Различна психиатрия - девета глава

Не се върнах в отдела, както бях обещала на Олег, а направо се насочих към жилището на Глухарьов. Нещо ми подсказваше, че все някога ще се върне у дома този ден. Въпреки че би му се искало да не се отделя от сестра си. Все някога трябваше да легне да спи, нали така? И тогава аз щях да го причакам и да си уредя сметките с него. 

Първоначално си мислех да отворя вратата през Сумрака, но после реших да позвъня. Просто така, в интерес на добрия тон, като последен жест към човека, който беше мой колега и с когото делях един кабинет. Като отдаване на чест преди дуел. Не очаквах да намеря някого вкъщи, но за мое учудване след няколко секунди чух тежки стъпки и вратата се отвори. Но не беше Глухарьов. Беше Антошин. 

- Влизай! – покани ме той и се дръпна от вратата за да вляза. – Той е вътре. 

Минах покрай него и се събух в малкото антренце. Ясно – двамата приятели бяха неразделни както винаги. Антошин затвори вратата и ме поведе към кухнята. Там, на масата, седеше моят колега-човек и се наливаше с водка. Изглеждаше така все едно го прави от доста дълго време. Той ме погледна много тъжно и ми кимна да седна срещу него. Седнах и го погледнах злобно. 

Интересно, ако се бяхме видели преди няколко часа, преди да говоря с Валерий, може би щях да го пребия с някоя серия шамари или да го замразя за няколко седмици. Сега обаче можех само да го гледам злобно и да си мисля как трябва веднага да си вървя от тук. Не бях сигурна дали искам да имам нещо общо с него и първата ми работа утре сутрин щеше да бъде да поискам да пратят друг колега да дежури в Пятницкото районно вместо мен. 

Вече знаех горе-долу с кого си имам работа, а по-късно тази вечер щях да разбера съвсем. Тъй нареченият Ярослав не ме беше извикал формално на дуел, така че нямаше от какво да се притеснявам за срещата. Освен това цялото ръководство изглежда знаеше. Вече нямах нужда от помощта на човешката милиция и не виждах защо да продължавам сътрудничеството. Сега стоях пред този милиционер и неговия приятел и нямах представа какво да кажа. Обвиненията напираха да излязат, но се блъскаха едно в друго и нито едно не можа да се покаже на бял свят.

- Каквото и да кажеш, права си – завалено ми каза Глухарьов и обхвана главата си с в ръце. 

- Сипи ми! – казах аз и Антошин безмълвно изпълни нареждането. 

- Аз те предадох, Наташа! – тъжно каза Глухарьов и ме погледна жално в опит да фокусира погледа си върху мен. 

Почти напълно безуспешен опит. Обзалагах се, че утре може да си мисли, че е халюцинирал от пиенето. Толкова беше пиян. Антошин ми подаде чашата и се облегна на кухненския плот, точно зад гърба на Глухарьов. Безсмислен жест на солидарност. Не бях дошла да го убивам, не исках да си цапам ръцете. 

- Предаде ме – потвърдих аз и обърнах чашката на екс. – Сипи ми още едно!

Антошин се намръщи, но я напълни отново. 

- Тя е моя сестра! – отчаяно по пиянски се опита да ме убеди Глухарьов.

- А аз съм твой партньор, нали така? – контрирах и гаврътнах и втората чаша. – Нали партньорите бяха по-важни от роднините? Нали животът ти е в ръцете на партньора? Нали ти така казваше? Какво направи днес, а? 

- Тя е моя сестра! – повтори той. – Трябваше да я спася!

- Така е – съгласих се аз. – Но нямаше нужда да вадиш оръжие срещу мен. Аз също трябваше да я спася, защото я отвлякоха заради мен. Никога не бих рискувала живота на който и да е от вас в битката между Светлината и Мрака, знаеш това! И въпреки всичко ме предаде на онзи все едно съм агне на заколение! 

Глухарьов наведе глава тъжно. Знаеше, че съм права. Аз щях да дойда със сигурност. Каквото и да ставаше. Трябваше да знае за толкова време, че нямам навика да дъня хората. Може и да имам малко приятели, но не ги предавам. 

Стояхме в неговата кухничка – аз Глухарьов и Антошин – и мълчахме. Антошин се беше облегнал на кухненския плот и ни гледаше, скръстил ръце, а аз и моят партньор-човек се наливахме с водка. Като в сцена от класическа битова драма.

- Прости ми! – промърмори завалено той след малко.

В очите му се четеше цялата мъка и гняв към самия себе си, но по пътя към дома му бях решила да съм жестока до край. За негово добро. 

- Ти ме предаде, човеко – започнах аз, знаейки че така ще се скараме завинаги. – Затова не мога да ти простя. От тук нататък ще работим само в отдела и ще общуваме само служебно. Връщам ти поканата да вляза!

Станах да си вървя, обръщайки празната чаша от водка на масата. Глухарьов просто ме погледна – в очите му можеше да се прочете всичко – и съжаление, и жал, и мъка. Но ако продължах да го гледам така, щях да се размекна. Затова побързах да си тръгна, олюлявайки се.

За няколкото минути, откакто бях тук, бях гаврътнала поне три чаши на екс и леко ми се виеше свят. От друга страна, гневът определено ме крепеше. Последното го казах за да му покажа ясно, че бяхме дотук с фамилиарниченето. 

Седнах под закачалката да се обуя и набързо излязох. Антошин ме настигна точно на вратата на асансьора.

- Чакай! – каза той и ме хвана за лакътя.

Погледнах го злобно и освободих ръката си. 

- Няма какво да чакам! Каквото имах да му казвам, му го казах. Друго няма. 

- Нека повървя с теб за малко, става ли? – попита ме той.

Кимнах – личеше си, че иска да ми каже нещо. 

Застанахме пред асансьора и аз натиснах копчето, за да го повикам. Мълчах и чаках Антошин да се обади. Той не закъсня:

- Не можеш да съдиш човека, че се е опитал да защити сестра си! 

Не отговорих затова той ме дръпна да се обърна към него. 

- Наташа, той не спря да се обвинява, откакто се върна. Не го прави! Недей!

- Аз нищо не правя, Денис! Той беше този, който ме предаде. Мълчи и ме слушай! – вдигнах ръка аз, защото виждах, че иска да възрази. – Не го обвинявам, че се опита да защити сестра си, а че насочи пистолет към мен, разбираш ли? Аз щях да се разменя с нея и без това. Онзи изрод искаше мен, не нея. 

Антошин стисна зъби. Знаеше, че съм права. Въпреки всичко нещо не му даваше да ме остави да си тръгна просто така. Понякога човешкото приятелство беше странно нещо. 

- Той съжалява, Наташа! – започна той тихо и кимна към затворената врата на жилището, където верояно продължаваше да се налива до безсъзнание най-добрият му приятел. – Той ужасно съжалява. 

