Различна психиатрия - седма глава (втора част)

Той седеше на парапета, само на няколко метра от моите колеги и както мислех допреди час – приятели. Прави са старите магове, един Различен не става истински Различен, докато не изживее човешкия си живот. Едва тогава може да има трезва преценка. Аз се бях доверила на тези хора, а те ме бяха предали по най-простия начин – с пистолет опрян в главата. Прозаично. Дори за хора беше прозаично.

Древният маг приличаше на чичко на средна възраст – от онези, които очакваш да крият по някоя вафла в ръкава за любимото внуче. Беше с посребрена коса и очила с тънки рамки. Иначе беше дребен и набит, малко приличаше на Семьон в това отношение. Беше ни наблюдавал през цялото време. Не се смееше и не злорадстваше. Държеше се все едно това е напълно нормално и закономерно.

Когато се приближих той стана и моментално извади нещо от вътрешния джоб на сакото си. Странно, за какво му е такова старомодно сако? Дори не се опитах да се съпротивлявам – не само, че нямаше смисъл, а и беше глупаво. Първо – можеха да пострадат хората и второ – обзалагах се, че старият маг се е подсигурил по някакъв начин. 

- Иска ти се да ги убиеш, нали Велика? – попита ме той, докато ми слагаше Котката на Шрьодингер – любопитна красива яка от котешка кожа, която блокира магическите способности. 

Бях права, наистина се беше подсигурил, при това перфектно. 

- Значи си бил Инквизитор, колега? – отговорих на въпроса с въпрос аз, докато чувах щракането на закопчалките на врата си. 

Малките ноктенца на Котката започнаха да дращят врата ми приятно, а амулетите ми престанаха да действат. Вече бяха съвсем обикновени бижута. Обръщението ми към него не беше случайно – защото аурата на Различния пред мен преливаше от светлина с малко мрак и после за секунди започваше да свети мрак с малко светлина. Същата като моята. Той се ухили и отговори:

- Това е най-лесното скривалище за такива като нас. Едно време не бяха либерални като сега. Мен ме накараха да избирам: или, или. А с теб не е така, нали?

- Не аз работя за всички едновременно. 

- Имаш късмет – въздъхна странно тъжно той. – Човек не може да изневери на природата си. Поне не задълго. Ще тръгваме ли?

Той направи знак по посока на подлеза на метрото. Кимнах и тръгнахме надолу по ескалатора. Хвърлих последен поглед на Глухарьов, Коля и момичето преди да го последвам в метрото. Те се прегръщаха. Магът проследи погледа ми и попита:

- Бъди честна с мен, наистина ли не си вбесена, от това, което ти причиниха?

Поклатих глава и отговорих без дори да го погледна:

- Всеки от нас има слабо място. Слабото място на моят колега-човек е сестра му. Тя стои дори над собствената му безопасност. Как да се сърдя на един човек, за това, че обича семейството си? 

Моят похитител също поклати глава. 

- Велика... наистина си Велика – измърмори под нос той. 

- В грешка си. Няма да стана Велика в близките няколко столетия – побързах да го поправя аз.

Тълпата ни заобикаляше от всякъде – наближаваше пиковия час. Всъщност, в московското метро почти всеки час е пиков. Магът ме погледна – очите му бяха ледено сини - и отговори. 

- Оооо, ще станеш! Само една Велика е в състояние да прости на онези, които са я предали – обясни той и ме погледна сериозно.

- Не съм им простила – възразих аз и кимнах нагоре, където би трябвало още да стоят хората, които само допреди няколко минути наричах приятели. – Но мога да ги разбера. Донякъде. 

Загледах се в лицата на хората, които напълно несъзнателно ни заобикаляха. Движехме се в Сумрака, за да не се набиваме на очи. Предполагах обаче, че магът има и други съображения – като например избягването на точно насочени куршуми. 

- Защо отвлече сестра му? – попитах аз похитителя си. – Можеше да се обърнеш директно към мен. Защо ти бяха нужни тези фокуси? 

Древният маг не отговори веднага. Едва когато стигнахме перона на станция ВДНХ, той се опря на една от арките и ме изгледа все едно съм недосетлива ученичка. 

- Защото много обичам да показвам на такива като него, че светът не е само черно-бял и че с достатъчен стимул всеки може да бъде накаран да направи всичко. Само трябва да се намери точният стимул. Сама го каза – всеки има слабо място.

Облегнах се на арката до него и го изгледах. Да, типичен Тъмен в момента – да кара другите да вършат зло и да се радва, че им е показал колко са жалки. Но аурата му казваше друго – той беше Универсален маг, също като мен. 

- Твоят приятел те предаде, нали така? – попита той отново. 

- Е, и? – изръмжах аз. – Него не можеш да го стреснеш с подобни неща. Глухарьов е целият изтъкан от различни нюанси на сивото. Не мисля, че някога изобщо е вярвал в черното и бялото. 

- Може и така да е – не тръгна да спори той, - но фактът си е факт. Той те предаде. 

- Не можем да променим фактите – съгласих се аз. – Въпросът е защо трябваше да ме предаде. 

Магът не отговори веднага, защото трябваше да ме завлече в един вагон. Не можах да разбера дори в коя точно посока се движим, Котката на Шрьодингер ограничава способностите неимоверно. Можех да стоя в Сумрака достатъчно дълго, но не можех да изляза без чужда помощ. 

Той ме настани на една седалка в ъгъла и се наведе над мен. Докато влизахме в мотрисата ме беше извлякъл от Сумрака, без дори да усетя. Висш маг, без съмнение. 

- Защото ти си онази, която може да ми помогне – промърмори той. – Защото само ти можеш да ми помогнеш да си разчистя сметките с Валтер – магът не дочака да попитам и продължи: - Защото той ми отне всичко, което някога съм искал. 

Това започваше да звучи като евтин филм – основният злодей иска да отмъсти на добрите, защото са му съсипали живота. Класика. 

- Заради Трибунала ли? – зададох очевидния въпрос аз. 

Магът поклати глава. 

- Нищо подобно – той започна тихичко да се смее. – той просто уби жената, която обичах. 

Зяпнах. Cherchez la femme. Винаги ставаше така. 

- И защо съм ти аз? – все пак не се сдържах да го попитам сред тракането на мотрисата. 

- Защото само Велика Универсална може да носи Колана на Ищар. 

- Какъв е тоя колан и защо е толкова важен?!

- Не тук и не сега – измърмори той и ме дръпна да ставаме. – Тук слизаш.

- Може би имаш предвид, че ние слизаме? – попитах го невярващо аз. 

- Не, тук слизаш ти – отвърна той и ме побутна по посока на вратите. – Ела довечера, в десет часа на кулата в Останкино и ще чуеш всичко. 

Мотрисата забави ход и вратите бавно започнаха да се отварят. Той едва дочака метрото да спре и ме блъсна навън. 

- Ела сама – това беше последното нещо, което чух преди да изчезне. 

Оказах се сама на перона. Без похитител. Посегнах към врата си и не напипах нищо. Котката на Шрьодингер беше изчезнала яко дим. Огледах се – тази станция нищо не ми говореше. Жълти лъскави плочки и надпис „Ясенево“. Къде беше това, по дяволите? И как бяхме успели да прекосим града на диагонал без да забележа?

Може би бях идвала и друг път тук, но никога не ме е бивало да помня имена. Сега обаче знаех, че трябва да изляза от тук. Иначе можех да взема метрото в обратна посока и всичко би било много лесно, но нещо ми подсказваше, че това не е добра идея. Затова се насочих към най-близкия ескалатор и набрах номера на Валерий. Той вдигна веднага.

- Дължиш ми обяснение – просъсках аз в телефона. 

- След час на адреса, който ще ти дам – отговори той и затвори. 

След няма и минута получих адреса – като есемес. Любопитно, как древните магове се учеха да работят с техниката? Нямаше значение. Сега важното беше да изляза от тук и да стигна до въпросния адрес. Заизкачвах се по ескалатора, като прескачах по няколко стъпала наведнъж за по-бързо и се замислих за събитията от преди няколко минути.

Какво целеше този древен издирван маг? Странното беше, че той беше предприел целия този лупинг с отвличането на Марина, сестрата на Глухарьов, само и само да ме накара да дойда. А когато дойдох просто ме пусна. Защо? Вероятно е сигурен, че ще дойда на кулата в Останкино. Любопитно защо си мисли, че ще го направя. И защо смяташе, че ще дойда сама. 

Извън метростанцията пейзажът беше почти лунен. Покрайнините на Москва – мразя ги такива места. Строящи се сгради и кранове, изкопи и почти завършени блокове. Тук имаше повече кавказци и жители на републиките, отколкото нормални хора. Не че имах нещо против кавказците. Просто в момента трябваше да си намеря превоз и идеята да ям чурек в някоя барака на строители хич не ме блазнеше. По булеварда се виждаха коли, но далеч нямаше задръстване. 

Тръгнах покрай пътя с надеждата да намеря автобусна спирка, когато чух клаксон. До мен спря някаква лъскава черна кола и от нея слезе не друг, а Олег.

- Хей, какво правиш тук? – попита той, като ме огледа притеснено.

И как не – бяхме се видели предишната вечер, когато получихме известието, че сестрата на Глухарьов е изчезнала. Това място беше твърде далеч от районното. 

