Различна психиатрия - трета глава (втора част)

-        Защо се върна, все пак? – попита Глухарьов. – Едва ли само заради едното добро дело.

През цялото време беше слушал без да ме прекъсва и сега въпросът беше повече от резонен.

-        Олга ми каза, че на същото са били подложени всички Висши универсални магове в Евразия. На всички е била представена една и съща версия и регионалните шефове на Патрулите са били само пийонки в играта на Инквизицията. Редовите Патрулни пък не са знаели нищо.

-        И защо цялата тази конспирация? – вдигна вежди моят колега-човек.

-        Защото е било ясно само едно – че извършителят е Висш Универсален маг, а такива има само около десет в цяла Евразия. При това повечето са на под 200 години и нямат много опит. Това е било като онова, което правиш ти в стаята за разпити – да сплашиш арестанта, че да си признае. Затова се и върнах – продължих аз, - защото разбрах, че не съм била предадена от Патрулите, поне не изцяло. Затова се върнах с категоричния ултиматум да ме държат далеч от игричките си в бъдеще. Така започнах да издавам амулети. В това ме бива много. Хесер и Завулон държаха на думата си.

-        До този случай – довърши Глухарьов вместо мен.

-        Да – кимнах аз и станах. Бях се схванала от цялото това седене. – До този случай, когато с един замах ме набутаха в центъра на интригата, а шибаната Инквизиция успя да ме засмуче в редиците си – допълних аз и ударих с юмрук по дланта си.

-        Всичко ще се нареди – опита се да ме успокои Сергей.

Ти така си мислиш, мина ми през ума. Защото още не знаеш цялата истина – че вероятно съм мишена на Висш маг-психопат. Или по-скоро съм негова цел. За да ме ползва както намери за добре. Като оръжие. Преглътнах всичко това и тъжно поклатих глава.

-        Нещата в света на Различните не се уреждат по този начин, Серьожа. Великите не правят нищо случайно. За да съм получила разрешително от Совината Глава, значи не е просто машинация. Знаеш ли, не искам да ходя отново на Трибунал!

Бях на косъм да ревна. Мразя да разказвам тази история. Глухарьов ме погледна и стана да ме прегърне, но го спрях.

-        Чакай, чакай! Няма да се размеквам. Дойдох при теб, защото имам нужда от помощта ти.

Той спря и ме погледна учудено. Предвид какво беше чул през този ден, нямаше съмнение, че е стреснат. Аз също бях твърде шокирана от събитията.

-        Валерий може и да ми е дал пари – обясних аз – но аз не искам нищо нито от него, нито от Инквизицията. Затова искам да ми помогнеш да ги раздам на жертвите.

-        Как точно се очаква да ти помогна? – намръщи се той.

-        Знаеш къде живеят, нали? И имаш книжка? – той кимна. – Искам да обиколим адресите и да поделя парите по равно между всички девет жертви. Мога да отида и сама, но предпочитам да дойдеш с мен. Все пак си в униформа и така ще изглежда като официално посещение, а не като опит да им затворим устата.

-        Десет – поправи ме той и отиде на бюрото си. – Жертвите са десет.

Поровичка отново някъде из чекмеджетата и ми подаде десет еднакви пощенски плика.

-        Девет са – отвърнах аз, докато ги взимах.

Извадих последния плик от чантата си и изсипах съдържанието му на бюрото на Глухарьов.

-        Десет са – повтори той. – Десет с теб.

-        Не съм жертва – започнах да възразявам аз, но той ми направи знак да мълча.

-        Щеше да бъдеш само след секунди. Видях те как изглеждаше като дойдохме. Редно и ти да получиш дял. Приеми го като плащане на вредни.

Беше прав, затова не тръгнах да споря. Разделихме парите – оказаха се точно 100 000 рубли – на десет равни части и сложихме всяка в плик. После Глухарьов извади документите по делото и извадихме адресите на всички жертви. Живите. На мъртвите нямаше как да помогна, затова реших да дам пари на онези, които могат да ги използват.

Когато излязохме от кабинета, вече беше около обяд. Глухарьов заключи и безмълвно тръгна напред. Първото момиче се казваше Оксана Александровна и беше само на 17. Според документите по делото, живееше на десет минути път с колата в квартира под наем, само с майка си. Беше се преместила от Лвов, за да стане модел в Москва. Хубав късмет й беше донесло това преместване, няма що!

