Различна психиатрия - трета глава (първа част)

-        Нещо не схващам – потърка челото си Глухарьов. – Как така ще го пуснат?

Вече от час се мъчех да му обясня какво се беше случило през последните дни. Глухарьов наистина се опитваше да вникне в същината на нещата, но не му се получаваше много успешно. Най-малкото защото и аз съвсем не разбирах игричките между Патрулите и Инквизицията. Беше повече от ясно, че тук не става дума за вечната вражда между Светлината и Мрака, а за нещо доста по-сериозно, което вероятно знаеха само Великите. Защо обаче ни бяха забъркали всички в тая каша, беше пълна загадка дори за мен.

Разбирах защо Глухарьов недоумява какво се случва. Все пак инкубът, Белов, беше виновен. При това не само по човешките закони, а и по Договора. Той беше извършил достатъчно престъпления и заслужаваше наказание. За да бъде заловен, се беше стигнало до безпрецедентно сътрудничество между Патрулите и милицията. Ако зависеше от мен, щях да го развъплътя на момента. Но нищо не зависеше от мен, след като Белов трябваше да се изправи пред Трибунала на Инквизицията.

-        Аз също не можах да повярвам – промърморих тъжно на свой ред. – Това изчадие на Мрака трябва да бъде наказано. И ще се погрижа да го накажа лично, без значение от решението на Трибунала.

Глухарьов се облегна назад и затвори очи за момент. Обмисляше нещо.

-        Въпросът е защо го пускат, след като очевидно е виновен – започна да разсъждава той на глас.

Имаше нюх за тия неща, признавах му го. Отне ми един час да му обясня, че Белов няма да бъде съден като извършител на престъпленията и най-вероятно ще се отърве. За това време чух всякакви заключения от типа на „вие всичките сте откачалки“ до закани като „на тоя лично ще му откъсна топките и ще му ги завра отзад“. Все още не бях стигнала до същината на въпроса – ЗАЩО някой ще оправдава Белов.

-        Именно – заключих аз. – От ръководството смятат, че Белов е бил само изпълнител.

-        Марионетка или съучастник? – изстреля Глухарьов.

Не се бях замислила за това. Наистина можеше да е съучастник. Но защо? Какво печелеше той от това?

-        Не знам – отвърнах аз. – И от ръководството не знаят. Който и да го е контролирал, е имал странно чувство за хумор.

-        Защо?

-        Защото се е появил на Белов в облика на Максим Аверин, представяш ли си?

Глухарьов прихна. На мен също ми беше безкрайно смешно. Трябваше обаче да призная, че онзи, който и да беше, си беше написал домашното.

-        Не можете ли да го намерите онзи? – попита моят партньор-човек.

-        Не – поклатих глава аз. – Нямаме нито образ, нито аура, която да търсим. Почти невъзможно е да направим каквото и да е. Лошото е, че от ръководството смятат, че случаят с Белов е само част от пъзела.

-        Част? А къде продължава тоя пъзел? – скръсти ръце Глухарьов и ме изгледа със съмнение.

-        Води към нашия стар познайник, Коля.

-        Тарасов? – вдигна вежди Глухарьов. – Той пък какво общо има?

-        Не твоя колега, Серьожа, а момчето-маг, което сплашвахме.

-        Оня дето е видял убийството ли?

-        Не убийство, а жертвоприношение – поправих го аз назидателно. – Има огромна разлика.

-        Все ми е тая – измърмори той и стана.

Да, вече и аз започвах да се изнервям сериозно. Глухарьов започна да прави тигели напред-назад из кабинета си и да изброява на пръсти:

-        Да видим дали съм те разбрал правилно: имаме сериен изнасилвач, който е действал под чуждо давление и затова няма да бъде съден по пълната процедура, имаме подбудител на престъплението, чиято самоличност не знаем и имаме свидетел на убийство, но нямаме извършител.

Аз кимнах и продължих:

-        Не само. Според Великите, подбудителят на престъпленията и извършителят на жертвоприношението са едно и също лице – Глухарьов се ококори.

-        Едно и също лице, казваш – започна той развеселено. – Ще стане следовател от теб.

Той обърна един стол и седна пред бюрото ми.

