Беше сигурно минус 15, когато се добрахме до къщичката. Бяхме си блъскали главите цяла нощ, така че и на двамата ни беше писнало вече. Слънцето ни се подиграваше от небето, защото само осветяваше без да топли. Неясно защо зимата в Твер ми се виждаше няколко пъти по-студена от тази в Москва. В отдела цяла вечер ми беше студено, тук направо зъзнех. Според Глухарьов, това се дължеше не толкова на температурата, колкото на факта, че и двамата не бяхме спали като хората вече три дни.
А разкритията от последната вечер ме навеждаха на мисълта, че още няма да спим.
Сергей изпсува като видя заледените стъкла на къщичката и отиде да нацепи дърва, както си беше още с униформата. На моето опяване, че ще вземе да я скъса, ми изръмжа:
- Теб за какво те мъкна навсякъде? Ще я зашиеш!
Изхилих се и не тръгнах да споря. Това, което не му беше ясно беше, че аз изобщо не мога да шия. Има си достатъчно заклинания по въпроса. От какъв зор да се опитвам, като има кой да го направи по-добре от мен?! Реших да го изчакам да приключи с псуването и цепенето преди да вляза. Вътре така и така беше също толкова студено. Бяхме го видели нагледно, когато останахме на студено предишната сутрин.
Запристъпвах от крак на крак в опит да прогоня изтръпването. Снегът беше станал поразително корав. Добре поне, че не беше лед, иначе щяха да ме носят през двора. Глухарьов вече го беше виждал – обикновено псуваше под нос „тъпите женски“ и глупавите им модни прищявки, но все пак ми помагаше да мина през заледения двор в отдела.
Възползвах се от момента да поразсъждавам върху разговора от нощната смяна. Кой би тръгнал да търси някого толкова дълго? Сивите наистина забавят, но не забравят, но да преследваш някого и да не го хванеш цели шейсет години? Това не беше много нормално. Сивите бяха бюрократи, но при тях не съществуваше концепцията за висящо дело. Поне не по начина, по който я разбираше Сергей. Едно дело няма давност за Инквизицията и един Различен може да се изправи пред Трибунала за нарушения на Договора извършени преди векове. Тогава какво се беше случило тук?
Почнах да прехвърлям на ум какво знам за Алексей. Принципно нищо, като се има предвид как ме беше предал. Изчадие на Мрака! Може и да носеше сива мантия, но си оставаше същият боклук. Обаче беше педантичен боклук. А педантичните боклуци, както беше казал вечерта моят партньор, много прецизно проверяват всичко и всички по всяко време.
В дисертацията имаше такива подробности... за мен, за други подобни. Обаче тук всичко беше странно лаконично. Значи нещо му убягваше. И затова се беше принудил да повика мен. Сигурна бях, че той не иска да ме вижда също толкова, колкото и аз него. Ако не беше Инквизитор, сигурно щях да го извикам на дуел още тогава, но се въздържах. Обаче го бях предупредила, че един ден ще му го върна. А Различните имат слонска памет, принципно. Враждите обикновено са или до дуел, или до смърт. Почти никога не се стига до сдобряване.
Тогава какво ставаше тук? Започнах да се разхождам напред-назад пред къщичката и за кой ли път се зачудих как, в името на Светлината и Мрака, беше оцеляла? Мястото беше определено на стотина години, както и две трети от инвентара. Как така не я бяха срутили? И най-важното, за чий въпросният човек живееше тук все още? Недоумявах защо трябва зорлем да си го причиниш това... Обърнах се и без да се усетя, надникнах през Сумрака. От любопитство. И ченето ми увисна.
- Серьожа? - проточих аз.
- Какво, мамка му? - чаткането спря. - Не виждаш ли, че съм зает?!
- Казах ли ти, че съм тъпа идиотка?
Дочух многострадална въздишка и той се приближи към мен.
- Какво има? - звучеше разтревожен.
- Като пълна глупачка вчера не проверих къщата през Сумрака - отговорих аз без да откъсвам поглед от бариерите, които виждах в Сумрака. - Изобщо не ми мина през ум. Беше ми такова едно студено, че дори не се сетих. Мамка му!