- Аз също съжалявам, Денис. Затова не искам повече да сме приятели. Така ще бъде по-добре и за него.

- Наташа – започна Антошин, - нека ти кажа нещо за Серьогата. Той не се доверява никак лесно. Но направи ли го, е завинаги. Това, което се случва в момента го съсипва и ще става все по-зле, повярвай ми! Не му го причинявай! Не го причинявай и на себе си! 

Мълчах. Антошин продължи след като се качихме в асансьора. 

- Нали сте хванали онзи психопат? Тогава защо да продължавате да се мразите със Серьожа?

- Денис, ти нищо не си разбрал – въздъхнах аз и се опрях на стената на асансьорната кабина. – Не сме го хванали. Той сам ме пусна, за да играя ролята на парламентьор ако се налага. Проблемите едва сега започват.

Антошин ме гледаше с ококорени очи. Да, хората са казали за фуражката и акъла...

- Как така!? – успя да попита той след малко.

- Ами така – троснах се аз. – Не се отдръпвам, за да си отмъщавам, а за да ви предпазя, всички вас, хората от отдела. Това е между Различните. Вие нямате работа в подобни неща. 

Услужливо премълчах, че имам среща само след няколко часа със същия тоя психопат, дето не сме го хванали. Иначе Атошин и всички ченгета, които му бяха длъжни за нещо, щяха да откачат, а това можеше да подтикне Ярослав да свърши някоя глупост.

Антошин обаче не се предаде без бой:

- Наташа, сигурна ли си, че нямаш нужда от помощ? – поклатих глава.

- Той има по-голяма нужда от теб. 

Ясно беше за кого говоря. Асансьорът стигна до партера. Двамата с Антошин излязохме от него и аз му стиснах ръката. 

- Върви при него, Денис. Сега той има нужда от приятел, с когото да се напие до безсъзнание. 

Антошин се изхили.

- В това нямам равен като помощник. Ами ти? Какво ще правиш?

- Отивам в Патрула – излъгах аз без колебание и благодарих на факта, че той не може да види аурата ми. – Имам доста работа. Не ме изпращай, ще си отворя портал. 

- Както решиш – сви рамене той и отново натисна копчето на асансьора.

Аз само махнах с ръка и излязох от блока. Не можех да му кажа истината. Нито на него, нито на никой друг. От Патрулите и Инквизицията вече знаеха, затова просто реших да почакам до десет вечерта. 

В делата на Различните рядко има място за хората като пълноправни участници. Те са само пушечно месо, могат да бъдат пожертвани и още по-лесно заменени. Каквото и да ми беше сторил Глухарьов, нямаше да позволя да стане пушечно месо в борбата между Светлината и Мрака. Не можех да го позволя, дори и да ми се искаше да разбия дебелата му глава с първата попаднала ми бутилка. Заради тези два месеца съвместна работа му дължах поне защита от интригите на Различните. Защото другото не беше в моя власт. 

Въздъхнах и се запътих към станцията на метрото. Всичко това беше твърде сложно дори за мен. От една страна имах работа с пълен психопат, ако се вярва на Валерий, но от друга страна този пълен психопат действаше крайно алогично. Беше прокопал земята, за да му падна в ръцете, а когато аз сама дойдох – просто ме пусна. Може би имаше някакви скрупули? Едва ли – Различен, който е способен да организира подобни фокуси едва ли изобщо има съвест. Значи разчита на нещо друго. Но какво? Женско любопитство? Възможно е. Но въпреки това, той обеща да ми разкаже истината. Неговата истина. 

От Патрулите и Инквизицията бяха одобрили разговора. Аз самата бях любопитна да разбера какво точно се въртеше в главата на този психопат. Затова се запътих към кулата в Останкино – за да намеря отговорите. 

Различна психиатрия - осма глава

Странно е да намериш в Москва подобно място. Отвън входът почти с нищо не загатваше, че вътре се крие заведение от подобен тип, но тази малка бирария можеше съвсем спокойно да си съперничи с някоя в историческия център на Прага. Тъмно дърво, масивни маси, приглушено осветление. И предостатъчно хора, които се наливаха с половинлитрови халби. Странна гледка на обяд в Русия. Не защото руснаците не пият, а защото обикновено бирата не е първи избор. Все пак не беше съвсем лято. 

Валерий ми махна от едно сепаре в ъгъла. Беше се наградил с картофки и някакъв стек и естествено – със задължителната бира. С жест ме покани да седна до него. Не чаках втора покана. С целият си вид инквизиторът даваше да се разбере, че не се чувства неудобно. Точно обратното. 

- Съветвам те да си поръчаш същото – обясни той между хапките. – Много е вкусно.

- Не съм дошла тук да ям – изръмжах аз и махнах на келнерката да дойде. 

- Разговорът ще бъде дълъг, съветвам те да го направиш – сви рамене той и отпи от бирата си.

В крайна сметка реших да го послушам – определено бях гладна и смятах да изстискам всяка капка информация, която старият интригант с вид на застаряващ интелигент беше натъпкал в съзнанието си. Пък и наистина изглеждаше вкусно. 

- Започвай с обясненията, дърт лъжец такъв! – просъсках аз над ръба на гигантската халба. 

Валерий не реагира на провокацията, но все пак отговори: 

- Има много неща, които не си разбрала – започна той бавно, но аз нямах време за игрички от типа „не си живяла още век, нищо не знаеш“ и затова го прекъснах:

- Давай по същество!

- Добре – съгласи се той, - не знаеш много неща за него. 

- Да, като започнем с името му. Никъде не е записано в регистрите – озъбих се аз.

Валерий тъкмо щеше да отговори, когато пред нас се появи голяма димяща чиния с картофи и мръвка. Моята порция. Сервитьорката я постави пред мен с усмивка до ушите и добави:

- Приятна среща с любимата дъщеря, Валюшка!

Той кимна с усмивка и отговори на немия ми въпрос:

- Трябваше да я омагьосам малко. За нея съм баща, който се среща с дъщеря си, която работи в чужбина. Иначе щеше твърде много да се бърка. 

Опитах от мръвките – беше прав, наистина бяха превъзходни – и открих колко съм гладна. Затова реших да посветя следващите няколко минути на яденето. Валерий не ме прекъсна нито веднъж, докато сама не го заговорих:

- Как се казва този изрод?

- Ярослав. Роден в Прага, при това когато градът не е имал и 300 години история. Видял е какво ли не и е по-стар от мен с половин хилядолетие. 

Така значи. Ярослав. Гадта имала име. Преглътнах този факт с бира и продължих разпита: 

- Защо не ми каза за него в началото? Казах ти да ми намериш документите за него. 

- Защото неговото досие е с много високо ниво на достъп – поклати глава той.

- Високо ниво, а? – прихнах аз все едно беше казал нещо много смешно. – Аз имам разрешително от Совината глава, по дяволите! Кое ниво може да е по-високо?!