-        Искаш да кажеш, че за всички простотии през последните седмици...

-        Е виновен един и същ Различен – довърших аз вместо него. – Има и още...

-        Боже Господи! – въздъхна театрално моят партньор. – Какво повече?

-        От нас се очаква да заловим престъпника и след това да присъстваме на всички Трибунали.

-        На всички?

-        Да: на трибунала на момчето, там ще сме свидетели, на този на Белов, където отново ще сме свидетели, а аз ще съм и обвинител и на този на онзи изрод, който и да е той, където не знам какви ще сме.

-        Работата е много дебела – заключи Глухарьов.

-        Говори ми – измърморих аз и погледнах към папката, която криеше резервната водка.

Глухарьов проследи погледа ми и поклати глава.

-        Рано е още за това. Само за това ли дойде днес в отдела?

-        Тцъ. Има и още.

-        Боже мой! Какво още е станало?

Той изглеждаше видимо притеснен и затова благоразумно реших да му спестя подробностите около Аненербе и Валерий преди сама да си изясня какво точно се случва. Затова продължих с по-безобидната информация:

-        От Инквизицията ме назначиха за официален надзорник на момчето и за нещатен сътрудник.

Глухарьов се намръщи.

-        Значи сега си сътрудник на вашата Прокуратура? – звучеше доста развеселен. Кимнах.

-        Не мога да кажа, че скачам от радост.

-        Но защо? Нали те имат много власт и можеш да ловиш лошите? – подкачи ме той.

-        Не е точно така, Серьожа – поклатих глава аз. – Инквизицията не лови лошите. Тя лови нарушителите. Не винаги тези нарушители са лоши. Може да са Светли, които са си превишили правата и искат да правят добро наляво и надясно. Може дори да не са сторили зло никому. Но са нарушили равновесието и трябва да бъдат наказани. Там не е хубаво, а аз мразя Инквизиторите от дън душа. Никога не съм искала да работя за тях, а сега ме накараха.

-        Защо ги мразиш? – попита той. – Май всички служители на реда те дразнят.

-        Това е дълга история, Серьожа – махнах с ръка аз с явното намерение да избегна разговора.

Глухарьов обаче се направи, че не схваща и погледна часовника на стената. Минаваше девет и половина.

-        Имаме предостатъчно време. Разказвай.

И аз наистина започнах. Смятах, че имам абсолютно основателни причини да мразя Инквизицията и всичко свързано с нея. Но това далеч не се дължеше на странното ми постъпване в Патрула, а на едно, както се изразяваха Инквизиторите „недоразумение“.

-        Беше минала около година, откакто работех в Патрулите... – започнах разказа си аз.

Глухарьов се подпря на облегалката на стола и заслуша като дете, на което разказват приказка. Разказът ми наистина приличаше на приказка, но не бях сигурна дали е вълшебна или страшна.

Работех в Патрулите, без да променям живота си особено. През деня бях изпълнителна ученичка и добра дъщеря. Просто вече имахме обяснение за странните събития, които се случваха около мен. Вечер и през нощта карах смени в Патрула – или единия, или другия. Най-често висях при компютрите и провеждах разни диагностики, но по-често просто си играех на игрички в нета. Нищо сложно. Получавах заплата на Патрулна и това ме устройваше чудесно. Не можех да се оплача – бях Висша Различна, но не ме забъркваха в множеството интриги на Патрулите, бях силна, но не ми се налагаше да се блъскам из лабиринта на справедливостта, не ме пускаха на оперативна работа все още, имах доста права. Общо-взето, живеех си спокойно и добре. До един ден.

Хесер ме повика в кабинета си по обяд една неделя. Това ми се случваше рядко, така че зарязах семейния обяд и се явих пред него. Оказа се, че не е сам – в кабинета му се беше строило цялото ръководство на Нощния Патрул. Всички до един ме гледаха обвинително и с омерзение. Влязох и усмивката ми увяхна като цвете при първата слана.

-        Сядай, Наташа – мрачно каза Хесер и побързах да изпълня заповедта.

Едва седнала и той продължи, вече със съвсем друг тон:

-        Какви си ги надробила? – изкрещя той и удари с юмрук по масата.

