Различна Педагогическа Стая - девета глава (втора част)

На вратата се позвъни и това прекъсна потока на не особено приятните ми мисли. В главата си вече бях съчинила половината рапорт до Нощния патрул. Глухарьов само ме стрелна с поглед и рече:

- Върви да отвориш, че ръцете ми са мазни. 

Станах и се подчиних, макар че според мен това извинение беше само претекст. За времето на съвместната ни работа съм го виждала да върши доста неща с по-мърляви ръце от в момента. 

Все пак отидох до вратата и отворих. Нямаше нужда да гледам през шпионката, беше ми ясно, че въпросният Денис е пристигнал. Той не очакваше да види мен. Защото определено се изненада.

- Извинете, аз...търся един приятел, той живее тук... – започна леко несвързано той. 

В аурата му се оформяше смътен страх – от типа „непозната униформена в дома на Серьожа, нещо се е случило с него.“.Затова побързах да възразя:

- Той, приятелят, ако се казва Сергей Глухарьов, си е тук и реже салам в кухнята. Вие трябва да сте Денис. Аз съм Наташа, новата му колежка – подадох му ръка.

- Приятно ми е – усмихна се той и ужасът в аурата изчезна за секунди. 

Пое ръката ми и галантно я целуна. Не знам защо, но ми напомни на маниера на Карпов, шефа на оперативните. С конкурс ли ги избираха тези? За седмица и половина ми целуваха повече ръка, отколкото за 25 години взети заедно. 

За разлика от Глухарьов, приятелят му не приличаше на престъпник – беше съвсем малко по-нисък от него (но много по-висок от мен, отново), с тъмна коса и светли, синьо-зелени очи. Общо-взето симпатичен ми стана. Нормален. Нищо общо с приликата на Глухарьов с дребен бияч. 

- Хайде, Деня, на вратата ли ще стоиш? – подвикна Глухарьов от кухнята. 

Сетих се, че аз съм тази, която го държи на вратата и се дръпнах, че да влезе. 

- Денис Антошин – подаде ми ръка той. – Приятно ми е. 

- Няма нужда от официалности – усмихнах се аз. – Давай направо на „ти“, че формите са по-кратки. 

- Ти да не се занимаваш с езици? – попита веднага той, докато се събуваше. 

Ясно, и той е ченге. Само ченге би направило подобно заключение от две фрази. 

- Да, но в момента бачкам като ченге – отклоних отговора аз. 

Той се въздържа от коментар. Интересно какво ли му беше казал Глухарьов? Влязохме в кухнята, където двамата мъже се прегърнаха мечешката. 

- Какво става, Глухар, защо ме извика? – обади се Денис и сложи торбата, която носеше на масата. 

Намръщих се и той побърза да извади от вътре хляб, бутилка водка и буркан кисели краставички. Заформяше се запой.

- Трябваше да ви запозная. За нея ти говорих оня ден – отвърна партньорът ми, докато наливаше водка. 

В две чаши, значи само за тях. Затова най-безцеремонно станах и си взех една водна чаша от сушилника за чинии. Мразя да ме подценяват само защото съм жена. Подадох му чашата, а той се намръщи.

- Момиче, водката не е за теб – закани ми се с пръст моят партньор. 

- Подценявате ме, другарю следовател – отговорих иронично аз. – Ти ми сипи, пък ще видим.

- А като се насвяткаш какво ще те правя? – отговори той мрачно, все още се опъваше да ми сипе пиене. 

- Няма да се насвяткам, спокойно, знам си мярката – отговорих аз и двамата мъже срещу мен избухнава в дружен смях. 

Можех да пречупя волята на Глухарьов, но защо да го правя, когато говоренето върши по-добра работа. 

- Сипи ми, на моя отговорност – добавих и той се предаде, клатейки глава и мърморейки нещо за развалената младеж. 

- Хайде Серьога, не тормози момичето – обади се Денис в моя защита. – Като иска да пие – нека да пие. Нали сме свои, все пак. 

Няколко минути Денис и Сергей водиха някакви техни си мъжки разговори, които пропусках покрай ушите си. Хем нищо не разбирах, хем не ме интересуваше. Междувременно сканирах аурата на новодошлия – чиста проба човек, без дори капка склонност към Сумрака. При това относително добър човек, и влюбен. Жажда за справедливост, цинизъм, стандартните неща за милиционер. Защото, без да се налага Сергей да ми казва, бях убедена, че приятелят му е и негов колега. В известен смисъл. 

- Да преминем на въпроса – каза Глухарьов по едно време. – Защо държах да ви запозная и да обясня лично какво се случва...

- Сергей, къде е тоалетната? – прекъснах го невинно аз. – Ще ми я покажеш ли? 

За нищо на света нямаше да му позволя да изръси някоя глупост. Въпросният Денис може и да е добър човек, но тая информация ще вземе да му приседне. Глухарьов май схвана намека и вместо към тоалетната, ме поведе към своята стая. 

- Излишно се притесняваш – каза тихо той, докато затваряше вратата. – Денис е пич, никога не би ти навлякъл проблеми.

- Глухарьов, ти чуваш ли се изобщо какви ги дрънкаш?! – просъсках аз. – Това, което знаеш ти, го знаят страшно малко хора. Повечето от тях отиват в лудница, защото не могат да смелят информацията. Ти добре ли си? 

- Казах ти, Денис е точен човек... – продължи той и аз му заших един звучен шамар.

Той не го очакваше. Отстъпи крачка назад, сложи ръка на бузата си и ме изгледа изненадано.

- Това защо беше? 

- Истерясалите така ги вадят от пристъпа – обясних аз. – Не можеш да кажеш на приятеля си коя съм! 

- Ние с него сме като братя – опита се да ми обясни той. – Нямам тайни от Ден. 

- Може и така да е - опитвах се да се разбера с него, – но в Патрула няма да мислят така. А какво ще стане, ако той се разприказва и каже на други хора? Представа си нямаш каква каша може да се забърка! После и двамата с теб ще изпишем по две кофи мастило защо, как и кога се е случило, аз ще получа мъмрене, а на твоя мил Ден ще му изтрият паметта. Това ли искаш? – усещах как мен ме хващаше лека истерия. 

Глухарьов седна на единственото възможно място в тая стая, а именно на спалнята персон и половина, и потупа мястото до себе си. 

- Седни – каза ми той. – Ще ти обясня. 

- Никъде няма да сядам! – повиших тон аз. – Този фарс приключва на секундата, аз ще изтрия паметта на Денис за последните няколко минути и ще го отпратя, а с теб все едно не сме говорили! – и тръгнах да отварям вратата. 

- Говорих с Борис – каза той и аз замръзнах с ръка на дръжката. 

- Кой Борис? – зяпнах го аз. 

- Борис Игнатиевич, твоят шеф. Той разреши. 

Върнах се и му заших още един шамар. Щях да посегна и за трети, но той хвана ръката ми във въздуха и ме дръпна да седна до него. 

- Стига с побоя – каза спокойно и бавно пусна ръката ми. 

Нямах намерение да се пробвам пак, той щеше да брокира удара, сигурна бях.

- Това ти е, защото имаш тайни от мен. Какво стана, нали сме партньори? Защо не ми каза, а? – просъсках аз. 

- Сега ти казвам – аз се намръщих. – Виж сега, Наташа... - започна той леко несвързано. 

Ползваше убедителния си тон, онзи, който ползва при афектирани потърпевши, в стил „не се тревожете гражданино, ние ще намерим и накажем нарушителите“. На мен не ми действаше. 

- С Денис сме израстнали заедно и сме като братя. Каквото знам аз, го знае и той. Винаги е било така. Работим в едно и също ведомство. Той е от хората на Карпов.

- Оперативен работник? – попитах аз и Сергей кимна. 

- Много често работим заедно по случаи. Затова реших да попитам Борис Игнатиевич дали не е добре и Денис да знае как стоят нещата и да се оглежда. Борис Игнатиевич разреши. 

- Какво точно си казал на този твой Денис? 

Яд ме беше, че не е казал първо на мен за тая работа, но щях да му трия сол на главата малко по-късно. 

- Не много, реших, че ще е по-добре ти да обясниш някои неща нагледно – отговори Сергей. – Но за Патрулите, Различните и Договора успях да обясня нещичко.

Не можах да го иронизирам на тази тема, защото в този момент вратата се отвори и вътре надникна Антошин. 

- Хей, какво правите тук, а? – попита той и смигна на приятеля си. – Серьога, ще те издам на подполковника, че водиш чужди жени в стаята си. 

Двамата избухнаха в смях. Глухарьов го замери с чехъла си. Денис ловко залегна и избегна атаката.

- Кой подполковник? – попитах тъпо аз.

- Зимина – през смях ми отговори Денис. Сега вече и на мен ми стана смешно...

Върнахме се в кухнята в малко по-ведро настроение. Всъщност, аз бях в по-ведро настроение, Сергей и Денис си бяха добре и преди. Чукнахме се с чашите водка и Денис се обади:

- Значи, ти си следовател-магьосник, така ли? И вие си имате своя милиция? За такива като теб? – общо-взето беше разбрал същината на работата в Патрула, затова кимнах.

- Има ли нещо, което искаш да знаеш?

- Има – удари лекичко по масата той и се засмя. – Какво ме очаква в бъдеще?

