Различна психиатрия - осма глава

Странно е да намериш в Москва подобно място. Отвън входът почти с нищо не загатваше, че вътре се крие заведение от подобен тип, но тази малка бирария можеше съвсем спокойно да си съперничи с някоя в историческия център на Прага. Тъмно дърво, масивни маси, приглушено осветление. И предостатъчно хора, които се наливаха с половинлитрови халби. Странна гледка на обяд в Русия. Не защото руснаците не пият, а защото обикновено бирата не е първи избор. Все пак не беше съвсем лято. 

Валерий ми махна от едно сепаре в ъгъла. Беше се наградил с картофки и някакъв стек и естествено – със задължителната бира. С жест ме покани да седна до него. Не чаках втора покана. С целият си вид инквизиторът даваше да се разбере, че не се чувства неудобно. Точно обратното. 

- Съветвам те да си поръчаш същото – обясни той между хапките. – Много е вкусно.

- Не съм дошла тук да ям – изръмжах аз и махнах на келнерката да дойде. 

- Разговорът ще бъде дълъг, съветвам те да го направиш – сви рамене той и отпи от бирата си.

В крайна сметка реших да го послушам – определено бях гладна и смятах да изстискам всяка капка информация, която старият интригант с вид на застаряващ интелигент беше натъпкал в съзнанието си. Пък и наистина изглеждаше вкусно. 

- Започвай с обясненията, дърт лъжец такъв! – просъсках аз над ръба на гигантската халба. 

Валерий не реагира на провокацията, но все пак отговори: 

- Има много неща, които не си разбрала – започна той бавно, но аз нямах време за игрички от типа „не си живяла още век, нищо не знаеш“ и затова го прекъснах:

- Давай по същество!

- Добре – съгласи се той, - не знаеш много неща за него. 

- Да, като започнем с името му. Никъде не е записано в регистрите – озъбих се аз.

Валерий тъкмо щеше да отговори, когато пред нас се появи голяма димяща чиния с картофи и мръвка. Моята порция. Сервитьорката я постави пред мен с усмивка до ушите и добави:

- Приятна среща с любимата дъщеря, Валюшка!

Той кимна с усмивка и отговори на немия ми въпрос:

- Трябваше да я омагьосам малко. За нея съм баща, който се среща с дъщеря си, която работи в чужбина. Иначе щеше твърде много да се бърка. 

Опитах от мръвките – беше прав, наистина бяха превъзходни – и открих колко съм гладна. Затова реших да посветя следващите няколко минути на яденето. Валерий не ме прекъсна нито веднъж, докато сама не го заговорих:

- Как се казва този изрод?

- Ярослав. Роден в Прага, при това когато градът не е имал и 300 години история. Видял е какво ли не и е по-стар от мен с половин хилядолетие. 

Така значи. Ярослав. Гадта имала име. Преглътнах този факт с бира и продължих разпита: 

- Защо не ми каза за него в началото? Казах ти да ми намериш документите за него. 

- Защото неговото досие е с много високо ниво на достъп – поклати глава той.

- Високо ниво, а? – прихнах аз все едно беше казал нещо много смешно. – Аз имам разрешително от Совината глава, по дяволите! Кое ниво може да е по-високо?!

- Още не си Велика. Тази информация е само за Великите. 

- Тогава защо ми казваш? 

- Защото много скоро и ти ще станеш Велика.

Скоро ще станеш Велика. Това ми беше казал и похитителят ми, Ярослав де. Странно съвпадение.

- Наясно ли си какво фиаско устрои този Ярослав в последните 24 часа?! – просъсках аз и ударих по масата. – Знаеш ли изобщо през какво минах?! 

- Знам, че е използвал сестрата на партньора ти, за да го накара да те заведе при ВДНХ – безизразно обясни той.

В гласа му не се долавяше и капка вина. Гадни инквизитори, винаги смятат, че са прави!

- А като знаеш всичко това, защо не звънна в Прага да си го приберат?!

- Защото не става така.