Никога не го бях виждала такъв преди това, никога след това не го бях видяла да си изпуска нервите по този начин. Тъкмо си отворих устата да възразя и той продължи:

-        Тъпа идиотка! Какво целеше, а? За какво ти беше тази сила? Та ти си Висша! Светлина и Мрак, кажи ми защо го направи?! – очите му мятаха мълнии.

-        Хесер – започнах аз с треперещ глас, - какво точно съм направила?

Той не ми отговори веднага – просто на коленете ми се материалицираха няколко изпечатани листа. От нищото. Погледнах го въпросително, но той изобщо не ме погледна. Потърсих помощ от колегите-патрулни, но у нито един от тях не видях съчувствие. Те гледаха през мен, все едно чакаха нареждане да ме унищожат. Дори Олга, любовницата на шефа, която за тази една година ми беше станала нещо като приятелка. Зачетох със свито сърце.

В документите се казваше, че през последните няколко дни са били извършени ритуални убийства. На Различни. В странни точки из града, където се наблюдава концентрация на Сила. Издирваше се Висш маг с променлива сила, което беше юридическия термин за Универсален маг. Други Висши универсални магове в Москва и околностите нямаше, така че съвсем логично, всички подозрения бяха паднали върху мен. Погледнах уплашено Хесер – в текста се казваше за цели пет убийства.

-        Хесер, кълна ти се, не съм аз! – отчаяно се опитах да го умилостивя. – Никога, повтарям, никога не бих направила подобно нещо!

Шефът на московските Светли дори не ме удостои с поглед. Вместо него заговори Олга. Всяка надежда, че може да ми помогне се изпари в момента, в който тя си отвори устата.

-        Защо го направи, Наташа? – попита ме тъжно тя. – Алчна си за Сила или просто имаше зъб на някого от тях?

Зяпнах от почуда. Не бях очаквала подобен развой на събитията. Влязох млада и щастлива Различна, а сега нещата вървяха към Трибунал.

-        Оля, Олечка – започнах аз, – нищо не съм направила!

Олга мълчеше. Шефът стана и ми обърна гръб. Аз също се опитах да стана, но се оказа, че са ме приковали със заклинание към стола. Започнах да се паникьосвам.

-        Не съм аз! – отчаяно извиках и се огледах като осъдена на смърт. – Кълна се!

-        Не е нужно да се кълнете, Наташа Алексеева – разнесе се ясен глас от един ъгъл.

Другите Различни му направиха място да мине и пред мен се появи Инквизитор в пълно бойно снаряжение – сива мантия, масивен камък на шията, окичен с амулети като коледна елха. Познавах го – беше водил първия ми Трибунал – и не можех да го понасям. Казваше се Максим и беше от Светъл, по-Светъл.

-        В името на Договора – започна да ми чете правата той, - Вие, Наташа Алексеева, Висш Универсален маг, сте задържана за петкратно неправомерно въздействие от първа степен. Ще Ви бъде осигурен по един защитник от съответната боя, а до Трибунала, където ще се уточни вината Ви, ще останете под опеката на Инквизицията. Вашата памет и действия през последните дни ще бъдат подробно разгледани. Всеки ваш опит за въздействие от тук нататък ще бъде наказван без предупреждение.

Слушах го като в транс. Опомних се едва, когато ме дръпна да стана, за да ме окове. Противно на всичко, което бях чула, се дръпнах рязко и посегнах към Хесер:

-        Моля те, шефе, не му позволявай да прави това! – примолих се аз жално. – Не съм виновна, кълна се! Моля те!

Хесер не реагира, а Максим изви ръцете ми зад гърба с рязко движение. Опитах се де се дръпна, но той беше много силен.

-        Така утежнявате положението си, Наташа Алексеева – обясни ми той, докато ми слагаше веригите. – Вината Ви ще бъде доказана на Трибунала.

-        Не съм виновна! – просъсках аз и се опитах да го погледна в очите. Не успях. – Нямам нищо общо с това!

-        А кой тогава? – попита Хесер и се обърна.

В очите му се четеше какво ли не – яд, гняв, объркване – но нямаше капчица жал към мен. Нито една.

