- За какво бяха тия циркове? – попитах аз и се намръщих.
- Не правя циркове, Велика – отговори ми врачката и стана. – Каквото узнах и трябваше да ти кажа, вече ти го казах. Ти сама трябва да решиш как ще действаш.
Тя тръгна към вратата и мълчаливо започна да се облича. Аз стоях като тресната в центъра на хола й, неспособна да реагирам адекватно. Гласът й ме върна обратно в реалността:
- Да вървим, дъще, че твоят човек замръзва пред входа!
Влязох в коридорчето и видях врачката напълно облечена да чака до вратата с чантичка в ръка.
- Защо го правиш? – попитах я аз, макар сама да не знаех за какво точно я питам.
- Защото няма значение от коя боя сме, и двете сме жени, а това ни прави сестри, мила моя – обясни ми тя като на малко дете. – Не се тревожи, сама ще се предам в Дневния Патрул, отдавна не съм минавала там. Дъртият пергиш дето го ръководи много ще ми се зарадва.
Примигах. Тя Завулон ли имаше предвид?! Защо всички стари вещици по правило имат много особено мнение за шефа на Дневния? Трябва някой път да попитам, макар че те хич не ме харесват там.
- Откъде да знам, че не ме лъжеш? – притиснах я аз.
- Защо ми е да го правя? – попита тя, но след това въздъхна и в ръката й се появи въртяща се топка Мрак. – Ето, да видиш, че не лъжа. Сама ми отвори портал, докъдето ти искаш. Хайде!
Под строгия поглед на тази откачена врачка наистина отворих портал към офиса на Дневния Патрул като се постарах да направя така, че тя да не може да промени мястото, където я пращам. Те да му мислят. Врачката изчезна пред очите ми, а аз заслизах по стълбите. Единственото нещо, което се въртеше в главата ми, баха странните й думи, които звучаха повече като пророчество: „Пази се, Велика, около теб се вие повече Сила, отколкото можеш да смелиш. Посегнеш ли, ще те опари, не го ли сториш – и ти, и онези, които обичаш ще изгорят.“
Дали беше видяла миналото ми и го беше изтълкувала погрешно като бъдеще? Едва ли, защото говореше убедено в бъдеще време, значи виждаше нещо, което ще се случи. Вещиците са странни същества и подобно на човешките жени имат силна интуиция. Различните от Първо равнище рядко грешат, много рядко. Значи наистина беше видяла нещо. Но какво? Можех да съм сигурна, че Хесер и Завулон не са ме пратили в районното на Пятницка току-така, но чак такъв драматизъм малко ме съмняваше. Великите не си пилеят картите за едното нищо. Не е в техен стил. От друга страна, ако врачката искаше да ме впечатли, защо просто не каза нещо друго? Никой не обича лошите пророчества, дори Различните, които могат да променят вероятностните линии, стига да знаят кое къде води.
В цялата тая работа имаше нещо много нагласено. Нас ни наказват да разнасяме призовки и изведнъж хоп! – появява се жена с полуизпита сила, която ме довежда до дома на тази вещица. Вещицата пък, вместо да окаже съпротива, сама отива да се предаде. Абсолютно нелогично.
Дори не разбрах кога съм се озовала пред Глухарьов.
- Какво стана? – попита ме той притеснено. – Нямаше те поне час.
Примигнах и се огледах. Стоях пред него, но гледах през него като зомби. Той, от своя страна, се опитваше да улови погледа ми. В цялата му поза се четеше желанието да ме хване, ако тръгна да припадам. Поне това нямах намерение да правя. Тръснах глава, за да прогоня лошите мисли.
- Нямаше ме петнайсет минути – отговорих аз и тръгнах наляво.
Той ме хвана за лакътя и ме насочи надясно.
- Натам сме! И те нямаше повече от час! Умрях от притеснение и студ.
Погледнах часовника си – наистина ме беше нямало повече от час. Времето в Сумрака не тече така, както това в нормалния свят. Минахме няколко метра и Глухарьов отново попита:
- Сигурна ли си, че си добре?
- Така мисля – машинално отговорих аз.
Нямаше нужда да го разстройвам с неща, които не само, че не го касаеха, но нямаше и как да разреши. Въпросът беше, че нямах идея кой може да ги разреши. Продължихме да разнасяме призовки, но аз бях толкова обсебена от мислите си, че не обелих и дума.
