- Не е ли малко прекалено да сложат лейтенант на пропуска? – вдигна вежди мъжът и огледа пагоните ми преценяващо. – При това в парадна униформа? – додаде той.
Присвих очи. Странно начало на разговора. Реших обаче да не се заяждам точно сега и отговорих:
- Просто замествам колега. А колкото до униформата – заповед от началството.
Жената междувременно не ми беше обърнала внимание. Вместо това оглеждаше стените на районното все едно ги вижда за пръв път. Определено не бяха от нашия район.
- С какво мога да помогна? – попитах аз малко по-високо от необходимото, за да ми обърне внимание.
- Ами ние сме дошли, всъщност... за подаване на сигнал сме дошли... – проточи жената.
- Какво е естеството на престъплението? – минах аз веднага към следователския речник на Глухарьов и се наведох напред.
По емпиричен път бях установила, че когато говориш като канцеларски плъх вдъхваш повече доверие на потърпевшите. При разпит беше точно обратното – колкото по-просташки се изразяваш, толкова повече се плашат задържаните. Сега двамата пред мен си размениха многозначителни погледи.
- Ами, имаме подозрения, че ни следят – отговори жената и се огледа страхливо.
Станах и излязох от мястото си в будката на дежурния. Двамата отстъпиха крачка назад, все едно съм чумава.
- Ако подозренията ви са основателни е нужно да се назначи проследяване. И то само ако преди това сте свидетелствали против някой криминален с присъда. И тази присъда е приключила преди около месец-два, най-много. Ако смятате, че ви следят бивши съпрузи, роднини или познати, подобна мярка няма да бъде предприета, без значение от вашите съображения – изрецитирах аз любимата пледоария на Глухарьов против досадни мнителни пенсионери. – Така че бих ви посъветвала да проверите контактите си преди да подадете жалба.
- А днес може ли да подадем? – попита с надежда жената, все едно онова, което току-що й казах е влязло през едното ухо и излязло през другото. На ти сега.
Най-много ги обичам такива. Нищо не са ти направили, но ти иде да им откъснеш главата. Защото ти е повече от ясно, че нищо няма. Обаче какво да се прави – работа. Както лекарят е длъжен да преглежда хипохондрици, така и ние в МВД бяхме длъжни да приемаме подобни сигнали.
- По принцип – можете – отговорих аз. – Но няма как да я приема в момента, защото трябва да остана на пропуска до връщането на колегата. А и след това – свих рамене аз точно по начина, който ме влудяваше преди да започна да работя в отдела, - сами разбирате, празници са. Така че жалбата ще бъде разгледана подробно и цялостно едва другата седмица.
Мъжът и жената се спогледаха. Технически, казвах самата истина. Някак си не исках да ги лъжа.
- А няма ли други начини? – попита мъжът след като жената му кимна едва забележимо. – Да ускорим процеса?
Вдигнах вежди. Те май бяха решили да предлагат рушвет. А при нас тъкмо беше цъфнала проверка... Дали пък не бяха и те проверяващи? Присвих очи и ги сканирах през Сумрака. Хора. Това беше добре. Но май наистина имаха някакъв проблем, защото откровено се надяваха, че рушветът ще помогне.
Добре, да се опитаме да направим едно добро. Празници са, все пак...
- Хм – казах на глас, - няма да има нужда да ускоряваме процеса толкова много. Но ще се наложи да почакате час-два преди да мога да взема разрешение от началството. А и колегата ми трябва да се върне скоро.
Те се спогледаха и после чинно се настаниха на една пейка до вратата. Аз пък пратих есемес на Олег да го питам къде е. Обясних, че съм на пропуска. Върна ми съобщение, че идва до пет минутки.
Наистина дойде. След петнайсет минути обаче. Видя чакащите на пейката и ме попита полугласно:
- Защо са тук?
- Искат да подадат сигнал, че някой ги следи – обясних аз също толкова тихо. – Ще им помогнеш ли? Аз съм вързана тук и не мога да приема жалбата. Когато Толик си довлече задника, да отидем да проверим.
- Защо си се впрегнала така? – сви рамене той. – Кой знае каква параноя ги гони? Жената изглежда ужасена.
- Именно – натъртих аз, – нещо не ми харесва. Предложиха рушвет, представяш ли си?
- Разбирам – заключи той. – Да ги водя ли?
- Давай!