Глухарьов беше повече от мрачен, докато шофираше към дома на момичето. Разбирах го – онази вечер бях видяла омразата му към инкуба и намирах желанието му да изтръгне гръкляна на сексманиака за напълно нормално. Аз имах същото желание, но първо исках да си уредя сметките с другите жертви. Тези пари не бяха само мои, те бяха и за тях. За мен можеше и да нямат голямо значение, със заплатата ми на Патрулна, но за някое бедно травмирано момиче можеше да са нов живот. Или поне надежда.

Оксана и майка й живееха в блок, който с чиста съвест можех да нарека дупка. При това откровена дупка. Беше стар, олющен, издраскан отгоре додолу с графити, мръсен дори за стандартите на Москва. Вратата зееше отворена – нормално, на такива места живеят само скотове, които нямат какво да пазят, те вече отдавна всичко са пропили. Глухарьов се намръщи – бяхме ходили няколко пъти на посещения в разни блокове, но явно това беше мизерно дори за неговите стандарти.

-        Стой зад мен – изръмжа той за всеки случай.

От кратката си работа в милицията бях заключила, че щом като колега-милиционер ти каже тая фраза, е по-добре да го послушаш. Най-малкото за да отървеш конското евангелие после. Затова го оставих да мине пред мен. Семейството живееше на първия етаж и Глухарьов позвъни на раздрънкания звънец. Вратата се отвори съвсем малко и през процепа се показа сбръчканото лице на дребна жена. Тя гледаше уплашено към нас.

-        Здравейте, казвам се Глухарьов, аз водя делото на дъщеря Ви – представи се машинално той.

-        Оставете ни намира! – тихо, но твърдо каза жената от другата страна. – Казахме всичко на другите милиционери! Оставете дъщеря ми на спокойствие!

Шмугнах се пред Глухарьов и се представих:

-        Казвам се Надежда Алексеева и съм консултант по разследването. Не сме дошли да разпитваме дъщеря Ви. Имаме друга задача. Може ли да влезем, разговорът не е за коридора?

Жената ме погледна със съмнение, но после затвори вратата и се чу щракане на верига. Когато отвори, се видя колко бедно е облечена – като лелка от Съветско време.

-        Влезте – подкани ме тя и стрелна Глухарьов с убийствен поглед.

Иначе невъзмутимият ми колега се сви под погледа й и се поколеба на вратата.

-        Само вие – добави тя. – Дъщеря ми се страхува от мъже. Дори и да са в милиционерска униформа.

Глухарьов кимна и чинно застана до вратата.

-        Разбира се, разбира се.

Аз влязох и бях поразена от оскъдицата в това жилище – имаше само стари, почти разпадащи се мебели, напукани стени, по които не е имало тапети от поне десетилетие. Всъщност, и мазилка не беше останала много по тях. В антрето бяха нахвърляни всякакви вехтории – натрупани в кашони, или валящи се по пода. Явно откакто се бяха нанесли тук не беше минало много време. Жената проследи погледа ми и каза извинително:

-        Нанесохме се само преди месец, още е много разхвърляно...

-        Не е важно – машинално отговорих аз. – Кажете, може ли да видя как е дъщеря Ви?

-        Елате, влезте – подкани ме тя и ме въведе в съседната стая. – Простете, че така изгоних колегата Ви, но тя започва да пищи, когато...

-        Ясно ми е, това е нормална реакция – кимнах аз.

В съседната стая намаше почти нищо, освен старо легло с талашитени табли и гардероб с висящи врати. В единия ъгъл на леглото се беше свила на кълбо Оксана – само по нощница, вероятно на майка й. Когато ме видя, тя се сви още повече и обгърна раменете си с ръце. Сърцето ми се сви – момичето се беше побъркало от ужас. При подобни обстоятелства, това беше напълно нормално. Приседнах в края на леглото й и заговорих тихо:

-        Здравей Оксана! – тя не реагира, а погледна майка си уплашено.

-        Не се тревожи миличка – обади се жената, - тя е от милицията. Дошла е да те види.

-        Оставете ме – прошепна момичето и очите му се разшириха от страх. – Оставете ме! Оставете ме! – гласът й ставаше все по-висок с всяка фраза.

Майката сложи ръка на рамото ми и добави:

-        Да вървим, тя не е на себе си.

