Различна Педагогическа Стая - пета глава

АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:

- Защо ме защити пред Хесер? – изплюх камъчето аз.
Седяхме на кухненската маса в дома на Глухарьов и пиехме бира, както си бяхме с униформите. Бях доста учудена, че ме доведе тук, нали уж щяхме да ходим обратно в районното. От друга страна обаче, явно това ченге имаше нещо на ум. И ми беше много любопитно да разбера какво.
- Ченгетата, колкото и да са продажни, не се топят едни други пред началството – отвърна назидателно той и ме погледна с подигравка над ръба на бутилката.
Наблегна на думичката „продажни“. Падаше ми се. Изчака малко, за да се почувствам максимално гадно – все пак вината за голяма част от кашата си беше моя – и продължи:
- Освен това, не искам заради мен да ходиш пак на вашия Трибунал – и ми намигна.
Няколко минути мълчах като тресната и реших да потърся отговора на дъното на бутилката. Глухарьов също мълчеше. Той май се беше отказал от идеята да ме пречука. Бях сигурна, че в началото на деня му се въртяха подобни мисли в главата, съдейки по въпросите как умират Различните. Човек обикновено не пита подобни неща като се запознава с някого.
- Виж, аз... – започнах неуверено след малко. – Това значи ли, че ще работим в екип оттук нататък? И че не си ми бесен за вчера и не планираш да ме пречукаш тия дни?
Изстрелях всичко на един дъх, точно като малко дете, което иска нещо и се страхува, че ще му откажат ако млъкне и за секунда.
- Точно така, лейтенант – кимна той и надигна бутилката. После се чукна с бутилката в ръцете ми. – Заравяме томахавката.
- Радвам се да го чуя – въздъхнах аз и отпих голяма глътка. Впрочем, бирата беше доста прилична. – Защо ме доведе тук? – огледах се аз.
Честно казано, очаквах да живее по-богато. Жилището не беше малко, но обзавеждането си беше бедно. Коридорчето беше мрачно и като че ли лишено от душа. Нормалните домове имат нахвърляни чехли покрай стената, закачалката е натоварена подобно на магаре с най-различни знайни и незнайни джунджурии, а през вратите на другите стаи се вижда още безпорядък. В дома на Глухарьов обаче нещата стояха по съвсем друг начин. Беше подозрително чисто, но и се виждаше, че средствата не достигат. Знаех, че ченгетата не печелят добре – това всички го знаят, на теория – но едно е да знаеш, а съвсем друго е да се сблъскаш с реалността.
Различните са облагодетелствани в това отношение – дори и най-слабият вещер или маг може да си осигури достойно съществуване и достатъчен паричен поток (освен ако не е ексцентрик някакъв). Не се перчим с онова, което имаме, но ако поискаме можем да живеем като крале. Повечето Различни обаче нямат нужда от подобни неща, поне не за дълго. Малко беше стряскащо да видя и другата страна на монетата, когато няма алтернатива.
В кухнята беше направо мизерно – калпава маса с четири крака, отгоре мушама (очаквах да е лекьосана, но не – беше си съвсем чиста), стар хладилник, печка с два котлона от съветско време. Май най-модерното нещо беше електрическата кана. Ама и за това не бях сигурна.
Гласът на Глухарьов ме извади от съзерцанието:
- Не върви да се наливаме по градинките, по това време, на смяна и в униформи. Тук обаче може – каза той и махна с ръка да ми покаже кое е това „тук“. – Добре дошла в скромния ми дом. Официално те каня да влезеш! – допълни той и се изкикоти.
- Твърде много филми си гледал – мрачно и назидателно казах аз над ръба на бутилката. Доставяше ми удоволствие да го имитирам. – Покана да влязат им трябва само на вампирите. - допълних. - А аз не съм вампир. Ако бях, нямаше да мога да прекрача прага дори.
- Добре, добре – вдигна свободната си ръка той. – Мир! – аз кимнах в знак на съгласие. – Какво беше онова с дивите Различни, които спомена твоят шеф?
- Аз съм дива – обясних. – Това значи, че мен никой не ме е инициирал, т.е. не са ме превръщали в Различна. И да ме е инициирал някой, но не помня кога е станало. Такива Различни, които никой не ги е инициирал, се наричат диви.
- А онова с обучението? Да не би да има училище за Различни? Като в оня филм за малолетния магьосник... Как се казваше, да му се невиди...
- Хари Потър. Не съвсем. Историята е пълна с измислици, но иначе – да. Всеки Различен минава през обучение. Иначе може да е много опасен.
- Тогава защо не са обучили теб?
- Защото няма система за обучение на Универсални. Срещат се твърде рядко. Да не говорим, че Висшето равнище усложнява нещата. Повечето заклинания ги правя инстинктивно. Затова ме оставиха намира. Обаче има неща, които са ми трудни – като самоконтрола.
- Ясно, да не те ядосвам значи – усмихна се той - този път ведро, истински. Май започваше да асимилира идеята, че ще работи с мен.
- Нещо такова. А аз тържествено обещавам, че няма да те нападам повече. Нека Светлината и Мракът ми бъдат свитедели – отговорих тържествено аз и за повече драматизъм реших да призова изначалните Сили.
Учудващо, те взеха, че откликнаха и във всяка ръка се появи по едно кръжащо топче – Мрак и Светлина. Глухарьов рязко скочи от стола си и се лепна за стената с поглед вперен в ръцете ми.
- Това какво е? – посочи той кръжащите над ръцете ми топчици с бутилката.
- Така Различните дават обети – обясних аз възможно най-спокойно и тръснах ръце, за да прогоня и Светлината, и Мрака.
Изначалните Сили угодиха на прищявката ми и изчезнаха послушно.
- Призоваването на изначалните Сили се прави, за да може Различният да докаже, че не лъже. Точно както вас ви карат да се кълнете в Библията. Аз бях искрена и те затова се появиха. Безвредни са, седни си.
Глухарьов ме послуша, но седна с видими резерви. Май преосмисляше идеята да ме кани в дома си. Такива са те, хората – Различното ги плаши до смърт. А страхът поражда и проблеми – като неистовото желание да унищожиш онова, което те плаши, например. Но пък така е било хилядолетия наред. Затова не можеше да се каже, че му се сърдя за странната реакция. Не всеки ден разбираш, че магията съществува, че може да бъде смъртоносна и че ще ти се налага да работиш с истинска девойка-магьосница за неопределено време.
- Аз тържествено обещавам да те пазя. От всичко, което е по силите ми – вдигна ръка той.
Идеше ми да прихна, но нещо в погледа му ме спря. Той май беше напълно сериозен. Ако бях само Тъмна, бих се присмяла на жалките му опити да ме пази. Един Различен може да се пази сам и без помощта на разни там човешки следователи. Само че аз не бях Тъмна.
- Благодаря – надигнах се и му стиснах ръката. За пръв път, откакто се бяхме запознали. Тогава ми хрумна нещо. – Знаеш ли, ние така и не се запознахме като хората.
- Да се запознаем тогава – съгласи се той и ми подаде официално ръка. – Сергей Викторович Глухарьов, майор от юстицията, началник следствие в Пятницкото районно на Москва. Приятно ми е!
- Наташа Ивановна Алексеева, Различна, Универсален маг Висше равнище, сътрудник на Дневния и Нощния патрул на Москва, понастоящем лейтенант от юстицията на служба в същото районно – ухилих се аз и се ръкувахме.
Странно, все едно запознанството ни – искреното запознанство, имам предвид – започна точно тогава.
- Наздраве партньорке! – чукна се с бутилката той. – Оттук нататък трябва да работим в екип.
- Наздраве, партньоре! – отвърнах аз на поздрава и отпихме.
Странно нещо е животът. Да пиеш евтина бира с майор от милицията в мизерната му квартира. Това не съм си го представяла дори в пиянски сънища. Но какво да се прави. Понякога животът има странно чувство за хумор.
Така, онзи следобед, започна моята съвместна работа с майор Глухарьов. Не съвсем доброволно, под давлението на Хесер и Завулон, но все пак съвместна работа. Докато не хванем каквото е успяло да обедини Светлината и Мрака в обща кауза. Лошото беше, че нямах представа какво е накарало Великите да изберат мен за тая работа. Честно казано, дълбоко се съмнявах в избора им. Интересно какво щеше да стане след като си свършим работата.
А после... Не ми се мислеше за после. За последните няколко часа и особено с постъпката си пред Хесер, Глухарьов беше успял да реабилитира себе си (ако не милиционерската пасмина) в моите очи. Шапка му свалях, че се опъна на Хесер. Малко Различни, да не говорим за хора, са способни дори да си го помислят. А той взе, че го направи – при това за девойка, която познаваше (не с много хубаво) от по-малко от два дни. Бях му благодарна за това.
Така че смятах да направя всичко възможно това „после“ да има щастлив край.