- Още не си Велика. Тази информация е само за Великите. 

- Тогава защо ми казваш? 

- Защото много скоро и ти ще станеш Велика.

Скоро ще станеш Велика. Това ми беше казал и похитителят ми, Ярослав де. Странно съвпадение.

- Наясно ли си какво фиаско устрои този Ярослав в последните 24 часа?! – просъсках аз и ударих по масата. – Знаеш ли изобщо през какво минах?! 

- Знам, че е използвал сестрата на партньора ти, за да го накара да те заведе при ВДНХ – безизразно обясни той.

В гласа му не се долавяше и капка вина. Гадни инквизитори, винаги смятат, че са прави!

- А като знаеш всичко това, защо не звънна в Прага да си го приберат?!

- Защото не става така.

Зяпнах от почуда и замръзнах с халбата в ръка. След няколко секунди половинлитровото стъкло пълно с бира ми натежа и я оставих на масивния плот на масата. Как така не става така?! Той им беше под носа! Защо трябваше да се стига до това? Ако са могли да го сгащят на местопрестъплението, точно както правеха ченгетата с наркопласьорите.

- Защото нямаме нарушение на Договора – отговори Валерий на въпроса ми. – А не можем да го хванем, докато не наруши Договора. 

- Затова дай да чакаме да щурмува офиса в Прага! Много добра стратегия, няма що! – просъсках аз и скръстих ръце на гърдите си. 

Звучеше напълно дебилно – всемогъщата, всевиждаща и всеможеща Инквизиция не може да хване доказан нарушител, само защото няма доказателства. Как така, ако е бил част от Аненербе?

- Нали е имало обвинения срещу него? – попитах аз накрая. – По време на онзи Трибунал?

- Че имаше – имаше, но нищо не се доказа. Нито едно от деянията не беше извършено от него, или от някого с неговия облик – отговори ми моят събеседник, или по-скоро колега. – Мисля, че Ярослав отдавна беше станал Велик, още преди да се запознаем. И само се е прикривал, докато дойде часът.

- Добре де, а коланът на Ищар, или каквото е това? Това не е ли доказателство?

- Ако е у него – да. А ние не знаем дали е у него. Великите...

- Не могат да бъдат проследявани, знам – прекъснах го аз. – И въпреки това, как точно ви държи с вързани ръце?

Валерий вдигна назидателно пръст, като строг учител.

- Не „вас“, а „нас“, драга моя. Ти също си една от нас. 

- Добре де, как точно? – попитах аз отново.

Моят събеседник въздъхна тъжно и се загледа през прозореца. Би било идеално да е дъждовен и мрачен ден, но навън грееше ярко слънце и беше много приятно. 

- Заради нея. 

Гласът му звучеше тъжно и далечно. Отново. 

- Разкажи ми всичко, което знаеш за него – казах аз и се усетих след секунди, че съм ползвала следователския тон на Глухарьов.

Глухарьов... Какво щях да го правя него? Една част от мен искаше да счупи дебелата му глава, но друга го съжаляваше. При това много. Странна работа.  

- С Ярослав се запознахме в Прага. Той вече работеше в Инквизицията от десетилетия, а аз тъкмо бях постъпил. Млад идеалист, така да се каже. Ярослав ме взе под крилото си, станахме приятели. Пиене, жени...

- Валерий... – започнах мрачно аз и взигнах ръка -  не искам да слушам за гуляи с гимназистки!

- Какви гимназистки, Наташа? – искрено се учуди той. – Това беше през осемнадесети век! 

- Значи все пак си стар – усмихнах се аз. – Давай нататък, как се скарахте?

Валерий отново зарея поглед нанякъде – само че този път бях почти убедена, че си представя онези дни. Когато нравите са били леки, светът малък, а приятелите – истински. 

- Скарахме се малко преди Трибуналите – въздъхна той. – Допреди това бяхме неразделни. 

Замислих се – Различните рядко стават приятели. А когато това се случи, обикновено е докато са живи. Или почти – трябва да се случи нещо наистина изключително, за да ги накара да си развалят отношенията. В Нощния се носеха някакви слухове, че Хесер е бил неразделен приятел с някакъв източен маг, май се казваше Рустам. После се бяха скарали жестоко, но така и не разбрах защо. 

От друга страна, този Ярослав ми беше споменал, че е имало жена. Дали пък трябваше да разкривам всички карти пред този уж мой партньор? Бях го направила с Глухарьов и сбърках. Защо да го правя и за този Различен, когото не само че не познавах, но и не харесвах особено. За доверие да не говорим. Затова реших първо да чуя неговата версия.

- Защо? 

- В една от експедициите срещнахме друга жена. 

- Различна? – вдигнах вежди аз. 

Технически беше възможно и да е, но чак пък такова съвпадение... Валерий кимна. 

- Тя беше невероятно красива. Ярослав се влюби в нея до уши. Тя не беше инициирана и той настояваше да я инициира. Аз бях против. 

- Но защо? – не се сдържах аз. – Какво лошо има? 

- По онова време не беше разрешено на Инквизитори да инициират – поклати глава той. – А Ярослав беше влюбен в нея. Много влюбен. Мисля, че тя щеше да стане Универсална, ако можеше...

- Ако можеше? Какво се е случило с нея?

- Умря. При нещастен случай. 

Хм... Някой от двамата ме лъжеше. Единият твърдеше, че е убита, а другият – че е било нещастен случай. Само че какво беше станало по-късно?

- Не разбирам защо толкова сте се скарали обаче. Ако е било нещастен случай...

- Ярослав мислеше, че съм влюбен в нея – продължи Валерий с поглед зареян в пространството. – Аз наистина я харесвах, но никога не бих си развалил приятелството заради това. Когато тя почина, той се промени напълно. А когато стигнахме до Трибунала, вече нищо не ни свързваше.

- И къде точно влиза в сметката Коланът на Ищар? – попитах аз. – Нали все пак той това е откраднал и смята да го ползва? Срещу кого и защо?

- Когато те се запознаха, бяхме на експедиция в Иран.

- Експедицията от 1938? Която е била отменена? 

- Не беше отменена. Просто отидоха само Различни. Онези, които смятаха, че си струва да се търси нещо там. Забаламосахме ръководството, пък и точно тогава започна войната. Бяхме тръгнали за древни артефакти, а попаднахме на нещо много по-мощно. 

- Коланът на Ищар... Защо обаче не сте записали откритието никъде? 

- Записахме го. Само че не в регистрите на Аненербе. Тогава единодушно преценихме, че такова нещо не бива да попада в ръцете на хората. 

- Какво може да прави този артефакт? 

- Прави всяка една Различна Велика Вълшебница. Без значение от ранга преди да сложи колана. 

- Добре де, ама какво го интересува Ярослав това? 

Почвах сериозно да губя нишката. Защо изобщо се бяха скарали и какво общо имаше въпросната жена. 

- Ярослав искаше неговата любима да носи колана и така да й качи ранга. За да може да са равни по сила. 

Странно, той ми беше казал, че само Велика Универсална може да го носи. Нещо не се връзваше...

- А ти си бил против злоупотребата с артефакта? Но защо? Това е било явно гигантски ментор-артефакт. 

- Какво знаеш за Ищар, Наташа? – попита Валерий и се подпря с лакти на масата. 

- Не много. Била е богиня, някъде на Изток. 

- Не само. Била е богиня на войната и на победата. Също и на силата. 

- Валерий, спести ми часа по древна история и митология и давай по същество! Не съм в насторение за лекции.

Инквизиторът въздъхна. 

- Работата в милицията те е променила, Наташа. По-рано щеше първо да ме изслушаш. Както и да е. За древните Ищар е била велика богиня. За Различните – Велика Вълшебница. Дори Абсолютна. 

- Чакай, чакай! Искаш да кажеш, че тази митологична... – започнах аз.

- Е била една от нас – довърши той изречението. – Именно. Не се знае много за нея, защото Различните, които са я познавали, отдавна са отишли в Сумрака. Знаем само, че вероятно тя е създала този артефакт.

- И подобно на своя равен по сила себеподобен – не е имала никакво въображение – вметнах аз между хапките месо. Този разговор започваше да ми отваря апетита. 

- Да, Мерлин също е създавал артефакти – схана веднага шегата Валерий, - обаче той го е правел за удоволствие. Ищар го е правела, за да направи света по-добър.

- Когато хората бяха герои, а боговете ходеха по земята... – замислено казах аз. 

- Може и така да се каже. Ярослав искаше да използва артефакта, за да спре войната. Тогава беше повече от ясно, че война ще има. Но това щеше да е грубо нарушение на Договора. Беше предвидено, че тази война трябва да се случи, въпреки огромните жертви и разруха. Без нея хората и света го чакаха още по-лоши дни. Затова аз бях категорично против. И не само аз. Обаче Ярослав и Татяна бяха твърдо решени. Затова откраднаха артефакта и се опитаха да го използват. При залавянето артефактът сработи и Татяна загина. Не можахме да й помогнем. Ярослав никога не ми прости. След този случай, той се премести в друг отдел на Аненебре. Срещнахме се малко преди Трибуналите. 

- Защо? 

- Беше дошъл да си прибере книжата. Тогава се закле, че ще ме убие. 

- Странна история. Достойна за роман. Само не разбирам защо ми я разказа и как ще ни помогне тя сега. 

- Не разбираш ли? Ти си неговата Татяна този път! Той ще иска да те използва срещу мен.

- За какво? Сега няма война за спиране. Поне не толкова голяма. Имаме само малки локални конфликти, които пречат да се разрази голям конфликт. 

Валерий поклати тъжно глава. 

- Той не иска да спира войната, Наташа. Иска да я запали. Иска да види всички Различни мъртви. Иска да сее смърт, разруха и мъка.

Той обхвана главата си в ръце. Може би имаше право – Ярослав беше казал, че обича да показва на хората, че всеки е способен да извърши зло. Но защо да върши подобни психарщини?

- Защо е станал такъв психар? – попитах аз. 

- Защото иска да си отмъсти на мен. А след като го направи, ще отмъсти на света. 

- Но защо? Толкова ли я е обичал? Звучи ми твърде странно. Различните не се привързват чак толкова. 

- Не е само заради нея, а заради онова, което са го накарали да направи. 

- Какво? Да си отреже ръката ли? – изсмях се аз. Този разговор ставаше твърде откачен за мен. 

- Не, да се откаже от едната си половина. Да избере страна. Той е универсален, знаеш ли?

Нямаш си представа колко добре знам, драги, помислих си аз, а на глас казах:

- Знам. Видях аурата му. 

- Но не знаеш какво са му сторили, за да избере – поклати глава Валерий. – Той мразеше да говори за това. Мразеше всичко свързано с Патрулите. Защото са го принудили да избере. 

- Накъде биеш? – попитах аз и се наведох през масата. – Че ще се опита да унищожи Патрулите? 

Валерий кимна. 

- И ще използва теб като оръжие. 

- Колко прозаично – аз също съм Универсална. 

- Именно. Затова и имаш свободен достъп и до двата Патрула. 

- А как ще ме накара да сътруднича? 

- Той има методи – поклати глава Валерий и в очите му проблесна страх. – Ще те накара, със сигурност. 

Реших, че е крайно време да кажа каквото знам, но Валерий вдигна ръка.

- Знаем, че ти е определил среща на кулата в Останкино. Върви! 

- Знаем? – вдигнах вежди аз. – Кои са тия „ние“? 

- Хесер, Завулон и Совината глава. Те одобряват. Ти ще бъдеш нашият парламентьор. 

- Защо аз?! – възкликнах аз и скочих на крака. 

Той се пресегна и ме дръпна да седна. Беше учудващо силен, въпреки външния си вид. 

- Защото само на теб ще повярва. Ти си единствената жена-Универсален маг Висше равнище в тази част на света. Ти и само ти можеш да го убедиш. Или победиш, ако се наложи. 

- А ако се проваля? 

- Тогава светът ще се изправи пред нова война. След която вече няма да има значение с какви технологии разполагаме. 

Нещата ставаха от хубави, по-хубави. Защо трябваше пак аз да съм на пангара?! Не исках това, не исках нищо от това!

- И какво се очаква от мен? – попитах истерично аз. – Да спра войната?! Объркали сте Различния! 

Валерий се наведе през масата и ме хвана за ръцете.

- Никой не иска от теб да се правиш на екшън героиня. Просто разбери какво иска. Не искаме нищо друго от теб. Аналитиците работят по всички версии. 

Интересно, кои ли аналитици работеха? В Прага, в Нощния патрул? Валерий ме пусна и извика келнерката. Мълчаливо плати и ме поведе за лакътя към изхода. Аз все още бях твърде шокирана от случилото се. 

- Просто разбери какво иска – повтори той и след секунди изчезна.

А аз останах насред улицата с ясното съзнание, че или ще изгоря, или ще се опърля много сериозно. 

Различна психиатрия - седма глава (втора част)

Той седеше на парапета, само на няколко метра от моите колеги и както мислех допреди час – приятели. Прави са старите магове, един Различен не става истински Различен, докато не изживее човешкия си живот. Едва тогава може да има трезва преценка. Аз се бях доверила на тези хора, а те ме бяха предали по най-простия начин – с пистолет опрян в главата. Прозаично. Дори за хора беше прозаично.

Древният маг приличаше на чичко на средна възраст – от онези, които очакваш да крият по някоя вафла в ръкава за любимото внуче. Беше с посребрена коса и очила с тънки рамки. Иначе беше дребен и набит, малко приличаше на Семьон в това отношение. Беше ни наблюдавал през цялото време. Не се смееше и не злорадстваше. Държеше се все едно това е напълно нормално и закономерно.

