Той седеше на парапета, само на няколко метра от моите колеги и както мислех допреди час – приятели. Прави са старите магове, един Различен не става истински Различен, докато не изживее човешкия си живот. Едва тогава може да има трезва преценка. Аз се бях доверила на тези хора, а те ме бяха предали по най-простия начин – с пистолет опрян в главата. Прозаично. Дори за хора беше прозаично.
Древният маг приличаше на чичко на средна възраст – от онези, които очакваш да крият по някоя вафла в ръкава за любимото внуче. Беше с посребрена коса и очила с тънки рамки. Иначе беше дребен и набит, малко приличаше на Семьон в това отношение. Беше ни наблюдавал през цялото време. Не се смееше и не злорадстваше. Държеше се все едно това е напълно нормално и закономерно.
Когато се приближих той стана и моментално извади нещо от вътрешния джоб на сакото си. Странно, за какво му е такова старомодно сако? Дори не се опитах да се съпротивлявам – не само, че нямаше смисъл, а и беше глупаво. Първо – можеха да пострадат хората и второ – обзалагах се, че старият маг се е подсигурил по някакъв начин.
- Иска ти се да ги убиеш, нали Велика? – попита ме той, докато ми слагаше Котката на Шрьодингер – любопитна красива яка от котешка кожа, която блокира магическите способности.
Бях права, наистина се беше подсигурил, при това перфектно.
- Значи си бил Инквизитор, колега? – отговорих на въпроса с въпрос аз, докато чувах щракането на закопчалките на врата си.
Малките ноктенца на Котката започнаха да дращят врата ми приятно, а амулетите ми престанаха да действат. Вече бяха съвсем обикновени бижута. Обръщението ми към него не беше случайно – защото аурата на Различния пред мен преливаше от светлина с малко мрак и после за секунди започваше да свети мрак с малко светлина. Същата като моята. Той се ухили и отговори:
- Това е най-лесното скривалище за такива като нас. Едно време не бяха либерални като сега. Мен ме накараха да избирам: или, или. А с теб не е така, нали?
- Не аз работя за всички едновременно.
- Имаш късмет – въздъхна странно тъжно той. – Човек не може да изневери на природата си. Поне не задълго. Ще тръгваме ли?
Той направи знак по посока на подлеза на метрото. Кимнах и тръгнахме надолу по ескалатора. Хвърлих последен поглед на Глухарьов, Коля и момичето преди да го последвам в метрото. Те се прегръщаха. Магът проследи погледа ми и попита:
- Бъди честна с мен, наистина ли не си вбесена, от това, което ти причиниха?
Поклатих глава и отговорих без дори да го погледна:
- Всеки от нас има слабо място. Слабото място на моят колега-човек е сестра му. Тя стои дори над собствената му безопасност. Как да се сърдя на един човек, за това, че обича семейството си?
Моят похитител също поклати глава.
- Велика... наистина си Велика – измърмори под нос той.
- В грешка си. Няма да стана Велика в близките няколко столетия – побързах да го поправя аз.
Тълпата ни заобикаляше от всякъде – наближаваше пиковия час. Всъщност, в московското метро почти всеки час е пиков. Магът ме погледна – очите му бяха ледено сини - и отговори.
- Оооо, ще станеш! Само една Велика е в състояние да прости на онези, които са я предали – обясни той и ме погледна сериозно.
- Не съм им простила – възразих аз и кимнах нагоре, където би трябвало още да стоят хората, които само допреди няколко минути наричах приятели. – Но мога да ги разбера. Донякъде.
Загледах се в лицата на хората, които напълно несъзнателно ни заобикаляха. Движехме се в Сумрака, за да не се набиваме на очи. Предполагах обаче, че магът има и други съображения – като например избягването на точно насочени куршуми.
- Защо отвлече сестра му? – попитах аз похитителя си. – Можеше да се обърнеш директно към мен. Защо ти бяха нужни тези фокуси?
