Различна психиатрия - седма глава (първа част)

- Къде си? – попита напрегнато Глухарьов.

- На лекции съм – прошепнах аз наведена над банката.

Лекцията действително беше скучна, но от време на време трябваше да присъствам, защото иначе нямаше как да заверя семестъра. Иначе изобщо не ме интересуваха алгоритмите на компютърните програми за превод. Забелязах как преподавателят започва да се оглежда в моята посока и тъкмо се канех да затворя, когато Глухарьов изръмжа в слушалката:

- Идвай веднага в отдела – и затвори преди да мога да отговоря нещо смислено.

Затова нямах друг избор освен да си тръгна от лекцията предсрочно, сподиряна от завистливите погледи на състудентите си и злобния поглед на професора. Щеше да ми го изкара през носа на изпита. Закрачих из празните през време на лекции коридори и се замислих.

От една страна разбирах Глухарьов беше невероятно изнервен, защото сестра му я нямаше от около денонощие. Нито връзките му с подземния свят, нито заплахите, нито подкупите, нищо не даде резултат. Което беше още по-лошо – връзките на Карпов, Антошин и Зимина също не бяха дали абсолютно никакъв резултат. Когато става дума за изчезнали близки, ченгетата забравят всякакви вражди и действат като един. Защото не се знае дали някой от тях няма да е на мястото на побъркалия се от ужас роднина следващия път. 

Аз се бях обърнала към Патрулите, но момичето все едно беше потънало в дън земя. Колкото повече време минаваше, толкова повече Глухарьов побесняваше. На мен, на целия свят, на себе си. Безсилието го смазваше.

При това не само него – оказа се, че момичето е съпруга на Николай Тарасов, младият колега-следовател. Той, с присъщия си младежки оптимизъм, се беше опитал да задейства „законовите лостове за издирване на изчезнал човек“, както сам се беше изразил. Естествено, беше ударил на камък, защото не бяха изтекли заветните 24 часа. А истината беше, че именно през тези 24 часа има най-голям шанс човекът да бъде намерен, това дори и аз го знаех.

Цялата тази ситуация изнервяше всички до краен предел, а аз имах някакво много лошо подозрение, че отвличането на момичето по някакъв начин е свързано с бившия маг от Аненербе.

Когато отидох в отдела, направо се насочих към кабинета на Глухарьов. Отворих вратата без да почукам. Той не беше сам – на перваза на прозореца се беше облегнал Коля Тарасов. И двамата бяха меко казано мрачни.

- Какво стана? – попитах аз докато затварях вратата. – Намерихте ли я?

Глухарьов ме погледна злобно и вместо отговор размаха някакъв пощенски плик. От най-обикновените.

- Чети! – заповяда той докато ми го подаваше.

Отворих плика и вътре намерих лист хартия със залепени най-различни изрязани букви от вестници, точно както похитителите правят по филмите. Текстът гласеше горе-долу следното:

„АКО искАШ да видиш ОТНОВО сестра СИ, доведи Ми Я на станция ВДНХ след 10 минути“

Прочетох съобщението няколко пъти и погледнах Глухарьов въпросително. Той през цялото време ме беше гледал втренчено. 

- Погледни отзад на бележката. Какво виждаш? – попита ме Глухарьов напрегнато. – Можем ли да го открием по това, има ли следи? Магически, каквито и да е?

Реших да го послушам и онова, което видях ме шокира – буквите бяха залепени на гърба на табелката „Различен Следовател“, която лично бях закачила в Сумрака. Отидох до вратата, погледнах отново и не я намерих. Значи наистина беше тя! Но как беше успял да се промъкне и да вземе бележката без да го видим? Вчера пиле не можеше да прехвръкне – бях се погрижила за това. А бях напълно сигурна, че когато се обяснявахме със Сорокин и Семньоновна бележката си беше на вратата. Кучи син! 

Погледнах самата бележка през Сумрака, но нямаше нищо. Поклатих глава. Единствените следи, които можех все още да видя, бяха две изтрити сълзи. Вероятно на момичето. За съжаление обаче, нямаше и грам магическа намеса.