Когато се приближих той стана и моментално извади нещо от вътрешния джоб на сакото си. Странно, за какво му е такова старомодно сако? Дори не се опитах да се съпротивлявам – не само, че нямаше смисъл, а и беше глупаво. Първо – можеха да пострадат хората и второ – обзалагах се, че старият маг се е подсигурил по някакъв начин. 

- Иска ти се да ги убиеш, нали Велика? – попита ме той, докато ми слагаше Котката на Шрьодингер – любопитна красива яка от котешка кожа, която блокира магическите способности. 

Бях права, наистина се беше подсигурил, при това перфектно. 

- Значи си бил Инквизитор, колега? – отговорих на въпроса с въпрос аз, докато чувах щракането на закопчалките на врата си. 

Малките ноктенца на Котката започнаха да дращят врата ми приятно, а амулетите ми престанаха да действат. Вече бяха съвсем обикновени бижута. Обръщението ми към него не беше случайно – защото аурата на Различния пред мен преливаше от светлина с малко мрак и после за секунди започваше да свети мрак с малко светлина. Същата като моята. Той се ухили и отговори:

- Това е най-лесното скривалище за такива като нас. Едно време не бяха либерални като сега. Мен ме накараха да избирам: или, или. А с теб не е така, нали?

- Не аз работя за всички едновременно. 

- Имаш късмет – въздъхна странно тъжно той. – Човек не може да изневери на природата си. Поне не задълго. Ще тръгваме ли?

Той направи знак по посока на подлеза на метрото. Кимнах и тръгнахме надолу по ескалатора. Хвърлих последен поглед на Глухарьов, Коля и момичето преди да го последвам в метрото. Те се прегръщаха. Магът проследи погледа ми и попита:

- Бъди честна с мен, наистина ли не си вбесена, от това, което ти причиниха?

Поклатих глава и отговорих без дори да го погледна:

- Всеки от нас има слабо място. Слабото място на моят колега-човек е сестра му. Тя стои дори над собствената му безопасност. Как да се сърдя на един човек, за това, че обича семейството си? 

Моят похитител също поклати глава. 

- Велика... наистина си Велика – измърмори под нос той. 

- В грешка си. Няма да стана Велика в близките няколко столетия – побързах да го поправя аз.

Тълпата ни заобикаляше от всякъде – наближаваше пиковия час. Всъщност, в московското метро почти всеки час е пиков. Магът ме погледна – очите му бяха ледено сини - и отговори. 

- Оооо, ще станеш! Само една Велика е в състояние да прости на онези, които са я предали – обясни той и ме погледна сериозно.

- Не съм им простила – възразих аз и кимнах нагоре, където би трябвало още да стоят хората, които само допреди няколко минути наричах приятели. – Но мога да ги разбера. Донякъде. 

Загледах се в лицата на хората, които напълно несъзнателно ни заобикаляха. Движехме се в Сумрака, за да не се набиваме на очи. Предполагах обаче, че магът има и други съображения – като например избягването на точно насочени куршуми. 

- Защо отвлече сестра му? – попитах аз похитителя си. – Можеше да се обърнеш директно към мен. Защо ти бяха нужни тези фокуси? 

Древният маг не отговори веднага. Едва когато стигнахме перона на станция ВДНХ, той се опря на една от арките и ме изгледа все едно съм недосетлива ученичка. 

- Защото много обичам да показвам на такива като него, че светът не е само черно-бял и че с достатъчен стимул всеки може да бъде накаран да направи всичко. Само трябва да се намери точният стимул. Сама го каза – всеки има слабо място.

Облегнах се на арката до него и го изгледах. Да, типичен Тъмен в момента – да кара другите да вършат зло и да се радва, че им е показал колко са жалки. Но аурата му казваше друго – той беше Универсален маг, също като мен. 

- Твоят приятел те предаде, нали така? – попита той отново. 

- Е, и? – изръмжах аз. – Него не можеш да го стреснеш с подобни неща. Глухарьов е целият изтъкан от различни нюанси на сивото. Не мисля, че някога изобщо е вярвал в черното и бялото. 

- Може и така да е – не тръгна да спори той, - но фактът си е факт. Той те предаде. 

- Не можем да променим фактите – съгласих се аз. – Въпросът е защо трябваше да ме предаде. 

Магът не отговори веднага, защото трябваше да ме завлече в един вагон. Не можах да разбера дори в коя точно посока се движим, Котката на Шрьодингер ограничава способностите неимоверно. Можех да стоя в Сумрака достатъчно дълго, но не можех да изляза без чужда помощ. 

Той ме настани на една седалка в ъгъла и се наведе над мен. Докато влизахме в мотрисата ме беше извлякъл от Сумрака, без дори да усетя. Висш маг, без съмнение. 

- Защото ти си онази, която може да ми помогне – промърмори той. – Защото само ти можеш да ми помогнеш да си разчистя сметките с Валтер – магът не дочака да попитам и продължи: - Защото той ми отне всичко, което някога съм искал. 

Това започваше да звучи като евтин филм – основният злодей иска да отмъсти на добрите, защото са му съсипали живота. Класика. 

- Заради Трибунала ли? – зададох очевидния въпрос аз. 

Магът поклати глава. 

- Нищо подобно – той започна тихичко да се смее. – той просто уби жената, която обичах. 

Зяпнах. Cherchez la femme. Винаги ставаше така. 

- И защо съм ти аз? – все пак не се сдържах да го попитам сред тракането на мотрисата. 

- Защото само Велика Универсална може да носи Колана на Ищар. 

- Какъв е тоя колан и защо е толкова важен?!

- Не тук и не сега – измърмори той и ме дръпна да ставаме. – Тук слизаш.

- Може би имаш предвид, че ние слизаме? – попитах го невярващо аз. 

- Не, тук слизаш ти – отвърна той и ме побутна по посока на вратите. – Ела довечера, в десет часа на кулата в Останкино и ще чуеш всичко. 

Мотрисата забави ход и вратите бавно започнаха да се отварят. Той едва дочака метрото да спре и ме блъсна навън. 

- Ела сама – това беше последното нещо, което чух преди да изчезне. 

Оказах се сама на перона. Без похитител. Посегнах към врата си и не напипах нищо. Котката на Шрьодингер беше изчезнала яко дим. Огледах се – тази станция нищо не ми говореше. Жълти лъскави плочки и надпис „Ясенево“. Къде беше това, по дяволите? И как бяхме успели да прекосим града на диагонал без да забележа?

Може би бях идвала и друг път тук, но никога не ме е бивало да помня имена. Сега обаче знаех, че трябва да изляза от тук. Иначе можех да взема метрото в обратна посока и всичко би било много лесно, но нещо ми подсказваше, че това не е добра идея. Затова се насочих към най-близкия ескалатор и набрах номера на Валерий. Той вдигна веднага.

- Дължиш ми обяснение – просъсках аз в телефона. 

- След час на адреса, който ще ти дам – отговори той и затвори. 

След няма и минута получих адреса – като есемес. Любопитно, как древните магове се учеха да работят с техниката? Нямаше значение. Сега важното беше да изляза от тук и да стигна до въпросния адрес. Заизкачвах се по ескалатора, като прескачах по няколко стъпала наведнъж за по-бързо и се замислих за събитията от преди няколко минути.

Какво целеше този древен издирван маг? Странното беше, че той беше предприел целия този лупинг с отвличането на Марина, сестрата на Глухарьов, само и само да ме накара да дойда. А когато дойдох просто ме пусна. Защо? Вероятно е сигурен, че ще дойда на кулата в Останкино. Любопитно защо си мисли, че ще го направя. И защо смяташе, че ще дойда сама. 

Извън метростанцията пейзажът беше почти лунен. Покрайнините на Москва – мразя ги такива места. Строящи се сгради и кранове, изкопи и почти завършени блокове. Тук имаше повече кавказци и жители на републиките, отколкото нормални хора. Не че имах нещо против кавказците. Просто в момента трябваше да си намеря превоз и идеята да ям чурек в някоя барака на строители хич не ме блазнеше. По булеварда се виждаха коли, но далеч нямаше задръстване. 

Тръгнах покрай пътя с надеждата да намеря автобусна спирка, когато чух клаксон. До мен спря някаква лъскава черна кола и от нея слезе не друг, а Олег.

- Хей, какво правиш тук? – попита той, като ме огледа притеснено.

И как не – бяхме се видели предишната вечер, когато получихме известието, че сестрата на Глухарьов е изчезнала. Това място беше твърде далеч от районното. 

- Добре ли си? – попита той и се приближи. 

Махнах с ръка.

- Нищо ми няма. Ще се върна след малко в отдела, ти върви!

Лъжех най-безочливо, но след случките от последните часове, още едно ченге ми беше твърде много. Той обаче не клъвна.

- Никъде няма да ходя без теб. Може ли такова нещо? Аз да си тръгна с колата, а ти да се мъкнеш по автобусите?! В никакъв случай, качвай се! 

- Виж, имам малко работа преди да дойда в отдела – започнах да го усуквам пред него аз. – Така че върви – и му махнах с ръка да си ходи. 

- Предпочитам да остана и да ти помогна – не се отказа той и се подпря на колата си. – Няма да ти преча, просто ще бъда безмълвен шофьор. 

Не отговорих веднага. От една страна не бих възразила да ме закара до адреса, но от друга беше много лоша идея да го намесвам в играта. Та той беше просто човек! Олег скръсти ръце на гърдите си и се обади:

- Е, принцесо, ще приемете ли вашият скромен слуга да Ви откара с каляската? – и той кимна с глава към колата си. 

Засмях се – цялата ситуация беше толкова странна и комична, че не знаех дали да се смея, или да подозирам, че похитителят ми има пръст в това. Все пак, какво правеше Олег на такова място?! Повечето от сътрудниците в районното живееха в района. Защото иначе беше абсурдно да се размотават някъде на другия край на Москва. Но знае ли човек... 

В крайна сметка реших да използвам така любезно предложената помощ, макар че, след Глухарьов и Тарасов, бях леко ядосана на всички ченгета. Олег подкара колата по посока центъра и започна:

- Сестрата на Серьожа се е намерила към обяд днес, знаеше ли? – той звучеше истински зарадван, че проблемът се е разминал, така че не си направих труда да му проверя аурата. – Онзи я пуснал сам, представяш ли си? 

- Да, разбрах – сухо отвърнах аз и се загледах през прозореца. 

Явно Олег не знаеше всички подробности за мен или за работата ми при размяната на пленници. Предпочитах да не му давам повече детайли, защото рискувах да се забъркам в нещо още по-страшно. Той ми хвърли един поглед и попита:

- Сигурна ли си, че си добре? 

Погледнах го през Сумрака. Да, той наистина беше загрижен за мен, странно защо. 

- Напълно, карай към адреса. 

Той не каза нищо повече, а безмълвно ме закара до адреса и ме остави там. Мястото се оказа бирария. Благодарих на Олег, който странно защо сега беше станал тъжен, и влязох вътре. Време беше да прекратим този фарс.

Различна психиатрия - седма глава (първа част)

- Къде си? – попита напрегнато Глухарьов.

- На лекции съм – прошепнах аз наведена над банката.

Лекцията действително беше скучна, но от време на време трябваше да присъствам, защото иначе нямаше как да заверя семестъра. Иначе изобщо не ме интересуваха алгоритмите на компютърните програми за превод. Забелязах как преподавателят започва да се оглежда в моята посока и тъкмо се канех да затворя, когато Глухарьов изръмжа в слушалката:

- Идвай веднага в отдела – и затвори преди да мога да отговоря нещо смислено.

Затова нямах друг избор освен да си тръгна от лекцията предсрочно, сподиряна от завистливите погледи на състудентите си и злобния поглед на професора. Щеше да ми го изкара през носа на изпита. Закрачих из празните през време на лекции коридори и се замислих.

От една страна разбирах Глухарьов беше невероятно изнервен, защото сестра му я нямаше от около денонощие. Нито връзките му с подземния свят, нито заплахите, нито подкупите, нищо не даде резултат. Което беше още по-лошо – връзките на Карпов, Антошин и Зимина също не бяха дали абсолютно никакъв резултат. Когато става дума за изчезнали близки, ченгетата забравят всякакви вражди и действат като един. Защото не се знае дали някой от тях няма да е на мястото на побъркалия се от ужас роднина следващия път. 

Аз се бях обърнала към Патрулите, но момичето все едно беше потънало в дън земя. Колкото повече време минаваше, толкова повече Глухарьов побесняваше. На мен, на целия свят, на себе си. Безсилието го смазваше.

При това не само него – оказа се, че момичето е съпруга на Николай Тарасов, младият колега-следовател. Той, с присъщия си младежки оптимизъм, се беше опитал да задейства „законовите лостове за издирване на изчезнал човек“, както сам се беше изразил. Естествено, беше ударил на камък, защото не бяха изтекли заветните 24 часа. А истината беше, че именно през тези 24 часа има най-голям шанс човекът да бъде намерен, това дори и аз го знаех.

Цялата тази ситуация изнервяше всички до краен предел, а аз имах някакво много лошо подозрение, че отвличането на момичето по някакъв начин е свързано с бившия маг от Аненербе.

Когато отидох в отдела, направо се насочих към кабинета на Глухарьов. Отворих вратата без да почукам. Той не беше сам – на перваза на прозореца се беше облегнал Коля Тарасов. И двамата бяха меко казано мрачни.

