Различна психиатрия - първа глава (втора част)

Опрях се тежко на парапета и се извъртях към него – не, не бях толкова пияна и той май не лъжеше. Валерий се беше облегнал небрежно, все едно стоеше на собствения си балкон.

- Откъде знаете това?! – възкликнах аз забравила в миг и за йерархията и за Договора. 

- Защото вчера от офиса в Москва изчезна нещо, което го доказва и свързва случаите.

Зяпнах. Отворих уста да кажа нещо, после я затворих. После отново се опитах да кажа нещо, но не намерих точните думи. Да крадеш от Инквизицията – това говори за реални психични отклонения. Та те знаеха всичко за всички! Който и да беше този идиот, вече беше загазил сериозно. Въпросът беше защо аз получавам подобна информация.

- В Прага знаят ли? – това беше единственият смислен въпрос, който ми дойде на ум. 

Валерий кимна и се загледа в заревото над Москва. 

- Научиха преди няколко часа. Лично им казах. 

- Защо казвате на мен тогава? 

- Защото може би сте единствената Различна в тази част на света, която може да намери крадеца. 

Да, вече сериозно започваше да звучи като евтин холивудски филм – да призовем нищо неподозиращия герой за велики дела. Въпреки, че самият герой няма никакво подобно намерение. Шантава работа. Обикновено инквизиторите не само, че нямат чувство за хумор, а дори и да имат – не ползват толкова плоски шеги. 

- Преувеличавате! 

- Нищо подобно – поклати глава Валерий. – Ако има някой, който може да го спре, това сте именно Вие. 

Чак сега забелязах, че на врата му виси чисто Инквизиторски амулет – огромен аметист в сребърна мрежа. Официален амулет, нещо като моето червено тефтерче от МВД – хем прокуск, хем за защита. Аз имах същия. Това беше нещо като задължителна част от инквизиторската униформа, но не знаех, че се носи без сивата мантия. 

- И как точно се очаква да спра това? Та аз не знам къде да го търся! – разперих ръце в знак на безсилие. 

- Той сам ще Ви намери. 

- Как така? – попитах тъпо аз и за сетен път тази сутрин се почувствах като в евтино фентъзи. 

- Има доста неща, които не знаете, Наташа – поклати глава инквизиторът. 

Отдръпнах се от балкона и скръстих ръце – пак старите интриги! Добре, щом ще си играем така, нека да играем. 

- Очевидно. Дори не знам точното Ви име. Как да Ви наричам – Валерий или може би предпочитате да се обръщам към вас с хер Валтер? - Валерий ме погледна – не с учудване или изненада, а както учител гледа досетлив ученик. 

- Получих тази информация наред със заповедта от Инквизицията – поясних аз. – Така че по-добре прекратете игричките и ми обяснете за какво става дума.

Валерий застана до мен и въздъхна. 

- Да, правилно са Ви дали информацията. И да, нещата изобщо не са случайни. Знаете ли, всъщност аз...

- Знам, че сте участвали в процеса срещу Аненербе, Валерий, прескочете увода – озъбих се аз. 

Започваше да ми омръзва да слушам недомлъвки. Слънцето над Москва вече се показваше като лъскав червен диск на хоризонта и започваше да осветява малко по малко града. Валерий отново въздъхна. 

- Какво знаете за Аненербе? – попита ме той. 

- Нищо конкретно – започнах аз – просто банда откачалки, които са тръгнали да събират разни доказателства за древния произход на Райха. После всички ги осъдили, защото наистина били откачалки. Правили са опити с хора от концлагерите. Предполагам, че са били просто Тъмни жадни за власт, както става почти винаги. 

Валерий поклати глава и се загледа към Москва – странно защо, но гледаше с умиление. 

- Не бяха само Тъмни – започна разказа си той, но гласът му звучеше така, все едно говори не на мен, а на някой, който отдавна не е между живите. – Имаше и много Тъмни, разбира се. Те бяха там именно заради възможността да станат всесилни. Но имаше и Светли – които се присъединиха, защото искрено вярваха във величието на Райха и искаха да направят всичко възможно за да се случи. 

- Идеалисти – заключих аз и се облегнах на вратата. 

- Идеалисти наистина – съгласи се Валерий. – А аз бях един от тях.

Зяпнах от изненада. Той е бил част от Аненербе?! Това беше напълно откачено! Изстрелях първия въпрос, който ми дойде на ум:

- Защо тогава сте още жив? Доколкото знам, маговете от Аненербе са равъплътени след процеса. Заради престъпления срещу човечеството и Различните. 

- Така е, само че аз бях внедрен в Аненербе – въздъхна Валерий. – Първоначално дори Различните си мислеха, че идеята е добра – нека и хората потърсят малко магически артефакти, да видят, че магията съществува. Но по-късно стана ясно, че това не е много умно и че Различните в редиците на Аненербе търсят собствено обогатяване, а не научни постижения. Тогава Инквизицията избра мен за да следя процеса отвътре. По време на Трибуналите, аз бях един от главните свидетели. 

Така – значи Валерий не просто имаше бурно минало, както повечето Различни, живели през Втората Световна война. Неговото минало беше повече от необикновено. Шпионин Различен шпионира други Различни в рамките на човешка окултна организация! Това вече беше повече от откачено! 

- Да допуснем, че всички са Ви намразили заради това – започнах да разсъждавам на глас – би трябвало всички отдавна да са отишли в Сумрака. А онзи изрод със сигурност е жив. 

Валерий се опря на вратата до мен и заслуша. 

- Правилно, само че пропускате нещо, Наташа. Не можахме да хванем всички членове на Аненербе. Не можахме изобщо да ги намерим. 

- Да, и за тези подозрения знам – кимнах аз. – Но това не ни помага много. Самоличността на въпросните Различни е неизвестна. 

- Не съвсем. Аз имам конкретен Различен на ум. Нека да влезем вътре! 

Валерий галантно ми направи път да мина и влязохме вътре в заседателната зала. Наистина, беше започнало да припича много неприятно, още щом слънцето се показа над Москва. Отново седнахме на столовете и той продължи: 

- Заради работата ми тогава, той има всички причини да ме мрази. 

- Той? Значи е мъж? Тъмен вероятно? – предположих аз, но Валерий поклати енергично глава.

- Светъл беше, Светъл. 

- Как така Светъл? Бъркате, не е възможно!

Май старецът го беше хванала параноята – никой Светъл не би могъл да оправдае подобни престъпления и да продължи да съществува. Просто етиката на Светлите го забранява. Валерий вероятно се беше объркал. 

- Казах, че беше Светъл, Наташа - отвърна инквизиторът спокойно. – Не съм казал, че и сега е такъв. 

Аха, значи беше много възможно онзи да е Висш маг – само те имаха право да сменят цвета си. При това само при изключителни обстоятелства. Освен това когато веднъж си от едната страна на барикадата, много трудно някой може да те убеди да минеш от другата страна. Ако онзи е бил Висш Светъл още преди повече от 70 години, нещата отиваха на зле.

- Бяхте ли приятели? 

- По-лошо. Бяхме кръвни братя. 

- Кръвни братя, това пък какво е? Добре, а аз какво общо имам с това? Дотук разбрахме няколко любопитни факта от вашата биография, но нищо, което да може да ни помогне в разследването. 

Валерий мълчеше и се взираше в празното пространство. 

- Валерий! – викнах аз и той се сепна. 

- Простете, отнесох се. Да, какво може да помогне на разследването. Позволете ми да изложа фактите така, както се подредиха тази нощ. 

- Бъдете така добър – отговорих аз машинално. 

Едва по-късно си дадох сметка, че без да искам съм ползвала следователския тон на Глухарьов, както и неговата скептична поза при разпити. Валерий не реагира на това, а просто продължи да говори. 

- Той се е опитал да извърши жертвоприношение.

- Защо обаче?

- Вероятно за да зареди някой стар артефакт – отговори инквизиторът. – Но момчето му е попречило. Затова е избрал доста по-извратен, но и по-бавен начин за зареждане на артефакта.

- Изнасилванията? Но защо така? Звучи извратено, наистина. 

- Защото така е щял да ме провокира – една от жертвите е дъщеря ми и след като проверихме инкуба се оказа, че тя не е била нападната по погрешка. 

Да, безспорно нямаше по-добър начин да изкараш някого от дупката му от това да застрашиш потомството му. Това важеше за почти всички живи същества. 

- Вие още тогава ми казахте, че смятате нападението за провокация. Но не разбирам аз какво общо имам.

- Вие сте свързващото звено – все пак вие обезвредихте неговото оръдие. Затова си мисля, че е възможно вие да сте и следващата мишена – отговори Валерий и отново ме потупа по ръката. 

- Ама нали току-що казахте, че той се цели във Вас? Защо съм му аз? 

- За да може да напълни артефакта, който е откраднал. Защото силата на един Различен не стига. 

- А какво е откраднал, в крайна сметка? – скръстих ръце аз. – Да не би да е нещо на Мерлин? 

Мерлин е бил Абсолютен маг – маг с безгранична сила. Той създавал артефакти за забавление, но нямал много въображение с имената. Така че нещата неминуемо си се казваха „нещо си на Мерлин“. Городецки го бяха пратили преди пет години да търси нещо на Мерлин, но не бях в течение, защото точно тогава главата ми пушеше. Валерий обаче изобщо не се засмя.

