Различно спешно отделение - шеста глава (първа част)

 

Лекарят, останал в спомените на Валентина Игоревна като Гриша Наришников, избра да се срещне с мен на метростанция „Арбатска“, на синята линия. Едва успях да накарам Глухарьов да вземе метрото и да се разходи с него. Не го разбирах – Различните обожават метрото. При това не само заради красивите станции, а заради хората. Огромното количество хора, което минава пред тунелите всеки ден. В метрото е топло, в метрото не те духа вятърът докато си на патрул, в метрото е пълно с хора, от които можеш да събереш Сила при нужда. Хиляди, даже милиони съдби, милиони аури. Всеки ден. 

Сергей обаче, като повечето хора, изпитваше смътен страх от пребиваването под земята, макар че по-скоро би умрял, отколкото да си го признае. Когато му казах къде трябва да отидем, той беше готов да кара час и половина в кошмарния московски трафик и да се набие почти в идеалния център, само и само да не се вози през три линии и да прекара половин час под земята. Аз обаче бях непреклонна, така че му се наложи да ме послуша. 

Сега трамбоваше по и без това претъпкания перон и не спираше да мърмори:

- Този доктор да не е бивш шпионин? От всички станции е избрал хем най-централната, хем най-претъпканата. Оставаше да ни кара да носим и карамфили и брой на „Комсомолская правда“...

Не реагирах на това – вече от два часа му обяснявах, че докторът може да е познато лице и затова да не иска да го свързват с милиционери. „Арбатска“ беше идеалното място – междинна станция, свързана с още други две, в самия център на Москва. Тук можеше да срещнеш кого ли не и никой не би обвинил добрия доктор, че се среща с двойка милиционери. Подозирах обаче, че Сергей се притеснява и заради друго – „Арбатска“ се намираше на две крачки от Генералния щаб, а доколкото ми беше известно, негови познати или съученици, или приятели от казармата, не можах да запомня (този човек имаше връзки буквално навсякъде!) работеха там и явно не искаше в момента да се среща с тях. 

Вместо да се занимавам с Глухарьов, го зарязах да стърчи до една от мозайките в края на перона и тръгнах да разглеждам залата. Мястото беше невероятно красиво – всъщност, една от най-красивите станции на московското метро изобщо. Обичам това място, прилича ми на приказен дворец. Преди да разбера, че съм Различна, прекарвах часове наред във возене из метрото. Тогава още не разбирах как пребиваването в сините мотриси ме зарежда с енергия. Возех се и се наслаждавах на приказните картинки на всяка станция. За мен всяка една си имаше свое лице и свой чар. От всички обаче харесвах най-много две – „Арбатска“ и „Комсомолска“. Приликите между двете бяха, че който и да ги беше правил, явно беше решил да строи подземни дворци. 

Полукръгъл не особено висок таван, красиви бронзови свещници, по два на всяка арка, която водеше към линиите. Гипсови орнаменти по тавана и около свешниците, разноцветни гранитни плочи по пода. Можех съвсем спокойно да си представя как тук, под земята, се провежда красив бал и как елегантни жени в дълги до земята рокли танцуват с красиви млади мъже във военни униформи. От цялото място лъхаше атмосферата на едно забравено време – от времето преди Революцията, когато благородниците са се сражавали за страната си, а богатството не се е измервало в благонадеждността към Партията...

Глухарьов изобщо не споделяше моята носталгия по отминалите времена, така че ми даде само някакви си пет минути да позяпам. След това най-безцеремонно ме издърпа да застана до него при мозайката. 

- И от какъв зор трябваше да се влачим дотук? – продължи той тирадата си от където беше спрял, когато тръгнах да разглеждам. 

Свих рамене. 

- Може пък човекът да иска да ни заведе някъде, където можем да стигнем най-бързо с метрото – тръгнах да разсъждавам на глас аз и продължих да зяпам красивата станция. – Знаеш ли, говори се, че в случай на въздушна атака, тази станция е предвидена за Генерален щаб? – сниших глас аз, предавайки градската легенда. – Че е направена толкова красива, за да бъде представителна станция, нещо като бункер на правителството? 

Глухарьов изсумтя. 

- Чувал съм ги тия глупости. Ако ме питаш мене – той обходи с мрачен поглед станцията и насъбралото се множество, - сто пъти предпочитам да съм горе – той кимна към тавана. – Там поне виждам хоризонта и не се чувствам погребан жив. 

- Стига де, Серьожа! – сръгах го аз. – Не е толкова зле! Освен това няма да стоим вечно тук. Дай само да изчакаме доктора! 

Моят партньор скръсти ръце на гърдите си и се опря на най-близката арка с вид, който крещеше от километри „накараха ме да дойда, но не ми харесва“. Явно градската легенда не го беше впечатлила ни най-малко. Аз обаче, след като бях прочела книгите на Глуховски, напълно вярвах в това. От военните може всичко да се очаква. 

Както се оказа впоследствие, от лекарите също. Гриша Наришников, както си го спомняше моята съседка, всъщност представляваше достолепен старец на около седемдесет, с акуратно подстригани мустачки и тънки очилца. Беше облечен като ескимос, следователно не идваше от далеч с метрото, отбелязах си на ум и благодарих на Глухарьов, че ме беше научил да се заглеждам. Хората, които прекарваха повече от петнайсет минути в метрото (кажи-речи две трети от жителите на Москва), бързаха да се отърват от тежките кожуси, в които човек може да се свари жив. Само шепа хора, имали достатъчно мозък или късмет да работят и учат само на няколко станции от дома си, не се събличаха. Явно доктор Наришников беше един от тях. Моята съседка изглежда му беше дала някакво описание, защото въпреки невероятната навалица, успя да си пробие път и да ни намери за по-малко от пет минути.

- Вие трябва да сте познатите на Валя – каза той конспиративно и ми намигна. 

Глухарьов кимна сковано. Лекарят си спечели един не особено мил поглед. 

- Защо беше толкова нужно да се срещнем тук? – попита той изнервено. 

Пребиваването в метрото определено не се отразяваше добре на и без това чепатия му характер. 

- Простете странностите на стареца, деца – разпери ръце нашият събеседник. – Просто живея в блок досами станцията и ми е много по-лесно да помоля познатите си да дойдат до тук, отколкото аз да се влача напред-назад из града. Моля, заповядайте!

Той ни покани да тръгнем към най-близкия ескалатор. При възможността да излезе от метрото, Сергей видимо се оживи. Пътуването с ескалатора до повърхността траеше цяла вечност, но никой не каза и дума. Реших да се възползвам от момента и да проверя Наришников. Точно тогава обаче ми увисна ченето. Той беше не просто лекар по призвание, беше неиницииран Различен! Накъсаната му аура на бъдещ лечител се виждаше от космоса! Как ли го бяха пропуснали толкова време? Човекът беше на седемдесет и няколко, съдейки по аурата, и не бях сигурна дали би издържал иницииране. За това непременно трябваше да доложа на Хесер. Лечител, при това в „Склифософский“! Поне трябваше да се опита. 

Когато станцията остана зад нас, Наришников рязко сви вляво и тръгна по булеварда. Със Сергей го последвахме мълчаливо. Старецът вървеше пъргаво и уверено, все едно този централен район на Москва е негов втори дом. Спря пред един огромен блок – изброих повече от двайсет етажа – в близост до малка и кокетна църквичка със сини куполи. Като извадена от приказката за Маша и мечока. Блокът, на фона на църквата, изглеждаше мрачен, неуютен и направо грозен. Наришников проследи погледа ми и кимна.

- Да, грозен е, и аз така мисля. Едно време тук имаше по-малки кооперации, но преди трийсет и пет години ги разрушиха, за да построят тези – той махна с ръка към огромните блокове от двете страни на булеварда. – Но какво да се прави, човек става сантиментален и трудно се разделя с познатото място. Ако позволите, деца, ще ви поканя на чай у дома! – старецът погледна Глухарьов за одобрение и моят колега кимна едва забележимо. 

Доктор Наришников живееше на седмия етаж от общо, ако можеше да се има доверие на копчетата в асаньора, двайсет и три. Вратата му беше напълно обикновена, дори не беше блиндирана, или нещо подобно – твърде рядък феномен. И двамата с Глухарьов гледахме със смесица от недоумение и неодобрение как възрастният лекар вади от джоба си древен ключ, превърта веднъж и отваря единствената, талашитена, както се оказа, преграда между стълбищната площадка и външния свят. 

- Нали знаете, че това никак не е безопасно? – реши все пак да се обади Сергей. – Москва не е безопасен град и каквото и да правим...

- Знам, знам – махна с ръка старецът, - стават кражби. 

Той отвори вратата и ни пропусна да влезем, след това побърза да заключи след нас. Попаднахме в малко антре, облицовано с ламперия от тъмно дърво. Дървена закачалка, масивно огледало срещу нея. С Глухарьов свалихме палтата и ботушите без да се налага да ни карат изрично. Просто самото място ти внушаваше, че трябва да направиш така. Латентните способности на Различен явно помагаха в това. 

- Знаете ли – започна старецът, докато се отърваваше от палтото си, - живея тук откакто съм се родил. Някога тук беше домът на родителите ми. Никога, за седемдесет и осем години, никой не е обиран в тук. Никога. 

Ясно, сплашващо заклинание с добър обхват. Отново погледнах през Сумрака. Да, старецът би се издигнал съвсем спокойно до към Второ Равнище, щом като прави подобни заклинания инстинктивно. 

- Освен това всички в блока знаят, че съм лекар. Никой не би си и помислил да посегне на нещо мое – кой знае защо добави старецът, все едно беше усетил нещо. – Но вие влизайте, деца, не стойте така на вратата! – махна ни с ръка той по посока на хола. – Аз ей сегинка!

С Глухарьов си разменихме неразбиращи погледи, но все пак изпълнихме заръката на домакина. Обаче когато си Различен не си свикнал да се натрисаш в хорските домове. Може би защото първата ти логика е, че на прага може да те чака Пръстенът на Шааб. Различните не ходят на гости без да са дважди и трижди поканени. Дори и да става дума за отиване на гости в дома на човек. Просто не правим така. С влизането в Сумрака у нас се появява смътното желание да браним собственото си пространство и да зачитаме това на другите. Така че определено се чувствах леко некакена тук. Съдейки по озадачената физиономия на Сергей, свикнал да нахълтва в чуждите жилища без покана, под защитата на червеното тефтерче, май не само на мен това място ми действаше така. 