- Добре ли си? – попита той и се приближи. 

Махнах с ръка.

- Нищо ми няма. Ще се върна след малко в отдела, ти върви!

Лъжех най-безочливо, но след случките от последните часове, още едно ченге ми беше твърде много. Той обаче не клъвна.

- Никъде няма да ходя без теб. Може ли такова нещо? Аз да си тръгна с колата, а ти да се мъкнеш по автобусите?! В никакъв случай, качвай се! 

- Виж, имам малко работа преди да дойда в отдела – започнах да го усуквам пред него аз. – Така че върви – и му махнах с ръка да си ходи. 

- Предпочитам да остана и да ти помогна – не се отказа той и се подпря на колата си. – Няма да ти преча, просто ще бъда безмълвен шофьор. 

Не отговорих веднага. От една страна не бих възразила да ме закара до адреса, но от друга беше много лоша идея да го намесвам в играта. Та той беше просто човек! Олег скръсти ръце на гърдите си и се обади:

- Е, принцесо, ще приемете ли вашият скромен слуга да Ви откара с каляската? – и той кимна с глава към колата си. 

Засмях се – цялата ситуация беше толкова странна и комична, че не знаех дали да се смея, или да подозирам, че похитителят ми има пръст в това. Все пак, какво правеше Олег на такова място?! Повечето от сътрудниците в районното живееха в района. Защото иначе беше абсурдно да се размотават някъде на другия край на Москва. Но знае ли човек... 

В крайна сметка реших да използвам така любезно предложената помощ, макар че, след Глухарьов и Тарасов, бях леко ядосана на всички ченгета. Олег подкара колата по посока центъра и започна:

- Сестрата на Серьожа се е намерила към обяд днес, знаеше ли? – той звучеше истински зарадван, че проблемът се е разминал, така че не си направих труда да му проверя аурата. – Онзи я пуснал сам, представяш ли си? 

- Да, разбрах – сухо отвърнах аз и се загледах през прозореца. 

Явно Олег не знаеше всички подробности за мен или за работата ми при размяната на пленници. Предпочитах да не му давам повече детайли, защото рискувах да се забъркам в нещо още по-страшно. Той ми хвърли един поглед и попита:

- Сигурна ли си, че си добре? 

Погледнах го през Сумрака. Да, той наистина беше загрижен за мен, странно защо. 

- Напълно, карай към адреса. 

Той не каза нищо повече, а безмълвно ме закара до адреса и ме остави там. Мястото се оказа бирария. Благодарих на Олег, който странно защо сега беше станал тъжен, и влязох вътре. Време беше да прекратим този фарс.

Различна психиатрия - седма глава (първа част)

- Къде си? – попита напрегнато Глухарьов.

- На лекции съм – прошепнах аз наведена над банката.

Лекцията действително беше скучна, но от време на време трябваше да присъствам, защото иначе нямаше как да заверя семестъра. Иначе изобщо не ме интересуваха алгоритмите на компютърните програми за превод. Забелязах как преподавателят започва да се оглежда в моята посока и тъкмо се канех да затворя, когато Глухарьов изръмжа в слушалката:

- Идвай веднага в отдела – и затвори преди да мога да отговоря нещо смислено.

Затова нямах друг избор освен да си тръгна от лекцията предсрочно, сподиряна от завистливите погледи на състудентите си и злобния поглед на професора. Щеше да ми го изкара през носа на изпита. Закрачих из празните през време на лекции коридори и се замислих.

От една страна разбирах Глухарьов беше невероятно изнервен, защото сестра му я нямаше от около денонощие. Нито връзките му с подземния свят, нито заплахите, нито подкупите, нищо не даде резултат. Което беше още по-лошо – връзките на Карпов, Антошин и Зимина също не бяха дали абсолютно никакъв резултат. Когато става дума за изчезнали близки, ченгетата забравят всякакви вражди и действат като един. Защото не се знае дали някой от тях няма да е на мястото на побъркалия се от ужас роднина следващия път. 

Аз се бях обърнала към Патрулите, но момичето все едно беше потънало в дън земя. Колкото повече време минаваше, толкова повече Глухарьов побесняваше. На мен, на целия свят, на себе си. Безсилието го смазваше.

При това не само него – оказа се, че момичето е съпруга на Николай Тарасов, младият колега-следовател. Той, с присъщия си младежки оптимизъм, се беше опитал да задейства „законовите лостове за издирване на изчезнал човек“, както сам се беше изразил. Естествено, беше ударил на камък, защото не бяха изтекли заветните 24 часа. А истината беше, че именно през тези 24 часа има най-голям шанс човекът да бъде намерен, това дори и аз го знаех.

Цялата тази ситуация изнервяше всички до краен предел, а аз имах някакво много лошо подозрение, че отвличането на момичето по някакъв начин е свързано с бившия маг от Аненербе.

Когато отидох в отдела, направо се насочих към кабинета на Глухарьов. Отворих вратата без да почукам. Той не беше сам – на перваза на прозореца се беше облегнал Коля Тарасов. И двамата бяха меко казано мрачни.

- Какво стана? – попитах аз докато затварях вратата. – Намерихте ли я?

Глухарьов ме погледна злобно и вместо отговор размаха някакъв пощенски плик. От най-обикновените.

- Чети! – заповяда той докато ми го подаваше.

Отворих плика и вътре намерих лист хартия със залепени най-различни изрязани букви от вестници, точно както похитителите правят по филмите. Текстът гласеше горе-долу следното:

„АКО искАШ да видиш ОТНОВО сестра СИ, доведи Ми Я на станция ВДНХ след 10 минути“

Прочетох съобщението няколко пъти и погледнах Глухарьов въпросително. Той през цялото време ме беше гледал втренчено. 

- Погледни отзад на бележката. Какво виждаш? – попита ме Глухарьов напрегнато. – Можем ли да го открием по това, има ли следи? Магически, каквито и да е?

Реших да го послушам и онова, което видях ме шокира – буквите бяха залепени на гърба на табелката „Различен Следовател“, която лично бях закачила в Сумрака. Отидох до вратата, погледнах отново и не я намерих. Значи наистина беше тя! Но как беше успял да се промъкне и да вземе бележката без да го видим? Вчера пиле не можеше да прехвръкне – бях се погрижила за това. А бях напълно сигурна, че когато се обяснявахме със Сорокин и Семньоновна бележката си беше на вратата. Кучи син! 

Погледнах самата бележка през Сумрака, но нямаше нищо. Поклатих глава. Единствените следи, които можех все още да видя, бяха две изтрити сълзи. Вероятно на момичето. За съжаление обаче, нямаше и грам магическа намеса.

- Вероятно я е накарал сама да залепи бележката. Изродът му с изрод – измърморих аз под нос.

Глухарьов счупи химикалката, която държеше в юмрука си. Ясно, беше бесен. Разбирах го напълно – бяхме прекарали една почти безсънна нощ.

- И също така е свил бележката от вратата – додадох аз и я обърнах наобратно, за да могат да видят гърба на бележката. 

Коля Тарасов удари с юмрук по черчевето на прозореца в безмълвен гняв. Очите му бяха червени като на закоравял алкохолик. И двамата с Глухарьов изглеждаха меко казано изтощени. 

- Мръсна гад! Аз ще го застрелям, аз ще... – изръмжа Глухарьов.

- И да се опиташ, Серьожа, той няма да умре – обясних аз. – Затова дай да измислим друг план за действие. 

Двамата милиционери мълчаха и ме гледаха мрачно, затова отново прочетох бележката. Понякога отговорите се крият в гатанката. Станцията на ВДНХ... Там е гъчкано с хора по цял ден, значи не иска да бъде забелязан лесно. Макар че, един Различен може да остане незабелязан по всяко време, трябва само да влезе в Сумрака. Значи имаше някаква друга цел. Любопитно каква? Очевидно му трябваше Глухарьов по някаква причина – иначе защо ще отвлича сестра му? Поне беше сигурно, че е Различен. Човек не би могъл да вземе табелката от Сумрака.

- Нищо не разбирам. Какво иска да каже похитителят с това? Кого трябва да доведеш и на кого? – започнах да разсъждавам на глас.

- Повече от ясно е – намеси се Коля Тарасов и ме погледна злобно – че става въпрос за теб.

Опулих се. Как така за мен?! Какво общо мога да имам аз с цялата тая работа?

- Казах на Коля всичко което знаем до момента за оня психопат – мрачно обясни Глухарьов и посегна към сейфа си. – Казах му и за теб – допълни той без да се обръща.

Извади от там служебното оръжие, надяна го, после взе нерегистрираното оръжие и провери пълнителя. Той беше пълен с патрони и Глухарьов го огледа с вида, с който жокей гледа своя кон-бегач.

- Серьожа, пропускам ли нещо? – направих крачка към вратата аз.

Сергей не ми отговори, просто бавно и методично прибра пълнителя обратно в пистолета и свали предпазителя.

Това нямаше да свърши добре, усещах го. Пробвах да сканирам аурата му през Сумрака, но ударих на камък. Вероятно някой от амулетите беше сработил. 

- Какво си мислиш, че правиш? – попитах аз.

Много ми се искаше гласът ми да звучи заплашително макар че звучах по-скоро паникьосано. Какво да се прави, не попадах често в подобни ситуации. Предпочитах изобщо да не попадам в такива, но животът не винаги се развива така, както на нас ни се иска. Глухарьов заобиколи бюрото си и с отработено движение опря пистолета в челото ми. 