- Открадна Колана на Ищар – обясни той.

- Това пък какво е? – зяпнах аз. – Някаква магрьосническа дрънкулка? Атрибут на Тъмните?

Тъмните магове ползваха разни такива неща, с навързани възли по тях, но на мен подобни неща не ми трябваха. Знаех, че Ищар е някаква древна богиня, на плодородието май. Но нищо повече. 

- Това е много важен артефакт – започна разказа си Валерий. – Но една от основните му особености е, че може да бъде носен само от жени. 

- Тогава на него за какво му е? – опитах се да се пошегувам аз. – Да не би да си е направил операция за смяна на пола? 

Валерий изобщо не се засмя.

- Точно тук се намесвате вие, Наташа. Само Висша Различна може да носи този колан. 

- Нямам намерение да го нося, в това можете да бъдете сигурен! 

- Той ще се опита да Ви подчини – размаха предупредително пръст той. 

- Да пробва! – изръмжах аз. – Досега никой не е успял да ме превърне в марионетка. Не е толкова лесно да подчиниш Висш Универсален маг! 

- Затова му е трябвала и силата от предишните действия – поясни Валерий и ме изгледа съжалително. – За да може да се изправи срещу Вас в открит двубой. 

- Не е познал! – стиснах аз юмруци. – Няма да стане! 

Хитър план – да направиш Висш универсален своя марионетка. Много рискован и много труден за изпълнение, но определено много смел. 

- И за какво ще ме използва, ако ме подчини? – попитах аз след малко. 

- Много просто – да ме убиете! 

Погледнах Валерий – той изобщо не се шегуваше. 

- Какво? – за пръв път, всъщност да втори, откакто се бях озовала в Ротондата, останах без думи. 

- За да ме убиете – повтори Валерий. – Вие имате разрешителни от Инквизицията и можете да влизате и излизате свободно. А този артефакт и неговия контрол, ще Ви дадат почти безгранична власт. 

- Но защо му е такъв сложен план? – недоумявах аз. – Защо не Ви убие сам?! 

Инквизиторът сведе глава, все едно това е нещо, което не иска да си спомня. Постоя така няколко минути и реших, че е по-добре да си мълча и да изчакам. 

- Защото това е отмъщение, Наташа – отговори той тъжно. 

Звучеше съсипан, неизвестно защо. Реших да не задавам повече въпроси. 

- Добре тогава, как мога да помогна? – крайно време беше да спрем с ретроспекциите. 

- Като начало, прочетете това!

Валерий ловко като фокусник измъкна лист хартия навит на руло от ръкава си и ми го подаде. Инквизиторски трикове! Не можех да отрека, че беше доста ефектно. Взех листа – оказа се пергамент, при това написан на ръка, при това издаден от Прага, с печата и подписа на Совината глава. 

- Това какво е? – попитах аз докато се пулех в калиграфски написаните на латински букви.

- Четете, четете – махна с ръка Валерий. 

Латинският ми винаги е бил слаб, затова погледнах текста през Сумрака – там няма разлика между езиците. Зачетох буквите и ченето ми все повече започна да увисва. 

Различна психиатрия - първа глава (първа част)

Събудих се посред нощ. Но не от безсъние или кошмари, а от досадното звънене на собствения си телефон. Трябваше да сменя тази песен – започваше да ме влудява. Отворих едно око – навън беше тъмно като в рог – и запалих Светулка, за да си намеря телефона, защото чувах само досадния звук на песента. Странно, къде ли го бях забутала? В кабинета ми мигом грейна светлина породена от Силата и аз отметнах ядно одеалото. 

От няколко дни спях тук – Иля ме беше хванал да пиша рапорти като луда и просто нямаше как да си тръгна. През последните няколко дни бях издала повече писмени материали, отколкото през половината семестър – удостоверения за амулети за този или онзи сътрудник, нареждания до завеждащия оръжейната, рапорт по случая с инкуба (него го печатах в два екземпляра за двата Патрула), рапорт по случая с нашия хлапак и жертвоприношението (който разпечатах три пъти, заради регионалния отдел на Инквизицията). Този случай впрочем все още ми висеше на врата, защото още не бяхме намерили извършителя...

Иля ме беше хванал да му помогна с административната работа – и аз помагах, както можех. Затова се наложи да поживея малко в кабинета си и да се отдам на нормалната работа на всеки член на Висшето ръководство – разхищение на хартия. През последните няколко дни имах два класьора прилежно напълнени с всякакви нещица. Това ми действаше успокояващо. Освен това имах нужда да си подредя ума. Огромна нужда да си подредя ума.

Станах и нахлузих чехлите като мимоходом изругах. Къде ли го бях сложила тоя телефон? Разрових се из документите по бюрото и се оказа, че телефонът ми по някаква причина седи под купчина разрешителни за амулети и разпечатки от поръчки на бижута, върху принтера. Със сигурност не ми звънеше дежурния по Патрул – Данила щеше да ме събуди на секундата, при това с блъскане по вратата, а не с телефонно обаждане. При него нямаше много изискани маниери. Не бяха и нашите, защото към момента – още нямаше пет сутринта – сънуваха шестнайсти сън. Взех си телефона и отново изпсувах идиота. Погледнах екрана – непознат номер. Коя ли откачалка ме търсеше по това време? 

- Какво, по дяволите искаш, бе идиот? – започнах аз с най-психопатския си тон, тих и леден като Нева през януари.

- Наташа Алексеева? – гласът на мъжа от другата страна ми беше странно познат.

- Аз съм – изръмжах в слушалката. – А вие сте? 

Звучах възможно най-недружелюбно – като всеки нормален чиновник, но какво да направя като нормално не се будя в пет сутринта. 

- Аз съм Валерий Михайлович – обади се инквизиторът от другата страна на линията.

Звучеше някак много притеснен и изнервен едновременно. Зяпнах. От какъв зор ми звънеше пък той? Толкова ли не беше могъл да изчака до утрото, та трябва да ме вдигне от кревата преди изгрев?!

- На какво дължа това непоръчвано събуждане по телефона в пет сутринта? – просъсках аз ядно.

В крайна сметка намерихме виновника за изнасилванията, дъщеря му беше отмъстена един вид. Белов беше предаден на Инквизицията преди няколко дни – лично присъствах при предаването. Той беше ужасен и крещеше, че не е действал по собствена воля. Пледираше, че е невинен и се молеше на всеки, който срещнеше. Наложи се Валерий да му направи Вързан език – заклинание за мълчание, обратното на Дългия език, който се ползва при разпити – за да може да го изкара от отдела. Донякъде вярвах на инкуба – беше натъпкан със сила онази вечер, която определено не беше негова, но все пак технически престъпленията ги беше извършил той, със собствените си ръце. Много исках лично да му ги отсека, но това е друга тема. 

Валерий не се смути много от разгневения ми тон – Инквизиторите, подобно на милиционерите, всички Различни ги мразят. Особено Различни, които си събудил посреднощ. 

- Извинете за ранния час, но имам нужда от помощта Ви – смутолеви той. 

Звучеше извинително, а аз бях повече от любопитна за какво става дума.

- За какво съм нужна на Инквизитор? – не се сдържах да иззлорадствам аз. 

Не се случваше всеки ден Инквизитор да моли Патрулен за помощ – обикновето те изискваха, а не молеха. Дори заповядваха. 

- Не мога да обясня по телефона – отговори Валерий и зяпнах от другата страна на слушалката. – Елате в Ротондата на МГУ след половин час. 

Преди да успея да обясня, че е пет сутринта и други подобни, Валерий затвори. Затвори ми! Все едно съм длъжна да хукна към МГУ на секундата! На това му викам арогантност! Останах като вкаменена насред кабинета си за минута-две – в потрес от това, че са ме събудили, учудена дали изобщо да отида. После изпсувах по адрес на Инквизитора и тръгнах да се обличам. В крайна сметка, щом като имаше нужда от помощта ми и ми звънеше в пет сутринта, значи трябваше да е нещо истински спешно. Поне се надявах да е така, иначе щях да му го изкарам през носа. Инквизитор или не.

Затова се облякох – дънки, тениска и яке (че в пет сутринта сигурно е много студено навън) и излязох от офиса на Нощния патрул. Данила не попита защо излизам толкова рано – той винаги е бил малко особен така или иначе. Освен това, не бях на смяна и изобщо не му дължах обяснение за това къде точно отивам. Все пак минах през кабинета на дежурния да му обясня, че излизам. Ей така, за всеки случай.

Излязох по пустите и студени улици на Москва и се зачудих какво да хвана, за да стигна по-бързо до МГУ. Метрото не беше опция – те отварят чак към 5.30 а аз трябваше към тоя час да съм вече на линия. Погледнах часовника – пет и пет минути. В Сумрака ли се бях обличала? Явно много ми се спеше. Както и да е – най-умната идея беше просто да си отворя портал – най-малкото защото по това време на денонощието единствените превозни средства бяха разни камиони за доставки и таксиджии. И в двата случая не ми се возеше никъде с шофьор-кавказец. След случая с инкуба предпочитах да пътувам или с Глухарьов или някой друг от колегите, или сама в градския транспорт. Въпреки способностите ми на Различна. Просто близостта с други представители на силния пол ми действаше на нервите. Предвид обстоятелствата, предполагах, че е напълно нормално и временно. 