Той ме хвана за лакътя и ме обърна към себе си. С кръвясали очи и втренчен поглед, би приличал повече на сериен убиец, но всъщност беше адски притеснен.
- Наташа, плашиш ме! Обясни ми какво се случва, мамка му!
- Това се случва! - мрачно казах аз и кимнах към къщичката.
Той погледна натам, после към мен, крайно неодобрително.
- Какво е това "там"? Не съм врачка! Вие жените все „това“ и „онова“... Откъде да знам какво имаш предвид?!
Изхилих се. Той наистина не можеше да види това, което виждах аз... Обаче след толкова време заедно, понякога го забравях.
- Къщичката има защитни бариери и един куп заклинания. Които със сигурност не са правени заради нас.
Сергей се почеса по тила. Бездънния извор на мъдростта му явно там се криеше.
- Чакай сега, искаш да ми кажеш, че тук има магическа аларма, така ли? - кимнах. - Тогава ние какво правим тук?
Въпросът беше напълно логичен. Даже се ядосах защо аз не си го задавам. Как така бяхме тук и бариерите не бяха с работили? На теория аз можех да ги сваля. Но не бях видяла абсолютно нищо, никаква съпротива.
- Има само една възможност, Серьожа - отговорих аз, - в тази къща живее Различен. И той или тя е знаел, че ще дойдем. Така че с тебе имаме кода за деактивация.
- И сега какво? - попита ме Глухарьов.
- Сега ще донацепиш дървата - отговорих аз и кимнах към навеса. - А аз ще позвъня на шефа.
Глухарьов измърмори нещо за магически глупости и се залови за работа. Извадих телефона от чантата си и набрах номера на секретарката. Обаче не тази на Хесер. Завулон щеше да ми свърши по-добра работа. В крайна сметка, също беше Тъмен. А и без това бях бясна на Хесер. Лошата новина беше, че нямаше как да мина без секретарката му - поредната вещица която му топлеше леглото. Нагла курветина, която гледаше всички отвисоко. Вещиците изобщо са адски гадни същества, като се замисля.
Набрах номера и започнах да обикалям в кръг, защото започвах съвсем да се смръзвам. Дори и да се стараех да стоя на слънце, когато си затънал в сняг до коленете, не е много приятно. Даваше свободно цяла вечност преди глезен женски глас да вдигне.
- Мариночка, моля те остави лака за нокти на масата и ме свържи с шефа! - наредих аз с привидно любезен тон.
От другата страна се чу шум от тракане на стъкло, все едно беше изтървала нещо. На ти сега.
- Ти...ти откъде знаеш? Не...не е позволено така...
- Не е нужно да използвам магия, за да знам какво правиш, когато си дежурна пред кабинета на шефа - отговорих й аз. - Хайде, свързвай ме!
Зазвуча някаква музика. Ясно, беше се включил телефонният секретар. За да ми е максимално гадно, звучеше 'Jingle bells rock'. Да, принципно беше празник, или поне щеше да бъде, когато успеем да разрешим тая каша. Мразех кашите. Телефонът продължи да пее коледни песни още поне две-три минутки, преди да се предам и да затворя. Завулон щеше да ме набере, когато може. Междувременно Сергей беше готов с дърветата, така че влязохме да се постоплим. С магия, най-вече, защото и двамата бяхме умрели за сън и на никого не му се чакаше да се стопли стаята.
***************************************************************************
Събуди ме отвратителния звън на телефона. Изпсувах. Тъкмо бях заспала. Или поне така ми се струваше. Не можех да си обясня как нищо и никакво звънене може да те накара да скочиш в леглото. При това след такава дълга нощ. Затворих очи с надеждата, че нещото ще млъкне. Обаче гадината продължи да вибрира и да свири с все по-усилващ се звук. Мамка му!
- Изключи проклетата бракма! - изръмжа Глухарьов от съседния креват.
Замълчах си. Беше ми топло и не ми се мърдаше. Глухарьов изръмжа втори път:
- Изключи я, или ще я счупя!
Поради липсата на отопление и фактът, че в детските легла не се побра ни един от нас, бяхме станали съквартиранти още първата вечер. Изпсувах и вдигнах.
- Ало? – без да искам го бях докарала на тон като намусена лелка от администрацията.
