Искрено и Лично с Глухарьов и Наташа - ПЪРВА ЧАСТ

Отне месеци да убедим Глухарьов да отговаря на каквито и да е въпроси. Всеки път като когато повдигнех темата, той ми скръцваше със зъби, че е свикнал да задава въпроси, а не сам да бъде разпитван.

- Мразя да ме разпитват - ми беше изръмжал той още първия път. - И не искам да се превръщам в циркаджийска мечка!

Обаче аз не се отказах и продължих да му мрънкам на главата:

- Ама хората искат да знаят кои сме, какво ни вълнува. Това не ти ли хареса?

- Пфу! - изплю се той. - Не ща никой да ме знае! Така съм си добре!

- Да, но когато не казваш нищо и само се мръщиш и ги ръсиш едни саркастични, хората започват да не те харесват изобщо! – продължих да го обработвам аз. 

Глухарьов изсумтя. Аз реших да преиграя и го хванах под ръка. Точно в тоя момент кръстосвахме улиците на района. Той не се дръпна, но явно усети какво имам на ум, защото ме изгледа доста враждебно.

- Ама, Серьожа - поглезих се аз, - аз те познавам и знам, че не си толкова зъл и страшен, какъвто искаш да се изкараш. Хайде, дай да пробваме, а? Какво ти пречи да отговориш на няколко въпроса?

Глухарьов се хвана за главата. 

- Оххх, доколкото те познавам, ще ми пилиш на главата докато не направиш дупка там - измърмори той. - Хубаво, добре, от мен да мине!

Сега седяхме в кухничката му, а цялата маса беше отрупана с пиене. Той категорично беше отказал да отговаря на въпроси в кабинета си. Смяташе, че ще го обърнем на "бардак", както се беше изразил той. Затова предложи да говорим в дома му. Алкохолът беше взел пък за да "преглътна глупостите, които ще трябва да слушам", както се беше изразил той. Глухарьов си беше сипал вече две чаши и ги беше изпил "за нерви".

Сега нашата авторка се беше настанила срещу нас с топ хвърчащи листи в скута и диктофон. Като видя машинката, Глухарьов едва не я изхвърли през прозореца, но някак успяхме да го обуздаем. Затова сега седеше на единия от столовете с много унил вид. 

- Такаа, започваме с първия въпрос. Той е и към двамата, но повече към Сергей – започна нашата авторка. - Ти имаш ли някакви романтични чувства към Наташа?

- Моля? - ококори се той.

Аз също се ококорих. Не бях очаквала това да е първият въпрос. Хората сериозно ли се вълнуваха кой с кого си ляга и толкова ли малко бяха разбрали за нас с Глухарьов???

Междувременно, Сергей още се смееше. Като зелка, при това – ухилен до ушите. После явно осъзна какво точно го питат, защото покри лице в шепата си и започна неистово да се смее. Не можех да отрека, че го разбирам, така че и аз се кикотех под нос. 

- Хахахаха - той направо се захлупи на масата от смях и се смя много дълго.

След това изтри сълзите от очите си и отговори:

- Романтични чувства? - вдигна вежди той. - Към нея? – тук ме посочи с пръст - Аз? – посочи с пръст себе си - От какъв зор? - той потри чело. - Не, наистина. Когато я видях за пръв път, като почна да ми реди ония неща за магии и съвместна работа, наистина реших, че е скрита камера. Някаква подигравка от отдела. Те, всичките, са едни ши... скапани дебили – поправи се той, осъзнавайки, че разговорът все пак се записва. - Та от тях могат да се очакват подобни идиотщини. Тогава реших, че Наташа е именно актриса от това шоу и ми идеше да й счупя врата. Мразя да ме правят на глупак. А идеята да работя с цивилен, при това жена, просто ми се видя абсурдна. Дълго време изобщо не разбирах защо изобщо са ми я натресли. И смятах, че мястото й не е в МВД. Още си мисля, че не трябва да се бута между шамарите. Не е за нея тая работа. Различна или не, тя е жена и не бива да се излага на опасност...

- Сергей - сряза го нашата авторка, - не отговаряш на въпроса.

Глухарьов се намръщи и изгледа нашата авторка лошо. И без това те двамата едвам се понасяха, при тях дори беше още по-зле, отколкото между мен и него. Защото той възприемаше авторката ни като заплаха и натрапник едновременно. А с подобни въпроси нещата не ставаха по-хубави. Затова Сергей я погледна злобно и отговори:

- Щях да стигна и до там ако не ме беше прекъсвала. Първоначално не можех да я гледам. Някаква парашутистка на място, което не е за нея. Малка самонадеяна глупачка. Такива идват за три дни на работа и после бързо-бързо си пишат молбата за напускане. МВД не е място за връзкари, особено нашето затънтено районно. Тук няма как да се издигнеш в кариерата кой знае колко. Пълно е с кокошкари и други подобни. Гадна канцеларска работа и още по-гадни битовизми. Няма ги героите от сериалите, няма много екшън, нито гениални разкрития. Затова, когато Наташка се появи, ми идеше да й зашлевя един и да я върна обратно на който я беше пратил при нас. Защото за мен, тя си беше недоразумение на природата. А аз никак не обичам да съм детегледачка. Представете си, не знаеше как да си зареди пистолета, или какво да го прави изобщо. 

Тук не се стърпях и го пернах през главата. Той изобщо не го очакваше, така че реакцията му закъсня с няколко секунди, та успях да си седна на мястото. Глухарьов ме погледна злобно и се обърна към авторката ни:

- Виждаш ли на какво съм подложен? Момиченце, на теб колко пъти съм ти казвал да не посягаш на колегите си, а?

- На какво си подложен??? – възразих аз. – ТИ си този, който ме държи далеч от огнестрелти оръжия!

- Именно – не ми остана длъжен той, - защото иначе цял живот ще се обвинявам, че съм те оставил да се простреляш от глупост. Както и да е – продължи той, - да приключваме. Имах си работа с пълна некадърница. Не знае нищо за системата, няма юридическо образование и само ми се пречка в краката. В добавка – всичките тия магически работи, дето и досега не ги разбирам. След като си покрещяхме един на друг, започнах да я разбирам, малко. А когато ми изчезна да се разправя с онова гаменче, реших, че може да е пукнала някъде. А аз бях отговорен за нея. Не ми дремеше толкова за административното мъмрене, колкото за това че ми се е изплъзнала. А аз съм я оставил да се навре в устата на вълка, без да помогна. Тогава откачих и разбрах, че може и да не разбирам защо работи с мен или защо изобщо продължава да идва на работа, но тя също е човек. Жена, още повече. И аз, ако съм мъж на място, не мога да я оставя сама.