Така че просто отворих портал и след секунди се озовах на прага на кампуса. Слънцето още не беше изгряло, но навън вече се развиделяваше. Сградата на МГУ се извисяваше на фона на сиво-синьото небе като гигантско бетонно чудовище, каквото всъщност беше. Завъртях покрай голямото езеро в парка и се загледах в отражението, което чудовищния храм на науката хвърляше вътре. Нищо не е такова, каквото изглежда. Защото МГУ освен най-престижния университет в Москва е и щаб-квартира на родния отдел на Инквизицията. Той така и така не е голям, защото обикновено пращат разни хора от Прага, ако се налага. Но пък затова сградата съвсем спокойно може да се нарече и щаб-квартира на Злото. На инквизиторите им е отпусната само една стая – точно над въпросната Ротонда, където Валерий ми беше определил среща. Тази стая се ползваше за кратки и не особено важни Трибунали, когато нещата можеха да се нагласят без да се разкарваме до Прага. Аз обаче, и двата пъти, когато съм била подсъдима, и третият път, когато не бях, трябваше да ходя до Прага. В московския филиал на Инквизицията още не бях ходила. Виж, в МГУ се подвизавах почти всеки ден, само че не в тази част. 

Сградата е огромна, дори с карта човек може да се загуби като едното нищо. Не е трудно, точно обратното – елементарно е. Сега обаче аз имах и още един проблем – част от сградата – най-вече централната част, в която трябваше да вляза – е защитена срещу магия. Това е нещо като аларма, в случай, че горе има Трибунал. Затова сега основния ми проблем беше как да се вмъкна в сградата без да вдигна шум и да налетя на охратата И при това да намеря въпросната Ротонда. 

Влязох възможно най-тихо през главния вход – понякога е абсурдно как най-очевидния изход се оставя отключен, защото никой не си представя, че може да бъде използван от евентуален нарушител. Всъщност, входът си беше надлежно заключен с метални пръти в човешкия свят, но нямаше никаква магическа защита. Така че се гмурнах на Първия слой и отворих сумрачната врата. МГУ е внушително не само от вън, където се чувстваш дребен на фона на огромната бетонна сграда, но и от вътре, където в официалната си част прилича повече на дворец, отколкото на учебно заведение. 

Мрамор по пода, цветен мрамор по стените и по огромните колони. Красиви тавани с гипсови орнаменти и полюлеи, които отиваха по-скоро на балната зала в Царское село, отколкото на представителната част на университет. Всъщност, тази част наистина се ползваше за бална зала за студентите поне веднъж годишно. Миналата година и аз ходих – беше голям купон – разхождаш се с красива дълга рокля и си представяш, че си Ана Каренина. Смятах тази година да отида пак. 

Направих крачна казад към човешкия свят. Оттук нататък трябваше да внимавам къде стъпвам. Празните мраморни коридори имат много лош навик да кънтят. Затова си направих заклинание – съвсем леко, но много полезно, ако трябва да се промъкваш някъде – неслучайно го наричат Котешка стъпка. Сега можех съвсем спокойно да се придвижвам, без да се страхувам, че някой ще ме чуе. Само трябваше да внимавам да не ме спипа някой пазач с фенер. 

В коридорите беше почти напълно тъмно – светеше една на всеки десет лампи и част от аварийното осветление, така че гледах да се придвижвам в сенките. Обаче това можеше да отнеме твърде много време. Ротондата, в която между другото се помещава и Музеят на земята се намираше чак на етаж 32. Нямах време да катеря толкова много етажи пеша, а беше пълен абсурд да използвам асансьора – в тях има камери и ако охранителят не спи, току-виж ме спипал. Не ми се триеше памет за едното нищо. 

Затова тръгнах по мраморните стълбища – също достойни за дворец – към десетия етаж. Там щях да видя откъде отварят портали Инквизиторите. Не беше възможно да ползват асансьора като нормални хора. Примижах и пред погледа ми се показа плана на централната сграда – оплетен до безкрай. Започнах да се движа според онова, което виждах в сумрачния план – завой на ляво, по дългия коридор, покрай прозорците на шестия етаж, после по тясното аварийно стълбище (тук запалих Светулка, за да не си ударя главата някъде), след това покрай асансьорите и по парадното стълбище до десетия етаж. Влязох в Сумрака и се огледах. Рамката на портала трябваше да се вижда – сто процента си бяха закачили постоянен портал.

Наистина имаше постоянен портал – висеше на петдесет сантиметра пред вратата на асансьора. Много удобно за заблуждаване на любопитни хора – просто човекът ще види как Различния изчезва зад затварящите се врати на асансьора, вместо в празното пространство. Пристъпих напред и минах през портала като се надявах да води където трябва, а не към някой килер. 

Наистина водеше където трябва. Само че ме остави пред вратата, а не вътре в самата Ротонда. Пред мен стоеше огромна врата от масивно тъмно дърво, два пъти по-висока от мен. Какво пък, бях дошла дотук, да отваряме. Хванах дръжката на едното крило и дръпнах с две ръце. Вратата се отвори значително по-лесно, отколкото си мислех. 

Пристъпих напред – полумракът не можеше да скрие великолепието на това място – Ротондата беше наистина строена с размах. Кръгло помещение, с купол, украсен с уребрен свод и гипсови орнаменти. Колони в гръцки стил поддържаха втори кръгъл балкон точно под купола. А самото кръгло помещение беше цялото превърнато в заседателна зала. Столове, телевизори от няколко страни, голяма маса за говорителите. В помещението беше доста светло, благодарение на прозорците по всички стени, украсени с драпирани завеси. Това място беше много по-подходящо за някой бал, отколкото за заседателна зала. Паркетът изскърца под стъпките ми. Ясно, дотук със заклинанията.

Огледах се, за да намеря Инквизитора. Валерий се беше настанил на масата на говорителите. През цялото време ме беше наблюдавал.

- Добър ден, Наташа – поздрави той и застана по средата на залата.

Приближих се и стиснах подадената ръка. Огледах се отново – това място наистина беше страхотно – и отговорих:

- Добър ден, Валерий! Едва ли сте ме повикали тук само за да се насладя на изглева над Москва...

Той кимна. Посочи ми един стол на първия ред и сам седна до него. 

- Повиках Ви тук, за да поговорим за Николай. Както знаете, беше пуснат под нещо като домашен арест...

- Да, вече знам от няколко дни, Валерий. Получих заповедта от Инквизицията миналата седмица. – той кимна.

- Видяхте ли се вече с момчето?

- Не – поклатих глава аз. – Не съм ходила още. Не мисля, че момчето ще ми се зарадва. Камо ли пък майка му.

- Това няма значение, Наташа – потупа ме той бащински по ръката. После осъзна какво прави и се отдръпна. – Важното е да му попречите да наруши Договора. 

- Той и така достатъчно неща натвори – промърморих замислено аз и отново погледнах към тавана. Харесваше ми това място. – Надявам се да не върши други глупости, защото наистина ми писна. От него и от цялята тази простотия.

- Николай се държа много разумно в Прага, по време на предварителното следствие, така че смятам, че ще удържи на думата си – обади се Валерий. 

- Да се надяваме – скептично отвърнах аз. – Вижте, Валерий, не мисля, че ме събудихте посред нощ и ме накарахте да се промъквам из МГУ като крадец само за да си говорим за млад Висш Тъмен маг. Това съвсем спокойно можехте да ми го кажете и по телефона. Както казах, вече получих заповедта. 

Валерий се усмихна – точно като момченце, което са хванали да прави пакости. Понякога възрастните магове, а той определено беше доста възрастен, могат да се държат влудяващо инфантилно. 

- Хванахте ме в крачка – каза той с усмивка. – Наистина има неща, за които трябва да си поговорим. 

- Да отидем навън тогава, така и така няма кой да ни чуе – посочих аз към вратата към терасата. 

Излязохме на терасата на ротондата, Валерий и аз, и се загледахме в пейзажа на Москва. Навън духаше вятър – нормално явление дори при тихо време – все пак бяхме на 32рия етаж. От терасата на Ротондата се откриваше невероятна гледка към града и парка на МГУ. И двамата се подпряхме на парапета и се загледахме в пейзажа - слънцето тъкмо изгряваше. Валерий се намръщи и промърмори:

- Там някъде има Различен, който се опитва да унищожи баланса между Светлината и Мрака. 

Изкикотих се противно на сериозността на фразата и добавих:

- Там някъде има Различен, който се опита да направи непозволено жертвоприношение. Там някъде има и друг Различен, който успя да накара законопослушен инкуб да изнасили десет и да убие цели четири момичета. Там е пълно с побърканяци, но не можем да ги хванем всички. 

Въздъхнах и се загледах в червената лента, която вече пламтеше на изток. Скоро щеше да настъпи един нов ден. Който, ако съдим по началото си, се очертаваше напълно откачен.

- Говорите точно като сътрудник на милицията – отбеляза Валерий обвинително. – Явно работата при тях вече Ви се отразява. 

