Различна Педагогическа Стая - шеста глава

АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:

- Здравей Пашка! – поздравих машинално дежурния, Павел Петрович, докато се подписвах в присъствената книга, че застъпвам на дежурство. 
- Здравей Наташа! – отвърна ми дружелюбно човекът. 
Добър човек, между другото. Искрено обича жена си и двете си дъщери, не пие много, пуши умерено. Като за руснак – мъж-мечта. И е доста добър милиционер, на всичкото отгоре. Има такива, на които им е призвание. На мен гледаше като на по-малката си сестра. Впрочем, 90% от мъжете в районното гледаха на мен по същия начин. Започвах да се чудя дали Хесер не ми е направил някое заклинание за снизходителност.
Часът беше към девет сутринта през поредния ми работен ден като псевдоследовател в районното на Пятницка. Реално по-голямата част от работата я вършеше Глухарьов. Не съм следовател и понятие си нямам какво да правя с разните там жалби и други подобни. Виж поне на поведение го докарвах. Ама имах добър учител. Глухарьов обичаше да ми прави знаци зад гърба на потърпевшите, че да ми подсказва кои жестове вдъхват респект и внушават доверие. Иначе, общо-взето само стоях при него за авторитет. Пред Патрула де, не пред него. Той, някак си, ме смяташе за много забавен придатък на моменти, а в други за непосилно бреме. Трудно му беше на човека, признавам, но вината за това не беше моя. Аз се опитвах да не му усложнявам живота, но не винаги ми се получаваше. 
Вече работех в един кабинет с него от повече от седмица и започвах да се чудя дали старците начело на Патрулите не са си направили криво сметките. Все пак, защо ще пращаш оперативен работник (добре де, аз не бях съвсем оперативна) Висш маг, при това универсален, и да го оставиш да кисне в канцеларията на кварталното районно. Звучеше твърде странно. Но Хесер не е доживял до тая възраст като е правил очевидни планове. Същото можеше да се каже и за Завулон.
През последните няколко дни дори не беше имало кой знае какъв екшън. При Глухарьов идваха само разсеяни лелки да се оплакват, че са си забравили чантите някъде или пък да се оплачат от шумната компания на горния етаж. Глухарьов сам ходи да лови един джебчия като категорично отказа да ме вземе със себе си (въпреки че настоявах много сериозно). Което беше повод отново да слагам изолационен пашкул в кабинета. Оказа се, че той може да вика не по-слабо и ефективно от мен. Накрая надделя и аз останах да пазя кабинета с много кисела физиономия. Абе, общо-взето, беше спокойна седмица.
След като се подписах, си взех служебното оръжие. Ама нали съм идиотка, та се наложи да искам помощ. Карпов, който се оказа по-нормален, отколкото си мислех в началото, със смях и много бъзици (по адрес на анонимните преподаватели в академията, младите дами и пищовите) ми помогна да надяна кобура – недоумявах защо ми е, но устав... След това закрачих по коридорите, поздравявайки този или онзи. За седмица и нещо успях да се запозная със завидно количество хора. Защото първоначалното ми предположение, че в Пятницкото районно не работят Различни се оказа вярно. Тук имаше само хора. Свих по коридора към нашия кабинет – мой и на Глухарьов – и спрях да огледам през Сумрака.
На вратата, в Сумрака, се мъдреше табелка „Различен Следовател – Светлина и Мрак – Подаване на жалби“. Под надписа се мъдреше символа ин-ян, знак че това място е благосклонно към Различните. Лично я окачих в деня след като с Глухарьов пихме в дома му. Все пак, ако някой Различен дойде в районното, да знае къде да отиде. Редно си беше – нали затова бях тук, в крайна сметка. Само името си не изписах, защото не го пишеше и в реалния свят и ако някой ме познаваше по друг параграф, нещата щяха да станат сложни. 
Отворих вратата без да почукам – Глухарьов винаги идваше преди мен, а обикновено по това време още нямаше никого – и заварих вътре драма, ама много драма. На рамото на Глухарьов ридаеше жена на видима възраст около тридесет-тридесет и пет. Ридаеше безутешно, все едно е загубила близък. Което беше странна ситуация, защото не сме криминален отдел и не разглеждаме смъртни случаи. Той я беше прегърнал и когато ме видя, ми махна да сядам без да се набивам на очи. По навик погледнах през Сумрака към жената, най-малкото да проверя откъде тая мъка, и се втрещих. Тя беше Различна. Светла Различна, някъде към четвърто-пето равнище. Защо ли ридаеше? Направих въпросителна физиономия на Глухарьов, той ми отвърна, също с физиономия, че не знае точно. 
Затова седнах и зачаках жената да се нареве. След няколко минути заключих, че май няма да млъкне скоро и тъй като ми действаше на нервите, реших да отида да налея вода за каната. Мразя чуждото нещастие, заради което в Дневния Патрул ме подкачат, че съм повече Светла, отколкото Тъмна. Като млъкне ще й се пие нещо. А ако не млъкне – чаят ще я накара да млъкне – не можеш да ревеш и да преглъщаш едновременно установила съм го по емпиричен път. Върнах се тъкмо когато Глухарьов я беше хванал за раменете и се взираше с нежност (странно, мислех, че този поглед е запазен само за Ира Зимина) в лицето й. Вероятно в опит да я успокои.
- Кажете ми, моля Ви, какво се е случило? – жената само поклати глава и понечи отново да се сгуши в ръцете му. 
Ясно, тя виждаше че е човек и не смееше да обясни проблема. Което вероятно значеше, че търси Различния-следовател от табелката в Сумрака. А в кабинета беше намерила само човек. И сега просто искаше да си поплаче на нечие рамо. От което пък заключих, че явно няма много такива възможности. Реших да действам светкавично и да предотвратя следващ потоп. Затова бързо включих каната да загрява (добре, че беше бърза) и тикнах в ръцете на жената кутията с пакетите чай. Тя погледна към мен и очите й се разшириха. Явно една сега ме забелязваше. Какво пък, Глухарьов никак не беше за изхвърляне, особено ако не гледа като престъпник. Може дори да се каже, че беше привлекателен. Ако си на трийсет и няколко.
- Аз, аз такова.... Аз ще си ходя – смутолеви тя, върна ми кутията и стана да си ходи. 
Толкова бързо, че дори не видя, че си е оставила чантата на бюрото на Глухарьов. Затова я хванах за лакътя (както той ме беше уловил като се запознахме) и рязко я дръпнах да седне. 
- Спокойно, той знае за Различните. Колега ми е. Работим заедно. Не се притеснявайте – тя ме погледна с неприкрит ужас. Което беше странно, защото вече би трябвало да беше видяла аурата ми. 
- Аз не съм дошла при Патрулите, не ме разбирайте погрешно... – заекна тя и погледна към Глухарьов с надеждата, че той ще я измъкне от проблемите. 
Странно, и двамата бяхме в униформа (Ирина Сергеевна успя все пак да ме накара да намъкна пола), но някак си тя вярваше повече на него, отколкото на мен. Ефектът на пола, предполагам.
- Дошла сте при следовател-Различен, нали? – заключих аз докато наливах чай и тикнах чашата в ръцете й. – Това съм аз – продължих докато наливах чай за себе си. – Искаш ли? – попитах Глухарьов, но той само поклати глава. 
- Аз, разбирате ме погрешно, аз не съм за Патрулите. Моето е дребно, аз сама... – и жената понечи да стане, но аз властно вдигнах ръка.