А тук определено имаше доста изненади. Не ми се занимаваше сега да оглеждам, но според мен добрият доктор не знаеше много неща за себе си. 

Междувременно, Наришников се скри в някаква стая от дясно. Кухнята вероятно. 

- Как обичате чая? – провикна се той и се дочу тракане на чинии. 

С Глухарьов отново се спогледахме. 

- Както го направите – окопити се той преди мен. 

- Вие сядайте, сядайте! – провикна се отново докторът. 

Да му се ненадява човек, приличаше на весело старче. Ние със Сергей нямахме много избор, така че се насочихме към вратата срешу кухнята. Старите жилища имат горе-долу подобен план, така че логиката сочеше кухнята да е близо. Въпреки това, и на двамата очевидно ни беше страшно неловко да сме в това жилище. Тук ние бяхме чужди. Сергей по-малко, аз повечко. За да не засегнем домакина, все пак седнахме на ръба на дивана. Канят ли те на чай, ще пиеш чай. Особено ако те кани възрастен човек, неуважително е някак си да откажеш. Огледах помещението през Сумрака и се оказа, че няма син мъх. Никакъв. Значи нашият доктор Наришников наистина беше много силен потенциален Различен. Новаците се учат да унищожават мъха и винаги има въпроси от сорта на „ама той не е ли жив“ и „няма ли да го боли“. А тук нито прашинка. Браво на дядото. 

Изражението ми явно е било много странно, защото Глухарьов ме сръга. 

- Стига си се пулила - скастри ме той, - ти нормален дом не си ли виждала?

- Това не е нормален дом, Серьожа - смънках аз и сега беше негов ред да се опули. – Ама нашият доктор е потенциален Различен.

Глухарьов сви рамене. За две години работа с мен вече беше станал съвсем резистентен към такива идеи. Изключително странно беше как един човек може да бъде толкова резистентен към подобни странни събития, но Глухарьов си беше такъв. По-неподатлив към магията човек не бях срещала. Все едно някой е отстранил оная част от мозъка му, която отговаря за страха от магията. 

Сега моят колега се огледа доволно и се усмихна. 

- Харесва ми тук. Уютно е. 

- Ъхъ - отговорих аз несвързано и се зачудих какво ще питаме доктора.

Бяхме дошли за информация, но някак си ме съмняваше младите да се задяват пред стария доктор, още повече че им се водеше и шеф. Не ми се вярваше просто. Но пък можеше да знае други неща за двамата, които на нас ни липсват като информация. На Глухарьов обаче май му беше скучно, защото повтори:

- Тук е много хубаво. 

- В домовете на Светлите, или на всеки Различен, когато си желан гост е така, Серьожа - смутолевих аз.

Моят колега вдигна вежди, но нямаше време да ми отговори, защото на вратата се показа стария доктор, помъкнал поднос с красив чайник на рози и една камара бисквити. Двамата с Глухарьов станахме да му помогнем. Той нарами тежкия поднос, а аз взех чинията със сладките.

- Прощавайте деца - каза ни усмихнато лекарят, - друго е когато жена ти се върти и се грижи за теб, но моята Верочка в момента се радва на внучетата в Германия - той въздъхна. - Но какво да се прави, един мъж също може да се справи сам, нали момко?

Ухилих се, а Глухарьов ме изгледа злобно и кимна сериозно. А на мен ми идеше да се пръсна от смях. Но пък човекът явно така беше свикнал да общува. Както ни беше казала една баба, след определена възраст, всички ти стават деца, без значение дали са на пет или петдесет години. 

Доктор Наришников ни наля чай и двамата със Сергей послушно пийнахме малко преди да започнем да го рапитваме.

- Е, деца, питайте - подкани ни старецът след малко. - Знам, че не сте дошли да пием чай.

Спогледахме се и с Глухарьов се разбрахме без думи да говори той. Аз не бях съвсем сигурна дали дядото ще ми каже всичко, което искам да знам. Докато Сергей беше обигран да измъква информация. Лошото беше, че всеки лекар пък беше обигран да не отдава излишна информация на пациентите си. И също като милиционерите, знаеше как да отсее нужното от потока безсмислени дрънканици. 

- Докторе, дошли сме за съвет и информация – започна моят колега без заобикалки, но си личеше, че се чувства неловко.

Имаше нещо подчиняващо и респектиращо в излъчването на стария лекар. Поне така би казал някой човек. А истината беше, че латентните способности на Различен карат всички наоколо му да се държат прилично. Хората също усещат кой ще стане Различен и кой – не. Наришников ни махна с досада. 

- Знам защо сте дошли, каза ми Валенка вече. Казвайте какви клюки ви трябват.

Със Сергей се спогледахме. Интересно какви клюки очакваше да искаме от него докторът. В моята глава, лекарите не се занимаваха с клюки. Имаха далеч по-важна работа: да спасяват хора. Ама в моята глава и милиционерите не пиеха на смяна, ама това беше съвсем друга тема. 

- Познавате ли Алексей Волгин, Лариса Гложкова и Леонид Могилевски? - попита Глухарьов.

- Как да не ги познавам? - усмихна се докторът. - Деца, Склиф може и да е голяма болница, но в отделенията всички се знаем. Няма как иначе.

- В отделенията? – хвана се за думата моят колега. – Може ли малко по-конкретно? 

- Ех, деца – въздъхна лекарят, - в момента все още поработвам като консултант-кардиолог. Викат ме навсякъде, когато има проблем. Знам ги всичките. И Льоха, и Лариска, и Льоня. Добри деца са те, способни лекари. Едно време на такива им викахме „лекари от Бога“, надарени. И тримата са прекрасни, всеки в своята област – доктор Наришников ни огледа критично, все едно преценяваше дали представляваме заплаха за любимите му ученици. – Знаете ли, толкова ми се искаше Льоня да запише кардиология. Когато дойде при нас като специализант така се надявах да тръгне по моите стъпки. Но не, него го влечеше анестезиологията... 

С Глухарьов се спогледахме. Ставаше интересно. Само че тази информация за момента не ни вършеше работа. 

- Може ли да ни разкажете историята отначалото – подканих аз доктора, с което си спечелих сръчкване от Сергей. 

- Началото на кое? – примига докторът. 

- На това как Могилевски е дошъл да работи при вас – изпревари ме Сергей и ме стрелна с поглед да си затварям устата. 

Още преди да дойдем се бяхме разбрали да не споменаваме на добрия доктор защо разпитваме за тримата младоци. Не се знаеше той в какви отношения е с тях и както се беше изразил Сергей, какви каши може да надроби ако научи какво точно разследваме. Затова бяхме решили да измислим нещо по-благовидно. Обаче при положение, че Валентина Игоревна беше изтърсила, че сме от милицията, нямах идея кое може да му е благовидното на този разпит. 

Различно спешно отделение - пета глава

Кабинетът на Завулон беше претъпкан с хора – нещо, което се случваше изключително рядко. Първо – защото Великият Тъмен си падаше социопат и не обичаше тълпите и второ – защото сега се бяхме събрали една камара народ. 

Сега двамата с Глухарьов се бяхме подпрели на черния гранит до черчевето на прозореца в кабинета на Великия Тъмен и слушахме някакъв спор между аналитиците на двата Патрула. Аз не се чувствах съвсем у дома си. Въпреки че кабинетът на Завулон приличаше на уютния дом на английски аристократ – за разлика от безпорядъка и канцеларщината в кабинета на Хесер – тук всичко ми беше леко чуждо. Глухарьов обаче идваше за пръв път и определено се чувстваше неловко. Първо, той беше единственият човек в стаята и всички го гледаха с недоверие. Аз неслучайно останах до него, вместо да седна при останалите сътрудници, защото иначе всички дружно щяха да го зяпат. Тъмните – като апетитна хапка месо или енергия, Светлите – като поредния глупав човек, който трябва да спасяват.  

Сергей се опитваше да не обръща внимание на втренчените погледи и безкрайните сканирания през Сумрака (които след малко щях да прекратя, защото ми лазеха по нервите), но не беше особено лесно. Гадно е са се усещаш като животно в зоопарк, защото атмосферата тук беше горе-долу подобна, поне за него. Иначе, обстановката напомняше по-скоро коктейл някъде в самите върхове на обществото, отколкото на сутрешна оперативка. 

Всички сътрудници получаваха по една чиния с най-разнообразни хапки на влизане – от червен хайвер, през фоа гра и екзотични сирена, до разни неща, чиито имена изобщо не знам. В добавка към чинията вървяха и папка с документи, както и чаша вино по избор, а всичко това се сервираше от млади Различни, току-що постъпили в Дневния Патрул, виждаше се по аурите им. Те обаче се чувстваха горди от поверената им задача, защото работеха с желание. И подчертано раболепие, което мен лично ме дразнеше изключително много. Но, Тъмните са си Тъмни...

Помещението беше претъпкано с Различни – аналитици и компютърджии, оперативни и такива като мен – канцеларски плъхове. Макар че през последната година не бях точно канцеларски плъх. Дори имаше една лечителка – някоя си Зинаида Измайловска, която виждах за пръв път – и една дуцина вещици, които хвърляха хищни погледи на Глухарьов. 

Завулон, макар и да не беше майстор в устройването на работни събирания, беше ненадминат в организирането на корпоративни мероприятия (което беше и един от основните му източници на законни доходи) и сега не беше изневерил на себе си. Поне кетърингът си го биваше. Особено ако си препил предишната вечер с не особено качествен алкохол. Все пак, Глухарьов беше настоял да плати сметката, а заплатата на милиционер не е огромна. Към сегашния момент се чудех защо изобщо го оставих да купи, каквото беше купил, но – минало, заминало. 

Иван Иванич, също поканен на срещата, милостиво беше изтрезвил мен и Глухарьов преди да влезем с думите, че трябва да сме адекватни. Дори Валентина Игоревна се беше мръщила на подутите ми очи сутринта. Така че и двамата наблягахме на храната през първия половин час от събранието, когато Великите обсъждаха своите си дела полугласно и оставиха нас, относително редовите сътрудници, да се насладим на яденето и пиенето преди да почнем с лошите новини. Все още нямах никаква представа защо бяхме тук, нито какво точно са надушили Великите. Беше ясно само, че щом сме толкова много народ и щом дори Завулон се е съгласил да домакинства, работата е дебела. 