- Какво стана? – попитах аз докато затварях вратата. – Намерихте ли я?

Глухарьов ме погледна злобно и вместо отговор размаха някакъв пощенски плик. От най-обикновените.

- Чети! – заповяда той докато ми го подаваше.

Отворих плика и вътре намерих лист хартия със залепени най-различни изрязани букви от вестници, точно както похитителите правят по филмите. Текстът гласеше горе-долу следното:

„АКО искАШ да видиш ОТНОВО сестра СИ, доведи Ми Я на станция ВДНХ след 10 минути“

Прочетох съобщението няколко пъти и погледнах Глухарьов въпросително. Той през цялото време ме беше гледал втренчено. 

- Погледни отзад на бележката. Какво виждаш? – попита ме Глухарьов напрегнато. – Можем ли да го открием по това, има ли следи? Магически, каквито и да е?

Реших да го послушам и онова, което видях ме шокира – буквите бяха залепени на гърба на табелката „Различен Следовател“, която лично бях закачила в Сумрака. Отидох до вратата, погледнах отново и не я намерих. Значи наистина беше тя! Но как беше успял да се промъкне и да вземе бележката без да го видим? Вчера пиле не можеше да прехвръкне – бях се погрижила за това. А бях напълно сигурна, че когато се обяснявахме със Сорокин и Семньоновна бележката си беше на вратата. Кучи син! 

Погледнах самата бележка през Сумрака, но нямаше нищо. Поклатих глава. Единствените следи, които можех все още да видя, бяха две изтрити сълзи. Вероятно на момичето. За съжаление обаче, нямаше и грам магическа намеса.

- Вероятно я е накарал сама да залепи бележката. Изродът му с изрод – измърморих аз под нос.

Глухарьов счупи химикалката, която държеше в юмрука си. Ясно, беше бесен. Разбирах го напълно – бяхме прекарали една почти безсънна нощ.

- И също така е свил бележката от вратата – додадох аз и я обърнах наобратно, за да могат да видят гърба на бележката. 

Коля Тарасов удари с юмрук по черчевето на прозореца в безмълвен гняв. Очите му бяха червени като на закоравял алкохолик. И двамата с Глухарьов изглеждаха меко казано изтощени. 

- Мръсна гад! Аз ще го застрелям, аз ще... – изръмжа Глухарьов.

- И да се опиташ, Серьожа, той няма да умре – обясних аз. – Затова дай да измислим друг план за действие. 

Двамата милиционери мълчаха и ме гледаха мрачно, затова отново прочетох бележката. Понякога отговорите се крият в гатанката. Станцията на ВДНХ... Там е гъчкано с хора по цял ден, значи не иска да бъде забелязан лесно. Макар че, един Различен може да остане незабелязан по всяко време, трябва само да влезе в Сумрака. Значи имаше някаква друга цел. Любопитно каква? Очевидно му трябваше Глухарьов по някаква причина – иначе защо ще отвлича сестра му? Поне беше сигурно, че е Различен. Човек не би могъл да вземе табелката от Сумрака.

- Нищо не разбирам. Какво иска да каже похитителят с това? Кого трябва да доведеш и на кого? – започнах да разсъждавам на глас.

- Повече от ясно е – намеси се Коля Тарасов и ме погледна злобно – че става въпрос за теб.

Опулих се. Как така за мен?! Какво общо мога да имам аз с цялата тая работа?

- Казах на Коля всичко което знаем до момента за оня психопат – мрачно обясни Глухарьов и посегна към сейфа си. – Казах му и за теб – допълни той без да се обръща.

Извади от там служебното оръжие, надяна го, после взе нерегистрираното оръжие и провери пълнителя. Той беше пълен с патрони и Глухарьов го огледа с вида, с който жокей гледа своя кон-бегач.

- Серьожа, пропускам ли нещо? – направих крачка към вратата аз.

Сергей не ми отговори, просто бавно и методично прибра пълнителя обратно в пистолета и свали предпазителя.

Това нямаше да свърши добре, усещах го. Пробвах да сканирам аурата му през Сумрака, но ударих на камък. Вероятно някой от амулетите беше сработил. 

- Какво си мислиш, че правиш? – попитах аз.

Много ми се искаше гласът ми да звучи заплашително макар че звучах по-скоро паникьосано. Какво да се прави, не попадах често в подобни ситуации. Предпочитах изобщо да не попадам в такива, но животът не винаги се развива така, както на нас ни се иска. Глухарьов заобиколи бюрото си и с отработено движение опря пистолета в челото ми. 

- Изпълнявам исканията на похитителя – процеди той.

В погледа му имаше нещо напълно безумно. Предвид ситуацията го разбирах донякъде, но да направи нещо такова... Нямаше да го позволя току-така. Опитах въздействие, но заклинанието се удари в стена. Сфера на Отрицание. Проклет да е Завулон за това! Нали амулетите той ги беше издавал!

- Тя е моя сестра – каза Глухарьов с твърд глас. – За нея съм готов на всичко.

- Няма спор – съгласих се аз. – Но не може ли първо да известим Патрулите за срещата, че да го заловят?

Преди Глухарьов да ми отговори, дочух изщракване от друг предпазител на пистолет. Коля Тарасов опря своето оръжие в слепоочието ми. 

- Няма да позволя моето момиче да стане жертва на вашите интриги! – той говореше тихо, но дивият бяс граничещ с лудост прозираше под фразата. 

Беше повече от ясно кои са тези „вие“ – изконната човешка омраза към Различните си беше казала думата. 

Понечих да се дръпна, но Глухарьов ме сграбчи за рамото. Сега бях хваната в желязната му хватка и нямаше мърдане. 

- Куршум в главата, помниш ли? Така умирате вие – процеди той. – Не ме карай да го правя! 

- Ти тръгваш с нас! – додаде с гробовен глас Тарасов. 

Не, човеко, ние не умираме така – ние отиваме в Сумрака. Това беше първата ми и абсолютно алогична мисъл. 

Трудно може да се опише какво изпитах в онзи момент, какво друго освен острото усещане за предателство. Гривната на ръката ми се беше загряла, затова поставих ръка върху нея и я деактивирах. После мълчаливо тръгнах с двамата мъже – брата и любимия на момичето – към мястото, където би трябвало да се крие нашият психопат.

Излязохме от отдела в пълно мълчание – другите дори не обръщаха внимание на извадените оръжия на двамата следователи. Те мълчаха, защото бяха напрегнати. Аз мълчах, защото не можех да повярвам какво се случва. Като в евтин филм, където главният герой е предаден от най-добрия си приятел... С тази разлика, че с колегите от отдела не бяхме приятели. Вече не.

