същ сигнал към другите – започна той като очакваше във всеки момент някой да го удари. – После го накарах да запише как играя на компютъра.
Да му се не види и малкия хакер! Как се е сетил за подобно нещо?! Дори не знаех, че е възможно да се направи нещо подобно, а ето на! Той не само че се беше сетил, но и беше направил нещо по въпроса. Ужас... Една част от мен му се възхищаваше за бдителността, но друга искаше да го пребие.
- В момента това ли предава? – попитах аз много строго.
Той кимна.
- Ще предават това, до довечера. Не съм искал да бягам с Аня, първоначално идеята беше просто да се срещнем. После тя видя преследвачите на баща си и нямахме избор. После всичко се обърка...
Двамата Различни – младият Тъмен маг и възрастният Светъл – си размениха злобни погледи.
- Колко пъти досега си се измъквал така? – попитах още по-строго аз.
- Пет-шест – отговори той и скри глава между раменете си.
Вече не се сдържах и го пернах по главата.
- Ти тъп ли си? Знаеш ли какво щеше стане, ако някой беше открил, че липсваш? – момчето се сви още повече, но аз отново го пернах. - Ти отиваш в тъмницата на Европейското бюро, аз отивам за административно наказание, а и твоята Аня може да пострада.
Видях как Глухарьов ми прави знак да млъкна, но много ми се искаше да го пребия. Това да не е като да бягаш от училище!?
Сорокин обаче ме изпревари и нападна момчето от другата страна.
- Глупак такъв – просъска той и заби юмрук в челюстта на момчето.
Николай се олюля, но не реагира, а Антошин улови ръката на побеснелия баща.
- Достатъчно, Дима! Та той е дете! – настойчиво каза приятелят на Глухарьов и успя да удържи бившия си колега. – Да вървим да пийнем! Хайде!
Глухарьов стана и двамата с общи усилия го извлякоха в кухнята. Въздъхнах. Май все пак е имало смисъл да ги взема и двамата със себе си. Аз нямаше да мога да се оправя без магическа намеса.
Седнах на дивана до майката на момчето и продължих:
- Не мога да кажа, че не си го заслужи. Обаче не мога да отрека, че бащата на Аня попрекали.
Махнах с ръка и заличих следите от удара. Това ми беше позволено, а и нямаше да е много умно да се виждат подобни синини, когато хакнатия магически „бръмбар“ престане да предава фалшив сигнал. Николай потърка бузата си и ме погледна учудено.
- Не го правя заради теб – отговорих аз на немия му въпрос, - просто няма как да се обясни откъде е дошла тая аркада, когато бръмбарите ти престанат да предават. А те ще престанат да предават, нали така? – попитах и го изгледах строго.
Николай кимна.
- Какво ще стане с нас? – попита той и хвана ръката на момичето.
Надежда Семьоновна ахна, но й направих знак да мълчи.
- Засега – нищо. Ще се опитам да ви държа далеч от интригите на Патрулите, но само ако ми обещаете повече да не правите глупости. Обещавате ли?
И двамата кимнаха.
- Ще можем ли да се виждаме? – попита Аня и подсмръкна.
- Опасявам се, че не – поклатих глава аз. – Поне не до Трибунала, а не съм сигурна кога ще се състои той.
- А да си чатим? – попита с надежда Николай и очите му светнаха.
Хубав въпрос, посмислих си аз и извадих документа от Инквизицията.
„да следи за спазването на Договора, да пресича всички опити за извършване на непозволени действия, да възпрепятства контакта на задържания с други Различни освен майка му...“
Никъде не пишеше, че не може да си пишат. Понякога е хубаво, че Инквизицията е толкова назадничава. Ако забележеха непозволения контакт, можех невинно да обясня, че не е изрично забранено в документа, който са ми дали. Това вероятно щеше да доведе до още няколко поправки и допълнения към Договора, но какво от това?
- Ще можете – казах след малко. – Но никакви видеоразговори, защото тях не мога да ги потуля, ясно ли е? – те кимнаха сериозно. – Значи се разбираме така: оставате си по къщите, държите се добре с вашите, не правите глупости и чакате Трибунала. Аня – обърнах се към момичето, - може да те викнат като свидетел, но не съм сигурна дали ще се наложи. А ти, Николай, оставаш тук, не излизаш освен за училище и не нарушаваш Договора по НИКАКЪВ начин, ясна ли съм?
- Напълно! Обещавам! – той се наведе към мен. – Може ли да поговоря с Аня насаме? Сещате се за какво...
Всъщност изобщо не се сещах, но предполагах за какво става дума. Затова направих знак на Надежда да ме последва.
- Да оставим младите сами за малко – казах аз с нетърпящ възражение тон.