Естествено, лошите новини не закъсняха. При това, също по традиция, Хесер беше поел ролята на лошото ченге. 

- Повечето от вас не са в течение защо сме се събрали тук – започна Великият Светъл маг, - така че ще ви разкажа накратко. Моля всички да отворят папките си.

Разнесе се шумолене на листи и тракане на посуда. Всички в стаята зарязаха чиниите и чашите кой където свари и се заеха да изпълняват нареждането на Хесер. Дотук с банкета, беше време да поработим малко. Вътре в папката се оказаха досиетата на нашите трима герои. Значи Хесер беше изпреварил събитията. Тъкмо нямаше да се налага да ходя до офиса да си ги взимам. 

- Нямаме време да се запознаваме с цялата информация в момента – продължи Хесер, - затова ще карам по същество. Имаме странен любовен, струва ми се, триъгълник в института Склифософски. 

От задните редове, тези на вещиците от Дневния, се вдигна ръка. 

- Извинете, Пресветли, но нас това какво ни засяга? – хапливо попита някаква вещица. 

- Засяга ни това, че в триъгълника е замесен един вещер – сряза я Завулон и вещиците мигом се свиха под острия му поглед. – И този вещер е обвиняван от свой колега-лечител в какво ли не. Аз ти предложих, враг мой, да се съберем тук именно заради това. Ние не предаваме своите. А аз съм напълно убеден, че Могилевски няма нищо общо със случая и цялата ситуация е плод на болното и влюбено съзнание на вашия Светъл. 

Завулон разсъждаваше логично. В началото и аз бях помислила така. Влюбен Различен се държи също толкова нелепо, колкото и влюбен мъж. Но в цялата работа имаше нещо гнило. Затова вдигнах ръка, като в училище. Завулон кимна за да ми даде думата:

- В началото и аз го приписах на несподелена любов и омраза към съперника, Завулон. Обаче има и нещо друго. Волгин спомена за странни изчезвания на пациенти. 

Великият Тъмен се намръщи. 

- Продължавай!

Завулон не беше тип, който обича да чува врели-некипери, така че побързах да изложа казуса възможно най-стегнато преди да ми е взел думата.

- Хора, пациенти на Могилевски, влизали в сводката за изчезналите лица само дни след като той ги е лекувал. Искам официално разрешение да разследвам това, а не аферата му с лечителката Гложкова. Това мен изобщо не ме интересува и както вещиците отбелязаха, не би трябвало дори да е работа на Патрулите. Според мен Волгин ни излъга и не казва цялата истина. 

Хесер и Завулон се спогледаха, като доволни изпитващи на колоквиум. 

- И какво смяташ да направиш? – попита ме Хесер подканящо, но Глухарьов отговори вместо мен. 

- Като начало, трябва да проверим колко от изчезналите наистина са били пациенти на Могилевски, кои са и дали има връзка между тях – обясни той. – Освен това, ще се опитам да помоля колегите в Питер да издирят информация за младините на него и Гложкова в детския дом. 

Завулон извади някаква папка от едно чекмедже и я остави на ръба на бюрото си. 

- Това, последното, вече е направено – каза той и побутна папката към мен, все едно да я подаде на Сергей, който стоеше почти на главата му в претъпканата стая беше под достойнството на Великия Тъмен. – Още сутринта ми пратиха доклад по факса. 

Взех папката и разлистих. Имаше доста страници, дори снимки. Старали се бяха питерските Тъмни значи. Как не, нали иначе Завулон ще ги направи на пух и прах...

- Благодаря, Завулон. Това ще спести време. 

- Какво пропускате? – попита Хесер, отново поел ролята на изпитващ. 

- Какво да пропускаме? – свих рамене аз. – Ще проверим данните и ще преценим...

- Не, Наташа, пропускаш нещо – повтори Хесер. – Как ще си осигурите достъп до журналите на Склиф? 

- Това е лесна работа, Хесер – весело отговорих аз. – Моята съседка по стълбищна площадка обеща да ни свърже със свой съученик, който работи в същото отделение като Могилевски и Гложкова. Ще се опитам да го накарам да съдейства. 

Завулон започна да пляска. Бавно, отчетливо и подигравателно ръкопляскане. 

- Каква си ми делова и оперативна, Наташенка – произнесе той с типичната си печална интонация. – Това е прекрасна идея, разбира се, и аз съм съгласен да се провери, но не мисля, че е достатъчно. 

Скръстих ръце на гърдите си и се нацупих. Ето затова не обичам подобни събрания. Винаги ме мъмрят. Абсолютно винаги. Как пък един път няма да кажат „браво“?

- А вие какво предлагате? – попитах аз остро. 

- Трябва да се внедрите в Склиф – дочу се глас от задната част на кабинета. 

Беше на Юля, нашият майстор-аналитик. 

- Добре – започнах аз, - напълно съм съгласна, че трябва да влезем в работната им среда, но как? Категорично съм против да нараняваме някого – тук погледнах злобно Завулон, - за да го вкараме в спешното. Може да излезе голяма беля от това. 

- Пропускаш един дребен факт, Наташа – намеси се Хесер, - да бъдеш ранен далеч не е единственият начин да попаднеш в Склифософски. 

- И какво сега, на лекари ли се ще правим? – изсмях се аз и посочих към Глухарьов. – Той не би минал за лекар. За бияч може би, но за медицинско лице... Може би като травматолог ще те вземат Серьожа – избъзиках се аз, - особено ако трябва да трошиш крайници. 

Глухарьов се ограничи с това да ме изгледа злобно, но общо-взето си личеше, че е на същото мнение. Никак не ми харесваше накъде тръгва разговорът... 

- Напълно вярно – отговори Завулон, - но съвсем спокойно би могъл да почне като охрана там. За тази роля мисля, че ще го бива. 

- А аз какво? – продължих да се опъвам аз. - Не ставам за охранителка. 

- Ти, Наташа, ще бъдеш богата хипохондричка – обясни ми Хесер. – Колкото повече болежки си измислиш, толкова по-дълго ще си вътре. 

Явно планът е бил изработен преди да ни повикат, защото рядко тези двамата бяха на едно мнение. Глухарьов се намръщи.

- Хипо какво? – не разбра той. 

- Хипохондрик е човек, който постоянно е преследван от мания за болести. Ту от едно е болен, ту от друго и на всичкото отгоре може доста добре да симулира симптомите им. За това става дума, Сергей Викторович – обясни Юля. 

Тя му говореше на име и презиме, макар че разликата в годините им не беше по-голяма от тази в моите и неговите години. Но явно имаше нещо, което я плаши в моя колега. Странно защо – Юля беше вълшебница-аналитик, но иначе с досатъчно способности да се справи не с един милиционер, а с цяло районно. От друга страна обаче, Глухарьов си беше страшен, особено ако не го познаваш. 

- А как точно ще се правя на хипохондричка? – язвително попитах аз. – Знаете, че мразя болниците! И не изгарям от желание да ме бодат и други подобни!

- Както вече от година се правиш на ченге – сряза ме Хесер. – Това не подлежи на обсъждане! Все за няколко дни ще го преживееш. Трябва ни човек в отделението!

- Добре де, съгласна съм, ама защо не той? Ченгетата са чудесни за хипохондрици – нещо ги засърби и веднага тичат на доктор – казах аз в последен опит да се измъкна. 

Само че не очаквах фронтът да се разпадне толкова близо до мен. 

- Защото, Наташенка – започна Глухарьов, - истинските страсти на едно работно място проличават, когато хората пушат. А те къде пушат? При охраната, най-често. Така че ще имаме информация от две места. 

- Благодаря ти за помощта – саркастично казах аз. 

Глухарьов се направи, че не ме чува. Точно от него да ме предаде не очаквах. Зарекох се да му го върна тъпкано. 

- И как ще стане това внедряване? – стрелнах аз с поглед двамата Велики. 

Сигурна бях, че точно сега погледът ми може да убива, но и двамата останаха напълно невъзмутими. 

- Не се притеснявай за това – обади се Завулон, - ние с моя враг вече сме го измислили...

 

Различно спешно отделение - четвърта глава (втора част)

 

Пихме относително мълчаливо известно време. Някъде към осем вечерта обаче, телефонът ми извибрира. Бях го оставила на масата, така че да виждам какво става. Беше Юля, побързах да вдигна. 

- Кажи Юлечка, какво намери?

- Няма да повярваш! – въодушевено заобяснява тя от другата страна на линията. – Твоята Лариса Гложкова се познава с вещера от дете!

- Какво имаш предвид? – не разбрах аз с наквасения си от алкохол мозък. 

- Те са израстнали заедно – ликуващо обясни Юля. – В един и същ детски дом в Питер! Между другото, инициирали са ги на една и съща възраст – четиринайсет. Той е по-силен от нея, към Четвърто Равнище, тя е само Шесто. Слаба, но като лечителка и като лекар – дочух шумолене на листи – е невероятна. 

- Дали е възможно той да й влияе? Как мислиш?

Юля замълча за момент от другата страна на линията. 

- Те имат много силна връзка, Наташа. Нещо, което ние с теб не разбираме. Децата от домовете нямат друго семейство освен връстниците си. А тези двамата са израстнали заедно. Да, според мен е напълно възможно да я манипулира. 

С Глухарьов се спогледахме. Значи все пак Волгин можеше да се окаже прав. Въпросът беше колко точно от тази информация е имал Волгин преди да говори с нас. Естествено беше за децата израстнали заедно да имат силна връзка. Още повече ако са сираци. А ако са разбрали, че са Различни като тийнейджъри – това си беше направо закономерност. 

Прекарахме няколко часа в разискване на разни теории, които една след друга потънаха на дъното на чашката или се загубиха някъде сред мезето в чиниите. Дори и Юля да беше изровила вярната информация, това не беше причина за обвинение или разследване. Израстнали заедно, работят заедно, какво толкова? В Патрула имаше Различни, които се познаваха от векове. Опитах ли се да изтъкна това като довод, щях да стана за посмешище и да изпиша две кофи мастило. Утре щях да прибера папките с информацията от Патрула и да ги разчопля. Обаче засега не виждах никакъв проблем. Лошото беше, че работата с Глухарьов ме беше научила да се страхувам именно от такива случаи... А дори не знаех как, извън папките с данните, да разчопля случая. Защото беше повече от ясно, че Волгин не ни е казал всичко и едва ли всичко може да се намери в папките на Юля. 