- Изпълнявам исканията на похитителя – процеди той.

В погледа му имаше нещо напълно безумно. Предвид ситуацията го разбирах донякъде, но да направи нещо такова... Нямаше да го позволя току-така. Опитах въздействие, но заклинанието се удари в стена. Сфера на Отрицание. Проклет да е Завулон за това! Нали амулетите той ги беше издавал!

- Тя е моя сестра – каза Глухарьов с твърд глас. – За нея съм готов на всичко.

- Няма спор – съгласих се аз. – Но не може ли първо да известим Патрулите за срещата, че да го заловят?

Преди Глухарьов да ми отговори, дочух изщракване от друг предпазител на пистолет. Коля Тарасов опря своето оръжие в слепоочието ми. 

- Няма да позволя моето момиче да стане жертва на вашите интриги! – той говореше тихо, но дивият бяс граничещ с лудост прозираше под фразата. 

Беше повече от ясно кои са тези „вие“ – изконната човешка омраза към Различните си беше казала думата. 

Понечих да се дръпна, но Глухарьов ме сграбчи за рамото. Сега бях хваната в желязната му хватка и нямаше мърдане. 

- Куршум в главата, помниш ли? Така умирате вие – процеди той. – Не ме карай да го правя! 

- Ти тръгваш с нас! – додаде с гробовен глас Тарасов. 

Не, човеко, ние не умираме така – ние отиваме в Сумрака. Това беше първата ми и абсолютно алогична мисъл. 

Трудно може да се опише какво изпитах в онзи момент, какво друго освен острото усещане за предателство. Гривната на ръката ми се беше загряла, затова поставих ръка върху нея и я деактивирах. После мълчаливо тръгнах с двамата мъже – брата и любимия на момичето – към мястото, където би трябвало да се крие нашият психопат.

Излязохме от отдела в пълно мълчание – другите дори не обръщаха внимание на извадените оръжия на двамата следователи. Те мълчаха, защото бяха напрегнати. Аз мълчах, защото не можех да повярвам какво се случва. Като в евтин филм, където главният герой е предаден от най-добрия си приятел... С тази разлика, че с колегите от отдела не бяхме приятели. Вече не.

Колата караше Глухарьов. Превключваше скоростите с видим яд и псуваше всеки друг участник в движението. Аз седях на мястото до шофьора и се чудех какво точно се случва с мен. Тарасов седеше зад гърба ми и държеше пистолета насочен към тила ми – странни хора са това, ченгетата. Нали се бях съгласила на това? Вярно, под дулото на пистолет, на два, ако трябва да съм точна, но все пак се бях съгласила. Ако исках, можех да пратя поне единия вън от строя и да се скрия в Сумрака, но не го направих. Защо правеха това, тогава?

Любовта можех да разбера – както тази на Глухарьов, така и тази на Тарасов. Да знаеш, че любимият човек е в ръцете на някакъв психопат – дори само това можеше да те накара до лудост. Но все пак, те бяха ченгета! Би трябвало да знаят по-добре от мен, че с похитители не се преговаря по този начин – а ако сестра му изобщо не е там?! Тогава какво ще стане? 

Седях в колата и се чудех кое е по-лошо – че ме принуди да направя нещо такова под дулото на пистолет, или че ме предаваше в ръцете на врага. Бях му казала, че онзи вероятно ще се опита да ме намери и предполагах, че само може да си направи изводите за какво му трябвам. Чувствах се предадена и измамена – а за Различен, който е свикнал да проверява мотивите на хората през Сумрака по няколко пъти на ден, това си бяха нови и много неприятни чувства. 

Чувствах се като пълна глупачка. Че съм им се доверила, че изобщо работя с тях. 

- Правите грешка – обадих се аз на няколко пресечки от ВДНХ. – Тя може изобщо да не е с него! 

- Маринка е моя сестра – отговори безизразно Глухарьов, докато даваше мигач. – Ще направя всичко възможно, за да я защитя – тук той ме стрелна с изпепеляващ поглед – дори и да се наложи да мина през трупа ти, за да я спася.

Нямаше какво да отговоря на това, затова през останалата част от пътя просто си мълчах. Сигурна бях в думите му. Една част от мен – Светлата част – му съчувстваше. Все пак става дума за сестра му, а нима има нещо по-страшно за едно ченге от това някой от най-близките му да стане жертва на престъпление? Те са виждали какво ли не и в това отношение и страховете им са много по-големи. Разбирах това. Но не разбирах защо не ми каза в прав текст какво смята да прави. Защото нямаше да откажа, вероятно дори сама щях да предложа да направим размяната – след като информираме поне Хесер и Завулон за операцията. А така се чувствах като заложник, макар че не бяха ограничили магическите ми способности. Още по-зле даже – чувствах се като чувал с картофи, който ще премине от една ръка в друга насред пазара. А това никак не ми харесваше.

Глухарьов паркира малко преди метростанцията на ВДНХ и Тарасов ме издърпа от колата. Щях и сама да изляза, но младият следовател явно искаше да си го изкара на мен и затова влаченето му се отразяваше добре. Не реагирах на провокацията и деактивирах всички амулети, които можеха да сработят. Нямаше смисъл да обезвреждам младия мъж. Глухарьов би ми го върнал тъпкано. Огледах се наоколо и погледнах своите двама похитители. Нямаше съмнение, че са ме взели за заложница. Те и двамата мълчаха и се мръщеха. 

Наближаваше обяд и около станцията се бяха насъбрали много хора – богати и бедни, млади и стари. На едно място еднакво често се срещаха бабешките забрадки и ефектните прически. Беше относително топло и приятно, въпреки облачното време. 

Застанахме на входа на метростанцията – дори се усещаше вятъра, духащ от подлеза. Белите плочки блестяха ослепително на слънчевите лъчи. Тарасов продължи да ме заплашва с оръжието, този път в гърба и една част от мен се зачуди дали да не вляза в Сумрака и да изчезна – те не можеха да ме проследят. По никакъв начин. Но ако онзи наистина държеше сестра му? Тогава можеше и да я убие. Не, щях да остана с тях и да завърша размяната. Без значение как точно щеше да се отрази това на бъдещите ми отношения с Глухарьов. 

- Къде е тоя изрод? – попита ме Глухарьов обвинително, все едно аз работех с него.

- Ще го застрелям, само да ми падне! – изръмжа Тарасов зад гърба ми. 

- Не ставай смешен, Коля! – обадих се аз. – Пистолетът ти ще блокира на мига. Не можеш да убиеш Различен с пищов. 

Тарасов ме погледна така, че за малко да си помисля, че ей сега ще ме застреля. 

- А ако го гръмна в главата? – попита той. Изтръпнах, защото си представих как постъпва така и с мен. – Вие, изроди такива, сте виновни за всичко! За всичко. 

Поклатих глава – ах, ако можехте поне веднъж да видите Различната история. Може би тогава нямаше да обвинявате магията за всичко. Може би Тъмните са прави донякъде – хората не винаги заслужават закрила...

Глухарьов се обади отново:

- Къде е тая гад? 

- Вероятно се крие в Сумрака – отвърнах аз тихо. – Или още не е дошъл. 

Преди да довърша фразата си, се чу див женски писък:

- Серьожа, Коля! 

Хората около подлеза метростанцията не реагираха – типичния белег за жителите на големия град – ако ще някой да го заколят пред теб, ти ще си кротуваш и ще се правиш, че нищо не виждаш... Двамата мъже се озърнаха и секунди по-късно от подлеза на метрото се зададе тичешком сестрата на Глухарьов, цялата обляна в сълзи, но видимо невредима. Когато я видяха, те забравиха за мен и се втурнаха да я посрещнат. Глухарьов изпревари Коля и едва не задуши сестра си в мечешка прегръдка като не спираше да я пита полугласно дали е добре. Тя се разрида на рамото му – нормално, след подобно количество преживян стрес. 

Коля прегърна и двамата и няколко минути останаха така. Имах достатъчно време да избягам, но не го направих. За да бъде толкова смел да пусне похитената така лесно, значи имаше откъде да вижда какво се случва. 

- А сега какво? – промърморих аз под нос. 

- Той каза да ти предам нещо – обади се Марина с треперещ глас от мечешката прегръдка на брат си. – Аз не го разбирам, но ме накара да го запомня на изуст. Каза ми „ела при мен в сумрака“. 

Чак тогава се сетиха, че аз още съм наоколо. Лицето на Глухарьов изобразяваше няколко емоции едновременно – омраза към себе си, за това, което ме беше принудил да направя, радост, че сестра му е жива и здрава, желание да разкъса похитителя, страх какво ще се случи. Той присви очи и се опита да каже нещо, но вдигнах ръка:

- Ти направи достатъчно, човеко! – говорех преднамерено жестоко и ми беше напълно ясно. Глухарьов ме погледна умолително. – Пази онези, които са ти скъпи! 

После, без да ги чакам да ми се извиняват, влязох в Сумрака и изчезнах от техния свят. 

Различните не са хора и никога няма да бъдат, колкото и да им се иска. Хората не могат да разберат Различните, колкото и да се опитват. 