- Търсила си ме, Наташа. Рядко имам тази чест. Какво ти е притрябвало от един законопослушен Тъмен?
Великите много обичаха да се правят на хрисими. А истината беше, че никога не са такива.
- Завулон здрасти - отговорих аз и се прозях шумно.
- Тежка нощ? - изхили се той.
- Нощна смяна - изръмжах в отговор. - Имам нужда от информация. Бил е Тъмен, вече е Сив.
- И съдейки по тона, май нещо те е ядосал... – бях убедена, че сега би ми намигнал.
Понякога беше изключително измамно как Завулон се шегува с теб все едно ти е приятел, а Хесер настояваше да се спазва субординацията. Истината беше, че те и двамата биха могли да избършат пода с теб. В редки случаи наистина го правеха. Завулон поне го бях виждала да го прави.
- Алексей, кой друг може да ми лази по нервите. Знаеш за него - изсъсках аз. - И не ми обяснявай, че нямаш информация, защото няма да се хвана! Знаел си, че той ще бъде тук и си знаел, че той стои зад скоропостижната ни командировка по празниците!
Завулон мълчеше. Очевидно бях права. Обаче неизвестно защо не започна да ми привежда аргументи как греша. Не беше в негов стил.
- Хайде, кажи нещо – не издържах аз след две минути тишина.
- Мисля – отговори ми той. – Защо му е на него да те намесва в това...
- Мен да ме намесва? Завулон, престани да си играеш на шикалки и ми кажи какво се случва!
Отново последва тишина. Страшно много мразех, когато Великите очакваха да им четеш мислите. Все едно това беше възможно изобщо... И какво беше това „нещо“, което имаше предвид Завулон? Обикновено не им пукаше кого в какво забъркват – двамата дъртаци играеха шах от векове, а фигурите по дъската бяха останалите сътрудници на Патрулите.
- Този Алексей ми е познат – отговори шефът на московските Тъмни след малко, - от едно друго време, ти няма как да разбереш...
Въздържах се да не залея Завулон с порой въпроси. Той рядко приказваше за миналото си. И бях абсолютно сигурна, че „онова време“, което има на ум включва разврат, алкохол и дворцови интриги.
- А тоя случай му е трън в очите – върна ме към мислите ми той. - Обаче не съм съвсем убеден защо.
- Тогава какво общо имам аз с това? – попитах аз раздразнено.
Спеше ми се, беше ми студено и исках да съм някъде другаде. Завулон се засмя. Като горд родител. Намръщих се – Завулон не се радваше на хубави неща...
- Браво, Наташа! Точно това се очаква от един истински Тъмен! Първо питаш какво общо имаш ти. Да ме прощава вечния ми враг, но при тях първо се започва едни увъртания, които не са нужни никому. Важен е единствено отделният Различен. Общото благо е измишльотина и лелеяна мечта на Светлите...
- Давай по същество, моля те! – прекъснах го аз. - Омръзнало ми е да слушам това!
- Ох, някой май е станал от грешната страна на кревата – изхили се той отново, но все пак продължи: - Според мен, се опитва да извади кестените от огъня с чужди ръце.
- Както би постъпил всеки слуга на Мрака – изръмжах аз. – Нищо ново.
- Ай, ай, ай! Това беше обидно, мила моя! Защо „слуга“?– каза Завулон тъжно. – А и да ти напомня, че в твоята аура също има тъмни проблясъци. Нищо, че се опитваш да ги отмиеш...
Поредната му лекция, в която се опитва да ме убеди в Тъмната истина. Нямах време и желание да я слушам обаче.
- Добре, добре! Обаче още не разбирам...
- Няма да ми повярваш, но аз също – отговори Завулон.
Естествено, че не му вярвах. Великите знаеха всичко за всички. А ако не знаеха, значи подозираха. Все пак, не бяха изкарали толкова години играейки ва-банк.
- Има и още нещо... Живеем в...
- Дома на Различен, знам – преснаха ме от другата страна на линията.
- Е като знаеш, защо не каза направо?! – ядосах се аз.
Със Завулон, макар че не се обичахме особено, имахме някак по-свободни отношения. Можех да му се развикам от време на време, да се закачам, да го пратя да върви на майната си... Той не вземаше нещата особено навътре. Въпреки това, станеше ли сериозен, знаех че няма мърдане.