Притеснената майка нямаше друг избор, освен да ме последва. Отидохме в кухнята, където тримата мъже вече преполовяваха някаква бутилка евтин коняк.
- Сега е време да се разбера с вас двамата – започнах аз със строг глас.
Двамата родители ме гледаха доста мрачно, но не възразиха. Все пак разликата в ранга си беше фрапантна.
- Няма да тормозите децата си – започнах аз. – Няма да им пречите да си пишат. Те разбраха какво става и няма да правят повече бели. Този случай не бива да се разчува, ще имам грижата, но и вие не бива да пренавивате пружината. Сега всяко дете ще се прибере вкъщи. няма нужда да водите дълги разговори от типа „няма да ти позволя да се виждаш с него или нея“, вече говорихме и за това. Просто оставете децата да преживеят това, заедно. Те са още много млади, животът е пред тях, има време да го преодолеят. Но това ще стане само и единствено ако вие престанете да им пречите.
Двамата родители престанаха да ме гледат враждебно.
- Не мога да харесвам сина Ви – обърна се Сорокин към майката на Николай, - но мога поне да се опитам да не преча на дъщеря си. Никога не бих позволил да й се случи нещо – обърна се той към мен и ме погледна строго, - но не искам да страда. Въпреки това, няма да спра да твърдя, че не одобрявам тази връзка.
- Никой не оспорва това, Дима – обади се Антошин, - обаче я си признай, дали бащата на твоята съпруга те е харесвал особено? Доколкото си спомням, не. Никой никога няма да е достоен за твоята малка принцеса. Просто не й пречи – видя се, че става по-лошо – довърши той и го потупа по рамото.
Нещо в този жест ми подсказа, че те двамата с Глухарьов бяха постигнали нещо, което аз не можех – бяха се разбрали по мъжки. С много алкохол, философски умозаключения и други подобни, но се бяха разбрали. Тъкмо се канех да кажа още нещо, когато Аня и Николай застанаха на вратата на кухнята, хванати за ръце.
- Да вървим, татко – каза момичето, прегърна момчето, което обичаше и хвана баща си под ръка.
Сорокин беше толкова сащисан, че не можа да каже и дума. Дъщеря му го повлече към изхода и на вратата каза:
- Извинявайте, че с Коля ви създадохме толкова проблеми. Обещаваме, че няма да се повтори! Извинявай, чичо Деня!
- Няма проблем Анушка! – отвърна той с усмивка. – И умната, ей! – подвикна той на вече затварящата се врата.
- Така... – започна замислено Глухарьов и си погледна часовника. – Време е да се връщаме в отдела. Децата се намериха, въпросът е решен, нямаме повече работа тук.
- Така е, Серьога, да вървим – съгласи се приятелят му и двамата тръгнаха да се обличат.
Аз изостанах малко и реших да проведа последен разговор с момчето.
- Нали се разбрахме с теб? – попитах го тихо аз.
- Напълно. Обещавам, че няма да създавам повече проблеми – за пръв път откакто се бяхме върнали в дома му, ме погледна в очите.
Беше наистина съкрушен, но не лъжеше.
- Добре, щом като е така, дезактивирай бръмбарите след като излезем.
- Непременно – намигна ми той.
- И да не си посмял да правиш нещо подобно втори път – подхвърлих през рамо аз, докато си навличах връхната дреха.
Той се изкикоти като малко момченце, но после кимна сериозно.
- Е, Глухар, май събрахме двамата влюбени, а? – шеговито попита Антошин, докато слизахме надолу по стълбите.
- Не знам къде го видя това – отговори мрачно приятелят му. – Аз разбрах точно обратното – че трябва да се разделят завинаги.
Антошин ме дръпна да спра.
- Вярно ли е?
- И да, и не – отговорих аз. – Има начин да са заедно, но не съм сигурна, че момчето може да осъществи подобна трансформация. Времето ще покаже. В крайна сметка, те са още много млади. Да се връщаме вече.
Глухарьов кимна и не след дълго вече минавахме през пропуска на отдела.
Кабинетът ни беше отключен, а вътре ни чакаше Коля Тарасов. Блед като смъртник и треперещ от ужас.
- Серьога! – хвърли се към него той. – Маринка я няма! – той раздруса Глухарьов. – Няма я! Разбираш ли? Няма я!
Глухарьов удържа младия си колега със сила и го раздруса силно.
- Как така я няма?! – надвика го той. – Обясни отново всичко ясно.
Коля Тарасов започна да крачи напред-назад из кабинета като в транс и заразказва:
- Върнах се у дома по-рано, исках да я изненадам. Нали напоследък все ми опяваше, че се връщам след като заспи или изобщо не се връщам у дома – той потри очите си с ръка. – Та, върнах се и намерих вратата широко отворена. Цялата къща беше в безпорядък, все едно се е борила с всички сили.