Различна психиатрия - шеста глава

В дома на Надежда Семьоновна цареше атмосфера близка до тази на погребение. Всички се бяхме събрали в хола. Аня тихо хлипаше под ледения поглед на баща си, Николай беше седнал на ръба на един стол с поглед вперен в нищото. Погледнах четири пъти през Сумрака, за да се уверя, че само е заключил способностите си, а не се е отказал напълно от тях. Приличаше на Различен, чиято аура е била изтрита – толкова мъка струеше от него. Единственото хубаво беше, че най-накрая беше разбрал. Макар и късно, макар и трагично – беше разбрал. Надежда Семьоновна седеше на дивана и беше обхванала главата си с ръце. Не беше лесно, абсолютно бях съгласна с нея. Глухарьов седеше на облегалката на дивана и гледаше мрачно към двамата млади. Антошин се беше облегнал на стената и видимо се чувстваше неловко в тази обстановка. Честно казано, на мен също не ми беше много приятно да съм тук, но се налагаше.

- Какво ще правим сега? – плачливо попита уплашената майка. 

- Вие и Сорокин – нищо няма да правите – обадих се аз като старша по ранг. – Оставете децата да преживеят онова, което им се случва. 

Глухарьов и Антошин ме погледнаха учудено – разбирах ги, дори и аз леко се учудих от собствените си думи. От друга страна обаче, не можехме да разпънем на кръст децата за това, че са харесали себеподобен връстник. Вярно, от противоположната боя, но никой не е съвършен. 

- Ами ако те продължат да се виждат? – попита Сорокин и изгледа кръвнишки Николай. 

- Те със сигурност ще продължат да се виждат – отговорих аз. – В училище – додадох преди да се е вдигнала врява до Бога. – Те разбраха какво са направили и няма да повторят грешката си, нали?

Двете деца схванаха намека и потвърдиха. Николай твърдо и безизразно, Аня – през плач. (

- След като изяснихме това недоразумение – продължих аз, наблягайки на „недоразумение“, - е време да пристъпя към официалната част.

Всички в стаята ме погледнаха така, все едно съм умопобъркана. Децата ме гледаха с омраза, родителите – с презрение. Колегите от отдела – с недоумение. Разбирах и това, донякъде, но не можех да губя повече време. Николай трябваше да се запознае с условията на домашния си арест и моите отговорности спрямо него. 

Извадих документа от Инквизицията, онзи, който удостоверяваше, че съм надзорник на Николай, и го подадох на сащисаната майка. 

- По нареждане на Пражкото бюро на Инквизицията – започнах официално аз, - ми е поверена отговорността да бъда надзорник на сина Ви, Николай, Висш Тъмен маг, до Трибунала. Моля да се запознаете с условията на домашния арест и да се подпишете като негов законен настойник в края на документа.

- А за днес... – започна Николай и ме погледна уплашено. 

- Днешният случай ще остане само между нас – казах аз. – Ще поема отговорността за това върху себе си. Нито ти, нито Аня имате нужда от повече неприятности. 

Глухарьов додаде:

- Не се притеснявайте за жалбата, ще я потулим в архива. Няма да има никаква следа за това изчезване. 

- Инквизицията следи жилището – мрачно се обади Николай.

Откакто бях споменала, че няма да отразяваме това недоразумение в архива, момчето видимо се беше оживило. 

- А ти как точно излезе от тук тогава? – попитах аз. – Как го направи?

Момчето се размърда на мястото си, май беше направил някаква беля.

- Намерих едно от проследяващите им устройства и го омагьосах да предава един и същ сигнал към другите – започна той като очакваше във всеки момент някой да го удари. – После го накарах да запише как играя на компютъра.

Да му се не види и малкия хакер! Как се е сетил за подобно нещо?! Дори не знаех, че е възможно да се направи нещо подобно, а ето на! Той не само че се беше сетил, но и беше направил нещо по въпроса. Ужас... Една част от мен му се възхищаваше за бдителността, но друга искаше да го пребие. 

- В момента това ли предава? – попитах аз много строго. 

Той кимна.

- Ще предават това, до довечера. Не съм искал да бягам с Аня, първоначално идеята беше просто да се срещнем. После тя видя преследвачите на баща си и нямахме избор. После всичко се обърка...

Двамата Различни – младият Тъмен маг и възрастният Светъл – си размениха злобни погледи. 

- Колко пъти досега си се измъквал така? – попитах още по-строго аз. 

- Пет-шест – отговори той и скри глава между раменете си. 

Вече не се сдържах и го пернах по главата.

- Ти тъп ли си? Знаеш ли какво щеше стане, ако някой беше открил, че липсваш? – момчето се сви още повече, но аз отново го пернах. - Ти отиваш в тъмницата на Европейското бюро, аз отивам за административно наказание, а и твоята Аня може да пострада.

Видях как Глухарьов ми прави знак да млъкна, но много ми се искаше да го пребия. Това да не е като да бягаш от училище!? 

Сорокин обаче ме изпревари и нападна момчето от другата страна.

- Глупак такъв – просъска той и заби юмрук в челюстта на момчето. 

Николай се олюля, но не реагира, а Антошин улови ръката на побеснелия баща.

- Достатъчно, Дима! Та той е дете! – настойчиво каза приятелят на Глухарьов и успя да удържи бившия си колега. – Да вървим да пийнем! Хайде!

Глухарьов стана и двамата с общи усилия го извлякоха в кухнята. Въздъхнах. Май все пак е имало смисъл да ги взема и двамата със себе си. Аз нямаше да мога да се оправя без магическа намеса. 

Седнах на дивана до майката на момчето и продължих:

- Не мога да кажа, че не си го заслужи. Обаче не мога да отрека, че бащата на Аня попрекали.

Махнах с ръка и заличих следите от удара. Това ми беше позволено, а и нямаше да е много умно да се виждат подобни синини, когато хакнатия магически „бръмбар“ престане да предава фалшив сигнал. Николай потърка бузата си и ме погледна учудено.

- Не го правя заради теб – отговорих аз на немия му въпрос, - просто няма как да се обясни откъде е дошла тая аркада, когато бръмбарите ти престанат да предават. А те ще престанат да предават, нали така? – попитах и го изгледах строго.

Николай кимна. 

- Какво ще стане с нас? – попита той и хвана ръката на момичето.

Надежда Семьоновна ахна, но й направих знак да мълчи.

- Засега – нищо. Ще се опитам да ви държа далеч от интригите на Патрулите, но само ако ми обещаете повече да не правите глупости. Обещавате ли?

И двамата кимнаха. 

- Ще можем ли да се виждаме? – попита Аня и подсмръкна. 

- Опасявам се, че не – поклатих глава аз. – Поне не до Трибунала, а не съм сигурна кога ще се състои той. 

- А да си чатим? – попита с надежда Николай и очите му светнаха.

Хубав въпрос, посмислих си аз и извадих документа от Инквизицията. 

„да следи за спазването на Договора, да пресича всички опити за извършване на непозволени действия, да възпрепятства контакта на задържания с други Различни освен майка му...“

Никъде не пишеше, че не може да си пишат. Понякога е хубаво, че Инквизицията е толкова назадничава. Ако забележеха непозволения контакт, можех невинно да обясня, че не е изрично забранено в документа, който са ми дали. Това вероятно щеше да доведе до още няколко поправки и допълнения към Договора, но какво от това?

- Ще можете – казах след малко. – Но никакви видеоразговори, защото тях не мога да ги потуля, ясно ли е? – те кимнаха сериозно. – Значи се разбираме така: оставате си по къщите, държите се добре с вашите, не правите глупости и чакате Трибунала. Аня – обърнах се към момичето, - може да те викнат като свидетел, но не съм сигурна дали ще се наложи. А ти, Николай, оставаш тук, не излизаш освен за училище и не нарушаваш Договора по НИКАКЪВ начин, ясна ли съм?

- Напълно! Обещавам! – той се наведе към мен. – Може ли да поговоря с Аня насаме? Сещате се за какво...

Всъщност изобщо не се сещах, но предполагах за какво става дума. Затова направих знак на Надежда да ме последва. 

- Да оставим младите сами за малко – казах аз с нетърпящ възражение тон.

Притеснената майка нямаше друг избор, освен да ме последва. Отидохме в кухнята, където тримата мъже вече преполовяваха някаква бутилка евтин коняк.

- Сега е време да се разбера с вас двамата – започнах аз със строг глас. 

Двамата родители ме гледаха доста мрачно, но не възразиха. Все пак разликата в ранга си беше фрапантна. 

- Няма да тормозите децата си – започнах аз. – Няма да им пречите да си пишат. Те разбраха какво става и няма да правят повече бели. Този случай не бива да се разчува, ще имам грижата, но и вие не бива да пренавивате пружината. Сега всяко дете ще се прибере вкъщи. няма нужда да водите дълги разговори от типа „няма да ти позволя да се виждаш с него или нея“, вече говорихме и за това. Просто оставете децата да преживеят това, заедно. Те са още много млади, животът е пред тях, има време да го преодолеят. Но това ще стане само и единствено ако вие престанете да им пречите.

Двамата родители престанаха да ме гледат враждебно. 

- Не мога да харесвам сина Ви – обърна се Сорокин към майката на Николай, - но мога поне да се опитам да не преча на дъщеря си. Никога не бих позволил да й се случи нещо – обърна се той към мен и ме погледна строго, - но не искам да страда. Въпреки това, няма да спра да твърдя, че не одобрявам тази връзка.

