Магия без лиценз - втора част

Взирах се в дима от чашата чай на бюрото си и се опитвах да игнорирам тракането на врати на шкафове и притеснителното траскане на някои от тях. Възхищавах се на здравината на мебелите тук, защото никак не беше лесно да те стопанисва моят колега. Когато беше ядосан му идеше да троши. В момента пък беше толкова бесен, че на аурата му можех да си опека шишчета. Сигурна бях, че ядът се вижда в Сумрака от поне две пресечки. Най-интересното беше, че той не ми беше ядосан на мен. Поне в едно нещо да ми провърви. 

За да бъдат нещата максимално гадни, в кабинета ни на Пятницка се беше скапало парното, за пореден път, така че до пристигането на поддръжката ни се налагаше да се греем с каквото попадне. Електрическата печка в краката ми не помагаше особено, а Сергей беше заплашил да я изхвърли поне 303 пъти, така че гледах да я държа далеч от хартии. Дъхът и на двама ни излизаше като малки облачета пара. А аз се опитвах да се сгрея с чай. В случая на Глухарьов нямаше нужда от загряване, защото беше побеснял. 

- Серьожа, престани да сновеш напред-назад! Изнервяш ме! – обадих се аз по някое време. 

- Ебал съм й майката на тая шибана провинция! – изръмжа той и продължи да ровичка из папките с документи.

Нямах абсолютно никаква представа какво търси. Според мен просто се намираше на работа, защото не го свърташе на едно място. Според информацията, дадена ми от Ирина Сергеевна след като той изхвърча бесен от кабинета й, нас вече ни чакаха. Впрочем, и старците от двата Патрула бяха напълно наясно къде и защо отиваме. Аз вече си бях събрала колекцията от амулети. Само че ме човъркаше защо нито Хесер, нито Завулон си бяха отворили устата поне да кажат за какво става дума. 

Така и не можех да разбера какво толкова би станало, ако отидем във въпросния Твер. На мен, примерно, ми беше адски интересно. Ще видим нещо различно от бетонната джунгла, ще се порадваме на снега. Ще се разходим. Вярно, не отивахме на екскурзия, ама пък аз никога не бях ходила до Твер. Задълго де. Глухарьов обаче се държеше така, все едно отива на заточение и това определено ми лазеше по нервите вече. 

- Серьожа, престани! – реших аз най-накрая да си туря главата в торбата и да се опитам да го успокоя. – Какво пък толкова е станало? Ще отидем, ще го намерим тоя и готово. 

Докато говорех, вече бях започнала да съжалявам, но просто вече не можех да издържам на изнервеното му разхождане из кабинета. Сега моят колега остави много бавно папката, която разгръщаше. Побързах да взема чашата с чай в ръце, току-виж реши да я хвърли към стената. Или към мен, знам ли. Вместо това, седна на стола пред бюрото ми със светкавична скорост. Дръпнах се рязко назад. 

- Не ме плаши, знаеш че реагирам зле! – казах аз и разтрих амулетите по ръцете си. 

Естествено, любимият ми аметистов пръстен вече беше започнал да се загрява за да нанесе удар. Само някой инцидент ни липсваше сега.

- Не те плаша – отговори той, но с такъв зловещ тон, че хич не му вярвах. – Просто искам да те светна какво значи да бачкаш в провинцията. 

Стръстих ръце на гърдите си и му го върнах със следователския му тон:

- Да чуем!

- Това е да си имаш работа със селяндури с комплекс за малоценност, които ще ти навират в очите, че не си местен. Ще ти дават шибани дела, ще ти се присмиват, ще говорят зад гърба ти – започна да изброява на пръсти той. 

- Дотук нищо ново не ми казваш – срязах го аз, - вие правите същото с новите в отдела!

Вярно беше. На мен ми се беше разминало, като изключим опяването му всеки ден, че от мен следовател няма да стане, обаче на останалите новаци никак не им беше лесно. Все едно като дойдеше някой нов в районното, целият личен състав обединяваше усилия да му покаже, че не му е тук мястото. Тормозът беше на всички нива – от патрулните до самата Ирина Сергеевна. Ако нещастният човечец издържеше месец-два, малко по малко започваха да охлабват хватката. Само че ключовата дума беше „ако“ – бях виждала хора да си тръгват и на третия ден. 

- Аха, само че разликата е, че тук целта е да се издъниш яко и да те докладват на началството. Те са като мафия, Наташенка – каза ми Сергей с такъв коспиративен тон, че прихнах. – Смей се ти, смей се! Ще те видя като отидем там дали ще се смееш! – изръмжа ми накрая и се върна към странната си дейност. 

Невъзмутимо продължих да си пия чая и наблюдавах как трупа четири-пет папки на купчина. Когато обаче извади от сейфа служебните ни оръжия и започна да се въоръжава като терорист, вече не издържах:

- Не отиваме на война, престани! – станах и отидох до него. 

Този фарс трябваше да спре възможно най-бързо. Голямата драма, ще ходим на някакви си стотина километра от Москва... 

- ТИ не отиваш на война – поправи ме той, докато надяваше кобура със служебното оръжие. – Те вече са тръгнали. Иначе нямаше да ни тропосват това дело! Впрочем, твоите също не са останали по-назад! – добави моят колега обвинително. 

- Тук не си прав! В Патрулите е прието да се вика по-силен Различен на помощ. 

По принцип. Иначе всеки обичаше да се оправя сам. Точно като при хората. Ама не беше сега моментът да заставам на негова страна. 

- Аха, а някой обича ли да го прави? – ехидно ме попита той. – Естествено, че не. Така че не ми обяснявай колко се по-съвършени от нас, щото не сте!

Той остави служебното ми оръжие на бюрото ми. Не можех да разбера каква е тая привързаност на милиционерите към огнестрелното оръжие. Махваш с ръка и става безполезно желязо. Даже ако си силен Различен, не е нужно дори да махаш с ръка. Само като си наоколо ще се скапе. Погледнах накриво пушкалото. При мен имаше много проклетия навик да засича. Според Глухарьов – защото съм некадърна по рождение. Според мен – заради твърде силното електромагнитно поле. 

- Няма да нося това! – възразих накрая и демонстративно скръстих ръце на гърдите си. 

- Ако щеш! – озъби се той. – Там няма да ти дадат друго и без това! 

Изръмжах и все пак набутах глупавото нещо в чантата си. Само да не вземе да я омаже със смазка. При нас Сергей беше този, който се занимаваше с поддръжката на тия неща и винаги държеше да ги наклепа с по два пръста смазка. Аз не исках и да се уча. Не виждах смисъл. Така че той, волю-неволю, се грижеше и за двата пистолета. Пардон – трите. Винаги забравях, че има и един, който не е служебен. 

- Притрябвала ми е тая вехтория! – изръмжах аз. 

- Взимай и не мрънкай – скастриха ме в отговор. – Да те карам до вас да си вземеш багажа? – попита ме той. – Аз така и така трябва да мина през нас. 

- Зарежи! – обясних аз. – Всичко, което ни е нужно вече ни чака в колата ти.

Той се подпря на стената и ме загледа все едно наистина съм откачила. 

- И как по-точно? Вчера и двамата бяхме тук и ровихме из хартиите, а днес ни тръснаха това...

Изхилих се. Понякога наистина можеше да те разсмее. Глухарьов може и да беше адски коварен противник, когато става дума за престъпления, но по отношение на магическите дела беше меко казано зле. И това след една година работа с мен. 

- Ти да си чувал за иконом? – попитах аз. 

Той се почеса по тила. Не спирах да се чудя на тоя тик. Дали пък това не караше невроните му да работят по-бързо? Май трябваше да го питам някой път... 