- Искрена съм – контрирах аз – ще ми се да си мисля, че те говорят като мен. Освен това са напълно прави – не можеш да огрееш навсякъде. Какво правим ние в Патрулите – не е ли същото? Хващаме онези, които можем. Същото прави и Инквизицията.

Отново се загледах в панорамата – колко много съдби имаше и за колко много от тях трябваше да отговарям – Различни и хора, всички те имаха нужда от защита. И се чудех защо Светлината, Мракът, че и Инквизицията разчитаха точно на мен. Много грешен ход, по мое мнение. Имаше къде-къде по-добри сътрудници от мен. Различни с опит, при това вековен. Коя съм аз – вчерашна пикла някаква, на която по случайност повериха подобно важно дело. 

- Не исках да влизам в Патрулите, вероятно го знаете – продължих аз. – Иска ми се да помогна на всички, но не мога. Аз тези двамата психари не мога да намеря, та камо ли нещо повече...

- Тези двамата писхари, както се изразихте, е много вероятно да са един и същи Различен – отговори ми Валерий с безизразен тон. 

Различни Взаимоотношения - осма глава

Барът „Черната Дупка“ беше именно това – пълна дупка. Мрачно, задимено и опушено. Очукани бар столове до плота – решени в яркочервено и черно. Мрачни сепарета с тапицерия от изкуствена кожа. Евтин под от балатум, който лепнеше незнайно от какво. Май не исках да знам. Черни стени, слабо осветление. Още, когато отметнах завесата на прага и ме лъхна плътна стена от сив леко лютив цигарен дим. Мразя цигарите. Потиснах порива да се изкашлям и влязох вътре. Честно казано, мразя и баровете. Обаче Тъмните много си падат по тях.

Миша беше изпълнил обещанието си и ми звънна още същата вечер. Валера, лидерът на сукубите и инкубите, се беше съгласил да съдейства. Обаче само ако отида сама във въпросния бар. На моето възмущение, че предпочитам да се видим на неутрална територия, Миша се смя дълго и продължително. После подчерта, че инкубът бил заявил, че или идвам в бара тази вечер, или няма да има среща. Така че не ми остави много избор. Все пак аз бях тази, която имаше нужда от него, а не обратното.

Миша ми беше дал подробни инструкции как да се облека – не посещавам барове всеки ден – така че сега носех прилепнала червена рокля (обичам тази рокля, но никога не съм си мислила, че ще я нося на среща с инкуб) и черни лачени обувки на висок ток. По предупреждение на Миша свалих абсолютно всички амулети. Валера и това не обичал, копелето му с копеле. Нищо, той представа си нямаше с кого си има работа. Миша не се беше впуснал в детайли коя съм. Въпросният Валера знаеше, че трябва да се срещне с жена-Различна от Патрула. Толкова му стигаше на първо време. Все пак Миша се беше оказал достатъчно съобразителен да ми остави няколко коза в ръкава.

Седнах на един от високите столове на бара и си поръчах блъди мери. Това също беше част от плана. Чувствах се като шпионин – отиди на това място, остави три карамфила пред еди-коя-си църква, после брой четири крачки... Да не говорим, че барманът (стопроцентов човек) ме беше изгледал похотливо докато ми сипваше пиенето. Въздържах се от злобния поглед, който обикновено пускам в такива случаи, защото по легенда би трябвало да съм тук, за да си търся секспартньор. Доколкото разбрах от обяснението на Миша, тук идвали хора и Различни (най-често инкуби и сукуби) именно с тази цел. Така че се ограничих само с оглеждане на залата. 

Ченето ми едва не увисна от гледките, които можеха да се видят наоколо – полуголи жени (дрешките от преплетени кожени ремъци не се броят) се увъртаха около изплезили езици мъже на средна възраст, възрастни чичковци сваляха видимо непълнолетни момичета. Излишъкът от кожа, пера и дантела ми идваше леко в повече. Да не говорим за разкрепостеното поведение на обитателите на тая дупка. Но какво да се прави, работа. 

Не бях казала на Глухарьов къде отивам. Всъщност изобщо не му се обадих. Това беше работа на Различните, това първо, и второ инкубът изрично беше подчертал да дойда сама. Не исках Сергей да се опитва да разбива главите на инкубите наоколо, а Ирина Сергеевна щеше да ми е благодарна, ако го държа възможно най-далеч от сукубите. Така че дойдох наистина сама. Вярно, наложи се да се преобличам в кабинета си в Нощния – официално щях да ходя на гости на колежка от университета – но поне дотук нещата вървяха по план. 

Затова реших да се насладя на блъдимерито – добре направено, впрочем – и да чакам. Онзи все някога щеше да се появи. И той се появи. Абсолютно безшумно (въпреки че в бара не дънеше много силна музика) той се озова до мен и си поръча джин. 

Изобщо не изглеждаше както си мислех. Не съм виждала инкуб. Страня от тях целенасочено – най-малкото защото се опитват да се пробват на всеки индивид от женски пол. Очаквах този да е млад и наперен красавец с вид на стриптийзьор, но не познах. Имаше по-скоро вид на застаряващ женкар, който неистово се опитва да изглежда млад. 

Черни прилепнали кожени панталони, окичени с метални ланци, черни кубинки, черен кожен елек облечен на голо и още един ланец около врата. За обеците и пиърсинга дори не ми се говори. Бръсната глава. Изобщо – странна кръстоска между жиголо и рокер. 

- Предполагам ти си Наташа – отговори той и ме изгледа похотливо над ръба на чашата с джин. 

- Да – кратко отговорих аз и на свой ред отпих от блъдимерито. 

Той се приближи и сложи ръка на бедрото ми. Настръхнах.

- Долу лапите, или отиваш в Сумрака – просъсках аз и отблъснах ръката му. 

- Играй си ролята – прошепна той в ухото ми и върна ръката си, където беше. – Тук никой не знае коя си. Последвай ме – след което най-безцеремонно ме хвана през талията и с един замах ме свали от стола.

Преди да имам време да се опомня и да се напсувам за глупостта да дойда сама на среща с доказан сексманиак, инкубът ме отведе в едно сепаре зад бара. Беше празно и той ме побутна да седна. Седнах и го погледнах кръвнишки. 

- Какви са тия игрички? – просъсках аз. Ако не бях дошла за да искам съдействие, щях да го кастрирам на секундата. – Още една проява на волности и ще стане лошо!

Инкубът се ухили още по-похотливо, но каза сериозно:

- Моля да бъда извинен, Велика. Но тук нещата стават така. Ако променя поведението си изведнъж, ще привлечем излишно внимание – той сведе глава, явно чакаше грехът да му бъде опростен.

- Да не се повтаря! – посъсках аз, но не можах да продължа, защото барманът се появи отново. 

- Обичайното ли Валера? – попита свойски той и не пропусна да ме огледа отново, все едно да ме прецени дали съм достойна за любимия му клиент.

Въпросният Валера плъзна ръка по моята и поклати глава.

- Не, за това бебче трябва нещо специално – барманът кимна и изчезна нанякъде.

Бях благодарна на съдбата, че се оказа човек. Защото ако беше Различен щеше да разчете аурата ми, а тя хич не беше хубава в момента. Издърпах рязко ръката си от тази на Валера и просъсках:

- Това бебче ще те кастрира в следващите десет секунди, ако...

- По-кротко, красавице! – вдигна ръце във въздуха той. – Тук така общуваме. 

Тъкмо исках да му забия един прав десен в муцуната (не бях сигурна дали ще имам успех, но много исках да опитам) и барманът се върна с две чаши от димяща ярко синя течност в чаши със столчета. 

- Благодаря Дима, свободен си. Искам да остана насаме с бебчето – отговори Валела и му смигна. 

Явно не се случваше за първи път, защото Дима също му намигна и изчезна заднишком. Чух някаква врата да се затваря и се стегнах. Ей сега я втасах! В затворено помещение и без амулети с доказан сексманиак. Добре се подредих, няма що! Прав беше Глухарьов, ама на! 

- Не се впрягай, хубавице! – обади се инкубът. – Това е моето частно сепаре. Така никой няма да ни чуе какво си говорим – той ми се усмихна. – Извинявай за одеве, нямаше как. 

- Защо трябваше да се срещнем тук? – попитах аз като се мъчех да запазя спокойствие. Не ми се получаваше много. 

- Барът е мой – гордо отговори инкубът.

- И тук се събира цялата пасмина, предполагам? – язвително отвърнах аз.

- Ще пропусна провокацията, Велика, и ще мина незабавно на въпроса – контрира той като ясно ми показа, че правилата на играта не ги определям аз.

- Не съм Велика, само Висша съм – поправих го бързо. 

Нямаше да му позволя да ме ласкае, нито за секунда. 

- Както и да е. Знаем за случая от онзи ден и също като Патрулите сме потресени. Ние сме честни, не убиваме никого и винаги го правим със съгласието на другата страна...

- Като изтръгвате съгласие чрез магия! – просъсках аз. 

- Не, хората сами идват при нас. Впрочем и някои Различни. Знаеш ли - намигна ми той, – инкубите и сукубите са известни като ненадминати в леглото. Може и ти да пробваш, да се поотпуснеш. 

- Ще пропусна – сухо отвърнах аз и изгледах със съмнение синята течност в чашата пред себе си. – Какво знаете за тоя изрод?