- Вероятно я е накарал сама да залепи бележката. Изродът му с изрод – измърморих аз под нос.

Глухарьов счупи химикалката, която държеше в юмрука си. Ясно, беше бесен. Разбирах го напълно – бяхме прекарали една почти безсънна нощ.

- И също така е свил бележката от вратата – додадох аз и я обърнах наобратно, за да могат да видят гърба на бележката. 

Коля Тарасов удари с юмрук по черчевето на прозореца в безмълвен гняв. Очите му бяха червени като на закоравял алкохолик. И двамата с Глухарьов изглеждаха меко казано изтощени. 

- Мръсна гад! Аз ще го застрелям, аз ще... – изръмжа Глухарьов.

- И да се опиташ, Серьожа, той няма да умре – обясних аз. – Затова дай да измислим друг план за действие. 

Двамата милиционери мълчаха и ме гледаха мрачно, затова отново прочетох бележката. Понякога отговорите се крият в гатанката. Станцията на ВДНХ... Там е гъчкано с хора по цял ден, значи не иска да бъде забелязан лесно. Макар че, един Различен може да остане незабелязан по всяко време, трябва само да влезе в Сумрака. Значи имаше някаква друга цел. Любопитно каква? Очевидно му трябваше Глухарьов по някаква причина – иначе защо ще отвлича сестра му? Поне беше сигурно, че е Различен. Човек не би могъл да вземе табелката от Сумрака.

- Нищо не разбирам. Какво иска да каже похитителят с това? Кого трябва да доведеш и на кого? – започнах да разсъждавам на глас.

- Повече от ясно е – намеси се Коля Тарасов и ме погледна злобно – че става въпрос за теб.

Опулих се. Как така за мен?! Какво общо мога да имам аз с цялата тая работа?

- Казах на Коля всичко което знаем до момента за оня психопат – мрачно обясни Глухарьов и посегна към сейфа си. – Казах му и за теб – допълни той без да се обръща.

Извади от там служебното оръжие, надяна го, после взе нерегистрираното оръжие и провери пълнителя. Той беше пълен с патрони и Глухарьов го огледа с вида, с който жокей гледа своя кон-бегач.

- Серьожа, пропускам ли нещо? – направих крачка към вратата аз.

Сергей не ми отговори, просто бавно и методично прибра пълнителя обратно в пистолета и свали предпазителя.

Това нямаше да свърши добре, усещах го. Пробвах да сканирам аурата му през Сумрака, но ударих на камък. Вероятно някой от амулетите беше сработил. 

- Какво си мислиш, че правиш? – попитах аз.

Много ми се искаше гласът ми да звучи заплашително макар че звучах по-скоро паникьосано. Какво да се прави, не попадах често в подобни ситуации. Предпочитах изобщо да не попадам в такива, но животът не винаги се развива така, както на нас ни се иска. Глухарьов заобиколи бюрото си и с отработено движение опря пистолета в челото ми. 

- Изпълнявам исканията на похитителя – процеди той.

В погледа му имаше нещо напълно безумно. Предвид ситуацията го разбирах донякъде, но да направи нещо такова... Нямаше да го позволя току-така. Опитах въздействие, но заклинанието се удари в стена. Сфера на Отрицание. Проклет да е Завулон за това! Нали амулетите той ги беше издавал!

- Тя е моя сестра – каза Глухарьов с твърд глас. – За нея съм готов на всичко.

- Няма спор – съгласих се аз. – Но не може ли първо да известим Патрулите за срещата, че да го заловят?

Преди Глухарьов да ми отговори, дочух изщракване от друг предпазител на пистолет. Коля Тарасов опря своето оръжие в слепоочието ми. 

- Няма да позволя моето момиче да стане жертва на вашите интриги! – той говореше тихо, но дивият бяс граничещ с лудост прозираше под фразата. 

Беше повече от ясно кои са тези „вие“ – изконната човешка омраза към Различните си беше казала думата. 

Понечих да се дръпна, но Глухарьов ме сграбчи за рамото. Сега бях хваната в желязната му хватка и нямаше мърдане. 