- Ами, от ония с ръкавиците и префърцунения език ли? – попита ме накрая. 

- Аха. Има такова заклинание. Задаваш за колко време ще те няма и къде ще ходиш и то автоматично ти събира багажа. 

Скептичното му изражение не ми помогна много. 

- И защо си мислиш, че някой е използвал това, хм, заклинание? Ти си беше тук и допреди час нямаше идея, че ще ходим някъде. 

- Защото щом като старците са решили да ни пратят там, са се погрижили. Не е за първи път. 

Глухарьов не тръгна да спори. Фактите говореха, че са ни пратили на мисия и че ние нямаме думата. Зимина ни беше скръцнала със зъби да тръгваме на момента, така че и двамата се упътихме към изхода. Той настоя да вземе някакви папки със себе си. Ония, заради които преобърна кабинета си. На паркинга, докато се опитваше да ги натъпче в багажника, просто не издържах:

- Добре де, защо са ти тия хартии? Малко ли работа ще имаме там, че оттук си взимаш?

- Това, драга моя, не са просто хартии, а са стари дела с подобна тематика – отговори ми той най-невъзмутимо. 

Ето сега вече зяпнах. Понякога навика му да измъква от ръкава си разни подобни неща беше силно притеснителен.

- Как така с подобна? Защо аз не знам! Серьожа, ние сме партньори, забрави ли? 

- Не съм, обаче нямам навика да ти губя времето с висящи дела – обясни той. - Така че не съм ти казвал. Обаче тая папка е много странна. Така че по-добре да проверим. Току-виж нещо съвпада. 

Подпрях се на колата и прихнах. Глухарьов да разчита на съвпадения, да, бе, да!

- Серьожа, помниш ли какво ми каза като разследвахме първия си случай? 

- Какво съм казал пък сега? – попита той раздразнено, все едно ей сега ще използвам нещо, с което да го изнудвам. 

Не че не го правех честичко, но пък ми беше такъв забавен като го хвана в грешка. 

- Че съвпаденията ги има само по филмите – обясних аз. 

Вместо отговор, последва звук от затръшващ се капак на багажник и Глухарьов се подпря на колата до мен. 

- Не съвсем. Откакто работя с тебе, съвпаденията просто никнат като гъби – отговори той и запали цигара. – Просто гледам да съм подготвен. 

- Ъхъ. 

Студът вече започваше да се просмуква в костите ми, така че станах. 

- Колко километра имаме до Твер? – попитах аз и погледнах часовника си. 

Вече беше към един следобяд. Определено не беше най-доброто време за тръгване на път през зимата. Щеше да се стъмни след пет часа, максимум.

- Два-три часа път – сви рамене моят колега. – Около двеста километра са. 

Той също си погледна часовника и изпсува под нос. 

- Мамка му! Скачай в колата, че знам ли го какво е по пътя. 

Настаних се на предната седалка и забелязах, че отзад ни чакат два сака. 

- Казах ти.

- Какво си ми казала? – не схвана Глухарьов. 

Вниманието му беше заето с движението, напълно влудяващо в един от последните дни преди празниците, така че и за секунда не можеше да отклони погледа си от пътя. Все едно всичко живо беше тръгнало да се преселва. 

- Че багажът ни чака – отговорих аз и посочих с палец през рамо. – На задната седалка има два сака. Бас държа, че единият от тях е твой. 

- Сигурно – не се впечатли Сергей, - покрай теб на какви щуротии съм се нагледал... 

Помълчахме известно време, докато Глухарьов лавираше между колите. Гледах да си пропускам ругатните покрай ушите, но пък нямаше смисъл да губим време, така че реших да прегледам част от документите. Папките бяха в багажника, но злоупотребих с известно количество Сила и материализирах тази с казуса на коленете си. 

- Ей, да не ми подпалиш колата, че човек убивам! – скара ми се моят колега като видя какви ги върша. 

- Споко де! Само я призовах от багажника! Нищо страшно! 

- Гледай ти някой мъртвец да не призовеш така! – скара ми се той. 

- Няма, няма, спокойно! – отговорих аз и отворих папката. 

Оставих шофьора да си върши работата. А сега да видим дали има нещо магическо по документите. Надникнах в Сумрака и започнах да разглеждам всеки един от тях. Не, нищо. Като изключим свръх защитения документ, с който започнахме, нямаше нищо друго. Напълно обикновени човешки документи. Скука.

- Мамицата ви недна! – изруга Глухарьов и аз се върнах обратно в човешкия свят. – Да ви еба майката! – последваха още десет подобни, всичките отправени към роднини по женска линия на останалите участници в движението. 

- Серьожа, спокойно де! – обадих се аз, защото потокът ругатни заплашваше да стане твърде дълъг дори и за моите обръгнали уши. 

Бяхме попаднали в задръстване. На най-близката табела беше оказано, че сме някъде около Химки. 

- Майка му стара! – моят колега удари по волана. 

- Ще ми обясниш ли най-накрая за какво е тая драма? – попитах аз. – Все едно има само един път, по който може да минем.

- Драмата е там, че ще стигнем по тъмно в Твер, ей това е драмата! – тросна ми се той и посочи пред нас. – Някакъв педераст е запречил пътя и не можем да минем но най-прекия път. 

Погледнах вероятностните линии. Ако останехме в това задръстване, нямаше и до полунощ да стигнем. 

- Серьожа, има ли откъде другаде да се мине? – попитах го аз, в опит да отклоня мислите му от задръстването пред нас. 

- Има, обаче ще се таралянкаме поне три часа. И трябва да прекосим половин Москва – изръмжа той. 

- А МКАД за какво е? – опитах се да се направя на умна аз. 

В крайна сметка, най-външното околовръстно на Москва не беше чаак толкова далеч от нас. 

- Докато стигнем до там ти говоря – отново ми се троснаха в отговор. – Не е толкова просто, колкото си мислиш. 

- Просто е – върнах му го аз – или обръщаш някак си и отиваме да търсим друг разклон, или тук ще осъмнем. Станало е нещо сериозно. 

Глухарьов изхъмка и даде мигач за надясно. Последваха поне 40 минути друсане по не особено хубави пътища и криви паланки, съпроводени от непрестанното му мърморене по адрес на неизвестния Решетников, който и да беше, на цялата му рода, на Зимина и така нататък. Беше напълно невъзможно да се чете, така че просто се зазяпах. Едва когато се качихме на МКАД реших отново да разгледам документите. 

Защо се срещаше ин-ян символа? И какво изобщо правеше там? За Различните, това е просто знак, че мястото приема и Светли, и Тъмни. Обаче за хората... Почти бях сигурна, че обискираните са хора. Интуиция, може би. Със сигурност трябваше да проверя в местния Патрул. Ако бяха Различни, първо никой не би ги обискирал. Имаше си начини да избегнеш твърде бдителните органи на реда. Плюс това, един Различен би забаламосал не само тях, но и досадните комшии. 

А ако ставаше дума за нещо наистина незаконно, тогава биха се намесили Патрулните. А тук, нито риба, нито рак... Продължих да разглеждам. Документите си бяха напълно законни. Обаче иззетите вещи бяха повече от странни. Кой нормален милиционер би конфискувал дървени маски за стена, бижута (очевидно ръчна изработка, а не някакви гъзарски крадени неща), народни носии... И навсякъде имаше същия символ. Ин-ян. 

Загледах се в зимния пейзаж вън от прозореца. Какво можеше да им има на тия вещи? И защо бяха забъркани Патрулите. Огънатите от снега дървета и огромните преспи покрай пътя не ни помагаха много с отговора. Глухарьов сумтеше – оказа се, че не само ние имаме мераци да излезем по този път, така че карахме в нещо като колона. 