Тя не чака да обясня, а просто седна и дори отново взе чашата в ръце. Понякога разликата в ранговете си казва думата. Тъмни или Светли, всички почитат по-висшестоящите от тях. Някои от страх, други от желание да получат изгода, трети – заради едната чест. Можех да се обзаложа, че тук става дума за страх.
- Напълно правилно Ви разбирам, госпожо. Тук не сте в офиса на Патрула. Да, аз работя в Патрула, но в момента са ме пратили тук. Тук се занимаваме с дребни простъпки, жалби на цивилни спрямо Различни и други подобни нарушения на Наказателния Кодекс. 
При тези думи, Глухарьов кимна доволно над рамото на жената. Тя изглежда малко се отпусна. 
- Не занимаваме Патрулите, ако няма нужда – добавих аз. 
Седнах на бюрото на Глухарьов, защото моето беше точно зад гърба на жената и съответно не ставаше да я местим насам-натам и се подпрях на него, както правеше той, когато дойде тъжител. Той отново ми кимна доволно, явно не възразяваше, че окупирам бюрото му. Имах усещането, че човекът искрено се забавлява с моите опити да се правя на следовател.
- С какво можем да Ви помогнем, госпожо? – попитах отново аз, при това с най-загрижения си тон. 
Тя не би могла да види истинското ми равнище, но вече беше разчела аурата на патрулна, така че ако искахме да ни каже истината, трябваше да караме полека. По някаква причина жената имаше страх от органите на реда на Различните и не исках да го потвърждавам, поне засега.
- Става дума за сина ми – тъжно изхлипа жената и отпи от вече изстиващия чай. 
- Той Различен ли е? – побързах да уточня аз. 
С деца-Различни се работеше по-трудно, отколкото с човешки деца, а мен не ме биваше нито в едното, нито в другото. 
- Той е Тъмен – изхлипа жената. 
Разбирах, не може да си прости, че е отгледала Тъмен, при положение, че тя самата е Светла. Нали е Светла – мислеше си, че вината е в нея. А малкият непрокопсаник вероятно се е забъркал в някоя каша. 
- Разбирам – казах на глас и попитах: - Равнище на силата? 
- Първо – продължи да хлипа жената.
Лошо. Всяка майка би се гордяла със син с подобно равнище, нищо че е от противоположната боя. А тя плачеше...Значи имаше някаква връзка. От друга страна, първо равнище могат да натворят Апокалипсис, но това е друга тема...
- Маг, вещер или вампир? – продължих разпита аз. 
- Маг. Само че той... – тук жената се разрида отново. 
Какво беше натворило това момче, да му се не знае? Глухарьов реши да се намеси и сложи ръка на рамото й. 
- На колко години е синът Ви? – зададе той единствения въпрос, който аз, тъпачката, забравих да задам. 
При Различните няма никакво значение дали си на три или на три хиляди години. Важно е равнището на Силата. Но за хората е важно на колко години е нарушителят. Впрочем и за Наказателния кодекс е важно. 
- На 17. Само на 17 – отговори жената и ме погледна жално, сякаш аз държах някакъв невидим меч над главата на сина й се канех да го обезглавя. 
- Все пак, какво Ви води в районното? – побързах да сменя темата преди да чуя нов порой от ридания. 
Жената се поизправи и ме погледна с такава печал, че за момент и аз да ревна. Не съм чак такъв емпат, но в случая наистина ми стана жал. В очите й, пък и в аурата й, преливаше майчина любов, която се бореше със себеомраза, с жал към обичното дете и огромното желание да го спаси. С цената на всичко и въпреки всичко. 
- Синът ми краде от къщи – отрони най-накрая тя. 
Дотук нищо странно, все пак той е Тъмен. Странното беше как се е случило. 
- Как така? – попитах аз. – Вие сте Различна и домът Ви би трябвало да е защитен от подобни неща. Още повече, че той е ваше дете и би трябвало да имате авторитет пред него. Освен... – не можах да продължа, защото жената избухна в нов пристъп на ридание. 
Явно бях казала нещо не на място, обаче аз просто излагах фактите. Глухарьов ме погледна с укор и отново я прегърна. 
- Не се тревожете. Всичко ще бъде наред... – започна да повтаря той, докато я галеше по косата - Как се казвате?
- Надежда – изхлипа тя. – Надежда Семьоновна. 
- Не се тревожете, Надежда Семьоновна – веднага реагира той. - Ние всичко ще оправим. Всичко ще бъде наред.
Само човек можеше толкова убедено да повтаря подобни фрази. Съмнявах се всичко да бъде наистина наред, а още повече се съмнявах, че можем да оправим нещата. Малкият нехранимайко беше забъркал истинска каша. В най-добрия случай, щяха да го водят на отчет в Патрула, в най-лошия Трибунал и после в интернат. А там хич нямаше да му хареса. Все пак се възхитих на професионализма на Глухарьов. Не е лесно да успокоиш жена в истерия, но на него някак си му се удаде. 
- Синът ми въздейства върху мен и използва разликата в равнищата, за да прави каквото си иска – отговори горчиво Надежда Семьоновна. Ето къде била работата. – Вчера се опита да подчини волята ми и да ме превърне в марионетка – допълни тя, за да разсее всякакво съмнение. 
Ако майката беше права, малкият отиваше на Трибунал на 100%. 
- Кога е иницииран? – продължих да разпитвам аз, като мъдро реших да не коментирам горния факт. 
- На 7 годинки беше. Аз сама го инициирах, но така и не разбрах защо стана Тъмен. Аз съм лоша майка – и жената закри лице в ръцете си. 
- Не, не сте – изпреварих аз Глухарьов, някак си бях сигурна, че той ще каже същото. – Просто всеки сам решава коя страна да избере. Сумракът вижда в душата му. Просто детето Ви се е родило такова. Това не може да се промени. Всичко ще бъде наред – излъгах аз, за по-достоверно. 
Глухарьов изглеждаше силно озадачен, но в момента не можех да му обяснявам какво точно се случва. Затова отново се обърнах към жената. 
- Кога и къде можем да го намерим за разпит? – попитах, като наблегнах на думичката „разпит“. 
- Връща се от училище към три следобед – жената изглеждаше леко стресната. – Вие нали няма да ходите в Патрула и да викате оперативната група? 
- Няма – поклатих глава аз. – Първо ще изясним какво се случва.
Явно беше разчела аурата ми на патрулна, но не и това че съм Универсална. Нито пък кое равнище съм. Това, само по себе си, беше добре. Понякога началството има паникьосващ ефект.
- Значи ще Ви навестим след три часа следобед, за да си поговорим с него – казах на глас. – Напишете адреса си тук – побутнах към нея лисче и химикалка. 
Жената послушно написа адреса си на листчето и ми го подаде. Не ми говореше нищо, но бях сигурна, че Глухарьов знае къде е. Той знаеше района като петте си пръста.
- Няма ли да пиша жалба? – попита с известно съмнение тя, обръщайки се към Глухарьов, този път. 
- Не - отговорих аз, – засега няма да се занимаваме с канцеларски работи. Първо да изясним с какво си имаме работа. 
- Синът ми е добро момче – побърза да добави по навик жената. После се присети защо е дошла и се поправи: - Той... просто малко се е заблудил. 
- Ще му помогнем. Всичко ще се нареди, Надежда Семьоновна – включи се Глухарьов, съвсем на място. 
Човекът определено го биваше затова. Явно има хора, които се раждат за следователи. 
- Можете да си вървите – махнах с ръка аз (този път по маниера на Хесер, когато беше в настроение). 