Кимнах и погледнах през Сумрака – аурата на момичето вече започваше да добива оттенъците на лудостта. Тя е била първата жертва, затова никой от Патрулите не е дошъл да я провери. Не беше получила лечение, нито помощ – само разпити от уморени ченгета, прегледи от още по-уморени доктори и подкрепата на и без това съсипаната си майка. Момичето беше поразително красиво – големи бадемовидни сини очи, черна къдрава коса – като извадена от картинките. Сега дори този стрес не я беше загрозил много. Въздъхнах и станах. Тя имаше нужда от лечител. Всъщност, от лечителка. А аз познавах една, която би помогнала на драго сърце. Обещах си да й звънна, след като приключим с обиколката. Тя щеше да помогне на момичетата повече, отколкото който и да е психиатър.

Различна психиатрия - трета глава (първа част)

-        Нещо не схващам – потърка челото си Глухарьов. – Как така ще го пуснат?

Вече от час се мъчех да му обясня какво се беше случило през последните дни. Глухарьов наистина се опитваше да вникне в същината на нещата, но не му се получаваше много успешно. Най-малкото защото и аз съвсем не разбирах игричките между Патрулите и Инквизицията. Беше повече от ясно, че тук не става дума за вечната вражда между Светлината и Мрака, а за нещо доста по-сериозно, което вероятно знаеха само Великите. Защо обаче ни бяха забъркали всички в тая каша, беше пълна загадка дори за мен.

Разбирах защо Глухарьов недоумява какво се случва. Все пак инкубът, Белов, беше виновен. При това не само по човешките закони, а и по Договора. Той беше извършил достатъчно престъпления и заслужаваше наказание. За да бъде заловен, се беше стигнало до безпрецедентно сътрудничество между Патрулите и милицията. Ако зависеше от мен, щях да го развъплътя на момента. Но нищо не зависеше от мен, след като Белов трябваше да се изправи пред Трибунала на Инквизицията.

-        Аз също не можах да повярвам – промърморих тъжно на свой ред. – Това изчадие на Мрака трябва да бъде наказано. И ще се погрижа да го накажа лично, без значение от решението на Трибунала.

Глухарьов се облегна назад и затвори очи за момент. Обмисляше нещо.

-        Въпросът е защо го пускат, след като очевидно е виновен – започна да разсъждава той на глас.

Имаше нюх за тия неща, признавах му го. Отне ми един час да му обясня, че Белов няма да бъде съден като извършител на престъпленията и най-вероятно ще се отърве. За това време чух всякакви заключения от типа на „вие всичките сте откачалки“ до закани като „на тоя лично ще му откъсна топките и ще му ги завра отзад“. Все още не бях стигнала до същината на въпроса – ЗАЩО някой ще оправдава Белов.

-        Именно – заключих аз. – От ръководството смятат, че Белов е бил само изпълнител.

-        Марионетка или съучастник? – изстреля Глухарьов.

Не се бях замислила за това. Наистина можеше да е съучастник. Но защо? Какво печелеше той от това?

-        Не знам – отвърнах аз. – И от ръководството не знаят. Който и да го е контролирал, е имал странно чувство за хумор.

-        Защо?

-        Защото се е появил на Белов в облика на Максим Аверин, представяш ли си?

Глухарьов прихна. На мен също ми беше безкрайно смешно. Трябваше обаче да призная, че онзи, който и да беше, си беше написал домашното.

-        Не можете ли да го намерите онзи? – попита моят партньор-човек.

-        Не – поклатих глава аз. – Нямаме нито образ, нито аура, която да търсим. Почти невъзможно е да направим каквото и да е. Лошото е, че от ръководството смятат, че случаят с Белов е само част от пъзела.

-        Част? А къде продължава тоя пъзел? – скръсти ръце Глухарьов и ме изгледа със съмнение.

-        Води към нашия стар познайник, Коля.

-        Тарасов? – вдигна вежди Глухарьов. – Той пък какво общо има?

-        Не твоя колега, Серьожа, а момчето-маг, което сплашвахме.

-        Оня дето е видял убийството ли?

-        Не убийство, а жертвоприношение – поправих го аз назидателно. – Има огромна разлика.

-        Все ми е тая – измърмори той и стана.