- Серьожа... – проточих аз. 

Той изхъмка, за да покаже, че имам цялото му внимание, коколкото шофирането позволяваше. Навън слънцето не се виждаше – беше си гаден облачен ден, ама тънката линия на хоризонта, където успявах да видя бледорозово ми говореше, че много скоро ще се движим в сумрак. Като допълним към картинката и гадния не особено почистен път, ставаше все по-забавно.

- Трябва ми един човешки съвет – изплюх камъчето аз.

Магия без лиценз - първа част

- Ира, кажи ми, че се шегуваш! – Глухарьов беше блед като платно. 

Толкова блед не го бях виждала дори когато препие. А при него „препиване“ се равняваше на няколко бутилки водка. Тогава дори някой вампир би му казал, че има нездрав вид. Сега обаче едва се сдържаше от гняв. Обаче сега не беше близвал нито капка алкохол. Поне през последното денонощие. Защото и двамата с него бяхме прекарали деня и нощта в ударен канцеларски труд. Гадно, отвратително копане в документите. Мотивите – да си клатим краката по празниците. 

До Нова година оставаха пет дни и двамата искахме да си починем малко. Той беше планирал да се помотава по празниците и аз, подобно на всеки друг кабинетен плъх, бях абсолютно съгласна с него. 

Обаче май работата нямаше да се получи така, както я бяхме мислили. Мързел, какво да правя. Чак ме хвана яд, че не съм проверила вероятностните линии. Прав беше Сергей да вика. И аз бих викала на негово място. Ирина Сергеевна обаче, обръгнала на изблиците му, седеше най-невъзмутимо зад бюрото си. Дори успя да издържи погледа му без да трепне. Възхищавах й се. Аз така не можех. 

Когато Глухарьов беше бесен, си имах стратегия. Първо, подавах му чай, водка, храна, или каквото там може да го занимава. Ключовото беше да не се съсредоточава върху мен, защото така със сигурност щяхме да се скараме. Второ, държах възможно най-далеч от него остри предмети и всякакъв вид оръжие. Трето, стараех се да не привличам внимание. 

Нашата началничка обаче явно имаше друго мнение за ситуацията, защото повтори бавно и отчетливо:

- За последен път ти повтарям, Глухарьов, заминаването ви не подлежи на обсъждане! 

Очите на Сергей просветнаха с един такъв, много опасен пламък. Бях виждала това изражение. В стаята за разпити. На Ирина Сергеевна определено й беше провървяло, че е жена. Защото ако от другата страна на бюрото седеше мъж, Сергей досега да му е сменил физиономията, както би се изразил сам. Сега обаче просто изръмжа и просъска:

- Поне тази година ми беше обещала, че няма да ме разтакаваш по дежурства. А изведнъж – командировка! На майната си, на всичкото отгоре! 

Ирина Сергеевна присви очи. Глухарьов май реши да смени тактиката, защото вече звучеше подкупно:

- Ира, Ирочка, беше обещала тази година да сме заедно. Аз, ти, вино и...

- Достатъчно, Серьожа! – прекъсна го тя, вероятно за да не изръси нещо, което не е съвсем предназначено за моите уши. – Заволжкия отдел ви чака! 

Тук моят колега вече не се сдържа и удари с юмрук по бюрото й. Аз подскочих, а началничката на Пятницкото районно се дръпна назад. Да, колкото и да се правехме на много отворени, това си ни плашеше. Даже нямах време да се учудя какъв е тоя Заволжки отдел... 

- Няма да ходя в тая шибана провинция! – викна Глухарьов. 

После се огледа, съобрази, че вероятно половината отдел сега подслушва на вратата и продължи малко по-тихо, но със същия режещ тон:

- Не съм работил толкова години в Москва, за да гния в някаква провинциална кочина! На Нова година! Ира, имай милост!

- Глухарьов – върна му го тя със същия тон, - ако не си завлечеш задника в Твер, кълна се, че звездичките по пагоните ти силно ще оредеят! 

Двамата се гледаха като бик и бикоборец, надвесени над бюрото. Или по-скоро като каубои в някой уестърн. А някой е мигнал, а другият го е застрелял на мига. 

- Пробвай се, драга! – процеди моят колега ехидно. – Аз съм най-добрият следовател в това районно и ти го знаеш! 

- Именно затова трябва да отидеш точно ти – настоя тя. - Генерал Решетников даде нареждане отгоре, аз съм безсилна! 

Сергей се изсмя. 

- Не ме ментосвай! Много добре знам, че с пръстче да махнеш и всичко ще се нареди! За последен път ти казвам, няма да отида в оная шибана дупка! 

Станах и тръгнах на пръсти към вратата. Това вече продължаваше твърде дълго и все още не бях разбрала какво, в името на Светлината и Мрака, правех тук. До момента те двамата се караха и не ми обръщаха особено внимание. Впрочем, караха се не точно като началник и подчинен, ама това е друга тема. 

- Наташа, върни се на мястото си! – изкомандва ме Ирина Сергеевна и аз послушно се върнах на стола до вратата, точно като детенце наказано в ъгъла.

Глухарьов ме стрелна с обвинителен поглед, че се опитвам да го оставя сам срещу врага и отново фиксира любовницата си. Ирина Сергеевна, противно на моите предположения, също реши да смени тактиката и вместо да се кара с него, тръгна да свири по други струни. 

- Моля те, Серьожа! – каза тя кокетно. – Моля ти се! А после ще ти се реванширам, обещавам!

- Аааа, не! – отстъпи назад той и скръсти ръце на гърдите си. – Не, не и пак не! Не си познала да ми играеш такива номера, Ира! Няма да стане!

- Моля те! – повтори тя и заобиколи бюрото. 

- Да ги нямаме тия! – той я фиксира с мрачен поглед все едно пред него стои отровна змия. – Знаеш колко мразя да ме изнудваш!

- Серьожа, задължена съм на началника на Заволжкото – отговори Ирина Сергеевна и се опря на плота на бюрото си. – Ето, казах ти! Сега доволен ли си? 

Моят колега погледна мен с очакване, но аз свих рамене. Толкова дълбоко бъркане в съзнанието на Ира Зимина щеше да ми спечели скоропостижен разговор в кабинета на Хесер. Не, благодаря. Пък и за момента не беше съвсем ясно защо съм тук, така че това все още не ме касаеше особено. С чувство на вина си помислих, че Завулон би бил горд с мен в тая секунда. Отказвах да помогна на приятел и колега заради личния си интерес. Истинска Тъмна. Ужас... 

Отново последва погледът тип „предаваш другар в беда“. Свих рамене. Това си беше между тях двамата.

- И какво толкова е направил онзи дърт козел? – изръмжа най-накрая в отговор Сергей. – Само не ми казвай, че криете някой труп! 

- Не, но едно време ми помогна да се уредя в Москва – отговори му Зимина с равен тон. 

Ето тук вече зяпнах. Нямах абсолютно никаква представа, че началничката на Пятницкото районно не е кореняк-московчанка. По нищо не си личеше. Винаги съм си представяла, че се родила някъде в тая бетонна джунгла и после просто се беше пуснала по течението. Университета, после практиката и хоп! Ето я тук като началничка на районното. Дори и жилището си пасваше. Не съвсем заможни, но не и бедни родители, относително състоятелен съпруг. Как така... Явно съм зяпала много ококорено, защото Сергей ме сряза:

- Затвори си устата, да не глътнеш някоя муха! Ира, хайде да ми обясниш по-подробно къде точно се пресичат твоето пристигане в Москва и моето, тоест нашето – тук ме стрелна с лукав поглед – заточение в Твер? 