-        Не знам кой е – мрачно казах аз, предавайки се на съдбата си – но не съм аз. Осъждате на смърт невиннен човек! – обвинително допълних оглеждайки Различните в стаята.

-        Вие не сте човек, Наташа Алексеева – студено ме поправи Максим. – И има почти стопроцентова вероятност изобщо да не сте невинна.

С тези думи той ме повлече през един портал.

Прекарах следващите няколко дни затворена в една хотелска стая от двайсет квадрата, под постоянна въоръжена до зъби охрана. Имах предостатъчно занимания – от гризане на ноктите – нещо, което никога досега не бях правила – през истерично виене свита на кълбо на пода, до тихо ридаене в една възглавница или гледане в една точка. Петорна намеса от Първа степен и ритуални убийства на Различни – това беше почти сигурно развъплътяване. За тези няколко дни, никой не дойде да ме види. Бях убедена, че не са казали нищо на родителите ми, но не разбирах как може всички колеги да са повярвали на тази глупост. Не бих могла да извърша подобно нещо и никога не бих го сторила. Всички, които бях наричала колеги през последната година, които бяха до мен по време на въстановяването ми, ме бяха изоставили. Бяха ме зарязали сама да полудявам от ужас.

И аз вече полудявах. Всичките ми способности бяха блокирани, така че дори не можех да се напия както трябва. Не ми се и ядеше, въпреки че тъмничарите ми ми носеха храна по три пъти на ден. Нямах право да гледам дори телевизия, или да чета книги. Само да стоя и да обмислям възможностите как сама да отнема живота си и да отида в Сумрака без болезнената екзекуция, която ме чакаше.

Мисля, че някъде в тези мигове намразих Инквизицията от дън душа. Всичките интриги и правила, ограничения и баланси. Всичко, заради което щях да си отида. Така прекарах една седмица, макар че ми беше все едно дали е ден или нощ. На седмия ден ме извлякоха от килията ми – буквално двамата инквизитори трябваше да ме влачат за лактите, защото мен краката не ме държаха – от ужас и факта, че почти не бях яла.

Другото ми е като в мъгла – завлякоха ме в някаква бяла стая, пълна с Различни. Не знаех нито кои са, нито какво ще правят с мен. Не приличаше по нищо на залата, където се беше провел първият ми Трибунал.

-        Обещахте, че ще ме съдите... – несвързано започнах аз, осъзнавайки, че звуча като откачалка.

-        Именно това ще направим – обади се единият от Различните. – Легнете на плота и се успокойте!

След това с едно махване ме приспа. Не помня какво са правили с мен, но когато се събудих, едва можех да си държа очите отворени. Около мен се бяха събрали колегите от Патрулите – и Дневния, и Нощния. Всички ме гледаха тъжно.

-        Кога ще е екзекуцията? – прошепнах аз и не можах да спра сълзите.

-        Невинна си – прокашля се Хесер.

Примигнах. Невинна?

-        Направихме грешка, Наташа – обади се Завулон с присъщия му печален тон.

-        Майната ви на всички! – прошепнах аз. – Напускам Патрулите и не искам да имам повече нищо общо с вас!

След това всичко потъна в мрак. Когато отново се събудих, вече можех да се държа на крака и напуснах стаята на собствен ход. Като насън отворих портал и отидох право в кабинета си в Нощния патрул. Събрах нещата си и ги пратих, пак през портал, у дома. После отидох в офиса на Дневния Патрул и направих същото. Никой не ме спря, никой не ме заговори, никой не смееше да ме погледне в очите.

Тръгнах си от Патрулите изпълнена с дълбока неприязън към Светлината, Мрака, Инквизицията и всичко свързано с тях. Не се върнах на работа повече от две години, защото не можех да преживея факта, че всички ме бяха пожертвали и изоставили. Пресичах всички опити да ме привлекат обратно на работа. Пратих и Хесер, и Завулон да вървят на майната си, при това в прав текст. Те не възразиха.

Върнах се една когато Олга дойде у дома и ме помоли да простя на старите глупаци. Върнах се, но така и не им простих. Вече не исках да наказвам лошите, просто исках да помагам на онези, които имат по-малко Сила от мен.