Той се почеса по тила. Дали пък отговорът на всички мъжки въпроси не се корени там???

- Имам сестра на нейните години – продължи Глухарьов. - Казва се Марина. За нея бих умрял, ако трябва. Без дори да трябва да ме питат. Никога не бих се замислил. След онзи случай с гаменчето разбрах, че не мога просто да оставя Наташа да си блъска главата в стената сама. Тя, макар и странна и невероятно дразнеща, беше същата като малката ми сестра. Момиче. Да ме прощавате, но в началото това изобщо не го виждах. Просто някаква връзкарка, която са ми натресли. С времето разбрах, че тя също не ме харесва. Да, Наташа, не съм идиот! – обърна се той към мен, защото се хилех в чашата си. - Тогава разбрах, че може би си го изкарвам на погрешния човек - колкото и не ми харесваше, ние трябваше да работим заедно. Никога не бих си простил, ако на Наташа се случи нещо. Обичам я и бих умрял за нея. Или бих направил на пух и прах всеки, който й посегне. Но я обичам като своя сестра, също като моята родна сестра.

Той ми се усмихна и аз му върнах жеста. За толкова време заедно за пръв път го чувах да откровеничи така. Може би се дължеше на алкохола...

- Но между нас никога не е имало романтични чувства. И няма и да има - отсече Глухарьов. - Обичам Наташа като сестра. Иначе обичам друга. С нея сме заедно от години. Но това изобщо не е ваша работа... и нямам никакво намерение да обсъждам личния си живот. 

- Искаш да кажеш, че между теб и Наташа няма нищо, така ли? - повтори въпроса си нашата авторка.

Глухарьов се почеса по тила и пак прихна да се смее. След това изпи още една чаша водка на екс.

- Аз какво ти казвам, ти какво ме питаш... С Наташа сме партньори. Ако летят куршуми, мой дълг е да й предпазя гърба. Ние работим рамо до рамо всеки ден. Смея да твърдя, че сме приятели – той ме погледна и аз кимнах. - Повече от приятели, семейство сме. Но никога не бих си и помислил за нея в този смисъл, който влагаш ти! През ум не би ми минало.

- Наташа, ти какво мислиш?

С Глухарьов си разменихме засмени погледи. Сериозно ли хората си мислеха нещо подобно за нас???

- Абсурд! Ние с него, заедно? Извън службата??? Че аз и сега го гледам по цял ден! Остава и вечерта да се гледаме и съвсем ще се избием!

Глухарьов си наля нова чаша с водка и започна да се смее. След това явно размисли и наля една и на мен. Аз също започнах да се смея и изпихме чашите на екс, по маниера на ченгетата. 

- Сега сериозно – започнах аз. - Когато се запознахме, той откровено ме плашеше, чисто физически. Особено след като ме изхвърли от кабинета си – Глухарьов започна да се хили. - Не, представете си как един мъж с вид и поведение на дребен бандит, и с физика на бияч ви изритва от кабинета си. Тогава Глухарьов не само, че ме ужаси, но и ми идеше да бягам с писъци. Когато иска, той може да бъде много, много страшен. Ако не беше Хесер, щях да си тръгна и никога да не се върна в районното. Тогава мислех Сергей за арогантно, тъпо и продажно ченге. 

Глухарьов прихна и стана да се разходи из стаята малко. Аз продължих:

- Наистина, мразех го. В червата при това. Лично съм сваляла фунии на Инферното от главата му. И това през първите няколко седмици. Впрочем, свалях фуниите само защото ми беше забранено да го проклинам. Нареждания от началството. Едва когато ме защити пред Хесер започнах малко да го харесам. Много са малко тези, които са способни да се опънат на Хесер. Още по-малко пък са хората спокобни да го направят. Тогава дори не разбрах защо си навлече проблеми заради мен. Издънката си беше моя. А после, при случая с Тъмния маг, разбрах че наистина му пука. Тогава разбрах и че наистина се е стреснал. Няма да забравя как ме гледаше тогава. Преди този момент считах Глухарьов за някакъв досаден придатък. Аз не разбирах неговата работа, той –моята. През цялото време се търпяхве един друг, но не работехме заедно. Поне не ефективно. Бяхме в един кабинет не защото много ни се получава, а защото така ни беше наредено. И на двамата никак не ни харесваше. Затова се и карахме като куче и котка. Това го разбирах. Когато обаче Сергей се застъпи за мен пред Хесер, много се изненадах. Честно казано, тогава не го очаквах. Знаех, че ме мрази, то беше очевидно. Също така беше очевидно, че иска да ме разкара. Ако можех тогава, бих си тръгнала. Когато ме защити пред Хесер обаче, против всички инстинкти на хората и против онова, което усещаше към мен, разбрах, че може би има шанс да работим заедно. Че му пука за мен. Нямам много познати, които биха се опитали да ме защитят. Имам две по-малки сестри и съм свикнала да се грижа за тях. Хората винаги са ме отбягвали, защото усещат, че не съм като тях. Не съм свикнала някой да се грижи за мен. А покрай него, започнах да свиквам. И няма да лъжа, стана ми приятно. Винаги е хубаво да имаш по-голям брат или приятел, на когото можеш да разчиташ в трудни моменти. Мен са ме учили да се справям сама. Сумракът пък ме отдели от хората, така че трудно завързвам дори познанства. Нямам по-голям брат. Обаче за мен Сергей е точно това - моят по-голям брат и най-добрият ми приятел. Обичам го, но в никакъв случай по този начин. Не бих си го помислила дори.

- Добре, вторият въпрос този път е само към Сергей. Ти женомразец ли си?

Глухарьов потри челото си с ръка все едно се чуди защо продължава да слуша изобщо. Познавах този жест – бях го виждала безброй пъти по време на разпити. Не ни чакаше нищо хубаво. 

- Откъде я измислихте пък тая простотия? – отвърна той на въпроса с въпрос. – Не, не съм женомразец. И никога не съм бил. 

- А тогава защо постоянно се заяждаш и ръсиш някакви лоши неща по адрес на жените? – не се отказа нашата авторка. – Хората започват да те мразят заради това. Даже те смятат за мъж, който е в състояние да натика жена си в кухнята и да я пребива. 

- Абе, вие нормални ли сте изобщо? – възкликна Глухарьов. – Не, чакай малко, ще ми трябва още алкохол, за да преглътна тая простотия. 

Той си наля поредната чаша водка и я изпи на екс. 

- Не се заяждам постоянно, просто така си говоря – обясни той, вече малко по-спокойно. – Наташка отначало много ми се връзваше, но аз тогава исках да я изритам от отдела. Не съм женомразец и всичките тия глупости нямат нищо общо с истината. Но да, смятам, че мястото на една жена не е в МВД. Изобщо. 