Беше мой ред да се смея. Ах, тези хора, колко превратни представи за магията имат. И всичко това им е внушено от други хора. Така е от векове – хората рано видели каква власт имат Различните и някои по-предприемчиви решили да се престорят на Различни и да се правят на интересни. А от това се печелят пари – така са се появили врачките, баячките и други подобни шарлатании, на които хората вярват. Всъщност и истински Различни са се прикривали по този начин. Няма нищо по-лесно за един Различен от това да се прави на шарлатанин. Лошото е, че не е...

От друга страна обаче, и Висш маг да си, пак не можеш да видиш бъдещето с точност. Има вероятностни линии, по които може да се прецени дали нещо ще се случи, но никога със 100% сигурност и за безумно дълъг период от време. Това го могат само пророците, но те се срещат рядко и дори те не могат да кажат кога ще се случи дадено събитие – след десет секунди или след век. Знаят само, че ще се случи. Има и друг страничен ефект – самият Различен не винаги може да види точно своето собствено бъдеще, защото е предубеден. Ето защо отвърнах на Денис през смях:

- Мога да ти хвърля едно Таро, но не очаквай чудеса.

Последва дружен смях, а аз добавих вече сериозно: 

- Не съм врачка, Денис. Не става така. Освен това, не винаги е хубаво да знаеш какво те очаква. 

- Само се пошегувах – усмихна се той и двамата с Глухарьов отново прихнаха. 

Предполагам физиономията ми е била повече от втрещена. 

- Сега сериозно, Наташа –започна Денис. – Исках да се срещнем, за да ти кажа, че можеш за разчиташ на мен за всичко. Както и на Серьожа. Разбрахме ли се? 

- Разбрахме се – кимнах и отпих от водката. Хубава водка, впрочем. – И Денис, моля те, не казвай на никого каква съм всъщност. Ще станат големи бели. 

- Не се тревожи партньорке - обади се Глухарьов с пълна уста, – обработил съм го. 

Денис, кой знае защо се захлупи от смях на масата. Глухарьов го потупа по гърба и известно време двамата се смяха със сълзи. Явно бяха повече от добри приятели. В тяхната компания обаче аз се чувствах напълно излишна. Различните рядко се сприятеляват, особено с хора. Не е невъзможно, но просто пропастта, която дели едните от другите е непреодолима и хората инстинктивно я усещат. И затова такива приятелства не издържат дълго. Сред Различните приятелството е по-скоро бойна дружба, особено в Патрула – там сте колеги, рамо до рамо в окопа. Но извън работата всеки пази личното си пространство много строго. Явно Денис усети, че нещо не е наред и поде разговор:

- Серьога, помниш ли като бяхме на по 15 и се напушихме с трева в една градинка? 

Аз повдигнах въпросително-невярващо вежди, а Глухарьов се заля в нова вълна смях, която удави в чашата с водка. 

- Как да не помня?! Още по-добре помня боя, който ни хвърли баща ти след като ни измъкна от детската педагогическа стая...

- Така е, и аз го помня – кимна Антошин и двамата се чукнаха. 

- Абе, момчета, не сте ли малко стари, че да сте пушили трева? – попитах аз, защото ми звучеше все едно ме баламосват на макс. 

- Ама ние сме на по 34, бе, Наташенка! – отговори Денис и ме посочи с чашата. – Ти на колко мислеше, че сме? 

- За теб мога да допусна, но Сергей ми изглеждаше по-голям поне с пет години. 

Двамата отново прихнаха и се сръгаха един друг с лакти. 

- Видя ли Серьога, работата като следовател те е състарила – рече Денис и плесна един по гърба на приятеля си. - Ама ти от рано почна с районното.

Тук вече Глухарьов почти падна от стола от смях. На мен обаче нещо не ми беше смешно.

- Някой ще просвети ли и мен в шегата? – попитах аз, гледайки към Антошин. 

- Ами, в гимназията със Серьожа бяхме всяка седмица в детската педагогическа стая – обясни ми той през смях. – Така да се каже, влязохме в редиците на правораздавателните органи от рано. 

- От детската педагогическа стая до следователския кабинет? – попитах аз и погледнах Глухарьов. Той кимна. 

- Ами, по едно време поумнях и взе да ми харесва тяхната работа. 

- А аз не – отговори Денис и Глухарьов отново прихна, да нямаше дрога в тоя салам? – Аз станах катаджия, защото чичо ми е генерал от КАТ, а аз не проявявах склонност към каквото и да е друго. Виж, Серьогата е учен човек, вишист.

- Знам – кимнах. – Наистина ли си бил катаджия? – той кимна и аз театрално продължих: - Тая работа при вас ми влияе лошо – наливам се с водка в кухнята на следовател и замезвам със салам в компанията на бивш катаджия...

Тук прихнахме дружно. Интересно, какво беше накарало Антошин да смени професията. На катаджиите плащаха повече, отколкото на оперативните. Е, не на хартия, но те си заработваха достатъчно. Неслучайно съществува израза за „палката-хранилка“. 

- Защо стана оперативен, тогава? – попитах аз и изведнъж и двамата станаха сериозни. Сякаш някой отвинти едно кранче и източи цялата веселост от лицата им. Лошо...

- Така се наложи – отговори уклончиво Денис и ясно ми даде да разбера, че не му се обсъжда тая тема. 

Глухарьов стана и изчезна някъде. Вероятно в тоалетната, след тия четири бири... Впрочем, към тоя момент всички бяхме вече порядъчно почерпени и аз прецених, че е време да го давам по-леко, тихичко да си допия водката и да оставя двамата приятели да водят възвишени философски дискусии до сутринта. Бях разбрала каквото трябваше, значи беше време да си ходя. От друга страна, Различна или не, здравият разум ми диктуваше, че застояването в компанията на двама все по-пияни мъже, пък били те и хора и мои колеги, не е никак добра идея. И ставаше все по-малко добра след всяка следваща чашка. 

Когато домакинът се върна, станах и казах:

- Беше ми много приятно да пия с вас, момчета, но усещам, че е време да ви оставя да се наливате на спокойствие.

Те ми отговориха с леко нестроен хор от „къде тръгна сега?“, „не можеш да ни оставиш на най-хубавата част“ и „виж колко още пиене има“. Аз обаче поклатих глава.

- Не сте ли чували, че ключът на дългото приятелство е никога да не се напиваш до безпаметност пред приятелите си?

Те прихнаха. Силно и по пиянски.

- Ако това е вярно, то ние със Серьогата трябваше отдавна да сме се изпокарали – леко завалено ми обясни Антошин.

- Въпреки това, време ми е да тръгвам – казах аз и отидох към закачалката. Те станаха да ме изпращат.

- Да те хвърля до някъде? – попита Глухарьов.

- В никакъв случай! – възразих бързо аз и го погледнах строго. – Обещайте ми, че няма да шофирате!

- Обещаваме! – вдигнаха театрално ръце те и ме прегърнаха на изпроводяк. – Деня ще спи у нас, така или иначе – добави Глухарьов.

Не им вярвах много, затова на бърза ръка омагьосах всички коли на паркинга да не могат да запалят, ако зад волана седне пиян шофьор. Така е по-добре. И да им хрумне да ходят за още пиене, ще го направят пешачка. 

Различна Педагогическа Стая - девета глава (първа част)

- Какво стана в оная стая? Защо се забави толкова? – попита Глухарьов над ръба на бутилката.

Отново седяхме в кухничката му и пиехме евтина бира от близкия супермаркет. Отново с милиционерските (или както той не спираше да ме поправя, макар че не виждах особена разлика - следователски) униформи. Това почваше да става нещо като традиция, но нямах нищо против. В крайна сметка трябваше да се социализирам с колегите, а за тая седмица и половина открих, че най-лесният начин е да се включиш в запоя. Мъжете уважават жени, които могат да пият и не се превземат след първата чаша бяло вино. Впрочем, аз не се превземах и след първата чаша водка, но Глухарьов още не беше имал повод да го разбере. 

- Разбрах се с момчето. По нашия, Различния начин – отговорих аз и си взех парче шоколад. 

Третият за вечерта. Не е хубаво да се пие и да се яде сладко едновременно, ама имах остра нужда от глюкоза. 

- Не съм се бавила – продължих да се защитавам аз и си взех още едно парче. 

- Нямаше те 45 минути! – възрази той и замези с нещо, което се рекламираше като салам, но се обзалагах, че не съдържа месо. – Засичах по часовник!

- Повече от 10 минути се мъчихме да свалим Пръстена на Шааб от вратата – започнах да смятам на пръсти аз. – Да кажем, че аз съм говорила с него още 15. Значи съм размишлявала още десетина-петнайсет минути в Сумрака...

- Защо сте се мъчили? – уточни Глухарьов.

- А, не – поклатих глава. – Той се мъчи, аз само му помагах с точните думи и движения. Представяш ли си, прочел някъде как се прави заклинанието, но не запомнил как се сваля! Добре че съм обучена за такива неща!

- Защо не го свали сама тогава? Щеше да стане по-бързо. 

Въпросът му беше повече от логичен. 

- Виж, Пръстенът на Шааб е кодирано заклинание, така да се каже – започнах да обяснявам аз между хапките шоколад. – Може да бъде свален само от онзи, който го е поставил. Без значение дали той самият знае как или не. Просто заклинанието така е измислено. Все пак се предполага, че с него ще си служат отговорни магове, а не гаменчета. Което ми напомня, ти защо си изпусна нервите така? Той все пак е е непълнолетен. По едно време мислех, че ще го застреляш. 

- Нямаше да го застрелям. Не съм такъв изрод – махна с ръка Глухарьов. – Но не можеш да си представиш какво ми мина през главата, докато чаках отвън. И когато влязох вътре просто нямаше как да не го ступам това... кретенче – добави след кратка пауза той и отиде при хладилника.