Различна психиатрия - втора глава (втора част)

Хесер беше казал веднъж, че човешката алчност е онова, което кара хората да сътрудничат на Тъмните – всеки иска да живее по-добре и по-хубаво и в това няма нищо лошо. Да живееш за сметка на чуждото нещастие обаче беше друга работа. Карпов правеше точно това и въпреки че не се съмнявах, че онези, които изнудва са по-голяма измет и от него самия, имаше една част от мен, Светлата част, която го ненавиждаше. Заради изнудването и рекета, заради рушветите. 

Но работата с Глухарьов ме беше научила, че дори и сред служителите на закона нещата не са черни и бели, затова малко по малко се научих да уважавам тези хора. Ако не заради друго – поне заради факта, че всеки ден рискуват живота си по един или друг начин. Това не всеки го можеше – кратката ми оперативна работа ми беше доказала, че предпочитам стотици пъти да си стоя зад служебния компютър и да пиша разрешителни за амулети, или пък да драскам на ръка бележки за паспортното, отколкото да отида някъде под прикритие. Не ставах за оперативен работник и толкова.

Погледнах към Карпов – той все още стоеше и протягаше ръка с парите. 

- Не, Стас, това е твоята част.

- Моята част?! – той застина.

- Да, има още три такива плика – продължих аз. 

- Три? – Карпов прибра парите обратно в плика и почна да смята на пръсти. – Ако има за мен, значи има и за Зимина. Вероятно и на нея са й бутнали малко. Но за кого са другите два?

Той ме погледна строго в стил „дори не си помисляй да ме лъжеш“. Аз нямах и намерение, така че честно си признах:

- Един за мен и друг за Глухарьов. 

- Да, за Глухарьов – промърмори Карпов под нос и прибра своята част в едно чекмедже.

Искаше ми се да се уверя, че част от тези пари ще отидат при подчинените му, но това си беше само негова работа. Той, за разлика от Зимина, нямаше много нужда от убеждаване за да ги вземе. 

- Точно така – потвърдих аз.

Из отдела се носеше слуха, че Капров и Глухарьов са във война, но според мен това беше доста преувеличено. Двамата се разбираха чудесно и макар Зимина да не гледаше с добро око на подобни отношения, според мен нямаше нищо лошо в това. Освен това, от Антошин бях дочула, че двамата ръководители на отдели са работили заедно по не един и два случая, като екип. Това го могат само мъжете – бият се, трепят се, дерат си взаимно кожата и си чупят крайниците, а после взаимно се закърпват и наместват изпотрошените стави като поливат всичко обилно с водка. Колкото повече време минава, толкова по-добри приятели стават. С жените обаче беше точно обратното – колкото повече време минава, толкова повече се влошаваха отношенията. 

Ето, например Зимина и Карпов. Реално не мислех, че има реална причина той да й е бесен, или пък тя на него. Поне аз не виждах откъде ще дойде това. Но пък от друга страна, въпреки че не се караха публично или поне аз да не бях видяла нито един скандал, напрежението помежду им беше осезаемо. Без значение от ситуацията. Явно на Карпов не му харесваше да го командва някаква фуста. Това донякъде го разбирах, но не смятах, че той би бил по-добър началник. Психопат за началник не е добра идея. Изобщо. 

Карпов се облегна назад и почна да си чопли ноктите с върха на ножа. Това адски ме изнервяше. 

- Е, Наташенка, не знаех, че си от нашия отбор – започна той самодоволно. 

- От вашия отбор? 

- Да – кой би помислил, че някое от палетата на Глухарьов ще се научи да хапе толкова бързо – видимо развеселен обясни той.

Странно – в очите на Капров Глухарьов явно изглеждаше неподкупен. Странна работа. Според мен хич не беше така, но вероятно моята преценка не беше най-добрата по въпроса.

- Познавам бегло момичето и баща му. Затова той даде парите на мен – за да не го изгоните – продължих аз с вече отработената стратегия. 

- Да, бе, да! – изсмя се Карпов. – А аз си пия кафето с наркобоса на района.

