Не се върнах в отдела, както бях обещала на Олег, а направо се насочих към жилището на Глухарьов. Нещо ми подсказваше, че все някога ще се върне у дома този ден. Въпреки че би му се искало да не се отделя от сестра си. Все някога трябваше да легне да спи, нали така? И тогава аз щях да го причакам и да си уредя сметките с него.
Първоначално си мислех да отворя вратата през Сумрака, но после реших да позвъня. Просто така, в интерес на добрия тон, като последен жест към човека, който беше мой колега и с когото делях един кабинет. Като отдаване на чест преди дуел. Не очаквах да намеря някого вкъщи, но за мое учудване след няколко секунди чух тежки стъпки и вратата се отвори. Но не беше Глухарьов. Беше Антошин.
- Влизай! – покани ме той и се дръпна от вратата за да вляза. – Той е вътре.
Минах покрай него и се събух в малкото антренце. Ясно – двамата приятели бяха неразделни както винаги. Антошин затвори вратата и ме поведе към кухнята. Там, на масата, седеше моят колега-човек и се наливаше с водка. Изглеждаше така все едно го прави от доста дълго време. Той ме погледна много тъжно и ми кимна да седна срещу него. Седнах и го погледнах злобно.
Интересно, ако се бяхме видели преди няколко часа, преди да говоря с Валерий, може би щях да го пребия с някоя серия шамари или да го замразя за няколко седмици. Сега обаче можех само да го гледам злобно и да си мисля как трябва веднага да си вървя от тук. Не бях сигурна дали искам да имам нещо общо с него и първата ми работа утре сутрин щеше да бъде да поискам да пратят друг колега да дежури в Пятницкото районно вместо мен.
Вече знаех горе-долу с кого си имам работа, а по-късно тази вечер щях да разбера съвсем. Тъй нареченият Ярослав не ме беше извикал формално на дуел, така че нямаше от какво да се притеснявам за срещата. Освен това цялото ръководство изглежда знаеше. Вече нямах нужда от помощта на човешката милиция и не виждах защо да продължавам сътрудничеството. Сега стоях пред този милиционер и неговия приятел и нямах представа какво да кажа. Обвиненията напираха да излязат, но се блъскаха едно в друго и нито едно не можа да се покаже на бял свят.
- Каквото и да кажеш, права си – завалено ми каза Глухарьов и обхвана главата си с в ръце.
- Сипи ми! – казах аз и Антошин безмълвно изпълни нареждането.
- Аз те предадох, Наташа! – тъжно каза Глухарьов и ме погледна жално в опит да фокусира погледа си върху мен.
Почти напълно безуспешен опит. Обзалагах се, че утре може да си мисли, че е халюцинирал от пиенето. Толкова беше пиян. Антошин ми подаде чашата и се облегна на кухненския плот, точно зад гърба на Глухарьов. Безсмислен жест на солидарност. Не бях дошла да го убивам, не исках да си цапам ръцете.
- Предаде ме – потвърдих аз и обърнах чашката на екс. – Сипи ми още едно!
Антошин се намръщи, но я напълни отново.
- Тя е моя сестра! – отчаяно по пиянски се опита да ме убеди Глухарьов.
- А аз съм твой партньор, нали така? – контрирах и гаврътнах и втората чаша. – Нали партньорите бяха по-важни от роднините? Нали животът ти е в ръцете на партньора? Нали ти така казваше? Какво направи днес, а?
- Тя е моя сестра! – повтори той. – Трябваше да я спася!
- Така е – съгласих се аз. – Но нямаше нужда да вадиш оръжие срещу мен. Аз също трябваше да я спася, защото я отвлякоха заради мен. Никога не бих рискувала живота на който и да е от вас в битката между Светлината и Мрака, знаеш това! И въпреки всичко ме предаде на онзи все едно съм агне на заколение!
Глухарьов наведе глава тъжно. Знаеше, че съм права. Аз щях да дойда със сигурност. Каквото и да ставаше. Трябваше да знае за толкова време, че нямам навика да дъня хората. Може и да имам малко приятели, но не ги предавам.
Стояхме в неговата кухничка – аз Глухарьов и Антошин – и мълчахме. Антошин се беше облегнал на кухненския плот и ни гледаше, скръстил ръце, а аз и моят партньор-човек се наливахме с водка. Като в сцена от класическа битова драма.
- Прости ми! – промърмори завалено той след малко.
В очите му се четеше цялата мъка и гняв към самия себе си, но по пътя към дома му бях решила да съм жестока до край. За негово добро.
- Ти ме предаде, човеко – започнах аз, знаейки че така ще се скараме завинаги. – Затова не мога да ти простя. От тук нататък ще работим само в отдела и ще общуваме само служебно. Връщам ти поканата да вляза!
Станах да си вървя, обръщайки празната чаша от водка на масата. Глухарьов просто ме погледна – в очите му можеше да се прочете всичко – и съжаление, и жал, и мъка. Но ако продължах да го гледам така, щях да се размекна. Затова побързах да си тръгна, олюлявайки се.
За няколкото минути, откакто бях тук, бях гаврътнала поне три чаши на екс и леко ми се виеше свят. От друга страна, гневът определено ме крепеше. Последното го казах за да му покажа ясно, че бяхме дотук с фамилиарниченето.