- Не знаем почти нищо, за съжаление. Но ще го намерим и накажем. Той позори всички нас – твърдо ми отговори Валера. 

- След като го накажете по вашия си начин, предайте ми го, че да го накаже и Инквизицията - мрачно отговорих аз и наблюдавах как Валера пребледня под перфектния си солариумен тен. 

- Как така? – заекна той и поне за малко маската на жиголо падна. Най-накрая! 

- Така. Имам пълномощия и от Прага. Идиотът е нападнал неинициирана Различна. Предполагам това също ти е ясно. 

- Да, но...

- Какво „но“? – просъсках аз. – Откога Различни нападат Различни?! – инкубът издържа погледа ми и отговори твърдо:

- Никога! Ще го намерим и....

- Ще ми го предадете на секундата! – довърших вместо него аз и впих очи в неговите. 

Предизвикай ме, твар Мрачна, и ще те изпепеля, лидер на сексманиаците с магически способности или не. 

- Ние не доносничим един за друг – твърдо отговори той. 

Смел беше, признавах му го. 

- Ще ви се наложи, иначе цялата фракция отива на Трибунал. Ще ви подведа под колективна отговорност – речникът на Глухарьов влизаше в действие. Мислено му благодарих за това.

Инкубът се предаде. Отпи от синята течност и ме погледна – вече без лустрото на мачото, който си търси момиче за една нощ, а като възрастен човек уморен от игрички. Май бях победила, поне засега. 

- Добре. Но трябва да знам възможно най-много за него. Много Различни идват тук, може и той да мине, или да има някой, който да го познава. 

- Трябва да се пипа внимателно – отбелязах аз. – Онзи не е глупак и ако разбере, че го търсят, ще изчезне – той се изхили.

- Момиче, аз съм участвал в отбраната на Сталинград, знам как да пипам! – после добави с похотливия си тон – И теб мога да...

- Не си познал, бебчо – измърках аз. – Или ще си направя огърлица, знаеш от какво. 

Той разбра, че това не е просто заплаха – можеше да прочете аурата ми. Побутна синята чаша към мен.

- Опитай, хубав е.

- И пълен с упойка, предполагам? – със съмнение попитах аз, но все пак я взех. 

- Не, само алкохол. Нощта ще бъде дълга.

- Това ще го реша аз. 

Все пак отпих от тъй наречения коктейл. Оказа се наистина хубав, въпреки притеснителния си цвят. Искрено се надявах барманът Дима да не е проявил самоинициатива и да не е пуснал нещо вътре, през главата на управителя, защото тогава Дима щеше да ти търси нова работа, този път като певец в Болшой театър. 

- Какво знаеш до момента? – попитах след малко аз. 

Убедена бях, че дъртият пергиш знае повече, отколкото ми казва.

- Само че общността му е бясна за онова, което е направил – отговори Валера. – Мишка спомена, че и милицията го търси.

- Как не, гадта е пречукала три момичета! Изпил им е енергията като долнопробен енергиен вампир – изплюх фразата аз. 

Валера се намръщи.

- Много странно. Никой инкуб не прави така. Поне никога докрай. 

- Как си го обясняваш тогава? – попитах хапливо аз. – Да се е увлякъл? 

- Възможно е. Ще разпитам дали някой знае нещо за него. Не може да е съвсем сам. Все на някого се е похвалил с постиженията си. 

Едва не се задавих със синия коктейл. Да се е похвалил?! Ама че отврат!

- Вие и с това ли се хвалите?!

Валера ме изгледа все едно се чудеше на коя планета живея. 

- Ние сме много по-близки до хората, отколкото вие. Все пак в същността си, ние сме просто жени и мъже. Сто процента се е похвалил на някого. Може би не за убийствата, но за другите похождения. Какви момичета избира? 

- Не знам много – все още не са изтеглили пълната информация по случая. Знам само, че са млади – на по 18-20 години, тъмнокоси и тъмнооки, но не татарки. Поне такива са убитите момичета. 

- Добре, засега стига. Знам, че имате отпечатък от аурата му – добави той, а аз вдигнах вежди.

Дъртият откъде се информираше, да му се не знае? Това го знаеха шепа хора в Нощния патрул, защото те бяха прибрали последната жертва и вероятно някой във висините на Дневния, защото са били длъжни да докладват. Със сигурност хората, които бяха на съвещание при Хесер знаеха, но кой още. От някъде беше изтекла информация... 

- Няма нужда да играем игрички, красавице – наведе се към мен той. – Кажи ми каквото знаеш.

- А откъде да знам, че няма да снесеш информацията на прогрешния източник? – контрирах аз и също се наведох към него. – Питай за отпечатъка онзи, който ти е казал за него. От мен няма да получиш нищо повече. 

Валера се вторачи в мен. Давай, гадино! Само се опитай и ще те превърна във безволева марионетка! Явно Валера разчете това обещание в очите ми, защото сведе поглед. Умен ход. 

- Не те съветвам да се опитваш – предупредих го аз за всеки случай и изпих коктейла на екс.

Станах и Валера стана заедно с мен. Галантен жест, може би спомен от времето, когато е отбранявал Сталинград? Кой знае... 

- Очаквам веднага да се свържеш с Миша, когато разбереш нещо – казах аз през рамо и тръгнах да излизам. – А ако разбера, че знаеш нещо и не си ми казал, лично ще те кастрирам, ясна ли съм, бебчо? – натъртих аз на последната фраза. 

Валера кимна сериозно. 

- Няма нужда от насилие – отговори той. – Нямаме интерес той да се измъкне. 

- Дали? – попитах аз и излязох в другата част на заведението.

Барманът Дима ме изпрати с много странен поглед – явно другите жени не излизаха често от онова сепаре сами или на двата си крака. Усмихнах му се многозначително и отметнах завесата, за да изляза навън. Вдишах с удоволствие чистия въздух. Най-накрая! 

Реших да повървя и да си подредя мислите. Часът минаваше десет и половина вечерта, но бях Различна, така че едва ли някой с ум в главата би ме нападнал. Какво имахме дотук? Побъркан инкуб, който изпива всичката сила на жертвите си хора. Който по някаква причина не може да им въздейства докрай, защото жените са подали жалба за изнасилване. Може би няма много опит? Всичко е възможно. От друга страна, същият този по погрешка напада неинициирана Различна, която успява да го обезвреди и да снеме отпечатък от аурата му. Значи тя би била най-надеждния свидетел. Обаче, тя вече беше казала всичко, което знае на Патрулните. Някак си, неудобно ми беше да й припомням отново какво е преживяла. 

От друга страна, шефът на инкубите и сукубите хич не ми харесваше. При това не само защото е сексманиак. Нещо в поведението му ме съмняваше. Ами ако той самият е обвиняемият, или пък го прикрива? И откъде знаеше за отпечатъка от аурата? Със сигурност не от Миша, защото дори аз не му бях казала за това. Значи имаше друга къртица някъде, или просто аз не бях запозната с информационните канали в Дневния патрул. И това е възможно. Обаче съвсем без неговата помощ, дали щяхме да успеем да хванем оная гад? Бях сигурна, че Глухарьов ще използва всички възможности, но този изрод беше Различен. Значи трябваше да го открия аз.

Обаче, ако имаше поне капка ум в главата, нямаше да се опитва да се свърже със своите. Съмнявах се, че другите инкуби и сукуби ще го приемат с отворени обятия. Значи му оставаше да се крие сред хората, като обикновен човешки престъпник. Следователно ни трябваше и следовател-човек, който да го издири и да го измъкне от дупката му. Поне в това отношение нямаше липси.

Различни Взаимоотношения - седма глава

- Къде трябва да те чака този твой приятел? – попита Глухарьов, докато вървяхме двамата по алеите в най-големия парк в района. 

Бях се обадила на Миша Игорев преди половин час и му бях определила среща в нашия район. За по-удобно. Все пак онази твар живееше наоколо и би било добре да се провери дали извергът не се шляе из градинките. А пък е по-добре да се говори с Миша на неутрална територия. Че иначе има твърде много условности.

- За какво ме накара да купя водка и доматен сок? – измърмори Глухарьов, и размаха плика с бутилките под носа ми.

По неговите критерии водката се пие без разредител и с оскъдно мезе. Обаче нашата цел не беше да спретнем запой. Наистина го бях накарала да ги купи. Все пак на среща не може да ходиш с празни ръце. Освен това трябваше да предразположим Миша. Никой Тъмен не обича да доносничи за други Тъмни. А ние имахме нужда точно от това. 

- Доматеният сок е за него, водката – за нас – отговорих. 

- Че кой нормален руснак пие само доматен сок при наличие на водка? – възмути се моят партньор. – Тоя да не е гей?

- Неее - засмях се аз, – просто не може да пие водка. Ще разбереш като го видиш. 

Миша Игорев беше вампир. Не най-силният вампир в Москва, но Висш вампир, а те не са много. Изобщо не исках да знам как точно е станал такъв, но с него бяхме нещо като приятели, доколкото можеха да бъдат приятели маг и вампир. Миша беше млад, но само на вид, на години беше поне на век и половина. Въпреки това беше същински Дориан Грей – младолик, красив, строен. Мечтата на глупавата тийнейджърка. Тръпки ме побиваха като си помислех, че може да закусва с някоя такава. Аз го бях виждала в сумрачния му облик, така че нямах подобни мераци. Неживите са си неживи, но пък компенсират с разгулен нощен живот. Миша, например, знаеше всички барове и нощни клубове в Москва – от най-добнопробните дупки, където се събират тираджии, проститутки и пласьори да дрога, до най-скъпите, където не можеш да влезеш ако някой не те представи. 