- Вие веднага хукнахте – напомни ми той, - кога да ти кажа? Радвай се, че изобщо имате покрив над главата! Както се стекоха нещата, можеше и на улицата да спите!
Погледнах критично кривите черчевета на прозореца. Тук духаше все едно сме си на улицата.
- То пък един покрив... Ти не можеш ли да провериш чия е къщичката? Кой Различен живее тук?
- Наташа – Завулон беше станал адски сериозен, - знаеш че един Тъмен никога не доносничи за други Тъмни...
- Значи знаеш кой живее тук?
Последва мълчание. Естествено, че беше наясно. И фразата с доносничеството ясно показваше, че не само знае, ами че и Различният е Тъмен. Както Сергей казваше, хората изтърваха доста повече информация, отколкото ако ги питаш направо. Само трябва да можеш да отсееш плявата. Усетих се, че Великият Тъмен продължава да мълчи.
- Завулон? Кажи нещо!
- Знам. Както и знам защо твоят Алексей...
- Той не е мой! – изръмжах аз.
Само това оставаше, това влечуго да е мое. Не, благодаря! Вече не бях такава глупачка!
- Добре, защо според теб Алексей е в Твер? Това няма нищо общо с теб, не е хубаво да смяташ, че всичко се върти около теб, Наташа. Не стават така нещата. Дори и да има нещо общо с теб, със сигурност не е пряко свързано.
- Може ли да обясниш като на нормален човек? – ядосах се аз. – Стига с тия недомлъвки!
От другата страна на линията, Завулон въздъхна. Познавах тая въздишка, защото честичко я чувах от своя колега.
- Пусни телефона на високоговорител и събуди оная тиква, за да слуша!
- Завулон! Сергей не е...
- Точно такъв е, особено щом става дума за делата на Различните! Прави каквото ти казвам!
Послушно включих високоговорителя на телефона и го оставих на възглавницата си. После се заех с нелеката задача да изтръгна партньора си от удобната прегръдка на съня. След като бях вдигнала, той доволно беше захъркал. Имаше учудващата способност да заспива във всякакви ситуации и по всяко време, при това дълбоко и на секундата. Не се получи много лесно, но след около пет минути Глухарьов седеше на леглото си крайно изнервен и недоспал и се взираше мрачно в екрана на телефона ми. Ако беше живо същество, телефонът вече да е умрял от ужас.
- Сега, след като всички са будни, мога да започна – обади се Завулон.
Глухарьов изръмжа нещо нецензурно под нос, така че го пернах по ръката да мълчи. Не беше добра идея да дразним Тъмния. Ама никак не беше добра идеята.
- Собственичката на къщата наистина е Различна – започна Завулон, - но не това е проблемът.
- А в какво, да му го начукам на проблема? – изръмжа Сергей и ловко избегна шамара, който щях да му зашия.
Завулон може и да беше шегобиец, но не обичаше да го прекъсват. Никога.
- В това, човеко, че тя и въпросния Алексей, когото Наташа ненавижда, са имали история. И преди да ме попиташ, Наташа, не, не знам подробности. Не ме интересува. Обаче със сигурност знам, че е влязъл в Инквизицията след като е прекратил отношенията си с нея.
- Е, и? – беше мой ред да го прекъсна. – Не съм тръгнала да проучвам личния живот на това влечуго...
- Ти не си, но той е проучвал нейния. И се е местил заедно с нея от място на място.
Завулон замълча, за да ни даде време да осъзнаем какво става. Глухарьов просто си легна и се зави презглава, мърморейки как сме пълни идиоти. Мен обаче нещо ме зачовърка. Аз мразех Алексей. Това беше повече от ясно. Дали пък той не мразеше тази Различна?
Това щеше да обясни докладите и абсолютно баналните опити за подхвърляне на нещо си. Обиските – ето кой е карал милицията да ги прави – внушение от Различен. И понеже не е имало кой знае какво, просто е трябвало да върнат вещите на мястото им.
- Чакай малко – обадих се накрая, - възможно ли е той...