Тук не се сдържах и го прекъснах:

- Такаааа значи, а Серьожа? А къде им е мястото на жените?

- Със сигурност не е в криминален отдел или при задържане на банди убийци – не ми остана длъжен той. – Знаеш ли, вие всичките сте големи еманципатки, когато става дума за равни права и така нататък. Обаче когато се появи някой паяк в банята, или пък хлебарка? Веднага равните права стават на патриархат и викате някой колега или брат, или сват да изтреби гадината. А изобщо не осъзнавате, че има професии, които просто не са за вас, дори и да се напъвате, пак не са за вас. Впрочем кой ми пробутва всички дела за убийства, защото му става лошо от снимките на труповете? – мина в настъпление той. – Това да не е проявление на женската ти сила?

- Чакай, чакай – спрях го аз и си налях водка, защото вече почвах сериозно да се ядосвам - това Ира чувала ли го е? – той кимна. 

- Добре, че Ира стана началничка, та се превърна в канцеларски плъх. Иначе нямаш представа какво ми минаваше през главата всеки път, когато отиват да задържат някого. Не, съжалявам, не мисля, че работата на една жена е да се бута между шамарите. Има къде-къде по-спокойни професии. Неслучайно 90% от служителите в МВД са мъже. Има си причина. 

- Чакай малко! А Маруся от оперативните? Тя да не би да не се справя?

Глухарьов прихна. 

- Нашата Маруся е едно огромно изключение, което само потвърждава правилото. Тя бие на канадска борба половината отдел и е в състояние да смени гума сама. Но ти и Ира не сте като нея. 

- Искаш да кажеш, че с ме по-глупави и некадърни ли? – наежих се аз. 

- Неее, не, по дяволите! Боже опази да кажа нещо такова и вие двете жив ще ме одерете! – размаха ръце той. - Защо винаги трябва да драматизирате? Просто ти и Ира сте жени, които не биха могли да се разправят със сто кила бабанка, висок два метра. Ето това имам предвид. Не че не можете да правите това или онова. Просто за вас е опасно. А аз съм категорично против жени да се излагат на опасност. Не сме във война и това просто не бива да се случва. Ако някой трябва да се занимава с опасни престъпници, това не бива да са жените. Не е тяхна работа това. 

- А кое е наша работа? – изръмжах аз. – Да бъркаме каша на печката ли? Изобщо не предполагах, че си такъв сексист. Макар че от самото начало на запознанството ни, много по-различна твоя страна не видях. Ама де да знам, надявах се само да се правиш на такъв... 

- Ти изобщо слушаш ли ме какво ти говоря? – върна ми го Глухарьов със същия тон. – Престани за малко с феминистките изказвания и си отпуши ушите. Ако ти се изправиш пред едър рецидивист с пистолет в някоя тъмна уличка, нямаш никакви шансове. Разбираш ли ме сега? И не ми излизай с това, че си Различна, защото може и да нямаш време за заклинания. Ако противникът е мъж, поне има някакъв шанс. Така че в началото се заяждах за да те разкарам. Защото ти се буташе постоянно в оперативната работа. Да си чоплиш делата е едно, но съвсем друго да се буташ при оперативните. Това не е компютърна игра и тук куршумите са истински. А аз отговарям за теб с главата си. Сега разбираш ли?

- Тогава защо се държиш така, Сергей? – продължи да настоява нашата авторка. – Защо си такъв язвителен и заядлив?

- Работя от повече от десет години като следовател – отговори Глухарьов. – Нагледал съм се на такива неща, че ако седна да ви ги разправям, ще отидете в лудницата. Срещал съм една камара измет. С тях не може да си мил, любезен или възпитан. Трябва да говориш на техния език, иначе файда никаква. А понякога техният език включва и няколко юмрука в мутрата. Та, предполагам, ми е станало навик. Колкото до посягането на жени обаче – той вдигна назидателно пръст, - никога, абсолютно, никога, не съм посягал на жена. От цялата измет, с които си имам работа, най-мразя ония мижитурки, които тормозят жени. Такива обикновено не излизат цели от стаята за разпити, само да ми паднат в ръчичките. Как се държа с жените извън службата можете да питате Ира, тя сигурно ще има какво да каже. Аз обаче отказвам да участвам повече в този разпит, защото това е нелепо. А сега ви оставям да ме анализирате, защото вече ефективно ми скъсахте нервите. Женомразец съм бил...

С тези думи той стана, взе кутията с цигари и излезе на балкона да пуши. С авторката се спогледахме. Имаше още доста въпроси за задаване, май нямаше да приключим скоро. 

Различна Педагогическа Стая - десета глава (втора част)

Може би щяхме да продължим така цял ден, ако случайно погледът ми не беше попаднал върху странно движеща се фигура. Беше жена, видимо богато облечена – мъхесто кожено палто, хубави обувки и пухкава шапка. Походката й обаче беше всичко друго, но не и нормална. Тя се луташе между кофите за боклук и вървеше на зиг-заг от тротоар до тротоар. 

Първоначално си мислех, че е пияна до козирката, но нещо в поведението й, и най-вече в богатото й облекло ме накара да си мисля, че не е точно така. Пияниците нямат такива скъпи дрехи и в подобно време не биха си показали и носа извън лъскавите си къщи или скъпите си коли. Такива не стъпват на улицата, още по-малко в подобен квартал. 

Затова, противно на всякакъв здрав разум, реших да я пресрещна по време на една от осморките. Жената вървеше с пълна сила към мен, но не се отместих – точно обратното, застанах на пътя й. Тя продължаваше да върви към мен и въпреки виещите се около нас снежинки, не можах да различа дали ме вижда, или не. Накрая тя се блъсна в мен и двете паднахме с писък в снега до една паркирана, незнайно откога, кола. 

Глухарьов дотича при нас, с пистолет готов за стрелба, точно когато се измъквах изпод странната особа в самурено палто. 

- Спокойно, тя не е заплаха – обърнах се аз към своя колега. 

Той свали оръжието, но не го прибра. Помогна ми да я обърнем по гръб и поклати глава.

- Тая не е много нормална – заключи той, докато проверяваше клепачите й.

Очите на жената бяха затворени. След като бях спряла нейния зиг-заг по улиците, тя лежеше пред нас като мъртва. За момент дори си помислих, че може наистина да е мъртва. Погледнах през Сумрака – аурата й блещукаше над главата й в обърканите оттенъци на страха. Беше дезориентирана и изтощена. 

- Богати пачаври – мърмореше Глухарьов, докато коленичил в снега се опитваше да я свести. – Мислят си, че тук е пълно с бедни момчета за развлечение и когато някой ги отсвири, се натряскват с евтина водка. После иди обяснявай на хората от Бърза Помощ какво е станало.

- Не е пияна, Серьожа – поклатих глава на свой ред, - изтощена е. 

Глухарьов ме погледна все едно аз съм пияната в групичката. 

- И какво предлагаш? – попита той в опит да запази самообладание. 

Аз не му отговорих, а просто сложих ръка на челото на жената, която той се опитваше да свести. Затворих очи и се опитах да вляза в съзнанието й. Оказа се лесно – жената беше просто човек – но онова, което видях през нейните очи не беше никак хубаво. Млад мъж, може би малко по-млад от нея, любов, бурна и изпълнена с глупости. Брак като по филмите – бели рокли, шатри, торти на етажи... Голяма къща, няколко коли, почивки по екзотични места. Дотук приказката на богаташката. След това обаче нещата започнаха да се влошават. Скандали, късни прибирания, още скандали, сълзи, трошене на чинии. После той си беше отишъл, а отчаяната жена се беше залутала по тези улици в този район, за да търси лек за болната си душа.

Такива са те, хората... Мислят си, че с едно махване на магическата пръчка нещата ще се оправят и всичко ще бъде както преди. Много шарлатани разчитат именно на това. А тази жена, за свое нещастие май беше попаднала на истинска Тъмна вещица. Която й беше взела парите, а в добавка беше изпила и повечето от жизнената й енергия. Всички подобни магии са много опасни, защото за да направи магията, Тъмната използва не своята Сила, а тази на нещастното човешко същество, което е дошло при нея за помощ. Още по-лошото е, че почти винаги нещата не свършват добре. Човешките съдби са оплетени и на малцина Различни е дадено да виждат коя съдба къде ще отиде. Това са Пророците. На всички останали, дори и на Висшите, дори и на Великите, е дадено да виждат няколко хода напред на шахматната дъска. Само няколко хода, не цялата партия. 

Отдръпнах ръка от челото на жената и тръснах глава. Нещата ставаха дебели. 

- Какво стана? – попита разтревожено Глухарьов и ме хвана за рамото. – Добре ли си?

- Не съвсем – признах си аз, - но май ще имаме повече работа, отколкото си мислехме. 

Сложих двете си ръце на слепоочията на жената и започнах бавно да вливам Сила в нея. Това не беше нейната собствена жизнена сила, но щеше да свърши работа – ако я оставехме тук в снега, тя нямаше да доживее до вечерта. След няколко секунди жената отвори очи и се огледа стреснато. Вероятно реши, че сме решили да я оберем или нещо подобно, защото започна тихо и истерично да пищи. Глухарьов обаче реагира преди мен, като помогна на жената да седне на колене и извади удостоверението от джоба на палтото си.

- Успокойте се госпожо – започна той и й показа червеното тефтерче. – Просто Ви прилоша. Не се плашете, от милицията сме!

Жената огледа уплашено първо него, после мен и някак си обърканото й съзнание започна да сглобява някаква картинка.

- Аз... – започна несвързано тя, - дойдох при една... врачка.

Тук тя наведе виновно глава, сякаш очакваше да я порицаем за глупостта или нещо подобно. Глухарьов отново реагира преди мен.

- Как се казвате госпожо? – жената го погледна учудено.

- Виктория.

- Добре тогава, Виктория – продължи той, - кажете ни къде е адресът на врачката. 

Жената ме погледна уплашено.

- Не бива да ходите там – започна тя и се разтрепери, - там е страшно, опасно.

- Не се страхувайте за нас – обадих се аз и стиснах ръката й. – Ние сме от специално подразделение към МВД, специализирано в работата с шарлатани като нея. Ще се справим. А сега по-добре си вървете у дома. Скоро при Вас ще дойдат наши сътрудници да Ви вземат показания. 

Жената погледна към Глухарьов за помощ, но той само кимна и й помогна да се изправи на крака. 

- Вървете госпожо! След две пресечки ще стигнете станция на метрото – подкани я моят колега-човек и жената наистина се затътри надолу по пътя като си мърмореше нещо под нос. – Какво беше това? – обърна се той към мен.

- Това е нагледен пример за работата на недобросъвестен Различен – отговорих аз и започнах да си пробивам път през преспите. 

- Не те разбрах – каза той и се изравни заедно с мен. – Нищо не разбирам. Какви бяха тия приказки за специални подразделения и други подобни?

- Трябваше да я успокоя по някакъв начин – свих рамене аз. – Освен това наистина е моя работа да се разправям с подобни изчадия на Мрака. 

- И какво ще правиш? – дръпна ме той да спра. – Да не смяташ да я пречукаш?

- Шегуваш ли се? – прихнах аз. – Ще й дам добър урок, ще съставя акт и после всичко по каналния ред ще отиде в Нощния патрул. Те си имат процедура по въпроса. Нищо няма на ни стане, спокойно. 

Продължих да вървя във виелицата, мислено сравнявайки образа от спомените на изтерзаната жена. Дали наистина нямаше да ни стане нищо? Не бях си имала работа с подобен екземпляр. От такава нагла твар можеше да се очаква всичко. Не се съмнявах, че мога да я направя на пух и прах, но после Завулон щеше да ме изяде с парцалите. Онази можеше да подаде оплакване и тогава кой щеше да е на пангара? Не, май така нямаше да стане. 

Огледах се – бяхме пристигнали. Врачката, според спомените на онази жена, Виктория, живееше в голям, петнайсететажен блок с вид на кооперация от седемдесетте. Всичко беше порядъчно сиво, издраскано и мръсно. Присъствието на Тъмен Различен, особено Низш Тъмен, каквито бяха повечето вещици, обикновено имаше такъв ефект върху околната среда. Сякаш те сами привличат боклука и мръсотията, и гаменчетата, които ги предизвикват, за да черпят Сила от тях. 

Спрях пред входа и се замислих – ако онази наистина е врачка, значи е свикнала непознати хора да чукат на вратата й. Ако обаче влезехме заедно във входа, това щеше да предизвика подозрение. Глухарьов имаше вид ако не на ченге, то поне на рекетьор, а с тая униформа никой не би го сбъркал. Аз също бях в униформа, но можех винаги да извъртя нещата по някакъв начин. Освен това не се знаеше какви действия ще предприеме онази твар.

- Оставаш тук, Серьожа – казах аз и отворих вратата. 

Глухарьов тъкмо тръгна да възразява, когато го обезоръжих с думите:

- Няма как да извиня твоето присъствие горе, това първо. Освен това не знам на какво е способна онази.

- Именно затова трябва да съм горе!

- Именно затова трябва да си долу и да слушаш какво ти се казва. Не знам какво ще намеря горе, а ще съм по-спокойна и по-силна, ако ти си тук. 

Глухарьов тъкмо щеше да каже нещо в стил „тъпи женски“, когато му затворих устата с думите:

- Аз съм Висша Различна, Серьожа. Никой Низш Тъмен не може да ме докосне. Спокойно!

Различна Педагогическа Стая - десета глава (първа част)

На следващия ден, главата ме цепеше все едно някой я удряше с парен чук. Не само заради пиячката предишната вечер, а и заради непрестанното опяване на Зимина:

- Как можа да се издъниш така, Глухарьов? – беснееше тя вече трети час. – Да заплашваш малолетен със заредено оръжие? Какво изобщо се въртеше в празната ти глава?!

Тя удари по масивното си бюро, а ударът прокънтя в препилата ми глава подобно да камбанен звън. Подпрях се на облегалката на стола, за да закрепя тресящата се сярна киселина, която напираше да се излее на пода в кабинета й. Не беше добра идея да драйфам точно тук.

Гледах да не я поглеждам, защото реално и аз бях в кюпа. Този ден никак не беше започнал добре, когато още на пропуска ми казаха, че подполковникът ме търси. В кабинета на Зимина заварих и своя колега, със зачервени подпухнали очи и унил вид. Затова пък Ирина Сергеевна беше напълно трезва и яхнала метлата като вещица по време на Шабат. 

- От всички простотии, които си правил на дежурство, тази ще да е най-голямата, Глухарьов! – продължаваше тя да беснее. 

Моят колега благоразумно избягваше пряк зрителен контакт с нея. В неговото състояние, се съмнявах че изобщо може да фокусира както трябва дори върху бутилка водка. Но, от друга страна, кой му беше виновен, че се насвяткал така?!

- Кажи ми, какво си мислеше? – просъска тя и се наведе към него. 

Не бях сигурна, че това изобщо е въпрос, но преди да успея да го спра, Глухарьов реши да се прояви:

- Мислех си, че трябва да му дам един добър урок – промърмори, или по-скоро изфъфли Глухарьов. – Нямаш представа за к’во изродче ставаше дума!

- Да, бе! – вдигна ръце Ирина Сергеевна в знак на безсилие. – Добър урок щеше да му дадеш, ако го беше застрелял по погрешка! Представям си заглавията: „Следовател от Пятницкото районно разстрелва тийнейджър пред очите на майка му“. Даваше ли си сметка изобщо в какво можеш да ни забъркаш? – викна тя, видимо в предистеричнто състояние.

Глухарьов се размърда неудобно в стола си. Аз седях на друг стол до вратата и гледах да не се набивам на очи. Честно казано, бях съгласна с по-голямата част от конското евангелие. Моят партньор тъкмо си отвори устата да се оправдава, когато Ирина Сергеевна вдигна ръка:

- Не ме интересуват оправданията ти, Глухарьов! Днес не искам да те виждам!

Това не беше на добре. Отстраняване от длъжност не влизаше в плановете ми за деня, но Глухарьов ме изпревари и се обади:

- На смяна съм, Ира! 

- Не, не си на смяна! – просъска тя и го погледна кръвнишки.

Дори от другия край на кабинета й можех да усетя повяващия хлад. 

- Махай се от очите ми! Днес не искам да те виждам в отдела! Хайде, изчезвай! 

Тя махна с ръка в празното пространство със знак да ставаме. Глухарьов наистина стана и аз последвах примера му. Ако зависеше от мен, нямаше да слушам това и секунда. Обаче Глухарьов не ме беше оставил сама пред Хесер, така че не беше редно и аз да го оставям сам пред Ирина Сергеевна. Въпреки че бях сигурна, че техния скандал би завършил по-добре от някой мой скандал с Борис Игнатиевич. Всъщност, от всеки мой скандал с него. Все пак, друго си е когато шефът ти не може да те прати в Сумрака завинаги. Чувство, което аз не познавах. 

- Ама Ира... – заекна Глухарьов и направи възможно най-жалната си физиономия. – Как ще си отчета дежурствата в края на месеца?

- Ще си ги отчетеш, Глухарьов, всичко ще си отчетеш. 

- Ама Ира... – повтори моят колега-човек още по-жално.

Приличаше на кученце, което са наказали в ъгъла. Чак ме напуши смях.

- Добре, добре – махна с ръка тя, - заминавай да си разнасяш призовките. Ще те покрия за днес.

Глухарьов се ухили и посегна да я придърпа към себе си. Тя тръгна да го блъска и да се дърпа, без особен успех.

- Не ми се подмазвай, още съм ти бясна! 

В знак на солидарност и с риск да си навлека гнева на началството вдигнах ръка и се обадих от мястото си до вратата:

- Ирина Сергеевна... – започнах аз и другите двама в стаята се опулиха.

Изражението на Глухарьов казваше да не се меся, а това на неговата началничка не вещаеше нищо добро. Въпреки това продължих самоубийствената си мисия:

- В интерес на истината трябва да кажа, че Глухарьов е прав – продължих аз, напук на погледите и на двамата. – Момчето имаше остра нужда да бъде сплашено. Аз нямам физическа възможност да го направя. Затова той пое тази роля. Действително, може би трябваше предпазителя да си е на мястото, но така се получи. Не мисля, че аз или Сергей сме го забелязали, предвид цялата ситуация. Освен това, дори и на теория да се беше случил инцидент, нито близките, нито самото момче, нито пък Патрулите биха имали интерес за го разгласяват в медиите. Ние умеем да се лекуваме. Освен това...

- Стига толкова оправдания! – прекъсна ме Ирина Сергеевна с нетърпящ възражение тон. – Измитайте се и двамата от кабинета ми и да не съм ви видяла по коридорите днес!

Глухарьов ми кимна да отворя вратата и двамата побързахме да изпълним поръчението. Коридорът беше мрачен и пуст толкова рано. Той затвори вратата и ме дръпна до стълбите. 

- Защо се навря, където не ти е работа?

- Да кажем, че ти връщам услугата – отговорих аз. – Ти не си трая, когато Хесер ми триеше сол на главата. Редно беше и аз да не си мълча. 

- Смело, но изключително глупаво – поклати глава той, развеселен от думите ми. – Хайде, давай да тръгваме. 

- Къде? – опулих се аз.

- Как къде? Да разнасяме призовки. Не чу ли какво ни наредиха преди малко? 

Отговорът беше излишен, затова безмълвно се затътрих след него към кабинета му. За малкото време, откакто работех в отдела вече бях започнала да надушвам кога не трябва да се обаждам. Така че просто се навлякох, увих се в шала и нахлупих шапката на главата си. Беше средата на Март, но това не означаваше, че навън е топло. Глухарьов също се опакова подобаващо и изрови някаква папка с документи от бездънния си и безкрайно разхвърлян шкаф. Огледа я критично и извади един топ литчета. 

- Обикновено моля Коля да разнесе и моите, но днес няма как – ще ги носим ние – промърмори той колкото на себе си, толкова и на мен. 

- Колко призовки имаме? – попитах делово аз.

Някак си работя по-добре със срокове и цифри. 

- Около петдесет – отговори ми Глухарьов също толкова делово. – Тоя месец са малко – додаде той, виждайки опулената ми физиономия. – Айде да тръгваме, че няма да ни стигне времето!

Затътрих се след него към изхода и по навик тръгнах към колата му. 

- Ти накъде? – дочух учудения му въпрос зад гърба си. 

- Към колата, защо? – попитах аз и се обърнах. 

- Ира каза да разнасяме призовки – повтори той. – Това значи, че ще обикаляме района. Пеша. 

Унило тръгнах след него. Значи щяхме да измръзнем. Е, може би нямаше, нали съм Различна, но защо да хабя Сила за нещо такова? Денят беше мрачен и сив, а снежинките прехвърчаха леко във въздуха. Уж беше март, а все едно Нова година беше минала само преди няколко дни. Не можех да разбера защо трябва да е толкова студено. Почти колкото в Сумрака. За всеки Различен това е субективно, но и мен, както повечето, ме побиваха ледени тръпки в магическия свят. В момента, Петият слой на Сумрака можеше спокойно да се мери с температурата на района. С тази разлика, че наоколо беше потресаващо сиво и гадно. Сиви блокове, мръсни междублокови пространства, мръсносив сняг. Сивкави снежинки, които противно на всякакви прогнози, се стелеха наоколо като мъгла. За момент наистина надниквах в Сумрака за да видя дали не съм влязла там по инерция. Случва ми се, понякога. Но не, човешкият свят, макар и смълчан в единайсет преди обяд, беше доста по-шумен от Първия слой.

- Ако ще ми се скатаваш – дочух раздразнения глас на Глухарьов отнякъде, - по-добре се измитай! 

Огледах се и го видях да ме чака на десетина метра, с ръце в джобовете на палтото си. Гледаше лошо, къде от изпития вчера алкохол, къде от раздразнение. На него май също не му харесваше тази работа. Обаче нямаше как, щом като са ни наказали, ще трябва да си изтърпим наказанието. 

- Серьожа... – започнах аз леко неуверено.

Глухарьов се обърна към мен и се опита да ме фиксира с кръвясалите си очи. Отдаде му се трудно. 

- Да? –сопна ми се той. 

- Докато разнасяме призовките, ще възразиш ли да проверя за Различни-нарушители? – попитах аз. 

Глухарьов се опита да осмисли въпроса ми. Наистина се опита – виждаше се по бръчките но челото му. След около три минути усилено мислене, все пак се предаде и попита троснато:

- Проверявай, кой ти пречи?

- Не е така, Серьожа – започнах аз. – Както аз идвам, когато ти имаш призовки за разнасяне, така и ти трябва да си с мен, когато проверявам Различните. Нали сме екип?

Глухарьов потърка челото си с ръка и кимна.

- Вярно. Давай да вървим, че мозъкът ми замръзва. 

Повървяхме мълчаливо в мартенската виелица. Аз – като слепец, Глухарьов – като планински водач. Той познаваше това място като петте си пръста, за разлика от мен, и бързо успя да намери адресите. 

Всичко ставаше по добре установен алгоритъм. На повечето места аз чаках във входа или на стълбищната площадка, а моят колега-човек, в качеството си на служител на правоохранителните органи, се качваше и звънеше на вратата. Не винаги го пускаха да влезе, но винаги се чуваше караница. На места се налагаше на Глухарьов да се разкрещи и да размаха удостоверението от МВД, на други направо призованият си го отнасяше, но най-често всичко се разминаваше със сервилна почит към пагона.

Странно нещо са това, хората – гледаш го, нищо и никакъв, но веднъж да облече униформа и изведнъж все едно облича не само дрехата, но и намята някакво особено наметало, дето лъха на власт. Ти си знаеш, че е леке, но онова, червеното тефтерче, все едно му придава ореол. Странна работа... И при Различните има сервилна почит към ранга, но там, някак си, е оправдано от Силата, която всеки може да види в аурата ти. А тук...

Общо-взето, цялата тая работа с разнасянето на призовки беше по-скоро досадна, отколкото отговорна или смислена, така че през повечето време се забавлявах като гледах през Сумрака и сканирах сивите модели на постройки на първите Три слоя. Празнота. Нямаше никого – Сумракът си оставаше изпъстрен с аурите на хората, но не можах да намеря нито един Различен. Това беше нормално, все пак Различните са малко спрямо процента хора, но нещо ме човъркаше...

Раздаването на призовки също не се оказа кой знае колко забавно. От петдесет призовки, половината се оказаха с изтекъл срок, една трета успяхме да предадем само на роднини, а другите се оказаха написани на хора, които са се дянали някъде в дън земя. Колкото повече време минаваше, толкова повече Глухарьов изтрезняваше и започваше да се мръщи и да мърмори под нос:

- Твари нещастни, скапана измет! – не спираше да мърмори той във виелицата, докато си проправяхме път през преспите и снежинките към следващия адрес. - За какво ли си губя времето да ви вкарвам в правия път?! Копелета и боклуци, пияници и клошари...

Вървях в пътечката, която той проправяше в снега и реших да го погледна през Сумрака. При всички случаи, аурата му би трябвало да прелива от омраза. Оказа се, обаче, че там има Светъл гняв. Малко са хората, които са способни да се гневят като Светли. Различните също не са много, впрочем. Дори на Светлите им е трудно. Примерно на мен Светлият гняв ми се отдаваше трудно. Виж, Тъмната отмъстителност беше друго нещо...

- Серьожа – започнах аз с ясното съзнание, че си играя с огъня, - като толкова си мразиш работата, защо не напуснеш? Вероятно има какво друго да правиш с твоя опит и връзки. И образование имаш, и...

Спрях насред изречението, защото Глухарьов се спря и се завъртя на пети. Аз се заковах на място, за да не се блъсна в него. В погледа му имаше нещо много мрачно.

- А ти, защо не напуснеш своя Патрул? – контрира той. – Защо не заживееш нормално, като обикновен човек? Ще ти кажа – саркастично обясни той, - заради властта. Видях как те гледат другите. Видях го! 

- Не е същото! – побързах да възразя аз. – Никой не ме е питал и никой няма да ме пита. Или съм с тях, или Трибунал. Толкова. Но ти, защо го правиш след като толкова я мразиш?

Глухарьов се огледа мрачно наоколо преди да заговори, все едно чакаше да намери правилните думи някъде по излющените балкони на сградите или по пътнеещите във виелицата прозорци.  

- Роден съм тук, Наташа – каза той накрая. - Повечето дебили ги познавам, откакто се помня. Някои са израстнали пред очите ми, пред очите на други съм израсъл аз. Постъпих в милицията, защото исках да направя живота на обикновените хора по-хубав. По-добър. Мразя, когато трябва да се занимавам с подобна измет, защото те са виновни за състоянието на района – той отново се огледа. – Сама виждаш, че не е от най-престижните в Москва. Но ей такава измет – той почука с пръст по кочана с още нераздадени призовки, - не мога да я дишам. 

Отворих си устата да кажа нещо, но той продължи да говори, все едно от отдавна много му се искаше да го каже на някого:

- Наречи ме идеалист и глупак, Наташенка, такъв съм. Просто искам да направя света по-добър.

- Всички искаме – кимнах аз, - просто повечето от нас нямат голяма възможност да го направят. Ти си човек, Серьожа, може и да успееш. 

- Зарежи – махна с ръка той и продължихме да се тътрим по пътечката в междублоковите пространства.

Различна Педагогическа Стая - девета глава (втора част)

На вратата се позвъни и това прекъсна потока на не особено приятните ми мисли. В главата си вече бях съчинила половината рапорт до Нощния патрул. Глухарьов само ме стрелна с поглед и рече:

- Върви да отвориш, че ръцете ми са мазни. 

Станах и се подчиних, макар че според мен това извинение беше само претекст. За времето на съвместната ни работа съм го виждала да върши доста неща с по-мърляви ръце от в момента. 

Все пак отидох до вратата и отворих. Нямаше нужда да гледам през шпионката, беше ми ясно, че въпросният Денис е пристигнал. Той не очакваше да види мен. Защото определено се изненада.

- Извинете, аз...търся един приятел, той живее тук... – започна леко несвързано той. 

В аурата му се оформяше смътен страх – от типа „непозната униформена в дома на Серьожа, нещо се е случило с него.“.Затова побързах да възразя:

- Той, приятелят, ако се казва Сергей Глухарьов, си е тук и реже салам в кухнята. Вие трябва да сте Денис. Аз съм Наташа, новата му колежка – подадох му ръка.

- Приятно ми е – усмихна се той и ужасът в аурата изчезна за секунди. 

Пое ръката ми и галантно я целуна. Не знам защо, но ми напомни на маниера на Карпов, шефа на оперативните. С конкурс ли ги избираха тези? За седмица и половина ми целуваха повече ръка, отколкото за 25 години взети заедно. 

За разлика от Глухарьов, приятелят му не приличаше на престъпник – беше съвсем малко по-нисък от него (но много по-висок от мен, отново), с тъмна коса и светли, синьо-зелени очи. Общо-взето симпатичен ми стана. Нормален. Нищо общо с приликата на Глухарьов с дребен бияч. 

- Хайде, Деня, на вратата ли ще стоиш? – подвикна Глухарьов от кухнята. 

Сетих се, че аз съм тази, която го държи на вратата и се дръпнах, че да влезе. 

- Денис Антошин – подаде ми ръка той. – Приятно ми е. 

- Няма нужда от официалности – усмихнах се аз. – Давай направо на „ти“, че формите са по-кратки. 

- Ти да не се занимаваш с езици? – попита веднага той, докато се събуваше. 

Ясно, и той е ченге. Само ченге би направило подобно заключение от две фрази. 

- Да, но в момента бачкам като ченге – отклоних отговора аз. 

Той се въздържа от коментар. Интересно какво ли му беше казал Глухарьов? Влязохме в кухнята, където двамата мъже се прегърнаха мечешката. 

- Какво става, Глухар, защо ме извика? – обади се Денис и сложи торбата, която носеше на масата. 

Намръщих се и той побърза да извади от вътре хляб, бутилка водка и буркан кисели краставички. Заформяше се запой.

- Трябваше да ви запозная. За нея ти говорих оня ден – отвърна партньорът ми, докато наливаше водка. 

В две чаши, значи само за тях. Затова най-безцеремонно станах и си взех една водна чаша от сушилника за чинии. Мразя да ме подценяват само защото съм жена. Подадох му чашата, а той се намръщи.

- Момиче, водката не е за теб – закани ми се с пръст моят партньор. 

- Подценявате ме, другарю следовател – отговорих иронично аз. – Ти ми сипи, пък ще видим.

- А като се насвяткаш какво ще те правя? – отговори той мрачно, все още се опъваше да ми сипе пиене. 

- Няма да се насвяткам, спокойно, знам си мярката – отговорих аз и двамата мъже срещу мен избухнава в дружен смях. 

Можех да пречупя волята на Глухарьов, но защо да го правя, когато говоренето върши по-добра работа. 

- Сипи ми, на моя отговорност – добавих и той се предаде, клатейки глава и мърморейки нещо за развалената младеж. 

- Хайде Серьога, не тормози момичето – обади се Денис в моя защита. – Като иска да пие – нека да пие. Нали сме свои, все пак. 

Няколко минути Денис и Сергей водиха някакви техни си мъжки разговори, които пропусках покрай ушите си. Хем нищо не разбирах, хем не ме интересуваше. Междувременно сканирах аурата на новодошлия – чиста проба човек, без дори капка склонност към Сумрака. При това относително добър човек, и влюбен. Жажда за справедливост, цинизъм, стандартните неща за милиционер. Защото, без да се налага Сергей да ми казва, бях убедена, че приятелят му е и негов колега. В известен смисъл. 

- Да преминем на въпроса – каза Глухарьов по едно време. – Защо държах да ви запозная и да обясня лично какво се случва...

- Сергей, къде е тоалетната? – прекъснах го невинно аз. – Ще ми я покажеш ли? 

За нищо на света нямаше да му позволя да изръси някоя глупост. Въпросният Денис може и да е добър човек, но тая информация ще вземе да му приседне. Глухарьов май схвана намека и вместо към тоалетната, ме поведе към своята стая. 

- Излишно се притесняваш – каза тихо той, докато затваряше вратата. – Денис е пич, никога не би ти навлякъл проблеми.

