Бях съгласна с него - разнасянето на призовки в следобеда на Нова Година определено не ми беше
мечтата на живота. Да не говорим, че навън беше кучи студ - минус двайсет и поледица. Общо-взето, в такова време никаква връхна дреха не помагаше както трябва.
- А да ти напомням ли чие шмекеруване ни докара до тук? - заядох се аз. - Ако си беше траял пред Зимина за контрабандната водка, можеше и да не ни натресе дежурство!
Моят колега не отговори. Бях права. Преди две седмици, в самото начало на декември, бяхме участвали в хайка за нелегален склад с алкохол. Целият отдел, без изключение. В резултат на това, всеки получи по дял от "плячката". Тихомълком, разбира се. Какво ги интересува властите дали сме заловили два тона и половина нелегална водка или просто два тона? Да, ама не, Глухарьов да вземе да изтърси пред гаджето си за какво става дума. И ето ни сега нас двамата, в навечерието на Новата година, крачехме из замръзналия от студ район с призовки в ръце. Беше повече от сигурно, че няма да има на кого да ги предадем, но това беше един от начините на Зимина да ни накаже. Впрочем, не само нас - всеки един замесен беше наказан така, че да му е най-гадно. И всички целокупно и без право на възражения бяхме насадени дежурни навръх празника.
Стас Карпов например получи канцеларска работа. В която не го бива, която мрази и работи всички новаци да я вършат. Агапов и Черенков ги пратиха с участъковите, не разбрах за какво. Ясно беше, че не са никак доволни от развоя на събитията. А мен и моят колега ни пратиха да разнасяме призовки. От това по-хубаво начало на празника, здраве му кажи!
Леденият вятър брулеше ушите ми и много ми се искаше да вървя на завет, но точно в тоя проход между високите блокове духаше като фуния. Продължихме да вървим като минах зад гърба на Глухарьов – нека него го духа вятъра малко. Преборихме се с прохода и излязохме на относително заветно място.
Той тръгна да пуши, а аз се насочих към малкото пространство огряно от слънцето. Хич не ми се говореше.
- Добре де - призна си мрачно Глухарьов след малко, - виновен съм! Раздрънках се и ни лефнаха.
- Именно - натъртих аз. - ТИ се раздрънка и ни наказаха всички! А аз имах планове да прекарам празниците с Олег, между другото!
Глухарьов потъна в облак дим – къде от цигарата, която все пак беше успял да запали, къде от студа. Явно беше изпуфтял, но ми беше толкова студено, че не го бях чула.
- Я стига! - махна с ръка той. - Твоят Олег също го нахендриха, ако не си спомняш. При това далеч преди нас двамата с тебе! Не ме изкарвай виновен и за международното положение! - мина в настъпление Сергей и изгледа кръвнишки леда под краката си.
Уцели. Прав беше. Макар, че точно в момента силно ми се искаше наистина да го обвинявам за всичко.
- Да, вярно - увесих нос аз.
Още в началото на месеца се разбра, че ще ни идват на проверка някакви важни клечки от министерството. Които щели да се връщат от среща на върха не знам къде си. Та, тях някой трябваше да ги посрещне на летището и изобщо да ги обгрижва. И естествено, тази важна задача я дадоха на Олег. Защо точно на него, не бях съвсем сигурна, но Карпов определено можеше да разчита на него. Може би затова.
Дотук с плановете ни да отидем до Байкал - много исках да го видя замръзнал и той ми беше обещал да ме заведе.
Сергей имаше право, но това не означаваше, че съм му по-малко бясна. В следващите няколко минути се гледахме злобно. Аз – защото ми беше студено, а той – защото му беше писнало да му натяквам. Когато Зимина ни привика всичките за наказание и ни крещя в продължение на цял час, тогава ми идеше да му откъсна главата. А от този момент нататък не спирах да се заяждам. Сергей обикновено имаше акъл за далавери, както сам се изразяваше, но точно този път здраво се беше издънил.
- Гледай от хубавата страна - подкачи ме той след малко, - всички ще сме заедно на масата тази вечер. Дори и Ира не можа да се измъкне от дежурството.
Той се изхили злорадо. Явно идеята, че и началникът който ни е наказал няма да се измъкне от собственото си наказание му беше безкрайно смешна. Мен обаче в тоя леден следобед това ме топлеше твърде малко. Още повече, че се чувствах като пингвин.