Зяпнах от почуда и замръзнах с халбата в ръка. След няколко секунди половинлитровото стъкло пълно с бира ми натежа и я оставих на масивния плот на масата. Как така не става така?! Той им беше под носа! Защо трябваше да се стига до това? Ако са могли да го сгащят на местопрестъплението, точно както правеха ченгетата с наркопласьорите.

- Защото нямаме нарушение на Договора – отговори Валерий на въпроса ми. – А не можем да го хванем, докато не наруши Договора. 

- Затова дай да чакаме да щурмува офиса в Прага! Много добра стратегия, няма що! – просъсках аз и скръстих ръце на гърдите си. 

Звучеше напълно дебилно – всемогъщата, всевиждаща и всеможеща Инквизиция не може да хване доказан нарушител, само защото няма доказателства. Как така, ако е бил част от Аненербе?

- Нали е имало обвинения срещу него? – попитах аз накрая. – По време на онзи Трибунал?

- Че имаше – имаше, но нищо не се доказа. Нито едно от деянията не беше извършено от него, или от някого с неговия облик – отговори ми моят събеседник, или по-скоро колега. – Мисля, че Ярослав отдавна беше станал Велик, още преди да се запознаем. И само се е прикривал, докато дойде часът.

- Добре де, а коланът на Ищар, или каквото е това? Това не е ли доказателство?

- Ако е у него – да. А ние не знаем дали е у него. Великите...

- Не могат да бъдат проследявани, знам – прекъснах го аз. – И въпреки това, как точно ви държи с вързани ръце?

Валерий вдигна назидателно пръст, като строг учител.

- Не „вас“, а „нас“, драга моя. Ти също си една от нас. 

- Добре де, как точно? – попитах аз отново.

Моят събеседник въздъхна тъжно и се загледа през прозореца. Би било идеално да е дъждовен и мрачен ден, но навън грееше ярко слънце и беше много приятно. 

- Заради нея. 

Гласът му звучеше тъжно и далечно. Отново. 

- Разкажи ми всичко, което знаеш за него – казах аз и се усетих след секунди, че съм ползвала следователския тон на Глухарьов.

Глухарьов... Какво щях да го правя него? Една част от мен искаше да счупи дебелата му глава, но друга го съжаляваше. При това много. Странна работа.  

- С Ярослав се запознахме в Прага. Той вече работеше в Инквизицията от десетилетия, а аз тъкмо бях постъпил. Млад идеалист, така да се каже. Ярослав ме взе под крилото си, станахме приятели. Пиене, жени...

- Валерий... – започнах мрачно аз и взигнах ръка -  не искам да слушам за гуляи с гимназистки!

- Какви гимназистки, Наташа? – искрено се учуди той. – Това беше през осемнадесети век! 

- Значи все пак си стар – усмихнах се аз. – Давай нататък, как се скарахте?

Валерий отново зарея поглед нанякъде – само че този път бях почти убедена, че си представя онези дни. Когато нравите са били леки, светът малък, а приятелите – истински. 

- Скарахме се малко преди Трибуналите – въздъхна той. – Допреди това бяхме неразделни. 

Замислих се – Различните рядко стават приятели. А когато това се случи, обикновено е докато са живи. Или почти – трябва да се случи нещо наистина изключително, за да ги накара да си развалят отношенията. В Нощния се носеха някакви слухове, че Хесер е бил неразделен приятел с някакъв източен маг, май се казваше Рустам. После се бяха скарали жестоко, но така и не разбрах защо. 

От друга страна, този Ярослав ми беше споменал, че е имало жена. Дали пък трябваше да разкривам всички карти пред този уж мой партньор? Бях го направила с Глухарьов и сбърках. Защо да го правя и за този Различен, когото не само че не познавах, но и не харесвах особено. За доверие да не говорим. Затова реших първо да чуя неговата версия.

- Защо? 

- В една от експедициите срещнахме друга жена. 

- Различна? – вдигнах вежди аз. 

Технически беше възможно и да е, но чак пък такова съвпадение... Валерий кимна. 

- Тя беше невероятно красива. Ярослав се влюби в нея до уши. Тя не беше инициирана и той настояваше да я инициира. Аз бях против. 