Нашето ли? Опааа. Не се сдържах и попитах:

- Ама, Ира, как така и двамата? Аз нали тук трябва?

- И двамата, и двамата ще отидем! – ехидно се обади Глухарьов, вероятно доволен, че има и други прецакани редом с него. – Защото където съм аз, там си и ти. Партньори сме, помниш ли? 

Изхъмках с унил вид. Беше ме насадил. И най-гадното от всичко беше, че е дяволски прав. Това беше идеята от самото начало. Доволен от посърналата ми физионовия, той се обърна към Зимина:

- Хайде, разказвай там с какво си му задължена! 

- Накратко, Серьожа, с цялата си кариера в самото начало! – разпери ръце тя. - Той ми беше преподавател в университета и той ме уреди да започна на стаж тук. А после...

- После се е върнал в дупката, от която е изпълзял и е чакал удобен момент да те използва – процеди моят партньор и аз кимнах, когато Ирина Сергеевна ме погледна за помощ. 

Най-много мразех подобни мижитурки. Прави ти услуга, уж, ама после си я иска обратно. С лихвите. Ирина Сергеевна заобиколи бюрото си и извади от там папка с документи. Дебела, опърпана папка ДЕЛО. Това не вървеше на добре. Глухарьов ми беше набил в главата, че провинциалните адски обичат да прехвърлят най-калпавите дела на „експертите от Москва“. Не защото сами не могат да се оправят, а защото трябва на нечия статистика да се води висящото дело. И какво по-прекрасно от това да тръснеш висящо дело на някой столичанин като междувременно го гледаш как се излага на твоя територия? С Глухарьов си разменихме погледи. Той май си мислеше същото. Нямаше нужда да му чета мислите, за да видя. 

- На! – набута в ръцете му Ирина Сергеевна въпросната папка. – Виж за какво става дума! 

Моят колега я пое и разгърна с най-скептичната си физиономия. После лицето му се удължи и ми кимна да дойда. Надникнах и в очите ми се набиха няколко интересни съвпадения. Първо, имаше три документа, които незнайно защо бяха украсени със символа ин-ян. Снимка на медальон, печат върху документ и нарисуван такъв символ на земята. Второ, папката беше натъпкана до пръсване с най-разнородни хартии. Обаче документите не бяха само съвременни. Имаше неща писани на пишеща машина. Окорих се и започнах да ги разглеждам любопитно. 

Глухарьов не се трогна ни най-малко, а просто делово наплюнчи пръста си (мразех тоя навик от дън душа) и раздели документите на две горе-долу равни купчини. Двамата се настанихме на дивана, всеки със своята камара хартия. На мен ми се падна изключително странна поредица документи. Първо – регистрационен формуляр на някой си Виктор Коломиченко. Адресът не ме интересуваше, така че го оставих настрана. Продължих нататък. Следваха изключително странни полицейски доклади. 

- Серьожа, какво е това? – попитах аз накрая и размахах под носа му един от странните формуляри. 

Той изсумтя и го издърпа от ръцете ми с думите:

- Стига си си играла с документите! – аз се изхилих, а той ме погледна строго. – За една година не се научи, значи! Дай да видя тия документи! Това са... – той започна с най-поучителния си тон, обаче се спря по средата на изречението. – Що за простотия е това?

- Е, нали и аз това те питам! – свих рамене и продължих да ровичкам из хартиите. 

Сергей се пресегна и събра на купчина всички подобни формуляри. После чете много съсредоточено поне няколко минути. Междувременно Ирина Сергеевна се подпря на бюрото си със самодоволно изражение. Беше успяла да го заинтригува. Впрочем, и мен. А това си беше цяло постижение.

- Ще ми кажеш ли какви са тия неща, най-накрая? – сръчках го аз. 

- Престани да ме буташ – хвана ме той за китката. – Ще ти кажа. Това са доклади от обиски. Протоколи от задържания – моят партньор ме пусна и прехвърли няколко десетки листа, - а ето тези – той посочи последните, новички спретнати офсетови листи, чинно изплюти от някой лазерен принтер – са приемо-предавателни протоколи за връщане на собственост. 

- Серьожа, нали знаеш колко мразя да ми се правиш на умен? – попитах аз и се намусих. – Давай на човешки език. 

Вече работехме заедно доста време, но въпреки това имаше твърде много неща за професията на следователя, които ми бяха напълно непознати. А когато Сергей започнеше да говори с някакви засукани термини, направо откачах. Той го знаеше и често го използваше, за да ме дразни. Сега само се подсмихна и побърза да обясни. 

- Така, да речем, че имаш комшия – започна той и отдели едни четири-пет документа настрана. – Един такъв, обикновен. Бачка на някой строеж, или е шофьор в някоя фирма за превози, пие в градинката пред блока, у тях е бардак. Абе, няма нищо. И в един момент, тоя същия, започва да си купува скъпи неща. Какво ще си помислиш?

Свих рамене. Това беше твърде лесно. Всяка бабичка на улицата би дала отговор на подобна гатанка. 

- Че от някъде са му паднали лесни пари. Ти си ме учил на това. Нищо не се появява просто ей така. 

Глухарьов кимна доволно. Не беше сега моментът да му обяснявам, че в света на Различните работата е маалко по-друга. Последва втори въпрос, все едно съм на изпит:

- Така, така. А как се намират лесни пари?

- По незаконен начин – продължих да отговарям аз. – Серьожа, не съм в настроение да ми обясняваш как е устроен света. Давай по същество! 

Моят колега въздъхна многострадално и побутна втората купчина документи. Естествено, и те нищо не ми говореха. Последва още една многострадална въздишка и обяснение:

- Ами, казано накратко, някой друг също е бил на твоето мнение. И взел, че подал сигнал в милицияга да го проверят тоя съмнителен съсед. 

- Дотук нищо странно – свих рамене аз. – Съседи-злобари с лопата да ги ринеш.

В крайна сметка, имаше една камара идиоти, които биха ти подлели вода, само и само да видят как се гърчиш. Все пак, в Русия сме. Тук всичко се гледа под лупа. Пък ако ще да е парцал купен от магазин втора употреба. 

- Аха, ама не и такива, които наистина имат доказателства за твърде странни придобивки – размаха Глухарьов един лист под носа ми. – Дотолкова, че някой в милицията да се върже и наистина да отиде на проверка. Че и цял обиск да скалъпи. 

Замислих се. Идиоти в отдела се намираха поне по един на седмица. Нищо чудно – човешката завист и злоба просто тикаха хората при нас да злословят по адрес на онези, които познават. Обаче обикновено на такива чинно им вземаш жалбата, благодариш им и им казваш, че ще се свържеш с тях и после същата тази жалба просто се накъсва на мъънички парченца (колкото си по-изнервен, толкова по-мънички) и отива в кошчето за боклук. На съхранение. Откакто се познавахме, бях виждала Сергей да прави това поне едно двайсет-трийсет пъти и не спирах да се чудя на желязното му самообладание. Слушаш врели-некипели, кимаш, където се очаква да покажеш разбиране, чинно чакаш да си напишат жалбата и да излеят какъвто там жупел имат да изливат и после всичко в кофата, а ти – навън да пушиш като комин, докато ти се проветри главата. Поне той така правеше. След подобни срещи, аз ходех да си мия ръцете на чешмата. Кофти енергията е леплива просто. Най-добре се чисти с ледена вода. 

Тогава защо някой се беше вързал, наистина?

- Става все по-интересно – продължи да разсъждава Глухарьов на глас, - защото не само, че са отишли на проверка, но и са конфискували странното имущество. 