Различна Педагогическа Стая - четвърта глава

АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:

- Искате ли чай, Сергей? – попита Хесер привидно дружелюбно.
Глухарьов поклати глава. Грешен отговор. Бяха ни въвели без пропуски, по бързата процедура, така че вече седяхме в кабинета на Хесер от няколко минути, но той едва сега ни обърна внимание. И по истински източен маниер първо ни предложи чай. Много лошо. Когато шефът кани на чай, явно дълго ще се говори. А много рядко тези дълги разговори са приятни.
- Аз няма да откажа, Хесер, благодаря – отвърнах аз и отпих от подадената ми чаша. 
- Такива ми ти работи – отговори Хесер, докато се настаняваше на бюрото си. – Дочух, че вчера е имало известни проблеми с нашата сътрудничка. Носят се слухове за известна агресия... 
- Вината е изцяло моя, Борис Игнатиевич – отговори Глухарьов преди да успея да си отворя устата. – Аз разчетох ситуацията погрешно и проявих ненужна агресия. Тя само се защити, за което не носи никаква вина. Ако трябва да накажете някого, нека това бъда аз – гласът му звучеше стабилно и равно, все едно дава рапорт на висшестоящ.
Не можех да му позволя да ме покрие за моя грешка. В крайна сметка, аз го бях нападнала, пък макар и неволно. Неговата агресия и моето нападение бяха напълно несъизмерими. За Висш да загуби самоконтрол е непростимо. От нашия така наречен екип, аз бях тази, която носи по-голяма отговорност, защото един Различен винаги е трябва да е по-отговорен от един човек (поне така ни казват в курса на Патрула).. Затова не можех да си позволя той да поеме вината. Освен това Сергей представа си нямаше как може да наказва шефът. 
- Благодаря ти, че се опита да ме защитиш, Сергей, но това не е точно така – казах аз и го сръгах в ребрата, за да млъкне, преди да е изръсил нещо още по-лошо. – Истината е, че аз загубих конкрол над защитните си амулети. Прецених неговата агресия като заплаха от много по-висока степен и без да искам го ударих с един от тях. 
- Така, така... – отвърна Хесер и повдигна вежди. – Друго имаш ли да ми кажеш? 
Мразех маниера му на червен комисар. Мълчах, естествено, това не беше въпрос.
- И кой амулет именно? – реши да уточни той, макар че можех да се закълна, че много добре знае всички подробности от събитието.
- Аметистовия пръстен – отговорих честно аз. 
Хесер усеща когато го лъжат. Всяка съпротива е безмислена. 
- За щастие не го ударих с пълната сила – допълних в своя защита. 
- Ако беше, сега нямаше изобщо да водим този разговор – заключи шефът и ме погледна сурово. – Самоконтролът е основно качество на една Висша Различна. Това че си Дива и не си минала през обучението на Патрула определено си личи, Наташа. 
- Пределно ми е ясно, Хесер. Но както сам отбеляза, не съм минала през въпросното обучение и от време на време ми се налага да се уча в крачка. 
Мразех да ми навират грешките в очите, но шефът беше прав. За това ме беше най-много яд. 
- Днес, гледам, си сменила амулетите – продължи Хесер, след като огледа ръцете ми. 
Беше прав, естествено.
- Да – кимнах и погледнах масивния пръстен с лунен камък, който се мъдреше на дясната ми ръка. – Реших, че е по-добре да ги сменя.
- Наистина имаш нужда от повечко доверие в околните и смекчаване на характера. – 
Глухарьов тъкмо си отвори устата да каже нещо, когато шефът вдигна ръка.
- Знам какво ще кажете, Сергей, и Ви уверявам, че не е нужно. Виждам, че ще работите доста добре като екип, щом като взаимно се покривате пред началството. А сега се измитайте от кабинета ми, и двамата! 
Аз не чаках втора покана да се отърва от конското и станах, а Глухарьов мълчаливо ме последва. Излязохме от сградата без да кажем и дума. Глухарьов мълчеше и аз не смеех да гъкна, кой знае защо. Иначе в главата ми бръмчаха безброй въпроси. Машинално се насочих към метрото, когато той ме дръпна. 
- Накъде си тръгнала? – потита и кимна към колата си. – Пеша ли ще се връщаш в отдела? 
Аз само поклатих глава и седнах на седалката до шофьора. Глухарьов запали двигателя и ме погледна преди да тръгне. Стори ми се, че там, в очите му, се мерна съжаление. За части от секундата. 
Пътувахме в мълчание. Човекът шофираше, аз гледах да не преча – московското движение е пълен кошмар, само аз му трябвам на главата. По някое време паркира пред един супермаркет и ми каза да почакам. Кимнах машинално. Да прави каквото иска. Глухарьов се върна само след минути, явно беше прередил опашката, с един плик и го тръсна в скута ми. Надникнах – вътре беше пълно с бутилки бира. 
- Ама, какво...? – започнах аз
Той затвори плика с думите:
- Не тук. В униформа сме – и подкара колата. 

Различна Педагогическа Стая - трета глава

АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:

- Какъв ти е проблемът, Глухарьов?! – креснах аз, след като той затвори вратата на кабинета си и треснах кобура с пищова на първото бюро, което ми попадна пред очите.
Не разбирам от пищови и колкото по-малко ми е в ръцете, толкова по-добре. Току-виж гръмне.
- Спри да крещиш – отговори ми той студено и се обърна, за да закачи палтото си на закачалката до вратата.
Явно си мислеше, че истерясвам и хич не беше далеч от истината.
- Тия не ми минават. Не ме игнорирай! – дръпнах го за ръкава аз.
Той се обърна и погледна към мен, точно като мечок, когото са сръгали с някакъв прът и той не вярва, че се случва. Погледът му беше изпълнен с презрение, докато сваляше фуражката и се настаняваше зад бюрото си. Същото, на което бях треснала пищова. Не спря да ме гледа гадно, докато си запали цигара. Мразя цигарения дим.
- Мразя да работя с изроди – отговори ми той и изпусна облак дим.
Аз машинално направих заклинание за изолация на шума и се приближих към него.
- Аз... не съм... изрод! – креснах в лицето му и май дори го наплюх. – Аз съм Различна!
- И каква е разликата? – контрира той, докато се бършеше с видима досада.
И си дръпна отново от цигарата. Гаден маниер на гадно ченге.
- Човек съм, също като теб – скръстих ръце на гърдите си аз и се опрях на стената срещу него. – Всички Различни се раждат хора.
- Ако съдим по вчерашното ни запознанство, ти си толкова човек, колкото и Дракула – продължи той със същото презрение.
- Не съм вампир! – възмутих се аз. – И пия само своята собствена кръв, ако се налага!
- Но това няма да ти попречи да захапеш чужда вена! – заключи той, гасейки фаса в някаква стара консервена кутия.
- Не съм вампир – повторих малко по-бавно, че да разбере. – Аз съм маг, или вълшебница, но в моя случай маг е по-добрия термин. Това е друг вид Различни.
- А каква е разликата? – контрира той отново и скръсти ръце на свой ред.
Взех си един стол и седнах точно срещу него.
- Знаеш ли защо бях толкова против да работя с ченгетата? – просъсках ехидно аз.
- Да чуем.
Той беше самата скептичност. Явно такива не ги чуваше за пръв път и знаеше прекрасно какво ще последва.
- Защото всичките сте продажни копелета! Търгувате с дрога и се занимавате с курвите! А на обикновените хора им посочвате вратата! За тях няма справедливост, нито правосъдие! Всичките сте същата паплач като престъпниците. Само че те нямат пагони.
- Не всички са такива – наведе се Глухарьов към мен и ми отвърна със същия тон. – Някои ченгета все пак имат съвест.
- Такааа значи! Съвест имали! Не били всички еднакви! – вдигнах аз театрално ръце във въздуха. – Тогава защо си позволяваш да ме наричаш вампир, след като не знаеш нищо за Различните, тъпо ченге такова?
- Защото съм тъпо ченге и не знам нищо за Различните, както току-що се изрази – върна ми го с моите камъни по моята глава той.
Станах от стола и няколко минути мълчаливо правих тигели из стаята. Пат. Глухарьов запали нова цигара и ме следеше с поглед, като съдия на тенис мач. Топката беше в моята градина, а това адски много ме дразнеше.
- Така не можем да продължаваме! – предадох се аз накрая.
- Как да продължаваме? – вдигна театрално вежди той.
- Да се джавкаме като куче и котка. Ако ще работим заедно трябва да си вярваме.
- Не вярвам на нещо, което не познавам. И не съм казал, че ще работя с теб.
- Питай тогава. Като се налага, ще ти проведа начален курс по познаване на Различните – отговорих аз и седнах върху другото бюро.
Падаше се по диагонал на неговото, затова той се извъртя и кръстоса крак върху крак. Игнорирах частта с работата, защото и без това ми лазеше по нервите.
- Хубаво. Можете ли да умрете?
- Можем. Хубаво започваш – опитах се да се пошегувам аз.
Не ми харесваше този първи въпрос.
- Обеща да отговаряш на въпросите, нали? – отговори той с тона си на следовател и изпусна цигарен дим в моята посока. Явно беше решил да проведе разпит. – Как можете да умрете?
- Куршум в главата обикновено върши работа. Ти какво, да не планираш да ме светнеш?
- Не. Просто съм любопитен. Ти каква се водиш? Какъв чин имаш при вашите?
- Трудно е да ти го обясня. Ние нямаме точно чинове. По-скоро като кастите, сещаш се...
- В Индия, продължавай...
- Ами, вампирите и върколаците са най-низшите. Поне така смятат Тъмните. Светлите са малко по-либерални в това отношение. После идват вещерите и вещиците. И лечителите, понякога. След това маговете. Аз съм маг. Освен това има равнища на силата за всички. Те определят кой какви способности има и къде са му границите на възможностите.
- Кое равнище си ти?
Бързо свикваше с терминологията, трябваше да му го призная.
- Висше – отговорих кратко аз.
Мразя да се перча с това. Така влязох в Патрула, нищо изключително. Но, от друга страна, Висшето равнище си е Висше.
- Ясно. Значи, ако съм разбрал правилно, можеш да ме размажеш като дървеница?
- На теория – да. На практика нямам право.
- Защо?
- Ами, някога, всеки магьосник е могъл да ходи и да прави каквото си иска, когато си поиска. Това важало за всички Различни.
Общо-взето в момента изнасях лекция за начинаещите в училището на Патрула „Що е то Различен и има ли той почва у нас?“
- Но минало време и различните започнали да правят наистина лоши неща – продължих учебникарския си разказ аз. - Започнали да се месят в политиката, да воюват с хората или заедно с тях. В света настъпил хаос, а Светлите и Тъмните се хванали за гушите. Светът щял да загине, но тогава Великите и мъдри Различни се събрали и сключили договор между силите на Светлината и на Мрака.
- Какво прави този договор? – май наистина ме слушаше.
- Ограничава правомощията на двете страни. Налага правила и забрани. И наказания. За да не се повтори историята и да се знае кой какво може да прави.
- А какви са тия Патрули? Ира спомена нещо за патрулите вчера – замислено добави той.
Явно наистина се опитваше да разбере, щом като дори не забеляза, че е използвал Ира вместо Ирина Сергеевна пред мен.
- Ами, Патрулите приличат малко на милицията. Даже, те са си точно милиционерите на Различните. Нощният патрул следи Тъмните да спазват Договора, а Дневният гледа същото да правят Светлите.
- И да наказват нарушителите? – аз кимнах.
- Не всички, по-сериозните случаи се предават на нашия вариант на Прокуратурата.
- И какъв е той? – изсмя се той. - Нека позная, Нощна прокуратура?
Да, сарказмът е добро оръжие срещу твърде непознатия текст. Или ситуация.
- Не – поклатих глава аз.
На ти сега.
- Не позна, Инквизицията.
- Светата Инквизиция?
Той беше на прага на нов пристъп на смях. Или на ужас, не можех да кажа.
- Не, Различната Инквизиция. Светата Инквизиция е била човешка измишьотина.
- Ти от кои си?
- Аз съм Универсален маг извън категория – отговорих аз.
Това реално беше пълният ми ранг. С подобно нещо трябваше да се легитимирам навсякъде. Но, и Различните, както хората, мразят подобни канцеларски официалности, така че обикновено минавах за маг и толкова.
- Аз съм едновременно и Светла, и Тъмна. Мога да бъда и едното, и другото. Затова съм и в двата Патрула – додадох, за да бъда изчерпателна.
- Как така? – той се наведе напред, към мен.
- Не съм сигурна. Знам само, че универсалните магове се срещат много рядко. Всички, без изключение влизат в Патрулите. Без право на избор.
- Добре, добре – махна с ръка той. – Да кажем, че ти вярвам. Защо си тук? Защо твоите са те пратили тук? Щом си толкова ценен кадър...
- Не знам – въздъхнах аз. – Това е въпрос, на който не мога да ти отговоря.
Той стана и взе някаква електрическа кана. После излезе от кабинета си и ме остави сама да се чудя дали не е отишъл при Ирина Сергеевна да се жалва да ме махнат от главата му, или тайно ще се налива в тоалетната, за кураж. В негово отсъствие свалих изолиращия пашкул и се настаних на диванчето, което беше стратегически разположено между двете бюра, точно в ъгъла на кабинета. Глухарьов се върна след малко, с каната в едната ръка и две големи керамични чаши в другата. Безмълвно включи каната и ми подаде едната чаша.
- Ще пиеш чай, нали? – вече не ме гледаше студено.
- Това мир ли значи? – попитах аз и поех чашата.
Вътре беше сложил някакво пакетче чай.
- Да кажем – заключи той, докато ми наливаше вода от каната. – Какво ще стане, ако откажеш за работиш с мен?
- Не съм сигурна. Знам само, че за да ме пратят тук, са били съгласни и двата Патрула, а това рядко се случва. Което ме навежда на мисълта, че явно е нещо важно. Затова бих заложила, че откажа ли да работя с теб, ще ме изпратят на Трибунал за отказ на изпълнение на заповеди.
- Трибунал? – той се подпря на бюрото си и отпи от чая.
- Това е нашият еквивалент на военен съд. Хич не си поплюват.
- Какво, ще те пратят в панделата ли? – засмя се снизходително той.
- По-лошо – мрачно отвърнах аз. –Смъртна присъда или пълно отнемане на способностите. Различните нямат затвори.
- Да бе - не повярва той, – ти откъде си толкова сигурна?
- Вече съм била на Трибунал – казах аз тихо. – И ще направя всичко възможно да не попадам отново там – той отвори уста да попита нещо, но аз вдигнах ръка. – Ще ти разкажа друг път за това, става ли?
- Става – промърмори той и се почеса по тила.
Винаги съм се чудила на тоя мъжки навик. Дали пък на тила им не се крие някой джин, който знае всички отговори?
Пихме чай мълчаливо. Глухарьов явно се опитваше да преработи информацията, а аз мрачно разсъждавах за Трибунала на Инквизицията. И как не искам да съм отново там. И двамата с него подскочихме, когато вратата рязко се отвори и в кабинета му влетя Ирина Сергеевна. Бясна.
- Ах, ти Глухарьов! – почна го от вратата тя и грабна първата й попаднала папка „ДЕЛО“, че да го удари по главата с нея.
Глухарьов ловко избегна удара, но се поля с горещ чай, така че изрева. Тя обаче не се трогна и продължи:
- Какви си ги надробил?! Обадиха ми се от нейните началници, че и от нашето министерство да ми трият сол на главата, че не оказваме съдействие на техните сътрудници!
- Кой се е обаждал? – попитах аз и застанах между тях двамата, за да спра побоя.
От Министерство на Вътрешните работи не знаеха за Различните. Значи явно са им внушили нещо за мен. Любопитно. Хесер обикновено не прави чак такива жертви за рутинни операции.
- От министерството! – отвърна ми леко истерично Зимина. – И Борис Игнатиевич.
- Това пък кой е? – възкликна Глухарьов зад мен.
- Шефът ми. Единият от шефовете – мрачно уточних аз.
- Вика ви, и двамата, в офиса си по най-бързия начин. Веднага – рече Зимина и трасна вратата зад себе си.
Глухарьов загледа след нея с носталгия, и май с лек копнеж. А аз оставих чашата и откачих палтото си от закачалката. За Хесер „веднага“ значи напълно веднага. Което значи, че трябва да тръгнем на секудната. А всякакви проблеми между Различните и хората ще ги изчистим друг път.
- Хайде! – подканих го аз и когато не реагира, подвикнах – Сергей!
- А, какво? – примигна той.
- Да тръгваме – вече си слагах шала.
Той не мръдна от мястото си.
- Къде ще ходим?
- В офиса на Нощния патрул – отговорих аз. - Време е да се запознаеш с шефа ми.
Той изръмжа нещо под нос, остави чашата с недопития чай на бюрото си и отиде да навлече палтото.