- Куршум в главата, помниш ли? Така умирате вие – процеди той. – Не ме карай да го правя! 

- Ти тръгваш с нас! – додаде с гробовен глас Тарасов. 

Не, човеко, ние не умираме така – ние отиваме в Сумрака. Това беше първата ми и абсолютно алогична мисъл. 

Трудно може да се опише какво изпитах в онзи момент, какво друго освен острото усещане за предателство. Гривната на ръката ми се беше загряла, затова поставих ръка върху нея и я деактивирах. После мълчаливо тръгнах с двамата мъже – брата и любимия на момичето – към мястото, където би трябвало да се крие нашият психопат.

Излязохме от отдела в пълно мълчание – другите дори не обръщаха внимание на извадените оръжия на двамата следователи. Те мълчаха, защото бяха напрегнати. Аз мълчах, защото не можех да повярвам какво се случва. Като в евтин филм, където главният герой е предаден от най-добрия си приятел... С тази разлика, че с колегите от отдела не бяхме приятели. Вече не.

Колата караше Глухарьов. Превключваше скоростите с видим яд и псуваше всеки друг участник в движението. Аз седях на мястото до шофьора и се чудех какво точно се случва с мен. Тарасов седеше зад гърба ми и държеше пистолета насочен към тила ми – странни хора са това, ченгетата. Нали се бях съгласила на това? Вярно, под дулото на пистолет, на два, ако трябва да съм точна, но все пак се бях съгласила. Ако исках, можех да пратя поне единия вън от строя и да се скрия в Сумрака, но не го направих. Защо правеха това, тогава?

Любовта можех да разбера – както тази на Глухарьов, така и тази на Тарасов. Да знаеш, че любимият човек е в ръцете на някакъв психопат – дори само това можеше да те накара до лудост. Но все пак, те бяха ченгета! Би трябвало да знаят по-добре от мен, че с похитители не се преговаря по този начин – а ако сестра му изобщо не е там?! Тогава какво ще стане? 

Седях в колата и се чудех кое е по-лошо – че ме принуди да направя нещо такова под дулото на пистолет, или че ме предаваше в ръцете на врага. Бях му казала, че онзи вероятно ще се опита да ме намери и предполагах, че само може да си направи изводите за какво му трябвам. Чувствах се предадена и измамена – а за Различен, който е свикнал да проверява мотивите на хората през Сумрака по няколко пъти на ден, това си бяха нови и много неприятни чувства. 

Чувствах се като пълна глупачка. Че съм им се доверила, че изобщо работя с тях. 

- Правите грешка – обадих се аз на няколко пресечки от ВДНХ. – Тя може изобщо да не е с него! 

- Маринка е моя сестра – отговори безизразно Глухарьов, докато даваше мигач. – Ще направя всичко възможно, за да я защитя – тук той ме стрелна с изпепеляващ поглед – дори и да се наложи да мина през трупа ти, за да я спася.

Нямаше какво да отговоря на това, затова през останалата част от пътя просто си мълчах. Сигурна бях в думите му. Една част от мен – Светлата част – му съчувстваше. Все пак става дума за сестра му, а нима има нещо по-страшно за едно ченге от това някой от най-близките му да стане жертва на престъпление? Те са виждали какво ли не и в това отношение и страховете им са много по-големи. Разбирах това. Но не разбирах защо не ми каза в прав текст какво смята да прави. Защото нямаше да откажа, вероятно дори сама щях да предложа да направим размяната – след като информираме поне Хесер и Завулон за операцията. А така се чувствах като заложник, макар че не бяха ограничили магическите ми способности. Още по-зле даже – чувствах се като чувал с картофи, който ще премине от една ръка в друга насред пазара. А това никак не ми харесваше.

Глухарьов паркира малко преди метростанцията на ВДНХ и Тарасов ме издърпа от колата. Щях и сама да изляза, но младият следовател явно искаше да си го изкара на мен и затова влаченето му се отразяваше добре. Не реагирах на провокацията и деактивирах всички амулети, които можеха да сработят. Нямаше смисъл да обезвреждам младия мъж. Глухарьов би ми го върнал тъпкано. Огледах се наоколо и погледнах своите двама похитители. Нямаше съмнение, че са ме взели за заложница. Те и двамата мълчаха и се мръщеха. 