Той побутна към мен протоколите от задържания. Тези ги познавах. Формулярите, де. Сергей само тях ми даваше да попълвам в началото, защото според него всичко друго щях да объркам. 

- Добре де – започнах и аз да разсъждавам на глас. – Защо тогава са ги пуснали? Ние когато задържим някой далавераджия не го пускаме баш така. Освен ако... 

- Освен ако няма гръб някъде – прекъсна ме Сергей мрачно. – Обаче тези тук не приличат на хора с приятели нависоко. Пък и какво високо в шибания Твер, егати? – той стрелна Ирина Сергеевна със злобен поглед, но тя се направи, че не го е видяла. 

- Тогава защо? – попитах аз. 

Само че преди Сергей да има време да ми отговори, видях нещо. Сумракът се прокрадва и в нашия свят. Не винаги и не често, но се случва. Различните могат да избират кога да влязат в него и кога – не. 

Обаче при хората нещата бяха по-скоро инцидентни. Като проблясъци. Все едно някой те е ударил по главата и виждаш цветно. Висшите магове понякога също попадат в подобни ситуации – когато Сумракът е много силен на едно място и те засмуче нанякъде. Обаче почти всички силни Различни можеха да виждат в Сумрака, без на практика да влизат в него. Сега обаче аз се почувствах като тресната по главата. 

- Серьожа, не! – викнах аз и издърпах изпод ръката му листа, който ей сега щеше да хване. Тъкмо навреме. 

- Наташа, ти откачи ли, бе? – той ме погледна крайно учудено. – Какво ти става?

Размахах листа пред очите му. 

- Нещо да ти прави впечатление? – попитах аз. 

Моят колега се почеса по тила и се замисли. 

- Лист като лист. 

Въздъхнах. Понякога беше толкова буквален и абсолютно резистентен към вълшебното, че просто нямах думи. За толкова време така и не се научи. 

- Това е пергамент, Серьожа. Не виждаш ли?

- Е, и? – присви очи той. – Много важно. 

- Серьожа, кой ползва пергамент в наши дни? – попитах аз с надеждата да му подскажа верния отговор. 

- Идиотите, които се занимават с някакви там игри – отговори ми той без да се замисли. – Имах един съсед такъв. Чалнат беше отвсякъде. Ходеха по горите и се обличаха като някакви рицари там и богатири. Как й викаха на тая простотия, мамка му? – по лицето му се изписа усилена мисловна дейност. – Плей нещо си беше, ама какво, да му...

- Кос плей, Серьожа – прекъснах го аз. – И това няма нищо общо с подобни неща. Как пък не усети, че е направо накиснато в охранителни заклинания? – предадох се аз след малко. – Тия амулети да не са изветрели нещо? 

Той сви рамене. Впрочем, амулетите си бяха съвсем наред. С Глухарьов играта на догадки винаги удряше на камък, особено когато става дума за магии. 

- Това, Серьожа, е нещо изписано от Патрулите – предадох се аз. – И е защитено дяволски добре. 

- Сега виждате ли защо трябва да отидете в Твер? – намеси се Ирина Сергеевна. 

- Все още нищо не виждам освен някакво парче стара хартия – тросна се моят колега. – Наташенка, ти това там, защитата можеш ли да я свалиш? 

Сканирах документа през Сумрака. Не просто можех да сваля защитата. Това парче хартия беше защитено от всички други Различни. Всички освен мен. 

- Мога – кимнах накрая, - но мисля, че тази защита трябва да я свалим в офиса на местния Патрул. 

Станах и Глухарьов стана с нежелание. 

- Предаваш другар, а Наташенка? – попита ме той обвинително. 

- Съжалявам, че го казвам, но наистина ще ни се наложи да отидем в Твер – отговорих аз и тръгнах да събирам листата на купчина. 

Моят колега изръмжа и ги издърпа от ръцете ми. 

- Дай на мен, че като те гледам, нещо ще изгубиш пак! – звучеше преднамерено хапливо, може би защото ми беше адски бесен. 

Отдръпнах се. Истината беше, че за толкова време работа заедно бях изгубила всичко на всичко една бланка, която можеше да се възстанови, но не беше сега моментът да се заяждам. И на мен не ми харесваше да си прецаквам празниците, но така щеше да се получи. 

- Серьожа, не е нарочно, наистина! – реших да се оправдая аз. 

- Знам, знам! – махна с ръка той. – Просто шибаното ви равновесие пак е решило да се скапе по никое време. 

Кимнах и двамата се запътихме към общия си кабинет, за да си съберем нещата. 

Различна психиатрия - пета глава (втора част)

- Искахте да се кача сама, ето ме, сама съм – започнах преговорите аз.

Те не отговориха. Интересно, какво ли се въртеше в главите им? Да не смятаха да скочат дружно от трийстия етаж? Това беше пълен абсурд! Най-малкото защото добър лечител можеше да ги закърпи отново само за седмица. Достатъчно време за да се сформира Трибунал. 

- Защо избягахте? – продължих с въпросите аз.

Младежите се спогледаха и се хванаха за ръце. Да, красиви демострации на привързаност, само че нямах много време за това.

- Любовта ви е обречена, нали го знаете? – подхвърлих аз в опит да предизвикам отговор. 

И предизвиках. Момичето се вкопчи в ризата на момчето и се разрида. Той я прегърна и ме погледна мрачно. Прекрасно, просто невероятно! В погледа му не се четеше нищо добро за мен, ако се опитам да ги разделя. Нямаше нужда да чета мислите му, направо го виждах в очите му. Коля, непохватното момче, което не знаеше съвсем как да свали Пръстена на Шааб, сега беше решил да брани момичето си докрай. Трогателно. Единственото лошо нещо беше, че бях от другата страна на барикадата. В този момент съжалих, че пропуснах часовете по обезвреждане на малолетни нарушители на Договора, докато бях на обучение в Прага.

- Не можете да ни спрете – упорито започна той. 

Вдигнах вежди и скръстих ръце на гърдите си. Много филми беше гледал, несъмнено и сега се опитваше да повтори онова, което е видял на екрана. Лошо...

- За да тръгна да ви спирам, първо трябва да знам какво ще правите – отвърнах и кимнах към парапета на покрива. – Надявам се нямате намерение да скачате. 

Той притисна момичето към себе си и енергично поклати глава. Дотук добре, поне нямахме самоубийци. Хич не ме биваше да преговарям. Сърбяха ме ръцете да им метна една Мрежа, но не се знаеше дали ще се получи както трябва. Затова предпочетох просто да продължа с преговорите. Времето ми изтичаше, а хич не ми се искаше да ги кърпя след като милиционерите ги почнат.

- Вие сте добра – обади се през сълзи момичето и ме погледна със зачервените си очи. – Коля ми разказа как сте се застъпили за него пред онзи... 

Това беше вярно – но не разбирах накъде бият тези двамата. Коля явно видя объркването ми и додаде:

- Избягахме заедно, защото се надявахме на Вашата помощ. 

- И как точно мога да ви помогна аз – попитах и се приближих към тях. 

За мой късмет, нито един от двамата не забеляза. Какво изобщо си мислеха? Че глупавата ми постъпка пред Инквизитора значи, че съм всесилна? Глупави деца!

- Инициирайте Аня отново! – умолително каза Николай, напълно потвърждавайки първоначалното ми предположение. – Нека тя стане Тъмна като мен! Знам, че Вие сте наполовина Светла и наполовина Тъмна, знам че можете!

Ах, ти, глупаво момче. Никой не може да противостои на Сумрака. Инициирането не може да се обърне, никога и от никого! Тръснах глава. 