Различна Педагогическа Стая - втора глава

АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:

 

АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:

В първия си работен ден реших да отворя портал на няколко пресечки от районното. Щеше да е леко тъпо да цъфна насред двора, а от друга страна не ми се пътуваше в градски транспорт изтипосана като пингвин. Живея на другия край на Москва и пътуването би било доста дълго. Затова реших просто да мина метър. Обаче се оказа, че съм си направила криво сметката. 

Странно нещо е това, униформата. Без нея си анонимен, а с нея – ставаш проводник на властта, или на някаква по-висша сила. Забелязах го, докато вървях по улиците. Хем бях с палто (сутрин си е хладничко, а аз мразя да ми е студено), но явно униформения панталон си личеше, защото хората се зазяпваха. Ирина Сергеевна ми беше пратила и пола, но преди да се ориентирам в обстановката, категорично отказвах да облека нещо толкова ограничаващо. Хубаво е да си жествена, но не се знаеше какво мога да очаквам от новия си колега-човек. Личеше си, че не ме харесва особено.

Иначе униформата ми беше странна – никога не съм обичала да ме ограничават. Общо-взето, чувствах се не в кожата си, а в нечия чужда. Така че вървях по улицата между блоковете и наблюдавах как аурите на хората се променят на момента, в който ме забалежат да се задавам – сякаш усещаха, че съм от Органите. Всъщност, от гледна точка на Различните, аз наистина бях от тях. Но това можеха да го видят много малко от жителите на Района. Според доклада от Патрула – под 200 души. 

Вървях по улиците, подритвах боклуците по пътя си и не спирах да се чудя защо Хесер ме запрати в това забравено от Бога (и със сигурност от закона) място. Не бях готова за тази работа, не ме биваше изобщо. Не исках да работя с тези хора. Не защото бяха хора, а защото аз не ставах за тази работа. 

Неусетно се озовах пред входа на управлението. Добре че поне Хесер ми беше вложил малко по-добра ориентация. Ако зависеше от мен, щях да се мотая няколко часа. Едно е да си отвориш портал зад ъгъла на най-близкия блок, съвсем различно да трябва да си намериш пътя покрай блоковете и градинките и през преспите неразтопен сняг и кишата между тях. 

На пропукска милиционерите с автомати ми провериха документите – отново! – и се огледах в двора за Глухарьов. Въпросът беше, че представа нямах кого точно търся. Едри мъже с фуражки и униформи в двора на Пятницкото районно дал Господ. Честно казано, не исках да се познавам с никого от тях. 

- Насам! – махна ми с ръка една висока фигура в близост до входа. 

Ясно, той ме беше видял първи. Много неориентирана трябва да съм изглеждала. Впрочем, това не беше далеч от истината. Тръгнах в неговата посока. 

- Здравей – поздрави той, когато стигнах до него. 

Беше намръщен като буреносен облак, любопитно защо. 

- Здравей. Навреме идвам, нали? – побързах да уточня аз.

- Дори си подранила малко – заключи той след като си погледна часовника.

Продължаваше да гледа мрачно прехвърчащия сняг. Аз обичам снега, може би защото съм родена през зимата, но това е друга тема. 

- Да те питам - подръпнах го за ръкава аз, – защо си винаги намусен? По принцип ли ти е такова изражението, или е специално заради мен? 

Странно, обаче всеки път като трябваше да го заговоря (и да го дръпна за ръкава, че да ми обърне внимание) ми се струваше, че съм малко детенце. Сигурно беше от разликата във височината.

- Просто имам кофти ден – отвърна той без да ме поглежда и се намръщи още повече. 

Реших да не задавам още въпроси, обаче и без сондиране нещо ми подсказваше, че ме лъже. Току-виж пак ме хване за рамото и ме изхвърли. Определено не започвахме добре.

- Да вървим – побутна ме той. – Време е за първия ти работен ден.

- Айде – промърморих аз, не особено ентусиазирана. 

Странно беше да вървя по коридорите редом с него – поздрави се сипеха от всички страни, той се усмихваше лъчезарно наляво и надясно (само аз можех да видя, че е фалшиво), все едно абсолютно всички го познават. Вероятно беше така. Кабинетът на Зимина обаче още беше заключен, така че отидохме направо в неговия кабинет. Той отключи вратата и ме покани с ръка да вляза.

- Обещаваш, че няма да ме изхвърлиш пак, нали? – на шега попитах аз.

- Ще гледам да се въздържам – изръмжа привидно ядосано той, докато си разкопчаваше палтото. – Не искам проблеми с подполковника. 

- Ъ? – не разбрах аз. 

Никога не ми е било ясно кой чин след кой е. Всички тия джунджурии по пагоните ме объркват. Глухарьов пусна една много тежка въздишка, в стил „кой ме наказа с тебе“ и просто си окачи палтото на закачалката. Аз се настаних на диванчето в ъгъла. Удобно диванче. Той взе един стол и седна срещу мен.

- Аз съм майор. Имам една звезда – каза той и посочи пагоните си. Там вярно се мъдреше една звезда. – Ира... Ирина Сергеевна де, има две и е подполковник. Ясно? – аз кимнах.

- Обаче аз също имам две звезди – посочих своите пагони (да, с униформата ми бяха дали и това, незнайно защо) – пък се водя... 

- Лейтенант – довърши търпеливо той. Все едно говореше с четиригодишно. – Твоите звезди са мънички.

- Така, значи две големи звезди е много повече от две мънички звезди? – зададох умния си въпрос аз.

- Именно – изглеждаше облекчен, че съм разбрала. - Та затова ти казах, че не искам проблеми с подполковника.

- Ирина Сергеевна – кимнах аз. – Впрочем можеш да й казваш Ира в пое присъствие, не се притеснявай. 

Тук ме погледна косо и враждебно. Наведе се през облегалката на стола и изсъска:

- Ако посегнеш на Ира, както ме подреди мен, кълна се, че маг или не, ще те нарежа на парчета, ще...

- Полека, Рамбо! – вдигнах ръка аз – Нямах това предвид. Знам, че сте заедно. Но никога не бих наранила който и да е от вас.

Той скръсти ръце на гърдите си и ме измери от глава до пети. Както човек гледа каменен блок, който смята да натроши на прах. Хич не ми харесваше да играя ролята на каменния блок.

- Вчера видях точно обратното, така че позволи ми да не вярвам и на една твоя дума

Работата ставаше от дебела по-дебела. А си мислех, че сме заровили томахавката – голяма грешка.

- Хей, мислех, че сме се помирили вчера – казах аз, за да проверя как стоят нещата. 

- Това е примирие, драга – поклати мрачно глава той. – Докато не съм сигурен коя си и откъде си, ще те държа много, много изкъсо.

Последното беше казано с такъв гробовен тон, че тръпки ме побиха. А съм Различна. Явно Зимина беше слабото му място и трябваше да разбера по-скоро защо. Иначе може и да ме заколи на смяна. Прекрасен екип ще сме, няма що: объркана и леко некадърна Различна и много, ама много мотивиран да убива милиционер с вид на рецидивист. Благодаря ти, Хесер, че ми натресе ченге-психопат за партньор!

- Да вървим при Зимина, вече трябва да е дошла на работа.

Гласът на Глухарьов наруши тишината на мрачните ми мисли (в които го виждах как закопава бездиханния ми труп в незнайна гора, някъде зад МКАД). Той ми кимна към вратата и аз покорно го последвах. 