Жената не тръгна да спори, инстинктивно усещаше, че говори в висшестоящ, нищо че не можеше да разчете аурата ми като хората. Освен това аурата на Патрулен за Различните си беше като еквивалента на милиционерската униформа за хората. Така че загрижената майка се облече и си взе чантата без да каже и дума. Едва на вратата се спря и отново ме погледна със страх, както в аурата, така и в очите. 
- Нали няма да нараните сина ми?
Гласът й звучеше леко сковано, но и с такава сила, че ясно ми подсказа, че тя би умряла за детето си. Майки, какво да ги правиш? Каквото и да направят децата им, те винаги ще ги обичат. А тази тук, на всичкото отгоре, беше и Светла...
- Няма, не се тревожете, само ще си говорим. – казах успокоително аз, макар че общо-взето бях на съвсем друго мнение. 
Ако това копеленце ми попаднеше в ръчичките, щях бързичко да му смачкам фасона, при това без много церемонии.
- Имате ли нужда някой да Ви придружи до изхода? – попитах с надеждата, че Глухарьов ще схване намека. 
За негова чест, той наистина се надигна, но жената поклати глава. 
- Не, аз сама... – и затвори вратата. 
Побързах да стана от бюрото на Глухарьов и се настаних зад своето. Все пак театърът приключи. Той, все още озадачен, седна на стола си и ме загледа. Гледа ме дълго и преценяващо. Както човек гледа странен музеен експонат. Накрая не издържах и попитах:
- Какво? 
- Чудя се... – започна той, чешейки се, кой знае защо, по тила. – дали си чудесен оперативен работник, или просто имаше късмет. 
- Не те разбрах. 
Той да не би да ме хвалеше?
- Справи се доста добре. А като гледам това май ти е първия случай – заключи той. 
- Благодаря сенсей! – засмях се аз, поклоних се по японски и седнах да си допия изстиналия чай. – Силата беше с мен. 
- Много смешно – отвърна ми той в опит да бъде сериозен, но не му се получи много. – Сега ще ми обясниш ли какво стана току-що?
- Дори не знам откъде да започна – намръщих се аз. – Има много неща, с които не си запознат.
- Тогава давай едно по едно – заключи той. – Ще ти задавам въпроси и ти ще отговаряш – аз кимнах. – Като начало, защо излъга жената, че нищо няма да направим на нейния сополанко?
- Защото ако й бях казала, че ще го напердаша с бича на Шааб, тя самата щеше да ни разкъса на парчета. Каквото и да е направил, той си остава неин син, и тя го обича. А и тя искаше да чуе точно това. Ти как разбра, че лъжа? 
- Работя това от петнайсет години – той ме информираше, всъщност. – Виждал съм доста неща. Впрочем, тя май ти се върза. А какво е бича на Шааб?
- Искала е да се върже. За бича – не ти трябва да разбираш. Какво друго искаш да знаеш?
- Защо толкова се страхуваше от вашите Патрули? Нали те са вашата милиция? Не би ли трябвало да подаде оплакване именно там? – Глухарьов отново запали цигара. 
- Имаш право, но Патрулите наказват много по-жестоко. Този така ги е забъркал, че дори в Дневния ще му нацепят гьона. Едно такова провинение е много вероятно да стигне ако не до Трибунал, то до много сериозни наказания – намръщих се аз на цигарата в ръката му. Той ме игнорира. – От друга страна, човешката милиция не би могла да нарани момчето, но пък поне ще го посплаши хубавичко...
- Да бе, да! – изсумтя той. – Нехранимайкото издевателства над собствената си майка, съмнявам се да се трогне от група служители на реда. 
- Забравяш на колко години е момчето. На тая възраст, милиционерите все още вдъхват страх и респект. Затова вероятно жената се е надявала да напише жалба да хулиганство, вие да го посплашите за ден-два и детето й да влезе в правия път. 
- Съмнявам се, че ще стане толкова лесно – изсумтя той и изпусна нов облак цигарен дим. 
Аз демонстративно започнах да кашлям и той отиде да отвори прозореца. Имахме негласно споразумение за тия цигари. Мразя цигарите. 
- Аз също, но тя е майка, освен това е Светла. Надява се, че синът й просто се е объркал и може лесно да бъде върнат в правия път. Вероятно е дошла до тук и е питала за дежурния следовател.
- И тъй като това съм аз, т.е. ние, е дошла тук – допълни той.
- И е видяла табелката в Сумрака и е решила, че може би ще се получи. 
- Какво беше онова с равнището, не го разбрах съвсем. Стана ми ясно, че той е по-силен от нея – потърка челото си тъй нареченият дежурен следовател.
- Да, обаче не в това е проблемът. Случва се децата-Различни да са потенциално по-силни от родителите си. Но те почти никога не си позволяват да ползват тази сила по подобен начин. Това е недопустимо – обясних аз. 
Глухарьов, колкото и да е странно, кимна разбиращо.
- Както при хората е недопустимо да теглиш един бой на баща си. 
- Именно. Това е горе-долу същото. Никой не го толерира и за подобно поведение наказват много сериозно. На този няма да му се размине само с мъмрене. Да не говорим, че майка му е от противоположната боя. А това може да се тълкува по много начини, зависи кой и как ще го извърта – заключих уморено аз. – Казвай какво ще правим? – обърнах се към Глухарьов аз. 
Той повдигна вежди въпросително и се посочи.
- Защо аз? 
- Защото ти си следователят. Аз не знам какво се прави в подобни случаи. 
- Ами... – той отново се почеса по тила, за кой ли път днес. – Ще отидем в дома на жената и ще си поговорим с гаменчето. Други идеи не ми идват на ум, някак си. 
- Нито пък на мен, за съжаление – въздъхнах аз и се зарових в купчината стари жалби, които Глухарьов ми беше тръснал на бюрото още в първия ден. – Най-гадното е, че в един момент ще трябва да пиша рапорт за това и до двата Патрула. 
- Канцеларската работа е 90% от работата на сътрудника на правораздавателните органи – заключи с менторски тон моят партньор. – Екшънът е рядък и опасен и повярвай ми, не ти трябва да попадаш в центъра на събитията. 
Той стана, свали униформеното сако и го окачи на облегалката на стола. Значи все пак не караха само мен да нося служебното оръжие на смяна. 
- А ние с теб, драга моя, сме канцеларски плъхове. 
Тук прихнах, защото се присетих за едно много забавно заклинание със същото име. Което беше много подходящо за разпити, впрочем. Стига да можеш да задаваш кофти въпроси, но само на канцеларски език, разбира се. Глухарьов ме игнорира и също се зарови в някакво дело. До три часа следобед успя да приеме няколко жалби за кофти съседи, едно изчезнало куче и наличие на алкохолици във входа. Общо-взето стандартен комплект за тоя район.
Аз се правех на много заета с разни дела и му оставих цялата работа. Иначе размишлявах как да разреша проблема с нехранимайкото. Виждаше се, че майката вече е вдигнала ръце, щом търси съдействието на правораздавателните органи. Виждаше се също, че не се е отказала още от детето си. Тогава щеше да отиде директно при дежурния в Нощния патрул и тогава тежко му и горко на оня сополанко. Чудех се как хем да дам урок на копеленцето, хем да не набърквам Патрулите, ако може, хем да не стига до Трибунал (накъдето се беше запътил с гигантски крачки). Трябваше да има начин, но нещо не го виждах. Искрено се надявах Глухарьов с неговия опит да има някакви идеи. Лошото беше, че е едно да баламосваш човешкото правосъдие и да шмекеруваш с Наказателния кодекс и съвсем друго да се опитваш да се заиграваш с Великия Договор. За това наказваха. А аз изобщо не исках да съм от наказаните. 