- И на мен ми идеше да му изпотроша кокалите, докато влизах от слой в слой и се чудех откъде да мина през Пръстена – признах аз. Какво пък, защо да го лъжа. – Обаче като го видях колко е жалък, реших че вместо да го смазвам от бой мога да му направя няколко психоатаки и да го стресирам повече. 

Сергей извади от хладилника някаква щафета салам, този път читав, и започна да го реже на колелца. Откакто бяхме дошли, предложих поне пет пъти да помогна с мезето, но той категорично отказа да ми даде да пипна нещо в кухнята. Затова сега само гледах как реже прецизни еднакви парчета. Педант някакъв ще да е (което човек не може да види от кочината в кабинета му на работа)...

- Като влязох, той вече беше ял бой – заключи Глухарьов без да ме поглежда. – Мислех, че ти си го била – погледна ме преценяващо. – Макар че като те гледам, трудно би могло...

- Подценявате ме, другарю следовател – засмях се аз. – Физически не мога да го пребия, но има предостатъчно заклинания, които са способни да строшат всеки един негов кокал. Той действително яде бой. Но по мое мнение, не много. 

- И как точно? – попита делово моят партньор, без да вдига поглед от салама. 

- С едно заклинание, което научих случайно от един много древен маг в Узбекистан.

Глухарьов вдигна поглед и ме погледна. На физиономията му беше изписано всичко – изненада, недоверие и какво ли още не. Мислеше си, че го занасям. 

- Ама чакай де, той магът живее в Узбекистан, аз не съм ходила там. Научих го от колега в Нощния, който го бяха пратили на мисия там. Много хубаво заклинание. Прекрасен ефект има, при това без тежки телесни повреди. И е много унизително.

Колегата беше Антон Городецки, но нямаше нужда да навлизам в подробности какво, как и защо. Просто това нямаше отношение към разговора. Глухарьов кимна и продължи да реже салам – вече половината щафета се мъдреше на дъската. Тази версия му изглеждаше по-достоверна.

- Сергей, защо ни е толкова много мезе? – попитах аз и посочих към дъската с полупразната бутилка в ръката си. – Кой ще го яде?

- Чакам един приятел – отговори той и продължи със салама. 

- Тогава аз си допивам и ще те оставям да се видите с тоя приятел. 

Нямаше какво да правя при тях в такъв случай. Двама пияни мъже – не, благодаря. Не звучаха като добра компания. Още повече, че доколкото бях опознала Глухарьов по време на съвместната ни работа, този негов приятел можеше да е всичко от дребен наркопласьор, който току-що е излязъл от затвора, до директора на някоя казарма в Подмосковието. Просто моят партньор изглежда познаваше и камъните в района и имаше доста разнородни познати. Две трети от които изобщо не исках да познавам лично. Така че гаврътнах остатъка от бирата почти на екс и станах да си ходя. 

- Чакай, чакай! – подвикна Глухарьов след мен. 

Човекът беше вече на две бири, ама не му личеше, засега. 

- Искам да ви запозная. 

- От какъв зор? – попитах аз, докато си откачах палтото от закачалката. – Да не си тръгнал да ме сватосваш?

- Нищо подобно! – изсмя се той. – Денис си има сериозно гадже. Просто остани и ще разбереш. 

Любопитно какво точно щях да разбирам. По природа съм много любопитна, пък и реших, че явно ще да е нещо важно, затова върнах палтото обратно на закачалката до вратата и се върнах в кухнята. Сигурно този приятел на Глухарьов, Денис, има някакъв проблем и моят партньор се е изпуснал, че познава някого, който може да го разреши „с магическа пръчка“. Само дето този път магическата пръчка не е само израз. 

Това е една от основните причини защо Различните не се разкриват пред хората, често дори пред собствените си близки, ако те са само хора. Те не могат да разберат, че да си Различен означава 95% отговорност и едва 5% свободна воля. Не можеш да правиш каквото си поискаш, никога – защото това би дало право на някой от противоположната боя да прави същото и тогава ще настъпи катастрофа. Но пък всички Различни са привързани към близките си. Без изключение – няма значение дали си вампир или Висш маг, на теб ти пука за родителите ти, децата ти, сестра ти, братовчедка ти дори. И ако беше по силите ти, би се опитал да им помогнеш. 

Повечето от нас го правят тайно и полека – побутваш тук, преглеждаш линиите на вероятностите, проверяваш полета, подаряваш „уж случайно“ амулети за защита, маскирани като бижута, картини и други подобни, правиш сплашващи заклинания около домовете. Това е позволено. Всички го правят. Но не можеш да направиш Реморализация на злобния шеф, нито да превърнеш нарязаната хартия в три милиона долара. Можеш да лекуваш, но за всяко лекуване, особено на по-сериозни неща, трябва да се докладва в съответния патрул. За да бъде регламентирано. Впрочем, всеки маг може да превръща дори оловото в злато, но никой не го прави, защото глобалната икономика би се сринала. Затова си има Различни, които са слаби, но пък са перфектни с паричните потоци. 

Хората обаче не разбират тези ограничения и си мислят, че когато откажем да помогнем, това е защото не ги обичаме и ценим достатъчно. Не е вярно, точно обратното. Хората изхвърлят дадените амулети (имала съм два такива случая, след което просто престанах да издавам амулети, освен ако не е много, ама много належащо), не вярват на онова, което им казваме и сами се забъркват в проблеми. На пук на нас. И после се налага да идва сътрудник на Патрула и да трие паметта, да създава фалшива легенда. Затова е много по-лесно да се премълчи. Хората ще получат добър живот – всеки роднина на Различен го получава – а Различният роднина ще получи спокойствие. Човек не знае как точно се произвежда електричеството, но въпреки това го ползва. И с „чудесата“ е така. 

Такива мисли ми се въртяха в главата, докато си взимах следваща бутилка бира. Опасявах се, че Глухарьов се е раздрънкал по типичния мъжки маниер „абе, пич, ти знаеш ли че...“ и сега ще ми се наложи да бърникам в паметта на приятеля му. Или направо да я изтрия, ако се налага. Ох, какъв рапорт ще трябва да пиша, малеее...

Различна Педагогическа Стая - осма глава (втора част)

- Добре, че аз знам. Идиот такъв! А какво щеше да правиш, ако не бях дошла?! – казах аз и отново му шибнах един зад врата. Той си затрая. 

- Какво да правя? – явно беше приел факта, че е сгазил лука и сега се държеше като дете, което е хванато да прави беля. Край с нахакания тийнейджър. Точка за мен.

- Повтаряй думите след мен! – казах аз и сложих ръка върху неговата, за да направлявам движенията му. Иначе нищо нямаше да свършим.

Отне му десет минути да свали заклинанието, но накрая се справи. Успя да прескочи бариерата, само че доста кожа остави по бодливата тел. Обаче прескочи. Ако не се забърка в някоя каша, може да стигне далеч. Просто сега се беше гипсирал от страх. Целият беше вир-вода и трепереше. 

- Сядай на кревата! – изкомандвах аз и той се подчини. 

Отидох да отворя вратата и заварих пред нея Глухарьов с насочен пистолет, а до него уплашената майка. Колко ли време се бях бавила, та той е тръгнал да избива ключалката с изстрели. И още по-лошото: как точно е успял да убеди майката, че това е единственият изход? Когато ме видя здрава и читава, той въздъхна и свали оръжието, а като видя момчето с печален вид на леглото изръмжа като диво животно, заобиколи ме и преди да успея да го спра, перна момчето по главата с дръжката на пищова. Майката изпищя и се хвърли да го защитава, но аз й препречих пътя и я изблъсках вън от стаята. 

- Не се бъркайте! – просъсках аз. Тя ме гледаше като обезумяла. – Той заслужава урок! – допълних. 

Тя не възприемаше много, но погледът ми ще трябва да е бил особено лош, защото отстъпи. Всички Различни знаят, че е самоубийство да се опъваш на някой с по-висок ранг, особено ако е бесен.

- Той е добро момче! – проплака тя жално в опит да ме умилостиви.

- Което едва не Ви уби, впрочем и нас също, с Пръстена на Шааб! – просъсках аз. – Има нужда от добър урок преди да стане някоя играчка-плачка. Връщам се обратно да озабтя колегата, а Вие ще стоите тук и ще кротувате, ясно ли е? – вече бях повишила тон. – Всяко Ваше действие против нас и в негова защита ще го смятам като нападение над сътрудник на Патрула! 

Тя кимна. Май ме разбра. И послушно отиде обратно в хола. Аз се обърнах и видях, че Глухарьов е опрял пищова под брадичката на момчето и го е стиснал за врата. Младият маг Първо равнище що не се беше изпуснал в гащите от ужас. Честно казано, разбирах го – от цялата ситуация излизаше, че момчето няма баща. Затова всеки възрастен мъж, особено ако може и прилага физическо насилие, прави сериозно впечатление. А ако физическото насилие е предназначено за теб – съвсем. Едно съм аз – кльощавата девойка, па макар и Висш маг – ама друго си е едрият и бесен мъжага, който те почва с каиша от вратата. А в нашия случай Глухарьов го беше почнал с пищов и беше прекарал последния половин час в обмисляне на това как точно да му строши кокалите. И сега явно беше пристъпил към дела, защото веждата на момчето вече беше спукана, също както и устната му. То обаче не се съпротивляваше, въпреки че приличаше на излязло от боксов мач. Явно беше твърде уплашен от милиционера. Признавам, и мен ме плашеше Глухарьов като побеснее така. Не го бях виждала такъв. И искрено се надявах никога да не видя този обезумял поглед насочен към себе си. Точно затворих вратата зад себе си и той свършваше изречението:

- Ако пак разбера, че си тормозил майка си, или че си крал, или нещо подобно, ще те размажа на тая стена, ясен ли съм!!! – последното беше креснато в лицето на момчето. 