- Но защо? – не се сдържах аз. – Какво лошо има? 

- По онова време не беше разрешено на Инквизитори да инициират – поклати глава той. – А Ярослав беше влюбен в нея. Много влюбен. Мисля, че тя щеше да стане Универсална, ако можеше...

- Ако можеше? Какво се е случило с нея?

- Умря. При нещастен случай. 

Хм... Някой от двамата ме лъжеше. Единият твърдеше, че е убита, а другият – че е било нещастен случай. Само че какво беше станало по-късно?

- Не разбирам защо толкова сте се скарали обаче. Ако е било нещастен случай...

- Ярослав мислеше, че съм влюбен в нея – продължи Валерий с поглед зареян в пространството. – Аз наистина я харесвах, но никога не бих си развалил приятелството заради това. Когато тя почина, той се промени напълно. А когато стигнахме до Трибунала, вече нищо не ни свързваше.

- И къде точно влиза в сметката Коланът на Ищар? – попитах аз. – Нали все пак той това е откраднал и смята да го ползва? Срещу кого и защо?

- Когато те се запознаха, бяхме на експедиция в Иран.

- Експедицията от 1938? Която е била отменена? 

- Не беше отменена. Просто отидоха само Различни. Онези, които смятаха, че си струва да се търси нещо там. Забаламосахме ръководството, пък и точно тогава започна войната. Бяхме тръгнали за древни артефакти, а попаднахме на нещо много по-мощно. 

- Коланът на Ищар... Защо обаче не сте записали откритието никъде? 

- Записахме го. Само че не в регистрите на Аненербе. Тогава единодушно преценихме, че такова нещо не бива да попада в ръцете на хората. 

- Какво може да прави този артефакт? 

- Прави всяка една Различна Велика Вълшебница. Без значение от ранга преди да сложи колана. 

- Добре де, ама какво го интересува Ярослав това? 

Почвах сериозно да губя нишката. Защо изобщо се бяха скарали и какво общо имаше въпросната жена. 

- Ярослав искаше неговата любима да носи колана и така да й качи ранга. За да може да са равни по сила. 

Странно, той ми беше казал, че само Велика Универсална може да го носи. Нещо не се връзваше...

- А ти си бил против злоупотребата с артефакта? Но защо? Това е било явно гигантски ментор-артефакт. 

- Какво знаеш за Ищар, Наташа? – попита Валерий и се подпря с лакти на масата. 

- Не много. Била е богиня, някъде на Изток. 

- Не само. Била е богиня на войната и на победата. Също и на силата. 

- Валерий, спести ми часа по древна история и митология и давай по същество! Не съм в насторение за лекции.

Инквизиторът въздъхна. 

- Работата в милицията те е променила, Наташа. По-рано щеше първо да ме изслушаш. Както и да е. За древните Ищар е била велика богиня. За Различните – Велика Вълшебница. Дори Абсолютна. 

- Чакай, чакай! Искаш да кажеш, че тази митологична... – започнах аз.

- Е била една от нас – довърши той изречението. – Именно. Не се знае много за нея, защото Различните, които са я познавали, отдавна са отишли в Сумрака. Знаем само, че вероятно тя е създала този артефакт.

- И подобно на своя равен по сила себеподобен – не е имала никакво въображение – вметнах аз между хапките месо. Този разговор започваше да ми отваря апетита. 

- Да, Мерлин също е създавал артефакти – схана веднага шегата Валерий, - обаче той го е правел за удоволствие. Ищар го е правела, за да направи света по-добър.

- Когато хората бяха герои, а боговете ходеха по земята... – замислено казах аз. 

- Може и така да се каже. Ярослав искаше да използва артефакта, за да спре войната. Тогава беше повече от ясно, че война ще има. Но това щеше да е грубо нарушение на Договора. Беше предвидено, че тази война трябва да се случи, въпреки огромните жертви и разруха. Без нея хората и света го чакаха още по-лоши дни. Затова аз бях категорично против. И не само аз. Обаче Ярослав и Татяна бяха твърдо решени. Затова откраднаха артефакта и се опитаха да го използват. При залавянето артефактът сработи и Татяна загина. Не можахме да й помогнем. Ярослав никога не ми прости. След този случай, той се премести в друг отдел на Аненебре. Срещнахме се малко преди Трибуналите. 