Да, вече и аз започвах да се изнервям сериозно. Глухарьов започна да прави тигели напред-назад из кабинета си и да изброява на пръсти:

-        Да видим дали съм те разбрал правилно: имаме сериен изнасилвач, който е действал под чуждо давление и затова няма да бъде съден по пълната процедура, имаме подбудител на престъплението, чиято самоличност не знаем и имаме свидетел на убийство, но нямаме извършител.

Аз кимнах и продължих:

-        Не само. Според Великите, подбудителят на престъпленията и извършителят на жертвоприношението са едно и също лице – Глухарьов се ококори.

-        Едно и също лице, казваш – започна той развеселено. – Ще стане следовател от теб.

Той обърна един стол и седна пред бюрото ми.

-        Искаш да кажеш, че за всички простотии през последните седмици...

-        Е виновен един и същ Различен – довърших аз вместо него. – Има и още...

-        Боже Господи! – въздъхна театрално моят партньор. – Какво повече?

-        От нас се очаква да заловим престъпника и след това да присъстваме на всички Трибунали.

-        На всички?

-        Да: на трибунала на момчето, там ще сме свидетели, на този на Белов, където отново ще сме свидетели, а аз ще съм и обвинител и на този на онзи изрод, който и да е той, където не знам какви ще сме.

-        Работата е много дебела – заключи Глухарьов.

-        Говори ми – измърморих аз и погледнах към папката, която криеше резервната водка.

Глухарьов проследи погледа ми и поклати глава.

-        Рано е още за това. Само за това ли дойде днес в отдела?

-        Тцъ. Има и още.

-        Боже мой! Какво още е станало?

Той изглеждаше видимо притеснен и затова благоразумно реших да му спестя подробностите около Аненербе и Валерий преди сама да си изясня какво точно се случва. Затова продължих с по-безобидната информация:

-        От Инквизицията ме назначиха за официален надзорник на момчето и за нещатен сътрудник.

Глухарьов се намръщи.

-        Значи сега си сътрудник на вашата Прокуратура? – звучеше доста развеселен. Кимнах.

-        Не мога да кажа, че скачам от радост.

-        Но защо? Нали те имат много власт и можеш да ловиш лошите? – подкачи ме той.

-        Не е точно така, Серьожа – поклатих глава аз. – Инквизицията не лови лошите. Тя лови нарушителите. Не винаги тези нарушители са лоши. Може да са Светли, които са си превишили правата и искат да правят добро наляво и надясно. Може дори да не са сторили зло никому. Но са нарушили равновесието и трябва да бъдат наказани. Там не е хубаво, а аз мразя Инквизиторите от дън душа. Никога не съм искала да работя за тях, а сега ме накараха.

-        Защо ги мразиш? – попита той. – Май всички служители на реда те дразнят.

-        Това е дълга история, Серьожа – махнах с ръка аз с явното намерение да избегна разговора.

Глухарьов обаче се направи, че не схваща и погледна часовника на стената. Минаваше девет и половина.

-        Имаме предостатъчно време. Разказвай.

И аз наистина започнах. Смятах, че имам абсолютно основателни причини да мразя Инквизицията и всичко свързано с нея. Но това далеч не се дължеше на странното ми постъпване в Патрула, а на едно, както се изразяваха Инквизиторите „недоразумение“.

-        Беше минала около година, откакто работех в Патрулите... – започнах разказа си аз.

Глухарьов се подпря на облегалката на стола и заслуша като дете, на което разказват приказка. Разказът ми наистина приличаше на приказка, но не бях сигурна дали е вълшебна или страшна.

Работех в Патрулите, без да променям живота си особено. През деня бях изпълнителна ученичка и добра дъщеря. Просто вече имахме обяснение за странните събития, които се случваха около мен. Вечер и през нощта карах смени в Патрула – или единия, или другия. Най-често висях при компютрите и провеждах разни диагностики, но по-често просто си играех на игрички в нета. Нищо сложно. Получавах заплата на Патрулна и това ме устройваше чудесно. Не можех да се оплача – бях Висша Различна, но не ме забъркваха в множеството интриги на Патрулите, бях силна, но не ми се налагаше да се блъскам из лабиринта на справедливостта, не ме пускаха на оперативна работа все още, имах доста права. Общо-взето, живеех си спокойно и добре. До един ден.

Хесер ме повика в кабинета си по обяд една неделя. Това ми се случваше рядко, така че зарязах семейния обяд и се явих пред него. Оказа се, че не е сам – в кабинета му се беше строило цялото ръководство на Нощния Патрул. Всички до един ме гледаха обвинително и с омерзение. Влязох и усмивката ми увяхна като цвете при първата слана.