- Аха - и всички сме в парадни униформи заради ония важни клечки - мрачно додадох аз. - Знаеш колко много мразя да сервилнича.
Наистина, както никога на Нова Година, ни бяха накарали да облечем парадните униформи. Красиви бяха. Ако ги обличаш рядко. Бяла риза, два тона по-тъмна от нормалната униформа, лъскави копчета. Да де, ама в това нещо замръзваш от студ през зимата и умираш от жега през лятото.
И само като си представях, че трябва да козирувам на някакви си от министерството, просто откачах.
- Едва ли ще ти се наложи да сервилничиш - успокои ме моят колега. - Те изобщо няма да ни гледат нас, но така за всеки случай.
- А за какъв дявол идват на проверка точно по празниците? - възнегодувах аз за кой ли път. - Толкова ли не могат да изчакат да мине новата година?
Наистина, кой изобщо идваше на проверка по това време от годината? И защо, по дяволите?!
- Проверяват състоянието на дисциплината в редиците на МВД, защото именно по празниците се наблюдава погазване на устава - патетично изрецитира Глухарьов текстът на сводката, която бяха изпратили от министерството преди две седмици и изгаси фаса в най-близката фасада под неодобрителния ми поглед.
Понякога бюрократичните глупости ме побъркваха.
- Дрън-дрън - възразих аз. - На всички им е ясно, че на тоя ден всички са мъртво пияни.
- Всички - да, но ние с тебе не - мрачно добави моят колега. - Поне докато не мине проверката...
- Аха, и да напомням ли кой се издъни? – продължих да натяквам аз.
- Ей, я момент!? – махна ми той с ръка да спра. – Стоп! Аз нямам нищо общо с тая проверка!
Свих рамене. Заради проверката обаче нещата бяха още по-гадни. Истината беше, че не се заяждах, защото наистина му бях бясна, но просто като се заяждах с него не ми тракаха зъбите от студ и не мислех, че замръзвам.
Тръгнахме да се връщаме обратно към отдела. Повечето от нашите „клиенти“ бяха или мъртвопияни, или просто ги нямаше вкъщи. Нищо чудно, предвид коя дата бяхме. Вятърът се усилваше все повече и започвах да си мечтая за чаша горещ чай. Колкото по-горещ, толкова по-добре. Най-добре в точка на кипене...
- И все пак, за тая разходка си виновен ти! – обадих се ни в клин, ни в ръкав.
- Аха – обърна се той толкова рязко, че едва не се блъснах в него, - а да те питам защо взе водката тогава? А?
- Не съм я взимала – опънах се аз, - вие ми я дадохте!
Той прихна да се смее. Със сълзи, които бяха на ръба да замръзнат по лицето му. Смя се дълго и гръмогласно. Скръстих ръце на гърдите си и го изчаках да млъкне.
- Драга моя Наташенка, вече си една от нас – отговори ми той накрая. - Говориш като типично продажно ченге.
- О, я се разкарай! – изръмжах аз и хвърлих но него първата попаднала ми пред очите буца сняг.
Той се отърси като бяла мечка, но не последва ответен удар. Истината беше, че в тая беля ни бяха вкарали оперативните. Както винаги. Защото делото се водеше на Сергей и по дефиниция на мен също. Беше доста голяма работата, така че следственият и оперативния отдел си сътрудничеха. Което не се случваше често – Карпов и Глухарьов да са на едно и също мнение за далавери. След успешния край на операцията, беше повече от ясно, че ще има и по нещо за участниците и първата идея беше да се „усвои“ от наличната стока. Е, много хубаво я усвоихме, няма що! Добре поне, че Зимина не успя да изземе наличното. Всички като един се бяха опънали и ето ти сега наказание. Но единственият въпрос, по който бяха на едно мнение всички в МВД, без значение от чин и занятие, беше именно пиячката.
След три часа безуспешно кръстосване на района се бяхме предали, че няма да разнесем почти нищо онзи следобед, така че някъде към четири часа се върнахме в отдела. Там ни посрещнаха със съчувствени погледи, защото се налагаше да ни свалят палтата с длето и газова горелка, дотолкова бяхме замръзнали.