- Вярно е, че съм наполовина от всяка боя – започнах аз и направих още една крачка към тях. – Но никой, нито аз, нито дори някой от Великите магове, не може да деинициира Различен. Твоята Аня е влязла в Сумрака и той е видял Светлината в нея. Как ще я накараш да мрази доброто и да твори зло? Дори и да беше възможно, как би й го причинил? Да я накараш да се отрече от себе си?

Реших да се опитам да накарам Тъмния да помисли за друг. Рисковано, но все пак разчитах, че е лудо влюбен в момичето. Николай обаче не се отказа така лесно.

- Вие можете – упорито повтори той, - знам, че можете! Защо иначе ще сте от Инквизицията?

- Щом като са ти казали това, значи знаеш, че съм твой надзорник до Трибунала – смених темата аз. – А така утежняваш вината си.

- Но ние избягахме заедно! – застъпи се момичето за него.

- Да, и затова ще бъдете наказани, и двамата – мрачно отговорих аз. – Казали са ви, че това е в нарушение на Договора, нали? – те кимнаха и аз продължих: - Затова, ще ви мъмрят, най-малкото. Понеже Николай се е забъркал с Инквизицията, вероятно няма да се отърве само с мъмрене. А аз няма да мога да направя нищо, защото отговарям за него. Неговите издънки са и мои. Днес вие двамата определено се издънихте! 

Двамата младежи се спогледаха влюбено. Шантава работа, май наистина се обичаха истински. Жалко, че Сумракът ги беше разделил завинаги. 

- Трябва да има начин! – упорито повтори Николай. – Трябва да мога да направя Аня като мен.

- Няма начин – възразих аз и момичето отново се разрида. – Аня е твърде слаба Различна. Тя не би могла да промени боята си, дори и да иска. 

- Но аз четох, че...

- Ти си чел за прецеденти – прекъснах го аз. – Това се случва само в изключителни ситуации и само на Великите. Един ден може и да станеш Велик. Сега си Висш. Тя обаче никога няма да стане Велика, поне не в следващите няколко хиляди години. Имаш ли толкова време? – попитах аз и демонстративно си погледнах часовника. 

Моето време изтичаше стремглаво – петнайсетте минути на Глухарьов бяха станали под десет. Трябваше да побързам.

- Мога да намеря ментор-артефакти, аз... – продължи той.

Ех, тази младеж... Много са изобретателни. 

- Не се съмнявам – кимнах аз. – Но ментор артефактът само отключва вече наличните способности. Много Различни си мислят, че всеки може да стане Велик, стига да има достатъчно мощен ментор-артефакт под ръка, обаче не е вярно. Висш може да стане само онзи, който има такива заложби, без значение дали му е писано да стане Висш след три или след триста години. Както се е случило с теб, знаеш къде. Това обаче не означава, че Аня ще стане Велика. Още по-малко, че ще може да смени цвета си. 

Те ме погледнаха толкова тъжно, с такава омраза, че в един момент се почувствах жестока и безчувствена. Точно за каквато ме смяташе Глухарьов. Все едно бях казала на тригодишно дете, че няма Дядо Коледа. Но това беше истината, а аз нямах време да я обличам в красиви думи. 

- Съжалявам, че ви говоря така, но колкото по-бързо го разберете, толкова по-добре. Нямаме много време.

- Двамата мъже зад вратата ли имате предвид? – попита тихо момичето. 

Значи ги беше усетила. Браво, не се срещат често такива способности у седмо равнище. Значи имаше шансове да си повиши равнището в следващите няколко години. Кимнах.

- Казахте, че Аня не може да смени цвета си – хвана се за думата Коля, - а аз мога ли? Нали съм Висш?

Хвана ме натясно, нямаше спор, така че се налагаше да кажа истината.

- На теория можеш, но дали наистина ще се получи? Ще можеш ли да се откажеш от лесните пари, дребните измами и творенето на злини, които са твоя втора природа? Ти си Висш Тъмен, ще можеш ли да се отречеш от Мрака и да приемеш делото на Светлината като свое? Да твориш добро, но само когато Договорът го позволява, да наказваш злото, само когато имаш лиценз за това. Да помагаш на хората и да престанеш да ги смяташ за стадо овце. Ще можеш ли наистина? Не е толкова лесно да смениш страната, Коля. Дори не знам колко Различни са правили подобни фокуси през годините.

Никой не продума. Те се гледаха в очите, така както могат да се гледат само близки роднини, които се разделят задълго или много, много влюбените. Аз мълчах, а те се гледаха. Те се гледаха, а аз мълчах. Времето ни изтичаше. Накрая Николай продума, тихо, но отчетливо:

- Ще опитам. Не знам дали ще стане, но поне ще опитам – в порив на чувства, той целуна и притисна момичето към себе си. Тя обви ръце около врата му. – Не бих оставил Аня, никога няма да го направя и не бих си простил, ако поне не опитам. 

- Опитвай, но я остави да се върне у дома – дойдох си на думата аз. – За Патрулите това ще се тълкува като отвличане на Различна и може да стане голям проблем. Вече ще ходиш на Трибунал, не те съветвам да ходиш там като обвиняем. Трябва да се върнете у дома. Не можете да бягате до безкрай.

Аня пусна момчето и застана пред него, все едно се опитваше да го защити.

- Успяхме да стигнем дотук, защо да не продължим? – упорито и по детски попита тя.

- Защото, ако го направите, ще трябва да уведомя Патрула за това – въздъхнах аз. – Защото баща ти, Аня, дойде в отдела да те обяви за издирване. В Патрулите може вече да са разбрали, че си нарушил домашния арест. Трябва да се върнете у дома! Иначе и на трима ни лошо ни се пише!

- Вие нямате никаква вина! – възрази Коля. 

- Напротив, аз отговарям за вас – поклатих тъжно глава и застанах точно пред тях с явното намерение да препреча пътя на Глухарьов и Антошин ако решат да стрелят. – Аз съм твой надзорник – продължих и кимнах към Николай – и като такъв отговарям за теб до Трибунала. Всяка твоя издънка е и моя. В момента съм нарушила поне десет точки от Договора само защото не съм уведомила Патрулите и дойдох сама. Ако вие не се върнете и избягате, на Трибунала ще съдят мен заради небрежност при изпълнение на служебните задължения. Това ли искате?

Не бях съвсем сигурна дали това е така, но за всеки случай реших да ги стресна. Мразех подобни евтини манипулации, но все пак това беше по-добре от нищо. Какво си мислеха, че правят? Това да не 19ти век, когато е могло да изчезнеш? Сега има сателити, които предават образи в реално време, кредитни карти и телефони, които те следят с точност до няколко сантиметра, социални мрежи, Интерпол, ДНК тестове... Какво си мислеха, че правят, да му се не знае?

- Не искаме да Ви навличаме неприятности – твърдо каза Николай и избута момичето зад гърба си. – Кажете на колегите си, че могат да дойдат при нас, нищо няма да им сторя.

Нямаше нужда да си отварям устата. Глухарьов и Антошин нахълтаха на покрива с извадени пистолети. 

- На колене! – изкомандва Глухарьов и момчето се подчини. Дори вдигна ръце на тила без да трябва да му казват. 

Момичето се притисна към парапета и побързах да я издърпам от там. Току-виж вземе да падне и тогава какво ще правим? Глухарьов делово изви ръцете на Николай зад гърба и му сложи белезници.

- Така значи, терористче... – процеди той, докато приключваше с процедурата. – Заложници ще ми взимаш, а? – и той го перна по главата. 

Момичето се втурна към него и го удари по гърба.

- Той не ме е отвличал! – разкрещя се тя и продължи да удря моя партньор с юмруци. – Коля ме обича! Чуваш ли, тъпо ченге? Той е най-доброто момче на света! 

Глухарьов се обърна бавно и се изправи лице в лице с младата и лудо влюбена Различна. Въпреки Седмото си равнище, определено се опитваше да забърка нещо, виждах го през Сумрака. Затова тихомълком се пресегнах и блокирах способностите й. За всеки случай. Тя не можеше да усети това, но със сигурност видя как заклинанието се изпарява изпод пръстите й и ме погледна така, все едно съм я предала.

- Защо? – попита ме задавено тя, сякаш съм обрекла нейния Коля на сигурна смърт. 

- Защото щеше да се счита за нападение над сътрудник на Патрула – обясних аз и се приближих към групичката. – Не се лъжи по милиционерската униформа, той е сътрудник на Патрула, нищо че е човек. Така че не прави глупости. Същото се отнася и за теб, Коля!

Момчето кимна. Гледаше пред себе си и не бях сигурна дали изобщо виждаше нещо.

- Аз сам блокирах способностите си – добави твърдо той. – За всеки случай.

Умно момче, наистина. Защо обаче все умни деца се забъркват в глупости?

- Ще бъде вписано в протокола – отговорих аз. – Да вървим! 

Антошин се беше облегнал на парапета. Като чу това, се приближи и посегна към момичето. Тя се дръпна и се скри зад гърба ми.

- Аз ще я водя, вие водете момчето – отговорих и хванах здраво Аня за лакътя.

Знам ли я какво й се върти в главата? По-добре да я води Различна, отколкото хора, които идея си нямат какви може да ги натвори. Глухарьов и приятеля му изправиха момчето на крака и се затътриха към вратата на стълбището.  

- Къде ще ги водим? – попита Антошин, докато държеше вратата. – В отдела ли? 

- Не, в дома на Коля – отговорих аз. – Никакъв отдел. Това недоразумение ще го разрешим сами. 

- На мен много ми се иска да го подредя този калпазанин, както заслужава – изръмжа Глухарьов докато влачеше момчето надолу по стълбите. 

- Не се съмнявам, но е по-важно да се разберем с тях и с родителите им, отколкото да ги биете. 

Останалата част от пътя премина в мълчание. Аня и Николай не казаха и дума повече – изглеждаха като овце на заколение. Антошин мълчеше и се мръщеше, а Глухарьов беше като буреносен облак. Пътьом набрах номерата на двамата родители и им наредих да ни чакат пред дома на Николай – малко по-позната територия нямаше да е излишна. Освен това, момчето беше много по-загазило от момичето. А и неговият дом беше много по-щателно екраниран. 

Различна психиатрия - пета глава (първа част)

Надежда Семьоновна и Дмитрий Сорокин почти се сблъскаха на вратата. Тя влетя в кабинета на Глухарьов, стиснала чантата си под мишница, а той отвори вратата няма и две минути по-късно, помъкнал лаптопа на дъщеря си. 

И двамата не очакваха да се видят тук. 

- Вие! – просъска Надежда Семьоновна и се нахвърли върху Различния. – Вашата дъщеря опропасти живота на моя син! – просъска тя и се хвърли да издере очите на нищонеподозиращия баща.

Дмитрий Сорокин, чест му правеше, успя да избегне нападението с лекота. Измъкна се под носа на разярената майка, подаде ми лаптопа и застана между стената и бюрото на Глухарьов, готов за отбрана. Личеше си военната закалка.

- Вашият син опропасти живота на дъщеря ми! – викна той. – Откакто го срещна, място не може да си намери! Той я съсипа!

Надежда Семьоновна тъкмо се канеше да се обади, когато Глухарьов кресна:

- Достатъчно! Не забравяйте къде се намирате! Сядайте и говорете спокойно. Това тук не е зверилник! – двамата родители все още се гледаха кръвнишки така че той удари с ръка по бюрото.

И аз, и те подскочиха. Антошин просто седеше на дивана, скръстил ръце на гърдите си и все едно гледаше телевизия. Надежда Семньоновна изгледа злобно бащата на момичето, но все пак зае един от столовете пред бюрото на Глухарьов. Сорокин се поколеба, но също седна, на стола срещу нея.

- Интересна ви е работата, Сергей Викторович – обади се Антошин от дивана. 

- О, я млъквай Денис! – махна му с ръка най-добрият му приятел.

При споменаването на името, Сорокин видимо се оживи. Огледа се, видя Антошин и скочи.

- Денис? Деня Антошин? Какво правиш тук?

Антошин също скочи.

- Дима? Дима Сорокин, от седемнайсти пост? Ти какво правиш тук?

Двамата се запрегръщаха и започнаха да бръщолевят всякакви глупости. Останалите в кабинета просто ги гледахме учудено.

- Какво прамиш тук, пръч такъв?

- Работя, оперативен съм. А ти? Защо си дошъл? Да не е станало нещо?

Че светът е малък, малък е, но чак пък толкова? Накрая Денис се опомни и обясни:

- С Дима бяхме колеги на първото ми работно място, преди да се преместя на поста. Значи твоят калпазанин търсим? – сръга той приятеля си.

- Не, аз съм бащата на момичето – мрачно уточни Сорокин. – Калпазанинът е неин – уточни той и посочи с ръка майката на момчето.

- Аня? – възкликна Антошин. – Твоята Аня? Че кога стана млада жена?

- Не е станала – мрачно отговори бащата, - просто нечии синове я развращават.

Надежда Семьоновна вече беше готова да скочи и да брани честта на синчето си, но един лош поглед от Глухарьов беше достатъчен да си седне на мястото и да се ограничи само с цупене. 

- Може ли вече да минем на въпроса? – попитах аз и заобиколих бюрото, за да седна отгоре му. – Имаме доста работа и колкото повече време губим, толкова по-лошо ще стане. 

Останалите в кабинета кимнаха. Сорокин и Антошин се облегнаха един до друг на стената, Грухарьов остана зад бюрото си, а аз и Надежда Семьоновна се оказахме почти една срещу друга. 

- Събрахме ви тук – започнах аз, - за да начертаем карта на предполагаемите места, където може да са отишли Николай и Аня. Така ще изготвим маршрут и ще го обходим по-бързо. Серьожа, дай картата.

Глухарьов извади от едно чекмедже карта на района и я разпъна на бюрото си. 

- Искам всеки от вас да отбележи любимите скривалища на детето си – обясних им. – Така ще видим къде може да са се запилели. 

Двамата родители се гледаха кръвнишки известно време, после всеки взе по една химикалка и започна да отбелязва точки по картата. Кафенета, паркове, домове на приятели. Точките започнаха да се появяват на картата една след друга. Обаче нищо не беше подходящо за двама лудо влюбени младежи, които не знаят къде да отидат. На притеснените родители-Различни им отне около половин час, за да нанесат всички места на картата. 

- Какво мислите? – попитах Антошин и Глухарьов.

Все пак те бяха родени в тоя район и би трябвало да знаят къде се събират младежите. Антошин се надвеси над картата и тикна пръста си на едно място.

- Покривът на Света! – възкликна той и погледна приятеля си със светнали очи. – Помниш ли го Серьога? 

- Аха. И? 

- Може да са там! – ентусиазирано започна той и нанесе местоположението на блока на картата.

- Някой ще обясни ли и на мен? – намесих се аз. – Какво е това?

- Най-високият блок в района – поясни Антошин. – Двайсет и пет етажа. От него има страшна панорама. Викахме му Покрива на Света. Когато със Серьогата бяхме на техните години, водехме мадамите горе, да се натискаме. Помниш ли Серьога? – и той се изхили. 

Надежда Семьоновна вече беше пребледняла и позеленяла. 