Няма да се учудя да е точно така, помислих си аз и се засмях. Не исках да провокирам Карпов. Нито да го карам да се съмнява в мен. Нещо ми подсказваше, че човек или не, той може да е много коварен враг. Освен това не бях съвсем сигурна дали искам да ми бъде враг. Вече бях проверила – реморализация за такъв като него се броеше за намеса от Второ равнище, на която все още нямах право. А дори и да имах, не бях съвсем сигурна, че би сработила както трябва – най-много да го убият при следващата акция. Не винаги да промениш човека означава да го промениш към по-добро. Така че отдавана се бях отказала от всякакви идеи да го променям. Нямаше особен смисъл. Не исках обаче и да го обръщам срещу себе си. Не се знаеше колко време Хесер ще ме остави тук. 

- Сериозна съм Стас – отговорих аз след малко. 

Лицето му се промени, точно като на опитен актьор – в един момент се смее, а в следващия те гледа с пронизващи зеленикави очи и се чудиш дали онова, което виждаш в тях не е собствената ти смърт и зелената плесен по паважа на някоя уличка в затънтен квартал. 

- И откъде този твой приятел – тук Карпов направи с ръце знака за кавички – има толкова пари? Четири плика по сто хиляди са...

- Знам колко са, Стас. Нямам представа откъде ги има – знам само, че има строителен бизнес – махнах с ръка аз. – Честно казано, не ме и интересува откъде ги е взел. Той ме увери, че парите не са проблем и че просто иска да ни се отблагодари за добре свършената работа. 

Карпов се почеса зад ухото с ножа – с острието, не с дръжката. 

- За протокола, опитах се да му ги върна – додадох възмутено аз, което отново го накара да прихне. 

Скръстих ръце и го изчаках да се насмее. Откакто работех тук, често попадах в подобни ситуациии и бях разбрала по трудния начин, че единственото, което можеш да направиш е да изчакаш да спрат да се смеят. Не винаги го правеха, защото се подиграват – понякога просто беше, защото виждаха в твоята глупост себе си преди години. Карпов се смя дълго. Когато най-накрая спря, той ме погледна преценяващо:

- Имаш потенциал. Ако Глухарьов не ти промие мозъка, има шанс да стигнеш далече в милицията. Но трябва да внимаваш какво, колко и от кого взимаш.

Май беше решил да ме поучава. Не, всъщност май беше решил да ме обучава. Интересно... 

- При друг случай тези пари със сигурност щяха да са белязани – продължи той, вдигнал назидателно пръст – или пък да има скрита засада. За подобно количество пари отиваш в затвора до живот! 

- Спокойно, той е точен човек – опитах се да обясня аз, но Карпов тресна по масата.

- Не ти казвам какъв е той, а какъв ще бъде следващият с толкова пари! – опитах се да отговоря нещо, но той отново тресна по масата. – Не съм ти искал мнението! 

Той се наведе през бюрото и продължи малко по-спокойно:

- Наташенка, опитвам се да те науча как се правят тези неща – започна той тихо. – Не можеш за вземаш открито толкова пари. Трябва да вземеш по-малко, но по-начесто...

Започна лекичко да ми се повдига. Той наистина ме учеше как се вземат подкупи. За момент изпитах огромно желание да му наложа Реморализация. Заклинанието наложено от Висш не може да бъде свалено, в това бях убедена. После се отказах – щях да изпиша две кофи мастило заради това непозволено въздействие от Втора степен. 

- Стас, това беше еднократно – прекъснах го аз. – Просто човекът искаше да се отблагодари и не можах да го разубедя. 

Опитвах се за звуча възможно най-спокойно. Карпов обаче се изсмя, този път подигравателно. 

- Винаги се почва така – първо е от благодарност. После ще почнеш сама да си искаш – каза той през смях. 

Станах да си вървя – звучеше ми обидно, много при това. Нямаше да позволя на това подкупно ченге да ми обяснява как точно работят подкупните ченгета. Нямаше! 

- Чакай, чакай! – повика ме той. – Не исках да те засегна. Недей да си такава, докачлива и честна. В милицията такива не изкарват дълго. 

Звучеше странно сериозен. Нещо в последното изречение ми напомни разказа на Глухарьов за неговия колега, когото са убили. В милицията честните не изкарват дълго... Странно. А нали уж са там, за да пазят именно закона, честните граждани... 

Натиснах дръжката като махнах заклинанията в движение. 