- Толик – подвикна моят колега на дежурния, докато се бореше с побелялото си от лед яке, - я ни свари по един чай, че топките ми замръзнаха!
- Ще има да чакаш, Серьога – подкачи го Антошин, най-добрият му приятел. – Зимина ви вика!
Човекът съвсем небрежно се беше подпрял на касата на вратата точно до нас и ни гледаше нахално. Тези двамата имаха доста сложни взаимоотношения. Много, много сложни. И точно в момента Сергей удостони най-добрия си приятел с убийствен поглед.
Антошин обаче устоя и повтори:
- Айде отивай, че Зимина вече е напушена. Търси те от час!
С Глухарьов се спогледахме. Сега пък какво? Две наказания за едно дежурство щяха да ми дойдат много. Изпухтях и го сръгах да тръгваме. Колкото по-бързо приключехме с това, толкова по-добре.
- Хайде да вървим!
- Има да чакаш, Алексеева! – провикна се въпросния Толик от мястото си зад бюрото. – Тебе никой никъде не те е викал! Така че не се бутай!
Странна работа, през последната година и половина, мъмрене за Сергей означаваше и мъмрене за мен. Или обратното – когато Великите ми триеха сол на главата, триеха сол и на неговата. Така че определено беше интересно защо викат само него и какво толкова се беше случило?
Погледнах Сергей учудено, но той ми направи знак да не се заяждам точно днес. На всички вече ни се искаше да свърши тая проклета смяна и да седнем на софрата. Сергей беше обещал, че тази година всички ще ядем заедно, в отдела. Определено вече ми се искаше да помързелувам. Но не би.
А въпросният Толик имаше нужда от урок. Адски мразя да ми се правят на началници. Особено, когато човекът е с по-нисък чин от мен.
- В такъв случай, Толик, вдигай си задника и марш да правиш чай! – изкомандвах аз и му махнах по посока на кабинета ми.
Нали беше дежурен, така и така ключът от кабинета ни с Глухарьов беше у него. Да върви да вари чай, че да му дойде акъла! Въпросният Толик, иначе младши сержант Анатолий Челябин беше нов в отдела и всички си позволяваха да го юркат. Сега обаче проявяваше изключителен инат.
Погледнах към Сергей за помощ. Явно аз не бях достатъчно страшна.
- Айде, нали чу какво ти се така? – смъмри го Глухарьов. – Отивай! А аз отивам при началството да видим какви точно сте ги надробили сега.
- Сме ги надробили, Серьога – поправи го Антошин. – Този път всички сме в кюпа. Важните клечки дойдоха преди час и в момента правят ревизия на цялата документация... На цялото районно.
- Ето сега я закъсахме... – заключих на глас, а моят колега изруга под нос и хукна към кабинета на Зимина.
По принцип, проверката на документацията е смърт за всеки канцеларски плъх. Ние не правехме изключение. И то точно на Нова година... Чий болен мозък жаден за още звездички по пагоните го беше измислил това и защо точно ние?
- Не се впрягай, Наташка – свойски ме потупа Антошин по рамото, явно усетил какво ми се върти в главата - Карпов също е вътре. И от отдел „Кадри“ ги привикаха. И началникът на патрулните също е там. Ще се справят – намигна ми той.
Междувременно Толик се върна с чаша чай и прекарах няколко минути в това да възвърна нормалното си кръвообращение. Горещата течност бавно-бавно върна към живот изтръпналите ми крайници. Седнах на единия от столовете зад бюрото на Толик – когото пратих до бакалията зад ъгъла за храна за всички (към момента на смяна бяхме повече от трийсет души). Обещах, че ще го покрия за два часа и момчето изчезна. Надявах се наистина да се върне с храна, защото иначе щях да обядвам мозъка му. Буквално. Не, какви ги говоря, за такова нещо отивам на Трибунал на секундата и е почти сигурно (освен ако Завулон не ми даде право на жертвоприношение или Хесер лиценз за върколак), че ще ме развъплътят...
Тъкмо се наканих да пусна новогодишната програма по телевизорчето и през вратата влязоха двама души. Мъж и жена, много елегантни. Отдалече се виждаше, че не са от този квартал. Интересно, дали не ги бяха обрали?
Няма коментари:
Публикуване на коментар