Глухарьов удари с юмрук по вратата, до която стоеше. Всички подскочихме.
- Нещо друго откри ли? – попита той с пресипнал глас. – Кръв, гилзи? Разпита ли съседите?
Коля Тарасов поклати глава.
- Никой нищо не е чул. Никой нищо не знае. Според тях Маринка все още си била у дома.
- При такава борба няма как да не се е вдигнал оглушителен шум – обади се Антошин. – Спокойно, Серьога – потупа той по рамото най-добрия си приятел, - ще я намерим! Не се тревожи.
Не го казах на глас, но технически имаше как да не се вдигне шум при подобна борба. Ако нападателят е Различен и сложи изолационен пашкул. Мамка му! Възможно ли беше да става дума именно за този изрод?! Но защо му трябваше сестрата на Глухарьов? Момичето нямаше нищо общо и нищо не знаеше за Различните.
- От колко време я няма? – попита отново Глухарьов.
Коля Тарасов се тръшна на дивана и обхвана главата си с ръце.
- Не знам, Серьога – проплака той. – Не знам! Днес трябваше да си е у дома, но не беше!
- Денис – обърна се делово Глухарьов към най-добрия си приятел, - помоли Карпов да дойде при мен.
Антошин просто кимна и изхвърча от кабинета. Глухарьов се отпусна на бюрото си и се хвана за главата.
- Аз ще го изкормя, ще...
- Заедно ще я намерим, Глухарьов – обади се Карпов от вратата.
Той прекоси стаята с две крачки и се здрависа с двамата следователи.
- Казвай с какво да помогна? – попита той делово.
Началникът на оперативните не си губеше времето с празни приказки. Знаеше, че в този момент всяка минута е ценна и няма смисъл да се опитва да утешава Глухарьов. Обзалагах се, че единственото, което иска Сергей в момента, е да изтръгне сърцето на онзи, който беше дръзнал да посегне на сестра му. И беше прав, аз бих искала същото.
- Събери своите, вземи и експерти и обърнете апартамента с главата надолу. Разпитайте съседите, минувачите дори!
- Тръгвам! – кимна Карпов. – Антошин, ти идваш с мен!
- Разбира се – кимна приятелят на Глухарьов. – Дръж се, Серьога, ще я намерим! – добави той на излизане.
През цялото това време Глухарьов все едно беше забравил за мен. Сега ме погледна с надежда, страх и мъка едновременно. Знаех, или поне можех да предположа какво се върти в главата му – че сестра му може да е сериозно пострадала, или дори мъртва.
- Наташа – започна той с пресипнал глас, - моля те, намери сестра ми!
- Ще я намерим, ако ще в дън земя да се е продънила – успокоих го аз, макар да не си вярвах много.
Имаше нещо гнило в тая история.
- Аз ще отида да поразпитам моите хора – допълних аз и излязох от кабинета на колегата.
Не можех да помогна на Глухарьов, ако седя да го утешавам. Това беше работа на Зимина. Аз можех да проверя онова, което ми се въртеше в главата от момента, в който чух, че съседите не са чули нито звук.
Изисках ключа от стаята за разпити, заключих се вътре и набрах номера на Хесер.
- Здравей шефе – поздравих аз, - имаме огромен проблем.
И след това чинно му разказах всичко. За Валерий и за неговия бивш колега от Аненербе, за изчезналата сестра на Глухарьов. Шефът слушаше без да ме прекъсва. Нещо обаче ми подсказваше, че всичко, което чува вече го е чул от друго място. Това никак не беше добре – ако Хесер е наредил да ме следят, това означаваше, че не ми вярва. А ако той не ми вярва, значи много скоро никой от Патрулите няма да ми сътрудничи...
- Ще проверим нашите подопечни, Наташа – каза той накрая. – Но не съм сигурен, че това е работа на Различните.
- Та той работи с нас, по дя... – запънах се аз по средата на ругатнята, защото си спомних с кого разговарям. – Хесер, наистина ли няма как да му помогнем? Вие двамата със Завулон сами му издадохте амулети! Толкова ли е трудно да намерим сестра му? За него тя е цялото му семейство!
Шефът въздъхна – уморено или тъжно, не можех да кажа точно.
- Не съм казал, че няма да помогнем, Наташа. А че не е сигурно дали ще можем.
След това затвори преди да успея дори да се учудя. Винаги съм смятала, че Хесер може всичко. За да не може да направи нещо имаше две вероятности – Договорът го забранява, или е против принципите му. Оставаше да разберем кое от двете е в този случай.
Няма коментари:
Публикуване на коментар