С Миша бяхме приятели, откакто се паднахме на едно нощно дежурство в Дневния патрул и нямаше какво да правим. Той реши да ме стресира като пие кръв пред мен, обаче беше сбъркал адреса. Аз, нали съм шегобиец, си налях доматен сок и се чукнах с него. Последва много смях и много пиене. Оттогава, винаги когато се срещаме, нося доматен сок за почерпка. Това си е нещо като наша шега. От друга страна, когато гледа, че някой друг пие нещо червено, това му действа успокояващо. Впрочем, в Дневния патрул не го обичат много, но там не обичат вампирите изобщо. Така започна нашето странно приятелство – вампирите също нямат много приятели извън себеподобните си. 

Иначе, вампирите не могат да пият водка. По принцип и друг алкохол трудно приемат, но водката им действа като сярна киселина – разяжда ги. Затова и вампири не нападат пияни хора – действа им зле. Така че водката беше за нас – най-вече за Глухарьов, в случай че Миша не е ял скоро. Реших обаче да спестя всичко това на партньора си, поне засега. 

Миша беше вдигнал веднага и бързо се съгласи да се срещнем. Не се бяхме виждали от доста отдавна. Изсумтя като му казах къде ще го чакаме. Той самият имаше жилище в комплекс от затворен тип и не понасяше панелните комплекси, още повече, че районът на Глухарьов е мизерен и изобщо скапан дори по моите стандарти. Помърмори, когато му казах, че няма да дойда сама. Но все пак каза, че ще дойде. 

- Да отидем някъде, където е по-глухо – сръчках аз Глухарьов.

Хората около нас ни заглеждаха, при това не с хубаво. Той се огледа и също забеляза неодобрителните погледи.

- Странно, защо ли ни зяпат така? – промърмори той.

- Как защо, бе, Серьожа? – отговорих му аз и кимнах към униформения му панталон. – Милиционер в униформа носи плик с бутилки. С него млада девойка. Ако не си забелязал, днес съм цивилна. Хората сигурно си мислят, че съм тръгнала да ти плащам в натура, за да ми опростиш някоя простъпка. 

Глухарьов се закова на място и ме изгледа все едно ме вижда за пръв път. Следователският му нюх явно днес не беше на ниво.

- Ама ти сериозно ли? – повиши тон той.

- Напълно сериозно – просъсках аз и го задърпах да върви. – Дай да намерим някое по-глухо място. Не ща да ми четат морал.

Забързахме към по-глухите алеи сподиряни от неодобрителните погледи на бабичките по пейките и тихото им мърморене. 

- Възможно ли е наистина да си мислят подобно нещо за нас? – попита той след като свихме по една тясна и не много почистена пътечка. 

Виждаха се найлонови пликчета, кутии от цигари, захвърлени бутилки бира – обичайното за такова място.

- Напълно. Ако не си забелязал, милиционерите никой не ги обича. 

- Но кой би направил нещо подобно? – недоумяваше той. Спрях и го дръпнах да ме погледне.

- Серьожа, ти от Марс ли падаш? От колко години го работиш това? Новини не гледаш ли? Знаеш ли колко нещастници работят в системата? 

- Знам, знам – кимна той. – Но чак така...

- Да, именно така. Хайде върви, че пак привличаме внимание! – наистина, дори по полуглухата пътека, минувачите ни заглеждаха. Проклета униформа!

Явно моят колега-човек истниски се шокира от моето предположение. Онова, което не му казах обаче беше, че не е предположение. Бях прочела мислите на достолепните бабички по пейките и ми прилоша. При това бях облечена с дънки, а не с къса пола. Ужас. Досега още не ме бяха вземали да уличница. Глухарьов беше искрено скандализиран. 

- Да седнем тук – избрах аз една беседка. 

Беше оградена от три страни с бръшлян и имаше видимост към пътеката. Тук можехме да пием и да си говорим без никой да ни види. И лесно щеше да се сложи Сфера на невнимание. Перфектно. Иначе беше мръсно – спринцофки под пейката, натрошени стъкла по пода, угарки от цигари. Отврат, но добре поне, че никой май не я беше ползвал за тоалетна. Общо-взето, ставаше като за нашата цел.

Седнахме върху вестници – Глухарьов ги измъкна от папката, която винаги носеше със себе си (определено се чудех какво има вътре) – и започнах да разопаковам. Взех плика от него и отворих водката. Бяхме купили и чаши, така че налях за двама ни. На него само водка, за мен водка и доматен сок. 

- Пий! – казах му аз. Той взе чашата и я изгледа критично. – Не се превземай, Серьожа, знам колко можеш да смукнеш на смяна. 

- Добре, добре! – отговори той, чукна се с мен и изпи чашката на екс. Налях му втора. – Това пък защо? Да ме напиеш ли искаш?

- Не, да те предпазя. Пий! – поясних аз.

Така го накарах да изпие към три чаши водка. За всеки случай. Той носеше на значително количество пиене, така че се съмнявах да му се размъти мозъка. А предпочитах да се застраховам пред Миша. Все пак, той едва ли беше изцяло в течение на нещата. Ставаше все по-тъмно и вътре в беседката почти не се виждаше. Можех да запаля Светулка – мъничък заряд Сила – но предпочетох да не се набивам на очи и затова извадих фенера от чантата си. Светнах го и го оставих до себе си. Светлината беше мъждива и странна, някак нереална. Жалко, на Сергей можеше да му дойде в повече, особено като му кажа какво става. Ама и аз съм една...

- Кажи сега, какъв е този твой приятел? – попита Глухарьов докато пресушаваше поредната чашка водка. – Гадже ли ти е? Да не трябва да го сплашвам? – той се изхили.

- Нееее! Миша да ми е гадже?! Глупости! Просто той може да ни помогне с разследването. 

- И как точно? 

- Ами Миша е вампир – обясних аз и наблюдавах как лицето на партньора ми сменя няколко цвята. Първо побеля, после посивя, след това почервеня, някрая пожълтя и се върна към нормалния си цвят.

- Той кръв ли пие? И свети на слънцето? – опита се да се пошегува той. 

Започвах да си мисля, че шегите са неговият начин да излезе от ситуацията и да се справи с нещата, които не разбира.

- Да, той пие кръв, но не свети на слънцето – разнесе се глас наблизо. 

Миша прекрачи прага на беседката и ми целуна ръка. Елегантен, както винаги – скъп костюм, съвсем не на място в този скапан парк, хубави обувки, скъп часовник и ръкавели. Човек би казал, че се е объркал или е дошъл при някой много далечен роднина да подхвърля подаяния. 

- Здравей Наташа. Радвам се да те видя – галантно поздрави той и кимна едва забележимо на Глухарьов. 

- Как точно успяхте да чуете... – заекна моят партньор.

- Вампирите имат много силен слух – поясних аз вместо Миша. 

- С кого имам честта да разговарям? – попита официално вампирът и протегна ръка на Глухарьов. 

Той се поколеба за миг, но я пое, браво на него. Повечето Различни отказваха да се ръкуват с вампири. 

- Майор Сергей Глухарьов, началник следствие в Пятницкото районно – официално отговори той и се ръкуваха. 

- За мен е чест – кимна Мишка и като че ли напрежението почна да спада. Той подуши въздуха. – Водката беше излишна в случая. 

- Откъде да те знам кога си ял? – отговорих аз и се изхилих. Миша ме погледна крайно неодобрително.

- Наташа, oбиждаш ме! Знаеш, че съм хетеро! – Глухарьов гледаше ту мен, ту него неразбиращо. 

- Вампирите обикновено нападат хора от противоположния пол – обясних аз.

- Нищо лично, майор Глухарьов – обади се Мишка и се усмихна. Зъбите му си бяха съвсем като нашите – беше ги прибрал. – Обаче харесвам жени – и отново ми целуна ръка. 

- Ако... – започна Глухарьов и с тона му можеше да се реже ламарина. Побързах да го прекъсна.

- Различните не нападат други Различни, Серьожа. Прибери шпагата! – Миша се изхили. 

Миша Игорев, освен че беше на век и половина, се и държеше като джентълмен от деветнайсти век. Странен изказ, галантен към жените, наперен като петел пред мъжете. Обзалагах се, че в младостта си е бил на не един и два дуела, но нямаше как да го докажа. Никога не съм го питала. Миша, беше ми го казвал неведнъж, много мрази начина, по който представят вампирите в днешно време. Затова бях почти сигурна, че коментарът на Глухарьов го е засегнал. От друга страна, смелостта на партньора ми би трябвало да го е впечатлила. Налях доматен сок в една чаша и му я подадох.

- Наздраве! – казах аз и се чукнахме. Миша отпи и ни изгледа изпитателно.

- Е, защо ме повика в тази дупка? Какво толкова е станало, че ти трябва помощта на един кръвопиец? – вампирски сарказъм, много го обичам. 