Глухарьов потърка челото си. Вече поне три часа пиехме и обсъждахме какво се е случило, но нещо ни убягваше и на двамата. 

- Да ти кажа честно, Наташа – каза той уморено – на мен идеите ми се изчерпаха. 

Вече бяхме на половината от запаса алкохол и мозъците ни започваха малко по малко да се предават. Тогава ми дойде идея. 

- Обаче аз май знам кой може да ни помогне. Изчакай минутка!

Преди Глухарьов да успее да реагира, скочих и отидох до съседката. Позвъних, тя почти винаги си беше вкъщи. След няколко минути, Валентина Игоревна се показа на вратата. Малко унесена, значи беше гледала телевизия и пак се беше замислила за роднините си. Отново си напомних, че трябва да ги „подсетя“. 

- Случило ли се е нещо, дъще? – попита тя, а после ме подуши. – Пила ли си?

- Да, Валентина Игоревна, с един колега от милицията сме седнали да чоплим един случай и ми е много нужен вашият съвет – казах без заобикалки аз. 

Нямах време за лекцията за вредата от злоупотребата с алкохол. Че миришех на бъчва беше повече от очевидно. Валентина Игоревна обичаше да се черпи, както казваше тя, но никога в повече. И се опитваше всячески да отучи и мен от този навик. Обаче работата в милицията си оказваше своето влияние, така че бавно, но сигурно бях свикнала да свършвам смяната с бутилка бира, а тежките случаи да поливам с нещо по-силничко. Едно време се чудех на Глухарьов защо го прави, но с времето ми стана ясно, че просто друг начин няма. Или това, или полудяваш, или се отказваш, рано или късно. 

Бабата се намръщи при моето признание, но друга част от фразата й стана по-интересна. 

- Колега, казваш? – присви очи тя. – Да вървим, да ме запознаеш, тогава!

Валентина Игоревна познаваше Олег и знаеше, че там нещата са сериозни. Сега наличието на друг мъж около мен й ставаше крайно интересно. Естествено, беше виждала Сергей един-два пъти, но винаги за кратко. Сега за секунди изключи буботещия телевизор и тръгна с мен. Чак й завидях колко е чевръста за годините си. А беше просто човек. 

Когато Сергей видя кого му водя, за малко да изтърве бутилката с водка, която разливаше по чашите. Сподавих кикота си и ги представих един на друг:

- Серьожа, това е Валентина Игоревна, моята съседка по стълбищна площадка. Тя цял живот е работила като участъков лекар и може да ни помогне доста с вътрешна информация. Валентина Игоревна, това е моят колега и наставник в службата, майор Сергей Глухарьов. 

Моят партньор реагира светкавично и целуна ръка на възрастната жена като избърбори някакъв безсмислен комплимент. Веднага й отстъпи стола си, а аз попитах:

- Ще пиете ли нещо, Валентина Игоревна? 

Бабката огледа критично масата, колкото да прецени колко сме изпили и кимна:

- Не бих отказала чаша вино – след което се настани най-безцеремонно на отстъпения й стол. Като кралица.

Чак се възхитих на това колко беше спокойна и уверена. Дощя ми се и аз да мога така. Побързах да изпълня поръчката преди да е почнала да ме мъмри, че съм лоша домакиня. Бабата си беше поставила за цел да ме направи перфектна в това отношение. 

- Валентина Игоревна, знам че сте ми казвали вече, но къде точно работехте? – попитах аз, за да въведа Сергей в нещата. 

Бабата отпи от виното и чак тогава отговори с поглед вперен в нищото:

- В 117-та поликлиника в Марфино. Не я знаете, деца, нея вече я няма. От познати чух, че сега е търговски център. Пфу! Всичко съсипват, изедници народни... А едно време какви неща строяхме, деца, какви неща имахме...

- Валентина Игоревна – побърза да прекъсне пенсионерската тирада за доброто старо време моят партньор, - а какво можете да ни кажете за взаимоотношенията между лекарите, по принцип?

Възрастната жена го погледна критично и после – крайно неодобрително – чашата с водка в ръката му. Невъзмутимият Глухарьов, който беше в състояние да тормози някой арестант с часове, докато не си признае и чието име и фамилия всяваха ужас в района, се сви под погледа на възрастната жена. Никога не бях виждала майка му, но знаех, че го е отгледала сама, така че той изпитваше някакво подсъзнателно уважение към възрастните дами. Досега не го бях видяла да вика на някоя баба. На всякакви други си позволяваше да крещи, но на бабки, дори да бяха от най-досадните – никога. 

- Защо ти е да знаеш, сине? – попита тя накрая. – Да не си тръгнал да сменяш професията? – тя го огледа преценяващо. – Не си ли малко стар да ставаш тепърва лекар? Трябват повече от десет години за това. Защо не си мислил едно време, а сега, на стари години ще учиш с младоците?

Глухарьов прихна и едва не изплю онова, което беше изпил преди секунди, затова аз трябваше да отговоря на жената:

- Неее, Валентина Игоревна, просто имаме един случай с лекари. Обаче не разбираме как мислят лекарите и не знаем докъде можем да стигнем. Трябва ни вътрешна информация, разбирате ли? Нещо, което знаят само работещите в системата. 

Бабата ни огледа и въздъхна. Дори без да чета аурата й, можех да изведа какво иска да ни каже – щеше да ни мъмри, при това сериозно. Обаче май се чудеше как да ни говори на съвест. 

- Нали знаете, деца, че с пиене нищо не се решава? – попита тя и старческият й глас все едно простърга ушите ми. 

Звучеше едновременно гробовно и зловещо. Двамата с моя партньор кимнахме почти едновременно и дори оставихме чашите на масата. Май нямаше да ни се размине лекцията за вредата от алкохола...

- Не знам какво искате да знаете за лекарите, мили мои – продължи тя. – Трябва да ми кажете малко повече. 

- Накратко – започна Глухарьов, като по-обигран в работата с пенсионерки, - имаме любовен триъгълник между трима лекари. Двама мъже и една жена. Единият от двамата обвинява другия в престъпления и повлияване на жената, за да му бъде съучастница. Обаче не знаем дали не ни лъже. Нито пък кой от двамата би могъл да лъже. 

- Искаме да знаем докъде би могъл да стигне един лекар в обвиненията към колега – включих се аз в разговора. – Затова се сетих за вас. Все пак вие сте работили с лекари цял живот. А ние нищо не разбираме. 

Бабата се замисли за момент и отпи от виното си. Аз бях настояла да го купим, защото представата на Глухарьов за хубаво вино беше онова, което се продава на половин цена. 

- Къде работят вашите хора? – попита тя. – Навсякъде е змийско гнездо при лекарите – обясни тя, - но има значение и колективът. Мислите, че единият лекар е направил мръсно на другия, нали така? – попита тя. 

- Именно – казах аз. – Докъде би стигнал обаче? Има ли някакви граници на обвиненията, нещо за което не би излъгал?

- Зависи колко е бил влюбен – замисли се бабката, - но хората правят всякакви неща от любов. Виждала съм много романи на работното място – каза тя и ни погледна много строго, все едно подозираше нас в подобно нещо - и повечето свършваха с много сълзи и за двамата. Разбирате ли, деца, работата на лекарите е такава, че само колегите могат да те разберат. Близките ти те обичат, това е така, но ако седнеш да разказваш вкъщи какво виждаш на работа, никой не би издържал. От друга страна, на работа колегите те разбират без думи, вие сте едно цяло. Нямате нужда да си обяснявате азбучни истини, защото сте екип. Когато обаче има роман в колектива, всички разбират. 

- Какво да направим тогава? – попита Глухарьов. – Как да разберем кой лъже?

- Отидете на място – отговори тя, - колегите ще знаят всичко. Те винаги знаят. Ако някой от двамата лекари казва истината, има само един начин да разберете – като влезете в отделението. Те къде работят, между другото?

- В Склифософски – отговорих аз, - в спешното. 

- Чудесно – плесна с ръце тя, - имам познат там. Гриша Наришников. Какъв левент беше на млади години... Даже ме задяваше... – бабката се усмихна, а ние с Глухарьов скрихме своите усмивки в шепите си, за да не я засегнем. - Бяхме заедно в института, после той започна да работи в Склиф. Мен също ме викаше там, но аз не мислех, че мога да издържа на темпото. Там е месомелачка, деца. Та, времето ни раздели. Аз се омъжих, той също се задоми... Но на стари години се оказа, че имаме общи познати – тя се изхили някак странно. – Та поддържаме връзка. Ще му се обадя утре и ще уредя нещата!

С тези думи Валентина Игоревна стана чевръсто да си ходи и ме хвана под ръка. Сащисана, поех набръчканата й длан в своята и станах с нея. Глухарьов, като кавалер какъвто по принцип можеше да бъде, но рядко беше, също стана. 

- Извини ни, синко, но ние с Наташенка трябва вече да си лягаме – каза лукаво тя. 

- Но, Валентина Викторовна, това е моят дом – възразих аз. – Къде ще ходим? Ние, двете, имам предвид?

- Тук има чужд мъж! – не ми остана длъжна тя. – Не бива да сте в една стая, не сте венчани! Порядъчните момичета по мое време – каза тя с нетърпящ възражение тон - трябва винаги да са в прилично обкръжение. А един пиян момък, пък бил той и твой добър приятел и колега, дъще, е далеч от приличното обкръжение – отсече тя и стрелна моя колега с крайно неодобрителен поглед. – Ще ти излезе име... – продължи да ми говори тя на съвест, абсолютно сляпа на реакциите ни. 

С Глухарьов си разменихме развеселени погледи над главата й. Явно беше отчела ситуацията доста погрешно. Тя какво, да не беше решила, че изневерявам на Олег със Сергей??? Как пък не! Едва се сдържах да не прихна. 

- Няма да сме в една стая, Валентина Викторовна – възрази и Глухарьов, - аз съм на дивана, тя – в стаята. 

- Игоревна съм. Ти, сине, ако искаш и на пода върви да спиш – твърдо възрази бабата, - но моята Наташка аз в една къща с тебе сама няма да оставя! Тя идва с мен! 