- Защо? 

- Беше дошъл да си прибере книжата. Тогава се закле, че ще ме убие. 

- Странна история. Достойна за роман. Само не разбирам защо ми я разказа и как ще ни помогне тя сега. 

- Не разбираш ли? Ти си неговата Татяна този път! Той ще иска да те използва срещу мен.

- За какво? Сега няма война за спиране. Поне не толкова голяма. Имаме само малки локални конфликти, които пречат да се разрази голям конфликт. 

Валерий поклати тъжно глава. 

- Той не иска да спира войната, Наташа. Иска да я запали. Иска да види всички Различни мъртви. Иска да сее смърт, разруха и мъка.

Той обхвана главата си в ръце. Може би имаше право – Ярослав беше казал, че обича да показва на хората, че всеки е способен да извърши зло. Но защо да върши подобни психарщини?

- Защо е станал такъв психар? – попитах аз. 

- Защото иска да си отмъсти на мен. А след като го направи, ще отмъсти на света. 

- Но защо? Толкова ли я е обичал? Звучи ми твърде странно. Различните не се привързват чак толкова. 

- Не е само заради нея, а заради онова, което са го накарали да направи. 

- Какво? Да си отреже ръката ли? – изсмях се аз. Този разговор ставаше твърде откачен за мен. 

- Не, да се откаже от едната си половина. Да избере страна. Той е универсален, знаеш ли?

Нямаш си представа колко добре знам, драги, помислих си аз, а на глас казах:

- Знам. Видях аурата му. 

- Но не знаеш какво са му сторили, за да избере – поклати глава Валерий. – Той мразеше да говори за това. Мразеше всичко свързано с Патрулите. Защото са го принудили да избере. 

- Накъде биеш? – попитах аз и се наведох през масата. – Че ще се опита да унищожи Патрулите? 

Валерий кимна. 

- И ще използва теб като оръжие. 

- Колко прозаично – аз също съм Универсална. 

- Именно. Затова и имаш свободен достъп и до двата Патрула. 

- А как ще ме накара да сътруднича? 

- Той има методи – поклати глава Валерий и в очите му проблесна страх. – Ще те накара, със сигурност. 

Реших, че е крайно време да кажа каквото знам, но Валерий вдигна ръка.

- Знаем, че ти е определил среща на кулата в Останкино. Върви! 

- Знаем? – вдигнах вежди аз. – Кои са тия „ние“? 

- Хесер, Завулон и Совината глава. Те одобряват. Ти ще бъдеш нашият парламентьор. 

- Защо аз?! – възкликнах аз и скочих на крака. 

Той се пресегна и ме дръпна да седна. Беше учудващо силен, въпреки външния си вид. 

- Защото само на теб ще повярва. Ти си единствената жена-Универсален маг Висше равнище в тази част на света. Ти и само ти можеш да го убедиш. Или победиш, ако се наложи. 

- А ако се проваля? 

- Тогава светът ще се изправи пред нова война. След която вече няма да има значение с какви технологии разполагаме. 

Нещата ставаха от хубави, по-хубави. Защо трябваше пак аз да съм на пангара?! Не исках това, не исках нищо от това!

- И какво се очаква от мен? – попитах истерично аз. – Да спра войната?! Объркали сте Различния! 

Валерий се наведе през масата и ме хвана за ръцете.

- Никой не иска от теб да се правиш на екшън героиня. Просто разбери какво иска. Не искаме нищо друго от теб. Аналитиците работят по всички версии. 

Интересно, кои ли аналитици работеха? В Прага, в Нощния патрул? Валерий ме пусна и извика келнерката. Мълчаливо плати и ме поведе за лакътя към изхода. Аз все още бях твърде шокирана от случилото се. 

- Просто разбери какво иска – повтори той и след секунди изчезна.

А аз останах насред улицата с ясното съзнание, че или ще изгоря, или ще се опърля много сериозно.