Глухарьов се вкисна като чу това за „дупката“, но си замълча. Той е израстнал в този район и познава всяко кошче за боклук. Беше ми го казал онази вечер, когато търсихме момчето Тъмен маг. Обзалагах се, че му иде да напсува вампира, но в случая явно му беше станало ясно, че така няма да стане. Миша можеше да е доста костелив орех. Иначе бях съгласна със Сергей – Миша си беше сноб по душа, може би защото някога, преди век и половина, се беше родил като граф в Подмосковието. Само благодарение на способностите си на Различен се беше спасил от гоненията по-късно, но реално аз си го представях как си харесва някоя красива крепостна за вечерта. Гледах да не мисля за подобни неща, но какво да се прави, имам развинтена фантазия. Сега отново не беше бедняк – за век и половина сам беше натрупал състояние – с фабрики за текстил. По принцип, можеше да разказва много увлекателно, стига да му зададеш правилния въпрос и да е в настроение.

- Кръвопиецът има добри връзки с инкуби и сукуби – обясних аз и лицето на Миша се удължи. 

Париите на Различните често дружат заедно. Малко други Различни обаче знаят за това. Аз си имах свои начини да разбера. 

- А аз трябва да говоря с лидера им – добавих и погледнах изпитателно Миша.

Миша поклати глава и погледна тревожно към Глухарьов, който го гледаше с някаква странна смесица от отвращение, учудване, страх и гняв. 

- Той е в течение, спокойно. 

- Те никога няма да се съгласят да говорят с теб – отговори Миша след малко. 

- Ще им се наложи – отговорих аз ледено. – Ако не искат да ходят колективно на Трибунал. Знаеш, че имам правомощия да ги призова, ако ми откажат съдействие.

- Какво е станало? – явно Миша не беше в течение. 

В Дневния патрул информацията се разпространява по-бавно. И по съвсем други начини. 

- Един изрод от техните напада и убива момичета в този район – процеди Глухарьов и изгледа кръвнишки вампира все едно той сам ги убиваше. Миша не реагира на провокацията. 

- Последната му жертва е била неинициирана Различна. Аз водя разследването и имам благословията на Великите – допълних аз. – Трябва да говоря с лидера на инкубите и сукубите. Затова имам нужда от твоята помощ. 

Миша не отговори веднага. Отпи от доматения сок и се загледа в преплетените клони на бръшляна. Като всеки Тъмен, вероятно пресмяташе какво ще загуби или спечели, ако ми помогне. 

- Мишка... – започнах аз, а той знаеше какво ще последва. 

При нужда мога да го подчиня на волята си. Достатъчно силна съм. Въпросът е дали ще иска да влезе в пряк двубой с мен. Та ние сме приятели, мамка му! Защо винаги трябва да има игра на нерви? 

- Ще се опитам да ти уредя среща – отговори след малко той и ме погледна. Очите му бяха почти прозрачни, мъртви, като тялото му. – Но нищо не обещавам. 

- Ти се опитай – усмихнах се аз и се чукнах с него. 

- Ако успея, ела без ченгето – отговори Миша и погледна злобно Глухарьов. Така, върна му го за светенето на слънцето. 

- Ченгето е мой колега – натъртих аз. – Заедно работим по случая. 

- Все тая. Трябва да дойдеш без него. Валера мрази ченгета – отговори Миша и изчезна. Позьор. 

Чак забавно ми беше как от архаичния изказ на граф премина към уличния жаргон. Глухарьов се огледа и попита празното пространство:

- Какво, по дяволите, беше това? – досипах му водка и отговорих:

- Това, драги мой, е водене на преговори – Глухарьов ме изгледа все едно съм умопобъркана. – Не само ти имаш връзки с подземния свят – изхилих се аз и отпих от водката.

- Кой е тоя Валера? – попита той. – Познаваш ли го? 

- Не - поклатих глава аз и си долях пиене, – вероятно е лидерът на секс маниаците. 

- Не ми харесва идеята да ходиш без мен при подобни изроди – изръмжа партньорът ми. 

- Спокойно - потупах го по рамото, – той едва ли е такъв глупак, че да ми посегне. Мога да направя всеки инкуб на пух и прах. Хайде да ставаме вече.

Той ме послуша. Дадох му бутилката и му казах да шофира внимателно към къщи. Живееше на три пресечки от парка, но все пак. За всеки случай проверих вероятностните линии. Чисто, добре. Аз щях да си отворя портал към къщи...