Тя наистина беше дошла и когато влязохме тъкмо си събличаше палтото. Ах, какво палто имаше – пухкаво, от някакво животно ще да е било, мекичко! Чак да й завидиш. Аз поне й завидях. 

- Здравейте Ирина Сергеевна – поздравих аз на вратата. 

Глухарьов обаче просто влезе и я прегърна. Да, имаше връзки човекът.

- За удостоверението, нали? – попита тя, когато се освободи от хватката на любовника си. 

Аз кимнах и след секунда държах в ръка някакво червено мини тефтерче – с моя снимка (откъде я бяха намерили?) и печати, която удостоверяваше, че съм служител на правораздавателните органи, следовател от Пятницкото районно на Москва, лейтенант Наташа Ивановна Алексеева. Страшен купон. 

- Откъде е снимката? – не се сдържах все пак да попитам. 

- От Патрула я пратиха по факса сутринта – отговори ми Зимина. 

Те с Глухарьов нещо се бяха сдушили, така че май на мен ми оставаше да чакам. То нямах твърде избор...

- Да вървим към отдел „Кадри“ – подбра ме Глухарьов след малко. – В другата сграда е, вземи си палтото. 

- Е защо не ми каза по-рано? – не издържах аз. 

- За да те разходя няколко пъти. Днес това ми е задачата – отговори той ехидно.

Нямах много желание да започвам караница с него в ден първи от общата ни работа, така че отново се върнахме в кабинета му и се облякохме. В пълно мълчание. Мразя да мълча, когато ми го налагат. Явно от примирието вчера не беше останал и помен...

В отдел „Кадри“ нямаше никого, по-точно нямаше опашка. Въпреки това престояхме половин час. По-скоро аз престоях, Глухарьов не спря да пуши цигара от цигара отвън, докато всички документи станат готови. И ме остави сама да съчинявам глупости и да ги дрънкам на любезната лелка, която ми оправяше документите. Аман от добронамерено любопитство! Адски е кофти, когато нямаш точна легенда. И представа си нямаш какво правят хората от милицията...Затова просто й направих „Сократ“, заклинанието за развързване на езика. Хората обичат да говорят за себе си. Винаги е така. Само трябва да има кой да слуша и да кима с глава на правилните места. 

Затова докато чаках да ми бъдат издадени петте чаршафа, които удостоверяваха, че вече съм следовател от Пятницкото районно и осигуряваха моето успешно прехвърляне от друг отдел, както и зачисляването на служебно оръжие, успях да чуя по-голямата част от житието на веселата лелка – как била родена в Ростов на Дон, как баща й, Бог да го прости, бил желеничар, колко хубави тиганици правела баба й като била на четири и какви проблеми имала с мъжа си в леглото. 

Последното предпочитах никога да не съм го чувала, но Сократ си има и странични ефекти. Като това да кара хората да казват само истината. Добре поне че първо сложих Сфера на невнимание, та да не се излага жената пред колежките си – въпреки че като я гледах, май отдавна им беше разказала тея подробности. 

Глухарьов явно имаше вграден часовник (или пределно добре знаеше колко точно време трябва за обработката на документите), защото се появи като с магическа пръчка, точно когато лелката ми подаваше и последния чаршаф. 

- Благодаря Ви, Полина Василевна – каза той особено галантно и се усмихна на лелката, която пък се изхили с неприкрито кокетство. На нейните години!

Така че благополучно напуснахме отдел „Кадри“, Глухарьов ме стисна за лакътя и ме повлече обратно към другата сграда. 

- Пусни ме веднага! – просъсках аз потискайки импулса да се освободя сама и да му зашия звучен шамар.

Спря ме фактът, че по легенда (или поне по двете изречения, които ми каза Хесер в кабинета си онзи ден) трябваше да му се водя колежка, а не любовница (и слава Богу!). един шамар на публично място (колкото и да ми се искаше да го цапардосам) би предизвикал ненужни клюки. За мое учудване Глухарьов наистина ме пусна и ми се усмихна с оная, неговата кофти усмивка. 

- Трябва да отидем при шефа на оперативните – изръмжа той в отговор и тръгна. 

Нали беше висок, трябваше да подтичвам, че да се изравня с гигантските му крачки. 

- Защо? – не се сдържах да попитам аз. 

Той помълча гробовно известно време, но все пак отговори:

- Да ти зачислят оръжие. Той има нужните връзки да го направи още днес. 

- Ясно – отговорих аз, по-скоро за да не се покажа като пълна идиотка, отколкото защото съм разбрала. Щях да питам по-късно. 

Глухарьов спря пред врата само на няколко метра от кабинета на Зимина. На вратата беше закачена табелка, от която можах да прочета само фамилията – Карпов – и надписа над нея – началник на оперативен отдел. 

Глухарьов почука на вратата и без да чака отговор влезе вътре, повличайки ме със себе си. От него не виждах нищо, но когато се отмести, за да затвори вратата се изправих лице в лице със сериен убиец. Шефът на оперативните наистина приличаше на психопат: студени зелени очи, мрачна и непроницаема физиономия. Такъв можеше да ти счупи врата и после да те гледа как се гърчиш в краката му. Или пък да те реже парче по парче. Впрочем, той си играеше с някакъв доста заплашително изглеждащ нож. Тръпки ме побиха.

- Здравей Стас – свойски го поздрави Глухарьов и ме сръга леко. 

Явно беше видял, че съм се гипсирала от ужас. Въпросният Стас не стана да го поздрави, но отвърна, с подобаващ на външността му глас:

- Здравей Глухарьов. Какво те води при мен? Коя е тая? – и кимна с глава към мен. 

Аз си наложих да не изглеждам като агне на заколение, обаче точно така си се чувствах. Благодаря ти отново, Хесер!

- Това е новата колежка. Днес й е първи ден при нас – отговори Глухарьов преди да се сетя, че може би въпросът е бил отправен към мен. 

- Следователка значи? – Стас ме погледна изпитателно. 

Явно очакваше да кажа нещо. Или не му вярваше. Залагах на последното.

- Да – отговорих аз, малко по-рязко, отколкото очаквах, но пък поне вече не приличах на изплашено агънце.

Карпов стана, заобиколи масата и се изправи срещу мен и Глухарьов. За пръв път, откакто се бяхме запознали, ми идеше да се скрия зад гърба на тъй наречения си партньор, не че бих си го признала де...Затова погледнах Карпов със същата студенина. Колко жалко, че очите ми не са сини, щеше да има по-голяма файда. 

- Не се наежвайте веднага, госпожице. – отговори Стас Карпов след мъничко и преди да успея да реагирам, ми целуна ръка. 

Галантен жест от човек с вид на сериен убиец. Какви хора бачкаха като ченгета, по дяволите? Да не би да ги избираха с конкурс?!

- Трябва да й отпуснеш служебно оръжие. По възможност днес – прекъсна неловкия момент Глухарьов и сложи ръка на рамото ми. 

В интерес на истината, бях му благодарна за жеста. Нищо, че ясно бе показал, че ме мрази по-рано същата сутрин. 

Карпов пусна ръката ми и се отправи към някакъв сейф. Отвори го и взе да рови вътре. Доколкото можех да видя, вътре беше като арсенал – всякакви пушкала, може би ако разбирах нещо щеше да ми е по-ясно. Радвах се, че не ме пита за предпочитания, защото знаех всичко на всичко две марки оръжие и ако ме попиташе да ги различа, нямаше да мога.

- Значи е под твоя закрила, а Сергей? – попита той, докато ми подаваше някакъв пистолет в кобур. Взех го без коментари и гледах да не изглежда все едно се чудя какво да правя с него. Което беше самата истина.

- Зимина ми я приши. – гласеше отговорът на моя партньор. Звучеше така все едно наистина съм голямо бреме.

- Заповедите на началството трябва да се изпълняват – кимна той и се обърна към мен. – Това е за теб и умната. Ще я впишат в регистъра днес следобед, ще имам грижата – продължи въпросният Карпов, вече говорейки на Глухарьов.

Просто кимнах, нямах никаква представа какво да му кажа. 

- Така е. Благодаря ти Стас.

- Нямаш проблеми – Стас вече се беше обърнал и се настаняваше зад бюрото си. – Наминавай, ако има нещо!

- Непременно! – отвърна Глухарьов и затвори вратата. 

След това ме хвана за лакътя и ме повлече към кабинета си. 