- Довиждане Стас! – казах аз без да се обръщам. 

Гласът му ме настигна в коридора:

- Гледай Глухарьов да не ти промие мозъка с неговите глупости! 

Следващият в списъка беше именно Глухарьов. Оставих го последен, защото си мислех, че с него ще е най-лесно. Освен това, ако бях започнала от него, той непременно щеше да раздели част от парите си с Антошин и вероятно да даде част и на Зимина. А така, като беше последен, беше почти сигурно, че всеки началник ще даде по малко от парите си на подчинените си. Зимина щеше вероятно да задели малко за Агапов и Черенков, двамата идиоти. Същото, вероятно, щеше да направи и Глухарьов. Той щеше да даде малко и на Антошин, без значение какво му кажех аз. Карпов със сигурност щеше да даде на своите момчета. 

През целия път от МГУ до отдела си бях мислила какво ще направя аз с моя дял. Вече имах идея, но ми трябваше помощта на Глухарьов. Запътих се към неговия кабинет – последния надолу по коридора – и влязох без да почукам. Сигурна бях, че вече е дошъл на работа. Това е един от страничните ефекти на кодираните амулети – усещаш партньора си, където и да е. Ако си Различен, разбира се. 

Само че в този случай, май трябваше да почукам. Защото пред бюрото на Глухарьов седеше млад мъж, мой връстник, с униформа на лейтенант (на пагоните имаше също толкова звездички, колкото и на моите) и нервничеше:

- Ама Серьога, аз искам всичко да е по закон. Не съм свикнал да правя такива неща! Не искам така, това не е по кодекса!

Когато нахълтах, Сергей тъкмо беше почнал да казва:

- Коля, ти искаш ли да предадеш делото в Прокуратурата или не? – тогава ме видя и ми кимна. – Влизай, Наташа! Затвори вратата!

Послушах го и седнах зад бюрото си като гледах да не се набивам на очи. Въпросният Коля ме удостои в кос поглед и отново се обърна към Сергей. 

- Няма ли друг начин, Сергей Викторович? – попита тъжно той въртейки в ръцете си някаква бланка.

Бях виждала такива из папките на Глухарьов – май бяха нещо за извеждане на делото в Прокуратурата. Той обаче никога не ми даваше да ги попълвам, така че съдържанието им беше загадка. Любопитно за какво ли ставаше дума? Подпрях се на лакти на бюрото и се подготвих да гледам представление. 

Сергей се усмихна ехидно – по оня, неговия си начин, от който ме побиваха тръпки. 

- Има друг начин Коля – само че той включва две години затвор за човека. Само защото се е намесил в чужда свада. Да лежи в затвора, защото се е опитал да помогне, това ли искаш? 

- Може да сме пропуснали някоя алинея... – разпалено възрази Коля и започна да прелиства Наказателния кодекс. Глухарьов просто му издърпа книгата от ръцете и го цапна с нея по главата.

- Ти може и да си пропуснал, но аз не съм! Вади нова бланка и напиши всичко отново, този път с достатъчно празно място, че да вмъкнем имената на свидетелите. 

Коля видимо започна да нервничи – почна да върти листа още по-бързо в ръцете си и в добавка да се върти на стола. А аз се възползвах от момента да го огледам. Не можеше да се каже, че изглежда зле – всъщност униформата много му отиваше. От друга страна обаче, униформата стои добре почти на всеки мъж, просто не прилича на алкохолик или безделник в нея. Иначе Коля наистина беше много млад – проверих през Сумрака - реално беше само две години по-голям от мен, а изглеждаше колкото мен. Освен това, аурата му преливаше от възмущение и презрение към нарушаването на закона. Честно ченге, такива не оцеляват дълго... Защо ли изобщо е станал част от милицията? 

Отговорът се криеше в аурата му – да наказва лошите, да пази закона, да бъде изряден гражданин и да кара и другите да бъдат такива. Хората понякога са пълни с парадокси. 

- Коля, ти чу ли ме добре? – попита Глухарьов тихо. – Взимай нова бланка, отивай в кабинета си и почвай да пишеш наново! Това е заповед!

Коля тресна по бюрото на началника си и излезе като фурия от кабинета.