- Никой не оспорва това, Дима – обади се Антошин, - обаче я си признай, дали бащата на твоята съпруга те е харесвал особено? Доколкото си спомням, не. Никой никога няма да е достоен за твоята малка принцеса. Просто не й пречи – видя се, че става по-лошо – довърши той и го потупа по рамото.

Нещо в този жест ми подсказа, че те двамата с Глухарьов бяха постигнали нещо, което аз не можех – бяха се разбрали по мъжки. С много алкохол, философски умозаключения и други подобни, но се бяха разбрали. Тъкмо се канех да кажа още нещо, когато Аня и Николай застанаха на вратата на кухнята, хванати за ръце. 

- Да вървим, татко – каза момичето, прегърна момчето, което обичаше и хвана баща си под ръка.

Сорокин беше толкова сащисан, че не можа да каже и дума. Дъщеря му го повлече към изхода и на вратата каза:

- Извинявайте, че с Коля ви създадохме толкова проблеми. Обещаваме, че няма да се повтори! Извинявай, чичо Деня!

- Няма проблем Анушка! – отвърна той с усмивка. – И умната, ей! – подвикна той на вече затварящата се врата.

- Така... – започна замислено Глухарьов и си погледна часовника. – Време е да се връщаме в отдела. Децата се намериха, въпросът е решен, нямаме повече работа тук. 

- Така е, Серьога, да вървим – съгласи се приятелят му и двамата тръгнаха да се обличат. 

Аз изостанах малко и реших да проведа последен разговор с момчето. 

- Нали се разбрахме с теб? – попитах го тихо аз.

- Напълно. Обещавам, че няма да създавам повече проблеми – за пръв път откакто се бяхме върнали в дома му, ме погледна в очите.

Беше наистина съкрушен, но не лъжеше. 

- Добре, щом като е така, дезактивирай бръмбарите след като излезем. 

- Непременно – намигна ми той. 

- И да не си посмял да правиш нещо подобно втори път – подхвърлих през рамо аз, докато си навличах връхната дреха. 

Той се изкикоти като малко момченце, но после кимна сериозно. 

- Е, Глухар, май събрахме двамата влюбени, а? – шеговито попита Антошин, докато слизахме надолу по стълбите.

- Не знам къде го видя това – отговори мрачно приятелят му. – Аз разбрах точно обратното – че трябва да се разделят завинаги. 

Антошин ме дръпна да спра.

- Вярно ли е?

- И да, и не – отговорих аз. – Има начин да са заедно, но не съм сигурна, че момчето може да осъществи подобна трансформация. Времето ще покаже. В крайна сметка, те са още много млади. Да се връщаме вече.  

Глухарьов кимна и не след дълго вече минавахме през пропуска на отдела. 

Кабинетът ни беше отключен, а вътре ни чакаше Коля Тарасов. Блед като смъртник и треперещ от ужас. 

- Серьога! – хвърли се към него той. – Маринка я няма! – той раздруса Глухарьов. – Няма я! Разбираш ли? Няма я!

Глухарьов удържа младия си колега със сила и го раздруса силно.

- Как така я няма?! – надвика го той. – Обясни отново всичко ясно. 

Коля Тарасов започна да крачи напред-назад из кабинета като в транс и заразказва:

- Върнах се у дома по-рано, исках да я изненадам. Нали напоследък все ми опяваше, че се връщам след като заспи или изобщо не се връщам у дома – той потри очите си с ръка. – Та, върнах се и намерих вратата широко отворена. Цялата къща беше в безпорядък, все едно се е борила с всички сили. 

Глухарьов удари с юмрук по вратата, до която стоеше. Всички подскочихме. 

- Нещо друго откри ли? – попита той с пресипнал глас. – Кръв, гилзи? Разпита ли съседите? 

Коля Тарасов поклати глава. 

- Никой нищо не е чул. Никой нищо не знае. Според тях Маринка все още си била у дома.

- При такава борба няма как да не се е вдигнал оглушителен шум – обади се Антошин. – Спокойно, Серьога – потупа той по рамото най-добрия си приятел, - ще я намерим! Не се тревожи. 

Не го казах на глас, но технически имаше как да не се вдигне шум при подобна борба. Ако нападателят е Различен и сложи изолационен пашкул. Мамка му! Възможно ли беше да става дума именно за този изрод?! Но защо му трябваше сестрата на Глухарьов? Момичето нямаше нищо общо и нищо не знаеше за Различните. 

- От колко време я няма? – попита отново Глухарьов.

Коля Тарасов се тръшна на дивана и обхвана главата си с ръце. 

- Не знам, Серьога – проплака той. – Не знам! Днес трябваше да си е у дома, но не беше!

- Денис – обърна се делово Глухарьов към най-добрия си приятел, - помоли Карпов да дойде при мен. 

Антошин просто кимна и изхвърча от кабинета. Глухарьов се отпусна на бюрото си и се хвана за главата. 

- Аз ще го изкормя, ще... 

- Заедно ще я намерим, Глухарьов – обади се Карпов от вратата. 

Той прекоси стаята с две крачки и се здрависа с двамата следователи. 

- Казвай с какво да помогна? – попита той делово.

Началникът на оперативните не си губеше времето с празни приказки. Знаеше, че в този момент всяка минута е ценна и няма смисъл да се опитва да утешава Глухарьов. Обзалагах се, че единственото, което иска Сергей в момента, е да изтръгне сърцето на онзи, който беше дръзнал да посегне на сестра му. И беше прав, аз бих искала същото.

- Събери своите, вземи и експерти и обърнете апартамента с главата надолу. Разпитайте съседите, минувачите дори!

- Тръгвам! – кимна Карпов. – Антошин, ти идваш с мен! 

- Разбира се – кимна приятелят на Глухарьов. – Дръж се, Серьога, ще я намерим! – добави той на излизане.

През цялото това време Глухарьов все едно беше забравил за мен. Сега ме погледна с надежда, страх и мъка едновременно. Знаех, или поне можех да предположа какво се върти в главата му – че сестра му може да е сериозно пострадала, или дори мъртва.

- Наташа – започна той с пресипнал глас, - моля те, намери сестра ми!

- Ще я намерим, ако ще в дън земя да се е продънила – успокоих го аз, макар да не си вярвах много. 

Имаше нещо гнило в тая история. 

- Аз ще отида да поразпитам моите хора – допълних аз и излязох от кабинета на колегата. 

Не можех да помогна на Глухарьов, ако седя да го утешавам. Това беше работа на Зимина. Аз можех да проверя онова, което ми се въртеше в главата от момента, в който чух, че съседите не са чули нито звук. 

Изисках ключа от стаята за разпити, заключих се вътре и набрах номера на Хесер. 

- Здравей шефе – поздравих аз, - имаме огромен проблем. 

И след това чинно му разказах всичко. За Валерий и за неговия бивш колега от Аненербе, за изчезналата сестра на Глухарьов. Шефът слушаше без да ме прекъсва. Нещо обаче ми подсказваше, че всичко, което чува вече го е чул от друго място. Това никак не беше добре – ако Хесер е наредил да ме следят, това означаваше, че не ми вярва. А ако той не ми вярва, значи много скоро никой от Патрулите няма да ми сътрудничи...

- Ще проверим нашите подопечни, Наташа – каза той накрая. – Но не съм сигурен, че това е работа на Различните.

- Та той работи с нас, по дя... – запънах се аз по средата на ругатнята, защото си спомних с кого разговарям. – Хесер, наистина ли няма как да му помогнем? Вие двамата със Завулон сами му издадохте амулети! Толкова ли е трудно да намерим сестра му? За него тя е цялото му семейство!

Шефът въздъхна – уморено или тъжно, не можех да кажа точно.

- Не съм казал, че няма да помогнем, Наташа. А че не е сигурно дали ще можем. 

След това затвори преди да успея дори да се учудя. Винаги съм смятала, че Хесер може всичко. За да не може да направи нещо имаше две вероятности – Договорът го забранява, или е против принципите му. Оставаше да разберем кое от двете е в този случай.  

Магия без лиценз - осма част

Речната гара беше едно от най-пустите места в Твер, както се оказа. Красиво кръгло здание, на брега на Волга, заобиколено от също толкова глух и не особено поддържан парк по брега на реката и нейния приток, така и не му запомних името. Едно кратко търсене в интернет бързо ме накара да съжаля, че съм се съгласила толкова бързо. Мястото беше изоставено, при това от години, и на всичкото отгоре се рушеше. Да не говорим, че беше зима, така че дори и паркът едва ли беше особено населен. А аз като пълна идиотка бях приела да се срещам с човек, когото мразех именно на това място. 

Когато бях събудила Глухарьов да му обясня какво трябва да направя, ми се наложи да чуя лекцията „ти тъпа ли си, или това е със старание“, придружена от рефрена „ако не съм аз да ти пазя кожата, някой ще те пречука“, гарнирана с „по-глухо място нямаше ли?!“ и за капак „той може съвсем спокойно да те утрепе и никой никога няма да те намери“. Този път обаче изслушах конското евангелие мълчаливо. Защото Глухарьов беше прав. Дори от снимките в интернет ставаше ясно, че това място не е много добро като за сама жена по нощите. А беше и зима, на всичкото отгоре. 