Различна Педагогическа Стая - пета глава

АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:

- Защо ме защити пред Хесер? – изплюх камъчето аз.
Седяхме на кухненската маса в дома на Глухарьов и пиехме бира, както си бяхме с униформите. Бях доста учудена, че ме доведе тук, нали уж щяхме да ходим обратно в районното. От друга страна обаче, явно това ченге имаше нещо на ум. И ми беше много любопитно да разбера какво.
- Ченгетата, колкото и да са продажни, не се топят едни други пред началството – отвърна назидателно той и ме погледна с подигравка над ръба на бутилката.
Наблегна на думичката „продажни“. Падаше ми се. Изчака малко, за да се почувствам максимално гадно – все пак вината за голяма част от кашата си беше моя – и продължи:
- Освен това, не искам заради мен да ходиш пак на вашия Трибунал – и ми намигна.
Няколко минути мълчах като тресната и реших да потърся отговора на дъното на бутилката. Глухарьов също мълчеше. Той май се беше отказал от идеята да ме пречука. Бях сигурна, че в началото на деня му се въртяха подобни мисли в главата, съдейки по въпросите как умират Различните. Човек обикновено не пита подобни неща като се запознава с някого.
- Виж, аз... – започнах неуверено след малко. – Това значи ли, че ще работим в екип оттук нататък? И че не си ми бесен за вчера и не планираш да ме пречукаш тия дни?
Изстрелях всичко на един дъх, точно като малко дете, което иска нещо и се страхува, че ще му откажат ако млъкне и за секунда.
- Точно така, лейтенант – кимна той и надигна бутилката. После се чукна с бутилката в ръцете ми. – Заравяме томахавката.
- Радвам се да го чуя – въздъхнах аз и отпих голяма глътка. Впрочем, бирата беше доста прилична. – Защо ме доведе тук? – огледах се аз.
Честно казано, очаквах да живее по-богато. Жилището не беше малко, но обзавеждането си беше бедно. Коридорчето беше мрачно и като че ли лишено от душа. Нормалните домове имат нахвърляни чехли покрай стената, закачалката е натоварена подобно на магаре с най-различни знайни и незнайни джунджурии, а през вратите на другите стаи се вижда още безпорядък. В дома на Глухарьов обаче нещата стояха по съвсем друг начин. Беше подозрително чисто, но и се виждаше, че средствата не достигат. Знаех, че ченгетата не печелят добре – това всички го знаят, на теория – но едно е да знаеш, а съвсем друго е да се сблъскаш с реалността.
Различните са облагодетелствани в това отношение – дори и най-слабият вещер или маг може да си осигури достойно съществуване и достатъчен паричен поток (освен ако не е ексцентрик някакъв). Не се перчим с онова, което имаме, но ако поискаме можем да живеем като крале. Повечето Различни обаче нямат нужда от подобни неща, поне не за дълго. Малко беше стряскащо да видя и другата страна на монетата, когато няма алтернатива.
В кухнята беше направо мизерно – калпава маса с четири крака, отгоре мушама (очаквах да е лекьосана, но не – беше си съвсем чиста), стар хладилник, печка с два котлона от съветско време. Май най-модерното нещо беше електрическата кана. Ама и за това не бях сигурна.
Гласът на Глухарьов ме извади от съзерцанието:
- Не върви да се наливаме по градинките, по това време, на смяна и в униформи. Тук обаче може – каза той и махна с ръка да ми покаже кое е това „тук“. – Добре дошла в скромния ми дом. Официално те каня да влезеш! – допълни той и се изкикоти.
- Твърде много филми си гледал – мрачно и назидателно казах аз над ръба на бутилката. Доставяше ми удоволствие да го имитирам. – Покана да влязат им трябва само на вампирите. - допълних. - А аз не съм вампир. Ако бях, нямаше да мога да прекрача прага дори.
- Добре, добре – вдигна свободната си ръка той. – Мир! – аз кимнах в знак на съгласие. – Какво беше онова с дивите Различни, които спомена твоят шеф?
- Аз съм дива – обясних. – Това значи, че мен никой не ме е инициирал, т.е. не са ме превръщали в Различна. И да ме е инициирал някой, но не помня кога е станало. Такива Различни, които никой не ги е инициирал, се наричат диви.
- А онова с обучението? Да не би да има училище за Различни? Като в оня филм за малолетния магьосник... Как се казваше, да му се невиди...
- Хари Потър. Не съвсем. Историята е пълна с измислици, но иначе – да. Всеки Различен минава през обучение. Иначе може да е много опасен.
- Тогава защо не са обучили теб?
- Защото няма система за обучение на Универсални. Срещат се твърде рядко. Да не говорим, че Висшето равнище усложнява нещата. Повечето заклинания ги правя инстинктивно. Затова ме оставиха намира. Обаче има неща, които са ми трудни – като самоконтрола.
- Ясно, да не те ядосвам значи – усмихна се той - този път ведро, истински. Май започваше да асимилира идеята, че ще работи с мен.
- Нещо такова. А аз тържествено обещавам, че няма да те нападам повече. Нека Светлината и Мракът ми бъдат свитедели – отговорих тържествено аз и за повече драматизъм реших да призова изначалните Сили.
Учудващо, те взеха, че откликнаха и във всяка ръка се появи по едно кръжащо топче – Мрак и Светлина. Глухарьов рязко скочи от стола си и се лепна за стената с поглед вперен в ръцете ми.
- Това какво е? – посочи той кръжащите над ръцете ми топчици с бутилката.
- Така Различните дават обети – обясних аз възможно най-спокойно и тръснах ръце, за да прогоня и Светлината, и Мрака.
Изначалните Сили угодиха на прищявката ми и изчезнаха послушно.
- Призоваването на изначалните Сили се прави, за да може Различният да докаже, че не лъже. Точно както вас ви карат да се кълнете в Библията. Аз бях искрена и те затова се появиха. Безвредни са, седни си.
Глухарьов ме послуша, но седна с видими резерви. Май преосмисляше идеята да ме кани в дома си. Такива са те, хората – Различното ги плаши до смърт. А страхът поражда и проблеми – като неистовото желание да унищожиш онова, което те плаши, например. Но пък така е било хилядолетия наред. Затова не можеше да се каже, че му се сърдя за странната реакция. Не всеки ден разбираш, че магията съществува, че може да бъде смъртоносна и че ще ти се налага да работиш с истинска девойка-магьосница за неопределено време.
- Аз тържествено обещавам да те пазя. От всичко, което е по силите ми – вдигна ръка той.
Идеше ми да прихна, но нещо в погледа му ме спря. Той май беше напълно сериозен. Ако бях само Тъмна, бих се присмяла на жалките му опити да ме пази. Един Различен може да се пази сам и без помощта на разни там човешки следователи. Само че аз не бях Тъмна.
- Благодаря – надигнах се и му стиснах ръката. За пръв път, откакто се бяхме запознали. Тогава ми хрумна нещо. – Знаеш ли, ние така и не се запознахме като хората.
- Да се запознаем тогава – съгласи се той и ми подаде официално ръка. – Сергей Викторович Глухарьов, майор от юстицията, началник следствие в Пятницкото районно на Москва. Приятно ми е!
- Наташа Ивановна Алексеева, Различна, Универсален маг Висше равнище, сътрудник на Дневния и Нощния патрул на Москва, понастоящем лейтенант от юстицията на служба в същото районно – ухилих се аз и се ръкувахме.
Странно, все едно запознанството ни – искреното запознанство, имам предвид – започна точно тогава.
- Наздраве партньорке! – чукна се с бутилката той. – Оттук нататък трябва да работим в екип.
- Наздраве, партньоре! – отвърнах аз на поздрава и отпихме.
Странно нещо е животът. Да пиеш евтина бира с майор от милицията в мизерната му квартира. Това не съм си го представяла дори в пиянски сънища. Но какво да се прави. Понякога животът има странно чувство за хумор.
Така, онзи следобед, започна моята съвместна работа с майор Глухарьов. Не съвсем доброволно, под давлението на Хесер и Завулон, но все пак съвместна работа. Докато не хванем каквото е успяло да обедини Светлината и Мрака в обща кауза. Лошото беше, че нямах представа какво е накарало Великите да изберат мен за тая работа. Честно казано, дълбоко се съмнявах в избора им. Интересно какво щеше да стане след като си свършим работата.
А после... Не ми се мислеше за после. За последните няколко часа и особено с постъпката си пред Хесер, Глухарьов беше успял да реабилитира себе си (ако не милиционерската пасмина) в моите очи. Шапка му свалях, че се опъна на Хесер. Малко Различни, да не говорим за хора, са способни дори да си го помислят. А той взе, че го направи – при това за девойка, която познаваше (не с много хубаво) от по-малко от два дни. Бях му благодарна за това.
Така че смятах да направя всичко възможно това „после“ да има щастлив край.