- Добре де, как ще се качат горе? На вратата няма ли код? – попитах аз, игнорирайки майката.

- Има, ама за аварийната стълба никога не е имало – обади се Глухарьов. – Едно време ние се катерехме от там. Достатъчно е само да се набереш на ръце на най-долното стъпало и готово! Поне така беше едно време, дано още да я има.

- За да спестим време – намеси се Сорокин в разговора, - нека проверим първо там.

Аз и двамата приятели-милиционери, го погледнахме крайно неодобрително. 

- Вие двамата – посочих аз родителите – си отивате вкъщи.

Те отвориха уста да възразят, но аз вдигнах ръка. 

- И не искам да чувам въдражения! Те са избягали заради вас и едва ли ще се зарадват да ви видят! Вие сте я забъркали тази каша!

Надежда Семьоновна понечи да се обади, но аз продължих:

- Точно така – именно вие, а не Патрулите! Да сте чували, че забраненият плод е най-сладък? А? Именно като сте забранявали на децата да се срещат, сте ги амбицирали да го правят. И те сега са се заинатили. Затова вие си отивате по домовете, в случай че те се приберат сами и ни оставяте да си свършим работата! 

Те отново се опитаха да се обадят, но аз пак вдигнах ръка.

- Напуснете кабинета и да не съм чула и гък! Веднага! 

Двамата се спогледаха, но все пак излязоха от кабинета. Аз се отпуснах на дивана.

- Оф, как ми писна от тая история – изстенах аз. – Писна ми, писна ми! Как може да са такива идиоти всички?! 

- Добре дошла в милицията – потупа ме по рамото Антошин. – Тук всички са такива. 

 

Москва е била и винаги ще бъде бетонна джунгла. Докато Глухарьов шофираше покрай абсолютно еднаквите блокове се чудех къде ще оцелея по-дълго – тук, или в истинската джунгла. След кратък размисъл реших, че май нямам голям шанс на нито едно от двете места. Не че и аз не съм апартаментско чедо. Просто в нашия район блоковете са едни по-кокетни, мънички, има повечко дървета, майки с колички и по-малко наркоманчета и пияндета в градинките. Районът на Глухарьов обаче не беше точно такъв. На глед съвсем обикновен, ама я се опитай да работиш в кварталното районно и само за седмица ще ти се изправи косата. Тук убили някого, там наръгали съпругата с кухненския нож, защото боршът не е достатъчно солен, оттатък пък родителите кротко пропиват детските надбавки за детето... Кошмар. А някъде в този бездънен кошмар сега се криеха двама млади, глупави и безумно влюбени Различни. 

"Покривът на света" се оказа действително колосален. Почти трийсет етажа панелно строителството. Вероятно гордостта на отговорните другари от близкото минало. Глухарьов паркира пред входа и реших да погледна нагоре през Сумрака. Някой беше наложил илюзия. Някой, който теоретично ми беше равен по Сила. Обаче само теоретично, защото при Висшите колебанията в Силата са непредсказуеми и неизчислими. В моя случай, макар и нищожния ми опит си казваше думата.

- Много е вероятно да са тук - казах аз на колегите. 

- Оттам - побутна ме Антошин. - Аварийната стълба е зад ъгъла. 

Глухарьов изсумтя и поведе групата напред. 

Стълбата беше спусната, все едно някой ни чакаше да дойдем. 

- Изчакайте секунда - казах аз и сканирах стълбището през Сумрака.

Нищо. Абсолютно нищо. Човек би казал, че всичко е наред. Но не беше. Усещах Силата, но не бях съвсем сигурна откъде идва. 

Антошин ловко се набра нагоре по стълбата и ми подаде ръка. Нямаше смисъл да хабя сили за магически фокуси, така че го оставих да ме изтегли. Глухарьов остана последен и изсумтя. 

- Остарял съм за тия неща - промърмори той и с усилие се набра нагоре. - По дяволите Ден, защо на теб ти е по-лесно? 

Той се отпусна на площадката, дишайки тежко. Антошин го потупа по гърба и сериозно отговори: 

- Защото, дядо Серьожа, по цял ден търча след престъпници. Освен това, миналата седмица водих Настя тук. 

- Ще ти дам аз един дядо Серьожа... - заплаши го Глухарьов. - Само да си поема дъх... 

- И какво, хареса ли й? - попитах аз. 

- Много. Отгоре гледката е страхотна. 

- Дано и тия двамцата мислят така - мрачно каза Глухарьов и се надига. - Само да ми паднат... 

- Вие сериозно ли смятате да катерите трийсет етажа? - попитах аз гърбовете на двамата изкачващи се приятели. 

Те спряха и едновременно се обърнаха. 

- Друга идея ли имаш? - вдигна вежди Глухарьов. 

- Именно. Всеки да се хване за мен. След малко ще сме горе. 

Отворих портал и след секунди се озовахме на площадката при асансьора. Все пак, по-умно щеше да се качим с машината, отколкото да се изтощаваме. 

- Като тийнейджъри си устройвахме състезания - замислено каза Антошин и повика асансьора. – Колко ли хубаво би било да го можехме това тогава... 

- Да, изкачваш всички етажи без да спираш. Ако не си се задъхал, значи си истински пич – добави Глухарьов и се облегна тежко на стената. 

Двамата приятели прихнаха да се смеят. Асансьорът, за наше щастие, работеше, така че след по-малко от пет минути вече стояхме пред вратата към покрива.

- Дали е заключена? – попитах със съмнение аз. 

Антошин провери бравата и тя послушно се отвори под натиска. 

- Явно не. Да вървим! – и той тръгна да излиза.

- Само ти ела, остави хората на стълбите, иначе някой ще пострада! – дочу се вик от другата страна на вратата.

Идиотка! Трябваше да погледна през Сумрака! Естествено, че ни е наблюдавал през цялото време! Гласът му звучеше малко по-малко мутирал от предишния път. Хората са казали, че патилата променят хората, явно и с нашия герой беше така.

- Добре – викнах аз в отговор. – Идвам само аз! – добавих полугласно на двамата си спътници: - Стойте тук и не правете глупости! Не знаем с какво разполага.

Глухарьов и Антошин се спогледаха. Ако ситуацията не беше толкова напечена, обзалагах се че щяха да прихнат. То и аз щях да прихна – ситуацията беше повече от нелепа. 

- Мислех си, че това е наша реплика – обади се ухилено Антошин. – Ще чакаме тук, но няма да чакаме дълго, да знаеш. 

Глухарьов кимна мрачно.

- Малък терорист, условия ще ми поставя – изръмжа той и стисна юмрук.

- Добре, добре – само не правете глупости! Той може да бъде много, много опасен.

- Имаш петнайсет минути – обади се Глухарьов. – След това стрелям на месо.

Кимнах и излязох на покрива. Гледката наистина беше зашеметяваща. Започвах да разбирам защо мадамите припадаха по нея. От тук се виждаше целия район като на длан – кулата в Останкино беше почти на една ръка разстояние, а ако човек имаше бинокъл бях почти сигурна, че могат да се видят дори шарените кубета на Василий Блажени. Сигурно е много красиво на залез слънце. 

Сега обаче нямах много време да разглеждам повече, защото пред мен, точно като по филмите, бяха застанали двама млади Различни. Момче и момиче, които бяха твърдо решени да запазят любовта си. За тях, аз бях врагът – в лицето на системата, сиреч, на Патрулите и на Инквизицията. Да не говорим за двамата милиционери зад гърба ми. Глухарьов и приятелят му само чакаха знак (или липсата му), за да започнат да стрелят на месо. И на всичкото отгоре, имах само петнайсет минути за да ги убедя тези двамата да се предадат.