Естествено, Сергей категорично отказа да ме пусне сама. Както сам се изрази, това щяло да стане „само през шибания му труп“. Първо, защото нямах идея къде отивам и второ, защото „няма да допусна това копеле наистина да се опита да те пречука“, както той сам се беше изразил, докато ринеше поредната порция сняг от предното стъкло. Така че без да слуша много-много протестите ми, че това е между мен и Алексей, моят колега просто седна зад волана и ни откара на място. Бях му благодарна, че не ме остави сама, но никога не бих си го признала. Че току-виж си повярвал и тогава какво правим?! Ще ми се качи на главата, ужас!

Оказа се, че реалността е доста по-страшна от снимките в нета. Все едно някой наистина ама наистина добър фотограф е обикалял и лекичко е пропуснал порутените сгради около самата речна гара, разбития асфалт и камарите боклук зад избитите прозорци, които дори и снежните преспи не можеха да скрият. Красивата някога кръгла сграда вече се беше превърнала в развалина. 

Сергей паркира пред гарата и огледа критично рушащото се сдание. Уличните лампи бяха доста поддържани на това място, незнайно защо, така че можеше съвсем спокойно да се разгледа дори в тъмното. Огромните колони и облата фасада сигурно са били красиви някога, но в момента дори буквите от надписа „речна гара“ над централния вход се бяха разкривили. На никого не му се излизаше от колата, при това не само заради минусовите температури. Загледах се в кухите прозорци. Тук-там дори се виждаха счупени стъкла. Хич не исках и да знам какво можеше да има вътре. Честно казано, бях благодарна, че моят колега настоя да дойде с мен. Може и да бях Различна, но все пак си бях страхлива.  

Излющената мазилка и висящите олуци не помагаха много да ми стане по-уютно. За пореден път тая вечер съжалих, че просто се съгласих с налудничавите идеи на Алексей. Двамата с моят колега седяхме в колата и чакахме. Несвойствено и за двамата, изобщо не ни се говореше. Той запали цигара, аз пък зяпах през прозореца. Не ми се гледаше дори в Сумрака. Кой знае какво можеше да има тук, но това си беше работа на местните Патрулни. Хесер ми беше набил в главата, че съм тук само и единствено заради настоящия казус и не бива да се бъркам в нищо повече. 

- И сега какво – попита Сергей по едно време, - ще чакаме твоичият да се появи ли? 

- Нямаме друг избор – отговорих аз. – не знам защо избра това място, ама никак не ми харесва... 

- Нито пък на мен – съгласи се той и извади от жабката нерегистрирания пистолет. 

Като в транс го наблюдавах как проверява пълнителя и пуска предпазителя. Изщракването ме върна обратно в реалността. 

- Серьожа, какво точно си мислиш, че правиш? – попитах аз възможно най-строго. 

Той ме огледа критично и най-невъзмутимо прибра оръжието в джоба на палтото си. 

- Подсигурявам малоумния ти задник, ето това правя! 

- С това? – попитах аз и посочих към джоба му. – Да ти напомням ли, че си имаме работа с Инквизитор?! На тях тия номера не им минават! 

Да се опиташ да стреляш по който и да е Различен си беше пълна глупост – всяко едно оръжие просто ще засече, а електрониката ще блокира. Така става когато си около ходещ източник на електромагнитно поле. А да стреляш по Инквизитор си беше направо самоубийство. Те не само са екипирани така, че да устоят на всеки Различен, но и могат да го направят на пух и прах. А тук един човек с пищов. Абсурд! 

Сергей се изсмя. Толкова злобно се изсмя, че мен ме побиха тръпки и за момент се зачудих дали пък това не е някой друг в тялото на моя колега. Имаше такива случаи сред Различните. Едва се въздържах да не проверя в Сумрака за чужда аура. 

- На всеки му минава я куршум, я дръжка във врата – философски заключи моят партньор. – А аз нямам намерение да те оставя сама с това копеленце!

- Серьожа, нужно ли е да ти напомням, че него го познавам отпреди да познавам теб?

- Аха, и така си го познавала, че креватните ви упражнения са лъснали в научния му труд – сряза ме той. 

Нацупих се. Сигурно никога нямаше да спре да ме е яд, че това нещо някога се е случило. Той не тръгна да се извинява, а просто присви очи да огледа пейзажа. 

- Твоичкият идва – сръга ме след малко и посочи задаваща се кола по пътя. 

От фаровете не можах да видя марката, но беше повече от ясно, че трябва да е Алексей. Иначе защо би му било на някого да идва до тук? Аз не бих, със сигурност. Колата паркира до нас и от шофьорското място наистина излезе той. Със Сергей излязохме почти едновременно. 

- Остави лакея си тук, ако обичаш – нареди ми Алескей с оня нетърпящ възражение тон, който не можех да понасям и кимна към моя колега. 

- Аз ще ти дам на тебе един лакей, зализано педерастче такова! – изръмжа Глухарьов и тръгна да заобикаля колата. 

Побързах да застана между двамата, преди да е станало нещо, за което всички после да съжаляваме. 

- Да се изясним – просъсках на Алексей, като се стараех Глухарьов все пак да е някъде зад мен, в случай че Инквизиторът реши да се прави на интересен, - дошла съм да проуча какво точно се е случило между теб и онази, както там се казва. 

- Равновесието е нарушено... – отговори той.

- Майната му на равновесието! И двамата знаем, че не ти дреме за него! Искаш да натриеш носа на кучката, нали? – просъсках аз. 

За пръв път по физиономията на Алексей се появи някаква емоция. Бях уцелила. Ами беше близко до акъла. Аз исках да натрия неговия нос вече няколко години. Обаче нямах възможност да го пипна с пръст. А той имаше власт, макар и да беше вързан за Договора. 

- Варя не е кучка! – възради ми той леко засегнато, все едно съм казала нещо лошо за сестра му или жена му. - Тя... тя просто не е готова... 

Тук вече Глухарьов не издържа, подпря се на капака на колата и прихна. Типично в негов стил. Инквизиторът обаче не очакваше нещо подобно, така че го погледна втренчено, а после мен – обвинително. Просто свих рамене. Двамата с Алексей го гледахме как се хили поне пет минути преди моят колега да е в състояние да каже:

- Моето момче, ти просто си кретен! Абсолютен, завършен кретен! Мадамата ти е била шута! 

Алексей май искаше да отвърне нещо, защото очите му святкаха, но нямаше време за духовит отговор, защото Сергей продължи:

- От мен да го знаеш, ако една мацка те зареже, няма как да си я върнеш! – моят колега си запали цигара. 

Скръстих ръце на гърдите си и започнах да прехвърлям поглед от единия към другия. За цялото време, когато бях ходила с Алексей, не го бях виждала толкова сащисан. Сега стоеше като малко уплашено момченце пред моя колега, който пушеше и май беше в настроение да дава акъл. А най-интересното беше, че всезнаещият Алексей, който никога за нищо не търсеше съвет и не се водеше по чуждото мнение, беше в настроение да слуша. Това определено не го бях очаквала. 

- А да я преследваш по този начин... че дори и улики да подхвърляш, тц-тц – поклати глава Сергей и вече беше мой ред да се опуля. 

Улики ли? Какви улики? Прехвърлих в главата си различните възможности. Наистина беше странно за Различен да оставя толкова много вълшебни предмети на случайни хора. Да, всички създавахме разни джунджурии за да пазим хората, на които държим и да им подарим малко вълшебство, обаче всяко нещо си имаше разумни граници. А тук буквално някой беше ръсил предмети наляво и надясно. Никой Различен с ум в главата не би направил подобно нещо. Разхищение на Сила е, на първо място. На второ, малко хора заслужават подобни жестове. И трето, глобяват те от Патрула ако прекалиш. Да не говорим, че кой да е магически предмет може да направи големи бели ако е в неподходящите ръце. Тогава защо и как се беше случило? Сергей продължи:

- Знаеш ли, когато Наташа ме попита какво бих направил, ако имам зъб на жена, казах че това не е възможно. Обаче аз съм мъж, за разлика от теб! А ти, моето момче, си просто едно педерастче с наранено самолюбие. 

Алексей стисна юмруци и пристъпи напред. Интересно как беше забравил за заклинанията накичени по ръцете му и сега смяташе да се бие като петел с по-едрия от него Глухарьов. Те и двамата бяха високи, обаче Алексей приличаше повече на богаташко синче, което ходи във фитнеса само да направи плочки на корема и да се фука пред мадамите, докато Глухарьов беше в състояние да мъкне по една торба цимент във всяка ръка. Да не говорим, че все пак знаеше и как да се бие. Стана ми жал за Инквизитора – бях виждала последствията от изпускането на нервите на своя колега. Това нямаше да завърши добре. 

- Давай, давай! – подкани го моят колега. – Без магическите си фокуси, си просто едно леке. А се обзалагам, че мога да ти сменя физиономията много по-бързо, отколкото ти можеш да направиш някой фокус. 

Опитах се отново да застана между двамата, защото по някакъв невидим за мен начин бяха вече на крачка един от друг и се гледаха на кръв. Не ми се удаде. Не можех да разбера защо, но винаги когато в едно помещение се съберяха повече мъже, неминуемо започваха да си ги мерят. Ето ги сега и тези двамата. А уж Алексей беше дошъл да говори с мен. Но не би. 