Олег подбра двамата тъжители към стаята на оперативните. Те щяха да приемат документите и да се оправят с бумагите. А аз или някой от другите следователи просто щеше да приеме делото. Това беше честа и много удобна практика, когато не достигат кадри. А точно в момента половината личен състав се занимаваше с ония от министерството. Някак си не ми се искаше да тропосам случая на Агапов и Черенков. Тези двамата са такива идиоти, че със сигурност вече бяха на градус. А нещо ме глождеше. Все едно не е просто параноя.
Двамата тъжители се спряха пред прозорчето на будката очаквателно. Ясно, бяха се надявали да ги взема аз. Обаче точно сега нямаше как.
- Вървете, вървете – махнах с ръка аз. – После ще дойда да приема жалбата и да проверим на място как стоят нещата!
- Благодарим ви! – усмихна ми се мъжът признателно. – Ние обезателно ще...
- Няма нужда – прекъснах го аз преди да е изръсил нещо, за което да пиша три кофи мастило пред началството. – Сега вървете да изложите случая и оплакванията си! Аз ще дойда при първа възможност.
След това се облегнах назад, доволна от успеха на канцеларския си език. Какво ли не прави една година и нещо в милицията? Странно нещо е животът, наистина.
Интересно какво толкова ги беше стреснало? Отпих от чая и се намръщих – вече беше към точката на замръзване. Поради кучия студ навън, и в районното, въпреки парното отопление, пак беше хладничко. Така че всички дружно се греехме с чаши чай. Къде успешно, къде не толкова. Оставих чая и пуснах печката-духалка. Нямаше как да стана от тук за нова чаша преди да се върне истинският дежурен.
Останалата част от заместването на Толик мина без нови тъжители и момчето наистина се върна с пет торби храна.
- Защо толкова малко? – намръщих се аз, докато му помагах да ги крием под бюрото и в стаята на дежурните.
- Нали за трийсет души? За обяд? – повтори поръчката той. – Вечерта ще пазаруват момчетата с патрулката. Че много има да се носи.
- Аха – съгласих се аз.
Бях виждала какво количество храна се изяждаше на елементарен запой, така че не тръгнах да се обяснявам. Доколкото ми беше известно, в приготовленията тази година бяха замесени и половинките на повечето личен състав. Така че към седем-осем се очакваше върволица от хора, натоварени с кутии, тенджери и тави пълни с храна. Пиенето, доколкото знаех от Глухарьов, вече чака надлеждно заключено в склада с веществените доказателства. Дори и да го намерят при проверката, винаги можехме да кажем, че е иззето при акция. Да се опитат да ни опровергаят. Защото то НАИСТИНА беше иззето при акция. И съвсем по устав щеше да бъде унищожено...
Оставих Толик обратно да дежури и отидох да проверя какво прави Олег. Тъжителите бяха изчезнали с него преди повече от час, така че се надявах да не са изгубили съвсем търпение.
- Съжалявам, че се забавих – извиних се аз и побързах да се настаня до Олег. – Какво имаме тук? – попитах и взех да прочета жалбата написана със ситен и подреден женски почерк.
- Някой следи жена ми – обясни мъжът, недочакал да изчета какво е написала тя.
- Хм, ще се разберем – отговорих аз по маниера на Глухарьов, когато иска да прочете нещо, а някой досаден тъжител му пречи.
В жалбата наистина се казваше, че гражданката Раиса Ивановна Ремко (очевидно съпругата) ежедневно е преследвана. Тормозът обаче продължава и у дома. Телефонът звъни без да има причина. Гражданката изпитвала постоянна тревожност и чувствала, че някой я наблюдава. Странно, тя да не беше сбъркала психиатъра си с нас?
Погледнах Олег и той сви рамене. Можеше и да е откачалка, но една невроза не беше причина за чак такова държание. Освен това се виждаше, че съпругът й наистина й вярва. Нещо я беше ужасило дотолкова, че е успяла да го убеди да дойдат при нас за жалба. Ако я смяташе за откачалка, никога не би го направил. Нещо не ми се връзваше и предполагах, че отговорите ги знае само и единствено дамата пред мен.
- Господа – обадих се аз, - бихте ли ни оставили с Раиса насаме?
Мъжете се спогледаха, но все пак станаха и излязоха. Подпрях се на бюрото с възможно най-авторитетната си стойка и попитах направо:
- Раиса Ивановна, кажете ми честно, това опит ли е да привлечете вниманието на съпруга си?
Жената срещу мен примига.
- Какво искате да кажете? – изписка тя на фалцет.