Различна Педагогическа Стая - четвърта глава

АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:

- Искате ли чай, Сергей? – попита Хесер привидно дружелюбно.
Глухарьов поклати глава. Грешен отговор. Бяха ни въвели без пропуски, по бързата процедура, така че вече седяхме в кабинета на Хесер от няколко минути, но той едва сега ни обърна внимание. И по истински източен маниер първо ни предложи чай. Много лошо. Когато шефът кани на чай, явно дълго ще се говори. А много рядко тези дълги разговори са приятни.
- Аз няма да откажа, Хесер, благодаря – отвърнах аз и отпих от подадената ми чаша. 
- Такива ми ти работи – отговори Хесер, докато се настаняваше на бюрото си. – Дочух, че вчера е имало известни проблеми с нашата сътрудничка. Носят се слухове за известна агресия... 
- Вината е изцяло моя, Борис Игнатиевич – отговори Глухарьов преди да успея да си отворя устата. – Аз разчетох ситуацията погрешно и проявих ненужна агресия. Тя само се защити, за което не носи никаква вина. Ако трябва да накажете някого, нека това бъда аз – гласът му звучеше стабилно и равно, все едно дава рапорт на висшестоящ.
Не можех да му позволя да ме покрие за моя грешка. В крайна сметка, аз го бях нападнала, пък макар и неволно. Неговата агресия и моето нападение бяха напълно несъизмерими. За Висш да загуби самоконтрол е непростимо. От нашия така наречен екип, аз бях тази, която носи по-голяма отговорност, защото един Различен винаги е трябва да е по-отговорен от един човек (поне така ни казват в курса на Патрула).. Затова не можех да си позволя той да поеме вината. Освен това Сергей представа си нямаше как може да наказва шефът. 
- Благодаря ти, че се опита да ме защитиш, Сергей, но това не е точно така – казах аз и го сръгах в ребрата, за да млъкне, преди да е изръсил нещо още по-лошо. – Истината е, че аз загубих конкрол над защитните си амулети. Прецених неговата агресия като заплаха от много по-висока степен и без да искам го ударих с един от тях. 
- Така, така... – отвърна Хесер и повдигна вежди. – Друго имаш ли да ми кажеш? 
Мразех маниера му на червен комисар. Мълчах, естествено, това не беше въпрос.
- И кой амулет именно? – реши да уточни той, макар че можех да се закълна, че много добре знае всички подробности от събитието.
- Аметистовия пръстен – отговорих честно аз. 
Хесер усеща когато го лъжат. Всяка съпротива е безмислена. 
- За щастие не го ударих с пълната сила – допълних в своя защита. 
- Ако беше, сега нямаше изобщо да водим този разговор – заключи шефът и ме погледна сурово. – Самоконтролът е основно качество на една Висша Различна. Това че си Дива и не си минала през обучението на Патрула определено си личи, Наташа. 
- Пределно ми е ясно, Хесер. Но както сам отбеляза, не съм минала през въпросното обучение и от време на време ми се налага да се уча в крачка. 
Мразех да ми навират грешките в очите, но шефът беше прав. За това ме беше най-много яд. 
- Днес, гледам, си сменила амулетите – продължи Хесер, след като огледа ръцете ми. 
Беше прав, естествено.
- Да – кимнах и погледнах масивния пръстен с лунен камък, който се мъдреше на дясната ми ръка. – Реших, че е по-добре да ги сменя.
- Наистина имаш нужда от повечко доверие в околните и смекчаване на характера. – 
Глухарьов тъкмо си отвори устата да каже нещо, когато шефът вдигна ръка.
- Знам какво ще кажете, Сергей, и Ви уверявам, че не е нужно. Виждам, че ще работите доста добре като екип, щом като взаимно се покривате пред началството. А сега се измитайте от кабинета ми, и двамата! 
Аз не чаках втора покана да се отърва от конското и станах, а Глухарьов мълчаливо ме последва. Излязохме от сградата без да кажем и дума. Глухарьов мълчеше и аз не смеех да гъкна, кой знае защо. Иначе в главата ми бръмчаха безброй въпроси. Машинално се насочих към метрото, когато той ме дръпна. 
- Накъде си тръгнала? – потита и кимна към колата си. – Пеша ли ще се връщаш в отдела? 
Аз само поклатих глава и седнах на седалката до шофьора. Глухарьов запали двигателя и ме погледна преди да тръгне. Стори ми се, че там, в очите му, се мерна съжаление. За части от секундата. 
Пътувахме в мълчание. Човекът шофираше, аз гледах да не преча – московското движение е пълен кошмар, само аз му трябвам на главата. По някое време паркира пред един супермаркет и ми каза да почакам. Кимнах машинално. Да прави каквото иска. Глухарьов се върна само след минути, явно беше прередил опашката, с един плик и го тръсна в скута ми. Надникнах – вътре беше пълно с бутилки бира. 
- Ама, какво...? – започнах аз
Той затвори плика с думите:
- Не тук. В униформа сме – и подкара колата. 

Различна Педагогическа Стая - трета глава

АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:

- Какъв ти е проблемът, Глухарьов?! – креснах аз, след като той затвори вратата на кабинета си и треснах кобура с пищова на първото бюро, което ми попадна пред очите.
Не разбирам от пищови и колкото по-малко ми е в ръцете, толкова по-добре. Току-виж гръмне.
- Спри да крещиш – отговори ми той студено и се обърна, за да закачи палтото си на закачалката до вратата.
Явно си мислеше, че истерясвам и хич не беше далеч от истината.
- Тия не ми минават. Не ме игнорирай! – дръпнах го за ръкава аз.
Той се обърна и погледна към мен, точно като мечок, когото са сръгали с някакъв прът и той не вярва, че се случва. Погледът му беше изпълнен с презрение, докато сваляше фуражката и се настаняваше зад бюрото си. Същото, на което бях треснала пищова. Не спря да ме гледа гадно, докато си запали цигара. Мразя цигарения дим.
- Мразя да работя с изроди – отговори ми той и изпусна облак дим.
Аз машинално направих заклинание за изолация на шума и се приближих към него.
- Аз... не съм... изрод! – креснах в лицето му и май дори го наплюх. – Аз съм Различна!
- И каква е разликата? – контрира той, докато се бършеше с видима досада.
И си дръпна отново от цигарата. Гаден маниер на гадно ченге.
- Човек съм, също като теб – скръстих ръце на гърдите си аз и се опрях на стената срещу него. – Всички Различни се раждат хора.
- Ако съдим по вчерашното ни запознанство, ти си толкова човек, колкото и Дракула – продължи той със същото презрение.
- Не съм вампир! – възмутих се аз. – И пия само своята собствена кръв, ако се налага!
- Но това няма да ти попречи да захапеш чужда вена! – заключи той, гасейки фаса в някаква стара консервена кутия.
- Не съм вампир – повторих малко по-бавно, че да разбере. – Аз съм маг, или вълшебница, но в моя случай маг е по-добрия термин. Това е друг вид Различни.
- А каква е разликата? – контрира той отново и скръсти ръце на свой ред.
Взех си един стол и седнах точно срещу него.
- Знаеш ли защо бях толкова против да работя с ченгетата? – просъсках ехидно аз.
- Да чуем.
Той беше самата скептичност. Явно такива не ги чуваше за пръв път и знаеше прекрасно какво ще последва.
- Защото всичките сте продажни копелета! Търгувате с дрога и се занимавате с курвите! А на обикновените хора им посочвате вратата! За тях няма справедливост, нито правосъдие! Всичките сте същата паплач като престъпниците. Само че те нямат пагони.
- Не всички са такива – наведе се Глухарьов към мен и ми отвърна със същия тон. – Някои ченгета все пак имат съвест.
- Такааа значи! Съвест имали! Не били всички еднакви! – вдигнах аз театрално ръце във въздуха. – Тогава защо си позволяваш да ме наричаш вампир, след като не знаеш нищо за Различните, тъпо ченге такова?
- Защото съм тъпо ченге и не знам нищо за Различните, както току-що се изрази – върна ми го с моите камъни по моята глава той.
Станах от стола и няколко минути мълчаливо правих тигели из стаята. Пат. Глухарьов запали нова цигара и ме следеше с поглед, като съдия на тенис мач. Топката беше в моята градина, а това адски много ме дразнеше.
- Така не можем да продължаваме! – предадох се аз накрая.
- Как да продължаваме? – вдигна театрално вежди той.
- Да се джавкаме като куче и котка. Ако ще работим заедно трябва да си вярваме.
- Не вярвам на нещо, което не познавам. И не съм казал, че ще работя с теб.
- Питай тогава. Като се налага, ще ти проведа начален курс по познаване на Различните – отговорих аз и седнах върху другото бюро.
Падаше се по диагонал на неговото, затова той се извъртя и кръстоса крак върху крак. Игнорирах частта с работата, защото и без това ми лазеше по нервите.
- Хубаво. Можете ли да умрете?
- Можем. Хубаво започваш – опитах се да се пошегувам аз.
Не ми харесваше този първи въпрос.
- Обеща да отговаряш на въпросите, нали? – отговори той с тона си на следовател и изпусна цигарен дим в моята посока. Явно беше решил да проведе разпит. – Как можете да умрете?
- Куршум в главата обикновено върши работа. Ти какво, да не планираш да ме светнеш?
- Не. Просто съм любопитен. Ти каква се водиш? Какъв чин имаш при вашите?
- Трудно е да ти го обясня. Ние нямаме точно чинове. По-скоро като кастите, сещаш се...
- В Индия, продължавай...
- Ами, вампирите и върколаците са най-низшите. Поне така смятат Тъмните. Светлите са малко по-либерални в това отношение. После идват вещерите и вещиците. И лечителите, понякога. След това маговете. Аз съм маг. Освен това има равнища на силата за всички. Те определят кой какви способности има и къде са му границите на възможностите.
- Кое равнище си ти?
Бързо свикваше с терминологията, трябваше да му го призная.
- Висше – отговорих кратко аз.
Мразя да се перча с това. Така влязох в Патрула, нищо изключително. Но, от друга страна, Висшето равнище си е Висше.
- Ясно. Значи, ако съм разбрал правилно, можеш да ме размажеш като дървеница?
- На теория – да. На практика нямам право.
- Защо?
- Ами, някога, всеки магьосник е могъл да ходи и да прави каквото си иска, когато си поиска. Това важало за всички Различни.
Общо-взето в момента изнасях лекция за начинаещите в училището на Патрула „Що е то Различен и има ли той почва у нас?“
- Но минало време и различните започнали да правят наистина лоши неща – продължих учебникарския си разказ аз. - Започнали да се месят в политиката, да воюват с хората или заедно с тях. В света настъпил хаос, а Светлите и Тъмните се хванали за гушите. Светът щял да загине, но тогава Великите и мъдри Различни се събрали и сключили договор между силите на Светлината и на Мрака.
- Какво прави този договор? – май наистина ме слушаше.
- Ограничава правомощията на двете страни. Налага правила и забрани. И наказания. За да не се повтори историята и да се знае кой какво може да прави.
- А какви са тия Патрули? Ира спомена нещо за патрулите вчера – замислено добави той.
Явно наистина се опитваше да разбере, щом като дори не забеляза, че е използвал Ира вместо Ирина Сергеевна пред мен.
- Ами, Патрулите приличат малко на милицията. Даже, те са си точно милиционерите на Различните. Нощният патрул следи Тъмните да спазват Договора, а Дневният гледа същото да правят Светлите.
- И да наказват нарушителите? – аз кимнах.
- Не всички, по-сериозните случаи се предават на нашия вариант на Прокуратурата.
- И какъв е той? – изсмя се той. - Нека позная, Нощна прокуратура?
Да, сарказмът е добро оръжие срещу твърде непознатия текст. Или ситуация.
- Не – поклатих глава аз.
На ти сега.
- Не позна, Инквизицията.
- Светата Инквизиция?
Той беше на прага на нов пристъп на смях. Или на ужас, не можех да кажа.
- Не, Различната Инквизиция. Светата Инквизиция е била човешка измишьотина.
- Ти от кои си?
- Аз съм Универсален маг извън категория – отговорих аз.
Това реално беше пълният ми ранг. С подобно нещо трябваше да се легитимирам навсякъде. Но, и Различните, както хората, мразят подобни канцеларски официалности, така че обикновено минавах за маг и толкова.
- Аз съм едновременно и Светла, и Тъмна. Мога да бъда и едното, и другото. Затова съм и в двата Патрула – додадох, за да бъда изчерпателна.
- Как така? – той се наведе напред, към мен.
- Не съм сигурна. Знам само, че универсалните магове се срещат много рядко. Всички, без изключение влизат в Патрулите. Без право на избор.
- Добре, добре – махна с ръка той. – Да кажем, че ти вярвам. Защо си тук? Защо твоите са те пратили тук? Щом си толкова ценен кадър...
- Не знам – въздъхнах аз. – Това е въпрос, на който не мога да ти отговоря.
Той стана и взе някаква електрическа кана. После излезе от кабинета си и ме остави сама да се чудя дали не е отишъл при Ирина Сергеевна да се жалва да ме махнат от главата му, или тайно ще се налива в тоалетната, за кураж. В негово отсъствие свалих изолиращия пашкул и се настаних на диванчето, което беше стратегически разположено между двете бюра, точно в ъгъла на кабинета. Глухарьов се върна след малко, с каната в едната ръка и две големи керамични чаши в другата. Безмълвно включи каната и ми подаде едната чаша.
- Ще пиеш чай, нали? – вече не ме гледаше студено.
- Това мир ли значи? – попитах аз и поех чашата.
Вътре беше сложил някакво пакетче чай.
- Да кажем – заключи той, докато ми наливаше вода от каната. – Какво ще стане, ако откажеш за работиш с мен?
- Не съм сигурна. Знам само, че за да ме пратят тук, са били съгласни и двата Патрула, а това рядко се случва. Което ме навежда на мисълта, че явно е нещо важно. Затова бих заложила, че откажа ли да работя с теб, ще ме изпратят на Трибунал за отказ на изпълнение на заповеди.
- Трибунал? – той се подпря на бюрото си и отпи от чая.
- Това е нашият еквивалент на военен съд. Хич не си поплюват.
- Какво, ще те пратят в панделата ли? – засмя се снизходително той.
- По-лошо – мрачно отвърнах аз. –Смъртна присъда или пълно отнемане на способностите. Различните нямат затвори.
- Да бе - не повярва той, – ти откъде си толкова сигурна?
- Вече съм била на Трибунал – казах аз тихо. – И ще направя всичко възможно да не попадам отново там – той отвори уста да попита нещо, но аз вдигнах ръка. – Ще ти разкажа друг път за това, става ли?
- Става – промърмори той и се почеса по тила.
Винаги съм се чудила на тоя мъжки навик. Дали пък на тила им не се крие някой джин, който знае всички отговори?
Пихме чай мълчаливо. Глухарьов явно се опитваше да преработи информацията, а аз мрачно разсъждавах за Трибунала на Инквизицията. И как не искам да съм отново там. И двамата с него подскочихме, когато вратата рязко се отвори и в кабинета му влетя Ирина Сергеевна. Бясна.
- Ах, ти Глухарьов! – почна го от вратата тя и грабна първата й попаднала папка „ДЕЛО“, че да го удари по главата с нея.
Глухарьов ловко избегна удара, но се поля с горещ чай, така че изрева. Тя обаче не се трогна и продължи:
- Какви си ги надробил?! Обадиха ми се от нейните началници, че и от нашето министерство да ми трият сол на главата, че не оказваме съдействие на техните сътрудници!
- Кой се е обаждал? – попитах аз и застанах между тях двамата, за да спра побоя.
От Министерство на Вътрешните работи не знаеха за Различните. Значи явно са им внушили нещо за мен. Любопитно. Хесер обикновено не прави чак такива жертви за рутинни операции.
- От министерството! – отвърна ми леко истерично Зимина. – И Борис Игнатиевич.
- Това пък кой е? – възкликна Глухарьов зад мен.
- Шефът ми. Единият от шефовете – мрачно уточних аз.
- Вика ви, и двамата, в офиса си по най-бързия начин. Веднага – рече Зимина и трасна вратата зад себе си.
Глухарьов загледа след нея с носталгия, и май с лек копнеж. А аз оставих чашата и откачих палтото си от закачалката. За Хесер „веднага“ значи напълно веднага. Което значи, че трябва да тръгнем на секудната. А всякакви проблеми между Различните и хората ще ги изчистим друг път.
- Хайде! – подканих го аз и когато не реагира, подвикнах – Сергей!
- А, какво? – примигна той.
- Да тръгваме – вече си слагах шала.
Той не мръдна от мястото си.
- Къде ще ходим?
- В офиса на Нощния патрул – отговорих аз. - Време е да се запознаеш с шефа ми.
Той изръмжа нещо под нос, остави чашата с недопития чай на бюрото си и отиде да навлече палтото.