Седнах под закачалката да се обуя и набързо излязох. Антошин ме настигна точно на вратата на асансьора.
- Чакай! – каза той и ме хвана за лакътя.
Погледнах го злобно и освободих ръката си.
- Няма какво да чакам! Каквото имах да му казвам, му го казах. Друго няма.
- Нека повървя с теб за малко, става ли? – попита ме той.
Кимнах – личеше си, че иска да ми каже нещо.
Застанахме пред асансьора и аз натиснах копчето, за да го повикам. Мълчах и чаках Антошин да се обади. Той не закъсня:
- Не можеш да съдиш човека, че се е опитал да защити сестра си!
Не отговорих затова той ме дръпна да се обърна към него.
- Наташа, той не спря да се обвинява, откакто се върна. Не го прави! Недей!
- Аз нищо не правя, Денис! Той беше този, който ме предаде. Мълчи и ме слушай! – вдигнах ръка аз, защото виждах, че иска да възрази. – Не го обвинявам, че се опита да защити сестра си, а че насочи пистолет към мен, разбираш ли? Аз щях да се разменя с нея и без това. Онзи изрод искаше мен, не нея.
Антошин стисна зъби. Знаеше, че съм права. Въпреки всичко нещо не му даваше да ме остави да си тръгна просто така. Понякога човешкото приятелство беше странно нещо.
- Той съжалява, Наташа! – започна той тихо и кимна към затворената врата на жилището, където верояно продължаваше да се налива до безсъзнание най-добрият му приятел. – Той ужасно съжалява.
- Аз също съжалявам, Денис. Затова не искам повече да сме приятели. Така ще бъде по-добре и за него.
- Наташа – започна Антошин, - нека ти кажа нещо за Серьогата. Той не се доверява никак лесно. Но направи ли го, е завинаги. Това, което се случва в момента го съсипва и ще става все по-зле, повярвай ми! Не му го причинявай! Не го причинявай и на себе си!
Мълчах. Антошин продължи след като се качихме в асансьора.
- Нали сте хванали онзи психопат? Тогава защо да продължавате да се мразите със Серьожа?
- Денис, ти нищо не си разбрал – въздъхнах аз и се опрях на стената на асансьорната кабина. – Не сме го хванали. Той сам ме пусна, за да играя ролята на парламентьор ако се налага. Проблемите едва сега започват.
Антошин ме гледаше с ококорени очи. Да, хората са казали за фуражката и акъла...
- Как така!? – успя да попита той след малко.
- Ами така – троснах се аз. – Не се отдръпвам, за да си отмъщавам, а за да ви предпазя, всички вас, хората от отдела. Това е между Различните. Вие нямате работа в подобни неща.
Услужливо премълчах, че имам среща само след няколко часа със същия тоя психопат, дето не сме го хванали. Иначе Атошин и всички ченгета, които му бяха длъжни за нещо, щяха да откачат, а това можеше да подтикне Ярослав да свърши някоя глупост.
Антошин обаче не се предаде без бой:
- Наташа, сигурна ли си, че нямаш нужда от помощ? – поклатих глава.
- Той има по-голяма нужда от теб.
Ясно беше за кого говоря. Асансьорът стигна до партера. Двамата с Антошин излязохме от него и аз му стиснах ръката.
- Върви при него, Денис. Сега той има нужда от приятел, с когото да се напие до безсъзнание.
Антошин се изхили.
- В това нямам равен като помощник. Ами ти? Какво ще правиш?
- Отивам в Патрула – излъгах аз без колебание и благодарих на факта, че той не може да види аурата ми. – Имам доста работа. Не ме изпращай, ще си отворя портал.
- Както решиш – сви рамене той и отново натисна копчето на асансьора.
Аз само махнах с ръка и излязох от блока. Не можех да му кажа истината. Нито на него, нито на никой друг. От Патрулите и Инквизицията вече знаеха, затова просто реших да почакам до десет вечерта.
В делата на Различните рядко има място за хората като пълноправни участници. Те са само пушечно месо, могат да бъдат пожертвани и още по-лесно заменени. Каквото и да ми беше сторил Глухарьов, нямаше да позволя да стане пушечно месо в борбата между Светлината и Мрака. Не можех да го позволя, дори и да ми се искаше да разбия дебелата му глава с първата попаднала ми бутилка. Заради тези два месеца съвместна работа му дължах поне защита от интригите на Различните. Защото другото не беше в моя власт.
Въздъхнах и се запътих към станцията на метрото. Всичко това беше твърде сложно дори за мен. От една страна имах работа с пълен психопат, ако се вярва на Валерий, но от друга страна този пълен психопат действаше крайно алогично. Беше прокопал земята, за да му падна в ръцете, а когато аз сама дойдох – просто ме пусна. Може би имаше някакви скрупули? Едва ли – Различен, който е способен да организира подобни фокуси едва ли изобщо има съвест. Значи разчита на нещо друго. Но какво? Женско любопитство? Възможно е. Но въпреки това, той обеща да ми разкаже истината. Неговата истина.
От Патрулите и Инквизицията бяха одобрили разговора. Аз самата бях любопитна да разбера какво точно се въртеше в главата на този психопат. Затова се запътих към кулата в Останкино – за да намеря отговорите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар