Само за твоите очи - част трета

 - Толкова ли е сериозно, наистина? – попита скептично Олег, докато се опитваше да следва черния джип на семейството в кошмарното московско движение.

С него се разбирахме без думи и в момента, в който аз и Раиса излязохме от стаята на оперативните, му беше станало ясно, че нещо не е наред. Сега обаче искаше обяснение. Беше прав. За пред него Раиса се беше правила на параноична презадоволена богаташка, която просто се опитва да привлече вниманието на богатия си съпруг (и вероятно да го изнуди за нещо скъпо). Аз обаче бях видяла съвсем друг аспект от нещата и затова вместо отговор извадих листа амбалажна хартия от чантата си и го разгънах.

- Какво е това? – попита той след един бегъл поглед върху хартията. – Прилича на кофти реквизит от филм на ужасите. 

- Именно. Само че е истинско – отговорих аз. 

Ако зад волана стоеше Глухарьов, сигурно щеше да скочи на спирачката, да свие рязко встрани и така нататък. Обаче Олег също като мен беше служител на Патрула, така че изобщо не се впечатли. Той се престрои за ляв завой и чак тогава попита:

- Как така? Да не би това да е кръв? 

- Имаш си Сила – свих рамене аз, - сканирай си го през Сумрака сам. 

Олег присви очи и наистина последва съвета ми, докато чакахме на светофара. Само след секунда изражението му коренно се промени. 

- Ама как така....

- Затова сме тръгнали – заключих аз и сгънах листа. – За да разберем. 

- Кой идиот използва истинска кръв за подобен тип ненормални бележки? – попита Олег празното пространство пред себе си. 

Напълно вярно. Така правеха или психопатите-хора, или Различни, които се занасят. Само че подобно занасяне става, когато тепърва се обучаваш в училището на Патрула. И при това не срещу хора, а срещу други Различни. 

- Някой абсолютно побъркан Различен – отговорих аз. – Затова държах ти да дойдеш с мен. 

- Различен? – хвърли ми скептичен поглед Олег. - Не ми се вярва. Никой няма да превърти така!

- Ето този – размахах аз листа под носа му, - вече е превъртял! Знаеш ли какво свалих от хартията? – не дочаках предположението му и направо изтърсих: - „Полибий“! Тоя е решил да я подлуди и да накара всички близки да я изоставят! А после, тя няма да има къде да отиде. Жената ми обясни, че има и други подобни неща в дома си. Които само тя вижда като опасни и вредни, а съпругът й смята, че има истерия.

- Значи ще се опитаме да проследим отпечатъците от силата на Различния? – изказа Олег мислите ми на глас. 

- Да се надяваме, че ги има. Тук не можах да намеря нищо. Освен „Полибий“ нямаше никакви следи. Мога само да кажа, че е много слаб маг, нищо повече. 

- Да, щом си свалила заклинанието без проблеми... – заключи той и дори не ми остави време да възразя, че мога да свалям и силни заклинания, защото изстреля следващия въпрос: – Тъмен? 

- Съмнявам се. Тъмният щеше да й направи някое заклинание от техния арсенал, или да я примами с пари и придобивки. Раиса нямаше и да си помисли да си хване съпруг-човек. 

Олег направи някаква рязка маневра и изпсува под нос. Не видях защо обаче, пък и не ме интересуваше.

- А защо мислиш, че е Светъл? – попита той леко засегнато. 

Да, макар аз да бях Универсална с уклон към Светлината, а той – Светъл маг, макар силата ни да беше свързана завинаги, Олег понякога беше много, много докачлив на тема боя. Ето сега взе навътре предположението ми, че този психопат може да е Светъл. Като него. 

- Защото се опитва да накара жената сама да дойде при него, без директна принуда, а с брутален психически тормоз – отговорих аз. – Все едно нещо му пречи директно да я принуди или да я омагьоса. Не ми се прави на тънко обиден, Олег, това са точно похвати на Светлите. Завулон сигурно би избухнал в смях ако разбере, че го цитирам, но това са точно фарисейски уловки. 

Моят любим се намръщи. Никой от нас не обичаше да говори на тая тема, но такава ни беше работата. Сега явно се засегна. 

- Значи, ако разсъждаваме в тоя ред на мисли, аз също използвам разни фарисейски уловки – каза той леко раздразнено. 

- Ако не ги беше ползвал – върнах му го аз, - щяхме да сме гаджета, откакто бях на 19. Но ти не, та не! Така че давай да прескочим личните нападки и да се върнем към случая!

Олег така се намръщи, че съвсем спокойно можеше да пробие предното стъкло на колата с някое заклинание. Пресегнах се към ръката му, която лежеше върху скоростния лост. 

- Ей! – подръпнах го аз, - Ти да не ми се разсърди?

Той не ми отговори. Ясно значи, сърдеше ми се. 

- Олег? Сериозно те питам! 

- Засегнах се – отговори той кратко. – Да смяташ, че Светлите са лицемери... Значи и мен ме смяташ за лицемер... 

- Донякъде – реших да бъда честна аз. – Хайде, де, признай си, че Светлите почти винаги извъртат нещата!

- А Тъмните – не, така ли? 

- Напротив – просто Тъмните не се опитват да изкарат, че действията им са за благото на човечеството! 

Олег рязко даде мигач и спря на една автобусна спирка. Толкова рязко, че трябваше да се хвана за вратата, за да не си ударя главата в таблото. 

- Кажи ми честно – започна той с чужд глас, - ти презираш ли ме? 

Зяпнах. Какво? Сега ли точно трябваше да си изясняваме отношенията? И откъде изскочи това?

- Светлина и Мрак, Олег, ти сериозно ли? – възкликнах в отговор. 

- Съвсем сериозно – отговори ми той. – Просто ми отговори!

- Не те презирам, глупак такъв! – поклатих глава аз. – Никога нямаше да съм с теб ако те презирах! 

Наведох се през скоростния лост и ръчната спирачка и му се увесих на врата. Той колебливо отговори на прегръдката ми. 

- Знам, че си докачлив, но никога не съм знаела, че си и обидчив на всичкото отгоре! – измърморих аз. 

- Сложно е, Наташа, много е сложно – отговори ми Олег и ме притисна към себе си. – Просто за мен делото на Светлината е...

Той не можа да довърши, защото и двамата се стреснахме от почукване по стъклото откъм неговата страна. Олег ме пусна и тогава видях, че един катаджия на средна възраст със строго изражение беше застанал пред нас и ни гледаше крайно неодобрително. Олег свали стъклото и попита:

- Има ли проблем, началник? 

- Млади човече, толкова ли нямаше къде другаде да се натискате с гаджето си, че избрахте да нарушите закона за движение по пътищата? – попита катаджията с привидна строгост. Ясно, просеше си рушвет. 

Олег се огледа невинно, все едно едва сега вижда, че е спрял на автобусна спирка. 

- Съжалявам, началник, ние с нея малко се поскарахме и отбих на първото възможно място, за да предотвратя евентуално ПТП. 

- Да предотвратите, казвате? – присви очи катаджията. – А свидетелите казват, че сте се натискали в колата!

Ясно кой ни беше спретнал внезапната проверка. До гуша да ти дойде от бдителни граждани! Олег обаче не бързаше да се опъва.

- Простете, не чух фамилията и званието Ви – каза той нехайно. 

Катаджията отдаде чест и се представи:

- Лейтенант Преображенски, ДПС, документите за проверка! 

Олег сви рамене и подаде шофьорската си книжка и талона на колата. Мен ме напушваше смях. Да спреш колеги от МВД, при това колеги на смяна в парадни униформи и то на Нова Година. А най-смешното беше, че и двамата бяхме Различни. Значи никой от нас не се беше сетил да наложи Сфера на Невнимание. Обаче пък толкова отръки ни идеше да се караме. Междувременно катаджията разгледа шофьорската книжка на Олег и попита:

- Защо спряхте тук, все пак, гражданино?

- Защото така се наложи – обясни Олег. 

- Сега ще пишем акт... – отговори той. – за неправилно паркиране. 

Сърбяха ме ръцете да направя някое заклинание. Примерно „Мътен разум“ или „Забрава“, или най-любимото на подрастващите Различни „Гумичка“ – което трие само определен момент от паметта на онзи, на когото е наложено. Ползват го в училищата, за да замазват случаите, когато преписват. Олег видя че си движа ръцете и побърза да ме улови за китката. Ясно, искаше да се оправя сам. Моят любим имаше странния навик да се оправя по човешки, когато това е възможно. Без магия. На мен също ми харесваше тази идея, но не винаги имах време да се обяснявам. Сега определено нямахме време така че по-добре да побърза. 

- А може ли да пропуснем? – попита Олег също толкова невинно. – Като за колеги? 

Катаджията не се върза. Явно му излизаха с тоя номер по сто пъти на ден. Макар че бяхме в униформа, все пак. Той какво, да не мислеше, че сме се дегизирали за празника?

- Колеги? 

- Именно. Колеги – натърти Олег и извади удостоверението от джоба си. – И аз, и дамата работим в отдела на Пятницка. Дори днес сме дежурни и сме тръгнали по едно дело. 

Лейтенантът пое удостоверението и го огледа критично. 

- Оперативни? – попита той и двамата. 

- Не, аз съм следовател – побързах да се обадя. Цветът на пагоните ни беше различен, толкова ли не беше видял? – И наистина отиваме да проверим един сигнал! – добавих леко изнервено. 

Катаджията мисли няколко минути и после върна документите на Олег. 

- Гледайде обаче да не правите повече нарушения! 

Олег кимна и побърза да се изнесе от спирката. Аз пък прихнах да се смея. 

- Защо се хилиш пък сега? – попита ме той раздразнено. 

- Защото ти отне пет минути да го уговориш да ни пусне – отговорих аз и изтрих сълзите от очите си. 

- Пусна ли ни? – опъна се той. – Пусна ни! При това без магия!

- Ето за това говоря! – възразих аз. – Ако беше Тъмен сто пъти да си му хвърлил някое заклинание. 

- Но не съм и няма да бъда! – възрази Олег разпалено. – Има неща, които могат да се решават по човешки, без магия или намеса!

- Добре, добре – предадох се аз. – Съгласна съм! Нали се изяснихме за Тъмните и Светлите! Впрочем – побързах да сменя темата, - къде е семейството?

- Той ме видя, че давам мигач и също отби. Ето ги пред нас! – посочи Олег. 

Вярно, черният джип чинно вървеше пред нас. Значи все пак бяха видели, че се караме. Возихме се в мълчание известно време, но караницата отпреди малко не ми даваше мира. 

- Олег? – попитах аз.

- А? 

- Нали не се караме? – той не отговори, така че уточних: - Заради Светлината и Мрака?

- Не се караме – отговори ми Олег, но нещо в тона му не ми харесваше. – Просто имаме различни убеждения. 

- Това не ми пречи да те обичам – реших да подчертая аз. – Въпросът е, дали ти пречи на теб?

Той ми хвърли един поглед и после отново се съсредоточи върху движението. 

- Винаги ще те обичам, Наташа. Дори и да отида в Сумрака, винаги ще те обичам! Дори и да беше Тъмна! – тук явно се сети, че малко е прекалил с обясненията в любов, защото прихна. 

- Все пак, съгласни ли сме, че може оня психопат да е Светъл? – реших да уточня аз. 

Глухарьов ме беше научил, че когато отивате да разследвате нещо е добре да сте на едно и също мнение, а не на две противоположни, защото иначе може да пропуснете много детайли. Или да се скарате пред цивилни, което пък беше още по-зле.

На Олег не му харесваше да си признае, но все пак кимна. 

- Права си. Има нещо странно. Макар да не вярвам съвсем, че е Светъл. 

- Къде ли живеят тези? – попитах аз, тъй като вече бяхме кръстосали половин Москва и в момента пъплехме по третото околовръстно. 

- Като гледам накъде сме тръгнали, ще да живеят на Рубльовка – отговори Олег и зави след джипа към отклонението за МКАД. – Като всички тузари. 

- Това обяснява защо първи тръгнаха да предлагат рушвет – заключих аз. – От там има да се връщаме два часа до отдела... 

- Така е. Но да стигнем до там първо. 

Джипът пред нас караше със завидна скорост. Явно изобщо не се страхуваше от катаджии. За всеки случай наложих няколко стандартни за Различните заклинания, за да не ни спре някой по-бдителен служител на ДПС. Така и не запомних какво точно значи това проклето съкращение. 

Оставаше да видим какви са тия проблеми в Рая, които имаха нашите двама потърпевши. Ако живееш на Рубльовка и си опрял дотам, че да се осланяш на МВД, а не на връзки тук и там или не искаше да се вдига много шум, или по някаква причина всички други възможности вече бяха изчерпани. На нас ни оставаше да разберем кое от двете е.

Само за твоите очи - част втора

Оставих чая на бюрото и си придадох възможно най-канцеларския вид. Интересно пък за какъв дявол се бяха довлекли в районното навръх Нова година? Обикновено оплаквания постъпваха към четири-пет-шест сутринта на втори януари, когато поизтрезнеят. Сега обаче? 

- Не е ли малко прекалено да сложат лейтенант на пропуска? – вдигна вежди мъжът и огледа пагоните ми преценяващо. – При това в парадна униформа? – додаде той.

Присвих очи. Странно начало на разговора. Реших обаче да не се заяждам точно сега и отговорих:

- Просто замествам колега. А колкото до униформата – заповед от началството. 

Жената междувременно не ми беше обърнала внимание. Вместо това оглеждаше стените на районното все едно ги вижда за пръв път. Определено не бяха от нашия район. 

- С какво мога да помогна? – попитах аз малко по-високо от необходимото, за да ми обърне внимание.

- Ами ние сме дошли, всъщност... за подаване на сигнал сме дошли... – проточи жената. 

- Какво е естеството на престъплението? – минах аз веднага към следователския речник на Глухарьов и се наведох напред. 

По емпиричен път бях установила, че когато говориш като канцеларски плъх вдъхваш повече доверие на потърпевшите. При разпит беше точно обратното – колкото по-просташки се изразяваш, толкова повече се плашат задържаните. Сега двамата пред мен си размениха многозначителни погледи.

- Ами, имаме подозрения, че ни следят – отговори жената и се огледа страхливо. 

Станах и излязох от мястото си в будката на дежурния. Двамата отстъпиха крачка назад, все едно съм чумава. 

- Ако подозренията ви са основателни е нужно да се назначи проследяване. И то само ако преди това сте свидетелствали против някой криминален с присъда. И тази присъда е приключила преди около месец-два, най-много. Ако смятате, че ви следят бивши съпрузи, роднини или познати, подобна мярка няма да бъде предприета, без значение от вашите съображения – изрецитирах аз любимата пледоария на Глухарьов против досадни мнителни пенсионери. – Така че бих ви посъветвала да проверите контактите си преди да подадете жалба. 

- А днес може ли да подадем? – попита с надежда жената, все едно онова, което току-що й казах е влязло през едното ухо и излязло през другото. На ти сега. 

Най-много ги обичам такива. Нищо не са ти направили, но ти иде да им откъснеш главата. Защото ти е повече от ясно, че нищо няма. Обаче какво да се прави – работа. Както лекарят е длъжен да преглежда хипохондрици, така и ние в МВД бяхме длъжни да приемаме подобни сигнали. 

- По принцип – можете – отговорих аз. – Но няма как да я приема в момента, защото трябва да остана на пропуска до връщането на колегата. А и след това – свих рамене аз точно по начина, който ме влудяваше преди да започна да работя в отдела, - сами разбирате, празници са. Така че жалбата ще бъде разгледана подробно и цялостно едва другата седмица. 

Мъжът и жената се спогледаха. Технически, казвах самата истина. Някак си не исках да ги лъжа. 

- А няма ли други начини? – попита мъжът след като жената му кимна едва забележимо. – Да ускорим процеса? 

Вдигнах вежди. Те май бяха решили да предлагат рушвет. А при нас тъкмо беше цъфнала проверка... Дали пък не бяха и те проверяващи? Присвих очи и ги сканирах през Сумрака. Хора. Това беше добре. Но май наистина имаха някакъв проблем, защото откровено се надяваха, че рушветът ще помогне. 

Добре, да се опитаме да направим едно добро. Празници са, все пак...

- Хм – казах на глас, - няма да има нужда да ускоряваме процеса толкова много. Но ще се наложи да почакате час-два преди да мога да взема разрешение от началството. А и колегата ми трябва да се върне скоро. 

Те се спогледаха и после чинно се настаниха на една пейка до вратата. Аз пък пратих есемес на Олег да го питам къде е. Обясних, че съм на пропуска. Върна ми съобщение, че идва до пет минутки. 

Наистина дойде. След петнайсет минути обаче. Видя чакащите на пейката и ме попита полугласно:

- Защо са тук?

- Искат да подадат сигнал, че някой ги следи – обясних аз също толкова тихо. – Ще им помогнеш ли? Аз съм вързана тук и не мога да приема жалбата. Когато Толик си довлече задника, да отидем да проверим.

- Защо си се впрегнала така? – сви рамене той. – Кой знае каква параноя ги гони? Жената изглежда ужасена. 

- Именно – натъртих аз, – нещо не ми харесва. Предложиха рушвет, представяш ли си?

- Разбирам – заключи той. – Да ги водя ли?

- Давай! 

Олег подбра двамата тъжители към стаята на оперативните. Те щяха да приемат документите и да се оправят с бумагите. А аз или някой от другите следователи просто щеше да приеме делото. Това беше честа и много удобна практика, когато не достигат кадри. А точно в момента половината личен състав се занимаваше с ония от министерството. Някак си не ми се искаше да тропосам случая на Агапов и Черенков. Тези двамата са такива идиоти, че със сигурност вече бяха на градус. А нещо ме глождеше. Все едно не е просто параноя. 

Двамата тъжители се спряха пред прозорчето на будката очаквателно. Ясно, бяха се надявали да ги взема аз. Обаче точно сега нямаше как. 

- Вървете, вървете – махнах с ръка аз. – После ще дойда да приема жалбата и да проверим на място как стоят нещата! 

- Благодарим ви! – усмихна ми се мъжът признателно. – Ние обезателно ще...

- Няма нужда – прекъснах го аз преди да е изръсил нещо, за което да пиша три кофи мастило пред началството. – Сега вървете да изложите случая и оплакванията си! Аз ще дойда при първа възможност. 

След това се облегнах назад, доволна от успеха на канцеларския си език. Какво ли не прави една година и нещо в милицията? Странно нещо е животът, наистина. 

Интересно какво толкова ги беше стреснало? Отпих от чая и се намръщих – вече беше към точката на замръзване. Поради кучия студ навън, и в районното, въпреки парното отопление, пак беше хладничко. Така че всички дружно се греехме с чаши чай. Къде успешно, къде не толкова. Оставих чая и пуснах печката-духалка. Нямаше как да стана от тук за нова чаша преди да се върне истинският дежурен.

Останалата част от заместването на Толик мина без нови тъжители и момчето наистина се върна с пет торби храна. 

- Защо толкова малко? – намръщих се аз, докато му помагах да ги крием под бюрото и в стаята на дежурните. 

- Нали за трийсет души? За обяд? – повтори поръчката той. – Вечерта ще пазаруват момчетата с патрулката. Че много има да се носи. 

- Аха – съгласих се аз. 

Бях виждала какво количество храна се изяждаше на елементарен запой, така че не тръгнах да се обяснявам. Доколкото ми беше известно, в приготовленията тази година бяха замесени и половинките на повечето личен състав. Така че към седем-осем се очакваше върволица от хора, натоварени с кутии, тенджери и тави пълни с храна. Пиенето, доколкото знаех от Глухарьов, вече чака надлеждно заключено в склада с веществените доказателства. Дори и да го намерят при проверката, винаги можехме да кажем, че е иззето при акция. Да се опитат да ни опровергаят. Защото то НАИСТИНА беше иззето при акция. И съвсем по устав щеше да бъде унищожено...

Оставих Толик обратно да дежури и отидох да проверя какво прави Олег. Тъжителите бяха изчезнали с него преди повече от час, така че се надявах да не са изгубили съвсем търпение.

- Съжалявам, че се забавих – извиних се аз и побързах да се настаня до Олег. – Какво имаме тук? – попитах и взех да прочета жалбата написана със ситен и подреден женски почерк.

- Някой следи жена ми – обясни мъжът, недочакал да изчета какво е написала тя. 

- Хм, ще се разберем – отговорих аз по маниера на Глухарьов, когато иска да прочете нещо, а някой досаден тъжител му пречи. 

В жалбата наистина се казваше, че гражданката Раиса Ивановна Ремко (очевидно съпругата) ежедневно е преследвана. Тормозът обаче продължава и у дома. Телефонът звъни без да има причина. Гражданката изпитвала постоянна тревожност и чувствала, че някой я наблюдава. Странно, тя да не беше сбъркала психиатъра си с нас? 

Погледнах Олег и той сви рамене. Можеше и да е откачалка, но една невроза не беше причина за чак такова държание. Освен това се виждаше, че съпругът й наистина й вярва. Нещо я беше ужасило дотолкова, че е успяла да го убеди да дойдат при нас за жалба. Ако я смяташе за откачалка, никога не би го направил. Нещо не ми се връзваше и предполагах, че отговорите ги знае само и единствено дамата пред мен. 

- Господа – обадих се аз, - бихте ли ни оставили с Раиса насаме? 

Мъжете се спогледаха, но все пак станаха и излязоха. Подпрях се на бюрото с възможно най-авторитетната си стойка и попитах направо:

- Раиса Ивановна, кажете ми честно, това опит ли е да привлечете вниманието на съпруга си? 

Жената срещу мен примига. 

- Какво искате да кажете? – изписка тя на фалцет.

Звучеше възмутена, прекрасно, значи можех да я накарам да си изпусне нервите и да изплюе камъчето по-бързо. Станах и се преместих на плота на бюрото. Така правеше Сергей, когато иска да сплаши някого. Почти винаги работи. Особено когато страшен следовател с вид на рецидивист ти виси на главата. Буквално. Да видим дали на мен ще ми се получи...

- Онова, което виждам – вие сте красива, поддържана жена, а съпругът Ви изглежда е заможен – започнах аз делово. – Предполагам, че отделя доста време на работата си. Това със следенето да не е накакъв женски трик, за да му привлечете вниманието? Защото в такъв случай вероятно ще изгубите нашето и своето време в търсене на нещо, което го няма. 

Стараех се да звуча логично и умерено строго. Де да ги знам какви са и дали няма веднага да поискат да се оплачат на началството, а точно в момента това никак не беше добра идея. Защото имаше твърде много началство. Жената се озърна уплашено и започна да рови в чантата си. Само това ми липсваше! Глухарьов ме беше предупредил, че никога, ама абсолютно никога не се взема рушвет в кабинета. Защото парите почти винаги са белязани и няма как да докажеш, че си ги получил по друг начин. Тогава не бях тръгнала да споря и точно сега неговите думи светнаха в главата ми като сигнална лампа.

- Няма нужда! – вдигнах ръка аз, но та продължи да ровичка нещо. 

- Не казах на Борис, но на вас ще кажа, за да ми повярвате – обясни тя с треперлив глас и ми подаде лист амбалажна хартия, сгънат на четири. – Той никога не би ми повярвал, би ме сметнал за луда, но аз...

Тя се задави със сълзи и аз побързах да отворя листа. Беше абсолютно празен. 

- Какво значи това? – попитах аз. 

- Не виждате ли? – попита тя притеснено. – Не виждате, нали? Значи наистина полудявам!

Раиса вече ревна с глас и обхвана главата си с ръце. Тук ставаше нещо. Погледнах през Сумрака и листът се оказа омагьосан. Пак беше празен, на пръв поглед, но обвит със заклинание. Хитро и проклето заклинание, което носеше древно име „Полибий“ по името на един хитър грък, който измислил начин да пренася тайни послания обръщайки ги в цифри. В случая, посланието на листа беше кодирано само за тази жена. Тя би могла да прочете написаното, а за другите хора ще изглежда като луда откачалка, която вижда съобщения изписани с кръв върху огледалото в банята. Точно като по филмите на ужасите. Красота! Значи имаше някой Различен, който определено се опитваше да я изкара луда. Но защо?

Лесно преодолях защитата срещу други Различни – вероятно авторът на посланието не беше с кой знае колко висок ранг. Листът мигом се изпълни с текст, от който кръвта ми се смрази. Защото, като начало, беше написан с истинска кръв. Не исках да знам каква. В Сумрака кръвта от живи същества свети, направо фосфоресцира. 

„Ще бъдеш моя завинаги“ пишеше на листа „или и ти, и онези, които обичаш ще умрат.“

На ти сега. Най-много обичах влюбени психопати-Различни. Срещаха се рядко, но когато превъртяха, беше качествено и завинаги. Поне докато не ги хванат Сивите. Сега Различният явно беше побеснял, че дамата е избрала човек вместо него и беше решен да си отмъсти. Като я подлуди. И нея, и хората около нея. 

Бавно оставих листа на масата като междувременно снех заклинанието напълно. 

- Не сте луда – казах аз – ето!

Раиса погледна невярващо към листа. Взе го в ръце и прочете посланието поне три пъти. Пипна хартията, а после погледна мен. 

- Но как? 

- Това сега няма значение – обясних аз, - важното е да проверим случая възможно най-бързо. Хайде! Да вървим да кажем на мъжете! Тръгваме веднага!

Тя не тръгна да спори. Аз събрах листа в джоба си и излязох след нея. Един поглед към Олег беше достатъчен. С него се разбираме без думи. Той просто отиде до дежурния да напише бележка до началниците ни и да прибере палтото ми. После, без много обяснения се качихме по колите на път за дома на тази странна двойка. 

Защото от съобщението на онзи лист амбалажна хартия ми беше станало ясно, че някъде в предновогодишна Москва броди побъркан от любов Различен. Който е забравил за Договора, за Патрулите или за задълженията си и заслепен от любовта към една човешка жена беше решил да съсипе живота й. С всички възможни средства. 

А съдейки по писмото, явно нямахме много време да го спрем. 

Само за твоите очи - част първа

 - Адски мразя да съм на наряд в тоя студ - измърмори Сергей и за десети път си оправи яката на якето. 

Бях съгласна с него - разнасянето на призовки в следобеда на Нова Година определено не ми беше
мечтата на живота. Да не говорим, че навън беше кучи студ - минус двайсет и поледица. Общо-взето, в такова време никаква връхна дреха не помагаше както трябва.

- А да ти напомням ли чие шмекеруване ни докара до тук? - заядох се аз. - Ако си беше траял пред Зимина за контрабандната водка, можеше и да не ни натресе дежурство!

Моят колега не отговори. Бях права. Преди две седмици, в самото начало на декември, бяхме участвали в хайка за нелегален склад с алкохол. Целият отдел, без изключение. В резултат на това, всеки получи по дял от "плячката". Тихомълком, разбира се. Какво ги интересува властите дали сме заловили два тона и половина нелегална водка или просто два тона? Да, ама не, Глухарьов да вземе да изтърси пред гаджето си за какво става дума. И ето ни сега нас двамата, в навечерието на Новата година, крачехме из замръзналия от студ район с призовки в ръце. Беше повече от сигурно, че няма да има на кого да ги предадем, но това беше един от начините на Зимина да ни накаже. Впрочем, не само нас - всеки един замесен беше наказан така, че да му е най-гадно. И всички целокупно и без право на възражения бяхме насадени дежурни навръх празника.

Стас Карпов например получи канцеларска работа. В която не го бива, която мрази и работи всички новаци да я вършат. Агапов и Черенков ги пратиха с участъковите, не разбрах за какво. Ясно беше, че не са никак доволни от развоя на събитията. А мен и моят колега ни пратиха да разнасяме призовки. От това по-хубаво начало на празника, здраве му кажи! 

Леденият вятър брулеше ушите ми и много ми се искаше да вървя на завет, но точно в тоя проход между високите блокове духаше като фуния. Продължихме да вървим като минах зад гърба на Глухарьов – нека него го духа вятъра малко. Преборихме се с прохода и излязохме на относително заветно място. 

Той тръгна да пуши, а аз се насочих към малкото пространство огряно от слънцето. Хич не ми се говореше. 

- Добре де - призна си мрачно Глухарьов след малко, - виновен съм! Раздрънках се и ни лефнаха. 

- Именно - натъртих аз. - ТИ се раздрънка и ни наказаха всички! А аз имах планове да прекарам празниците с Олег, между другото!

Глухарьов потъна в облак дим – къде от цигарата, която все пак беше успял да запали, къде от студа. Явно беше изпуфтял, но ми беше толкова студено, че не го бях чула. 

- Я стига! - махна с ръка той. - Твоят Олег също го нахендриха, ако не си спомняш. При това далеч преди нас двамата с тебе! Не ме изкарвай виновен и за международното положение! - мина в настъпление Сергей и изгледа кръвнишки леда под краката си. 

Уцели. Прав беше. Макар, че точно в момента силно ми се искаше наистина да го обвинявам за всичко. 

- Да, вярно - увесих нос аз. 

Още в началото на месеца се разбра, че ще ни идват на проверка някакви важни клечки от министерството. Които щели да се връщат от среща на върха не знам къде си. Та, тях някой трябваше да ги посрещне на летището и изобщо да ги обгрижва. И естествено, тази важна задача я дадоха на Олег. Защо точно на него, не бях съвсем сигурна, но Карпов определено можеше да разчита на него. Може би затова. 

Дотук с плановете ни да отидем до Байкал - много исках да го видя замръзнал и той ми беше обещал да ме заведе. 

Сергей имаше право, но това не означаваше, че съм му по-малко бясна. В следващите няколко минути се гледахме злобно. Аз – защото ми беше студено, а той – защото му беше писнало да му натяквам. Когато Зимина ни привика всичките за наказание и ни крещя в продължение на цял час, тогава ми идеше да му откъсна главата. А от този момент нататък не спирах да се заяждам. Сергей обикновено имаше акъл за далавери, както сам се изразяваше, но точно този път здраво се беше издънил. 

- Гледай от хубавата страна - подкачи ме той след малко, - всички ще сме заедно на масата тази вечер. Дори и Ира не можа да се измъкне от дежурството. 

Той се изхили злорадо. Явно идеята, че и началникът който ни е наказал няма да се измъкне от собственото си наказание му беше безкрайно смешна. Мен обаче в тоя леден следобед това ме топлеше твърде малко. Още повече, че се чувствах като пингвин. 

- Аха - и всички сме в парадни униформи заради ония важни клечки - мрачно додадох аз. - Знаеш колко много мразя да сервилнича. 

Наистина, както никога на Нова Година, ни бяха накарали да облечем парадните униформи. Красиви бяха. Ако ги обличаш рядко. Бяла риза, два тона по-тъмна от нормалната униформа, лъскави копчета. Да де, ама в това нещо замръзваш от студ през зимата и умираш от жега през лятото. 

И само като си представях, че трябва да козирувам на някакви си от министерството, просто откачах. 

- Едва ли ще ти се наложи да сервилничиш - успокои ме моят колега. - Те изобщо няма да ни гледат нас, но така за всеки случай.

- А за какъв дявол идват на проверка точно по празниците? - възнегодувах аз за кой ли път. - Толкова ли не могат да изчакат да мине новата година?

Наистина, кой изобщо идваше на проверка по това време от годината? И защо, по дяволите?! 

- Проверяват състоянието на дисциплината в редиците на МВД, защото именно по празниците се наблюдава погазване на устава - патетично изрецитира Глухарьов текстът на сводката, която бяха изпратили от министерството преди две седмици и изгаси фаса в най-близката фасада под неодобрителния ми поглед. 

Понякога бюрократичните глупости ме побъркваха. 

- Дрън-дрън - възразих аз. - На всички им е ясно, че на тоя ден всички са мъртво пияни. 

- Всички - да, но ние с тебе не - мрачно добави моят колега. - Поне докато не мине проверката...

- Аха, и да напомням ли кой се издъни? – продължих да натяквам аз.

- Ей, я момент!? – махна ми той с ръка да спра. – Стоп! Аз нямам нищо общо с тая проверка!

Свих рамене. Заради проверката обаче нещата бяха още по-гадни. Истината беше, че не се заяждах, защото наистина му бях бясна, но просто като се заяждах с него не ми тракаха зъбите от студ и не мислех, че замръзвам. 

Тръгнахме да се връщаме обратно към отдела. Повечето от нашите „клиенти“ бяха или мъртвопияни, или просто ги нямаше вкъщи. Нищо чудно, предвид коя дата бяхме. Вятърът се усилваше все повече и започвах да си мечтая за чаша горещ чай. Колкото по-горещ, толкова по-добре. Най-добре в точка на кипене...

- И все пак, за тая разходка си виновен ти! – обадих се ни в клин, ни в ръкав. 

- Аха – обърна се той толкова рязко, че едва не се блъснах в него, - а да те питам защо взе водката тогава? А?

- Не съм я взимала – опънах се аз, - вие ми я дадохте!

Той прихна да се смее. Със сълзи, които бяха на ръба да замръзнат по лицето му. Смя се дълго и гръмогласно. Скръстих ръце на гърдите си и го изчаках да млъкне. 

- Драга моя Наташенка, вече си една от нас – отговори ми той накрая. - Говориш като типично продажно ченге.

- О, я се разкарай! – изръмжах аз и хвърлих но него първата попаднала ми пред очите буца сняг.

