Различна психиатрия - осма глава

Странно е да намериш в Москва подобно място. Отвън входът почти с нищо не загатваше, че вътре се крие заведение от подобен тип, но тази малка бирария можеше съвсем спокойно да си съперничи с някоя в историческия център на Прага. Тъмно дърво, масивни маси, приглушено осветление. И предостатъчно хора, които се наливаха с половинлитрови халби. Странна гледка на обяд в Русия. Не защото руснаците не пият, а защото обикновено бирата не е първи избор. Все пак не беше съвсем лято. 

Валерий ми махна от едно сепаре в ъгъла. Беше се наградил с картофки и някакъв стек и естествено – със задължителната бира. С жест ме покани да седна до него. Не чаках втора покана. С целият си вид инквизиторът даваше да се разбере, че не се чувства неудобно. Точно обратното. 

- Съветвам те да си поръчаш същото – обясни той между хапките. – Много е вкусно.

- Не съм дошла тук да ям – изръмжах аз и махнах на келнерката да дойде. 

- Разговорът ще бъде дълъг, съветвам те да го направиш – сви рамене той и отпи от бирата си.

В крайна сметка реших да го послушам – определено бях гладна и смятах да изстискам всяка капка информация, която старият интригант с вид на застаряващ интелигент беше натъпкал в съзнанието си. Пък и наистина изглеждаше вкусно. 

- Започвай с обясненията, дърт лъжец такъв! – просъсках аз над ръба на гигантската халба. 

Валерий не реагира на провокацията, но все пак отговори: 

- Има много неща, които не си разбрала – започна той бавно, но аз нямах време за игрички от типа „не си живяла още век, нищо не знаеш“ и затова го прекъснах:

- Давай по същество!

- Добре – съгласи се той, - не знаеш много неща за него. 

- Да, като започнем с името му. Никъде не е записано в регистрите – озъбих се аз.

Валерий тъкмо щеше да отговори, когато пред нас се появи голяма димяща чиния с картофи и мръвка. Моята порция. Сервитьорката я постави пред мен с усмивка до ушите и добави:

- Приятна среща с любимата дъщеря, Валюшка!

Той кимна с усмивка и отговори на немия ми въпрос:

- Трябваше да я омагьосам малко. За нея съм баща, който се среща с дъщеря си, която работи в чужбина. Иначе щеше твърде много да се бърка. 

Опитах от мръвките – беше прав, наистина бяха превъзходни – и открих колко съм гладна. Затова реших да посветя следващите няколко минути на яденето. Валерий не ме прекъсна нито веднъж, докато сама не го заговорих:

- Как се казва този изрод?

- Ярослав. Роден в Прага, при това когато градът не е имал и 300 години история. Видял е какво ли не и е по-стар от мен с половин хилядолетие. 

Така значи. Ярослав. Гадта имала име. Преглътнах този факт с бира и продължих разпита: 

- Защо не ми каза за него в началото? Казах ти да ми намериш документите за него. 

- Защото неговото досие е с много високо ниво на достъп – поклати глава той.

- Високо ниво, а? – прихнах аз все едно беше казал нещо много смешно. – Аз имам разрешително от Совината глава, по дяволите! Кое ниво може да е по-високо?!

- Още не си Велика. Тази информация е само за Великите. 

- Тогава защо ми казваш? 

- Защото много скоро и ти ще станеш Велика.

Скоро ще станеш Велика. Това ми беше казал и похитителят ми, Ярослав де. Странно съвпадение.

- Наясно ли си какво фиаско устрои този Ярослав в последните 24 часа?! – просъсках аз и ударих по масата. – Знаеш ли изобщо през какво минах?! 

- Знам, че е използвал сестрата на партньора ти, за да го накара да те заведе при ВДНХ – безизразно обясни той.

В гласа му не се долавяше и капка вина. Гадни инквизитори, винаги смятат, че са прави!

- А като знаеш всичко това, защо не звънна в Прага да си го приберат?!

- Защото не става така.

Зяпнах от почуда и замръзнах с халбата в ръка. След няколко секунди половинлитровото стъкло пълно с бира ми натежа и я оставих на масивния плот на масата. Как така не става така?! Той им беше под носа! Защо трябваше да се стига до това? Ако са могли да го сгащят на местопрестъплението, точно както правеха ченгетата с наркопласьорите.

- Защото нямаме нарушение на Договора – отговори Валерий на въпроса ми. – А не можем да го хванем, докато не наруши Договора. 

- Затова дай да чакаме да щурмува офиса в Прага! Много добра стратегия, няма що! – просъсках аз и скръстих ръце на гърдите си. 

Звучеше напълно дебилно – всемогъщата, всевиждаща и всеможеща Инквизиция не може да хване доказан нарушител, само защото няма доказателства. Как така, ако е бил част от Аненербе?

- Нали е имало обвинения срещу него? – попитах аз накрая. – По време на онзи Трибунал?

- Че имаше – имаше, но нищо не се доказа. Нито едно от деянията не беше извършено от него, или от някого с неговия облик – отговори ми моят събеседник, или по-скоро колега. – Мисля, че Ярослав отдавна беше станал Велик, още преди да се запознаем. И само се е прикривал, докато дойде часът.

- Добре де, а коланът на Ищар, или каквото е това? Това не е ли доказателство?

- Ако е у него – да. А ние не знаем дали е у него. Великите...

- Не могат да бъдат проследявани, знам – прекъснах го аз. – И въпреки това, как точно ви държи с вързани ръце?

Валерий вдигна назидателно пръст, като строг учител.

- Не „вас“, а „нас“, драга моя. Ти също си една от нас. 

- Добре де, как точно? – попитах аз отново.

Моят събеседник въздъхна тъжно и се загледа през прозореца. Би било идеално да е дъждовен и мрачен ден, но навън грееше ярко слънце и беше много приятно. 

- Заради нея. 

Гласът му звучеше тъжно и далечно. Отново. 

- Разкажи ми всичко, което знаеш за него – казах аз и се усетих след секунди, че съм ползвала следователския тон на Глухарьов.

Глухарьов... Какво щях да го правя него? Една част от мен искаше да счупи дебелата му глава, но друга го съжаляваше. При това много. Странна работа.  

- С Ярослав се запознахме в Прага. Той вече работеше в Инквизицията от десетилетия, а аз тъкмо бях постъпил. Млад идеалист, така да се каже. Ярослав ме взе под крилото си, станахме приятели. Пиене, жени...

- Валерий... – започнах мрачно аз и взигнах ръка -  не искам да слушам за гуляи с гимназистки!

- Какви гимназистки, Наташа? – искрено се учуди той. – Това беше през осемнадесети век! 

- Значи все пак си стар – усмихнах се аз. – Давай нататък, как се скарахте?

Валерий отново зарея поглед нанякъде – само че този път бях почти убедена, че си представя онези дни. Когато нравите са били леки, светът малък, а приятелите – истински. 

- Скарахме се малко преди Трибуналите – въздъхна той. – Допреди това бяхме неразделни. 

Замислих се – Различните рядко стават приятели. А когато това се случи, обикновено е докато са живи. Или почти – трябва да се случи нещо наистина изключително, за да ги накара да си развалят отношенията. В Нощния се носеха някакви слухове, че Хесер е бил неразделен приятел с някакъв източен маг, май се казваше Рустам. После се бяха скарали жестоко, но така и не разбрах защо. 

От друга страна, този Ярослав ми беше споменал, че е имало жена. Дали пък трябваше да разкривам всички карти пред този уж мой партньор? Бях го направила с Глухарьов и сбърках. Защо да го правя и за този Различен, когото не само че не познавах, но и не харесвах особено. За доверие да не говорим. Затова реших първо да чуя неговата версия.

- Защо? 

- В една от експедициите срещнахме друга жена. 

- Различна? – вдигнах вежди аз. 

Технически беше възможно и да е, но чак пък такова съвпадение... Валерий кимна. 

- Тя беше невероятно красива. Ярослав се влюби в нея до уши. Тя не беше инициирана и той настояваше да я инициира. Аз бях против. 

- Но защо? – не се сдържах аз. – Какво лошо има? 

- По онова време не беше разрешено на Инквизитори да инициират – поклати глава той. – А Ярослав беше влюбен в нея. Много влюбен. Мисля, че тя щеше да стане Универсална, ако можеше...

- Ако можеше? Какво се е случило с нея?

- Умря. При нещастен случай. 

Хм... Някой от двамата ме лъжеше. Единият твърдеше, че е убита, а другият – че е било нещастен случай. Само че какво беше станало по-късно?

- Не разбирам защо толкова сте се скарали обаче. Ако е било нещастен случай...

- Ярослав мислеше, че съм влюбен в нея – продължи Валерий с поглед зареян в пространството. – Аз наистина я харесвах, но никога не бих си развалил приятелството заради това. Когато тя почина, той се промени напълно. А когато стигнахме до Трибунала, вече нищо не ни свързваше.

- И къде точно влиза в сметката Коланът на Ищар? – попитах аз. – Нали все пак той това е откраднал и смята да го ползва? Срещу кого и защо?

- Когато те се запознаха, бяхме на експедиция в Иран.

- Експедицията от 1938? Която е била отменена? 

- Не беше отменена. Просто отидоха само Различни. Онези, които смятаха, че си струва да се търси нещо там. Забаламосахме ръководството, пък и точно тогава започна войната. Бяхме тръгнали за древни артефакти, а попаднахме на нещо много по-мощно. 

- Коланът на Ищар... Защо обаче не сте записали откритието никъде? 

- Записахме го. Само че не в регистрите на Аненербе. Тогава единодушно преценихме, че такова нещо не бива да попада в ръцете на хората. 

- Какво може да прави този артефакт? 

- Прави всяка една Различна Велика Вълшебница. Без значение от ранга преди да сложи колана. 

- Добре де, ама какво го интересува Ярослав това? 

Почвах сериозно да губя нишката. Защо изобщо се бяха скарали и какво общо имаше въпросната жена. 

- Ярослав искаше неговата любима да носи колана и така да й качи ранга. За да може да са равни по сила. 

Странно, той ми беше казал, че само Велика Универсална може да го носи. Нещо не се връзваше...

- А ти си бил против злоупотребата с артефакта? Но защо? Това е било явно гигантски ментор-артефакт. 

- Какво знаеш за Ищар, Наташа? – попита Валерий и се подпря с лакти на масата. 

- Не много. Била е богиня, някъде на Изток. 

- Не само. Била е богиня на войната и на победата. Също и на силата. 

- Валерий, спести ми часа по древна история и митология и давай по същество! Не съм в насторение за лекции.

Инквизиторът въздъхна. 

- Работата в милицията те е променила, Наташа. По-рано щеше първо да ме изслушаш. Както и да е. За древните Ищар е била велика богиня. За Различните – Велика Вълшебница. Дори Абсолютна. 

- Чакай, чакай! Искаш да кажеш, че тази митологична... – започнах аз.

- Е била една от нас – довърши той изречението. – Именно. Не се знае много за нея, защото Различните, които са я познавали, отдавна са отишли в Сумрака. Знаем само, че вероятно тя е създала този артефакт.

- И подобно на своя равен по сила себеподобен – не е имала никакво въображение – вметнах аз между хапките месо. Този разговор започваше да ми отваря апетита. 

- Да, Мерлин също е създавал артефакти – схана веднага шегата Валерий, - обаче той го е правел за удоволствие. Ищар го е правела, за да направи света по-добър.

- Когато хората бяха герои, а боговете ходеха по земята... – замислено казах аз. 

- Може и така да се каже. Ярослав искаше да използва артефакта, за да спре войната. Тогава беше повече от ясно, че война ще има. Но това щеше да е грубо нарушение на Договора. Беше предвидено, че тази война трябва да се случи, въпреки огромните жертви и разруха. Без нея хората и света го чакаха още по-лоши дни. Затова аз бях категорично против. И не само аз. Обаче Ярослав и Татяна бяха твърдо решени. Затова откраднаха артефакта и се опитаха да го използват. При залавянето артефактът сработи и Татяна загина. Не можахме да й помогнем. Ярослав никога не ми прости. След този случай, той се премести в друг отдел на Аненебре. Срещнахме се малко преди Трибуналите. 

- Защо? 

- Беше дошъл да си прибере книжата. Тогава се закле, че ще ме убие. 

- Странна история. Достойна за роман. Само не разбирам защо ми я разказа и как ще ни помогне тя сега. 

- Не разбираш ли? Ти си неговата Татяна този път! Той ще иска да те използва срещу мен.

- За какво? Сега няма война за спиране. Поне не толкова голяма. Имаме само малки локални конфликти, които пречат да се разрази голям конфликт. 

Валерий поклати тъжно глава. 

- Той не иска да спира войната, Наташа. Иска да я запали. Иска да види всички Различни мъртви. Иска да сее смърт, разруха и мъка.

Той обхвана главата си в ръце. Може би имаше право – Ярослав беше казал, че обича да показва на хората, че всеки е способен да извърши зло. Но защо да върши подобни психарщини?

- Защо е станал такъв психар? – попитах аз. 

- Защото иска да си отмъсти на мен. А след като го направи, ще отмъсти на света. 

- Но защо? Толкова ли я е обичал? Звучи ми твърде странно. Различните не се привързват чак толкова. 

- Не е само заради нея, а заради онова, което са го накарали да направи. 

- Какво? Да си отреже ръката ли? – изсмях се аз. Този разговор ставаше твърде откачен за мен. 

- Не, да се откаже от едната си половина. Да избере страна. Той е универсален, знаеш ли?

Нямаш си представа колко добре знам, драги, помислих си аз, а на глас казах:

- Знам. Видях аурата му. 

- Но не знаеш какво са му сторили, за да избере – поклати глава Валерий. – Той мразеше да говори за това. Мразеше всичко свързано с Патрулите. Защото са го принудили да избере. 

- Накъде биеш? – попитах аз и се наведох през масата. – Че ще се опита да унищожи Патрулите? 

Валерий кимна. 

- И ще използва теб като оръжие. 

- Колко прозаично – аз също съм Универсална. 

- Именно. Затова и имаш свободен достъп и до двата Патрула. 

- А как ще ме накара да сътруднича? 

- Той има методи – поклати глава Валерий и в очите му проблесна страх. – Ще те накара, със сигурност. 

Реших, че е крайно време да кажа каквото знам, но Валерий вдигна ръка.

- Знаем, че ти е определил среща на кулата в Останкино. Върви! 

- Знаем? – вдигнах вежди аз. – Кои са тия „ние“? 

- Хесер, Завулон и Совината глава. Те одобряват. Ти ще бъдеш нашият парламентьор. 

- Защо аз?! – възкликнах аз и скочих на крака. 

Той се пресегна и ме дръпна да седна. Беше учудващо силен, въпреки външния си вид. 

- Защото само на теб ще повярва. Ти си единствената жена-Универсален маг Висше равнище в тази част на света. Ти и само ти можеш да го убедиш. Или победиш, ако се наложи. 

- А ако се проваля? 

- Тогава светът ще се изправи пред нова война. След която вече няма да има значение с какви технологии разполагаме. 

Нещата ставаха от хубави, по-хубави. Защо трябваше пак аз да съм на пангара?! Не исках това, не исках нищо от това!

- И какво се очаква от мен? – попитах истерично аз. – Да спра войната?! Объркали сте Различния! 

Валерий се наведе през масата и ме хвана за ръцете.

- Никой не иска от теб да се правиш на екшън героиня. Просто разбери какво иска. Не искаме нищо друго от теб. Аналитиците работят по всички версии. 

Интересно, кои ли аналитици работеха? В Прага, в Нощния патрул? Валерий ме пусна и извика келнерката. Мълчаливо плати и ме поведе за лакътя към изхода. Аз все още бях твърде шокирана от случилото се. 

- Просто разбери какво иска – повтори той и след секунди изчезна.

А аз останах насред улицата с ясното съзнание, че или ще изгоря, или ще се опърля много сериозно. 

Различна психиатрия - седма глава (втора част)

Той седеше на парапета, само на няколко метра от моите колеги и както мислех допреди час – приятели. Прави са старите магове, един Различен не става истински Различен, докато не изживее човешкия си живот. Едва тогава може да има трезва преценка. Аз се бях доверила на тези хора, а те ме бяха предали по най-простия начин – с пистолет опрян в главата. Прозаично. Дори за хора беше прозаично.

Древният маг приличаше на чичко на средна възраст – от онези, които очакваш да крият по някоя вафла в ръкава за любимото внуче. Беше с посребрена коса и очила с тънки рамки. Иначе беше дребен и набит, малко приличаше на Семьон в това отношение. Беше ни наблюдавал през цялото време. Не се смееше и не злорадстваше. Държеше се все едно това е напълно нормално и закономерно.

Когато се приближих той стана и моментално извади нещо от вътрешния джоб на сакото си. Странно, за какво му е такова старомодно сако? Дори не се опитах да се съпротивлявам – не само, че нямаше смисъл, а и беше глупаво. Първо – можеха да пострадат хората и второ – обзалагах се, че старият маг се е подсигурил по някакъв начин. 

- Иска ти се да ги убиеш, нали Велика? – попита ме той, докато ми слагаше Котката на Шрьодингер – любопитна красива яка от котешка кожа, която блокира магическите способности. 

Бях права, наистина се беше подсигурил, при това перфектно. 

- Значи си бил Инквизитор, колега? – отговорих на въпроса с въпрос аз, докато чувах щракането на закопчалките на врата си. 

Малките ноктенца на Котката започнаха да дращят врата ми приятно, а амулетите ми престанаха да действат. Вече бяха съвсем обикновени бижута. Обръщението ми към него не беше случайно – защото аурата на Различния пред мен преливаше от светлина с малко мрак и после за секунди започваше да свети мрак с малко светлина. Същата като моята. Той се ухили и отговори:

- Това е най-лесното скривалище за такива като нас. Едно време не бяха либерални като сега. Мен ме накараха да избирам: или, или. А с теб не е така, нали?

- Не аз работя за всички едновременно. 

- Имаш късмет – въздъхна странно тъжно той. – Човек не може да изневери на природата си. Поне не задълго. Ще тръгваме ли?

Той направи знак по посока на подлеза на метрото. Кимнах и тръгнахме надолу по ескалатора. Хвърлих последен поглед на Глухарьов, Коля и момичето преди да го последвам в метрото. Те се прегръщаха. Магът проследи погледа ми и попита:

- Бъди честна с мен, наистина ли не си вбесена, от това, което ти причиниха?

Поклатих глава и отговорих без дори да го погледна:

- Всеки от нас има слабо място. Слабото място на моят колега-човек е сестра му. Тя стои дори над собствената му безопасност. Как да се сърдя на един човек, за това, че обича семейството си? 

Моят похитител също поклати глава. 

- Велика... наистина си Велика – измърмори под нос той. 

- В грешка си. Няма да стана Велика в близките няколко столетия – побързах да го поправя аз.

Тълпата ни заобикаляше от всякъде – наближаваше пиковия час. Всъщност, в московското метро почти всеки час е пиков. Магът ме погледна – очите му бяха ледено сини - и отговори. 

- Оооо, ще станеш! Само една Велика е в състояние да прости на онези, които са я предали – обясни той и ме погледна сериозно.

- Не съм им простила – възразих аз и кимнах нагоре, където би трябвало още да стоят хората, които само допреди няколко минути наричах приятели. – Но мога да ги разбера. Донякъде. 

Загледах се в лицата на хората, които напълно несъзнателно ни заобикаляха. Движехме се в Сумрака, за да не се набиваме на очи. Предполагах обаче, че магът има и други съображения – като например избягването на точно насочени куршуми. 

- Защо отвлече сестра му? – попитах аз похитителя си. – Можеше да се обърнеш директно към мен. Защо ти бяха нужни тези фокуси? 

Древният маг не отговори веднага. Едва когато стигнахме перона на станция ВДНХ, той се опря на една от арките и ме изгледа все едно съм недосетлива ученичка. 

- Защото много обичам да показвам на такива като него, че светът не е само черно-бял и че с достатъчен стимул всеки може да бъде накаран да направи всичко. Само трябва да се намери точният стимул. Сама го каза – всеки има слабо място.

Облегнах се на арката до него и го изгледах. Да, типичен Тъмен в момента – да кара другите да вършат зло и да се радва, че им е показал колко са жалки. Но аурата му казваше друго – той беше Универсален маг, също като мен. 

- Твоят приятел те предаде, нали така? – попита той отново. 

- Е, и? – изръмжах аз. – Него не можеш да го стреснеш с подобни неща. Глухарьов е целият изтъкан от различни нюанси на сивото. Не мисля, че някога изобщо е вярвал в черното и бялото. 

- Може и така да е – не тръгна да спори той, - но фактът си е факт. Той те предаде. 

- Не можем да променим фактите – съгласих се аз. – Въпросът е защо трябваше да ме предаде. 

Магът не отговори веднага, защото трябваше да ме завлече в един вагон. Не можах да разбера дори в коя точно посока се движим, Котката на Шрьодингер ограничава способностите неимоверно. Можех да стоя в Сумрака достатъчно дълго, но не можех да изляза без чужда помощ. 

Той ме настани на една седалка в ъгъла и се наведе над мен. Докато влизахме в мотрисата ме беше извлякъл от Сумрака, без дори да усетя. Висш маг, без съмнение. 

- Защото ти си онази, която може да ми помогне – промърмори той. – Защото само ти можеш да ми помогнеш да си разчистя сметките с Валтер – магът не дочака да попитам и продължи: - Защото той ми отне всичко, което някога съм искал. 

Това започваше да звучи като евтин филм – основният злодей иска да отмъсти на добрите, защото са му съсипали живота. Класика. 

- Заради Трибунала ли? – зададох очевидния въпрос аз. 

Магът поклати глава. 

- Нищо подобно – той започна тихичко да се смее. – той просто уби жената, която обичах. 

Зяпнах. Cherchez la femme. Винаги ставаше така. 

- И защо съм ти аз? – все пак не се сдържах да го попитам сред тракането на мотрисата. 

- Защото само Велика Универсална може да носи Колана на Ищар. 

- Какъв е тоя колан и защо е толкова важен?!

- Не тук и не сега – измърмори той и ме дръпна да ставаме. – Тук слизаш.

- Може би имаш предвид, че ние слизаме? – попитах го невярващо аз. 

- Не, тук слизаш ти – отвърна той и ме побутна по посока на вратите. – Ела довечера, в десет часа на кулата в Останкино и ще чуеш всичко. 

Мотрисата забави ход и вратите бавно започнаха да се отварят. Той едва дочака метрото да спре и ме блъсна навън. 

- Ела сама – това беше последното нещо, което чух преди да изчезне. 

Оказах се сама на перона. Без похитител. Посегнах към врата си и не напипах нищо. Котката на Шрьодингер беше изчезнала яко дим. Огледах се – тази станция нищо не ми говореше. Жълти лъскави плочки и надпис „Ясенево“. Къде беше това, по дяволите? И как бяхме успели да прекосим града на диагонал без да забележа?

Може би бях идвала и друг път тук, но никога не ме е бивало да помня имена. Сега обаче знаех, че трябва да изляза от тук. Иначе можех да взема метрото в обратна посока и всичко би било много лесно, но нещо ми подсказваше, че това не е добра идея. Затова се насочих към най-близкия ескалатор и набрах номера на Валерий. Той вдигна веднага.

- Дължиш ми обяснение – просъсках аз в телефона. 

- След час на адреса, който ще ти дам – отговори той и затвори. 

След няма и минута получих адреса – като есемес. Любопитно, как древните магове се учеха да работят с техниката? Нямаше значение. Сега важното беше да изляза от тук и да стигна до въпросния адрес. Заизкачвах се по ескалатора, като прескачах по няколко стъпала наведнъж за по-бързо и се замислих за събитията от преди няколко минути.

Какво целеше този древен издирван маг? Странното беше, че той беше предприел целия този лупинг с отвличането на Марина, сестрата на Глухарьов, само и само да ме накара да дойда. А когато дойдох просто ме пусна. Защо? Вероятно е сигурен, че ще дойда на кулата в Останкино. Любопитно защо си мисли, че ще го направя. И защо смяташе, че ще дойда сама. 

Извън метростанцията пейзажът беше почти лунен. Покрайнините на Москва – мразя ги такива места. Строящи се сгради и кранове, изкопи и почти завършени блокове. Тук имаше повече кавказци и жители на републиките, отколкото нормални хора. Не че имах нещо против кавказците. Просто в момента трябваше да си намеря превоз и идеята да ям чурек в някоя барака на строители хич не ме блазнеше. По булеварда се виждаха коли, но далеч нямаше задръстване. 

Тръгнах покрай пътя с надеждата да намеря автобусна спирка, когато чух клаксон. До мен спря някаква лъскава черна кола и от нея слезе не друг, а Олег.

- Хей, какво правиш тук? – попита той, като ме огледа притеснено.

И как не – бяхме се видели предишната вечер, когато получихме известието, че сестрата на Глухарьов е изчезнала. Това място беше твърде далеч от районното. 

- Добре ли си? – попита той и се приближи. 

Махнах с ръка.

- Нищо ми няма. Ще се върна след малко в отдела, ти върви!

Лъжех най-безочливо, но след случките от последните часове, още едно ченге ми беше твърде много. Той обаче не клъвна.

- Никъде няма да ходя без теб. Може ли такова нещо? Аз да си тръгна с колата, а ти да се мъкнеш по автобусите?! В никакъв случай, качвай се! 

- Виж, имам малко работа преди да дойда в отдела – започнах да го усуквам пред него аз. – Така че върви – и му махнах с ръка да си ходи. 

- Предпочитам да остана и да ти помогна – не се отказа той и се подпря на колата си. – Няма да ти преча, просто ще бъда безмълвен шофьор. 

Не отговорих веднага. От една страна не бих възразила да ме закара до адреса, но от друга беше много лоша идея да го намесвам в играта. Та той беше просто човек! Олег скръсти ръце на гърдите си и се обади:

- Е, принцесо, ще приемете ли вашият скромен слуга да Ви откара с каляската? – и той кимна с глава към колата си. 

Засмях се – цялата ситуация беше толкова странна и комична, че не знаех дали да се смея, или да подозирам, че похитителят ми има пръст в това. Все пак, какво правеше Олег на такова място?! Повечето от сътрудниците в районното живееха в района. Защото иначе беше абсурдно да се размотават някъде на другия край на Москва. Но знае ли човек... 

В крайна сметка реших да използвам така любезно предложената помощ, макар че, след Глухарьов и Тарасов, бях леко ядосана на всички ченгета. Олег подкара колата по посока центъра и започна:

- Сестрата на Серьожа се е намерила към обяд днес, знаеше ли? – той звучеше истински зарадван, че проблемът се е разминал, така че не си направих труда да му проверя аурата. – Онзи я пуснал сам, представяш ли си? 

- Да, разбрах – сухо отвърнах аз и се загледах през прозореца. 

Явно Олег не знаеше всички подробности за мен или за работата ми при размяната на пленници. Предпочитах да не му давам повече детайли, защото рискувах да се забъркам в нещо още по-страшно. Той ми хвърли един поглед и попита:

- Сигурна ли си, че си добре? 

Погледнах го през Сумрака. Да, той наистина беше загрижен за мен, странно защо. 

- Напълно, карай към адреса. 

Той не каза нищо повече, а безмълвно ме закара до адреса и ме остави там. Мястото се оказа бирария. Благодарих на Олег, който странно защо сега беше станал тъжен, и влязох вътре. Време беше да прекратим този фарс.

Различна психиатрия - седма глава (първа част)

- Къде си? – попита напрегнато Глухарьов.

- На лекции съм – прошепнах аз наведена над банката.

Лекцията действително беше скучна, но от време на време трябваше да присъствам, защото иначе нямаше как да заверя семестъра. Иначе изобщо не ме интересуваха алгоритмите на компютърните програми за превод. Забелязах как преподавателят започва да се оглежда в моята посока и тъкмо се канех да затворя, когато Глухарьов изръмжа в слушалката:

- Идвай веднага в отдела – и затвори преди да мога да отговоря нещо смислено.

Затова нямах друг избор освен да си тръгна от лекцията предсрочно, сподиряна от завистливите погледи на състудентите си и злобния поглед на професора. Щеше да ми го изкара през носа на изпита. Закрачих из празните през време на лекции коридори и се замислих.

От една страна разбирах Глухарьов беше невероятно изнервен, защото сестра му я нямаше от около денонощие. Нито връзките му с подземния свят, нито заплахите, нито подкупите, нищо не даде резултат. Което беше още по-лошо – връзките на Карпов, Антошин и Зимина също не бяха дали абсолютно никакъв резултат. Когато става дума за изчезнали близки, ченгетата забравят всякакви вражди и действат като един. Защото не се знае дали някой от тях няма да е на мястото на побъркалия се от ужас роднина следващия път. 

Аз се бях обърнала към Патрулите, но момичето все едно беше потънало в дън земя. Колкото повече време минаваше, толкова повече Глухарьов побесняваше. На мен, на целия свят, на себе си. Безсилието го смазваше.

При това не само него – оказа се, че момичето е съпруга на Николай Тарасов, младият колега-следовател. Той, с присъщия си младежки оптимизъм, се беше опитал да задейства „законовите лостове за издирване на изчезнал човек“, както сам се беше изразил. Естествено, беше ударил на камък, защото не бяха изтекли заветните 24 часа. А истината беше, че именно през тези 24 часа има най-голям шанс човекът да бъде намерен, това дори и аз го знаех.

Цялата тази ситуация изнервяше всички до краен предел, а аз имах някакво много лошо подозрение, че отвличането на момичето по някакъв начин е свързано с бившия маг от Аненербе.

Когато отидох в отдела, направо се насочих към кабинета на Глухарьов. Отворих вратата без да почукам. Той не беше сам – на перваза на прозореца се беше облегнал Коля Тарасов. И двамата бяха меко казано мрачни.

- Какво стана? – попитах аз докато затварях вратата. – Намерихте ли я?

Глухарьов ме погледна злобно и вместо отговор размаха някакъв пощенски плик. От най-обикновените.

- Чети! – заповяда той докато ми го подаваше.

Отворих плика и вътре намерих лист хартия със залепени най-различни изрязани букви от вестници, точно както похитителите правят по филмите. Текстът гласеше горе-долу следното:

„АКО искАШ да видиш ОТНОВО сестра СИ, доведи Ми Я на станция ВДНХ след 10 минути“

Прочетох съобщението няколко пъти и погледнах Глухарьов въпросително. Той през цялото време ме беше гледал втренчено. 

- Погледни отзад на бележката. Какво виждаш? – попита ме Глухарьов напрегнато. – Можем ли да го открием по това, има ли следи? Магически, каквито и да е?

Реших да го послушам и онова, което видях ме шокира – буквите бяха залепени на гърба на табелката „Различен Следовател“, която лично бях закачила в Сумрака. Отидох до вратата, погледнах отново и не я намерих. Значи наистина беше тя! Но как беше успял да се промъкне и да вземе бележката без да го видим? Вчера пиле не можеше да прехвръкне – бях се погрижила за това. А бях напълно сигурна, че когато се обяснявахме със Сорокин и Семньоновна бележката си беше на вратата. Кучи син! 

Погледнах самата бележка през Сумрака, но нямаше нищо. Поклатих глава. Единствените следи, които можех все още да видя, бяха две изтрити сълзи. Вероятно на момичето. За съжаление обаче, нямаше и грам магическа намеса.

- Вероятно я е накарал сама да залепи бележката. Изродът му с изрод – измърморих аз под нос.

Глухарьов счупи химикалката, която държеше в юмрука си. Ясно, беше бесен. Разбирах го напълно – бяхме прекарали една почти безсънна нощ.

- И също така е свил бележката от вратата – додадох аз и я обърнах наобратно, за да могат да видят гърба на бележката. 

Коля Тарасов удари с юмрук по черчевето на прозореца в безмълвен гняв. Очите му бяха червени като на закоравял алкохолик. И двамата с Глухарьов изглеждаха меко казано изтощени. 

- Мръсна гад! Аз ще го застрелям, аз ще... – изръмжа Глухарьов.

- И да се опиташ, Серьожа, той няма да умре – обясних аз. – Затова дай да измислим друг план за действие. 

Двамата милиционери мълчаха и ме гледаха мрачно, затова отново прочетох бележката. Понякога отговорите се крият в гатанката. Станцията на ВДНХ... Там е гъчкано с хора по цял ден, значи не иска да бъде забелязан лесно. Макар че, един Различен може да остане незабелязан по всяко време, трябва само да влезе в Сумрака. Значи имаше някаква друга цел. Любопитно каква? Очевидно му трябваше Глухарьов по някаква причина – иначе защо ще отвлича сестра му? Поне беше сигурно, че е Различен. Човек не би могъл да вземе табелката от Сумрака.

- Нищо не разбирам. Какво иска да каже похитителят с това? Кого трябва да доведеш и на кого? – започнах да разсъждавам на глас.

- Повече от ясно е – намеси се Коля Тарасов и ме погледна злобно – че става въпрос за теб.

Опулих се. Как така за мен?! Какво общо мога да имам аз с цялата тая работа?

- Казах на Коля всичко което знаем до момента за оня психопат – мрачно обясни Глухарьов и посегна към сейфа си. – Казах му и за теб – допълни той без да се обръща.

Извади от там служебното оръжие, надяна го, после взе нерегистрираното оръжие и провери пълнителя. Той беше пълен с патрони и Глухарьов го огледа с вида, с който жокей гледа своя кон-бегач.

- Серьожа, пропускам ли нещо? – направих крачка към вратата аз.

Сергей не ми отговори, просто бавно и методично прибра пълнителя обратно в пистолета и свали предпазителя.

Това нямаше да свърши добре, усещах го. Пробвах да сканирам аурата му през Сумрака, но ударих на камък. Вероятно някой от амулетите беше сработил. 

- Какво си мислиш, че правиш? – попитах аз.

Много ми се искаше гласът ми да звучи заплашително макар че звучах по-скоро паникьосано. Какво да се прави, не попадах често в подобни ситуации. Предпочитах изобщо да не попадам в такива, но животът не винаги се развива така, както на нас ни се иска. Глухарьов заобиколи бюрото си и с отработено движение опря пистолета в челото ми. 

- Изпълнявам исканията на похитителя – процеди той.

В погледа му имаше нещо напълно безумно. Предвид ситуацията го разбирах донякъде, но да направи нещо такова... Нямаше да го позволя току-така. Опитах въздействие, но заклинанието се удари в стена. Сфера на Отрицание. Проклет да е Завулон за това! Нали амулетите той ги беше издавал!

- Тя е моя сестра – каза Глухарьов с твърд глас. – За нея съм готов на всичко.

- Няма спор – съгласих се аз. – Но не може ли първо да известим Патрулите за срещата, че да го заловят?

Преди Глухарьов да ми отговори, дочух изщракване от друг предпазител на пистолет. Коля Тарасов опря своето оръжие в слепоочието ми. 

- Няма да позволя моето момиче да стане жертва на вашите интриги! – той говореше тихо, но дивият бяс граничещ с лудост прозираше под фразата. 

Беше повече от ясно кои са тези „вие“ – изконната човешка омраза към Различните си беше казала думата. 

Понечих да се дръпна, но Глухарьов ме сграбчи за рамото. Сега бях хваната в желязната му хватка и нямаше мърдане. 

- Куршум в главата, помниш ли? Така умирате вие – процеди той. – Не ме карай да го правя! 

- Ти тръгваш с нас! – додаде с гробовен глас Тарасов. 

Не, човеко, ние не умираме така – ние отиваме в Сумрака. Това беше първата ми и абсолютно алогична мисъл. 

Трудно може да се опише какво изпитах в онзи момент, какво друго освен острото усещане за предателство. Гривната на ръката ми се беше загряла, затова поставих ръка върху нея и я деактивирах. После мълчаливо тръгнах с двамата мъже – брата и любимия на момичето – към мястото, където би трябвало да се крие нашият психопат.

Излязохме от отдела в пълно мълчание – другите дори не обръщаха внимание на извадените оръжия на двамата следователи. Те мълчаха, защото бяха напрегнати. Аз мълчах, защото не можех да повярвам какво се случва. Като в евтин филм, където главният герой е предаден от най-добрия си приятел... С тази разлика, че с колегите от отдела не бяхме приятели. Вече не.

Колата караше Глухарьов. Превключваше скоростите с видим яд и псуваше всеки друг участник в движението. Аз седях на мястото до шофьора и се чудех какво точно се случва с мен. Тарасов седеше зад гърба ми и държеше пистолета насочен към тила ми – странни хора са това, ченгетата. Нали се бях съгласила на това? Вярно, под дулото на пистолет, на два, ако трябва да съм точна, но все пак се бях съгласила. Ако исках, можех да пратя поне единия вън от строя и да се скрия в Сумрака, но не го направих. Защо правеха това, тогава?

Любовта можех да разбера – както тази на Глухарьов, така и тази на Тарасов. Да знаеш, че любимият човек е в ръцете на някакъв психопат – дори само това можеше да те накара до лудост. Но все пак, те бяха ченгета! Би трябвало да знаят по-добре от мен, че с похитители не се преговаря по този начин – а ако сестра му изобщо не е там?! Тогава какво ще стане? 

Седях в колата и се чудех кое е по-лошо – че ме принуди да направя нещо такова под дулото на пистолет, или че ме предаваше в ръцете на врага. Бях му казала, че онзи вероятно ще се опита да ме намери и предполагах, че само може да си направи изводите за какво му трябвам. Чувствах се предадена и измамена – а за Различен, който е свикнал да проверява мотивите на хората през Сумрака по няколко пъти на ден, това си бяха нови и много неприятни чувства. 

Чувствах се като пълна глупачка. Че съм им се доверила, че изобщо работя с тях. 

- Правите грешка – обадих се аз на няколко пресечки от ВДНХ. – Тя може изобщо да не е с него! 

- Маринка е моя сестра – отговори безизразно Глухарьов, докато даваше мигач. – Ще направя всичко възможно, за да я защитя – тук той ме стрелна с изпепеляващ поглед – дори и да се наложи да мина през трупа ти, за да я спася.

Нямаше какво да отговоря на това, затова през останалата част от пътя просто си мълчах. Сигурна бях в думите му. Една част от мен – Светлата част – му съчувстваше. Все пак става дума за сестра му, а нима има нещо по-страшно за едно ченге от това някой от най-близките му да стане жертва на престъпление? Те са виждали какво ли не и в това отношение и страховете им са много по-големи. Разбирах това. Но не разбирах защо не ми каза в прав текст какво смята да прави. Защото нямаше да откажа, вероятно дори сама щях да предложа да направим размяната – след като информираме поне Хесер и Завулон за операцията. А така се чувствах като заложник, макар че не бяха ограничили магическите ми способности. Още по-зле даже – чувствах се като чувал с картофи, който ще премине от една ръка в друга насред пазара. А това никак не ми харесваше.

Глухарьов паркира малко преди метростанцията на ВДНХ и Тарасов ме издърпа от колата. Щях и сама да изляза, но младият следовател явно искаше да си го изкара на мен и затова влаченето му се отразяваше добре. Не реагирах на провокацията и деактивирах всички амулети, които можеха да сработят. Нямаше смисъл да обезвреждам младия мъж. Глухарьов би ми го върнал тъпкано. Огледах се наоколо и погледнах своите двама похитители. Нямаше съмнение, че са ме взели за заложница. Те и двамата мълчаха и се мръщеха. 

Наближаваше обяд и около станцията се бяха насъбрали много хора – богати и бедни, млади и стари. На едно място еднакво често се срещаха бабешките забрадки и ефектните прически. Беше относително топло и приятно, въпреки облачното време. 

Застанахме на входа на метростанцията – дори се усещаше вятъра, духащ от подлеза. Белите плочки блестяха ослепително на слънчевите лъчи. Тарасов продължи да ме заплашва с оръжието, този път в гърба и една част от мен се зачуди дали да не вляза в Сумрака и да изчезна – те не можеха да ме проследят. По никакъв начин. Но ако онзи наистина държеше сестра му? Тогава можеше и да я убие. Не, щях да остана с тях и да завърша размяната. Без значение как точно щеше да се отрази това на бъдещите ми отношения с Глухарьов. 

- Къде е тоя изрод? – попита ме Глухарьов обвинително, все едно аз работех с него.

- Ще го застрелям, само да ми падне! – изръмжа Тарасов зад гърба ми. 

- Не ставай смешен, Коля! – обадих се аз. – Пистолетът ти ще блокира на мига. Не можеш да убиеш Различен с пищов. 

Тарасов ме погледна така, че за малко да си помисля, че ей сега ще ме застреля. 

- А ако го гръмна в главата? – попита той. Изтръпнах, защото си представих как постъпва така и с мен. – Вие, изроди такива, сте виновни за всичко! За всичко. 

Поклатих глава – ах, ако можехте поне веднъж да видите Различната история. Може би тогава нямаше да обвинявате магията за всичко. Може би Тъмните са прави донякъде – хората не винаги заслужават закрила...

Глухарьов се обади отново:

- Къде е тая гад? 

- Вероятно се крие в Сумрака – отвърнах аз тихо. – Или още не е дошъл. 

Преди да довърша фразата си, се чу див женски писък:

- Серьожа, Коля! 

Хората около подлеза метростанцията не реагираха – типичния белег за жителите на големия град – ако ще някой да го заколят пред теб, ти ще си кротуваш и ще се правиш, че нищо не виждаш... Двамата мъже се озърнаха и секунди по-късно от подлеза на метрото се зададе тичешком сестрата на Глухарьов, цялата обляна в сълзи, но видимо невредима. Когато я видяха, те забравиха за мен и се втурнаха да я посрещнат. Глухарьов изпревари Коля и едва не задуши сестра си в мечешка прегръдка като не спираше да я пита полугласно дали е добре. Тя се разрида на рамото му – нормално, след подобно количество преживян стрес. 

Коля прегърна и двамата и няколко минути останаха така. Имах достатъчно време да избягам, но не го направих. За да бъде толкова смел да пусне похитената така лесно, значи имаше откъде да вижда какво се случва. 

- А сега какво? – промърморих аз под нос. 

- Той каза да ти предам нещо – обади се Марина с треперещ глас от мечешката прегръдка на брат си. – Аз не го разбирам, но ме накара да го запомня на изуст. Каза ми „ела при мен в сумрака“. 

Чак тогава се сетиха, че аз още съм наоколо. Лицето на Глухарьов изобразяваше няколко емоции едновременно – омраза към себе си, за това, което ме беше принудил да направя, радост, че сестра му е жива и здрава, желание да разкъса похитителя, страх какво ще се случи. Той присви очи и се опита да каже нещо, но вдигнах ръка:

- Ти направи достатъчно, човеко! – говорех преднамерено жестоко и ми беше напълно ясно. Глухарьов ме погледна умолително. – Пази онези, които са ти скъпи! 

После, без да ги чакам да ми се извиняват, влязох в Сумрака и изчезнах от техния свят. 

Различните не са хора и никога няма да бъдат, колкото и да им се иска. Хората не могат да разберат Различните, колкото и да се опитват. 

Различна психиатрия - шеста глава

В дома на Надежда Семьоновна цареше атмосфера близка до тази на погребение. Всички се бяхме събрали в хола. Аня тихо хлипаше под ледения поглед на баща си, Николай беше седнал на ръба на един стол с поглед вперен в нищото. Погледнах четири пъти през Сумрака, за да се уверя, че само е заключил способностите си, а не се е отказал напълно от тях. Приличаше на Различен, чиято аура е била изтрита – толкова мъка струеше от него. Единственото хубаво беше, че най-накрая беше разбрал. Макар и късно, макар и трагично – беше разбрал. Надежда Семьоновна седеше на дивана и беше обхванала главата си с ръце. Не беше лесно, абсолютно бях съгласна с нея. Глухарьов седеше на облегалката на дивана и гледаше мрачно към двамата млади. Антошин се беше облегнал на стената и видимо се чувстваше неловко в тази обстановка. Честно казано, на мен също не ми беше много приятно да съм тук, но се налагаше.

- Какво ще правим сега? – плачливо попита уплашената майка. 

- Вие и Сорокин – нищо няма да правите – обадих се аз като старша по ранг. – Оставете децата да преживеят онова, което им се случва. 

Глухарьов и Антошин ме погледнаха учудено – разбирах ги, дори и аз леко се учудих от собствените си думи. От друга страна обаче, не можехме да разпънем на кръст децата за това, че са харесали себеподобен връстник. Вярно, от противоположната боя, но никой не е съвършен. 

- Ами ако те продължат да се виждат? – попита Сорокин и изгледа кръвнишки Николай. 

- Те със сигурност ще продължат да се виждат – отговорих аз. – В училище – додадох преди да се е вдигнала врява до Бога. – Те разбраха какво са направили и няма да повторят грешката си, нали?

Двете деца схванаха намека и потвърдиха. Николай твърдо и безизразно, Аня – през плач. (

- След като изяснихме това недоразумение – продължих аз, наблягайки на „недоразумение“, - е време да пристъпя към официалната част.

Всички в стаята ме погледнаха така, все едно съм умопобъркана. Децата ме гледаха с омраза, родителите – с презрение. Колегите от отдела – с недоумение. Разбирах и това, донякъде, но не можех да губя повече време. Николай трябваше да се запознае с условията на домашния си арест и моите отговорности спрямо него. 

Извадих документа от Инквизицията, онзи, който удостоверяваше, че съм надзорник на Николай, и го подадох на сащисаната майка. 

- По нареждане на Пражкото бюро на Инквизицията – започнах официално аз, - ми е поверена отговорността да бъда надзорник на сина Ви, Николай, Висш Тъмен маг, до Трибунала. Моля да се запознаете с условията на домашния арест и да се подпишете като негов законен настойник в края на документа.

- А за днес... – започна Николай и ме погледна уплашено. 

- Днешният случай ще остане само между нас – казах аз. – Ще поема отговорността за това върху себе си. Нито ти, нито Аня имате нужда от повече неприятности. 

Глухарьов додаде:

- Не се притеснявайте за жалбата, ще я потулим в архива. Няма да има никаква следа за това изчезване. 

- Инквизицията следи жилището – мрачно се обади Николай.

Откакто бях споменала, че няма да отразяваме това недоразумение в архива, момчето видимо се беше оживило. 

- А ти как точно излезе от тук тогава? – попитах аз. – Как го направи?

Момчето се размърда на мястото си, май беше направил някаква беля.

- Намерих едно от проследяващите им устройства и го омагьосах да предава един и същ сигнал към другите – започна той като очакваше във всеки момент някой да го удари. – После го накарах да запише как играя на компютъра.

Да му се не види и малкия хакер! Как се е сетил за подобно нещо?! Дори не знаех, че е възможно да се направи нещо подобно, а ето на! Той не само че се беше сетил, но и беше направил нещо по въпроса. Ужас... Една част от мен му се възхищаваше за бдителността, но друга искаше да го пребие. 

- В момента това ли предава? – попитах аз много строго. 

Той кимна.

- Ще предават това, до довечера. Не съм искал да бягам с Аня, първоначално идеята беше просто да се срещнем. После тя видя преследвачите на баща си и нямахме избор. После всичко се обърка...

Двамата Различни – младият Тъмен маг и възрастният Светъл – си размениха злобни погледи. 

- Колко пъти досега си се измъквал така? – попитах още по-строго аз. 

- Пет-шест – отговори той и скри глава между раменете си. 

Вече не се сдържах и го пернах по главата.

- Ти тъп ли си? Знаеш ли какво щеше стане, ако някой беше открил, че липсваш? – момчето се сви още повече, но аз отново го пернах. - Ти отиваш в тъмницата на Европейското бюро, аз отивам за административно наказание, а и твоята Аня може да пострада.

Видях как Глухарьов ми прави знак да млъкна, но много ми се искаше да го пребия. Това да не е като да бягаш от училище!? 

Сорокин обаче ме изпревари и нападна момчето от другата страна.

- Глупак такъв – просъска той и заби юмрук в челюстта на момчето. 

Николай се олюля, но не реагира, а Антошин улови ръката на побеснелия баща.

- Достатъчно, Дима! Та той е дете! – настойчиво каза приятелят на Глухарьов и успя да удържи бившия си колега. – Да вървим да пийнем! Хайде!

Глухарьов стана и двамата с общи усилия го извлякоха в кухнята. Въздъхнах. Май все пак е имало смисъл да ги взема и двамата със себе си. Аз нямаше да мога да се оправя без магическа намеса. 

Седнах на дивана до майката на момчето и продължих:

- Не мога да кажа, че не си го заслужи. Обаче не мога да отрека, че бащата на Аня попрекали.

Махнах с ръка и заличих следите от удара. Това ми беше позволено, а и нямаше да е много умно да се виждат подобни синини, когато хакнатия магически „бръмбар“ престане да предава фалшив сигнал. Николай потърка бузата си и ме погледна учудено.

- Не го правя заради теб – отговорих аз на немия му въпрос, - просто няма как да се обясни откъде е дошла тая аркада, когато бръмбарите ти престанат да предават. А те ще престанат да предават, нали така? – попитах и го изгледах строго.

Николай кимна. 

- Какво ще стане с нас? – попита той и хвана ръката на момичето.

Надежда Семьоновна ахна, но й направих знак да мълчи.

- Засега – нищо. Ще се опитам да ви държа далеч от интригите на Патрулите, но само ако ми обещаете повече да не правите глупости. Обещавате ли?

И двамата кимнаха. 

- Ще можем ли да се виждаме? – попита Аня и подсмръкна. 

- Опасявам се, че не – поклатих глава аз. – Поне не до Трибунала, а не съм сигурна кога ще се състои той. 

- А да си чатим? – попита с надежда Николай и очите му светнаха.

Хубав въпрос, посмислих си аз и извадих документа от Инквизицията. 

„да следи за спазването на Договора, да пресича всички опити за извършване на непозволени действия, да възпрепятства контакта на задържания с други Различни освен майка му...“

Никъде не пишеше, че не може да си пишат. Понякога е хубаво, че Инквизицията е толкова назадничава. Ако забележеха непозволения контакт, можех невинно да обясня, че не е изрично забранено в документа, който са ми дали. Това вероятно щеше да доведе до още няколко поправки и допълнения към Договора, но какво от това?

- Ще можете – казах след малко. – Но никакви видеоразговори, защото тях не мога да ги потуля, ясно ли е? – те кимнаха сериозно. – Значи се разбираме така: оставате си по къщите, държите се добре с вашите, не правите глупости и чакате Трибунала. Аня – обърнах се към момичето, - може да те викнат като свидетел, но не съм сигурна дали ще се наложи. А ти, Николай, оставаш тук, не излизаш освен за училище и не нарушаваш Договора по НИКАКЪВ начин, ясна ли съм?

- Напълно! Обещавам! – той се наведе към мен. – Може ли да поговоря с Аня насаме? Сещате се за какво...

Всъщност изобщо не се сещах, но предполагах за какво става дума. Затова направих знак на Надежда да ме последва. 

- Да оставим младите сами за малко – казах аз с нетърпящ възражение тон.

Притеснената майка нямаше друг избор, освен да ме последва. Отидохме в кухнята, където тримата мъже вече преполовяваха някаква бутилка евтин коняк.

- Сега е време да се разбера с вас двамата – започнах аз със строг глас. 

Двамата родители ме гледаха доста мрачно, но не възразиха. Все пак разликата в ранга си беше фрапантна. 

- Няма да тормозите децата си – започнах аз. – Няма да им пречите да си пишат. Те разбраха какво става и няма да правят повече бели. Този случай не бива да се разчува, ще имам грижата, но и вие не бива да пренавивате пружината. Сега всяко дете ще се прибере вкъщи. няма нужда да водите дълги разговори от типа „няма да ти позволя да се виждаш с него или нея“, вече говорихме и за това. Просто оставете децата да преживеят това, заедно. Те са още много млади, животът е пред тях, има време да го преодолеят. Но това ще стане само и единствено ако вие престанете да им пречите.

Двамата родители престанаха да ме гледат враждебно. 

- Не мога да харесвам сина Ви – обърна се Сорокин към майката на Николай, - но мога поне да се опитам да не преча на дъщеря си. Никога не бих позволил да й се случи нещо – обърна се той към мен и ме погледна строго, - но не искам да страда. Въпреки това, няма да спра да твърдя, че не одобрявам тази връзка.

- Никой не оспорва това, Дима – обади се Антошин, - обаче я си признай, дали бащата на твоята съпруга те е харесвал особено? Доколкото си спомням, не. Никой никога няма да е достоен за твоята малка принцеса. Просто не й пречи – видя се, че става по-лошо – довърши той и го потупа по рамото.

Нещо в този жест ми подсказа, че те двамата с Глухарьов бяха постигнали нещо, което аз не можех – бяха се разбрали по мъжки. С много алкохол, философски умозаключения и други подобни, но се бяха разбрали. Тъкмо се канех да кажа още нещо, когато Аня и Николай застанаха на вратата на кухнята, хванати за ръце. 

- Да вървим, татко – каза момичето, прегърна момчето, което обичаше и хвана баща си под ръка.

Сорокин беше толкова сащисан, че не можа да каже и дума. Дъщеря му го повлече към изхода и на вратата каза:

- Извинявайте, че с Коля ви създадохме толкова проблеми. Обещаваме, че няма да се повтори! Извинявай, чичо Деня!

- Няма проблем Анушка! – отвърна той с усмивка. – И умната, ей! – подвикна той на вече затварящата се врата.

- Така... – започна замислено Глухарьов и си погледна часовника. – Време е да се връщаме в отдела. Децата се намериха, въпросът е решен, нямаме повече работа тук. 

- Така е, Серьога, да вървим – съгласи се приятелят му и двамата тръгнаха да се обличат. 

Аз изостанах малко и реших да проведа последен разговор с момчето. 

- Нали се разбрахме с теб? – попитах го тихо аз.

- Напълно. Обещавам, че няма да създавам повече проблеми – за пръв път откакто се бяхме върнали в дома му, ме погледна в очите.

Беше наистина съкрушен, но не лъжеше. 

- Добре, щом като е така, дезактивирай бръмбарите след като излезем. 

- Непременно – намигна ми той. 

- И да не си посмял да правиш нещо подобно втори път – подхвърлих през рамо аз, докато си навличах връхната дреха. 

Той се изкикоти като малко момченце, но после кимна сериозно. 

- Е, Глухар, май събрахме двамата влюбени, а? – шеговито попита Антошин, докато слизахме надолу по стълбите.

- Не знам къде го видя това – отговори мрачно приятелят му. – Аз разбрах точно обратното – че трябва да се разделят завинаги. 

Антошин ме дръпна да спра.

- Вярно ли е?

- И да, и не – отговорих аз. – Има начин да са заедно, но не съм сигурна, че момчето може да осъществи подобна трансформация. Времето ще покаже. В крайна сметка, те са още много млади. Да се връщаме вече.  

Глухарьов кимна и не след дълго вече минавахме през пропуска на отдела. 

Кабинетът ни беше отключен, а вътре ни чакаше Коля Тарасов. Блед като смъртник и треперещ от ужас. 

- Серьога! – хвърли се към него той. – Маринка я няма! – той раздруса Глухарьов. – Няма я! Разбираш ли? Няма я!

Глухарьов удържа младия си колега със сила и го раздруса силно.

- Как така я няма?! – надвика го той. – Обясни отново всичко ясно. 

Коля Тарасов започна да крачи напред-назад из кабинета като в транс и заразказва:

- Върнах се у дома по-рано, исках да я изненадам. Нали напоследък все ми опяваше, че се връщам след като заспи или изобщо не се връщам у дома – той потри очите си с ръка. – Та, върнах се и намерих вратата широко отворена. Цялата къща беше в безпорядък, все едно се е борила с всички сили. 

Глухарьов удари с юмрук по вратата, до която стоеше. Всички подскочихме. 

- Нещо друго откри ли? – попита той с пресипнал глас. – Кръв, гилзи? Разпита ли съседите? 

Коля Тарасов поклати глава. 

- Никой нищо не е чул. Никой нищо не знае. Според тях Маринка все още си била у дома.

- При такава борба няма как да не се е вдигнал оглушителен шум – обади се Антошин. – Спокойно, Серьога – потупа той по рамото най-добрия си приятел, - ще я намерим! Не се тревожи. 

Не го казах на глас, но технически имаше как да не се вдигне шум при подобна борба. Ако нападателят е Различен и сложи изолационен пашкул. Мамка му! Възможно ли беше да става дума именно за този изрод?! Но защо му трябваше сестрата на Глухарьов? Момичето нямаше нищо общо и нищо не знаеше за Различните. 

- От колко време я няма? – попита отново Глухарьов.

Коля Тарасов се тръшна на дивана и обхвана главата си с ръце. 

- Не знам, Серьога – проплака той. – Не знам! Днес трябваше да си е у дома, но не беше!

- Денис – обърна се делово Глухарьов към най-добрия си приятел, - помоли Карпов да дойде при мен. 

Антошин просто кимна и изхвърча от кабинета. Глухарьов се отпусна на бюрото си и се хвана за главата. 

- Аз ще го изкормя, ще... 

- Заедно ще я намерим, Глухарьов – обади се Карпов от вратата. 

Той прекоси стаята с две крачки и се здрависа с двамата следователи. 

- Казвай с какво да помогна? – попита той делово.

Началникът на оперативните не си губеше времето с празни приказки. Знаеше, че в този момент всяка минута е ценна и няма смисъл да се опитва да утешава Глухарьов. Обзалагах се, че единственото, което иска Сергей в момента, е да изтръгне сърцето на онзи, който беше дръзнал да посегне на сестра му. И беше прав, аз бих искала същото.

- Събери своите, вземи и експерти и обърнете апартамента с главата надолу. Разпитайте съседите, минувачите дори!

- Тръгвам! – кимна Карпов. – Антошин, ти идваш с мен! 

- Разбира се – кимна приятелят на Глухарьов. – Дръж се, Серьога, ще я намерим! – добави той на излизане.

През цялото това време Глухарьов все едно беше забравил за мен. Сега ме погледна с надежда, страх и мъка едновременно. Знаех, или поне можех да предположа какво се върти в главата му – че сестра му може да е сериозно пострадала, или дори мъртва.

- Наташа – започна той с пресипнал глас, - моля те, намери сестра ми!

- Ще я намерим, ако ще в дън земя да се е продънила – успокоих го аз, макар да не си вярвах много. 

Имаше нещо гнило в тая история. 

- Аз ще отида да поразпитам моите хора – допълних аз и излязох от кабинета на колегата. 

Не можех да помогна на Глухарьов, ако седя да го утешавам. Това беше работа на Зимина. Аз можех да проверя онова, което ми се въртеше в главата от момента, в който чух, че съседите не са чули нито звук. 

Изисках ключа от стаята за разпити, заключих се вътре и набрах номера на Хесер. 

- Здравей шефе – поздравих аз, - имаме огромен проблем. 

И след това чинно му разказах всичко. За Валерий и за неговия бивш колега от Аненербе, за изчезналата сестра на Глухарьов. Шефът слушаше без да ме прекъсва. Нещо обаче ми подсказваше, че всичко, което чува вече го е чул от друго място. Това никак не беше добре – ако Хесер е наредил да ме следят, това означаваше, че не ми вярва. А ако той не ми вярва, значи много скоро никой от Патрулите няма да ми сътрудничи...

- Ще проверим нашите подопечни, Наташа – каза той накрая. – Но не съм сигурен, че това е работа на Различните.

- Та той работи с нас, по дя... – запънах се аз по средата на ругатнята, защото си спомних с кого разговарям. – Хесер, наистина ли няма как да му помогнем? Вие двамата със Завулон сами му издадохте амулети! Толкова ли е трудно да намерим сестра му? За него тя е цялото му семейство!

Шефът въздъхна – уморено или тъжно, не можех да кажа точно.

- Не съм казал, че няма да помогнем, Наташа. А че не е сигурно дали ще можем. 

След това затвори преди да успея дори да се учудя. Винаги съм смятала, че Хесер може всичко. За да не може да направи нещо имаше две вероятности – Договорът го забранява, или е против принципите му. Оставаше да разберем кое от двете е в този случай.