То беше толкова ошашавено, че не отговори. Затова Глухарьов го перна по слепоочието с пищова. Не разбирах достатъчно, че да преценя дали предпазителят е свален или не. Така че и на мен косата ми настръхна леко. 

- Ясен ли съм?! – повтори той с тих леден тон. Момчето кимна. 

- Да.

- Да, другарю милиционер – поправи го той със същия леден тон. 

- Да, другарю милиционер – повтори послушно момчето и ме погледна много жално. 

Явно очакваше аз да го спася. Или пък си мислеше, че аз съм го омагьосала човека, който го плашеше и го ползвам да ми върши мръсната работа. А всъщност аз нямах нищо общо – милиционерът си действаше по своята си напълно свободна воля. Но все пак всяко нещо си има граници. Не бяхме дошли да го пребиваме, макар че много ми се искаше. Глухарьов се обърна към мен. Аз поклатих глава и той пусна предпазителя (една част от мен изстина – той беше заплашвал дете със зареден пищов! При това със свален предпазител...) и го прибра в кобура. Вдигна ръка заплашително към момчето и то, маг Първо равнище или не, се сви на кълбо в другия ъгъл на леглото. Все пак беше още дете, колкото и да се прави на пораснал. Какво нещо прави един едър мъж! Аз и да искам, трудно ще постигна подобен ефект. 

След това стана и се наведе заплашително над него. Момчето се опита да се слее със завивката. Неуспешно.

- Ще върнеш всичко, което си крал, ясно ли е? – момчето само кимна ужасено. 

- И никакви въздействия над майка ти повече. Това се наказва по Договора много строго – допълних аз от вратата. 

От една страна ми беше жал за малкия нехранимайко, но от друга беше получил добър урок. Така че, в интерес на педагогичния ефект, реших да бъда сурова с детето. Гаменчето, де. Глухарьов сложи ръце в джобовете и ме погледна. Милиционер, следовател в униформа в детска стая – и въпреки това пак всяваше респект. Това ще да е дарба някаква. Аз, примерно, не всявам респект никъде. Учудих се, но погледът му беше пълен с умора, все едно цял ден е мъкнал камъни. 

- Ще говориш ли още с него? – попита той делово и кимна към момчето, което все още се свиваше на кревата. 

- Не, като гледам добре сте си поговорили – заключих аз като се стремях да не прихна. 

Глухарьов кимна и излезе. Аз нарочно изостанах. Нарочно, защото имаше още нещо, което бях забравила да кажа на моя първи „клиент“. 

- Ако още веднъж разбера, или дочуя, че си се опитал да бъркаш в съзнанието на майка си, или на който и да е друг Различен... – започнах аз бавно и тихо, – ще напиша рапорт до Нощния патрул и ще те пратят в ТВУ. Разбрахме ли се?

Момчето кимна, но любопитството надделя над страха. И той попита, точно когато отварях вратата да си ходя.

- Различните нямат такива! – звучеше така, все едно се опитва да убеди сам себе си.

- Имат – отвърнах аз най-спокойно, вече на отворена врата. – Преподавала съм там цял срок. Още едно провинение и оставаш там до 12 клас. Но ти няма да се провиняваш повече, нали? – той поклати глава в знак на отрицание.

- Няма, обещавам. А Вие нали няма да ме дадете на Трибунала? 

- Не, засега – отговорих аз и затворих вратата. 

Нека поседи малко сам с вината и страха си. Да осмисли случилото се - обикновено има много педагогичен ефект. 

Отвън Глухарьов успокояваше нещо майката в хола. Ако съдя по канцеларския език, явно й обясняваше, че всичко е по устав и прочее. Не дадох ухо, а просто се насочих към закачалката да си взема палтото. Приключихме тук и нямах намерение да се занимавам повече с тия двамата. Надявах се да сме уредили нещата и без Патрулите, но ако тая цъфнеше в кабинета втори път, със сигурност щях да предам доклад. 

Глухарьов ме забеляза, че се обличам и последва примера. Майката дойде при нас в коридора. 

- А сега какво ще стане? – попита тя празното пространство между нас с Глухарьов. Ето откъде синчето беше наследило тая черта...

- Нищо – отговорих аз. – Подайте оплакване в Патрула, ако продължи с простотиите, макар че много ме съмнява. 

Омотах шала около врата си закопчах палтото. 

- И му спрете джобните за известно време. Дръжте се така, все едно е наказан. – додаде Глухарьов над главата ми. 

Майката кимна и ни изпрати до стълбищната площадка без да каже дума повече от дежурното „довиждане“. Мълчаливо слизахме надолу по стълбите, но усещах, че Глухарьов много иска да каже нещо. Просто по някаква причина изчакваше. Когато седнахме в колата не издържах:

- Изплюй камъчето!

Той ме погледна накриво, преценявайки ситуацията и избухна:

- Ти нормална ли си? 

- Аз съм Различна. Уточни – отговорих аз, без да искам с неговия леден следователски тон. 

Той вдигна вежди, но продължи да вика:

- Защо се направи на герой, а? Какво се бяхме разбрали? Да не правиш глупости!

- Не съм правила глупости – възразих аз, вече с нормалния си тон. – Наистина – добавих, защото по погледа му личеше, че изобщо не ми вярва. 

- Знаеш ли какво ми мина на мен през главата през ония 45 минути?! – кресна той и удари с юмрук по таблото. Подскочих. – Ти изчезна и аз реших, че...

- Съм се затрила някъде.– довърших аз. – Спокойно, има много неща, които не знаеш и не разбираш за Различните. Влизането в Сумрака е едно от тях. 

Той отново удари с юмрук по таблото, тоя път с другата ръка, и се намръщи. 

- Виж сега – започна той мрачно след малко, – имам сестра на твоите години и бих дал и живота си да я предпазя. 

Нещата почнаха да ми се изясняват...

- И затова сега се опитваш да предпазиш мен, все едно съм ти сестра – заключих аз.

Той кимна, беше като буреносен облак. 

- И фактът, че днес аз трябваше да направя нещо, което според теб е безумно опасно, както и това, че нямаш никаква възможност да го направиш вместо мен те е побъркал, права ли съм? – той отново кимна. 

- Слушай Сергей - продължих след малко, – имам само две сестри. Нямам нищо против да имам голям брат, който да ме пази, щом ти искаш да поемеш тая роля. Обаче, когато работим това ще ти замъглява съзнанието. Ние сме партньори, не сме семейство. Няма смисъл. Вярвай ми, мога да се грижа за себе си – тук реших да преиграя малко и да го потупам по рамото. 

Той, за моя огромна изненада, ме прегърна. Не се отдръпнах. 

- Не съм толкова сигурен, че можеш да се справиш с някой крадец дори – промърмори той със съмнение. – А партньорът ти е повече от семейство, защото животът ти е в неговите ръце – добави след малко.

- С голи ръце – не, но с магия мога да се справя и с взвод военни – отговорих аз. 

Хубаво беше да усещаш, че някой иска да те пази. Може би не е чак толкова лошо да имаш по-голям брат. 

- Ще се измитаме ли от тук, или още ще седим, в такъв случай? – попитах аз като се дръпнах от него. 

Беше крайно време да прекратим драмата.

- Викам да се измитаме. – отговори той по-ведро и запали двигателя. 

Колата изрева и не след дълго вече се тътрехме по междублоковите улици. Погледнах часовника си – минаваше шест. Нима сме стояли три часа тук?! 

- Не ми се връща обратно в отдела – заключи Глухарьов докато завиваше към по-голямата улица. 

Не съм от тоя район и нищо не ми говорят имената. 

- Нито пък на мен – отговорих аз, докато зяпах безцелно през прозореца. После се присетих... – Сергей, слушай...

- А? – отговори той, явно беше зает с някаква маневра. 

- Може ли да минем през някой супермаркет на път за дома ти? – той едва не натисна спирачката насред кръстовището. 

Ето ЗАТОВА не говоря много, докато някой шофира. 

- Ти да не ми четеш мислите?! – попита той втрещено, докато се изнасяше сподирян от клаксоните на другите участници в движението. 

- Този път – не – информирах го аз. – Просто предположих. Пък и освен това и аз имам нужда от бира след днешните събития. Само че ще ми трябват и два-три шоколада.

- Ти не си ли на диета? – каза той през смях. 

За мъжете, ние сме постоянно на диета. Не че не са прави...

- Не, просто Сумракът тегли захарите от кръвта. Трябва да презаредя с бензин – казах аз, към второто той вече се хилеше над волана. 

Различна Педагогическа Стая - осма глава (първа част)

АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:

Секунди по-късно реших да изчакам. Гневът винаги е лош съветник, а аз имах право само един ход. Ако се издъня, трябва да викам Нощния и да пусна предупреждение до Дневния, което си беше все едно да кажа на Хесер и Завулон, че не ме бива. А това никак не ми харесваше като опция. Висш маг или не, все пак трябваше да мисля с главата си. Колкото и да не ми се иска понякога. Така, да видим какви са фактите. Седнах на пръстения под пред вратата (интересно, каква пръст на шестия етаж?!) и започнах да разсъждавам. Добре, че във всеки слой на Сумрака времето тече все по-бавно от човешкия свят. 

Малкият беше поставил много опасно заклинание пред вратата си и видимо беше пазен от Дневния. Дотук добре. Какви тогава бяха моите козове тогава? Освен разликата в равнището, която не винаги е плюс, защото децата са много изобретателна паплач. Майката нямаше да ми помогне, а Глухарьов, макар и едър милиционер със заплашителна външност, е просто човек. Не можех да изложа него или майката на опасност. Значи трябваше да се оправя сама преди да викна който и да е от двамата. И в никакъв случай не биваше да стигам до дуел с гаменчето. По някаква причина не се съмнявах, че малкият нехранимайко ще се пробва. И честно казано, нямаше да имам големи угризения да го светна (или да го лиша от Сила за три-четири десетилетия), просто после не ми се занимаваше с Трибунал.

Единствената точка за мен в момента, освен равнището, беше фактът, че щях да вляза през Третия слой. Където светът все още приличаше малко на човешкия. Следователно нямаше риск да засегна заклинанието. Щях да цъфна от нищото в окото на бурята. Интересно, дали от Дневния бяха наслагали следящи заклинания между слоевете? Съмнявах се. Те се слагат само на много важни за Различните места или в офисите на Патрулите. Тук – защо? А за такова заклинание ти трябва специално разрешение и Висш маг, който да го изпълни. 

Затова просто побутнах плетената врата и влязох в стаята. Не ми се занимаваше да я изучавам с сумрачния й облик от Третия слой и затова просто затворих внимателно вратата зад гърба си и пристъпих към сламеника в единия ъгъл. Едва ли е бил толкова тъп, че да сложи смъртоносно заклинание над собственото си легло. Освен ако не е Емо, но ме съмняваше. 

Върнах се обратно във Втория слой и нещата почнаха да добиват форма. По стените веднага лъснаха екраните, които спират сондирането отвън – красиви сиво-синкави екрани, много ефирни и прецизно направени. Бяха се старали. И през средата на стаята, като цокъл вървеше плътна лента дебела колкото ръката ми. Пръстенът на Шааб. Бях влязла вътре. Прекрасно. 

Момчето не се виждаше на Втория слой, значи не беше в Сумрака. Още една точка за мен. Преминах обратно на Първия слой и реших да поостана и да разгледам. Стаята на момчето беше хубава дори в сумрачния си вид. Скъпи мебели, както и в цялото жилище, модерно легло, плакати по стените (те са много забавни за четене в Сумрака, но сега нямах време за това), китара в ъгъла. Компютър на бюрото и мощна уредба в единия ъгъл. Гардеробът и леглото бяха стандартни, но като за някое списание. А нехранимайкото, заради когото подскачах като жаба между слоевете на Сумрака вече половин час сигурно, слушаше музика със слушалки. Седнал на стола пред компютъра и с онези огромните слушалки на ушите. Можеш спокойно да стоиш и да къртиш бетонна плоча до него, той нищичко няма да чуе. Още една точка за мен. Значи можех да изляза в реалния свят и той нямаше изобщо да разбере какво се случва. Друго си е техниката да е на твоя страна.

Отвътре ми идеше да извадя пищова. За по-голям драматизъм. Ама ако се окаже, че е физически по-силен, може да стане голяма беля. Я по-добре с магия. Пък пищова да си стои в кобура. За всеки случай. Пристъпих още една крачка и се озовах в човешкия свят. И ме блъсна всичкия тоя шум. И дънещия метъл. Странно, защо го беше надул, като беше със слушалки?!

После погледнах екрана на компютъра. Той НАИСТИНА гледаше порно! Гадост! А музиката явно беше за заблуда на врага. Пръстенът на Шааб пък беше за всеки случай. Накъде отива тая младеж? Вместо да си гледа порното като нормален тийнейджър в два през нощта, той седнал посред бял ден и с подобни мерки за сигурност. Тъпо, понякога силата наистина ги прави хахави. Ех, младежи...

Щракнах с пръсти и всичката електроника изгасна – и уредбата, и компютъра. Обичам електронните джаджи – много са послушни и адски мразят електромагнитни полета. А Различните са ходещи източници на електромагнитно поле. Момчето, впрочем беше хилав и дълъг като вейка, започна да цъка по копчетата на компютъра. Напразно драги, няма да стане така. Приближих се зад гърба му и го стиснах силно за врата. Любима техника – праща тръпки чак до пръстите на краката и много боли, при това без каквато и да е магия. 

С другата ръка му свалих слушалките и ги оставих на бюрото. Момчето замръзна – и нормално, при тия мерки за сигурност е бил убеден, че никой няма да го притеснява. И е бил почти прав. Малко Различни можеха да правят моите фокуси. Хващах се на бас, че се чуди колко ли от порното съм видяла преди компютърът да изгасне. 

- А си мръднал, а съм ти напляскала пуберския задник с Бича на Шааб! – просъсках аз в ухото му. 

Той изтръпна. Буквално и качествено изстина в ръцете ми.

- К...коя си ти? – заекна той. 

Нормално, предвид обстоятелствата. 

Шибнах му един много силен зад врата. Такъв, какъвто едно време е трябвало да му шибне майка му, обаче вече беше късно за такъв бой. Всъщност, аз съм на мнение, че никога не е късно за един хубав бой. Главата му даде добър откат.

- Аз съм тази, която е дошла да ти оправя кашите, кретенче такова! – изръмжах аз и потиснах порива да му разцепя главата в ръба на бюрото. 

А поривът беше много силен, признавам. Затова му шибнах още един зад врата. Главата на момчето даде откат, този път по-голям, и той го използва за да се извърти с лице към мен. И се шокира от външния ми вид. Разбираемо. Девойка, горе-долу на неговите години, в униформа на следовател. С пола. Накъде по-нелепо от това. Той започна да се хили, кретенът му с кретен! Да МИ се хили, ако трябва да съм по-точна. 

- Ама ти си на моите години, бе, мацка! Нямам нищо против да ме напляскаш! – измърка той след малко и протегна ръка, която аз пернах веднага. 

Ясно. Беше объркал реалната ми възраст. По принцип съм на 25 реални човешки години. Обаче при Различните, особено при Висшите, настъпва известна консервация на външния вид. При онези, които са достигнали до Второ или Първо равнище в по-напреднала възраст, консервацията започва веднага и има регресивен характер, т.е. връща времето назад и ги прави по-млади. В моя случай обаче, аз не помня кога е почнала консервацията. На 18 изглеждах като 13 годишна (не по мое желание), а в момента с грим и високи токчета можех да го докарам на гимназистка, която е свила дрехите на мама. Кофти но факт. И при това, пак не по мое желание, просто страничен ефект от ранга. Така че този потребител на лосион против младежки пъпки просто ме беше преценил лееко погрешно. Всъщност, по-голямата му грешка беше, че не сканира аурата ми.

- Аз съм сътрудник на двата Патрула, муци – измърках в отговор и махнах с ръка. 

Върху момчето се стовари Мрежата – по принцип инквизиторско заклинание за задържане, но нали съм универсална, знам разни трикове. Той не очакваше атаката нито пък отговора ми, защото зяпна. Направо зина с отворена уста срещу мен. Мрежата държи жертвата неподвижна като черпи от нейната собствена сила, така че можеше да съм сигурна, че няма може да мръдне. Затова се настаних на кревата му и кръстосах крак върху крак. Той продължи да зяпа с широко отворени очи. Интересно, за какво точно ме вземаше?

- Можеш да сканираш аурата ми – подканих го аз. – Да се убедиш, че всякакви опити за съпротива само ще влошат нещата. 

Той ме послуша, усетих сондирането. Бързо и прецизно, бяха го обучили добре. 

- Какво откри? – попитах менторси аз и го погледнах строго. 

- Ти... съжалявам, Вие, сте маг Висше равнище. Но не мога да определя цвета – кимнах. 

Разбра за ранга и веднага станахме официални. Всички Тъмни са досадни, мазни подлизурковци. 

- Нормално. Аз съм Универсален маг. Това значи, че съм едновременно и Тъмна, и Светла. Разбираш ли ме? 

Той кимна леко колебливо. 

Реших да мина направо на въпроса и отново махнах с ръка за драматизъм – с младите Различни е хубаво да има драматизъм. Плаши ги, най-малкото, а в момента външният ми вид (за разлика от аурата) беше далеч от плашещото. Малкият се замята на стола, а невидима ръка започна да му бие много качествени шамари. Когато сесията свърши, бузите му бяха с цвета на червилото на Зимина. 

- Т...това защо беше? – заекна той и ме изгледа кръвнишки. 

Май правеше някакви планове за нападение. Убедена бях, че Мрежата ще го удържи, дори ще стане още по-силна. 

- Да се напада Малолетен Различен е нарушение на Договора! – допълни той с обвинителен тон.

Така значи, гаменче недно! Нарушение на Договора, а?! Ще се позоваваме на законите, а?! Хубаво, така да бъде.

- Както е нарушение и да ползваш Пръстена на Шааб срещу собствената си майка – казах аз с ледения тон на Глухарьов, когато се занимаваше с малолетни престъпници (имаше един такъв случай миналата седмица). 

Удаде ми се да го изимитирам добре. Онзи пребледня. 

- Не съм го ползвал срещу нея! – възрази той на фалцет.

Явно почваше лека полека да осъзнава в какво се е забъркал. За ползването на такова заклинание неправомерно не просто щяха да го плеснат през ръцете, а можеше и да ги поскъсят. С двайсет-трийсет сантиметра...

- Напротив! – контрирах аз със същия леден следователски тон. Чак се кефех на себе си, че ми се получава. – Тя дори не вижда заклинанието! Ако беше отворила вратата, по-точно, ако се беше опитала, сега тук щяха да щъкат сътрудници на Нощния патрул и да събират каквото е останало от нея, а теб щяха вече да те конвоират за Трибунал на Инквизицията – момчето видимо потрепери.

- Аз нямаше... То не е такова, това... Нямаше да я убие! – успя да формулира изречение той. 

- Щеше. Пръстенът на Шааб е много мощно заклинание, което ти, сополанко нееден, не можеш да контролираш – повиших тон аз. Последва нов епизод с шамари. 

- Ще се оплача в Патрула! – проплака той като разглезено дете, когато сесията приключи. 

- Давай! – махнах с ръка аз и той несъзнателно се сви.

Явно си мислеше, че ще пусна нещо ново. Изкушавах се да му пусна Канцеларски плъх, но така и така ми отговаряше без проблем. 

- В Патрула е по-вероятно да накажат теб, отколкото мен.

- Как влязохте? – реши да смени темата той. 

- Не си толкова умен, колкото си мислиш – отклоних въпроса аз. – И Сумракът не е място за игри. Току-виж останеш завинаги да се скиташ между слоевете му – допълних с назидателен тон. 

- Наистина ли ще ходя на Трибунал? И Инквизицията съществува? – попита той тихо. 

Ето къде било разковничето! Всеки Тъмен правеше каквото си иска, стига да не го спипат. Затова на повечето всякакви форми на наказания им звучат много зле. А пък за момче на 17 думите „трибунал“ и „инквизиция“ звучаха особено плашещо. То тези думи и мен ме плашеха впрочем, само дето не бяха обвити в тайнственост...

- Ако заклинанието беше сработило, със сигурност. Сега си под въпрос – отговорих уклончиво аз със същия леден тон. 

Как ми се искаше да му разбия главата... в някой остър ръб.

- А сега какво? – побърза да уточни той. 

Делово момче.

- Сега ще сваля Мрежата, а ти ще свалиш Пръстена на Шааб и ще проведем един много дълъг и не особено приятен разговор с теб. Ясна ли съм? – казах аз и станах, в случай че му хрумне да върши глупости. 

Той обаче само кимна. Явно рангът ми го беше стресирал достатъчно. Поне така се надявах. 

Свалих Мрежата, но той застана пред вратата и се втренчи в нея. Без да сваля заклинанието. Застанах зад него.

- Сваляй го веднага, иначе, кълна се в Светлината и Мрака, здраво място няма да оставя по теб! – процедих аз и той се обърна. В очите му имаше сълзи. 

- Не знам как! – проплака той. 

Кретенче такова! 

Различна Педагогическа Стая - седма глава (втора част)

АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:

Общо-взето, Надежда Семьоновна приличаше на обикновена отрудена човешка жена. И за да не изневери на този образ, тя ни почна от вратата:

- Кажете - обърна се тя към Глухарьов,– нали няма да нараните моя Коля? 

Това вече почваше да ме дразни – в крайна сметка аз бях Различната и й бях старша по ранг.

- Коля ли? – попита Глухарьов и се усмихна. – Кой е Коля? 

- Николай, синът ми – притеснено отвърна тя. 

- Няма да го нараним госпожо – отвърнах раздразнено аз. – Може ли все пак да влезем? – и кимнах към вътрешността на жилището. 

- Ах, да, заповядайте – сякаш сега се опомни жената и отстъпи, за да влезем малкото и полумрачно коридорче. 

Тази жертва на домашно насилие от Различен тип почваше сериозно да ме дразни. Или искаш помощ и я получаваш като понасяш и последствията, или не искаш помощ и търпиш чудовището, което си отгледала, но без възражения. В крайна сметка, оперативните от Нощния щяха да пометат с него. 

Глухарьов започна делово да сваля палтото и шала си и реших да последвам примера му, макар че хич не щях да се застоявам. Жената стоеше до нас и чакаше нещо. Любопитно какво. 

- Къде е синът Ви? – попита моят партньор. 

Можех да го видя къде е през Сумрака, но защо да си хабя силата за глупости...

- В стаята си. Слуша музика – сковано отговори майката. 

- Чувам – додадох мрачно аз.

Из апартамента наистина дънеше музика. Метъл някакъв, не разбирам много от тоя шум. За мен тези звуци много приличат на следната ситуация – един се учи да свири на китара, а четирима други му пречат. Има им нещо на тийнейджърите, все едно като станат на 13 им ампутират половината нерви и затова стават полу-глухи, та трябва да пускат музиката винаги с максимален звук. Впрочем, и половината разум им ампутираха, била съм на същата възраст, мога да го потвърдя със сигурност. 

- Да Ви предложа нещо? – попита жената Глухарьов. 

Подозирах, че го направи по-скоро за да отложи срещата ни със сина си, отколкото от учтивост. Дори не си направих труда да я сондирам. 

- Може би по-късно – отклони поканата той. – Нека първо поговорим със сина Ви. 

- Стаята му е надолу по коридора, последната врата в дясно – отговори жената и закърши ръце, незнайно защо. 

Може да е паника, знам ли. Глухарьов тръгна пред мен, вероятно по навик, но на няколко крачки от вратата на момчето рязко го дръпнах да спре. 

- Какво? – попита ме той тихо. 

- Стой тук – отговорих аз също толкова тихо. 

- Защо? Нали двамата трябва да говорим с него – и той посегна към дръжката на вратата. 

Рядко ми се случва да се движа толкова бързо, особено без да влизам в Сумрака. Успях да застана между него и вратата точно преди да натисне дръжката и хванах голямата му лапа с двете си ръце.

- Докоснеш ли тази врата, няма да има какво да съберат от теб после – обясних аз, все още държейки ръката му. 

Той не я издърпа, явно все още не разбираше какво се случва.

- Как така? Да няма нитроглицерин от другата страна? – опита се да се пошегува той, вероятно мислейки си, че преигравам тъй като ми е първи случай. 

- По-лошо – поклатих глава аз и додадох мрачно, - Пръстена на Шааб. 

Междувременно майката вече беше дошла до нас и продължаваше да кърши ръце. Когато чу да споменавам за Пръстена на Шааб, пребледня и се подпря на стената. Изглеждаше все едно всеки момент ще припадне. С Глухарьов я подкрепихме от двете страни и я отведохме да седне на дивана в малкото холче, съседната стая. Отидох в кухнята и донесох вода. Жената дори не попита откъде знам разположението в апартамента, а Глухарьов беше зает да проверява пулса й. След малко спря да гледа часовника си и каза:

- По-добре полежете малко госпожо – жената само кимна и се отпусна назад. 

- Какво, да не би да не знаехте за Пръстена на Шааб? – попитах аз, докато се настанявах от другата й страна. 

Ние двамата с Глухарьов изглеждахме малко странно с тези униформи от двете страни на жената – все едно двама бдителни милиционери са помогнали на пострадала гражданка и сега чинно изчакват пристигането на Бърза Помощ.

- Нищо не знаех – изхлипа жената. – Та аз дори не го виждам! 

Значи така, а? Малкият сополанко беше направил заклинание над възможностите на майка си, за да си осигури спокойствие. И то какво заклинание!

- Какъв е този Пръстен на Шааб? – попита Глухарьов и по инстинкт тръгна да вади пистолета от кобура. 

Вероятно за да застреля въпросния Шааб. Поклатих глава. Понякога инстинктът на ченгето работи преди разума да се намеси.

- Заклинание. Ограничава достъпа. И убива, ако се опиташ да минеш през него. 

- Можеш ли да го обезвредиш? – за мое учудване попита той. 

Бързо се приспособяваше. За него заклинанието беше нещо като барикадирал се терорист, може би. Нищо, поне разбираше, че не бива да припарва до там. 

- Не – мрачно казах аз. – Само онзи, който го е създал може да го свали – жената между нас се разрида. – Обаче мога да се опитам да вляза. 

- Нали току-що каза, че убива? – повиши тон Глухарьов.

- Чакай, чакай! – успокоих го аз. – Не съм казала, че ще минавам ПРЕЗ заклинанието. Просто ще го заобиколя.

- И как ще стане това? – попита той скептично. 

Вече определено ме смяташе за освидетелствана луда. Честно казано, не беше далеч от истината. 

- Съмнявам се да е сложил заклинанието на всички нива на Сумрака – отговорих аз. 

- На какво? 

- Сумракът е паралелната реалност, където могат да ходят Различните – поясних аз. – Това ни отличава от хората. Ще ти обясня подробно друг път.

- Аз вече опитах – проплака жената. – Не мога да мина. Навсякъде го е сложил. 

- Вие нали не го виждахте? – попитах язвително аз и я погледнах лошо. 

Мразя да ме лъжат. А понеже й беше зле, дори не проверих. Тъпачка съм аз, тъпачка! Жената се сви и се приближи до Глухарьов, все едно той можеше да я защити от гнева ми. 

- Излъгах – призна си тя кратко. Да, Светлите не могат да лъжат добре. – Мислех, че Вие можете...

- Какво да мога? – изръмжах аз. – Минаването през стени го могат само призраците. 

- Аз си мислех, че вие, нали сте по-силна, ще можете да го свалите... – започна жената и не довърши.

- Възможно ли е да е непреодолимо на всички слоеве? – прекъсна пререканието ни Глухарьов.

Определено гледаше на ситуацията като оперативен.

Сигурно е непреодолимо за теб, помислих си гледайки майката, та си си само Пето равнище. За теб това е непроходима бариера. Защото синът ти се е възползвал от способностите си и е създал зона забранена за родители. Неговите заклинания ще са недостъпни за теб, нищо чудно. Аз обаче не съм като теб. И онова, което прави той с усилие, аз го правя със щракане на пръсти. 

- Съмнявам се – намръщих се аз. – Сумракът има много слоеве. Ще се опитам да прескоча заклинанието. 

- Ще можеш ли? – попита Глухарьов притеснено. 

Аз кимнах. Не си вярвах съвсем, но бях единственият човек в стаята, който можеше да го направи. Поправка, единственият човек беше Глухарьов. Аз съм Различна. 

- Вие стойте тук и не припарвайте до вратата, докато тя не се отвори отвътре, ясно ли е? – попитах аз и станах, несъзнателно изтривайки ръце в униформената пола. 

- Ако те няма повече от половин час, ще избия ключалката с изстрел – сериозно каза Глухарьов и ме прегърна. 

Усещането беше странно – първо, да си призная честно, все още се страхувах от него, чисто физически. Все пак беше два пъти по-едър от мен и трениран да убива. Не го бях виждала какво прави в стаята за разпити, но оня крадец от миналата седмица излезе на носилка от там. От друга страна усещах емоциите му – беше обещал да ме защитава, а сега усещаше, че не може да направи нищо и още по-лошо – мислеше си, че отивам на самоубийствена мисия. 

- Спокойно де – отдалечих го аз от себе си. – Рутинна операция. 

- Дали? – повдигна вежди той. – Ако нещо не става, върни се тук, не се прави на герой, ще измислим нещо. Ясно ли е? – и той допря чело до моето. 

Много мило. Любопитно защо всички колеги от отдела ме смятаха за абсолютно неспособна да направя каквото и да е? 

- Ясно. Не се тревожи. Всичко ще стане както аз реша. А ти не прави глупости и гледай да баламосваш майката – това му го казах полугласно. 

Той само кимна сериозно.

Излязох от хола и се върнах в тъмното коридорче. Жилището не беше зле отвътре – хубава нова мека мебел, решена в бордо, персийски килими по пода, чисти красиви тапети, завеси от органза по прозорците. Обзаведено с вкус. И с пари. Явно майката работеше на добра заплата някъде, въпреки смачкания си външен вид. Лошо няма – все пак не сме светци, дори Светлите. Пък и сиренето е с пари. Реших да не влизам в Сумрака директно пред вратата на момчето. Можеше да усети разместването на енергията. А предпочитах да го заваря неподготвен.

Затова се насочих отново към кухнята – също много модерна и в пълен контраст с тази в жилището на Глухарьов – иноксови уреди, вградена фурна, кухненски плот от гранит. Като извадена от списание. Абе, здраво са играли парите. Намерих сянката си и след секунди вече бях в Сумрака. Около мен, както си е редно, светът притихна и посивя. Всички шумове на Москва – клаксоните, трафикът, шумните съседи – изчезнаха и остана само пронизваща тишина. Игла да падне – ще се чуе. Повечето хора не осъзнават, че от време на време Сумракът влиза в техния живот. Не те в Сумрака, а той при тях. Има такива места в градовете и сред природата. Където границата се размива. Понякога за секунди, понякога за по-дълго, но тогава вече не говорим за хора, а за потенциални Различни. На мен например, често ми се случва да върша нещо в Сумрака – просто не се усещам кога съм влязла. И като погледна часовника, установявам, че съм работила повече от час, а по него са минали само десет минути. Защото времето в Сумрака, дори на първия слой, тече много по-бавно от това в човешкия свят. Има само два странични ефекта – първо, Сумракът изсмуква силата на Различния – престой по-дълго, отколкото трябва и няма да можеш никога да излезеш от там и второ, там е доста студено. Поне на мен ми е студено, но аз по принцип съм си зиморничава. 

И така, вече бях в Сумрака с ясната идея, че успея ли да заобиколя Пръстена на Шааб, малкият щеше да получи един прекрасен бой. Много прекрасен и доставен лично от мен по бързата процедура. Опирах се на идеята, че малкият може и да е Първо равнище, но едва ли знае колко точно слоя има Сумракът. Не беше прието да се говори за слоевете на Сумрака пред онези, които още не са били там, така че ниските равнища си оставаха с познанието, че Сумракът има един, най-много три (митични) слоя. Още повече, че е правил заклинанието за да ограничи достъпа на майка си, а тя е само Пето. Което значи, че може да влиза само на Първия слой и то не за дълго. Следователно е много вероятно да е направил заклинанието и върху сумрачното копие на жилището в първия слой. Обаче дълбоко се съмнявах да има нещо след втория слой. Така че щях да разчитам на факта, че като Висш маг мога да се мотая между слоевете на Сумрака почти неограничено време и да изненадам стратега в гръб. Единственото нещо, което ме глождеше беше дали съм права. Досега не се бях изправяла пред Пръстена на Шааб. 

Това е много мощно и страшно опасно заклинание, специалитет на Тъмните. Много малко случаи налагат неговото използване, или пък ползването на другите атрибути на Шааб – като бича, примерно. Има къде-къде по-лесни начини да отблъснеш някого от определено място – обикновено сплашващо заклинание и готово. Против Различни пък има заклинания, които няма да ги убият, но ще вдигнат такава врява, че по-добре да не се опитваш. Но малкият, нали иска да се покаже като голям и възмъжал и много умен, избира най-опасното и трудното заклинание от всички. И го използва против собствената си майка. 

Добре, че жената не беше опитала да отвори вратата на сина си преди да дойдем. Защото иначе щеше да стане голямо мазало – като дойдат да събират останките й, малкият щеше да бъде пратен по бързата процедура в Прага, а там хич нямаше да се церемонят с него. Понякога и Различните имат късмет. Така че, общо-взето разчитах на чистата си сила и на малко коварство. Всеки Висш с времето се учи на коварство. Няма как иначе. 

Излязох от кухнята, вече в Сумрака, и се запътих към хола да проверя какви ги вършат. Глухарьов седеше на ръба на дивана и явно нещо говореше, но в Сумрака не можех да чуя. Жената седеше срещу него и кимаше бавно-бавно. Вероятно не беше така в реалния свят, но в Сумрака всичко изглежда забавено. От моето тръгване там не бяха изминали и пет секунди. Погледнах аурите им и подозренията ми се потвърдиха. Аурата на майката преливаше от ужас, и не й прави чест – много за сина й, но нито капчица за мен, дето съм седнала да го измъквам от собствените му каши. Аурата на Глухарьов – обратното – блестеше в яркочервено от гняв към момчето. Предполагах, че в момента измисля как ще му разбие главата и колко точно кости ще му строши. И страх за мен. Много страх, който старателно се опитваше да прикрие от жената. А тя беше толкова паникьосана, че през ум нямаше да й мине да го проверява през Сумрака. 

Обърнах се и се запътих към вратата на момчето. Майка му беше права поне за това – Пръстенът на Шааб блестеше в нажежено до бяло около вратата. И в стените, но по-слабо. Приличаше на увита около касата полицейска лента. Какво да се прави, често заклинанията се влияят от фантазията на правещия ги маг. Ако си падаше по фентъзито, пред вратата щеше да има спусната подвижна решетка, а ако беше любител-фантаст – щеше да има някакво футуристично устройство. Но явно моят противник (защото беше именно такъв в момента) си падаше по кримките. Впрочем, има магове, за които подвижната решетка си е напълно реално нещо, което е било част от живота им, а не интересен музеен експонат, но това е друга тема. 

Сумрачното жилище си изглеждаше по същия начин като реалното – само беше сивичко. Вгледах се през стените да видя къде е калпазанинът, но открих, че той ги е екранирал. При това освен екраните имаше и заклинание, което докладва за сондиране. И всички тези направени от първо равнище... Гадина, гадна! Интересно, какво ли точно правеше вътре, че се е подсигурил така? Гледа порно тайно от мама? И защо заклинанията са на толкова високо ниво? Чак все едно не ги е правил той.

Личеше си ръката на опитен маг, какъвто моят първи „клиент“ определено не беше. Поразмишлявах така няколко минути и после ме тресна по главата. Та той беше Тъмен, а майка му – Светла! Дневният патрул се е погрижил да осигури малко лично пространство на най-новия слуга на Мрака. И са пратили някой да направи заклинанията, както си му е редът. Но тъй като жилището е на майката, са могли да защитят само стаята на момчето. Мда... очакваха ме и други изненади значи. Още по-лошото беше, че ако малкият се оплаче където трябва, аз формално щях да вляза с взлом в дома на Тъмен Различен Първо равнище. И можеше да ме мъмрят за това. Красота.

Въпреки, че светлината в Сумрака не е много, намерих сянката си и минах на Втория слой. Там вече жилището се промени. Стените станаха от масивни каменни блокове, интересно дали само от моята развинтена фантазия, а вратата заприлича на големите порти на замъците, които могат да се видят в компютърните игри. С големи железни гвознеи по нея и чукало в средата. И Пръстена на Шааб, който ми се хилеше със същата сила като и на първия слой. Прекрасно! Значи малкият все пак е предвидил възможността майка му да извика някой приятел, който разполага с повече сила. Затова отново намерих сянката си и минах на Третия слой. Нямаше смисъл да се чудя тук.

Да те видим, детенце. Дали можеш да се мериш с Висш? В този слой жилището се преобрази в средновековна колиба. Стени от огромни дървени трупи, врата от преплетени пръти. И никакви бариери. Нито една. Значи нито охраната от Дневния, нито пък който и да е друг се беше сетил, че маг от Първо или по-високо равнище ще седне да влиза в стаята му. Точка за мен. На ти сега, гаменче малко!!! Започнах да псувам малкия кретен на ум и после се усетих, че няма нужда да викам Инферното на главата на новоизлюпения маг Първо равнище. Защото ей сега щях сама да го стоваря на главата му. Ей сега, след мъничко.

Различна Педагогическа Стая - седма глава (първа част)

АУДИО ВЕРСИЯ ТУК:

- Това ли е адресът? – попитах Глухарьов, когато той зави по някаква нашарена с дупки (или по-скоро кратери) задна уличка между блоковете. 
Гадни блокове, не много високи, по около седем-осем етажа, но гадни. Типичния соц кошмар – мръсносив бетон, изпъстрен с петна от ръжда и курешки по горните етажи и графити по долните. Общо-взето, пълна дупка. 
- Това е – отвърна ми той, докато паркираше. 
Дръпна ръчната спирачка и каза: 
- Слизай. Взе ли си пистолета? 
- За какво ми е? – възнегодувах аз. 
Въпросният кобур страшно много ми пречеше, да не говорим как се заплита с презрамките на сутиена. На мъжете им е лесно. Сигурна бях, че Ирина Сергеевна не носи нищо на рамо. Обаче още не бях проверила дали е точно така. 
- Взе ли го или не? – попита ледено той. 
- Взех го – предадох се аз и разтворих сакото, че да види. После почнах да си обличам палтото. – Само че не виждам смисъл от него. Не отиваме да го арестуваме. А и да отивахме, това нямаше изобщо да ни помогне. Срещу Първо равнище ще мине само някой със същия или по-висок ранг. За предпочитане, по-висок. 
- Въпреки това. Сама каза, че куршум в главата...
- Глухарьов! – обърнах се към него възмутена до дъното на душата си. – Да не си посмял да си помислиш подобно нещо дори! 
- Само отбелязвам – вдигна примирително ръце той. – Все пак е още дете. 
- Именно. Слизаме ли? – той кимна. 
Излязохме от колата и се насочихме към олющения вход. Метална врата, както си му е редът, но издраскана, ръждясала, отврат. В градинката пълно с найлонови торбички и други боклуци, даже ми се стори, че видях няколко спринцофки под един храст. Пълен отврат. Чудех се какво ли се върти в главата на партньора ми, защото видимо Глухарьов не се трогна ни най-малко от гледката. Той дръпна вратата, естествено беше заключена. 
- Да звъннем на звънеца? – кимнах аз към домофона. 
Той поклати глава.
- Обзалагам се, че много отдавна са го разкачили. Всеки може да позвъни и най-често не е защото иска да влезе. Само излишен шум. Ще чакаме някой да излезе.
- Но така ще висим тук цял ден! – възкликнах аз. – Как така ще висим, може никой да не излезе! – никога не съм била от търпеливите.
- Съмнявам се. Блокът е осеметажен, все някой ще мръдне нанякъде - да изхвърли боклука, или нещо друго. По-добре да влезем така, отколкото да известим на целия свят, че сме дошли на проверка – заключи той и се подпря на стената с дежурната цигара. 
Отново тия цигари. Как не му писва?!
- Ако не си забелязал, в униформа сме и двамата – кимнах аз към панталона му. – Както и да влезем, все ще ни забележат. Като семафори светим. 
- Хората рядко гледат в краката на другите – изсмя се Глухарьов на невежеството ми. – А и да влезем и да ни видят, ще измисля нещо. Важното е момчето да не знае, че идваме.
Оперативният работник си е оперативен. Прав беше. А за това трябваше да се сетя аз, Различната – нали все пак този нехранимайко беше мой проблем. Затова послушно седнах след Глухарьов на мърлявата пейка пред входа и зачаках да се отвори външната врата. Но не ни провървя веднага. Висяхме пред вратата на скапания блок около половин час преди една бабка да излезе да изхвърли боклука. Сергей, който се беше опрял на рамката на вратата да пуши, се отдръпна да я пропусне. Бабата го подмина, като не пропусна да го удостои с подозрителен поглед, и точно когато той задържа вратата, че да вляза аз, го заговори:
- Извинете господине, Вие сте от милицията, нали?
Замръзнах. Ей сега будната съвест на квартала ще вземе да вдигне вой до Бога. Глухарьов обаче изобщо не се смути, а кимна най-сериозно. 
- Точно така, госпожо. 
Бабата усети, че й се дава кардбланш и продължи:
- А защо идвате тук, престъпление ли е станало някакво? – и без да дочака неговия отговор, започна да нарежда: – Има един такъв, Григорий Мишкин се казва, много лош човек, да не сте дошли за него? 
Мен ме напуши див смях. Явно бабата не се харесва с въпросния Мишкин и сега се възползва от момента, за да го наклепа пред съответните органи. Глухарьов обаче реагира съвършено професионално. Подпря вратата с крак и сложи ръце на раменете на бабката. 
- Благодаря Ви за бдителността, гражданко! – каза съвършено сериозно той. Приличаше на герой от анимационен филм. – Тръгнали сме да обикаляме кооперациите в търсене на недобросъвестни съседи. Ще проверим всички апартаменти, но след като Вие толкова услужливо ни насочихте към нарушителя, ще отидем първо при него.
За мой ужас, бабката се оживи:
- Нека дойда с вас, тъкмо да Ви упътя!
Тъкмо си отварях устата да възразя, когато Глухарьов каза със същия сериозен тон:
- Може да бъде много опасно, нарушителите понякога реагират много агресивно спрямо милицията. Не искаме да излагаме живота Ви на риск. 
- Но аз...
- Не, не, не, не... – цъкна той с език. – Ние сме специално обучени как да постъпваме в подобни ситуации, но не се знае какво ще стане, ако и Вие дойдете с нас. Ситуацията може да ескалира – той поклати глава все едно отивахме на сигурна смърт. – По-добре не – и обърна бабката по посока на кофите за боклук, тя още държеше торбата в ръце. – Благодарим Ви за бдителността, вашата помощ ще бъде отчетена в рапорта ни! – и я побутна в оказаната посока. 
- Наистина ли? – невярващо-поласкано попита тя и се извърна.
- Наистина, наистина.– кимна той, махна й с ръка да върви към кофите и побърза да затвори вратата. От другата страна въздъхна шумно и се подпря на вратата.
Вече не се сдържах и прихнах. Той обаче ми запуши устата с ръка.
- Не тук, че може да те чуе! Тая може да има уши като пеленгатори.
Аз продължих да се заливам от смях и отблъснах ръката му. 
- Ама беше като от някоя комедия! – хилех се аз, докато се качвахме по стълбите до шестия етаж – асансьорът, типично, не работеше. – Как се отърва от бабата само! Често ли ти се случват подобни неща?
- Постоянно – развеселено ми отговори той и поклати глава. – Хората видят милиционер и си мислят, че ей сега всичките им проблеми ще се решат с магическа пръчка. А така не става. 
- Да го проверим ли онзи, Мишкин, за всеки случай? – попитах аз. 
Вече бяхме стигнали до третия етаж. Глухарьов се опули насреща ми. 
- Не вярвам в съвпаденията и току-виж онзи се окаже вярно някой престъпник – поясних. 
- Да бе - преви се от смях той. – Много криминалета си гледала. Само по филмите главният герой получава наглед ненужна информация от случаен човек, която се оказва ключова за разрешаването на случая. 
- Все пак... – започнах аз, но той вдигна ръка. 
- Не! Тръгнали сме с много по-важна задача от лоши съседски отношения. Освен това ако онзи наистина е престъпник сме крайно неподготвени за среща. Не се знае какво държи в жилището си. 
- Прав си – какво ли не можеше да се купи по Интернет...
Изкачихме следващите няколко етажа в мълчание. Искрено се надявах Глухарьов да има някакъв план, защото в моята глава се въртяха неща, които не подхождаха никак на една Светла. Впрочем, някои от тях и на Тъмна не подхождаха, ама това е друга тема. 
- Стигнахме – посочи Глухарьов сивата врата по средата. 
Вече бяхме стигнали шестия етаж, значи. Обикновена метална врата, калпав електрически звънец. Нищо особено. Странно, Тъмните обикновено си падат по разкоша, но пък от друга страна майката е Светла и вероятно това е нейното решение. Както и да е, Глухарьов позвъни и зачакахме. Но никой не отвори. Затова той позвъни отново, като подвикна:
- Отворете Надежда Семьоновна, ние сме! 
Искрено се надявах Надежда Семьоновна да съобрази кои са тия „ние“ и да не вземе да ни сбърка с някого. Не ми се правеше мазало тук. 
За мой късмет, вратата леко се открехна. Явно беше познала Глухарьов по гласа. Жената изглеждаше още по-смачкана и съсипана, отколкото в районното. Коса хваната с щипка на върха на главата, измачкани къщни дрехи – в случая стар пуловер и някакво долнище на анцуг, размъкнати чехли. И толкова печална физиономия на лицето, все едно целият свят се е стоварил върху й. Така обикновено изглеждат отрудените жени от работническата класа – онези, които прекарват половин ден на смяна в някой цех или на държавна работа, а после се връщат вкъщи да търкат и лъскат и да спретнат вечеря за съпруга си - алкохолик, който след това ще се напие и ще пребие тях и децата с каиша преди да отиде да си допива с аверите в някоя градинка.