Звучеше възмутена, прекрасно, значи можех да я накарам да си изпусне нервите и да изплюе камъчето по-бързо. Станах и се преместих на плота на бюрото. Така правеше Сергей, когато иска да сплаши някого. Почти винаги работи. Особено когато страшен следовател с вид на рецидивист ти виси на главата. Буквално. Да видим дали на мен ще ми се получи...
- Онова, което виждам – вие сте красива, поддържана жена, а съпругът Ви изглежда е заможен – започнах аз делово. – Предполагам, че отделя доста време на работата си. Това със следенето да не е накакъв женски трик, за да му привлечете вниманието? Защото в такъв случай вероятно ще изгубите нашето и своето време в търсене на нещо, което го няма.
Стараех се да звуча логично и умерено строго. Де да ги знам какви са и дали няма веднага да поискат да се оплачат на началството, а точно в момента това никак не беше добра идея. Защото имаше твърде много началство. Жената се озърна уплашено и започна да рови в чантата си. Само това ми липсваше! Глухарьов ме беше предупредил, че никога, ама абсолютно никога не се взема рушвет в кабинета. Защото парите почти винаги са белязани и няма как да докажеш, че си ги получил по друг начин. Тогава не бях тръгнала да споря и точно сега неговите думи светнаха в главата ми като сигнална лампа.
- Няма нужда! – вдигнах ръка аз, но та продължи да ровичка нещо.
- Не казах на Борис, но на вас ще кажа, за да ми повярвате – обясни тя с треперлив глас и ми подаде лист амбалажна хартия, сгънат на четири. – Той никога не би ми повярвал, би ме сметнал за луда, но аз...
Тя се задави със сълзи и аз побързах да отворя листа. Беше абсолютно празен.
- Какво значи това? – попитах аз.
- Не виждате ли? – попита тя притеснено. – Не виждате, нали? Значи наистина полудявам!
Раиса вече ревна с глас и обхвана главата си с ръце. Тук ставаше нещо. Погледнах през Сумрака и листът се оказа омагьосан. Пак беше празен, на пръв поглед, но обвит със заклинание. Хитро и проклето заклинание, което носеше древно име „Полибий“ по името на един хитър грък, който измислил начин да пренася тайни послания обръщайки ги в цифри. В случая, посланието на листа беше кодирано само за тази жена. Тя би могла да прочете написаното, а за другите хора ще изглежда като луда откачалка, която вижда съобщения изписани с кръв върху огледалото в банята. Точно като по филмите на ужасите. Красота! Значи имаше някой Различен, който определено се опитваше да я изкара луда. Но защо?
Лесно преодолях защитата срещу други Различни – вероятно авторът на посланието не беше с кой знае колко висок ранг. Листът мигом се изпълни с текст, от който кръвта ми се смрази. Защото, като начало, беше написан с истинска кръв. Не исках да знам каква. В Сумрака кръвта от живи същества свети, направо фосфоресцира.
„Ще бъдеш моя завинаги“ пишеше на листа „или и ти, и онези, които обичаш ще умрат.“
На ти сега. Най-много обичах влюбени психопати-Различни. Срещаха се рядко, но когато превъртяха, беше качествено и завинаги. Поне докато не ги хванат Сивите. Сега Различният явно беше побеснял, че дамата е избрала човек вместо него и беше решен да си отмъсти. Като я подлуди. И нея, и хората около нея.
Бавно оставих листа на масата като междувременно снех заклинанието напълно.
- Не сте луда – казах аз – ето!
Раиса погледна невярващо към листа. Взе го в ръце и прочете посланието поне три пъти. Пипна хартията, а после погледна мен.
- Но как?
- Това сега няма значение – обясних аз, - важното е да проверим случая възможно най-бързо. Хайде! Да вървим да кажем на мъжете! Тръгваме веднага!
Тя не тръгна да спори. Аз събрах листа в джоба си и излязох след нея. Един поглед към Олег беше достатъчен. С него се разбираме без думи. Той просто отиде до дежурния да напише бележка до началниците ни и да прибере палтото ми. После, без много обяснения се качихме по колите на път за дома на тази странна двойка.
Защото от съобщението на онзи лист амбалажна хартия ми беше станало ясно, че някъде в предновогодишна Москва броди побъркан от любов Различен. Който е забравил за Договора, за Патрулите или за задълженията си и заслепен от любовта към една човешка жена беше решил да съсипе живота й. С всички възможни средства.
А съдейки по писмото, явно нямахме много време да го спрем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар