Различно спешно отделение - четвърта глава (първа част)

 

- Почвай с обясненията! – подкани ме Глухарьов докато отваряше купения алкохол. 

Бяхме се обзавели с доста, предвид факта, че се очертаваше цяла вечер мислене. Аз пък правех мезе – пържени яйца и салата. Той предложи и да сготви, но го срязах, че това си е моята кухня и смятам да си готвя аз. 

- Виждаш ли, Серьожа, нещата са много оплетени наистина – започнах аз, докато се пазех от врящото олио в тигана. – Мирише ми на любовен триъгълник. 

Глухарьов се пребори с бутилката арменско вино и наля само в моята чаша, а на себе си наля водка. За него виното беше „лигавене“, обаче аз не бързах да почвам от следобеда. Навън може и да се смрачаваше, но стрелките на часовника не показваха повече от четири и половина следобед. 

- Продължавай – каза той по следователски маниер. 

Не можех да разбера как след година съвместна работа, когато ми искаше обяснение за работите на Различните, винаги се държеше като ченге в стаята за разпити. Хубавото беше, че вече не му се връзвах много. Ясно беше, че това му е втора природа. Изсипах яйцата в една чиния и се заех с втората порция. Поставих чинията пред него и той се намръщи:

- Препържила си ми ги!

- Да, бе, а ти ги ядеш сурови! – контрирах аз без да се трогна особено. – Според мен информацията, която получихме от Волгин не е съвсем точна. 

- В какъв смисъл? – попита ме моят партньор с пълна уста. 

Препържени или не, човекът беше умрял от глад – в районното нямахме време дори да обядваме, а после стана твърде късно с цялата патардия. 

- В прекия и напълно буквалния смисъл. Проверих го през Сумрака, той има чувства към лечителката и със сигурност преувеличава за вещера като се опитва да го натопи. Нещо ми е гнила тая работа. Ти си ченгето, но за една година в отдела почнах и без магия да надушвам миризливите работи...

Опържих и своите яйца, изсипах ги в чиния, изключих котлона и се настаних срещу него на масата. Глухарьов вече беше успял да унищожи своята порция – кога за пет минути? Явно беше много гладен. Нищо, щях да сготвя пак, какво толкова! Лошото беше, че като го знаех Глухарьов какво количество храна можеше да изяде, можеше и да не ни стигне манджата. 

- Дай едно по едно – започна да изброява на пръсти той. – Първо, какви са тия вещери и лечители, че не разбрах. Вещиците не бяха ли злобни бабки дето тунинговат метли в МПС-та?

Прихнах да се смея, та за малко не се задавих с виното. Пак глупави човешки предразсъдъци. Какво нещо правеха детските приказки! Сякаш образът на Баба Яга оставаше в главата на всички хора като типичната вещица. А имаше и красиви жени. Всъщност, повечето вещици се подвизаваха като красиви жени. Поне в човешкия свят. Иначе в Сумрака, всички бяха отвратителни бабички. Заради нещо свързано със силата им, никога не се задълбах да разбера повече. По начало, вещиците адски завиждаха на всяка Светла, защото Светлите вълшебници и лечителки никога не остаряваха толкова бързо (или толкова грозно). Но пък, от друга страна, Глухарьов досега не си беше имал работа с красива вещица – тях целенасочено ги държах настрана, защото имаха такива мръсни методи за оплитане на противника в мрежите си, че моят колега, въпреки амулетите, цинизма си и моето присъствие, можеше да се окаже марионетка в ръцете на някоя такава. 

- Има мъже-вещици, Серьожа – започнах да обяснявам аз като спрях да кашлям. – Те се наричат вещери. Вярно, не се срещат често, но ги има. Впрочем, професията на анестезиолога, с всички там лекарства, упойки и прочее много им отива. Други подобни стават народни лечители. А вещиците далеч не са само грозни бабки на метли. Има и невероятни мадами на бентлита също. Но с такива по-добре да си нямаш работа. Защото повечето не доживяват да разказват след срещата. 

- Добре де, да допуснем, че оня е вещер – продължи Глухарьов, видимо не особено убеден. - За какво му е да работи в спешното? Той какво, да не би да събира човешки органи за отвари? – тук той се изхили, докато замезваше с кисели краставички. 

- Възможно е. Това е наша работа, да разберем какво прави. Има обаче и друго – вещерите и вещиците, особено онези, които не се съвсем продали душата си на Всемирния Мрак, честичко работят като лекари. Хем има много Сила – и за Тъмните, и за Светлите, хем могат да правят онова, което им е по сърце. При това без лиценз.

- От какъв зор? Нали идеята на лекарите е да спасяват?

- Да, но в спешното често има и смърт, и лоши емоции, а Тъмните се хранят с тях. Освен това, един вещер може доста добре да лекува, ако поиска. 

Глухарьов тръгна да си пали цигара, но един лош поглед го спря по средата на движението. В моя дом не се пушеше, точка. Дори Олег бях научила да пуши вън. Затова моят партньор прибра запалката с въздишка и продължи да разсъждава на глас:

- Дотук добре, а това с лечителите какво беше?

- Лечителите са Светли. Това са лекарите на Различните. Всички те (без изключение, впрочем) работят като медици, защото това е идеалното прикритие за способностите им – продължих да обяснявам аз, докато унищожавах яйцата в чинията си. – Всеки Различен може да лекува, кой добре, кой не чак толкова. Обаче един лечител е направо незаменим. Всъщност, лечителите на Различните, са онези лекари, за които хората казват, че имат „златни ръце“ – лекари по призвание. Това обаче не означава, че се спогаждат особено добре с вещерите и вещиците, които също биха могли да работят с тях. 

- Такаа, това добре, но тогава защо тая Светла лечителка се е хванала с тоя, хм... тъмен субект? И за какви лицензи говориш?

Навлизахме в дълбоки води. Досега бях направила всичко възможно да спестя на Глухарьов цялата работа с вампирите, но май поне за лечителите трябваше да обясня. Въздъхнах, оставих чашата с вино и си взех водна чаша от сушилника. После взех бутилката водка, сипах си половин чаша и я пресуших на екс. Този разговор нямаше да хареса на нито един от двамата. 

- Никой Различен не може да прави каквото си иска – обясних аз и Глухарьов кимна, да покаже, че ме слуша. За толкова време поне това му бях набила в главата. – За лечителите има лицензи. Не можеш просто ей така да спасиш всички, защото това ще разреши на някой Тъмен да убива на ред. Равновесието между Изначалните Сили трябва винаги да се пази. Естествено, винаги се лавира, а всеки лечител има на сметката си бая нарушения. Те са Различните с най-много простъпки, но Патрулите ги оставят, стига да не е нещо драстично. Всички обичаме добрите лекари. Колкото до връзката между Светла и Тъмен, това ми е твърде странно и на мен. Тези двамата не са като нашите Ромео и Жулиета от преди година. Вече са възрастни и не мисля, че е просто сляпа любов. Какво е точно обаче трябва да разберем. Според Волгин, вещерът я е омагьосал, но мен ме съмнява. 

- Защо? 

- Не знам, просто ме съмнява. Трябва да изискам доклад за нея и за вещера, но за такива неща трябва да докладвам в Патрула. Тоя любовен триъгълник може да ни излезе през носа. 

Глухарьов погледна часовника си. Минаваше шест вечерта и навън отдавна беше паднал здрач. 

- Можеш ли да ги изискаш сега? Така поне ще спестим време.

- Мога да опитам, да видим какво ще ми кажат. Смените в Патрулите свършват в 8, както при нас. 

Моят колега се изхили, което ми напомни, че и двамата се бяхме скатали от работа за остатъка от деня. Набрах номера на Дневния Патрул, но там никой не ми вдигна, така че побързах да се свържа с нашите. Вдигна Юля, шефката на аналитиците. 

- Здрасти Юлечка – поздравих свойски аз, с нея бяхме приятелки. – Ти ли си на смяна тази вечер? Чудесно. Виж, тук със Сергей имаме един казус. Накратко, Светъл лечител се опитва да натопи един вещер, че оказва въздействие върху бившето му гадже. Трябват ми досиетата на тримата и всичко друго, което можеш да намериш – продиктувах й имената. – Не, Юлка, аз утре така и така ще мина да взема документите, сега ще ми трябва само основната информация. Ранг, взаимоотношения, кавги, такива неща. Ами, какво да ти кажа, седнали сме и обсъждаме случая в момента. Не, няма да препиваме. Да, ще докладвам на началството в момента, в който си изясня какво се случва. Мерси много, чакам!

Затворих и оставих телефона до себе си.

- И? – попита Глухарьов.

- Ами, Юля каза, че ще се обади като открие нещо – свих рамене аз и си налях от водката. Глухарьов проследи движенията ми с крайно неодобрителен поглед, който игнорирах. – Засега чакаме. 

- Само не разбирам защо ти е толкова гнила цялата работа... 

- Виж сега, Серьожа, ако някой се овърта около Ира, ти какво би направил? – попитах аз и Глухарьов моментално се напрегна. 

- Да не би да си видяла или чула нещо? – попита ме той и в очите му проблесна нещо опасно.

Моят колега-човек имаше едно, добре де, две слаби места и те бяха жени. Едната беше сестра му Маринка, а другата – Ирина Сергеевна, началничката на районното и негова дългогодишна любовница. Все още не разбирах защо тези двамата не се женеха... Глухарьов, пък и тя, бяха болезнено ревниви един към друг. Дочуеше ли дори намек, че нещо може да им се случи, се превръщаше в съвсем различен човек. Бях се сблъскала с този човек преди година, когато един психар отвлече сестра му и никога повече не исках да го виждам. Това амплоа на своя колега де, психарят го развъплътихме на Трибунал. За който също не исках да се сещам. 

- Не, нееее – размахах ръце аз. – Просто теоретично си говорим. Никой няма около Ира, спокойно! Не бързай да зареждаш нерегистрираното оръжие и да търсиш терен за заравяне на труп. 

Моят колега се изхили. За година се бяхме поопознали вече, та можехме и да се майтапим с черен хумор без някой от нас да се засегне на кръв. 

- Сериозно те питам! Какво би направил?

- Ами – почеса се Глухарьов по тила, - най-вероятно тоя ще стане клиент на спешното в най-скоро време. Не бих позволил някой да се навърта около нея. 

- Именно. Обаче когато си Различен, не можеш да пребиеш противника, както правите вие хората – обясних аз. – Само че Различните са също толкова ревниви, колкото и хората. И просто не могат да стоят и да гледат как някакъв гадняр отмъква любимото момиче под носа им. 

Глухарьов си сипа водка, стана и започна да крачи напред-назад из кухнята с чашата в ръка. 

- Защо да не може да попречи? На вас би трябвало даже да ви е по-лесно. С всички там специални ефекти...

- Ами, защото Различните се бият със заклинания – въздъхнах аз, за пореден път в ролята на учителка. - Следователно, се викат на магически дуел.

- Със саби или с пистолети? – попита моят партньор и отново посегна към цигарите и запалката. 

- С магия... Серьожа, ако ме ми пушиш – или отвори прозореца, или на балкона! Мразя цигарения дим, знаеш го. 

Глухарьов изръмжа, но все пак отвори прозореца. В кухнята нахлу студ. Добре поне, че снегът беше спрял. Въпреки че бях станала резистентна към цигарите докато работех, не исках домът ми да вони като кабинета ни на Пятницка. В никакъв случай. 

- Ето затова предпочитам да пием у нас – измърмори той под нос, - защото тук трябва да правя каквото ти кажеш. 

- Именно – доволно казах аз, заради което той ме стрелна с един не особено приятен поглед. - А сега на въпроса ти – магическите дуели са забранени. Дори и никой да не умре, и двамата ще отидат на Трибунал, а оттам никой не излиза без наказание. Виждал си вече що за чудо е. Никой Различен доброволно не би си причинил такова нещо, особено пък заради любов. 

Глухарьов изгаси цигарата в перваза на прозореца и си спечели изпепеляващ поглед от моя страна, който най-невъзмутимо игнорира. 

- Значи мислиш, че този Волгин иска ние да му вадим кестените от огъня, така ли? – попита той, докато се мъчеше да си запали втора цигара. 

- Точно така – не може формално да извика вещера на дуел и затова скалъпва някакви странни обвинения срещу него, надявайки се Патрулите да му свършат мръсната работа. Мен обаче нещо друго ме притеснява много повече. 

Моят партньор си допуши цигарата, затвори прозореца и се върна на масата. 

- Какво имаш предвид? Ясно, че не са лигавщините между тия тримата. 

- Помниш ли как Волгин спомена за изчезващи хора? – попитах аз. Глухарьов кимна. – А сещаш ли се за делата за изчезнали хора дето ги обработвахме сутринта? Аз ги заделих. Не са едно и две, оказа се. 

- Е, и? Москва е огромен град, все някой ще се затрие – философски заключи моят партньор. Типичният скептицизъм на средностатистическо ченге. – Впочем, още салам ще се намери ли? Че мезето нещо взе да свършва...

- Виж в хладилника – нарежи си – махнах с ръка аз. – Не е въпросът в размера на града, а във взаимовръзката. Били са в Склиф за нещо си, а после, няколко дни по-късно, попадат в сводката с изчезналите лица. 

Глухарьов не отговори, затова се обърнах да видя какво прави. Той беше застинал с ръка на хладилника и ме гледаше съсредоточено. 

- Какво? – озъбих се аз. – Сега ако ми кажеш, че не съм права...

- Права си – съгласи се той, взе си салам от хладилника и отново седна на масата. – Обаче се чудя кога толкова порастна за една година. При това, правих всичко възможно да те разкарам и не съм си давал зор. 

- Серьожа, аз съм на двайсет и шест вече – срязах го аз. – С порастването съм приключила преди има-няма десет години. 

Глухарьов въздъхна многострадално и се зае с приготвянето на мезето. 

- Не на години, като следовател имам предвид – каза той, без да вдига поглед от работата си. - Преди година една дума подобна не можеше да вържеш. А сега какви ги редиш...

- Уча се бързо – ухилих се аз, доволна от похвалата, при Глухарьов не бяха чести. - Обратно на въпроса. Какво мислиш?

- Имаш право – заключи следователят с опит, докато режеше салама на нервиращо правилни резени – пак перфекционизъм някакъв. – Мен обаче друго ме тревожи.

- Какво?

- Това че тоя Волгин има информация за сводката изобщо. Откъде и защо я има?

- Откъде мога да предположа – нали Игнат, нашият следовател, му е съсед. Може нещо да е изтърсил по време на някой запой. Защо обаче би му била подобна информация, нямам представа. 

Саламът вече беше нарязан, така че двамата с Глухарьов преминахме към унищожаването му. 

- Значи трябва хубавичко да си поговоря с тоя Игнат за това що е следствена тайна – заключи Глухарьов с пълна уста. – Че не се знае за какво и къде ще се раздрънка следващия път. 

Кимнах. Напълно беше прав. В крайна сметка, именно Игнат ни натресе тоя случай, дето дори не беше ясно с какво е свързан. Сигурна бях обаче, че имаше нещо в него. Какво точно беше въпрос на време да разберем. А на този Игнат трябваше много сол на главата да се трие. Дори не се сещах защо и как е влязъл в списъка на екипа. Тогава беше толкова напрегнато, че не съм гледала всеки под лупа. Явно и Глухарьов беше проспал това-онова. 

Различно спешно отделение - трета глава (втора част)

 

Вървяхме по алеите без видима посока, но си личеше, че той знае къде отива. Глухарьов ме хвана под ръка, уж да ме подкрепя, но всъщност целта беше да ме държи под око. От пръв поглед си личеше, че не вярва на Различния, но моят колега-човек и след година работа с мен си оставаше подозрителен към рожбите на Светлината и Мрака. Не го винях затова, но и до ден-днешен се удивявах на опитите му да плаши маймуни с трици. Вярно, че дългогодишният опит на ченге му беше вкоренил тоя навик, но все пак? 

Различният все още не се беше представил, но според мен си беше направил криво сметката. Може аз да бях старшата по ранг и така нататък, но Глухарьов си оставаше старши по звание в МВД и за тая година, волю-неволю, се бях научила да се вслушвам в мнението му. Установих по емпиричен път, че неговият нюх на ченге обикновено не бърка, дори за Различните. Сега обаче той не беше никак в настроение и подозирах, че причината е именно нашият водач през парка. 

След около десет минути излязохме от парка и свихме по една от страничните улички зад него. На ъгъла се мъдреме малка чайна в модерен стил и нашият водач ни поведе натам. Вътрешността беше решена в така модерните напоследък сиво, черно, бяло и червено. Все едно някой беше решил, че това е върхът на стила. Никога не са ми допадали подобни комбинации, нито пък твърде модерният интериор. Въпреки това, на фона на сковаващия мраз навън, вътре беше доста топло и уютно, така че на бърза ръка свалихме палтата и отдолу лъснаха униформите. Различният се стъписа. И след една година не можех да си обясня този страх от униформените у хора от всички възрасти. Интересното беше, че дори Различните реагираха така. Настанихме се в едно сепаре – Различният срещу нас, аз и Глухарьов от другата страна на масата. 

- Мислех, че сте от Патрула! – обърна се той към мен тихо. 

- Именно, но работя и в МВД – уклончиво отговорих аз. – А доколкото разбирам, тази среща ни беше уредена от ваш познат в системата. 

Той кимна. 

- С Игор сме израстнали заедно. Кажи-речи, приятели сме от люлката. Семействата ни бяха съседи по стълбищна площадка. Ергенували сме заедно. Той е чудесен човек и му имам пълно доверие. Когато започна да работи за вас, той веднага ми каза. Така стигнах и до Вашето име. 

- За какво беше целият този цирк? – изпреварих аз Глухарьов и го сритах под масата да си трае. 

Ясно беше, че разговорът трябваше да водя аз. Ако не нещо друго, Различните поне признават своите. Виж, към хората не са толкова толерантни, така че моят колега-човек можеше само да оплеска нещата. 

- Нямам доверие на Патрулите – призна си честно събеседникът ни, - но от това, което чух за Вас, мисля, че мога да Ви вярвам.

- Стига с подмазването – казах аз малко по-грубо, отколкото възнамерявах. – Още не съм чула името Ви. 

Различният се сконфузи. 

- Простете! Казвам се Волгин, Алексей Волгин. 

- Ранг? – попитах аз още по-строго. 

- Второ Равнище – отговори той и без да иска ме сканира. 

Позволих му, само заради удоволствието да видя как физиономията му се удължава. Явно неговият приятел не му беше обяснил с кого си има работа. 

- Какво сте вие? – заекна той. 

- Аз съм Различен-следовател – отклоних въпроса аз, - а ако толкова Ви интересува рангът и боята ми, можете да проверите в регистъра на Нощния, данните ми не са засекретени. Сега обаче не сме тук заради мен, а защото Вие поискахте да се срещнем. Имайте предвид, че правя изключение, така че очаквам от Вас възможно най-ясното обяснение. 

- Въпросът е деликатен – започна да го усуква Волгин и стрелна Сергей с недоверчив поглед.

- Не се съмнявам, но с майор Глухарьов сме партньори, така че няма как да му спестя информацията. Разказвайте!

За момент, Различният се огледа да провери дали няма възможност да се измъкне от разговора – позвъняване на телефона, познат в някое сепаре или нещо подобно. Уви, в момента заведението беше почти празно, а по някаква непонятна за мен причина (или по-скоро сплашващо заклинание, което не съм забелязала), при нас не се мяркаше никой от персонала. 

- Ами – заекна той, - работата е там, че се влюбих в една жена. 

- Търсете жената – изцитира Глухарьов и си спечели още един ритник под масата. Аз пък си спечелих злобен поглед изпод вежди, но Сергей си затрая. 

- Именно – не се усети Волгин, - тя се казва Лариса Гложкова и работи в спешното на Склиф като гинеколог. Още от първата минута се влюбих в нея...

- Простете, че трябва да Ви прекъсна – започнах аз, - но не сме тук да слушаме за любовните Ви стремежи. Давайте по същество!

- Когато аз постъпих в Склиф, Лариса вече беше утвърдено име там – продължи Различният като в транс. – Всички я уважаваха и се радваха тя да асистира на операции, без значение от естеството. Разбирате ли – уточни той, явно забелязал нашите опулени физиономии, - в спешното отделение няма деление на специалности. Всеки може всичко, защото иначе може да бъде загубено ценно време. много често пациентът няма никакви шансове – и да е на операционната маса с оператор-неспециалист, или пък да чака специалистът да се освободи. Шансът е еднакъв...

Глухарьов тъкмо се канеше да се обади, но аз отново го сритах. Именно той ме беше учил, че когато потърпевшият се потопи в разказа и спомените си, никога не бива да го прекъсваш. Иначе може някоя много важна подробност да се загуби. Затова честичко в отдела слушахме лични истории. 

- Тогава се усъмних, че Лариса е една от нашите – продължи Волгин, абсолютно сляп за нашите жестове и мимики в момента. – Когато обаче ни се наложи за правим лапаротомия на едно десетгодишно дете, което иначе щеше да е с летален изход, тя се разкри пред мен и се влюбихме. 

Кимнах разбиращо. Нямаше нищо по-хубаво за един Различен от това да намери сродна душа, още по-добре друг Различен, при това на работното място. Това се случваше по-рядко, отколкото да спечелиш от лотарията. Най-често Светлите се женеха помежду си, а Тъмните – за хора. Тях не ги притесняваше толкова фактът, че обектът на съмнителната им любов няма да е с тях вовеки. Ако не бях срещнала Олег, сигурно аз щях да съм все още сама. Макар че както отсъстваше тези дни, аз пак си бях сама. 

- Детето оцеля, а ние с Лариса тръгнахме да излизаме – продължи Волгин. – Докато не се появи той. Вещерът. 

Волгин изплю наименованието с огромно омерзение. Вярно че Тъмните не бяха хубави особено и никак не е приятно да ти откраднат гаджето, но чак пък такива емоции. 

- Как се казва той? – уточних аз. 

- Леонид Могилевски – отговори той. – Вещер по принцип, отвратителен тип по призвание. И той като мене работи в спешното. Обаче за разлика от мен е анестезиолог. 

- Простете, а каква е Вашата специалност? – попита Глухарьов. 

- Кардиолог съм – обясни Волгин, видимо горд от себе си. – Но имам и обща медицина...

- Дотук добре – побързах да прекъсна потока от лекарски термини, които не разбирам, - но все още не ми е ясно с какво можем да помогнем ние. 

Волгин видимо се оживи. 

- Той омагьоса Лариса! – разпалено заобяснява Различният. – Тя иначе не би тръгнала с него! Как иначе е възможно да си има работа с Тъмен?

- А допускате ли, че е възможно тя да е предпочела него вместо Вас по напълно човешки подбуди, като привличане? – попита Глухарьов и напълно игнорира ритника ми под масата. 

Волгин поклати глава. 

- Преди този Могилевски да се появи, Лариса виждаше само мен. След една вечеринка на колектива, тя престана да ме забелязва и дори си размести смените, така че да не се засичаме. А Могилевски правеше всичко възможно да не ни позволява да говорим насаме. Проверих аурата на Лариса, тя прилича на контролирана. Сигурен съм, че й е дал нещо. Тя досега не беше такава!

- Това само по себе си не е доказателство – продължи Глухарьов и аз отново го ритнах, ме ми изземва функциите. Отново без успех. – Забелязали ли сте нещо друго необичайно в отделението след като този Могилевски е постъпил на работа?

Недоумявах как Сергей успява да игнорира ритниците ми. Би трябвало вече хубаво да съм го насинила. Но не, ченгето си беше наумило, че ще разпитва и ето – почна се. Междувременно, Волгин подпря брадичка на сплетените си длани. 

- Има. Това не е точно следствие от неговото постъпване, по-скоро съвпадение, но... Започнаха да изчезват хора. Искам да кажа – първо влизаха при нас за преглед или за операция, а няколко дни след изписването изчезваха. 

- Какво имате предвид? – попитах бързо аз. – Какви хора?

Изчезването на хора според мен беше далеч по-важно от някакъв си жалък любовен триъгълник. Искрено се надявах, че заради него ни е повикал, а не заради любовните си проблеми, защото иначе лично щях да подам съответните документи в Патрула. Да ми губи времето така!

- Всякакви – продължи Волгин и ме изтръгна от плановете да му натрия носа. – Дотук знам за поне десетина души на различна вързаст, от дванайсет до осемдесет години. Странното е, че всички са били приемани при нас през последните няколко седмици и са били пациенти на този Могилевски или пък той ги е наблюдавал, по някаква причина. Убеден съм, че има някаква връзка. 

- Откъде имате тази информация? – попита рязко Глухарьов. 

Този път не го сритах, защото аз също щях да попитам това. Изключително странни наблюдения, освен това, откъде знаеше колко точно хора са изчезнали и изобщо как знаеше, че става дума за истинско изчезнане, а не просто за смяна на адреса. За такова нещо, човек трябва да има достъп до данните на МВД... Различният се замисли за момент. 

- Така го усещам – каза той. – Но нещо ми подсказва, че Могилевски се опитва да забърка моята Лариса в тая помия. Част от изчезналите са нейни пациенти. Простете, но трябва да тръгвам!

След това, като по команда, той погледна часовника си и се изниза от заведението. Двамата с Глухарьов седяхме няколко минути на масата, осмисляйки чутото. Това беше безспорно много странен казус. Още не можех да разбера обаче защо не беше дошъл да напише жалба по каналния ред. Може би не искаше да си създава проблеми в службата. Все пак, лекарите идват и си отиват, но анестезиолозите са почти несменяеми. Впрочем, перфектното прикритие за Различен работещ с отвари, сигурна бях, че няма равен в професията си. 

Глухарьов ме сръга в ребрата, за да ме извади от транса. 

- Да обсъдим случая у нас? – попита ме той. – Тук нещо не ми харесва много. 

Беше повече от ясно, че ще го обсъждаме на по чашка (или бутилка, в зависимост от алкохола). Мястото беше повече от приятно, но някак си не вървеше да правя изолации и да се наливаме тук. Къде-къде по-лесно щеше да ни е да обсъждаме нещата в частна обстановка. 

- Става, но този път дай да е у нас – отговорих му аз. – Всеки път пием у вас. Дай да има малко разнообразие. 

Глухарьов сви рамене. 

- Щом като така искаш – каза той, - обаче вероятно ще ми се наложи да спя на дивана ти. 

- Няма проблем – изхилих се аз, - и аз съм нощувала у вас. Пък и след алкохол няма да ти дам да шофираш за нищо на света!

Различно спешно отделение - трета глава (първа част)

 - Вие, Различните, всичките ли сте такива потайни, или просто аз все на такива попадам? – промърмори Глухарьов докато кръстосвахме изринатите от снега алеи в Екатерининския парк. 

Мястото беше приятно, с много дървета и не чак толкова шумно, въпреки натоварените пътища от всички страни. И беше близо до института за спешна помощ "Склифософски". Това беше особено странно за моя партньор, а честно казано и за мен. От всички паркове в Москва, точно този. Още повече, че районът на Игнат и Алишер беше съседен на нашия. Склиф беше в друг район, за който реално не отговаряха те, а от колегите там не бях получила информация. Работата беше от мътна, по-мътна, поне според мен. Когато разказах разговора на Сергей, той се съгласи. 

Междувременно, поне виелицата беше поспряла, та разходките по алеите бяха що-годе приятни. Хванах Сергей под ръка, хем да не будим подозрение, хем да се сгрея. Бях се облякла като за ден в отдела, с неговите отоплени стаи, не за походи из снега. Така че сега всеки източник на топлина беше добре дошъл. На Глухарьов, от друга страна, почти винаги му беше топло. Така че обикновено станеше ли ми студено, докато патрулираме някъде (което се случваше само в две ситуации – или Зимина ни беше натирила заради издънка, или имахме нещо за Патрулите за вършене) – много исках да вървим прегърнати. Какво да се прави, интереси. Моят партньор и сега усети накъде бия и попита:

- Студено ли ти е? 

- Аха. Само че и по-зле съм била. 

Глухарьов изхъмка и ускори крачка, че да се посгреем. Обикаляхме вече поне половин час. Екатерининският парк не е много голям, спокойно щяхме да сме го кръстосали надлъж и нашир след още няколко минути. 

- По принцип, всички Различни са потайни – обясних аз, докато се тътрехме по алеите, - но този Волгин прекалява с потайността. 

- Ние как ще го познаем? Имаме само някакви имена.

- Игнат каза, че той ще познае нас. Или мен, не можах да му разбера много от мънкането. 

- Аха. Значи да ходя да ни купя водка или греяно вино, а? Защото докато ни познаят, може да сме станали на ледени висулки?

Замислих се – идеята хич не беше лоша, а някъде в района със сигурност продаваха или едното, или другото. Затова с Глухарьов ни трябваше само един поглед, за да се затътрим през парка в търсене на алкохол. Греяно вино, за мое съжаление, не намерихме, но пък прилична водка Руский Стандарт (понеже не ми се биеше бълвоч дето го бутилират в някой гараж наблизо) открихме. Глухарьов доволно разля по два пръста в пластмасовите чаши и по стар ченгеджийски маниер ги изпихме на екс. Водката качествено изгори гърлото ми (а тази точно е хубава, но слаба по стандартите на Сергей), но пък след секунди из тялото ми започна да пълзи приятна топлина. Глухарьов ми наля по още малко и прибра остатъка в бездънния джоб на палтото си. 

- Ако тоя кретен не цъфне до половин час – закани се той, - аз си тръгвам! 

- Абсолютно – съгласих се аз без бой, защото студът вече си беше проправил път към кокалите ми, - а на Игнат ще му набия канчето, че ни е пратил за зелен хайвер. 

Интересно защо трябваше да се срещаме като партизани. Нали затова бяхме създали звената в МВД, да не се налагат подобни неща и всичко да си върви по каналния ред. Но, не, факторът „връзки“ винаги имаше думата. Мислено пуснах две-три псувни по адрес на оня, когото чакахме. Реших да не наливам масло в огъня, че на Глухарьов и без това не му беше започнал денят като хората. Само искра му трябваше и дотук. А после иди се разправяй с Хесер. Впрочем, сега моят колега се интересуваше повече от прозрачната течност в бутилката. 

- Тоя, Волгин, да е оставил някакви насоки? – попита Сергей, докато си наливаше трета чаша водка. – Искаш ли? – попита ме той, но поклатих глава. Водката на гладно не ми действаше добре. – Примерно, ние да носим карамфили, а той някой брой на „Комсомолска правда“?

Изкикотих се и поклатих глава. 

- Нищичко. 

- Тая работа мирише, нали знаеш? – мрачно заключи той и премести служебното оръжие от кобура в другия си джоб. – Служебния у тебе ли е? 

- Да, но след като ти си тук, не смятам да го ползвам – отговорих аз. – Освен това, колко пъти трябва да ти кажа, че пред един силен Различен пистолетите не предат?

- Аха, но с куршум в главата... – започна той. 

- Глухарьов! – сопнах се аз. – Да не си посмял!

- Добре, добре – размаха ръце той. – Обещавам да не пречукам субекта, преди да ни е разказал защо ни разкарва насам натам в това време, вместо да дойде и като нормален човек да си напише жалбата. 

Прихнах да се смея, а Глухарьов ме изгледа все едно съм умопобъркана. Дори ме стисна за лакътя, да не би да взема да падна на земята. 

- Сега пък какво казах? – промърмори той, май по-скоро на себе си. 

- Ами, той не е човек, бе, Серьожа – обясних аз през смях. 

- Да, вярно бе...- плесна се театрално по челото той. – Как пък съм го пропуснал това? Все тая. 

Реших, че е крайно време да сканирам парка през Сумрака. Почти нямаше жива душа. Само потрепваха тук-там аурите на някой подранил алкохолик или пък на влюбена двойка на път за някъде. Беше делничен ден, та много хора още нямаше. Бабките с кучетата и внучетата все още не бяха излезли на разходка, криминалният контингент току-що се беше покрил в миша дупка, а работещите хора още не бяха приключили със задълженията си. Общо-взето, в Сумрака беше мъртвило. 

Тогава го видях. Към нас се задаваше аура. На Различен, със сигурност. Върнах се в човешкия свят и установих, че дори на минус десет ми се вижда по-топло от в Сумрака. 

- Серьожа, виж там! – посочих аз на партьора си. 

Той присви очи. 

- Някой идва, имаш право. Мъж, доколкото виждам. Дали ни е забелязал?

- Щом аз го видях, той мен ме е видял от няколко пресечки – поясних аз. – Аурата ми, имам предвид. Тя свети. 

Сергей не тръгна да се обяснява. Към нас наистина се приближаваше мъж. Скромно облечен – някакво шушляково яке, раница преметната през рамо, обикновени обувки и нахлупена шапка на главата. От проверката през Сумрака излезе, че си имам работа със Светъл. Но не се бях задълбала да разбера какъв точно Светъл е това. Смятах да го питам лично. Той вървеше така все едно сканира парка през Сумрака, така че почти нямаше съмнение, че е нашият клиент. Обаче, когато забеляза двойка мъж и жена се поколеба. 

Предполагаемият Волгин спря на десетина крачки от нас и произнесе:

- Наташа? – кимнах. 

- Аз съм. 

Той погледна Глухарьов със съмнение. Вярно, моят колега изглеждаше повече от заплашителен в момента. При това не заради пистолета в джоба си, а заради цялата си наежена стойка. Разликата в ръста и физиката между двамата не беше много голяма, но ако свирепостта се броеше, моят колега със сигурност щеше да спечели. 

- Очаквах да сте сама – каза Волгин, поглеждайки Сергей със смесица от съмнение и страх. 

- Аз съм Сергей Глухарьов, двамата работим винаги в екип – процеди моят партньор без някой да го е попитал и стисна пистолета в джоба си. 

Натърти на думичката „екип“ и бях сигурна, че ако можеше, щеше да мине между мен и Различния. Напразно. В една конфронтация, той не би имал никакъв шанс. По-скоро можеше да пострада. Различният обаче не беше тръгнал да се бие. Още не се беше представил, но нещо ми подсказваше, че това е именно нашият Волгин. Защо, щях да изясня после. 

- Ясно, щом като трябва – сви рамене Различният. – Впрочем, огнестрелното оръжие е излишно, господин Глухарьов.

- Майор Глухарьов – поправи го Сергей с леден тон. 

- Простете, майоре! – поправи се веднага Волгин, явно не искаше да влиза в конфликт с крайно изнервен, леко подпийнал и въоръжен служител на МВД. 

Глухарьов кимна да покаже, че извинението се приема. Поехме бавно по алеята – Волгин малко пред нас, ние след нето. Подсмихнах се – да плашиш Различен с оръжие, все едно да плашиш куче с кренвирш. Всякакви видове оръжия отказват при наличието на електромагнитно поле. Понеже не го вярвах, едно време от оперативните на Патрула ми го показаха нагледно. 

Продължихме да вървим надолу по спретнатите и учудващо добре изринати алеи и започнах да разсъждавам защо изобщо се срещахме тук. Какво му пречеше на този Различен да дойде на място и да се обясни и от какъв зор тая потайност. 

- Времето тук не е много подходящо за разговори – обърна се Различният към мен, като към старша по ранг и очевидно водеща в двойката - какво ще кажете да отдем някъде да пием чай?

- Съгласна съм – казах аз и хвърлих един поглед на Глухарьов. Той кимна едва забележимо. – Но в такъв случай, защо бяха тия тайни срещи? Поизмръзнахме, докато чакаме. 

- Просто този парк е най-близо до работата ми и мога да мина през обедната почивка – обясни Волгин и ни преведе напреко на парка. 

Погледнах часовника си – наистина беше обяд. Време за обедна почивка. За да може да мине от тук обаче, това означаваше, че работи наблизо. Интересно къде?

- А къде работите, ако не е тайна? – попита моят партньор. 

- В Склиф – махна Различният по посока на старинната сграда. – Лекар съм. 

- Лечител? – попитах разбиращо аз и Волгин кимна. 

- Идеалното прикритие за Различен от моя вид. 

Глухарьов ме сръга, явно искаше обяснение. Вдигнах глава нагоре и му дадох да разбере, че ще се обясняваме на четири очи. Той кимна да покаже, че е разбрал. Сега по-важното беше да разберем за какво става дума и да изкопчим максимално количество информация от този странен лекар. 

Различно спешно отделение - втора глава (втора част)

Той стана и вдигна веднага – звъняха на стационарния телефон, значи беше по работа. Но не казал още „здравей“ ми размаха слушалката да дойда да говоря. С жест попитах кой е, а той с физиономия ми показа, че са от моите. Жестът представляваше рогца на главата. Един път, след края на историята с Ярослав, когато се бяхме напили, ми беше казал, че Различните и дяволите са едно и също нещо. 

Ставаше дума за работа на Различните. Или на някое от подразделенията на МВД, което работеше съвместно с Различните. Дотук с рутинния ден. Поех слушалката от ръцете му и я затиснах между бузата и рамото си. Глухарьов услужливо ми подаде едни листчета за писане и химикалка. Щом като бяха опрели до нас, със сигурност щяхме да ходим на адрес някъде.

На телефонът беше, за мое огромно учудване, не Различен-следовател, а негов партньор-човек. Казваше се Игнат, или нещо подобно. Бяхме се видели преди час на общото събрание, но освен да ни поздрави на влизане и излизане, друго не беше направил. За разлика от някои други, на които смятах да натрия носа. Тръснах глава. Не беше сега моментът.

- Кажи Игнате?

В нашата система си говорим винаги на малки имена. Вероятно защото Различните не обичат да споделят фамилиите си. От другата страна на линията някой изхъмка. 

- Игнате? Какво има?

- Амиии...- заекна човекът от другата страна. 

Ако си спомнях добре, беше някъде на годините на Глухарьов. За разлика от него обаче, този вярваше в магията и изпитваше голямо страхопочитание към Различните. А към мен изпитваше двойно страхопочитание – хем началник на мрежата, хем Различна. Направо кошмар. Глухарьов пък го смяташе за кръгъл идиот, както сам се изрази преди време. Обаче пък затова изпълнителен кръгъл идиот, което беше от полза на всички. 

- Нали на събранието казахте, че може да звъним за помощ по всяко време? – попита ме човекът със заекване. 

Глухарьов тръгна да се хили в шепа. Разговорът се чуваше перфектно и моят колега-човек искрено се забавляваше с опитите на своите колеги от МВД да сервилничат пред Различните. Може би защото той никога не правеше така. Сега кръстоса крак върху крак и се наведе напред към мен, за да слуша по-добре. Отпъдих с ръка дима от цигарата му и той съобрази да я премести в другата ръка, по-далеч от мен. Поне за една година бяхме стигнали до такова разбирателство. Предвид отвратителния характер на Глухарьов, това не беше никак малко. 

- Казах, разбира се – потвърдих аз в слушалката. – И ти реши да провериш веднага дали работи, а? Впрочем, тук си говорим на „ти“, няма нужда от формалности. 

- Аз, не само да проверя – заекна Игнат. – У нас, такова, има един проблем. Такъв, като от вашите проблеми. 

С Глухарьов си разменихме многозначителни погледи. Щом като някой колега от мрежата звънеше на нас, щеше да иска помощ. А това означаваше, че независимо от района на Москва, ние щяхме да изтеглим жалбата и да работим по случая. Естествено, на нас оставяха най-трудните и гадни неща, но както Глухарьов обичаше да казва в такива случаи „само от гадните казуси човек се учи на истинска оперативна или следователска работа“. 

- Добре, разкажи ми за какво става дума и задръж Различния там – повторих аз отработената ни формула. – Ние тръгваме до минути. 

Според идеята на Различните-следователи, когато в кабинета на някой от нас се появеше тъжител, който да е свързан със Светлината и Мрака (новоизлюпеният юридически термин за Различен, който се обръща към нас за помощ, а не към Патрулите – или „бюрократична простотия“ както безцеремонно го беше нарекъл Сергей) и наличният екип не може да се справи, трябваше да задържат Различния, докато не дойдем аз и Глухарьов или подкрепление от Патрула. Най-често, разбира се, идвахме аз и Глухарьов. Никой не обича да въвлича началството в каквото и да е ако може сам да се оправи. 

Така че като чу това, Глухарьов моментално изгаси цигарата в консервената кутия и стана да се облича. Навън беше студеничко вече, така че това щеше да му отнеме известно време. Пък имаше да подгрява и колата. Той ми махна с ръка, в стил „ти говори и ще ми разкажеш по пътя“, посочи ми къде са ключовете от кабинета ни, че да ги оставя на дежурния и излезе да разрива колата. Предвид виелицата, която виждах през прозореца, имаше бая работа. 

- Слушам те, Игнате – повторих аз. – За какво става дума?

- Амиии – проточи Игнат в слушалката, - става дума за един мой съсед. Той има такъв проблем, че ми трябва огромна помощ. 

- Добре, нека да остане в кабинета ти, този съсед, ние идваме – повторих аз комадната като си наложих да ползвам най-търпеливия си тон. – Само ми дай адреса, че не помня в кое точно районно беше. 

Игнат обаче побърза да възрази:

- Ама не, той при мен не е идвал. Вкъщи дойде, да поговорим по съседски....

- Игнате – казах строго аз, - ти колко дълъг стаж в МВД имаш?

Почвах да си мисля, че май е прав Сергей да го смята за идиот. 

- Ами, седем години – малко неуверено ми отговори той от другата страна на линията. 

- Именно. Значи не е нужно да ти казвам, че ако нямам жалба, няма и как да възбудя дело. Следователно, всички мои действия ще са незаконни и по Наказателния Кодекс и по Великия Договор. А с Великия Договор хич не ми се заиграва. Ако твоят приятел не дойде да напише жалба, аз няма как да направя каквото и да е. Тук поне не занимаваме Патрулите, ако няма нужда, така че може да разчита на дискретност. 

Игнат не отговори за момент. 

- Игнате, говори, моля те! – започнах да губя търпение. – Какво точно искаш от мен?

- Той, моят съсед, иска да говори с вас – обясни той тихо, все едно се страхуваше някой да не го чуе. 

- А защо не говори с Алишер? – попитах аз. 

По списък, Игнат работеше, засега само, с Алишер – доста силен източен маг. Малко странен, наистина, но според мен много му отиваше да работи за службите. По принцип, би трябвало той сам да се разправя със своя район. Че беше особняк, беше, ама доколкото го познавах, винаги беше първи за оперативни задачи. Не бях чула да имат проблеми. Поне в този отдел. А може би грешах. Отбелязах си на ум да проуча случая. 

- Ъъъ, той предпочита да говори с Вас. Работата е много заплетена – смънка Игнат. 

- Добре, кажи му да дойде при вас в отдела, ще се разберем – отговорих аз и застанах с химикалка над листчетата, готова да запиша адреса. 

- Амииии...

Това „амиии“ започваше да ми лази по нервите. Или говори, или недей, в крайна сметка! 

- Той иска да се срещне с вас извън отдела. 

- И защо тая потайност? – изръмжах аз. 

Не ги обичам такива неофициални срещи. После иди доказвай какво сте си говорили. Глухарьов ме научи на това. 

- И къде иска да се срещнем в тая виелица? – попитах иронично, давайки да се разбере, че горя от ентусиазъм да изляза навън. 

Игнат обаче се направи, че не ме чува, защото започна да диктува адреса. Тъкмо тръгна да ми затваря, когато го спрях:

- Игнате, не забрави ли нещо?

- Ъ? Какво да съм забравил?

- Ами, примерно, как се казва твоя човек? – попитах аз и за пореден път по време на разговора си наложих да бъда търпелива. 

- Ааа, това ли? Казва се Волгин, Льоша Волгин.

- Добре, ясно. Отиваме на посочения адрес. 

Игнат отново тръгна да затваря, но аз още веднъж го спрях:

- И Игнате? Повече недей да въртиш подобни далавери. Защото може да ти излязат през носа. Никакви своеволия, ясно?

- Тъй вярно – отговориха ми по устав от другата страна на линията и затвориха с облекчение. 

Затворих телефона и се загледах в адреса. Беше някакъв парк около Склифософски. Странна работа. Тъкмо тръгнах да се обличам, когато на вратата се появи Глухарьов, посипан със сняг като снежен човек, със зачервено от студа лице и много, много ядосан поглед.

- Айде, бе, Наташенка – изръмжа той, - докога ще те чакам? Тръгваме ли, или не тръгваме? Топките ми замръзнаха вече!

Изхилих се, но лошият му поглед ми подсказа да не зачеквам темата, така че просто надянах шала на врата си и отговорих:

- Извинявай, Серьожа, но тук имах проблем с информацията.

Глухарьов присви очи.

- В смисъл?

- В смисъл, че както обичаш да се изразяваш ти, вадих думите с ченгел от устата на нашия колега. Обаче вече имам адрес – и подадох хартийката гордо.

Глухарьов огледа одреса и изсумтя.

- И чий ще го дирим в парка в това време?

- Там иска да се срещне с нас този – обясних аз и грабнах чантата от бюрото си. – Не знам защо, но имал бил някакъв проблем. 

- Ъхъ. Само защо е близо до Склиф? – продължи да се чуди Глухарьов, докато вървяхме рамо до рамо в коридора. – Има и други паркове, а там точно има огромен проблем с паркирането. 

- Ако се налага, Серьожа, ти оставаш в колата, а аз ще се разбера с него – поясних аз, напълно съзнавайки какво ме чака след по-малко от десет секунди. 

Реакцията не закъсня. Глухарьов ме дръпна да спра и ме изгледа лошо.

- Колко пъти трябва да ти повтарям, че работата в екип означава да работите в екип? – изръмжа той раздразнено. – Не искам да се разправяш по парковете с разни типове. Знам ли го тоя – той погледна листчето за да си спомни името на субекта, - Волгин, какъв е? Не си познала! Отиваме двамата!

Изкикотих се. Това винаги го изкарваше от равновесие. Глухарьов беше много кораво ченге. Обаче когато станеше дума за моята безопастност, той го приемаше като лична отговорност. Ето защо и откачаше при всеки мой опит да свърша нещо опасно сама. Без значение дали може да помогне или не. Сега като ме видя да се смея, изстреля:

- Ама ти какво? Занасяш ли ме? – аз кимнах. 

- Просто всеки път реакцията ти е една, такава... – и избухнах в смях. 

- Понякога недоумявам дали ти си откачалка или аз съвсем съм се побъркал – мрачно заключи той. – Смей се, смей се! Да те видя ако стане напечено дали ще се смееш! 

С тези думи той тръгна с бърза стъпка към изхода. Догоних го и го дръпнах за ръкава. Той спря и ме изгледа крайно неодобрително. 

- Ама, Серьожа, ти винаги реагираш така – обясних аз. – А всяка жена обича да се чувства пазена...

- Аха, и понеже твоят Олег го няма, сега тормозиш мен, така ли? – върна ми го той. 

Кимнах. 

- Трябва да има баланс в природата. 

Глухарьов разтри слепоочията си и промърмори:

- Понякога искрено му се чудя на това момче как те изтрайва – той ме стрелна с мрачен поглед, но аз продължих да се кикотя. – Честно казано – продължи да разсъждава на глас моят партньор, - и на себе си се чудя, на моменти. Айде, пред мене към колата! – изкомандва той и ме подбра в оказаната посока. 

Различно спешно отделение - втора глава (първа част)

 

- Абе, Серьожа, тебе няма ли да те повишават най-после? – подкачих го аз, докато ми помагаше да се върна обратно по леда до главната сграда. – Ще вземеш да се разкиснеш с тая служба на майор! 

Общо-взето, моят колега си ме влачеше, ама какво да направя като ботушките бяха на намаление и ми стояха добре. Откъде да знам, че ще трябва да си купя пикел и котки към тях, за да се придвижвам из отдела??? Не че не можеше да пусна някое заклинание, обаче първо – щеше да е страшно подозрително и второ – от какъв зор да си хабя силите? После щях да пиша една кофа мастило. 

- Ще ме повишат, когато цъфнат налъмите – върна ми го той с привидно ядосан тон. – Не ми достигат години и заслуги за подполковник още. 

Моят партньор спря, пусна ме и започна да смята нещо на пръсти. За да не падна, се залових за ръкава на палтото му. Под краката ми беше като стъкло.

- Мда, трябват ми още четири години служба преди да ми дадат звание подполковник. Впрочем, и ти скоро няма да видиш нови звезди по пагоните, драга. 

Засмяхме се дружно. Той – защото го биваше в самоиронията, аз – защото и за мен пагоните бяха излишни финтифлюшки. Иначе и двамата бяхме наясно, че ако Сергей не се напъне да направи нещо, няма да види скоро нови звездички по раменете си. Само дето, неясно защо, той не се напъваше да направи каквото и да е. 

- На мен и не ми трябват – отговорих аз и кимнах към рамото си. – И тия звездички са ми излишни. 

- Бре, каква си ми благородна – изхили се той. – Давай да влизаме, че имам да оправям едни дела за Прокуратурата. Като се замисля – продължи Глухарьов да разсъждава на глас, докато ме мъкнеше през леденото поле в двора, - що не вземеш да ми помогнеш? Ще стане бързо и после двамата ще ги тръснем на тия от Прокуратурата. 

- Защото, драги мой, аз се оправям с Различните дела, помниш ли? – отговорих аз, полу-завряла лице в яката му, за да се пазя от налитащите в очите ми снежинки. – Имаме три дребни хулиганства, едно нападение и грабеж. 

- Ах, каква си ми хитричка – продължи той, - ама иначе ти знае гагата... 

- Добре де, Серьожа! – предадох се накрая. – Ще ти помогна, разбира се! Но да знаеш, че трябва да ми диктуваш какво да пиша в бланката. Още не ме бива много. 

Глухарьов се засмя. Беше постигнал своето и го знаеше. Всъщност нямах нищо против да му помогна, просто исках да го подразня мъничко преди да се съглася. Няма само той да ме дразни – я!

Най-любимото нещо на кой да е следовател беше да може да тропоса делото на някой друг. Не от злоба, чисто и просто винаги е по-хубаво да ти е чиста статистиката. Само че чистата статискита не се получава от нищото и колкото и да се стараеш, винаги има нещо, което да разваля нещата. Това е като някакъв неписан закон. Първоначално го обвинявах в безотговорност и така нататък, но по-късно, когато на мен ми се наложи да имам сто дела на главата, разбрах, че има неща, дето е по-добре да са в чуждата градинка. Така че Прокуратурата прибираше три вида дела – важните и тлъсти такива, криминалните с много кръв и тези, от които никой няма нужда и „се създават с гриф „висящо“, както бе казал Сергей.

Най-после стигнахме до изринатата пътека пред главната сграда и Глухарьов ме пусна да вървя сама. 

- Ако не съм аз да те водя насам-натам за ръчичка като тригодишно – замисли се той на глас, докато палеше цигара, - чудя се как щеше да издрапаш... 

- Ти сега какво – оплакваш се, че си помогнал на дама в беда ли? – озъбих се аз. – Голям си кавалер, няма що!

Той издуха облак цигарен дим в празното пространство и ми го върна:

- Аз съм ченге. Не ми плащат да кавалерствам. Точка. 

- Направо се чудя как Ира те търпи – възнегодувах аз и запристъпвах от крак на крак.

Ставаше ми студено, но нали се бяхме разбрали да дойдем заедно на смяна, та трябваше да го изчакам да допуши проклетата цигара. Вече дори се бях отказала от идеята да го накарам да престане с тая гадост. За година и кусур разбрах, че просто няма надежда. Прекарахме следващите пет минути в мрачно оглеждане на противника. И двамата мълчахме – аз, защото се чудех как се оставих да ме изработи да пиша една камара бланки за Прокурата. Какво се въртеше в главата на Глухарьов беше мистерия.

- Честно казано, и аз се чудя как ме търпи – изхили се той накрая. – Айде, давай да влизаме – после изгаси вече допушения фас в стената и го метна в една празна кофа оставена до вратата от чистачките за тази цел. 

Помня, когато влязох в районното преди година. Тогава всичко ми беше ново и странно, дори малко плашещо. Сега обаче, след година работа под надзора на Глухарьов и компания, вече нищо не ми правеше впечатление, ако ще оперативните да довлекат бременен травестит-сериен изнасилвач. Самото районно не се беше изменило съществено. Ирина Сергеевна все говореше за някакъв генерален ремонт, ама нещо не виждах кога ще се случи. 

Още от вратата се оказа, че ще е натоварен ден. Клетката беше пълна с хора, а срещу тях, скръстил ръце и със злокобен поглед се беше настанил един от оперативните. 

- К’ви са тия бе, Стьопа? – попита Глухарьов след като се здрависаха.

- Зарежи Серьога, Стас ни прати да ловим банда джебчии. Еми, заловихме ги – избуботи в отговор мъжът – едър и с фигура на боксьор или бияч. 

- Ясно – кимна моят партньор с оная, злобната усмивка, - значи ще са ми клиенти. Наташа, върви изпиши ключовете за кабинета и отваряй сергията, аз тук със Стьопа ще си поговоря малко. 

Кимнах. Щом като иска да научи подробностите веднага – прав му път. 

- Да ти взема ли служебното оръжие или сам ще се занимаваш? – попитах, по-скоро от учтивост. 

- Сам ще го взема – махна с ръка той, - че току-виж си си простреляла крака от некадърност. 

- Много смешно – отвърнах аз. – Кой ме учи да стрелям? Май беше ти... Ако толкова си ме научил, това вече е друг въпрос. 

- Добре, добре – отказа се Сергей от заяждането, - айде изчезвай за ключовете! – допълни той и ми махна с ръка по посока на дежурния. – Върви, върви! Къш!

Изпуфтях многострадално и отидох. На смяна беше Павел Петрович – имах чувството, че този човек е абониран за мястото на дежурния, каквото и да правех, почти не можех да видя друг там. Той ме поздрави сърдечно и без много приказки ми връчи ключа от общия ни кабинет с Глухарьов. През последната година, това място ми беше станало като втори дом – и противно на първоначалните си мераци за ред, и аз бях превърнала своята част от него в кочина. Какво да се прави, канцеларската работа предразполага към безпорядък. Обаче се възхищавах на колегата си, че може да намери всяка хартия вътре до няколко часа. Без значение дали става дума за висящо дело отпреди пет години или за жалба отпреди два часа. 

Настаних се зад бюрото си и включих служебния компютър. Древната машина послушно забръмча, а аз използвах времето да отида и да налея вода. Щеше да ни трябва чай. На пейката в коридора нямаше никого, интересно защо. Направих за себе си и за Глухарьов и зачаках. Без него нямаше как да започнем работа по делото с джебчиите. Затова реших да поцъкам из интернет на нещо. 

Сергей се върна след около половин час, изключително изнервен. Свали палтото и си хвърли фуражката на бюрото. Не улучи, така че станах и я вдигнах от земята. Мимоходом му хвърлих един поглед. Очите му мятаха мълнии. 

- Ей, какво е станало де? – попитах аз. 

- Аз ей сега ще им нацепя гьона на ония тримцата! – процеди той и свали и униформеното сако. Разкопча копчетата на ръкавите на ризата и ги нави до лактите.

Това беше на зле. Интересно какво ли му бяха казали оперативните, че така да им набере на тези? Станах и го дръпнах да спре, точно когато се беше наканил да излиза. Сергей замръзна с ръка на дръжката на вратата и ме изгледа злобно.

- Какво? – интонацията му ми подсказа, че изобщо не му се говори. 

- Ти ми кажи какво? – троснах се аз и също го погледнах лошо. – Какво ти казаха оперативните, че си тръгнал да трошиш кости?

Глухарьов изръмжа и издиша шумно. 

- Ония тримата, в клетката, не били само обирджии. Нито пък джебчии. Имали навика да причакват пенсионери и да ги пребиват за пенсията. Така се оказа. А познай коя е била последната им жертва? 

- Коя? – попитах тъпо аз.

- Леля Варя – отговори ми той и вече и аз се ядосах.