Различна Педагогическа Стая - втора глава

АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:

 

АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:

В първия си работен ден реших да отворя портал на няколко пресечки от районното. Щеше да е леко тъпо да цъфна насред двора, а от друга страна не ми се пътуваше в градски транспорт изтипосана като пингвин. Живея на другия край на Москва и пътуването би било доста дълго. Затова реших просто да мина метър. Обаче се оказа, че съм си направила криво сметката. 

Странно нещо е това, униформата. Без нея си анонимен, а с нея – ставаш проводник на властта, или на някаква по-висша сила. Забелязах го, докато вървях по улиците. Хем бях с палто (сутрин си е хладничко, а аз мразя да ми е студено), но явно униформения панталон си личеше, защото хората се зазяпваха. Ирина Сергеевна ми беше пратила и пола, но преди да се ориентирам в обстановката, категорично отказвах да облека нещо толкова ограничаващо. Хубаво е да си жествена, но не се знаеше какво мога да очаквам от новия си колега-човек. Личеше си, че не ме харесва особено.

Иначе униформата ми беше странна – никога не съм обичала да ме ограничават. Общо-взето, чувствах се не в кожата си, а в нечия чужда. Така че вървях по улицата между блоковете и наблюдавах как аурите на хората се променят на момента, в който ме забалежат да се задавам – сякаш усещаха, че съм от Органите. Всъщност, от гледна точка на Различните, аз наистина бях от тях. Но това можеха да го видят много малко от жителите на Района. Според доклада от Патрула – под 200 души. 

Вървях по улиците, подритвах боклуците по пътя си и не спирах да се чудя защо Хесер ме запрати в това забравено от Бога (и със сигурност от закона) място. Не бях готова за тази работа, не ме биваше изобщо. Не исках да работя с тези хора. Не защото бяха хора, а защото аз не ставах за тази работа. 

Неусетно се озовах пред входа на управлението. Добре че поне Хесер ми беше вложил малко по-добра ориентация. Ако зависеше от мен, щях да се мотая няколко часа. Едно е да си отвориш портал зад ъгъла на най-близкия блок, съвсем различно да трябва да си намериш пътя покрай блоковете и градинките и през преспите неразтопен сняг и кишата между тях. 

На пропукска милиционерите с автомати ми провериха документите – отново! – и се огледах в двора за Глухарьов. Въпросът беше, че представа нямах кого точно търся. Едри мъже с фуражки и униформи в двора на Пятницкото районно дал Господ. Честно казано, не исках да се познавам с никого от тях. 

- Насам! – махна ми с ръка една висока фигура в близост до входа. 

Ясно, той ме беше видял първи. Много неориентирана трябва да съм изглеждала. Впрочем, това не беше далеч от истината. Тръгнах в неговата посока. 

- Здравей – поздрави той, когато стигнах до него. 

Беше намръщен като буреносен облак, любопитно защо. 

- Здравей. Навреме идвам, нали? – побързах да уточня аз.

- Дори си подранила малко – заключи той след като си погледна часовника.

Продължаваше да гледа мрачно прехвърчащия сняг. Аз обичам снега, може би защото съм родена през зимата, но това е друга тема. 

- Да те питам - подръпнах го за ръкава аз, – защо си винаги намусен? По принцип ли ти е такова изражението, или е специално заради мен? 

Странно, обаче всеки път като трябваше да го заговоря (и да го дръпна за ръкава, че да ми обърне внимание) ми се струваше, че съм малко детенце. Сигурно беше от разликата във височината.

- Просто имам кофти ден – отвърна той без да ме поглежда и се намръщи още повече. 

Реших да не задавам още въпроси, обаче и без сондиране нещо ми подсказваше, че ме лъже. Току-виж пак ме хване за рамото и ме изхвърли. Определено не започвахме добре.

- Да вървим – побутна ме той. – Време е за първия ти работен ден.

- Айде – промърморих аз, не особено ентусиазирана. 

Странно беше да вървя по коридорите редом с него – поздрави се сипеха от всички страни, той се усмихваше лъчезарно наляво и надясно (само аз можех да видя, че е фалшиво), все едно абсолютно всички го познават. Вероятно беше така. Кабинетът на Зимина обаче още беше заключен, така че отидохме направо в неговия кабинет. Той отключи вратата и ме покани с ръка да вляза.

- Обещаваш, че няма да ме изхвърлиш пак, нали? – на шега попитах аз.

- Ще гледам да се въздържам – изръмжа привидно ядосано той, докато си разкопчаваше палтото. – Не искам проблеми с подполковника. 

- Ъ? – не разбрах аз. 

Никога не ми е било ясно кой чин след кой е. Всички тия джунджурии по пагоните ме объркват. Глухарьов пусна една много тежка въздишка, в стил „кой ме наказа с тебе“ и просто си окачи палтото на закачалката. Аз се настаних на диванчето в ъгъла. Удобно диванче. Той взе един стол и седна срещу мен.

- Аз съм майор. Имам една звезда – каза той и посочи пагоните си. Там вярно се мъдреше една звезда. – Ира... Ирина Сергеевна де, има две и е подполковник. Ясно? – аз кимнах.

- Обаче аз също имам две звезди – посочих своите пагони (да, с униформата ми бяха дали и това, незнайно защо) – пък се водя... 

- Лейтенант – довърши търпеливо той. Все едно говореше с четиригодишно. – Твоите звезди са мънички.

- Така, значи две големи звезди е много повече от две мънички звезди? – зададох умния си въпрос аз.

- Именно – изглеждаше облекчен, че съм разбрала. - Та затова ти казах, че не искам проблеми с подполковника.

- Ирина Сергеевна – кимнах аз. – Впрочем можеш да й казваш Ира в пое присъствие, не се притеснявай. 

Тук ме погледна косо и враждебно. Наведе се през облегалката на стола и изсъска:

- Ако посегнеш на Ира, както ме подреди мен, кълна се, че маг или не, ще те нарежа на парчета, ще...

- Полека, Рамбо! – вдигнах ръка аз – Нямах това предвид. Знам, че сте заедно. Но никога не бих наранила който и да е от вас.

Той скръсти ръце на гърдите си и ме измери от глава до пети. Както човек гледа каменен блок, който смята да натроши на прах. Хич не ми харесваше да играя ролята на каменния блок.

- Вчера видях точно обратното, така че позволи ми да не вярвам и на една твоя дума

Работата ставаше от дебела по-дебела. А си мислех, че сме заровили томахавката – голяма грешка.

- Хей, мислех, че сме се помирили вчера – казах аз, за да проверя как стоят нещата. 

- Това е примирие, драга – поклати мрачно глава той. – Докато не съм сигурен коя си и откъде си, ще те държа много, много изкъсо.

Последното беше казано с такъв гробовен тон, че тръпки ме побиха. А съм Различна. Явно Зимина беше слабото му място и трябваше да разбера по-скоро защо. Иначе може и да ме заколи на смяна. Прекрасен екип ще сме, няма що: объркана и леко некадърна Различна и много, ама много мотивиран да убива милиционер с вид на рецидивист. Благодаря ти, Хесер, че ми натресе ченге-психопат за партньор!

- Да вървим при Зимина, вече трябва да е дошла на работа.

Гласът на Глухарьов наруши тишината на мрачните ми мисли (в които го виждах как закопава бездиханния ми труп в незнайна гора, някъде зад МКАД). Той ми кимна към вратата и аз покорно го последвах. 

Тя наистина беше дошла и когато влязохме тъкмо си събличаше палтото. Ах, какво палто имаше – пухкаво, от някакво животно ще да е било, мекичко! Чак да й завидиш. Аз поне й завидях. 

- Здравейте Ирина Сергеевна – поздравих аз на вратата. 