- Ама, Валентина Игоревна – запънах се аз, - не искам да Ви притеснявам...

- Вие искате ли да ви помогна, или не? – сопна се бабата. – Значи Наташка ще пренощува при мен. Сергей, сине, не бива така при непознато момиче! Наташенка, дъще, добре че ме повика! Какво ли можеше да стане, ако не ме беше повикала? 

С тези думи, бабата почти ме извлече от дома ми, оставяйки Сергей да се превива от смях. На мен също ми беше безкрайно смешно, но ако искахме тя да ни помогне, трябваше да правим, каквото каже. Имах доверие на Глухарьов, все пак вече бях живяла в дома му за няколко дни, но моралът на бедната жена би се разбил на пух и прах ако ни остави двамата, както „не сме венчани“ да пренощуваме в едно и също жилище без надзор. Донякъде разбирах подбудите й, но за толкова време работа (и пиене) със Сергей, бях разбрала едно – за него бях по-малката му вироглава и не особено прозорлива сестра, която той се беше зарекъл да пази. Всъщност, за мен той също беше нещо като брата, който никога не бях имала – на когото можеш да разчиташ да оправи контактите или печката, или пък да сплаши неканения поклонник, който ти досажда. Същият този, който ти дава съвети и ти набива канчето, когато грешиш. 

Затова безропотно се затътрих след Валентина Игоревна и я оставих да ми оправи стаята на дъщеря си. Нейният дом, нейните правила. Харесваше ми, че жената иска да се грижи за мен, честно казано. Обаче не очаквах толкова категорично да възрази срещу аркохолизирането ни. Май Сергей беше прав, че трябваше да пием у тях. обаче, от друга страна, така нямаше да можем да разчитаме на нейната помощ. Всяко зло за добро, както казват старите хора. 

Докато ми оправяше леглото, старата жена ми изнесе много дъълга лекция за това как трябва да се държи едно момиче от добро семейство (защото тя нямаше съмнение, че съм именно такава). Тази лекция си я пропуснах покрай ушите. Първият път, когато я чух, беше когато с Олег останахме за пръв път сами в новия ми дом. 

Когато обаче доброжелателната бабка ме обзаведе с една от драпираните си и обшити с дантела нощници и се оттегли в спалнята си, седнах на леглото и се замислих. Този случай нямаше да се размине без Патрулите. Дори и ние със Сергей да успеехме да го разнищим, имаше нещо твърде странно. Твърде много съвпадения. Първо, и двамата лекари бяха родени, или поне израсли в Питер. Второ, бяха инициирани по едно и също време. Като начало, беше странно, че дори в един и същ детски дом се бяха оказали двама неинициирани Различни. Статистически, това беше на границата на възможното. Още повече, че тези Различни бяха на една и съща възраст. После Сумракът ги беше разделил и всеки беше тръгнал по собствения си път. Това беше нормално. Но сега тези двамата се бяха събрали в Склиф и от тогава бяха започнали да изчезват хора. Ето това вече беше съвсем странно, дори и само част от него да беше истина... 

Набрах номера на дежурния по Патрул за да ме свърже с Хесер. Беше крайно време Великите да научат за всичко това. Странно дори за мен, шефът ми вдигна веднага:

- Слушам те, Наташа. 

Представях си го, полегнал на дивана пред телевизора, прехвърлил ръка върху хълбока на Олга, със слушалка затисната между рамото и бузата и чаша отлежало вино в другата ръка. 

- Здрасти шефе – прошепнах аз, за да не събудя Валентина Игоревна. 

Бабичките обикновено или недочуваха, или имаха слух като на стражево куче. Моята бивша участъкова лекарка беше от втория тип. 

- Какво се е случило? – попита Хесер направо. Беше повече от ясно защо се обаждам. 

- Със Сергей открихме много странен казус... – започнах аз. 

- Знам – прекъсна ме той и аз зяпнах от другата страна на линията. – Чакаме Ви утре в офиса на Дневния Патрул. 

След това ми затвори. Стоях няколко минути с телефона в ръка и се опитвах да осмисля какво бях чула току-що. Като начало, Хесер беше в течение на ситуацията и аз много бих искала да зная как точно се беше случило това. Второ, викаше ни и двамата, а това не се случваше толкова често и трето – още по-неочаквано – в офиса на Тъмните. Завулон не беше известен със сърдечността и гостоприемството си. Обаче ни беше наредено, така че с моя партньор-човек, трябваше да сме там.

Различно спешно отделение - четвърта глава (първа част)

 

- Почвай с обясненията! – подкани ме Глухарьов докато отваряше купения алкохол. 

Бяхме се обзавели с доста, предвид факта, че се очертаваше цяла вечер мислене. Аз пък правех мезе – пържени яйца и салата. Той предложи и да сготви, но го срязах, че това си е моята кухня и смятам да си готвя аз. 

- Виждаш ли, Серьожа, нещата са много оплетени наистина – започнах аз, докато се пазех от врящото олио в тигана. – Мирише ми на любовен триъгълник. 

Глухарьов се пребори с бутилката арменско вино и наля само в моята чаша, а на себе си наля водка. За него виното беше „лигавене“, обаче аз не бързах да почвам от следобеда. Навън може и да се смрачаваше, но стрелките на часовника не показваха повече от четири и половина следобед. 

- Продължавай – каза той по следователски маниер. 

Не можех да разбера как след година съвместна работа, когато ми искаше обяснение за работите на Различните, винаги се държеше като ченге в стаята за разпити. Хубавото беше, че вече не му се връзвах много. Ясно беше, че това му е втора природа. Изсипах яйцата в една чиния и се заех с втората порция. Поставих чинията пред него и той се намръщи:

- Препържила си ми ги!

- Да, бе, а ти ги ядеш сурови! – контрирах аз без да се трогна особено. – Според мен информацията, която получихме от Волгин не е съвсем точна. 

- В какъв смисъл? – попита ме моят партньор с пълна уста. 

Препържени или не, човекът беше умрял от глад – в районното нямахме време дори да обядваме, а после стана твърде късно с цялата патардия. 

- В прекия и напълно буквалния смисъл. Проверих го през Сумрака, той има чувства към лечителката и със сигурност преувеличава за вещера като се опитва да го натопи. Нещо ми е гнила тая работа. Ти си ченгето, но за една година в отдела почнах и без магия да надушвам миризливите работи...

Опържих и своите яйца, изсипах ги в чиния, изключих котлона и се настаних срещу него на масата. Глухарьов вече беше успял да унищожи своята порция – кога за пет минути? Явно беше много гладен. Нищо, щях да сготвя пак, какво толкова! Лошото беше, че като го знаех Глухарьов какво количество храна можеше да изяде, можеше и да не ни стигне манджата. 

- Дай едно по едно – започна да изброява на пръсти той. – Първо, какви са тия вещери и лечители, че не разбрах. Вещиците не бяха ли злобни бабки дето тунинговат метли в МПС-та?

Прихнах да се смея, та за малко не се задавих с виното. Пак глупави човешки предразсъдъци. Какво нещо правеха детските приказки! Сякаш образът на Баба Яга оставаше в главата на всички хора като типичната вещица. А имаше и красиви жени. Всъщност, повечето вещици се подвизаваха като красиви жени. Поне в човешкия свят. Иначе в Сумрака, всички бяха отвратителни бабички. Заради нещо свързано със силата им, никога не се задълбах да разбера повече. По начало, вещиците адски завиждаха на всяка Светла, защото Светлите вълшебници и лечителки никога не остаряваха толкова бързо (или толкова грозно). Но пък, от друга страна, Глухарьов досега не си беше имал работа с красива вещица – тях целенасочено ги държах настрана, защото имаха такива мръсни методи за оплитане на противника в мрежите си, че моят колега, въпреки амулетите, цинизма си и моето присъствие, можеше да се окаже марионетка в ръцете на някоя такава. 

- Има мъже-вещици, Серьожа – започнах да обяснявам аз като спрях да кашлям. – Те се наричат вещери. Вярно, не се срещат често, но ги има. Впрочем, професията на анестезиолога, с всички там лекарства, упойки и прочее много им отива. Други подобни стават народни лечители. А вещиците далеч не са само грозни бабки на метли. Има и невероятни мадами на бентлита също. Но с такива по-добре да си нямаш работа. Защото повечето не доживяват да разказват след срещата. 

- Добре де, да допуснем, че оня е вещер – продължи Глухарьов, видимо не особено убеден. - За какво му е да работи в спешното? Той какво, да не би да събира човешки органи за отвари? – тук той се изхили, докато замезваше с кисели краставички. 

- Възможно е. Това е наша работа, да разберем какво прави. Има обаче и друго – вещерите и вещиците, особено онези, които не се съвсем продали душата си на Всемирния Мрак, честичко работят като лекари. Хем има много Сила – и за Тъмните, и за Светлите, хем могат да правят онова, което им е по сърце. При това без лиценз.

- От какъв зор? Нали идеята на лекарите е да спасяват?

- Да, но в спешното често има и смърт, и лоши емоции, а Тъмните се хранят с тях. Освен това, един вещер може доста добре да лекува, ако поиска. 

Глухарьов тръгна да си пали цигара, но един лош поглед го спря по средата на движението. В моя дом не се пушеше, точка. Дори Олег бях научила да пуши вън. Затова моят партньор прибра запалката с въздишка и продължи да разсъждава на глас:

- Дотук добре, а това с лечителите какво беше?

- Лечителите са Светли. Това са лекарите на Различните. Всички те (без изключение, впрочем) работят като медици, защото това е идеалното прикритие за способностите им – продължих да обяснявам аз, докато унищожавах яйцата в чинията си. – Всеки Различен може да лекува, кой добре, кой не чак толкова. Обаче един лечител е направо незаменим. Всъщност, лечителите на Различните, са онези лекари, за които хората казват, че имат „златни ръце“ – лекари по призвание. Това обаче не означава, че се спогаждат особено добре с вещерите и вещиците, които също биха могли да работят с тях. 

- Такаа, това добре, но тогава защо тая Светла лечителка се е хванала с тоя, хм... тъмен субект? И за какви лицензи говориш?

Навлизахме в дълбоки води. Досега бях направила всичко възможно да спестя на Глухарьов цялата работа с вампирите, но май поне за лечителите трябваше да обясня. Въздъхнах, оставих чашата с вино и си взех водна чаша от сушилника. После взех бутилката водка, сипах си половин чаша и я пресуших на екс. Този разговор нямаше да хареса на нито един от двамата. 