- Кой си ти, човеко, че да си позволяваш да обиждаш висш Инквизитор? – просъска Алексей и по ръката му видях няколко окачени заклинания. 

Чудничко, само дуел ми липсваше сега! Защото беше повече от ясно, че ако Алексей се опита да навреди на Глухарьов с магия, ще му попреча. А това си беше де юре дуел. Красота! 

Моят колега продължи да се прави на невъзмутим. 

- Очевидно някой с повече опит с жените. Защото иначе нямаше да преследваш момичето и да подхвърляш улики, нали? Надявал си се да я сгащиш, за да може да я накараш да се върне, нали психопат такъв? По същия начин, по който си използвал Наташка, за да можеш да напишеш шибаната си дисертация! 

Сергей стана и се приближи на сантиметри от Алексей, а после по стар следователски навик изпусна всичкия цигарен дим в лицето му. 

- Как точно успя да поддържаш илюзията за разследване толкова време, а? - попита той. – И как кухите глави над тебе са се вързали? 

Ококорих се. Изведнъж ми светна какво се беше случило! А аз, глупачката, заслепена от злоба към него, не бях схванала финта! Изобщо. И хайде, аз не разбрах, а Великите? А старците в Прага? Перфектен трик, наистина! Години наред е преследвал жената. Години! Ето защо докладите бяха от различни места и от различни години. Просто е проучвал къде се е установила – нали Различните трябва да се регистрират в съответния Патрул по местоживеене! Така е разбирал къде е и после просто е започвал да подхвърля улики. А като Инквизитор, на него не му е нужно разрешение да се подвизава тук или там. Просто отива, измисля си казус, а на началството може да каже, че е отишъл да нагледа нещо, което е фалшива следа. В Прага са такива параноици, че никой дори не би се усъмнил. Склонни са да повярват и най-голямата идиотия, само е нужно да добавиш фразата „за опазване на равновесието“ накрая. 

Трупал е улики една след друга, а тя му е бягала. Трупал е и фалшиви доклади, обискирал е домовете и е конфискувал всичко, което сам е създал. Обаче тя му се е изплъзвала от ръцете. Всеки път. Досега. Явно я е намерил на стари години, уседнала в къщичката насред нищото на края на града и не е имал много време да скалъпи някоя гадост, с която да свърже предходните. В какво можеш да обвиниш достолепна бабка, омъжена за уважаван човек, бивш служител на МВД? В нищо, защото всяко едно обвинение първо ще бъде докладвано на съпруга й и дори и да е замесена в нещо, следите ще бъдат надлежно „заметени под килима“. 

А тя се е оказала пак по-умна и скоропостижно е устроила заминаване при внуците. По този начин нищо не би могло да я свърже с каквито и каши да се опита да забърка той. Умна жена, започвах да я уважавам. 

И тогава той е решил да въвлече в играта и мен. Друга жена, с която е бил и с която вече не е. С тая разлика, че май онази е зарязала него, а той реално се подигра с мен. Обаче за разлика от него, аз мислех като човек, все още. Значи се е надявал, гадината, да намеря начин как да свържа странните ситуации със собственика на къщичката, в която съвсем „случайно“ се бяхме настанили. И аз почти се бях вързала. Със сигурност щях да изискам всичко, което се знае за въпросната Различна от Завулон и той щеше все пак да ми даде информация. А когато свържа датите на обиските с местата, на които тя е била преди това (и вероятно Алексей се беше погрижил да ги подхвърли и на хора, с които е общувала), като нищо щях да я задържа за Трибунал. За който тя няма грам вина. Гадината мръсна! Ето защо бях тук, да вадя кестените от огъня. А после кой щеше да е виновен, ако онази се окаже още по-умна и намери начин да докаже, че е невинна? Аз, разбира се! С един куршум, два заека! 

- Ах, ти, подмолна, мръсна, долнопробна гад! – просъсках аз и отвъртях на Алексей такъв шамар, че звукът отекна, а на него му се наложи да направи две крачки назад, за да се задържи на крака. – Ти, проклето копеле, си ни довлякъл тук, за да закопчаем невинна! И на всичкото отгоре сам си скалъпил всичко. 

Пристъпих напред и вдигнах ръка да го зашлевя втори път, но изненадващо за мен, ме спря не кой да е, а Сергей. Погледнах го мрачно, все едно ме предава. Имах пълното право да зашлевя Инквизитора, даже му беше малко!

- Няма смисъл да му налиташ на бой, Наташенка – отговори ми той, но не ме пусна, - така че не си хаби силите!

Явно съм изглеждала напълно шокирана, защото той продължи да ми говори с много ласкав примирителен тон:

- Остави ме с този хубостник на четири очи, да му обясня това-онова за жените... 

- Серьожа, адски лоша идея е да го биеш! – просъсках аз. 

- Нямам такива намерения. Единственият, който иска да бие някого тук си ти – отговори ми той и кимна към ръката, която все още беше стиснал в лапата си. 

Изсумтях. Прав беше. Исках не просто да бия, а да откъсна главата на Алексей. Да ме въвлече в подобна гнусна схема! Думи нямах. Изтръгнах ръката си от хватката на Глухарьов. 

- А ти какво предлагаш? 

- Просто ще му обясня това-онова – повтори той бавно, все едно съм малоумна. – А ти влизай в колата, че е студено. 

Алексей все още се държеше за бузата и ни гледаше като в транс. 

- Никъде няма да ходя! – заинатих се аз и тропнах с крак, точно като тригодишна. – Това е между мен и него, ти не се меси! 

Глухарьов просто сви рамене, хвана ме за лакътя и ме обърна по посока на колата. 

- Това никога не е било между теб и него, драга! А между него и предишната му изгора. Така че влизай в колата и ни остави да се разберем по мъжки! Имаш думата ми, няма да му пусна куршум между очите. – тук той погледна през рамо и додаде през зъби: - макар че много ми се иска... 

Също погледнах през рамо към Алексей. Дори на светлината на уличните лампи си личеше червения отпечатък от ръката ми. Малко му беше! 

- На тебе ти вярвам – процедих и фиксирах бившия си с унищожителен поглед, - ама на него не му вярвам! 

- Остави го това леке – отговори Глухарьов и преди да се усетя вече ме беше настанил на мястото до шофьора. – А ти стой тука на топло. 

Преди да мога да кажа нещо, чух щракването на ключалката. Гърбът на Глухарьов докато се отдалечаваше към парка редом с Инквизитора отнесе всички псувни, които знаех. Хитрата гадина как ме изигра! Естествено, можех да изляза през Сумрака, обаче с автомобилите имаше един основен проблем – те не приличаха на коли в другите слоеве. Даже никак. Така че веднъж излязла, нямаше да мога да се върна. Да не говорим, че Алексей щеше да види. Красота! Така че останах в колата сама с мислите си. Какви ги вършеше Глухарьов, по дяволите?!

Оставаше само да го застреля и щяхме да си имаме страхотни проблеми! Бях повече от сигурна, че Сергей е напълно способен да направи подобно нещо. А странното му спокойствие ме притесняваше още повече. Докато беше слушал историята за това как се бях запознала с Алексей, той се беше зарекъл да му откъсне главата, а сега ще тръгне да му обяснява нещата от живота. При това на Различен, живял повече от век, да бе... 

Мина известно време преди моят колега да се върне. Сам. Изтръпнах. Ето от това ме беше най-много. Той най-невъзмутимо отключи колата, седна на мястото на шофьора и включи двигателя без да обели и дума. Човек ще каже, че просто е бил до магазина да си купи цигари. 

- Серьожа, няма ли да ми кажеш какво става? – попитах аз и се усетих, че звуча истерично. 

Още по-глупавото беше, че ми пукаше дали оня боклук е жив. Сантименталност някаква. Въпреки че на мен самата ми идеше да изкормя Алексей, точно сега ми пукаше. Сергей ме игнорира и подкара колата. Вече не издържах и го пернах по ръката. 

- Ехооо! На тебе говоря! Обяснявай какво стана?!!!

Моят колега просто сви рамене. 

- Какво да е станало? Нищо особено. Обясних му как стоят нещата с жените и му намекнах, че това не е начинът да си намериш гадже или да задържиш такова – той се изхили все едно е говорил с някой пубер за птичките и пчеличките, а не за Инквизитор на около век и нещо. 

- Серьожа, къде е Алексей?! – попитах аз като тонът ми беше станал режещ. – Не си го убил, нали?

В главата ми се появи картинката на тялото на Алексей, което бавно се носи под леда на Волга с куршум между очите. Напълно реално ми изглеждаше. Оттук никой няма да седне да го търси – в крайна сметка, това беше фалшива самоличност. А колкото до Различните, те едва ли биха си направили труда. 

- Аз – Сергей ме погледна косо, - от какъв зор? На тоя твоя животът и без това му е пълен бардак... Няма нужда и от мене. А, щях да забравя – той порови в джоба си и ми подаде малко пакетче увито в хартия, - той ми каза да ти предам това. 

Взех нещото и когато развих хартията ахнах. Беше моята огърлица. Онази, която Алексей ми беше подарил преди години. Харесвах това бижу. Прекрасен лунен камък. Обаче какво правеше в моите ръце. 

- Как точно го взе от него? – присвих очи аз и фиксирах своя колега. 