Древният маг не отговори веднага. Едва когато стигнахме перона на станция ВДНХ, той се опря на една от арките и ме изгледа все едно съм недосетлива ученичка.
- Защото много обичам да показвам на такива като него, че светът не е само черно-бял и че с достатъчен стимул всеки може да бъде накаран да направи всичко. Само трябва да се намери точният стимул. Сама го каза – всеки има слабо място.
Облегнах се на арката до него и го изгледах. Да, типичен Тъмен в момента – да кара другите да вършат зло и да се радва, че им е показал колко са жалки. Но аурата му казваше друго – той беше Универсален маг, също като мен.
- Твоят приятел те предаде, нали така? – попита той отново.
- Е, и? – изръмжах аз. – Него не можеш да го стреснеш с подобни неща. Глухарьов е целият изтъкан от различни нюанси на сивото. Не мисля, че някога изобщо е вярвал в черното и бялото.
- Може и така да е – не тръгна да спори той, - но фактът си е факт. Той те предаде.
- Не можем да променим фактите – съгласих се аз. – Въпросът е защо трябваше да ме предаде.
Магът не отговори веднага, защото трябваше да ме завлече в един вагон. Не можах да разбера дори в коя точно посока се движим, Котката на Шрьодингер ограничава способностите неимоверно. Можех да стоя в Сумрака достатъчно дълго, но не можех да изляза без чужда помощ.
Той ме настани на една седалка в ъгъла и се наведе над мен. Докато влизахме в мотрисата ме беше извлякъл от Сумрака, без дори да усетя. Висш маг, без съмнение.
- Защото ти си онази, която може да ми помогне – промърмори той. – Защото само ти можеш да ми помогнеш да си разчистя сметките с Валтер – магът не дочака да попитам и продължи: - Защото той ми отне всичко, което някога съм искал.
Това започваше да звучи като евтин филм – основният злодей иска да отмъсти на добрите, защото са му съсипали живота. Класика.
- Заради Трибунала ли? – зададох очевидния въпрос аз.
Магът поклати глава.
- Нищо подобно – той започна тихичко да се смее. – той просто уби жената, която обичах.
Зяпнах. Cherchez la femme. Винаги ставаше така.
- И защо съм ти аз? – все пак не се сдържах да го попитам сред тракането на мотрисата.
- Защото само Велика Универсална може да носи Колана на Ищар.
- Какъв е тоя колан и защо е толкова важен?!
- Не тук и не сега – измърмори той и ме дръпна да ставаме. – Тук слизаш.
- Може би имаш предвид, че ние слизаме? – попитах го невярващо аз.
- Не, тук слизаш ти – отвърна той и ме побутна по посока на вратите. – Ела довечера, в десет часа на кулата в Останкино и ще чуеш всичко.
Мотрисата забави ход и вратите бавно започнаха да се отварят. Той едва дочака метрото да спре и ме блъсна навън.
- Ела сама – това беше последното нещо, което чух преди да изчезне.
Оказах се сама на перона. Без похитител. Посегнах към врата си и не напипах нищо. Котката на Шрьодингер беше изчезнала яко дим. Огледах се – тази станция нищо не ми говореше. Жълти лъскави плочки и надпис „Ясенево“. Къде беше това, по дяволите? И как бяхме успели да прекосим града на диагонал без да забележа?
Може би бях идвала и друг път тук, но никога не ме е бивало да помня имена. Сега обаче знаех, че трябва да изляза от тук. Иначе можех да взема метрото в обратна посока и всичко би било много лесно, но нещо ми подсказваше, че това не е добра идея. Затова се насочих към най-близкия ескалатор и набрах номера на Валерий. Той вдигна веднага.
- Дължиш ми обяснение – просъсках аз в телефона.
- След час на адреса, който ще ти дам – отговори той и затвори.
След няма и минута получих адреса – като есемес. Любопитно, как древните магове се учеха да работят с техниката? Нямаше значение. Сега важното беше да изляза от тук и да стигна до въпросния адрес. Заизкачвах се по ескалатора, като прескачах по няколко стъпала наведнъж за по-бързо и се замислих за събитията от преди няколко минути.
Какво целеше този древен издирван маг? Странното беше, че той беше предприел целия този лупинг с отвличането на Марина, сестрата на Глухарьов, само и само да ме накара да дойда. А когато дойдох просто ме пусна. Защо? Вероятно е сигурен, че ще дойда на кулата в Останкино. Любопитно защо си мисли, че ще го направя. И защо смяташе, че ще дойда сама.
Извън метростанцията пейзажът беше почти лунен. Покрайнините на Москва – мразя ги такива места. Строящи се сгради и кранове, изкопи и почти завършени блокове. Тук имаше повече кавказци и жители на републиките, отколкото нормални хора. Не че имах нещо против кавказците. Просто в момента трябваше да си намеря превоз и идеята да ям чурек в някоя барака на строители хич не ме блазнеше. По булеварда се виждаха коли, но далеч нямаше задръстване.
Тръгнах покрай пътя с надеждата да намеря автобусна спирка, когато чух клаксон. До мен спря някаква лъскава черна кола и от нея слезе не друг, а Олег.
- Хей, какво правиш тук? – попита той, като ме огледа притеснено.
И как не – бяхме се видели предишната вечер, когато получихме известието, че сестрата на Глухарьов е изчезнала. Това място беше твърде далеч от районното.
- Добре ли си? – попита той и се приближи.
Махнах с ръка.
- Нищо ми няма. Ще се върна след малко в отдела, ти върви!
Лъжех най-безочливо, но след случките от последните часове, още едно ченге ми беше твърде много. Той обаче не клъвна.
- Никъде няма да ходя без теб. Може ли такова нещо? Аз да си тръгна с колата, а ти да се мъкнеш по автобусите?! В никакъв случай, качвай се!
- Виж, имам малко работа преди да дойда в отдела – започнах да го усуквам пред него аз. – Така че върви – и му махнах с ръка да си ходи.
- Предпочитам да остана и да ти помогна – не се отказа той и се подпря на колата си. – Няма да ти преча, просто ще бъда безмълвен шофьор.
Не отговорих веднага. От една страна не бих възразила да ме закара до адреса, но от друга беше много лоша идея да го намесвам в играта. Та той беше просто човек! Олег скръсти ръце на гърдите си и се обади:
- Е, принцесо, ще приемете ли вашият скромен слуга да Ви откара с каляската? – и той кимна с глава към колата си.
Засмях се – цялата ситуация беше толкова странна и комична, че не знаех дали да се смея, или да подозирам, че похитителят ми има пръст в това. Все пак, какво правеше Олег на такова място?! Повечето от сътрудниците в районното живееха в района. Защото иначе беше абсурдно да се размотават някъде на другия край на Москва. Но знае ли човек...
В крайна сметка реших да използвам така любезно предложената помощ, макар че, след Глухарьов и Тарасов, бях леко ядосана на всички ченгета. Олег подкара колата по посока центъра и започна:
- Сестрата на Серьожа се е намерила към обяд днес, знаеше ли? – той звучеше истински зарадван, че проблемът се е разминал, така че не си направих труда да му проверя аурата. – Онзи я пуснал сам, представяш ли си?
- Да, разбрах – сухо отвърнах аз и се загледах през прозореца.
Явно Олег не знаеше всички подробности за мен или за работата ми при размяната на пленници. Предпочитах да не му давам повече детайли, защото рискувах да се забъркам в нещо още по-страшно. Той ми хвърли един поглед и попита:
- Сигурна ли си, че си добре?
Погледнах го през Сумрака. Да, той наистина беше загрижен за мен, странно защо.
- Напълно, карай към адреса.
Той не каза нищо повече, а безмълвно ме закара до адреса и ме остави там. Мястото се оказа бирария. Благодарих на Олег, който странно защо сега беше станал тъжен, и влязох вътре. Време беше да прекратим този фарс.
Няма коментари:
Публикуване на коментар