Той се отърси като бяла мечка, но не последва ответен удар. Истината беше, че в тая беля ни бяха вкарали оперативните. Както винаги. Защото делото се водеше на Сергей и по дефиниция на мен също. Беше доста голяма работата, така че следственият и оперативния отдел си сътрудничеха. Което не се случваше често – Карпов и Глухарьов да са на едно и също мнение за далавери. След успешния край на операцията, беше повече от ясно, че ще има и по нещо за участниците и първата идея беше да се „усвои“ от наличната стока. Е, много хубаво я усвоихме, няма що! Добре поне, че Зимина не успя да изземе наличното. Всички като един се бяха опънали и ето ти сега наказание. Но единственият въпрос, по който бяха на едно мнение всички в МВД, без значение от чин и занятие, беше именно пиячката. 

След три часа безуспешно кръстосване на района се бяхме предали, че няма да разнесем почти нищо онзи следобед, така че някъде към четири часа се върнахме в отдела. Там ни посрещнаха със съчувствени погледи, защото се налагаше да ни свалят палтата с длето и газова горелка, дотолкова бяхме замръзнали. 

- Толик – подвикна моят колега на дежурния, докато се бореше с побелялото си от лед яке, - я ни свари по един чай, че топките ми замръзнаха!

- Ще има да чакаш, Серьога – подкачи го Антошин, най-добрият му приятел. – Зимина ви вика!

Човекът съвсем небрежно се беше подпрял на касата на вратата точно до нас и ни гледаше нахално. Тези двамата имаха доста сложни взаимоотношения. Много, много сложни. И точно в момента Сергей удостони най-добрия си приятел с убийствен поглед. 

Антошин обаче устоя и повтори:

- Айде отивай, че Зимина вече е напушена. Търси те от час!

С Глухарьов се спогледахме. Сега пък какво? Две наказания за едно дежурство щяха да ми дойдат много. Изпухтях и го сръгах да тръгваме. Колкото по-бързо приключехме с това, толкова по-добре. 

- Хайде да вървим! 

- Има да чакаш, Алексеева! – провикна се въпросния Толик от мястото си зад бюрото. – Тебе никой никъде не те е викал! Така че не се бутай!

Странна работа, през последната година и половина, мъмрене за Сергей означаваше и мъмрене за мен. Или обратното – когато Великите ми триеха сол на главата, триеха сол и на неговата. Така че определено беше интересно защо викат само него и какво толкова се беше случило?

Погледнах Сергей учудено, но той ми направи знак да не се заяждам точно днес. На всички вече ни се искаше да свърши тая проклета смяна и да седнем на софрата. Сергей беше обещал, че тази година всички ще ядем заедно, в отдела. Определено вече ми се искаше да помързелувам. Но не би. 

А въпросният Толик имаше нужда от урок. Адски мразя да ми се правят на началници. Особено, когато човекът е с по-нисък чин от мен. 

- В такъв случай, Толик, вдигай си задника и марш да правиш чай! – изкомандвах аз и му махнах по посока на кабинета ми. 

Нали беше дежурен, така и така ключът от кабинета ни с Глухарьов беше у него. Да върви да вари чай, че да му дойде акъла! Въпросният Толик, иначе младши сержант Анатолий Челябин беше нов в отдела и всички си позволяваха да го юркат. Сега обаче проявяваше изключителен инат. 

Погледнах към Сергей за помощ. Явно аз не бях достатъчно страшна.

- Айде, нали чу какво ти се така? – смъмри го Глухарьов. – Отивай! А аз отивам при началството да видим какви точно сте ги надробили сега. 

- Сме ги надробили, Серьога – поправи го Антошин. – Този път всички сме в кюпа. Важните клечки дойдоха преди час и в момента правят ревизия на цялата документация... На цялото районно. 

- Ето сега я закъсахме... – заключих на глас, а моят колега изруга под нос и хукна към кабинета на Зимина. 

По принцип, проверката на документацията е смърт за всеки канцеларски плъх. Ние не правехме изключение. И то точно на Нова година... Чий болен мозък жаден за още звездички по пагоните го беше измислил това и защо точно ние?

- Не се впрягай, Наташка – свойски ме потупа Антошин по рамото, явно усетил какво ми се върти в главата - Карпов също е вътре. И от отдел „Кадри“ ги привикаха. И началникът на патрулните също е там. Ще се справят – намигна ми той. 

Междувременно Толик се върна с чаша чай и прекарах няколко минути в това да възвърна нормалното си кръвообращение. Горещата течност бавно-бавно върна към живот изтръпналите ми крайници. Седнах на единия от столовете зад бюрото на Толик – когото пратих до бакалията зад ъгъла за храна за всички (към момента на смяна бяхме повече от трийсет души). Обещах, че ще го покрия за два часа и момчето изчезна. Надявах се наистина да се върне с храна, защото иначе щях да обядвам мозъка му. Буквално. Не, какви ги говоря, за такова нещо отивам на Трибунал на секундата и е почти сигурно (освен ако Завулон не ми даде право на жертвоприношение или Хесер лиценз за върколак), че ще ме развъплътят...

Тъкмо се наканих да пусна новогодишната програма по телевизорчето и през вратата влязоха двама души. Мъж и жена, много елегантни. Отдалече се виждаше, че не са от този квартал. Интересно, дали не ги бяха обрали?