Различна Педагогическа стая (първа част) - първа глава

АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:

СЛУШАЙ В YOUTUBE:

Майор Сергей Викторович Глухарьов. Това беше името на милиционера, с когото трябваше да работя. Ако трябва да съм честна – налагаше ми се да работя с него. Да се пита Хесер защо и докога е все едно да се чудиш защо слънцето изгрява от Изток. Маг от неговия ранг дори не би ме удостоил с отговор. Така че въоръжена с много търпение и листчето с написаното име влязох в тъй нареченото Пятницко районно и се зачудих, защо точно аз? Можех да изредя 99 хиляди причини защо не ставам за поста, но Хесер беше категоричен, че отивам аз и никой друг. Първата и най-очевидна причина защо не ставам е, че съм момиче. Каква работа имам аз в милицията?! Там подхожда повече на някой от безскрупулните типове от оперативните. Те са свикнали първо да млатят, а после да обясняват. А аз какво? Петдесет кила с мокри дрехи – кой ще се стресира от мен?
Втората причина е, че не съм учила право (уча лингвистика, но това е друга тема) – какъв следовател ще ставам като не знам ни един закон както трябва? Да не говорим как мразя ченгетата. Със всичките им подкупни схемички и простотии. Пълна измет! Какво ли общо има делото на Светлината, че дори и делото на Мрака с тях? Различните имат свои закони и рядко имат нужда от помощта на хората.
Хесер и Завулон много рядко са на едно мнение по който и да е въпрос, да не говорим, че много рядко се решават да ме ползват с една и съща цел. Още по-малко и след като категорично отказах да се занимавам с тях и старческите им интриги (и дори не ща да си спомням защо). Борбата между Светлината и Мрака и вечната борба за надмощие са за редовите патрулни. Великите и Висшите отдавна са в примирие и предпочитат играта на нерви. По принцип и двамата старци гледат да уважават желанията ми, но само по принцип. Който очевидно не важеше в тоя случай.
И така, за разлика от офиса на Нощния Патрул, че и този на Дневния, Пятницкото районно се оказа доста голямо и ясно обозначено, дори за някой толкова зле с ориентацията, колкото бях аз – няколко сгради свързани с вътрешен двор. Всичко това оградено от висока ограда и бодлива тел отгоре. И въоръжена до зъби охрана – може да съм тъпа кифла, но мога да позная автомат като го видя. А тези момчета на входа бяха облечени така, все едно пазят склад с боеприпаси в Чечения, а не районно управление на милицията в центъра на руската столица. Абе, държава в държавата направо! Провериха ми документите – истинските ми документи впрочем – поне пет пъти преди да стигна до сградата, която ми трябваше. Влязох през вратата и се озовах до клетка с решетки, а точно срещу мен будка с надпис „дежурен“. Отидох при него. Посрещна ме отегчен поглед „ох, как ми писна от вас“. Сигурно ме взе за някоя потърпевша.
- Здравейте - казах аз с най-любезния си тон, – търся майор Глухарьов.
Отвърна ми отегчен поглед за секунда и после тъй нареченият дежурен се върна обратно към кръстословицата.
- Надолу по коридора, после в ляво, последната врата пак вляво – отговори ми дежурният машинално без да ме погледне. Явно въпросният често го търсят. – Ама да знаете, че ще го чакате доста – кой знае защо реши да добави той.
- Нищо, ще почакам, щом трябва. Лека работа!
Коридорите бяха мърляви, мрачни, точно както подобава на районно управление – твърде много драми и гадости стават тук. Погледнах през Сумрака докато вървя, нямам нужда да влизам вътре, че да виждам какво става, това е за новаците. Беше пълно със син мъх - висящ на парцали като завеси около вратите, струпан като буци сняг по коридорите. Ясно, тук не работи нито един Различен. Иначе щеше да се чисти – за Различния да изгори синия мъх е като да забършеш прозорците в неделя.
Значи, докато чакам щях почистя аз, щом като няма друг. Спрях и влязох в Сумрака. Огън! – заповядах с едната си ръка и лилавите пламъци започнаха да поглъщат безмозъчния паразит по едната стена. Лед! – вдигнах другата си ръка и виолетовата четка започна да остъргва синия мъх по другата стена. Така, до няколко секунди цялата колония ще е в Небитието. Браво на мен. Излязох от Сумрака и се насочих към въпросния кабинет. На края на коридора, всъщност последният по коридора. Така ми беше обяснил дежурният.
Там намерих сива метална врата и табелка „Глухарьов С. В.“. Нямаше хора, затова реших направо да изнаглея и да почукам.
- Влезте! – отговори ми мъжки глас отвътре.
Не се смятам за спец, но съдейки по тембъра, този ще да беше едър. Ако е той. Иначе звучеше достатъчно търпеливо-отегчено, като човек, който по цял ден слуша чуждите проблеми и знае, че са дребна работа, но просто му се налага да слуша. Такъв тон използват обикновено лекарите и психолозите. Явно и милиционерите.
Побързах да отворя вратата и се озовах лице в лице с доста страшен тип. Едър, висок, бръсната глава, лош поглед. Имаше хубави очи, обаче ако го видя без униформата, хич няма и да ги загледам, а без се замисля ще реша, че е долнопробен бандит. Дребна риба, от ония дето пращат да сплашват длъжниците и да им чупят костите, но пък на мен ми вдъхна респект. Можех да се обзаложа, че държи бухалка в багажника на колата си. Като цяло хич не ми хареса. А като допълним, че беше и ченге – още по-малко. Картинката ставаше още по-зле като турим в кюпа и факта, че през следващите няколко месеца (вероятно) трябваше да бачкам с него.
- С какво да Ви помогна, госпожице? – попита той леко враждебно-отегчено.
Вероятно съм се застояла на вратата по-дълго от нужното и съм се издала, че го зяпам. Направо изръмжа. Ясно, никой нищо не му е казал, а аз нали съм цивилна днес. Ще бъде кофти...
- Ами - започнах аз, докато се самонастаних на стола пред бюрото му, – Търся майор Глухарьов.
- Вие не знаете ли да четете? – промърмори отегчено той и ме стрелна с още един враждебен поглед. – Това е моят кабинет. Аз съм Глухарьов. С какво да помогна? – натърти той на последния въпрос.
Последното прозвуча по-скоро като „Ей сега ще ти откъсна главата“, ама карай. Хич не почвахме добре. Рискове на професията. Само не знаех на моята или на неговата.
- Вижте... виж, нали може на „ти“? – продължих фамилиарно аз и извадих документите от чантата си.
Там всичко беше обяснено просто и ясно. Като за идиоти, пардон – недружелюбни ченгета.
- Не съм тук за жалба. Аз съм новата ти колежка. Всичко е описано тук, прочети го и ще разбереш – поясних понеже ме гледаше много странно и побутнах папката към него.
За негова чест, той я взе и наистина зачете. Първите две страници. След което остави бавно папката на бюрото, все едно е пълна с нитроглицерин, и се наведе към мен. Погледът вече от враждебен беше станал изпепеляващ. Мразя да ме гледат така.
- Къде е? – изръмжа той в лицето ми все едно съм рецидивист.
- Кое къде е? – недоумявах аз.
- Скритата камера – отговори той със същия тон. – Денис наистина се е постарал този път, но е толкова нелепо, че трудно ще се хвана. Ако беше пропуснал тая част с магиите, можеше и да допусна, че си дошла на стаж, но това е пълен абсурд.
Той започна да се смее. Не ми вярваше. А се налагаше бързо да му обясня, че това е самата истина. Лошото беше, че идея си нямах кой е тоя Денис. Хесер можеше да си направи труда да ми каже, или пък Ирина Сергеевна, нали е от нейния контингент. Ама не, зарязаха ме сама да се оправям!
- Това не е шега, Сергей Викторович – казах аз и поклатих глава, проклинайки късмета си.
За по-сигурно, реших да се обърна към него по име и презиме. Обикновено хората го разпознават като знак на уважение, но тук не мина. Повечето хора не се смеят на подобни разкрития, но явно Глухарьов имаше странно чувство за хумор. Или просто беше безумно резистентен към Различните. Има и такива хора.
- Да бе да - не повярва той, – Да не би Агапов да те праща? Само неговата глава може да роди подобна измишльотина. Аз впрочем ей сега ще му я разбия...