За толкова години Алексей никога не беше направил опит да ми го върне, макар да знаеше, че е кодирано за мен. Да не говорим, че го носеше на последната ни среща. Шантава работа. От какъв зор му беше точно сега да ми го дава? Беше имал години за да го направи и не го беше сторил. Някак си си представях как Сергей опира пистолета в челото му и взема огърлицата със сила. 

- Не съм го взимал – сви рамене моят колега, - твоичкият сам ми го даде. Знаеш ли, недоумявам как вие, жените, успявате да ни влеете акъл в главата с един-единствен шамар... Наистина не разбирам. 

- Я да ми обясниш! – казах аз и се въздържах от порива да завъртя волана в неясна посока, белким го накарам да спре и да ми обърне внимание.

Имах чувството, че ми се подиграва, при това най-нагло, точно в момента. 

- Няма нищо за обяснение – отговори ми той и се подсмихна, - поне не за женски уши. 

Изсумтях и започнах да въртя огърлицата в ръце. Лунният камък проблясваше на слабата светлина от уличните лампи. Защо ми го беше върнал? Толкова години го беше държал? Защо сега? И какво си бяха говорили със Сергей? Не било за женски уши, аха. Значи са си говорили за жени. Макар че не си представях как тези двамата си дрънкат като стари приятели. Звучеше абсурдно. 

Погледнах през прозореца. Покрай нас се нижеха блоковете на смълчания Твер. Погледнах си часовника – минаваше девет вечерта, хората си бяха у дома и си почиваха. Пътят беше почти опустял. 

- Това ми напомня, ти как точно разбра за какво става дума? 

- Я да обясниш, като за хора – изхили се той. – Не забравяй, че съм просто едно тъпо ченге. 

- Как така разбра, че всичко е номер? – перефразирах аз и си наложих да запазя самообладание. 

Глухарьов отговори едва когато спряхме на светофар. 

- Наташа – той ме погледна в очите, - аз какво съм? 

- Ъъъъ, ченге? – опитах се да отгатна верния отговор аз. 

- Именно – кимна доволно той, - а какво мразят ченгетата? 

Това започваше да се превръща в любимата му игра на догадки. В тая игра печелеше винаги той, а аз се чувствах като идиотка. 

- Де да знам, престъпниците... Серьожа, престани с тия игрички! Писна ми, честно! 

- Висящите дела, мила моя, висящите дела – отговори ми той. – А това тук е висящо дело. Така че каква би била причината някой да не го зарови под тонове боклук в архива? 

Замислих се – наистина всички мразеха висящите дела. Все гледаха или да ги тропосат на някого, или просто да направят така, че никой повече да не си спомни за тях. Най-лесният начин беше да ги набуташ някъде между папките и да изчакаш да изтече давността. Всички го правеха и абсолютно никой не го гризеше съвестта за това. Ама никого. А тук наистина не само беше висящо дело, ами ставаше дума и за нещо, което се точи с десетилетия. Никоя институция няма достатъчно ресурс да се занимава с подобни неща. Освен Сивите. Но дори и те не се задълбаваха толкова много. Освен в изключителни случаи. 

- Значи ченгето ти има зъб – заключих аз накрая.

Това беше единственият логичен отговор. Никой не би си губил времето иначе. 

Глухарьов плесна с ръце. За тази цел трябваше да пусне волана, така че аз за малко да се развикам. Той се изхили и отговори:

- Именно. Трябва някой просто да ти търси цаката. Вчера, докато се ровихме в документите точно до това заключение стигнах. Те самите нищо не казват и абсолютно нищо не доказват. Все едно някой отчита дейност и търси нещо. А когато този твоя, демонът там де, каза че въпросното копеленце е имало нещо общо с някаква от вашите, просто ми светна като лампа. Вече имаше мотив и беше ясно защо е чакал толкова време. Просто е искал да я ковне, а не е могъл. Тогава всичко ми се върза. Абсурдните доклади и странните неща, които е изземал, също така и връщането им обратно. 

Кимнах. Наистина имаше логика като го погледнеш от този ъгъл. 

- Търсел е следи от нея, а тях просто ги е нямало, защото той сам е подхвърлял уликите, поне повечето. Убедена съм, че ако проверим къде е била въпросната Различна по онова време, ще има съвпадения. 

Двамата се умълчахме. Абсолютно приличаше на скалъпена работа. На това Сергей му викаше „подхвърляне на доказателства“, а аз бих го нарекла направо „фабрикуване“. 

- Излиза, че всичко е било фарс – заключих накрая аз. 

- Аха, Шерлок, именно. Фарс, от началото до края. И то само защото господин Недоклатен не е можел да приеме, че мацката го е зарязала. 

- Защо си толкова сигурен, че го е зарязала? Може той да е зарязал нея, а после да е съжалил... 

Глухарьов се смя дълго на това. Толкова дълго, че ми се наложи да се въоръжа с търпение, докато престане да се хили. Междувременно, продължихме да се придвижваме по смълчаните булеварди. Странно колко непразнично изглеждаше всичко тук. За пръв път откакто бяхме дошли, имах възможност реално да се огледам. Новогодишна украса почти липсваше, освен на една-две сгради в идеалния център. 

- Наташенка, Наташенка... – поклати глава той и изтри сълзите, които се бяха появили в очите му от смеха, - личи си, че не си имала много вземане даване с мъже. 

- Не е вярно! – ядосах се аз. 

- Чакай, чакай! Не бързай да скачаш като петел! 

- Серьожа, ти току-що ме нарече задръстена! Как няма да скачам?!

- Не съм казал, че си задръстена, а че си наивна – поправи ме той, обаче можех да видя как се подсмихва. – Ако някой те е зарязал, няма да се върне при теб. Обаче ако теб те зарежат, има шанс ти да тръгнеш като куче след онази, която го е направила. Ние така мислим. 

Не тръгнах да споря. Мъжката психика беше тъмна Индия за мен и без това. Не ми се занимаваше с подобни разсъждения. 

- Та ето защо е решил да си я върне с всички средства – продължи моят колега. 

- Не бих нарекла нещо такова успешен опит. Аз поне не бих се трогнала. 

- Никоя не би се вързала на подобни глупости – съгласи се моят колега. – Обаче този твоят е тъп и инатлив. И ето ти проблем. 

Сградите постепенно ставаха все по-ниски и в един момент осъзнах, че излизаме от града. 

- Серьожа, какво си мислиш, че правиш? – попитах аз и се огледах припряно.

Напразно, нямах никаква идея къде се намираме. Само смътното усещане, че къщичката е в обратната посока. 

- Прибирам се вкъщи – информира ме той и настъпи газта. 

- Я пак? Да не би да си забравил, че сме тук в командировка?! Зимина ще ни изяде живи! – опитах се да му влея акъл аз. 

- Не ми дреме в момента. Да се оправят твоите старци. Ние свършихме, каквото можахме. И както сама се увери, престъпление няма. 

Поклатих глава. С ината на Глухарьов не можеше да се спори. Освен това, донякъде беше прав. Ама само донякъде. Той обаче продължи с речта, явно я беше обмислял:

- А сега направи някой фокус и събери вещите ни. Аз в оная дупка няма да стъпя повече! 

Изпълних нареждането. И на мен не ми харесваше особено идеята да ходим да спим в дупката. Обаче вече беше почти десет. 

- Ще пристигнем в един през нощта! – продължих да се опитвам да го разубедя аз, когато профучахме покрай табелата за край на населено място. 

- Не ми дреме! – заинати се той. – Искам да си спя в моето си легло. Тук с тебе няма какво да направим. Освен това, забравила ли си какъв ден е утре? 

Примигах. Какъв пък ден може да е? Почувствах се като виновен съпруг, който е забравил датата от годишнината от сватбата с жена си. Нищо не ми идваше на ум, така че Сергей не издържа:

- Трийсет и първи декември! – тросна ми се той. – И смятам да празнувам Нова година у дома, с прилично мезе и достатъчно алкохол, а не да цепя дърва в оная съборетина. Или още по-лошо, педерасът началник на отдела да ни тръсне дежурството... 

- Ама командировката... – продължих да се опъвам аз, макар че бях напълно съгласна с него.

И на мен ми се искаше да празнувам вкъщи. Писнало ми беше от тая история и дори от тоя град. Исках си Москва, ведно с всичкия боклук, глъчка и тълпи. Исках шарените украси по всички улици, елхите на всеки ъгъл, песните по радиото, централното отопление, в края на краищата. 

- Майната й на командировката! Няма престъпление, няма и командировка! – заключи Глухарьов. 

Вече карахме по междуградския път посока Москва. Май този път бяхме нацелили дори прекия път. 

- Има престъпление, Серьожа – възразих аз, - обаче ние с теб няма как да го докажем. 

- Ъ? 

- Все пак има Различен, използвал магия без лиценз. Обаче за мое съжаление, всичко разкрито днес не може да бъде доказано. Моята дума срещу неговата ще стане...

- Затова просто не си го слагаме и се връщаме вкъщи! – философски заключи моят колега. – А бъкиите да си ги оправя той сам. 

Кимнах. Нямаше какво друго да направим, Сергей беше прав. Така че просто се облегнах назад и затворих очи. Утре беше празник. И все пак щяхме да успеем да празнуваме. А Алексей... С него щяхме да поговорим, все някога. Но не днес и не сега. 

КРАЙ