-        Сядай, Наташа – мрачно каза Хесер и побързах да изпълня заповедта.

Едва седнала и той продължи, вече със съвсем друг тон:

-        Какви си ги надробила? – изкрещя той и удари с юмрук по масата.

Никога не го бях виждала такъв преди това, никога след това не го бях видяла да си изпуска нервите по този начин. Тъкмо си отворих устата да възразя и той продължи:

-        Тъпа идиотка! Какво целеше, а? За какво ти беше тази сила? Та ти си Висша! Светлина и Мрак, кажи ми защо го направи?! – очите му мятаха мълнии.

-        Хесер – започнах аз с треперещ глас, - какво точно съм направила?

Той не ми отговори веднага – просто на коленете ми се материалицираха няколко изпечатани листа. От нищото. Погледнах го въпросително, но той изобщо не ме погледна. Потърсих помощ от колегите-патрулни, но у нито един от тях не видях съчувствие. Те гледаха през мен, все едно чакаха нареждане да ме унищожат. Дори Олга, любовницата на шефа, която за тази една година ми беше станала нещо като приятелка. Зачетох със свито сърце.

В документите се казваше, че през последните няколко дни са били извършени ритуални убийства. На Различни. В странни точки из града, където се наблюдава концентрация на Сила. Издирваше се Висш маг с променлива сила, което беше юридическия термин за Универсален маг. Други Висши универсални магове в Москва и околностите нямаше, така че съвсем логично, всички подозрения бяха паднали върху мен. Погледнах уплашено Хесер – в текста се казваше за цели пет убийства.

-        Хесер, кълна ти се, не съм аз! – отчаяно се опитах да го умилостивя. – Никога, повтарям, никога не бих направила подобно нещо!

Шефът на московските Светли дори не ме удостои с поглед. Вместо него заговори Олга. Всяка надежда, че може да ми помогне се изпари в момента, в който тя си отвори устата.

-        Защо го направи, Наташа? – попита ме тъжно тя. – Алчна си за Сила или просто имаше зъб на някого от тях?

Зяпнах от почуда. Не бях очаквала подобен развой на събитията. Влязох млада и щастлива Различна, а сега нещата вървяха към Трибунал.

-        Оля, Олечка – започнах аз, – нищо не съм направила!

Олга мълчеше. Шефът стана и ми обърна гръб. Аз също се опитах да стана, но се оказа, че са ме приковали със заклинание към стола. Започнах да се паникьосвам.

-        Не съм аз! – отчаяно извиках и се огледах като осъдена на смърт. – Кълна се!

-        Не е нужно да се кълнете, Наташа Алексеева – разнесе се ясен глас от един ъгъл.

Другите Различни му направиха място да мине и пред мен се появи Инквизитор в пълно бойно снаряжение – сива мантия, масивен камък на шията, окичен с амулети като коледна елха. Познавах го – беше водил първия ми Трибунал – и не можех да го понасям. Казваше се Максим и беше от Светъл, по-Светъл.

-        В името на Договора – започна да ми чете правата той, - Вие, Наташа Алексеева, Висш Универсален маг, сте задържана за петкратно неправомерно въздействие от първа степен. Ще Ви бъде осигурен по един защитник от съответната боя, а до Трибунала, където ще се уточни вината Ви, ще останете под опеката на Инквизицията. Вашата памет и действия през последните дни ще бъдат подробно разгледани. Всеки ваш опит за въздействие от тук нататък ще бъде наказван без предупреждение.

Слушах го като в транс. Опомних се едва, когато ме дръпна да стана, за да ме окове. Противно на всичко, което бях чула, се дръпнах рязко и посегнах към Хесер:

-        Моля те, шефе, не му позволявай да прави това! – примолих се аз жално. – Не съм виновна, кълна се! Моля те!

Хесер не реагира, а Максим изви ръцете ми зад гърба с рязко движение. Опитах се де се дръпна, но той беше много силен.

-        Така утежнявате положението си, Наташа Алексеева – обясни ми той, докато ми слагаше веригите. – Вината Ви ще бъде доказана на Трибунала.

-        Не съм виновна! – просъсках аз и се опитах да го погледна в очите. Не успях. – Нямам нищо общо с това!