Наближаваше обяд и около станцията се бяха насъбрали много хора – богати и бедни, млади и стари. На едно място еднакво често се срещаха бабешките забрадки и ефектните прически. Беше относително топло и приятно, въпреки облачното време. 

Застанахме на входа на метростанцията – дори се усещаше вятъра, духащ от подлеза. Белите плочки блестяха ослепително на слънчевите лъчи. Тарасов продължи да ме заплашва с оръжието, този път в гърба и една част от мен се зачуди дали да не вляза в Сумрака и да изчезна – те не можеха да ме проследят. По никакъв начин. Но ако онзи наистина държеше сестра му? Тогава можеше и да я убие. Не, щях да остана с тях и да завърша размяната. Без значение как точно щеше да се отрази това на бъдещите ми отношения с Глухарьов. 

- Къде е тоя изрод? – попита ме Глухарьов обвинително, все едно аз работех с него.

- Ще го застрелям, само да ми падне! – изръмжа Тарасов зад гърба ми. 

- Не ставай смешен, Коля! – обадих се аз. – Пистолетът ти ще блокира на мига. Не можеш да убиеш Различен с пищов. 

Тарасов ме погледна така, че за малко да си помисля, че ей сега ще ме застреля. 

- А ако го гръмна в главата? – попита той. Изтръпнах, защото си представих как постъпва така и с мен. – Вие, изроди такива, сте виновни за всичко! За всичко. 

Поклатих глава – ах, ако можехте поне веднъж да видите Различната история. Може би тогава нямаше да обвинявате магията за всичко. Може би Тъмните са прави донякъде – хората не винаги заслужават закрила...

Глухарьов се обади отново:

- Къде е тая гад? 

- Вероятно се крие в Сумрака – отвърнах аз тихо. – Или още не е дошъл. 

Преди да довърша фразата си, се чу див женски писък:

- Серьожа, Коля! 

Хората около подлеза метростанцията не реагираха – типичния белег за жителите на големия град – ако ще някой да го заколят пред теб, ти ще си кротуваш и ще се правиш, че нищо не виждаш... Двамата мъже се озърнаха и секунди по-късно от подлеза на метрото се зададе тичешком сестрата на Глухарьов, цялата обляна в сълзи, но видимо невредима. Когато я видяха, те забравиха за мен и се втурнаха да я посрещнат. Глухарьов изпревари Коля и едва не задуши сестра си в мечешка прегръдка като не спираше да я пита полугласно дали е добре. Тя се разрида на рамото му – нормално, след подобно количество преживян стрес. 

Коля прегърна и двамата и няколко минути останаха така. Имах достатъчно време да избягам, но не го направих. За да бъде толкова смел да пусне похитената така лесно, значи имаше откъде да вижда какво се случва. 

- А сега какво? – промърморих аз под нос. 

- Той каза да ти предам нещо – обади се Марина с треперещ глас от мечешката прегръдка на брат си. – Аз не го разбирам, но ме накара да го запомня на изуст. Каза ми „ела при мен в сумрака“. 

Чак тогава се сетиха, че аз още съм наоколо. Лицето на Глухарьов изобразяваше няколко емоции едновременно – омраза към себе си, за това, което ме беше принудил да направя, радост, че сестра му е жива и здрава, желание да разкъса похитителя, страх какво ще се случи. Той присви очи и се опита да каже нещо, но вдигнах ръка:

- Ти направи достатъчно, човеко! – говорех преднамерено жестоко и ми беше напълно ясно. Глухарьов ме погледна умолително. – Пази онези, които са ти скъпи! 

После, без да ги чакам да ми се извиняват, влязох в Сумрака и изчезнах от техния свят. 

Различните не са хора и никога няма да бъдат, колкото и да им се иска. Хората не могат да разберат Различните, колкото и да се опитват.