- Се опитва да натрие носа на старата си изгора – довърши Завулон вместо мен. – Твърде очевидно ми се струва, но е напълно възможно.
Замислих се. Ами ако целият този доклад не беше търсене на теле под вола? Дори и въпросната дама да беше използвала магия неправомерно (всички го правим, точно както се нарушават правилата за движение по пътищата, когато няма кой да гледа), това не беше повод за разхищение на подобен ресурс. Ако Сивите искаха да хванат някого, щяха да го хванат. Със сигурност. Тогава защо, в името на Светлината и Мрака, Инквизитор от толкова висок ранг ще се разтакава десетилетия? Бях виждала достатъчно досиета съставени от Инквизицията и със сигурност можех да кажа, че там има такива детайли, от които косата ти може да настръхне. А тук – почти нищо, като изключим въпросните предмети. Те обаче не доказваха нищо, дори повечето не биха могли да бъдат проследени до Различния, който ги е създал.
Завих се с одеалото и седнах удобно в леглото. Определено вече не ми се спеше. Тук трябваше да има нещо. Трябваше. Глухарьов, за сметка на моите терзания, просто си спеше като заклан. Обаче май неговият съвет ми трябваше. Пресегнах се и го хванах за врата. Адски мразеше така.
- Серьожа??? – проточих така, че да достигна до съзнанието му.
- Остави ме намира, мамка ти! – изръмжа той и се изви така, че да не мога да го достигна.
После, като превантивна мярка, придърпа шареното одеало над главата си. Вече от прикритието му се обади:
- Престани да се коркаш заради онова педерастче! Или ако ще се коркаш, остави многострадалните ченгета да поспят малко!
Изхилих се. Направо не беше за вярване как може да преиграва. Така че просто се пресегнах и го лиших от прикритие. Посрещнаха ме чифт кръвясали очи.
- Какво?
- Ако имаш зъб на жена, тогава какво би направил?
Той изпуфтя, потърка очите си и седна на кревата.
- Това би значило, че просто си педал, който не умее да губи. Аз нямам зъб на жена.
- Не говорим за тебе в момента! – троснах се аз и си спечелих още един кръвясал поглед.
- Да, говорим за един кретен, който те е прецакал преди колко, седем-осем години? – ехидно подхвърли той. – И сега ти се опитваш да намериш скрити мотиви. Боже, вие сте такива дебили всичките!
Примигнах. Ясно ми беше какво му е мнението на Глухарьов за Различните, но подобни изказвания чувах рядко.
- Я уточни, ако обичаш? – сега гадният поглед беше от мен.
Глухарьов изпуфтя.
- Търсите под вола теле, ето това ви е проблемът! А теле няма в тая игра. Ня-ма! Ако ти се ще да разбереш нещо, вземи се разбери с тоя боклук. Ако трябва, по човешки! Всичко друго е загубено време! А сега, ако само си гъкнала, просто ще те пратя да спиш в колата, ясен ли съм?!
Тонът му беше достатъчно режещ, за да ми стане ясно, че трябва да си затворя устата. Оставих Глухарьов да спи, обаче мен не ме свърташе. Ами ако Сергей все пак не беше прав? Толкова години позеленявах, когато се сетех за Алексей. Толкова време се заливах от омраза към него. Не знаех нищо за него и нямаше как да разбера нещо по случая без неговата помощ. Колкото и да не ми се искаше да го призная, само той знаеше за какво иде реч. Както Глухарьов беше казал, след като цяла нощ си блъскахме главите над документите „тук имаме само трохички“.
Постоях така известно време, а после пръстите ми сами набраха номера. Беше абсурдно да го пази още, а още по-абсурдното беше, че още си го спомням. Не ми вдигна веднага, но когато най-сетне чух гласа му, ми стана ясно, че го е очаквал.
- Трябва да говорим – казах аз направо.
Никога не съм обичала прелюдиите. Звънни, пък кажи за чий го правиш. А пък да си разменям любезности с Алексей ми беше последна грижа. Той не ми отговори веднага.
- На речната гара, тази вечер!
- Хубаво! – изръмжах аз и затворих.
Да видим какво имаше да ми каже, гадината. Щях да се постарая да изкопча информация от него.
Няма коментари:
Публикуване на коментар