-        А кой тогава? – попита Хесер и се обърна.

В очите му се четеше какво ли не – яд, гняв, объркване – но нямаше капчица жал към мен. Нито една.

-        Не знам кой е – мрачно казах аз, предавайки се на съдбата си – но не съм аз. Осъждате на смърт невиннен човек! – обвинително допълних оглеждайки Различните в стаята.

-        Вие не сте човек, Наташа Алексеева – студено ме поправи Максим. – И има почти стопроцентова вероятност изобщо да не сте невинна.

С тези думи той ме повлече през един портал.

Прекарах следващите няколко дни затворена в една хотелска стая от двайсет квадрата, под постоянна въоръжена до зъби охрана. Имах предостатъчно занимания – от гризане на ноктите – нещо, което никога досега не бях правила – през истерично виене свита на кълбо на пода, до тихо ридаене в една възглавница или гледане в една точка. Петорна намеса от Първа степен и ритуални убийства на Различни – това беше почти сигурно развъплътяване. За тези няколко дни, никой не дойде да ме види. Бях убедена, че не са казали нищо на родителите ми, но не разбирах как може всички колеги да са повярвали на тази глупост. Не бих могла да извърша подобно нещо и никога не бих го сторила. Всички, които бях наричала колеги през последната година, които бяха до мен по време на въстановяването ми, ме бяха изоставили. Бяха ме зарязали сама да полудявам от ужас.

И аз вече полудявах. Всичките ми способности бяха блокирани, така че дори не можех да се напия както трябва. Не ми се и ядеше, въпреки че тъмничарите ми ми носеха храна по три пъти на ден. Нямах право да гледам дори телевизия, или да чета книги. Само да стоя и да обмислям възможностите как сама да отнема живота си и да отида в Сумрака без болезнената екзекуция, която ме чакаше.

Мисля, че някъде в тези мигове намразих Инквизицията от дън душа. Всичките интриги и правила, ограничения и баланси. Всичко, заради което щях да си отида. Така прекарах една седмица, макар че ми беше все едно дали е ден или нощ. На седмия ден ме извлякоха от килията ми – буквално двамата инквизитори трябваше да ме влачат за лактите, защото мен краката не ме държаха – от ужас и факта, че почти не бях яла.

Другото ми е като в мъгла – завлякоха ме в някаква бяла стая, пълна с Различни. Не знаех нито кои са, нито какво ще правят с мен. Не приличаше по нищо на залата, където се беше провел първият ми Трибунал.

-        Обещахте, че ще ме съдите... – несвързано започнах аз, осъзнавайки, че звуча като откачалка.

-        Именно това ще направим – обади се единият от Различните. – Легнете на плота и се успокойте!

След това с едно махване ме приспа. Не помня какво са правили с мен, но когато се събудих, едва можех да си държа очите отворени. Около мен се бяха събрали колегите от Патрулите – и Дневния, и Нощния. Всички ме гледаха тъжно.

-        Кога ще е екзекуцията? – прошепнах аз и не можах да спра сълзите.

-        Невинна си – прокашля се Хесер.

Примигнах. Невинна?

-        Направихме грешка, Наташа – обади се Завулон с присъщия му печален тон.

-        Майната ви на всички! – прошепнах аз. – Напускам Патрулите и не искам да имам повече нищо общо с вас!

След това всичко потъна в мрак. Когато отново се събудих, вече можех да се държа на крака и напуснах стаята на собствен ход. Като насън отворих портал и отидох право в кабинета си в Нощния патрул. Събрах нещата си и ги пратих, пак през портал, у дома. После отидох в офиса на Дневния Патрул и направих същото. Никой не ме спря, никой не ме заговори, никой не смееше да ме погледне в очите.

Тръгнах си от Патрулите изпълнена с дълбока неприязън към Светлината, Мрака, Инквизицията и всичко свързано с тях. Не се върнах на работа повече от две години, защото не можех да преживея факта, че всички ме бяха пожертвали и изоставили. Пресичах всички опити да ме привлекат обратно на работа. Пратих и Хесер, и Завулон да вървят на майната си, при това в прав текст. Те не възразиха.

Върнах се една когато Олга дойде у дома и ме помоли да простя на старите глупаци. Върнах се, но така и не им простих. Вече не исках да наказвам лошите, просто исках да помагам на онези, които имат по-малко Сила от мен.