Различни Взаимоотношения - шеста глава

- Ще ми обясниш ли какво става тук? – започна Глухарьов като едва ме дочака да затворя вратата. – Цял месец слушам това „ще ти обясня по-късно“ и ми писна. Писна ми да се чувствам като пълен идиот! Дължиш ми обяснение!
Не очаквах подобен изблик, но той беше прав. Трябваше да спра да го държа в неведение. В крайна сметка, рано или късно щеше да научи. 
- Прав си Серьожа – започнах аз и му показах с жест да седне, – дължа ти обяснение и е крайно време да го получиш. Отлагах твърде дълго, защото не ми е приятно да говоря за това, но вече няма за кога. Сядай, ще ти разкажа.
Той седна на един стол и кръстоса крак върху крак. Това беше една от любимите му следователски пози – сякаш се опитваше да покаже, че нищо не може да го впечатли или да го стресне. 
- Слушам те – каза ми със следователския си тон и аз се почувствах като на разпит. 
Какво пък, трябваше да се започне някак си.
- Историята е дълга, Серьожа... – започнах аз колебливо.
- Нищо, нищо – рече той и ми се усмихна с оная, хищната усмивка. – Ти разказвай. Имаме време.
И аз започнах да разказвам. За това как влязох в Патрула. За най-страшния ден в живота си. За деня, когато едва не умрях... 
Беше хубав пролетен ден. Това рядко може да се каже за бетонната джунгла на Москва, но точно в този ден по небето плуваха пухкави бели облачета вместо смог, въздухът беше свеж и миришеше на пролет и на тревички, а не на пушек или изгорели газове. Слънцето припичаше подканящо и нямаше изгледи да вали.
Тогава се бях върнала от училище рано, бях хвърлила чантата на един стол и си бях взела малко пари от касичката. Имах си мои пари, давани по празници и рождени дни, които си пазех за разни покупки. Доставяше ми удоволствие да си купувам разни неща сама, без да моля нашите да ми дадат джобни. Имах силна интуиция, така че не се забърквах в глупости като другите момичета. 
Облякох по-красиви дрехи – новичко червено късо яке, любимите си лилави джинси и една хубава риза – взех си дамската чанта, като не забравих да преместя там портмонето и телефона, накичих се с разни бижута (в училище ни се караха, ако прекаляваме с накитите) и излязох. Сама – нямах почти никакви приятели в училище, но това не ми тежеше много. Някак си усещах, че съм различна от тях по някакъв начин и това, че страняха от мен не ми се виждаше странно. Така че идеята да отида на пазар сама ми се виждаше напълно приемлива.
Реших да се пошляя около Кремъл – нещо в архитектурата там ми се виждаше много интересно и ме привличаше. Винаги съм си падала по историята, така че обичах да зяпам стари сгради. Там обаче магазините не ми бяха по джоба – все пак разполагах с рубли, а не с долари – затова реших да се разходя из по-тесните и леко глухи улички в ранния следобед. 
Имаше интересни неща, даже премерих няколко дрехи и си купих поредния пръстен. С аметист, с много интересна плетеница от сребърни нишки по края. Виждаше ми се, че има нещо магическо в него и много ми хареса как ми стои, така че веднага си го сложих. Не ми вървеше много на дрехите, но не ми пукаше. Важното беше, че ми харесва и толкова. Майка ми пак щеше да се мръщи, че съм се върнала с поредната дрънкулка, но пък за мен това нямаше особено значение. Парите си бяха мои, бяха ми ги дали да си ги харча, както намеря за добре. Следователно можех да си купя, каквото си реша с тях. 
Така се мотах няколко часа – заглеждайки витрините, спирайки се тук-там да разгледам. От време на време се заглеждах и в хората. Кой е намръщен, кой е щастлив. Обичах да си измислям причини за настроенията им. Общо-взето, забавлявах се. Бях осемнайсетгодишна човешка девойка, която си нямаше представа какво й предстои. 
Имах силна интуиция, но никой, дори и Висш маг, не би могъл да предвиди онова, което се случи. На една улица – поредната уличка с магазини, по която минавах през този следобед – видях млад мъж. Беше висок, строен, русокос. Много ми хареса. Аз, нали бях само на 18, се зазяпах по него. Какво пък толкова? Може да не бях невероятна красавица, но пък хващах окото с тия дрехи. Затова си позволих да го разгледам. 
Той също ме забеляза, но когато ме погледна в очите, изтръпнах. Неговите бяха пронизващо, ледено сини. Стоеше от другата страна на улицата, на отсрещния тротоар и ме гледаше. 
„Ти ще умреш.“ Чух думите му в главата си и реших, че полудявам. Всеки нормален човек на мое място би хукнал презглава да бяга, или би се развикал, но аз стоях на едно място и го гледах. „Не си познал“ помислих си аз и реших, че ако наистина не си въобразявам, веднага ще позвъня в милицията. Уличката беше странно глуха – въпреки че магазините бяха хубави и относително евтини (нещо странно за Москва). Не се мяркаше жив човек, още по-странно за три следобед. Дори беше станало странно тихо. Все пак реших, че ако се налага ще се развикам и ще се шмугна в първия попаднал ми магазин. Там все щеше да има кой да ми помогне.
Мъжът пресече улицата и застана на десетина метра от мен. „Ти ще умреш, Светла!“ чух гласа му в главата си.
- Не се казвам Светла! – отговорих на глас и отстъпих крачка назад. – Объркали сте се! 
Той не отговори, но изведнъж всичко посивя. Все едно някой беше намалил цветовете до нула. Шумовете изчезнаха и все едно на света съществувахме само аз и онзи мъж. От ръцете му полетяха някакви жълти заряди. Тръснах глава, мислех, че сънувам. Ощипах се, но се оказа, че не е лъжа. Зарядите летяха към мен, а аз седях и гледах като глупачка. Вдигнах ръце пред лицето си и се опитах да отстъпя встрани. Зарядите се удариха в някаква стена и изчезнаха. 
„Щитът на Мага няма да ти помогне, Светла.“ Чух отново гласа му в главата си. 
- Аз не съм Светла, идиот такъв! – креснах истерично и усетих, че имам сили да отвърна. 
Не знам как точно, но протегнах ръце и си представих, че загребвам брашно от две големи купи от двете си страни. Затворих очи и започнах да събирам от въображаемото брашно. Когато ръцете ми започнаха да пулсират, запратих брашното към противника си и отворих очи. Около него се виеха истински светкавици. Той беше отстъпил няколко крачки назад, а голяма рана разсичаше половината му лице.
„Добър опит, Светла, но ти така и така ще умреш.“ Отново чух гласа му в главата си.
- Ако аз умра, и ти ще умреш с мен! – чух се да казвам баналната фраза от фентъзи филмите. 
Не съм гледала много такива, но все пак реших да не се давам без бой. Нямах точна представа какво се случва, но искрено се надявах да съм припаднала и това да е просто халюцинация. Онзи ми отговори с нещо, което не виждах. Все едно някой беше изсипал върху ми тонове тежести. Усещах как ще се смачкам, докато се опитвах да го избутам назад. Винаги съм мразила тази игра. Онзи беше много силен и бързо ми стана ясно, че ако не направя нещо, той може наистина да ме убие. 
С последни сили събрах всичко, до което можах да се докопам, все едно събирах сила от самото си същество, и запратих всичко по него. Все едно изстрелвах огън от ръцете си, всичко ме болеше. Всичко около мен беше светло, много светло. Изведнъж натискът отслабна, а светлината ме заслепи. Усетих, че залитам и падам.
„Ще умреш, Светла.“ Това беше последното нещо, което ми мина през ум, после светът наистина започна да избледнява. Май наистина умирах. После усетих нещо, като слабо гъделичкане.
- Остани с мен, остани с мен! Хайде! – някой ме викаше от някъде. Чувах го много от далеч. 
Постепенно започнах да усещам, а гъделичкането се превърна в затопляне. Започнах да идвам на себе си, но виждах много размазано. Някой се беше надвесил над мен. После ме взе на ръце и ме прегърна. А след това всичко потъна в мрак. 
- Когато отново дойдох в съзнание, бях в лечебницата на Патрула. Хесер и Завулон сами ми обясниха какво се е случило – продължих с разказа си аз. 
- А какво се случило всъщност? – вдигна вежди Глухарьов. – Някакъв откачен се е опитал да те убие. 
- Не точно. Слушай. 
Оказа се, че аз самата съм рядък феномен – Универсален маг, никога изцяло Светла, но не и напълно Тъмна. Винаги по малко от двете. Хесер и Завулон ми обясниха, че Универсалните магове се срещат много рядко, а маг от подобен ранг, оказа се, че съм Висша, не се е раждал през последните сто и петдесет години. След онова, което ми се беше случило и това обяснение, нещата малко по малко започнаха да си идват на мястото. И онова, което от време на време чувах, и нещата, които виждах понякога. Затова не се стреснах много от това. Идеята ми харесваше. 
Когато попитах какво се е случило с мен, и двамата Велики се намръщиха и се спогледаха. После Хесер внимателно ми обясни, че съм била нападната от маг-Огледало, който е трябвало да ме убие, но не е успял именно защото съм Универсална. Магът-огледало е Различен с еднаква склонност към Светлината и Мрака, който не е иницииран. Би могъл да стане Универсален, но това така и не се е случило. Би могъл да стане и Светъл, или пък Тъмен, но това също не се е случило, защото не е избрал страна. Затова, когато му скимне, Сумракът сам го инициира и го използва като оръжие за да въстанови равновесието. Той няма врагове и се издига до равнището на онзи, срещу когото се сражава. Не може да бъде победен. Единственият начин да оцелееш, е да те лиши от способности. И за известно време да си почти като човек. Но само почти.
А този маг-Огледало беше попаднал на мен. И по някаква причина не беше успял да ме убие. Бях го убила аз, с цената на почти цялата си жизнена сила. Щяла съм да умра заедно с него, обясни ми тогава Хесер, но случайно преминаващ Различен ме измъкнал от Сумрака и споделил силата си с мен, докато дойдат Патрулните. Той ми беше спасил живота. 
Когато попитах как така съм го убила, след като никой не може, Завулон ми обясни, че смъртта за Светлия е живот за Тъмния. Онзи ме беше взел за Светла и това донякъде ме беше спасило. Когато попитах за спасителя си, Великите поклатиха глава и си тръгнаха. 
Прекарах следващите няколко седмици в лечебницата – хем се въстановявах, хем ми провеждаха ускорен курс по Различни познания. Всичко, което другите учеха месеци наред, аз учех за дни. Обичам да уча, винаги съм обичала. Не беше особено трудно. След като се въстанових донякъде, ме пратиха в командировка в Прага, където ме изследваха като странен животински вид. След като се убедиха, че наистина съм Универсален маг Висше равнище, минах ускорен курс и по инквизиторски умения и ме зачислиха към двата московски Патрула. И към Инквизицията като нещатен сътрудник.
- Тогава не бях очарована, че никой не ми дава право на избор – завърших разказа си аз. – Все още не съм. А историята за това как съм влязла в Патрулите вече се преподава в училището на Различните. Това е прецедент. Или поне не се е случвало от много отдавна. Не исках да ти казвам, защото на теб ти стигаше и другата част от историята за Различните. Това щеше да ти дойде твърде много – казах аз и погледнах Глухарьов извинително.
- Преживяла си много. Явно дори и по вашите стандарти си особена, Различна – заигра се с думите той. – Но тази потайност е излишна. Щях да разбера. След като ви казахте за магията и всичките там заклинания... Само ми кажи, защо го кри от мен досега, а сега реши да ми го кажеш?
- Крих, защото мислех, че ще ме сметнеш за изрод – той се изхили, но аз вдигнах ръка. – Виж, нямам много приятели. В Патрулите ме сочат с пръст и по-скоро са ми бойни другари. С теб сме партньори, но ти си човек...
- Това от устата на Различен звучи малко обидно, да знаеш – обади се Глухарьов закачливо. 
- Не, нямам това предвид. Исках да бъдем приятели без тези глупости да ти мътят главата. Без да ме гледаш като бомба със закъснител.
Глухарьов стана и ме прегърна. 
- Ние СМЕ приятели, Наташа. Няма от какво да се притесняваш – тук вече и аз го прегърнах.
Определено имах нужда да чуя това. Омръзнало ми е да ме сочат с пръст. Не съм виновна за това, което съм. Редовите Светли ме смятат за шпионин на Тъмните, слуга на Мрака. Редовите Тъмни, поне повечето, пък ме смятат за Светла, шпионин на Хесер и изобщо лицемерка. Мога да дружа, или поне да общувам както трябва, само с Висшите и първо-второ равнище на Силата. Те разбират, че светът не е само черен или бял, а че има много нюанси на сивото. Но те не са толкова много. Сред хората нещата са още по-сложни. През последния един месец имах възможността да работя с хора, които са искрени, поне донякъде, и които ме приемат такава, каквато ме виждат. Без интригите на Патрулите или Светлината и Мрака. За тях бях боен другар, колежка, която трябва да пазят, ако стане напечено. И ми харесваше. Харесваше ми да бъда просто човек за малко, да бъда част от екип. Страхувах се, че Глухарьов, който по стечение на обстоятелствата ми стана най-близък, щеше също да ме сочи с пръст след като научи истината. Не съм била никога по гръмките фрази, но от всичките си колеги от отдела, мисля, че него можех да нарека приятел. Страх ме беше, че ще го загубя. И сега почувствах облекчение, че съм се излъгала. 
Пуснах го и се усмихнах криво. 
- Казвам ти всичко това сега, защото си мисля, че ще ни е от полза при търсенето на тази твар – добавих аз и кимнах към папката ДЕЛО. 
Глухарьов я беше хвърлил на дивана още с влизането.
- Как точно ще ни помогне това? – вдигна вежди той и скръсти ръце на гърдите си.
- Ще използвам разни връзки тук-там – обясних аз. – Обаче трябва да тръгваме веднага. 
Моят партньор-човек не седна да спори. Просто се облече и ми задържа вратата да изляза. Навън вече се стъмваше.