Той стана и тръгна към вратата. Вероятно с явното намерение да разбие нечия глава. Нямах представа кой е въпросният Агапов, но лошо му се пишеше, ако Глухарьов стигне до него сега. Затова му препречих пътя към вратата. Е, почти, защото не му стигах и до рамото. Той два метра мъж, аз – кльощава девойка метър и петдесет. Много драматично се получи. Като в роман за Втората Световна война.
- Не се шегувам, това не е лъжа – повторих аз и наклоних глава назад, че да го погледна в очите.
Чак врата ми почна да се схваща. Той се подпря на вратата и се наведе към мен, сиреч надолу. Много убедително се правеше на страшен. Или изобщо не се правеше, знам ли...
- А какво е тогава? – после след кратка пауза добави – Колко гущера ти платиха, че да ми разиграеш тази сценка?
- Николко, честна дума. Ако не ми вярваш, върви питай Зимина.
- Зимина? – присви очи той.
В тая усмивка имаше нещо хищно и лошо – все едно си в нещастие. Явно споменаването на името му направи впечатление, но точно в момента не можех да си позволя да бърникам в паметта му, че да разбера защо.
- Със сигурност ще я питам. А сега се измитай от кабинета ми. Имам работа.
И така, без много да се церемони, ме хвана за рамото и ме изхвърли навън. Не се учудих, че може – все пак беше два пъти по-едър от мен – но се учудих колко е нагъл. Различните по принцип имат определена аура, която кара хората да са мили и любезни с тях. Учтиви, най-малкото. Хората не я виждат, но някак си я усещат. А на него явно не му влияеше.
Аз обаче съм си нагла по природа, затова реших, че преди да си тръгна победена и с подвита опашка от полесражението, ще мина през кабинета на Зимина, или на Ирина Сергеевна по-точно, за да й кажа, че има проблеми. Признавах си, поне пред самата себе си, че Глухарьов ме плашеше. Ама аз по принцип не съм много добра в общуването с противоположния пол.
Казват, че хората изпитват несъзнателно влечение към Различните, без значение дали самите Различни са съгласни, или не. Държат се добре с тях, стараят се да им угодят, такива неща. Аз обаче през годините съм си изработила такива бариери, че повечето бягат презглава, още като ме видят. Но какво да се прави. А този Глухарьов – не, нито го притеснявах, нито го впечатлявах, нито пък ми повярва. Пък е човек, това поне проверих. По-скоро той притесняваше мен. Както и да е.
Тръгнах да се връщам по обратния път и да търся кабинета на Зимина. Оказа се, че на отиване съм го подминала. Тук също нямаше хора, така че много се надявах и вътре да е празно. Почуках на вратата и влязох без да дочакам да ми разрешат. Беше празно, за мое щастие.
- Той те изхвърли, нали? – попита тя, без да вдига глава от някаква папка ДЕЛО.
- А ти нищо не си му обяснила, нали? – просъсках аз в отговор и започнах да правя тигели напред-назад из кабинета.
Хубав кабинет, просторен, имаше и разни цветя. Обичам цветята.
- И да се бях опитала, нямаше да ми повярва. Аз сама не вярвах, докато Борис Игнатиевич не ми показа няколко трика. Защо не му показа и ти нещо такова?
- Нямам такъв навик. Аз не съм оперативен работник, Ирина Сергеевна. Не съм свикнала да убеждавам хора в съществуването на Различните...
Точно тук вратата зад гърба ми изскърца. Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера кой е.
- Пак ли ти, бе? – измърмори той и вече ме дърпаше за лакътя.
И от тук искаше да ме изхвърли, очевидно. На косъм бях от някое заклинание, за което ще съжалявам после на Трибунала, ама какво да направя – защитните заклинания са ми инстинктивни.
- Серьожа, недей! – докато се усетя, Зимина беше застанала между нас, с ръце на гърдите му.
Работата беше повече от ясна – тея двамата са любовници. Ясно и защо ме натресе при него, а не на някой друг колега - просто му имаше доверие.
- Тя не те лъже. Ще ти обясня всичко – продължи умолително началничката на Пятницкото районно.
Той ме погледна мрачно над главата на любовницата си и направи крачка назад. Добре поне, че ме пусна. Сигурно щяха ми останат синини от тая хватка. И трайни психологически травми от срещата с него изобщо.
- Седнете, и двамата – каза Ирина Сергеевна и сама се настани на бюрото си. – Серьожа, заключи вратата – той тъкмо посегна към ключа, но аз вдигнах ръка.
- Не е нужно. Докато трае този разговор никой няма да може да влезе или на чуе и дума от него – направих лек пас, по-скоро за да покажа, че правя нещо, отколкото от необходимост.
Глухарьов се обърна към мен и ме изгледа учудено. Аз просто се усмихнах.
- Магически трикове. Ще ти обясня някой друг път.
- Ира...Ирина Сергеевна, обяснете ми, моля Ви, какъв е този фарс – започна той, сочейки ме с глава.
На нея говореше значително по-мило, отколкото на мен. Някак галантно.
- Сергей, това не е фарс, за съжаление – поклати глава партньорката му. – Нощният и Дневният патрул на Москва ще работят заедно с нас по общо разследване и тя е техен сътрудник. Всичко е описано подробно в документите, които ти е дала.
- И които той не прочете, а побърза да ме изхвърли от кабинета си – допълних отмъстително аз.
- Ама вие всички сте се наговорили! – извика той и удари по масата. Учудих се как не я счупи. – Няма да слушам подобни глупости! – рече той и стана да си върви.
- Никъде няма да ходиш, Глухарьов! – обадих се аз с гробовен глас.
Този почваше да ми лази по нервите вече. Застанах срещу него и реших да му върна злобния поглед.
- И кой ще ме спре? – просъска той и се наведе заплашително към мен. – Ти ли?
- Именно – кимнах аз.
- Не си познала – той ме отстрани от пътя си с една ръка.
Не се съпротивлявах – нека си троши главата. Сложи ръка на дръжката и се обърна.
- Ира, от теб не го очаквах това – мрачно каза той на Ирина Сергеевна и натисна дръжката. Вратата не помръдна.
Той продължи да натиска дръжката и да бута вратата, но тя стоеше като направена от камък. Аз просто чаках да се умори и да погледне назад.
- Какво значи това? – обърна се той към мен.
- Значи, че вратата ще си остане затворена, докато този разговор не приключи. – отговорих му аз.
- Къде са ключовете? – изръмжа той и преди да успея да отговоря, ги видя и ги грабна.
Опита се да отвори вратата, без успех. Нито един от ключовете не пасна в ключалката.
- Ама сте хитри, да ви се не види – промърмори той ядно. – Да смените ключовете от връзката с други след като заключите!
- Никой нищо не е сменял. Това са ключовете и никой не е заключвал вратата. Просто вратата НЯМА да се отвори, докато аз не кажа – информирах го аз.
Той се обърна и вече почна да ме хваща страх. В тоя поглед не се четеше нищо добро. Вече си приличаше на долнопробен престъпник, какъвто вероятно беше по душа. Едва не се огледах наоколо за да видя откъде ще извади бухалката.
- Отвори вратата, пикло, или аз ще...
- Или какво? – просъсках аз и вдигнах ръка.
По нея бяха накачени поне двайсет заклинания, всичките доста забавни. Аметистовият пръстен на дясната ми ръка обаче сработи първи, при това преди да успея да наглася заряда. Той е настроен за борба с магове от Първо Равнище. Глухарьов беше пометен от лилава ударна вълна и проснат в един стол. Изглеждаше меко казано шокиран и пребит.
- Не обичам да си служа със сила срещу хора, но ти ме предизвика – казах аз и потрих ръце, за да деактивирам окачените заклинания.
Не ми се мислеше какво може да стане, ако някое от другите сработеше със същата сила. Все пак не исках да го убивам, а в момента си личеше, че го боли.
- Какво му стори? – проплака Ирина и се хвърли към него. – Серьожа, Серьоженка, къде те боли? – той беше в полусъзнание след удара и се превиваше. Можеше да произведе само потиснати през зъби стенания. Лошо... много лошо... – Викай бърза помощ!
- Дръпни се! – заповядах аз и Ирина се подчини без въпроси.
Явно в гласа ми се беше появила оная подчиняваща нотка, на която хората са вярвали от зората на времето. Коленичих до стола на Глухарьов и сложих ръка над сърцето му.