Чий съвет да потърся? Хесер най-вероятно щеше да пренебрегне пророчеството, защото не се съмнявах, че беше пророчество. Завулон би го използвал за своя собствена изгода, както винаги. Освен това, ако въпросната вещица му беше стара позната, кой знае дали той сам не я е изпречил на пътя ми. За да ме тества? Едва ли. За да ме сплаши? Нямаше за какво, тъй като сам ме прати в този район и още не бях свършила нищо като хората.
Имаше нещо в тази история, но какво?
- Наташа? – гласът на моя колега-човек ме извади от транса.
Тръснах глава и го погледнах тъпо.
- Ъ?
- Викам името ти поне от пет минути, а ти се пулеше насреща ми все едно нито ме виждаш, нито ме чуваш – отговори той. – Сигурна ли си, че си добре, защото според мен ти трябва лекар, при това веднага.
- Нищо ми няма, Серьожа. Всичко е наред.
- Да бе, наред било – изсумтя той. – Лъжеш ме, ама ще разбера аз защо.
С тези думи, той ми обърна гръб и закрачи намусено по посока на отдела. Спрях на място. Защо се беше ядосал така? Трябваше ли ми сега да се занимавам с вбесен колега? Определено не. Затова се напрегнах и се затичах след него. Оказа се, че не е толкова лесно – хлъзгах се в снега след него, залитах, накрая трябваше да се вкопча в палтото му, за да не падна по лице в снежната пряспа.
Той ме задържа и ме изгледа мрачно.
- Какво има? – в гласа му звучеше цялото възмущение от това, че го държа в неведение.
Въздъхнах. Явно щеше да ми се наложи поне частично да обясня. Глухарьов не беше глупак и не беше редно да го третирам като такъв.
- Извинявай, Серьожа – започнах аз, все още държейки се за него. – Излъгах те, защото не искам да те тревожа с неща, които аз самата не разбирам.
Той се отдръпна и трябваше да се задържа сама на крака.
- Ние сме патрньори, Наташа – в гласа му звучеше някаква странна горчивина, - нямаме тайни един от друг, поне не по отношение на работата. Ако криеш нещо от мен, това няма да ни помогне да се сработим като хората.
Той ме гледаше лошо. Много лошо. Смяташе, че нещо го лъжа и че го изолирам.
- Не искам да те забърквам в проблеми, Серьожа... – започнах, аз но той ядно ме прекъсна:
- Не ме Серьожвай! Аз съм твой патрньор и трябва да знам.
Мълчах. Мразех да ме мъмрят. Глухарьов продължи полугласната тирада:
- Ако ще ти прикривам задника, трябва за знам от кого, Наташа! Спри да ме лъжеш!
Прав беше, мамка му.
- Виж, не съм искала да прозвучи така... – заекнах аз. – Просто аз сама не разбирам какво стана горе.
- Ами обясни ми, може пък аз да имам идея – саркастично контрира той и скръсти ръце на гърдите си.
- Ъъъъ... Накратко казано, една Тъмна вещица ми отправи предупреждение – започнах аз, но Глухарьво ме прекъсна:
- Къде е тая? – огледа се той и в погледа му проблесна нещо не особено добро. – Ей сега ще й покажа кого ще заплашва...
- Не, не, не си ме разбрал правилно – побързах да се поправя аз. – Тя не ме заплаши, тя просто ми пророкува. И прогнозата не е никак добра, но е разбирам какво ми каза.
Той ме погледна така, все е едно съм избягала от лудницата.
- И какво толкова ти е казала старата кранта?
- Ами, ето това: Пази се, Велика, около теб се вие повече Сила, отколкото можеш да смелиш. Посегнеш ли, ще те опари, не го ли сториш – и ти, и онези, които обичаш ще изгорят.
Глухарьов махна с ръка:
- Остави я, изкуфялата дъртачка! Бабини деветини са това! Давай да вървим в отдела, че костите ми вече замръзнаха!
И без да види дали ще го последвам, той закрачи с бодра крачка към топлата чаша чай, която несъмнено щеше да си направи, веднъж да се добере до кабинета си. Загледах се в отдалечаващата се фигура и се зачудих. Дали пък не беше прав? За какво й е на Тъмната да ми казва истината? По-скоро би искала да ме подплаши. Видяла млада Различна и решила да я сплаши. По бабешкия метод. А аз, като пълна идиотка, се бях вързала.
Прав беше Хесер, че ми липсва всякакъв опит на терен. А на Глухарьов, макар и човек, веднага му хрумна да помисли по този начин. Че бабичката ме занася. Да, май имаше причина да ме пришият към него.
Тръснах глава и закрачих след него към отдела. Може би и аз щях да извлека някаква полза от работата с милиционер...
Няма коментари:
Публикуване на коментар