- Никой Различен не може да прави каквото си иска – обясних аз и Глухарьов кимна, да покаже, че ме слуша. За толкова време поне това му бях набила в главата. – За лечителите има лицензи. Не можеш просто ей така да спасиш всички, защото това ще разреши на някой Тъмен да убива на ред. Равновесието между Изначалните Сили трябва винаги да се пази. Естествено, винаги се лавира, а всеки лечител има на сметката си бая нарушения. Те са Различните с най-много простъпки, но Патрулите ги оставят, стига да не е нещо драстично. Всички обичаме добрите лекари. Колкото до връзката между Светла и Тъмен, това ми е твърде странно и на мен. Тези двамата не са като нашите Ромео и Жулиета от преди година. Вече са възрастни и не мисля, че е просто сляпа любов. Какво е точно обаче трябва да разберем. Според Волгин, вещерът я е омагьосал, но мен ме съмнява. 

- Защо? 

- Не знам, просто ме съмнява. Трябва да изискам доклад за нея и за вещера, но за такива неща трябва да докладвам в Патрула. Тоя любовен триъгълник може да ни излезе през носа. 

Глухарьов погледна часовника си. Минаваше шест вечерта и навън отдавна беше паднал здрач. 

- Можеш ли да ги изискаш сега? Така поне ще спестим време.

- Мога да опитам, да видим какво ще ми кажат. Смените в Патрулите свършват в 8, както при нас. 

Моят колега се изхили, което ми напомни, че и двамата се бяхме скатали от работа за остатъка от деня. Набрах номера на Дневния Патрул, но там никой не ми вдигна, така че побързах да се свържа с нашите. Вдигна Юля, шефката на аналитиците. 

- Здрасти Юлечка – поздравих свойски аз, с нея бяхме приятелки. – Ти ли си на смяна тази вечер? Чудесно. Виж, тук със Сергей имаме един казус. Накратко, Светъл лечител се опитва да натопи един вещер, че оказва въздействие върху бившето му гадже. Трябват ми досиетата на тримата и всичко друго, което можеш да намериш – продиктувах й имената. – Не, Юлка, аз утре така и така ще мина да взема документите, сега ще ми трябва само основната информация. Ранг, взаимоотношения, кавги, такива неща. Ами, какво да ти кажа, седнали сме и обсъждаме случая в момента. Не, няма да препиваме. Да, ще докладвам на началството в момента, в който си изясня какво се случва. Мерси много, чакам!

Затворих и оставих телефона до себе си.

- И? – попита Глухарьов.

- Ами, Юля каза, че ще се обади като открие нещо – свих рамене аз и си налях от водката. Глухарьов проследи движенията ми с крайно неодобрителен поглед, който игнорирах. – Засега чакаме. 

- Само не разбирам защо ти е толкова гнила цялата работа... 

- Виж сега, Серьожа, ако някой се овърта около Ира, ти какво би направил? – попитах аз и Глухарьов моментално се напрегна. 

- Да не би да си видяла или чула нещо? – попита ме той и в очите му проблесна нещо опасно.

Моят колега-човек имаше едно, добре де, две слаби места и те бяха жени. Едната беше сестра му Маринка, а другата – Ирина Сергеевна, началничката на районното и негова дългогодишна любовница. Все още не разбирах защо тези двамата не се женеха... Глухарьов, пък и тя, бяха болезнено ревниви един към друг. Дочуеше ли дори намек, че нещо може да им се случи, се превръщаше в съвсем различен човек. Бях се сблъскала с този човек преди година, когато един психар отвлече сестра му и никога повече не исках да го виждам. Това амплоа на своя колега де, психарят го развъплътихме на Трибунал. За който също не исках да се сещам. 

- Не, нееее – размахах ръце аз. – Просто теоретично си говорим. Никой няма около Ира, спокойно! Не бързай да зареждаш нерегистрираното оръжие и да търсиш терен за заравяне на труп. 

Моят колега се изхили. За година се бяхме поопознали вече, та можехме и да се майтапим с черен хумор без някой от нас да се засегне на кръв. 

- Сериозно те питам! Какво би направил?

- Ами – почеса се Глухарьов по тила, - най-вероятно тоя ще стане клиент на спешното в най-скоро време. Не бих позволил някой да се навърта около нея. 

- Именно. Обаче когато си Различен, не можеш да пребиеш противника, както правите вие хората – обясних аз. – Само че Различните са също толкова ревниви, колкото и хората. И просто не могат да стоят и да гледат как някакъв гадняр отмъква любимото момиче под носа им. 

Глухарьов си сипа водка, стана и започна да крачи напред-назад из кухнята с чашата в ръка. 

- Защо да не може да попречи? На вас би трябвало даже да ви е по-лесно. С всички там специални ефекти...

- Ами, защото Различните се бият със заклинания – въздъхнах аз, за пореден път в ролята на учителка. - Следователно, се викат на магически дуел.

- Със саби или с пистолети? – попита моят партньор и отново посегна към цигарите и запалката. 

- С магия... Серьожа, ако ме ми пушиш – или отвори прозореца, или на балкона! Мразя цигарения дим, знаеш го. 

Глухарьов изръмжа, но все пак отвори прозореца. В кухнята нахлу студ. Добре поне, че снегът беше спрял. Въпреки че бях станала резистентна към цигарите докато работех, не исках домът ми да вони като кабинета ни на Пятницка. В никакъв случай. 

- Ето затова предпочитам да пием у нас – измърмори той под нос, - защото тук трябва да правя каквото ти кажеш. 

- Именно – доволно казах аз, заради което той ме стрелна с един не особено приятен поглед. - А сега на въпроса ти – магическите дуели са забранени. Дори и никой да не умре, и двамата ще отидат на Трибунал, а оттам никой не излиза без наказание. Виждал си вече що за чудо е. Никой Различен доброволно не би си причинил такова нещо, особено пък заради любов. 

Глухарьов изгаси цигарата в перваза на прозореца и си спечели изпепеляващ поглед от моя страна, който най-невъзмутимо игнорира. 

- Значи мислиш, че този Волгин иска ние да му вадим кестените от огъня, така ли? – попита той, докато се мъчеше да си запали втора цигара. 

- Точно така – не може формално да извика вещера на дуел и затова скалъпва някакви странни обвинения срещу него, надявайки се Патрулите да му свършат мръсната работа. Мен обаче нещо друго ме притеснява много повече. 

Моят партньор си допуши цигарата, затвори прозореца и се върна на масата. 

- Какво имаш предвид? Ясно, че не са лигавщините между тия тримата. 

- Помниш ли как Волгин спомена за изчезващи хора? – попитах аз. Глухарьов кимна. – А сещаш ли се за делата за изчезнали хора дето ги обработвахме сутринта? Аз ги заделих. Не са едно и две, оказа се. 

- Е, и? Москва е огромен град, все някой ще се затрие – философски заключи моят партньор. Типичният скептицизъм на средностатистическо ченге. – Впочем, още салам ще се намери ли? Че мезето нещо взе да свършва...

- Виж в хладилника – нарежи си – махнах с ръка аз. – Не е въпросът в размера на града, а във взаимовръзката. Били са в Склиф за нещо си, а после, няколко дни по-късно, попадат в сводката с изчезналите лица. 

Глухарьов не отговори, затова се обърнах да видя какво прави. Той беше застинал с ръка на хладилника и ме гледаше съсредоточено. 

- Какво? – озъбих се аз. – Сега ако ми кажеш, че не съм права...

- Права си – съгласи се той, взе си салам от хладилника и отново седна на масата. – Обаче се чудя кога толкова порастна за една година. При това, правих всичко възможно да те разкарам и не съм си давал зор. 

- Серьожа, аз съм на двайсет и шест вече – срязах го аз. – С порастването съм приключила преди има-няма десет години. 

Глухарьов въздъхна многострадално и се зае с приготвянето на мезето. 

- Не на години, като следовател имам предвид – каза той, без да вдига поглед от работата си. - Преди година една дума подобна не можеше да вържеш. А сега какви ги редиш...

- Уча се бързо – ухилих се аз, доволна от похвалата, при Глухарьов не бяха чести. - Обратно на въпроса. Какво мислиш?

- Имаш право – заключи следователят с опит, докато режеше салама на нервиращо правилни резени – пак перфекционизъм някакъв. – Мен обаче друго ме тревожи.

- Какво?

- Това че тоя Волгин има информация за сводката изобщо. Откъде и защо я има?

- Откъде мога да предположа – нали Игнат, нашият следовател, му е съсед. Може нещо да е изтърсил по време на някой запой. Защо обаче би му била подобна информация, нямам представа. 

Саламът вече беше нарязан, така че двамата с Глухарьов преминахме към унищожаването му. 

- Значи трябва хубавичко да си поговоря с тоя Игнат за това що е следствена тайна – заключи Глухарьов с пълна уста. – Че не се знае за какво и къде ще се раздрънка следващия път. 

Кимнах. Напълно беше прав. В крайна сметка, именно Игнат ни натресе тоя случай, дето дори не беше ясно с какво е свързан. Сигурна бях обаче, че имаше нещо в него. Какво точно беше въпрос на време да разберем. А на този Игнат трябваше много сол на главата да се трие. Дори не се сещах защо и как е влязъл в списъка на екипа. Тогава беше толкова напрегнато, че не съм гледала всеки под лупа. Явно и Глухарьов беше проспал това-онова. 

Различно спешно отделение - трета глава (втора част)

 

Вървяхме по алеите без видима посока, но си личеше, че той знае къде отива. Глухарьов ме хвана под ръка, уж да ме подкрепя, но всъщност целта беше да ме държи под око. От пръв поглед си личеше, че не вярва на Различния, но моят колега-човек и след година работа с мен си оставаше подозрителен към рожбите на Светлината и Мрака. Не го винях затова, но и до ден-днешен се удивявах на опитите му да плаши маймуни с трици. Вярно, че дългогодишният опит на ченге му беше вкоренил тоя навик, но все пак? 

Различният все още не се беше представил, но според мен си беше направил криво сметката. Може аз да бях старшата по ранг и така нататък, но Глухарьов си оставаше старши по звание в МВД и за тая година, волю-неволю, се бях научила да се вслушвам в мнението му. Установих по емпиричен път, че неговият нюх на ченге обикновено не бърка, дори за Различните. Сега обаче той не беше никак в настроение и подозирах, че причината е именно нашият водач през парка. 

След около десет минути излязохме от парка и свихме по една от страничните улички зад него. На ъгъла се мъдреме малка чайна в модерен стил и нашият водач ни поведе натам. Вътрешността беше решена в така модерните напоследък сиво, черно, бяло и червено. Все едно някой беше решил, че това е върхът на стила. Никога не са ми допадали подобни комбинации, нито пък твърде модерният интериор. Въпреки това, на фона на сковаващия мраз навън, вътре беше доста топло и уютно, така че на бърза ръка свалихме палтата и отдолу лъснаха униформите. Различният се стъписа. И след една година не можех да си обясня този страх от униформените у хора от всички възрасти. Интересното беше, че дори Различните реагираха така. Настанихме се в едно сепаре – Различният срещу нас, аз и Глухарьов от другата страна на масата. 

- Мислех, че сте от Патрула! – обърна се той към мен тихо. 

- Именно, но работя и в МВД – уклончиво отговорих аз. – А доколкото разбирам, тази среща ни беше уредена от ваш познат в системата. 

Той кимна. 

- С Игор сме израстнали заедно. Кажи-речи, приятели сме от люлката. Семействата ни бяха съседи по стълбищна площадка. Ергенували сме заедно. Той е чудесен човек и му имам пълно доверие. Когато започна да работи за вас, той веднага ми каза. Така стигнах и до Вашето име. 

- За какво беше целият този цирк? – изпреварих аз Глухарьов и го сритах под масата да си трае. 

Ясно беше, че разговорът трябваше да водя аз. Ако не нещо друго, Различните поне признават своите. Виж, към хората не са толкова толерантни, така че моят колега-човек можеше само да оплеска нещата. 

- Нямам доверие на Патрулите – призна си честно събеседникът ни, - но от това, което чух за Вас, мисля, че мога да Ви вярвам.

- Стига с подмазването – казах аз малко по-грубо, отколкото възнамерявах. – Още не съм чула името Ви. 

Различният се сконфузи. 

- Простете! Казвам се Волгин, Алексей Волгин. 

- Ранг? – попитах аз още по-строго. 

- Второ Равнище – отговори той и без да иска ме сканира. 

Позволих му, само заради удоволствието да видя как физиономията му се удължава. Явно неговият приятел не му беше обяснил с кого си има работа. 

- Какво сте вие? – заекна той. 

- Аз съм Различен-следовател – отклоних въпроса аз, - а ако толкова Ви интересува рангът и боята ми, можете да проверите в регистъра на Нощния, данните ми не са засекретени. Сега обаче не сме тук заради мен, а защото Вие поискахте да се срещнем. Имайте предвид, че правя изключение, така че очаквам от Вас възможно най-ясното обяснение. 

- Въпросът е деликатен – започна да го усуква Волгин и стрелна Сергей с недоверчив поглед.

- Не се съмнявам, но с майор Глухарьов сме партньори, така че няма как да му спестя информацията. Разказвайте!

За момент, Различният се огледа да провери дали няма възможност да се измъкне от разговора – позвъняване на телефона, познат в някое сепаре или нещо подобно. Уви, в момента заведението беше почти празно, а по някаква непонятна за мен причина (или по-скоро сплашващо заклинание, което не съм забелязала), при нас не се мяркаше никой от персонала. 

- Ами – заекна той, - работата е там, че се влюбих в една жена. 

- Търсете жената – изцитира Глухарьов и си спечели още един ритник под масата. Аз пък си спечелих злобен поглед изпод вежди, но Сергей си затрая. 

- Именно – не се усети Волгин, - тя се казва Лариса Гложкова и работи в спешното на Склиф като гинеколог. Още от първата минута се влюбих в нея...

- Простете, че трябва да Ви прекъсна – започнах аз, - но не сме тук да слушаме за любовните Ви стремежи. Давайте по същество!

- Когато аз постъпих в Склиф, Лариса вече беше утвърдено име там – продължи Различният като в транс. – Всички я уважаваха и се радваха тя да асистира на операции, без значение от естеството. Разбирате ли – уточни той, явно забелязал нашите опулени физиономии, - в спешното отделение няма деление на специалности. Всеки може всичко, защото иначе може да бъде загубено ценно време. много често пациентът няма никакви шансове – и да е на операционната маса с оператор-неспециалист, или пък да чака специалистът да се освободи. Шансът е еднакъв...

Глухарьов тъкмо се канеше да се обади, но аз отново го сритах. Именно той ме беше учил, че когато потърпевшият се потопи в разказа и спомените си, никога не бива да го прекъсваш. Иначе може някоя много важна подробност да се загуби. Затова честичко в отдела слушахме лични истории. 

- Тогава се усъмних, че Лариса е една от нашите – продължи Волгин, абсолютно сляп за нашите жестове и мимики в момента. – Когато обаче ни се наложи за правим лапаротомия на едно десетгодишно дете, което иначе щеше да е с летален изход, тя се разкри пред мен и се влюбихме. 

Кимнах разбиращо. Нямаше нищо по-хубаво за един Различен от това да намери сродна душа, още по-добре друг Различен, при това на работното място. Това се случваше по-рядко, отколкото да спечелиш от лотарията. Най-често Светлите се женеха помежду си, а Тъмните – за хора. Тях не ги притесняваше толкова фактът, че обектът на съмнителната им любов няма да е с тях вовеки. Ако не бях срещнала Олег, сигурно аз щях да съм все още сама. Макар че както отсъстваше тези дни, аз пак си бях сама. 

- Детето оцеля, а ние с Лариса тръгнахме да излизаме – продължи Волгин. – Докато не се появи той. Вещерът. 

Волгин изплю наименованието с огромно омерзение. Вярно че Тъмните не бяха хубави особено и никак не е приятно да ти откраднат гаджето, но чак пък такива емоции. 

- Как се казва той? – уточних аз. 

- Леонид Могилевски – отговори той. – Вещер по принцип, отвратителен тип по призвание. И той като мене работи в спешното. Обаче за разлика от мен е анестезиолог. 

- Простете, а каква е Вашата специалност? – попита Глухарьов. 

- Кардиолог съм – обясни Волгин, видимо горд от себе си. – Но имам и обща медицина...

- Дотук добре – побързах да прекъсна потока от лекарски термини, които не разбирам, - но все още не ми е ясно с какво можем да помогнем ние. 

Волгин видимо се оживи. 

- Той омагьоса Лариса! – разпалено заобяснява Различният. – Тя иначе не би тръгнала с него! Как иначе е възможно да си има работа с Тъмен?

- А допускате ли, че е възможно тя да е предпочела него вместо Вас по напълно човешки подбуди, като привличане? – попита Глухарьов и напълно игнорира ритника ми под масата. 

Волгин поклати глава. 

- Преди този Могилевски да се появи, Лариса виждаше само мен. След една вечеринка на колектива, тя престана да ме забелязва и дори си размести смените, така че да не се засичаме. А Могилевски правеше всичко възможно да не ни позволява да говорим насаме. Проверих аурата на Лариса, тя прилича на контролирана. Сигурен съм, че й е дал нещо. Тя досега не беше такава!

- Това само по себе си не е доказателство – продължи Глухарьов и аз отново го ритнах, ме ми изземва функциите. Отново без успех. – Забелязали ли сте нещо друго необичайно в отделението след като този Могилевски е постъпил на работа?

Недоумявах как Сергей успява да игнорира ритниците ми. Би трябвало вече хубаво да съм го насинила. Но не, ченгето си беше наумило, че ще разпитва и ето – почна се. Междувременно, Волгин подпря брадичка на сплетените си длани. 

- Има. Това не е точно следствие от неговото постъпване, по-скоро съвпадение, но... Започнаха да изчезват хора. Искам да кажа – първо влизаха при нас за преглед или за операция, а няколко дни след изписването изчезваха. 

- Какво имате предвид? – попитах бързо аз. – Какви хора?

Изчезването на хора според мен беше далеч по-важно от някакъв си жалък любовен триъгълник. Искрено се надявах, че заради него ни е повикал, а не заради любовните си проблеми, защото иначе лично щях да подам съответните документи в Патрула. Да ми губи времето така!

- Всякакви – продължи Волгин и ме изтръгна от плановете да му натрия носа. – Дотук знам за поне десетина души на различна вързаст, от дванайсет до осемдесет години. Странното е, че всички са били приемани при нас през последните няколко седмици и са били пациенти на този Могилевски или пък той ги е наблюдавал, по някаква причина. Убеден съм, че има някаква връзка. 

- Откъде имате тази информация? – попита рязко Глухарьов. 

Този път не го сритах, защото аз също щях да попитам това. Изключително странни наблюдения, освен това, откъде знаеше колко точно хора са изчезнали и изобщо как знаеше, че става дума за истинско изчезнане, а не просто за смяна на адреса. За такова нещо, човек трябва да има достъп до данните на МВД... Различният се замисли за момент. 

- Така го усещам – каза той. – Но нещо ми подсказва, че Могилевски се опитва да забърка моята Лариса в тая помия. Част от изчезналите са нейни пациенти. Простете, но трябва да тръгвам!

След това, като по команда, той погледна часовника си и се изниза от заведението. Двамата с Глухарьов седяхме няколко минути на масата, осмисляйки чутото. Това беше безспорно много странен казус. Още не можех да разбера обаче защо не беше дошъл да напише жалба по каналния ред. Може би не искаше да си създава проблеми в службата. Все пак, лекарите идват и си отиват, но анестезиолозите са почти несменяеми. Впрочем, перфектното прикритие за Различен работещ с отвари, сигурна бях, че няма равен в професията си. 

Глухарьов ме сръга в ребрата, за да ме извади от транса. 

- Да обсъдим случая у нас? – попита ме той. – Тук нещо не ми харесва много. 

Беше повече от ясно, че ще го обсъждаме на по чашка (или бутилка, в зависимост от алкохола). Мястото беше повече от приятно, но някак си не вървеше да правя изолации и да се наливаме тук. Къде-къде по-лесно щеше да ни е да обсъждаме нещата в частна обстановка. 

- Става, но този път дай да е у нас – отговорих му аз. – Всеки път пием у вас. Дай да има малко разнообразие. 

Глухарьов сви рамене. 

- Щом като така искаш – каза той, - обаче вероятно ще ми се наложи да спя на дивана ти. 

- Няма проблем – изхилих се аз, - и аз съм нощувала у вас. Пък и след алкохол няма да ти дам да шофираш за нищо на света!

Различно спешно отделение - трета глава (първа част)

 - Вие, Различните, всичките ли сте такива потайни, или просто аз все на такива попадам? – промърмори Глухарьов докато кръстосвахме изринатите от снега алеи в Екатерининския парк. 

Мястото беше приятно, с много дървета и не чак толкова шумно, въпреки натоварените пътища от всички страни. И беше близо до института за спешна помощ "Склифософски". Това беше особено странно за моя партньор, а честно казано и за мен. От всички паркове в Москва, точно този. Още повече, че районът на Игнат и Алишер беше съседен на нашия. Склиф беше в друг район, за който реално не отговаряха те, а от колегите там не бях получила информация. Работата беше от мътна, по-мътна, поне според мен. Когато разказах разговора на Сергей, той се съгласи. 

Междувременно, поне виелицата беше поспряла, та разходките по алеите бяха що-годе приятни. Хванах Сергей под ръка, хем да не будим подозрение, хем да се сгрея. Бях се облякла като за ден в отдела, с неговите отоплени стаи, не за походи из снега. Така че сега всеки източник на топлина беше добре дошъл. На Глухарьов, от друга страна, почти винаги му беше топло. Така че обикновено станеше ли ми студено, докато патрулираме някъде (което се случваше само в две ситуации – или Зимина ни беше натирила заради издънка, или имахме нещо за Патрулите за вършене) – много исках да вървим прегърнати. Какво да се прави, интереси. Моят партньор и сега усети накъде бия и попита:

- Студено ли ти е? 

- Аха. Само че и по-зле съм била. 

Глухарьов изхъмка и ускори крачка, че да се посгреем. Обикаляхме вече поне половин час. Екатерининският парк не е много голям, спокойно щяхме да сме го кръстосали надлъж и нашир след още няколко минути. 

- По принцип, всички Различни са потайни – обясних аз, докато се тътрехме по алеите, - но този Волгин прекалява с потайността. 

- Ние как ще го познаем? Имаме само някакви имена.

- Игнат каза, че той ще познае нас. Или мен, не можах да му разбера много от мънкането. 

- Аха. Значи да ходя да ни купя водка или греяно вино, а? Защото докато ни познаят, може да сме станали на ледени висулки?

Замислих се – идеята хич не беше лоша, а някъде в района със сигурност продаваха или едното, или другото. Затова с Глухарьов ни трябваше само един поглед, за да се затътрим през парка в търсене на алкохол. Греяно вино, за мое съжаление, не намерихме, но пък прилична водка Руский Стандарт (понеже не ми се биеше бълвоч дето го бутилират в някой гараж наблизо) открихме. Глухарьов доволно разля по два пръста в пластмасовите чаши и по стар ченгеджийски маниер ги изпихме на екс. Водката качествено изгори гърлото ми (а тази точно е хубава, но слаба по стандартите на Сергей), но пък след секунди из тялото ми започна да пълзи приятна топлина. Глухарьов ми наля по още малко и прибра остатъка в бездънния джоб на палтото си. 

- Ако тоя кретен не цъфне до половин час – закани се той, - аз си тръгвам! 

- Абсолютно – съгласих се аз без бой, защото студът вече си беше проправил път към кокалите ми, - а на Игнат ще му набия канчето, че ни е пратил за зелен хайвер. 

Интересно защо трябваше да се срещаме като партизани. Нали затова бяхме създали звената в МВД, да не се налагат подобни неща и всичко да си върви по каналния ред. Но, не, факторът „връзки“ винаги имаше думата. Мислено пуснах две-три псувни по адрес на оня, когото чакахме. Реших да не наливам масло в огъня, че на Глухарьов и без това не му беше започнал денят като хората. Само искра му трябваше и дотук. А после иди се разправяй с Хесер. Впрочем, сега моят колега се интересуваше повече от прозрачната течност в бутилката. 

- Тоя, Волгин, да е оставил някакви насоки? – попита Сергей, докато си наливаше трета чаша водка. – Искаш ли? – попита ме той, но поклатих глава. Водката на гладно не ми действаше добре. – Примерно, ние да носим карамфили, а той някой брой на „Комсомолска правда“?

Изкикотих се и поклатих глава. 

- Нищичко. 

- Тая работа мирише, нали знаеш? – мрачно заключи той и премести служебното оръжие от кобура в другия си джоб. – Служебния у тебе ли е? 

- Да, но след като ти си тук, не смятам да го ползвам – отговорих аз. – Освен това, колко пъти трябва да ти кажа, че пред един силен Различен пистолетите не предат?

- Аха, но с куршум в главата... – започна той. 

- Глухарьов! – сопнах се аз. – Да не си посмял!

- Добре, добре – размаха ръце той. – Обещавам да не пречукам субекта, преди да ни е разказал защо ни разкарва насам натам в това време, вместо да дойде и като нормален човек да си напише жалбата. 

Прихнах да се смея, а Глухарьов ме изгледа все едно съм умопобъркана. Дори ме стисна за лакътя, да не би да взема да падна на земята. 

- Сега пък какво казах? – промърмори той, май по-скоро на себе си. 

- Ами, той не е човек, бе, Серьожа – обясних аз през смях. 

- Да, вярно бе...- плесна се театрално по челото той. – Как пък съм го пропуснал това? Все тая. 

Реших, че е крайно време да сканирам парка през Сумрака. Почти нямаше жива душа. Само потрепваха тук-там аурите на някой подранил алкохолик или пък на влюбена двойка на път за някъде. Беше делничен ден, та много хора още нямаше. Бабките с кучетата и внучетата все още не бяха излезли на разходка, криминалният контингент току-що се беше покрил в миша дупка, а работещите хора още не бяха приключили със задълженията си. Общо-взето, в Сумрака беше мъртвило. 

Тогава го видях. Към нас се задаваше аура. На Различен, със сигурност. Върнах се в човешкия свят и установих, че дори на минус десет ми се вижда по-топло от в Сумрака. 

- Серьожа, виж там! – посочих аз на партьора си. 

Той присви очи. 

- Някой идва, имаш право. Мъж, доколкото виждам. Дали ни е забелязал?

- Щом аз го видях, той мен ме е видял от няколко пресечки – поясних аз. – Аурата ми, имам предвид. Тя свети. 

Сергей не тръгна да се обяснява. Към нас наистина се приближаваше мъж. Скромно облечен – някакво шушляково яке, раница преметната през рамо, обикновени обувки и нахлупена шапка на главата. От проверката през Сумрака излезе, че си имам работа със Светъл. Но не се бях задълбала да разбера какъв точно Светъл е това. Смятах да го питам лично. Той вървеше така все едно сканира парка през Сумрака, така че почти нямаше съмнение, че е нашият клиент. Обаче, когато забеляза двойка мъж и жена се поколеба. 

Предполагаемият Волгин спря на десетина крачки от нас и произнесе:

- Наташа? – кимнах. 

- Аз съм. 

Той погледна Глухарьов със съмнение. Вярно, моят колега изглеждаше повече от заплашителен в момента. При това не заради пистолета в джоба си, а заради цялата си наежена стойка. Разликата в ръста и физиката между двамата не беше много голяма, но ако свирепостта се броеше, моят колега със сигурност щеше да спечели. 

- Очаквах да сте сама – каза Волгин, поглеждайки Сергей със смесица от съмнение и страх. 

- Аз съм Сергей Глухарьов, двамата работим винаги в екип – процеди моят партньор без някой да го е попитал и стисна пистолета в джоба си. 

Натърти на думичката „екип“ и бях сигурна, че ако можеше, щеше да мине между мен и Различния. Напразно. В една конфронтация, той не би имал никакъв шанс. По-скоро можеше да пострада. Различният обаче не беше тръгнал да се бие. Още не се беше представил, но нещо ми подсказваше, че това е именно нашият Волгин. Защо, щях да изясня после. 

- Ясно, щом като трябва – сви рамене Различният. – Впрочем, огнестрелното оръжие е излишно, господин Глухарьов.

- Майор Глухарьов – поправи го Сергей с леден тон. 

- Простете, майоре! – поправи се веднага Волгин, явно не искаше да влиза в конфликт с крайно изнервен, леко подпийнал и въоръжен служител на МВД. 

Глухарьов кимна да покаже, че извинението се приема. Поехме бавно по алеята – Волгин малко пред нас, ние след нето. Подсмихнах се – да плашиш Различен с оръжие, все едно да плашиш куче с кренвирш. Всякакви видове оръжия отказват при наличието на електромагнитно поле. Понеже не го вярвах, едно време от оперативните на Патрула ми го показаха нагледно. 

Продължихме да вървим надолу по спретнатите и учудващо добре изринати алеи и започнах да разсъждавам защо изобщо се срещахме тук. Какво му пречеше на този Различен да дойде на място и да се обясни и от какъв зор тая потайност. 

- Времето тук не е много подходящо за разговори – обърна се Различният към мен, като към старша по ранг и очевидно водеща в двойката - какво ще кажете да отдем някъде да пием чай?

- Съгласна съм – казах аз и хвърлих един поглед на Глухарьов. Той кимна едва забележимо. – Но в такъв случай, защо бяха тия тайни срещи? Поизмръзнахме, докато чакаме. 

- Просто този парк е най-близо до работата ми и мога да мина през обедната почивка – обясни Волгин и ни преведе напреко на парка. 

Погледнах часовника си – наистина беше обяд. Време за обедна почивка. За да може да мине от тук обаче, това означаваше, че работи наблизо. Интересно къде?

- А къде работите, ако не е тайна? – попита моят партньор. 

- В Склиф – махна Различният по посока на старинната сграда. – Лекар съм. 

- Лечител? – попитах разбиращо аз и Волгин кимна. 

- Идеалното прикритие за Различен от моя вид. 

Глухарьов ме сръга, явно искаше обяснение. Вдигнах глава нагоре и му дадох да разбере, че ще се обясняваме на четири очи. Той кимна да покаже, че е разбрал. Сега по-важното беше да разберем за какво става дума и да изкопчим максимално количество информация от този странен лекар.