Да, бях се престарала, но аметистът е един от най-добрите защитни амулети – един сантиметър кристал прави силово поле от над метър. Малко Различни го ползват, защото на малко Различни им хрумва да впрегнат и силата на кристалите в своя полза. Силата се мултиплицира по равнището на онзи, който носи бижуто. Обаче повечето Различни гледат с насмешка на бижутата, особено мъжете. Голяма грешка. А аз, нали съм дива, пък и обожавам дрънкулките, имам много такива амулети. За беля точно в момента носех няколко аметистови кристала. И за още по-голяма беля, повечето бяха над два-три сантиметра в диаметър. За негов късмет, беше сработил само единият от пръстените ми, при това този с по-слаб заряд. Ако беше сработил и другият, щяхме да викаме лечител. А ако се беше задействал медальонът ми, щеше вече да ни трябва свещеник. Глухарьов наистина много го болеше, та ми дожаля. Но пък от друга страна получи качествен урок.
- Сега ще те заболи за миг, все едно те пробожда нещо в сърцето и после болката ще изчезне – казах му тихо, молейки се да възприеме информацията.
Сложих ръка над сърцето му и натиснах леко. Той изстена и стисна ръката ми с лапата си. Ако не бях Различна, сигурно щеше да я счупи. Не съм лечител (не защото не мога, а защото не се занимавам често с това), но успях някак си да отменя действието на амулета. Няколко секунди по-късно той дойде на себе си и отпусна хватката около ръката ми.
- Какво... беше... това? – попита хрипливо той и ме погледна.
В погледа му още се четеше болка, но този път не можех да направя нищо. До няколко часа щеше да е съвсем добре. Така е като застанеш на пътя на защитен амулет и на Висш Различен.
- Това беше ответния удар от един мой защитен амулет – обясних делово аз. – Ти ме нападна и аз се уплаших – признах с неудоволствие. – Амулетът сработи и неутрализира натрапника – т.е. теб.
- Ще се оправи ли? Серьожа, как си? Боли ли те? – Зимина го прегърна през врата и ме погледна злобно. - Това нужно ли беше? – в гласа й се долавяше лека истерия.
- Не, не беше – отговорих аз. – Но понякога емоциите надделяват над разума. Имах план да го зашеметя леко, не да го карам да се гърчи от болка, но явно ме е уплашил повече, отколкото си мисля. Иначе, да – ще се оправи. Съжалявам – това вече беше отправено към него.
За негова чест, той махна с ръка.
- Зарежи – после подхвана жената до себе си и я дръпна в прегръдките си. – Ира, жив съм, спокойно, нищо ми няма – тя се сгуши в ръцете му и притихна.
Не си съвсем прав, друже, помислих си аз, но реших да не развалям момента. Той наистина я обичаше и сега, въпреки цялата шантава ситуация, се опитваше да я успокои. Трогателно. Ако не бяха униформите, щях да кажа, че са наистина много сладки. Какво пък, и ченгетата, някои поне, са хора. Поне от време на време.
Няколко минути мълчание. Аз се настаних на един стол и продължих да наблюдавам как Глухарьов успокоява началничката си. Потърках пръстена-виновник, вече се беше презаредил за нов удар. Доста бързо, дори за него. Може би някой се беше постарал, докато не гледам. Хесер... Хм, предвид обстоятелствата, можех спокойно да тълкувам действията на следователя като нападение над сътрудник на Патрула. Следователно моята реакция също беше напълно законна. Разминавах се с Трибунала, засега.
- Значи наистина не е номер – наруши тишината Глухарьов.
Вече не ми ръмжеше и ме гледаше по-нормално. Дори с лек страх, който по-скоро виждах в аурата му, отколкото в поведението му. Трябваше да му се признае – беше кораво копеле. Или просто не искаше да плаши жената до себе си и беше добър актьор.
- Не, не е номер – потвърдих аз.
Все пак човекът изпита на гърба си какво значи да те оцелят с концентриран енергиен заряд.
- Аз съм Различна и за известно време трябва да работя заедно с теб, тук, в районното. Разбирам, че не ми вярваш, но...
- А, не – вече вярвам – махна с ръка той. Ирина Сергеевна стана и зае мястото си зад бюрото. – Болката си беше напълно истинска. Колкото до светлината...
- Нея също я имаше, и аз я видях – потвърди началничката му, преди аз да се включа.
- След като изяснихме по трудния начин, че магията съществува... – прекъснах рязко обяснението аз.
Не ми беше приятно да ми припомнят, че съм си изпуснала нервите. Това е недопустимо за Висш Различен. Все едно да оставиш на луд ядрените ключове.
- Може ли да се върнем към естеството на съвместната ни работа? - довърших фразата и те се усетиха, че не са сами в стаята.
- Да, наистина – Ирина Сергеевна изведнъж стана делова. – Ще те представим като сътрудник на обмен от друго районно. Следовател, лейтенант? – тя погледна към Глухарьов, който кимна. – Удостоверението ще е готово утре сутрин, ще го вземеш от моя кабинет. С него трябва да отидеш да се подпишеш в отдел „Кадри“. После трябва да ти зачислят служебно оръжие.
- Аааа, не! От оръжие нямам нужда – махнах с ръка аз.
Глухарьов се изсмя.
- Абе, момиче, ти наясно ли си къде ще работиш? – попита той вече сериозно и ме изгледа още по-сериозно.
Не се засегнах от обръщението. Той беше на видима възраст около 40, така че вероятно за него наистина си бях дете.
- Не съвсем – признах си честно аз. – Не разбирам много от работата на милицията.
- Именно – натърти той. – Оръжието ти трябва. Точка.
- Ама аз дори не мога да стрелям с него! – възкликнах аз. – Това е все едно да давате на луд картечница!
Тук и двамата прихнаха. Странно чувство за хумор имат това, милиционерите. И още по-странно отношение към огнестрелното оръжие.
- Съдейки по събитията от преди малко, ти можеш да направиш и по-големи поразии без пистолет – заключи Ирина Сергеевна. – Обаче такъв е уставът. Разчитам на теб, Серьожа, да й обясниш какво да го прави – той кимна. – Това е. Надявам се, че сме се разбрали.
- Напълно – кимна мрачно Глухарьов и стана. Отиде до вратата и ме погледна със съмнение.
- Няма проблем, отключено е – казах аз, но той продължи да ме гледа със съмнение. Затова станах и отидох до него.
- След теб – рече той с онази, хищната усмивка.
А аз просто отворих вратата и му показах с ръка да излезе, а после излязох след него.
- До утре, Ирина Сергеевна! – побързах да смутолевя, защото моят колега беше запрашил в неизвестна посока.
Затичах след него. Имахме сметки за уреждане и колкото по-бързо ги уредяхме, толкова по-добре.
- Виж - дръпнах за ръкава да спре аз, – извинявай за удара. Не исках да те нараня. Поне не толкова.
Бях искрена. Не обичам да причинявам болка на околните.
- Зарежи – махна с ръка той и тогава разбрах какво е видяла Зимина в него. – Минало-свършено – потупа ме по рамото и тръгна да си ходи.
- Чакай! – викнах аз.
Той се обърна.
- Сега пък какво? – в цялата му поза се четеше „няма ли да ме оставиш намира най-накрая?!“
- Не знам какво трябва да правя - тук снижих глас, – Не съм част от системата на МВД. И никога не съм била. Представа си нямам от устави и регламенти и правилници.
- А тогава за какъв дявол са те пратили тук? – повдигна вежди той.
- Ходи ги питай сам. Утре-вдругиден трябва да те заведа и без това – троснах се аз.
Той игнорира това. Явно му идваше в повече. Почеса се по тила и отговори:
- Добре, ела утре в 8 сутринта, ще уредим нещата – той потри челото си. – Накъде си сега? Да те закарам?
- Неее, само това им трябва на нашите, да ме прибира милиционер вкъщи.
- Аз съм следовател, момиче. Не съм милиционер – рече той уж строго, ама се виждаше, че очите му се смеят.
- Все тая. Имаш пагони – изкикотих се аз, сочейки нашивките. Понякога много ми отърва да се правя на тъпа кифла. – Баща ми ще откачи, ако те види.
- Добре, добре. Само не ми закъснявай утре. И ела в униформа.
Той просто се обърна и си тръгна, оставяйки ме да се чудя откъде ще намеря проклетата униформа. Мразя униформите. Но се обзалагах, че Хесер ще се погрижи да ми намери униформа по мярка.