Леля Варя работеше в пекарницата на съседната улица. Сутрин целият личен състав ходеше да си купува кифли от нея. Правеше ги невероятни! Затова цялото районно я покровителстваше. При леля Варя не ходеха данъчни, нито здравната инспекция (то си беше напълно чисто и без това, но с тях се бяха разбрали на по-високо ниво), а след един злополучен опит за рекет, цялата група на Карпов хубавичко даде да се разбере, че който пипне веселата бабка от пекарницата, ще свърши в бетонно корито. Аз също харесвах леля Варя. На нея можеше да се разчита винаги да има нещо вкусно под ръка. А ако си измръзнал след обиколка да раздаваш призовки – в нейната пекарница винаги щеше да се намери и по чаша топъл чай. 

От няколко дни обаче леля Варя не беше на работното си място в пекарничката. Сменничката й обясни, че е в болница. Рядко виждам служителите на МВД да работят толкова бързо, но за два часа болницата беше намерена, беше проводен пратеник да вземе показания и да занесе на жената плодове и един букет. Жалбата пък моментално беше изтеглена при нас. Гледахме я ние с Глухарьов, естествено. 

Стиснах юмруци. Изведнъж и на мен ми се прииска да ги разпитам. Ама не съвсем по човешки. 

- Идвам и аз! 

Глухарьов ми препречи пътя. 

- Точно ТИ никъде няма да ходиш! 

- Моля?! – озъбих му се аз въпреки че ми беше станало ясно, че няма за какво да се съпротивлявам. – И защо, ако мога да попитам?!

- Защото това е мъжка работа и не искам да се месиш! – скара ми се той отново. – На разпит влизаме аз, Стьопа, Денис и Карпов. И не искам никой да ми пречи да се разправя с тия изроди, ясен ли съм?

Нещо в погледа му ми подсказа, че колкото и да обича да спори с мен, точно сега няма да приеме нищо различно от „да, другарю майор“ за отговор. Когато ставаше дума за насилие над жени, Глухарьов просто откачаше и настигаше по жестокост шефа на оперативните, Стас Карпов. Един разпит, на който-присъстваха двамата най-мотивирани биячи в отдела нямаше начин да завърши добре за разпитваните. Обаче със сигурност в края щеше да има пълни самопризнания и екип на „Бърза помощ“. Това обаче далеч не означаваше, че съжалявам ония изроди. Точно обратното. Въпреки това ми се искаше и аз да помогна за това да ги направим на кайма. Заради леля Варя, която сега лежеше в интензивното със сътресение на мозъка, счупен крак и пет счупени ребра. 

- Ама Серьожа, аз...

- Няма Серьожа! – тросна ми се той. – Оставаш тук и това е заповед! 

- Да, другарю майор! – кимнах аз. 

Беше безсмислено да се спори и всеки опит от моя страна да се възпротивя само щеше да влоши нещата. Мразех, когато трябваше да играя по свирката на Глухарьов обаче за това време не се промениха две неща – неговият тотален отказ да ме пуска в полева работа (като задържане на престъпници и други подобни) и това да ме държи възможно най-далеч от стаята за разпити. Второто не винаги му се получаваше, но поне проявяваше завидно старание.

Сега Глухарьов изсумтя и без да каже и дума повече изхвърча от стаята. Разбирах защо е толкова бесен, така че реших да го оставя да си излее яда. По-добре на ония в клетката, отколкото цял ден да е като буреносен облак. Върнах се обратно на бюрото си. Може би Сергей беше прав – какво щях да правя аз в стаята за разпити, докато четирима мъже смилат от бой други трима? Макар да знам, че насилието е наложително и че в този случай е направо неизбежно, пак не ми беше особено приятно да го гледам. Може би Тъмните са прави, че имам меко сърце, не знам. 

Разгледах купчината дела за Прокуратурата. Глухарьов ме беше помолил да помогна, значи поне можех да проверя кое дело къде да го пратим. Имаше какво ли не – безброй кражби, две убийства, и най-интересното от всичко, поне седем-осем доклада за изчезнали хора. Отделих ги настрана. Бяха твърде много за нашия район. Тук не е нито емигрантско гето, нито студентски рай. Хора не изчезват току-така. Усещах, че става дума за някакъв проблем. 

Другите ги натрупах на купчина. Каквото и да мислеше Сергей, убийствата щях да ги оставя на следователите от Прокуратурата. Мразех дела за убийства! Той, впрочем, също не ги долюбваше особено. 

Моят партньор се върна след час и половина уморен, почервенял и с кръвясал поглед. По униформената риза не се виждаха петна от кръв, но ръцете му бяха мокри, следователно е имало доста екшън в стаята за разпити. Той се отпусна на стола си и просто ми кимна към чашата с изстиналия чай. Изхъмках и отидох да му направя нов. После щяхме да говорим. 

Глухарьов пи мълчаливо, а след това запали цигара. 

- Какво стана? – попитах аз. 

Той изръмжа в отговор и започна да обръща някакви хартии, както правеше винаги, когато се чуди как да не ми отговори. С което само ме влудяваше. 

- Серьожа! 

- Къде са делата за Прокуратурата? 

- Отделила съм ги, за тях по-късно! Кажи ми какво стана, признаха ли? 

Моят колега изгаси ядно цигарата си в консервената кутия и запали нова. 

- Има си хас да не признаят! В спешното ще имат доста работа, а после директно в следствения арест – отговори ми накрая той с новата цигара в уста. 

- Пада им се, боклуци такива! – процедих аз. 

Глухарьов изхъмка и пусна служебния си компютър. Помълчахме малко, но после се сетих какво искам да му кажа.

- Серьожа? 

- А? 

- Благодаря ти! 

- За какво? – вдигна вежди той. – Аз тия така или иначе щях да ги смеля от бой. 

- Неее – размахах ръка аз, - благодаря че се застъпи за мен на събранието. 

Той стана от бюрото си и отиде да се изтегне на диванчето. 

- Наташа, ние с тебе сме екип и за да ни възприемат като такъв, трябва да се покриваме не само пред началството, а и пред подчинените си – започна моят колега наставнически. – Освен това тия си го просеха, не ги е срам! 

- Прав си, но все пак ти благодаря! Сама щях да се издъня. 

Сергей ми се усмихна. 

- Нали затова сме партньори? За да си пазим задниците! А аз на ония кретени недоклатени със сигурност ще им хвана цаката, вярвай ми!

Изхилих се. Глухарьов беше много коварен противник, така че да се заяде с теб не беше най-хубавото нещо на света. Той не отправяше напразни заплахи и нищо че беше обикновен следовател без кой знае колко амбиции, имаше връзки абсолютно навсякъде. Военните, Прокуратурата, съдът, министерство на вътрешните работи и подземния свят. За една година го бях видяла да прави такива лупинги, че човек се чудеше защо продължава да се занимава със следователска работа вместо просто да се заеме с бизнес и да впрегне връзките си в изкарване на пари. 

Сергей ме беше запознал с някои от приятелите си и те бяха, меко казано, страховити. Май имаше и един-двама олигарси, които му бяха задължени по някакъв параграф. Така че не се и съмнявах, че ще стъжни живота на всеки, който се опита да му пречи да си върши работата. 

- Сигурна съм, драги! – отговорих му накрая. – Виждала съм те в действие. Аз на Различните пък такъв Трибунал ще им спретна, само да продължат да се надуват. Различни били, и какво? 

Сега беше ред на Глухарьов да се изхили. 

- Ти толкова ли зла си беше или такава стана тук? – попита ме шеговито. 

- Май си бях такава и преди – върнах му го аз. – Просто адски мразя подобни надути пуяци. 

- Аз също – мрачно заключи той, - ама нали знаеш, че ние двамата отговаряме за тая сбирщина идиоти?

Кимнах. По-точно нямаше как да го кажем. Беше зверилник. 

- Ще ми се да не отговаряхме, да ти кажа. 

- Какво да се прави – сви рамене той, - служба. 

И двамата въздъхнахме многострадално. Както Глухарьов обичаше да казва, имаше дни, в които си мразиш работата. Сигурно щяхме още дълго да разсъждаваме колко ни е скапана работата, но изведнъж, телефонът на бюрото на Глухарьов иззвъня.