Колата караше Глухарьов. Превключваше скоростите с видим яд и псуваше всеки друг участник в движението. Аз седях на мястото до шофьора и се чудех какво точно се случва с мен. Тарасов седеше зад гърба ми и държеше пистолета насочен към тила ми – странни хора са това, ченгетата. Нали се бях съгласила на това? Вярно, под дулото на пистолет, на два, ако трябва да съм точна, но все пак се бях съгласила. Ако исках, можех да пратя поне единия вън от строя и да се скрия в Сумрака, но не го направих. Защо правеха това, тогава?

Любовта можех да разбера – както тази на Глухарьов, така и тази на Тарасов. Да знаеш, че любимият човек е в ръцете на някакъв психопат – дори само това можеше да те накара до лудост. Но все пак, те бяха ченгета! Би трябвало да знаят по-добре от мен, че с похитители не се преговаря по този начин – а ако сестра му изобщо не е там?! Тогава какво ще стане? 

Седях в колата и се чудех кое е по-лошо – че ме принуди да направя нещо такова под дулото на пистолет, или че ме предаваше в ръцете на врага. Бях му казала, че онзи вероятно ще се опита да ме намери и предполагах, че само може да си направи изводите за какво му трябвам. Чувствах се предадена и измамена – а за Различен, който е свикнал да проверява мотивите на хората през Сумрака по няколко пъти на ден, това си бяха нови и много неприятни чувства. 

Чувствах се като пълна глупачка. Че съм им се доверила, че изобщо работя с тях. 

- Правите грешка – обадих се аз на няколко пресечки от ВДНХ. – Тя може изобщо да не е с него! 

- Маринка е моя сестра – отговори безизразно Глухарьов, докато даваше мигач. – Ще направя всичко възможно, за да я защитя – тук той ме стрелна с изпепеляващ поглед – дори и да се наложи да мина през трупа ти, за да я спася.

Нямаше какво да отговоря на това, затова през останалата част от пътя просто си мълчах. Сигурна бях в думите му. Една част от мен – Светлата част – му съчувстваше. Все пак става дума за сестра му, а нима има нещо по-страшно за едно ченге от това някой от най-близките му да стане жертва на престъпление? Те са виждали какво ли не и в това отношение и страховете им са много по-големи. Разбирах това. Но не разбирах защо не ми каза в прав текст какво смята да прави. Защото нямаше да откажа, вероятно дори сама щях да предложа да направим размяната – след като информираме поне Хесер и Завулон за операцията. А така се чувствах като заложник, макар че не бяха ограничили магическите ми способности. Още по-зле даже – чувствах се като чувал с картофи, който ще премине от една ръка в друга насред пазара. А това никак не ми харесваше.

Глухарьов паркира малко преди метростанцията на ВДНХ и Тарасов ме издърпа от колата. Щях и сама да изляза, но младият следовател явно искаше да си го изкара на мен и затова влаченето му се отразяваше добре. Не реагирах на провокацията и деактивирах всички амулети, които можеха да сработят. Нямаше смисъл да обезвреждам младия мъж. Глухарьов би ми го върнал тъпкано. Огледах се наоколо и погледнах своите двама похитители. Нямаше съмнение, че са ме взели за заложница. Те и двамата мълчаха и се мръщеха. 

Наближаваше обяд и около станцията се бяха насъбрали много хора – богати и бедни, млади и стари. На едно място еднакво често се срещаха бабешките забрадки и ефектните прически. Беше относително топло и приятно, въпреки облачното време. 

Застанахме на входа на метростанцията – дори се усещаше вятъра, духащ от подлеза. Белите плочки блестяха ослепително на слънчевите лъчи. Тарасов продължи да ме заплашва с оръжието, този път в гърба и една част от мен се зачуди дали да не вляза в Сумрака и да изчезна – те не можеха да ме проследят. По никакъв начин. Но ако онзи наистина държеше сестра му? Тогава можеше и да я убие. Не, щях да остана с тях и да завърша размяната. Без значение как точно щеше да се отрази това на бъдещите ми отношения с Глухарьов. 

- Къде е тоя изрод? – попита ме Глухарьов обвинително, все едно аз работех с него.

- Ще го застрелям, само да ми падне! – изръмжа Тарасов зад гърба ми. 

- Не ставай смешен, Коля! – обадих се аз. – Пистолетът ти ще блокира на мига. Не можеш да убиеш Различен с пищов. 

Тарасов ме погледна така, че за малко да си помисля, че ей сега ще ме застреля. 

- А ако го гръмна в главата? – попита той. Изтръпнах, защото си представих как постъпва така и с мен. – Вие, изроди такива, сте виновни за всичко! За всичко. 

Поклатих глава – ах, ако можехте поне веднъж да видите Различната история. Може би тогава нямаше да обвинявате магията за всичко. Може би Тъмните са прави донякъде – хората не винаги заслужават закрила...

Глухарьов се обади отново:

- Къде е тая гад? 

- Вероятно се крие в Сумрака – отвърнах аз тихо. – Или още не е дошъл. 

Преди да довърша фразата си, се чу див женски писък:

- Серьожа, Коля! 

Хората около подлеза метростанцията не реагираха – типичния белег за жителите на големия град – ако ще някой да го заколят пред теб, ти ще си кротуваш и ще се правиш, че нищо не виждаш... Двамата мъже се озърнаха и секунди по-късно от подлеза на метрото се зададе тичешком сестрата на Глухарьов, цялата обляна в сълзи, но видимо невредима. Когато я видяха, те забравиха за мен и се втурнаха да я посрещнат. Глухарьов изпревари Коля и едва не задуши сестра си в мечешка прегръдка като не спираше да я пита полугласно дали е добре. Тя се разрида на рамото му – нормално, след подобно количество преживян стрес. 

Коля прегърна и двамата и няколко минути останаха така. Имах достатъчно време да избягам, но не го направих. За да бъде толкова смел да пусне похитената така лесно, значи имаше откъде да вижда какво се случва. 

- А сега какво? – промърморих аз под нос. 

- Той каза да ти предам нещо – обади се Марина с треперещ глас от мечешката прегръдка на брат си. – Аз не го разбирам, но ме накара да го запомня на изуст. Каза ми „ела при мен в сумрака“. 

Чак тогава се сетиха, че аз още съм наоколо. Лицето на Глухарьов изобразяваше няколко емоции едновременно – омраза към себе си, за това, което ме беше принудил да направя, радост, че сестра му е жива и здрава, желание да разкъса похитителя, страх какво ще се случи. Той присви очи и се опита да каже нещо, но вдигнах ръка:

- Ти направи достатъчно, човеко! – говорех преднамерено жестоко и ми беше напълно ясно. Глухарьов ме погледна умолително. – Пази онези, които са ти скъпи! 

После, без да ги чакам да ми се извиняват, влязох в Сумрака и изчезнах от техния свят. 

Различните не са хора и никога няма да бъдат, колкото и да им се иска. Хората не могат да разберат Различните, колкото и да се опитват.