Глухарьов обаче просто влезе и я прегърна. Да, имаше връзки човекът.

- За удостоверението, нали? – попита тя, когато се освободи от хватката на любовника си. 

Аз кимнах и след секунда държах в ръка някакво червено мини тефтерче – с моя снимка (откъде я бяха намерили?) и печати, която удостоверяваше, че съм служител на правораздавателните органи, следовател от Пятницкото районно на Москва, лейтенант Наташа Ивановна Алексеева. Страшен купон. 

- Откъде е снимката? – не се сдържах все пак да попитам. 

- От Патрула я пратиха по факса сутринта – отговори ми Зимина. 

Те с Глухарьов нещо се бяха сдушили, така че май на мен ми оставаше да чакам. То нямах твърде избор...

- Да вървим към отдел „Кадри“ – подбра ме Глухарьов след малко. – В другата сграда е, вземи си палтото. 

- Е защо не ми каза по-рано? – не издържах аз. 

- За да те разходя няколко пъти. Днес това ми е задачата – отговори той ехидно.

Нямах много желание да започвам караница с него в ден първи от общата ни работа, така че отново се върнахме в кабинета му и се облякохме. В пълно мълчание. Мразя да мълча, когато ми го налагат. Явно от примирието вчера не беше останал и помен...

В отдел „Кадри“ нямаше никого, по-точно нямаше опашка. Въпреки това престояхме половин час. По-скоро аз престоях, Глухарьов не спря да пуши цигара от цигара отвън, докато всички документи станат готови. И ме остави сама да съчинявам глупости и да ги дрънкам на любезната лелка, която ми оправяше документите. Аман от добронамерено любопитство! Адски е кофти, когато нямаш точна легенда. И представа си нямаш какво правят хората от милицията...Затова просто й направих „Сократ“, заклинанието за развързване на езика. Хората обичат да говорят за себе си. Винаги е така. Само трябва да има кой да слуша и да кима с глава на правилните места. 

Затова докато чаках да ми бъдат издадени петте чаршафа, които удостоверяваха, че вече съм следовател от Пятницкото районно и осигуряваха моето успешно прехвърляне от друг отдел, както и зачисляването на служебно оръжие, успях да чуя по-голямата част от житието на веселата лелка – как била родена в Ростов на Дон, как баща й, Бог да го прости, бил желеничар, колко хубави тиганици правела баба й като била на четири и какви проблеми имала с мъжа си в леглото. 

Последното предпочитах никога да не съм го чувала, но Сократ си има и странични ефекти. Като това да кара хората да казват само истината. Добре поне че първо сложих Сфера на невнимание, та да не се излага жената пред колежките си – въпреки че като я гледах, май отдавна им беше разказала тея подробности. 

Глухарьов явно имаше вграден часовник (или пределно добре знаеше колко точно време трябва за обработката на документите), защото се появи като с магическа пръчка, точно когато лелката ми подаваше и последния чаршаф. 

- Благодаря Ви, Полина Василевна – каза той особено галантно и се усмихна на лелката, която пък се изхили с неприкрито кокетство. На нейните години!

Така че благополучно напуснахме отдел „Кадри“, Глухарьов ме стисна за лакътя и ме повлече обратно към другата сграда. 

- Пусни ме веднага! – просъсках аз потискайки импулса да се освободя сама и да му зашия звучен шамар.

Спря ме фактът, че по легенда (или поне по двете изречения, които ми каза Хесер в кабинета си онзи ден) трябваше да му се водя колежка, а не любовница (и слава Богу!). един шамар на публично място (колкото и да ми се искаше да го цапардосам) би предизвикал ненужни клюки. За мое учудване Глухарьов наистина ме пусна и ми се усмихна с оная, неговата кофти усмивка. 

- Трябва да отидем при шефа на оперативните – изръмжа той в отговор и тръгна. 

Нали беше висок, трябваше да подтичвам, че да се изравня с гигантските му крачки. 

- Защо? – не се сдържах да попитам аз. 

Той помълча гробовно известно време, но все пак отговори:

- Да ти зачислят оръжие. Той има нужните връзки да го направи още днес. 

- Ясно – отговорих аз, по-скоро за да не се покажа като пълна идиотка, отколкото защото съм разбрала. Щях да питам по-късно. 

Глухарьов спря пред врата само на няколко метра от кабинета на Зимина. На вратата беше закачена табелка, от която можах да прочета само фамилията – Карпов – и надписа над нея – началник на оперативен отдел. 

Глухарьов почука на вратата и без да чака отговор влезе вътре, повличайки ме със себе си. От него не виждах нищо, но когато се отмести, за да затвори вратата се изправих лице в лице със сериен убиец. Шефът на оперативните наистина приличаше на психопат: студени зелени очи, мрачна и непроницаема физиономия. Такъв можеше да ти счупи врата и после да те гледа как се гърчиш в краката му. Или пък да те реже парче по парче. Впрочем, той си играеше с някакъв доста заплашително изглеждащ нож. Тръпки ме побиха.

- Здравей Стас – свойски го поздрави Глухарьов и ме сръга леко. 

Явно беше видял, че съм се гипсирала от ужас. Въпросният Стас не стана да го поздрави, но отвърна, с подобаващ на външността му глас:

- Здравей Глухарьов. Какво те води при мен? Коя е тая? – и кимна с глава към мен. 

Аз си наложих да не изглеждам като агне на заколение, обаче точно така си се чувствах. Благодаря ти отново, Хесер!

- Това е новата колежка. Днес й е първи ден при нас – отговори Глухарьов преди да се сетя, че може би въпросът е бил отправен към мен. 

- Следователка значи? – Стас ме погледна изпитателно. 

Явно очакваше да кажа нещо. Или не му вярваше. Залагах на последното.

- Да – отговорих аз, малко по-рязко, отколкото очаквах, но пък поне вече не приличах на изплашено агънце.

Карпов стана, заобиколи масата и се изправи срещу мен и Глухарьов. За пръв път, откакто се бяхме запознали, ми идеше да се скрия зад гърба на тъй наречения си партньор, не че бих си го признала де...Затова погледнах Карпов със същата студенина. Колко жалко, че очите ми не са сини, щеше да има по-голяма файда. 

- Не се наежвайте веднага, госпожице. – отговори Стас Карпов след мъничко и преди да успея да реагирам, ми целуна ръка. 

Галантен жест от човек с вид на сериен убиец. Какви хора бачкаха като ченгета, по дяволите? Да не би да ги избираха с конкурс?!

- Трябва да й отпуснеш служебно оръжие. По възможност днес – прекъсна неловкия момент Глухарьов и сложи ръка на рамото ми. 

В интерес на истината, бях му благодарна за жеста. Нищо, че ясно бе показал, че ме мрази по-рано същата сутрин. 

Карпов пусна ръката ми и се отправи към някакъв сейф. Отвори го и взе да рови вътре. Доколкото можех да видя, вътре беше като арсенал – всякакви пушкала, може би ако разбирах нещо щеше да ми е по-ясно. Радвах се, че не ме пита за предпочитания, защото знаех всичко на всичко две марки оръжие и ако ме попиташе да ги различа, нямаше да мога.

- Значи е под твоя закрила, а Сергей? – попита той, докато ми подаваше някакъв пистолет в кобур. Взех го без коментари и гледах да не изглежда все едно се чудя какво да правя с него. Което беше самата истина.

- Зимина ми я приши. – гласеше отговорът на моя партньор. Звучеше така все едно наистина съм голямо бреме.

- Заповедите на началството трябва да се изпълняват – кимна той и се обърна към мен. – Това е за теб и умната. Ще я впишат в регистъра днес следобед, ще имам грижата – продължи въпросният Карпов, вече говорейки на Глухарьов.

Просто кимнах, нямах никаква представа какво да му кажа. 

- Така е. Благодаря ти Стас.

- Нямаш проблеми – Стас вече се беше обърнал и се настаняваше зад бюрото си. – Наминавай, ако има нещо!

- Непременно! – отвърна Глухарьов и затвори вратата. 

След това ме хвана за лакътя и ме повлече към кабинета си.