- Глухарьов, ти чуваш ли се изобщо какви ги дрънкаш?! – просъсках аз. – Това, което знаеш ти, го знаят страшно малко хора. Повечето от тях отиват в лудница, защото не могат да смелят информацията. Ти добре ли си? 

- Казах ти, Денис е точен човек... – продължи той и аз му заших един звучен шамар.

Той не го очакваше. Отстъпи крачка назад, сложи ръка на бузата си и ме изгледа изненадано.

- Това защо беше? 

- Истерясалите така ги вадят от пристъпа – обясних аз. – Не можеш да кажеш на приятеля си коя съм! 

- Ние с него сме като братя – опита се да ми обясни той. – Нямам тайни от Ден. 

- Може и така да е - опитвах се да се разбера с него, – но в Патрула няма да мислят така. А какво ще стане, ако той се разприказва и каже на други хора? Представа си нямаш каква каша може да се забърка! После и двамата с теб ще изпишем по две кофи мастило защо, как и кога се е случило, аз ще получа мъмрене, а на твоя мил Ден ще му изтрият паметта. Това ли искаш? – усещах как мен ме хващаше лека истерия. 

Глухарьов седна на единственото възможно място в тая стая, а именно на спалнята персон и половина, и потупа мястото до себе си. 

- Седни – каза ми той. – Ще ти обясня. 

- Никъде няма да сядам! – повиших тон аз. – Този фарс приключва на секундата, аз ще изтрия паметта на Денис за последните няколко минути и ще го отпратя, а с теб все едно не сме говорили! – и тръгнах да отварям вратата. 

- Говорих с Борис – каза той и аз замръзнах с ръка на дръжката. 

- Кой Борис? – зяпнах го аз. 

- Борис Игнатиевич, твоят шеф. Той разреши. 

Върнах се и му заших още един шамар. Щях да посегна и за трети, но той хвана ръката ми във въздуха и ме дръпна да седна до него. 

- Стига с побоя – каза спокойно и бавно пусна ръката ми. 

Нямах намерение да се пробвам пак, той щеше да брокира удара, сигурна бях.

- Това ти е, защото имаш тайни от мен. Какво стана, нали сме партньори? Защо не ми каза, а? – просъсках аз. 

- Сега ти казвам – аз се намръщих. – Виж сега, Наташа... - започна той леко несвързано. 

Ползваше убедителния си тон, онзи, който ползва при афектирани потърпевши, в стил „не се тревожете гражданино, ние ще намерим и накажем нарушителите“. На мен не ми действаше. 

- С Денис сме израстнали заедно и сме като братя. Каквото знам аз, го знае и той. Винаги е било така. Работим в едно и също ведомство. Той е от хората на Карпов.

- Оперативен работник? – попитах аз и Сергей кимна. 

- Много често работим заедно по случаи. Затова реших да попитам Борис Игнатиевич дали не е добре и Денис да знае как стоят нещата и да се оглежда. Борис Игнатиевич разреши. 

- Какво точно си казал на този твой Денис? 

Яд ме беше, че не е казал първо на мен за тая работа, но щях да му трия сол на главата малко по-късно. 

- Не много, реших, че ще е по-добре ти да обясниш някои неща нагледно – отговори Сергей. – Но за Патрулите, Различните и Договора успях да обясня нещичко.

Не можах да го иронизирам на тази тема, защото в този момент вратата се отвори и вътре надникна Антошин. 

- Хей, какво правите тук, а? – попита той и смигна на приятеля си. – Серьога, ще те издам на подполковника, че водиш чужди жени в стаята си. 

Двамата избухнаха в смях. Глухарьов го замери с чехъла си. Денис ловко залегна и избегна атаката.

- Кой подполковник? – попитах тъпо аз.

- Зимина – през смях ми отговори Денис. Сега вече и на мен ми стана смешно...

Върнахме се в кухнята в малко по-ведро настроение. Всъщност, аз бях в по-ведро настроение, Сергей и Денис си бяха добре и преди. Чукнахме се с чашите водка и Денис се обади:

- Значи, ти си следовател-магьосник, така ли? И вие си имате своя милиция? За такива като теб? – общо-взето беше разбрал същината на работата в Патрула, затова кимнах.

- Има ли нещо, което искаш да знаеш?

- Има – удари лекичко по масата той и се засмя. – Какво ме очаква в бъдеще?

Беше мой ред да се смея. Ах, тези хора, колко превратни представи за магията имат. И всичко това им е внушено от други хора. Така е от векове – хората рано видели каква власт имат Различните и някои по-предприемчиви решили да се престорят на Различни и да се правят на интересни. А от това се печелят пари – така са се появили врачките, баячките и други подобни шарлатании, на които хората вярват. Всъщност и истински Различни са се прикривали по този начин. Няма нищо по-лесно за един Различен от това да се прави на шарлатанин. Лошото е, че не е...

От друга страна обаче, и Висш маг да си, пак не можеш да видиш бъдещето с точност. Има вероятностни линии, по които може да се прецени дали нещо ще се случи, но никога със 100% сигурност и за безумно дълъг период от време. Това го могат само пророците, но те се срещат рядко и дори те не могат да кажат кога ще се случи дадено събитие – след десет секунди или след век. Знаят само, че ще се случи. Има и друг страничен ефект – самият Различен не винаги може да види точно своето собствено бъдеще, защото е предубеден. Ето защо отвърнах на Денис през смях:

- Мога да ти хвърля едно Таро, но не очаквай чудеса.

Последва дружен смях, а аз добавих вече сериозно: 

- Не съм врачка, Денис. Не става така. Освен това, не винаги е хубаво да знаеш какво те очаква. 

- Само се пошегувах – усмихна се той и двамата с Глухарьов отново прихнаха. 

Предполагам физиономията ми е била повече от втрещена. 

- Сега сериозно, Наташа –започна Денис. – Исках да се срещнем, за да ти кажа, че можеш за разчиташ на мен за всичко. Както и на Серьожа. Разбрахме ли се? 

- Разбрахме се – кимнах и отпих от водката. Хубава водка, впрочем. – И Денис, моля те, не казвай на никого каква съм всъщност. Ще станат големи бели. 

- Не се тревожи партньорке - обади се Глухарьов с пълна уста, – обработил съм го. 

Денис, кой знае защо се захлупи от смях на масата. Глухарьов го потупа по гърба и известно време двамата се смяха със сълзи. Явно бяха повече от добри приятели. В тяхната компания обаче аз се чувствах напълно излишна. Различните рядко се сприятеляват, особено с хора. Не е невъзможно, но просто пропастта, която дели едните от другите е непреодолима и хората инстинктивно я усещат. И затова такива приятелства не издържат дълго. Сред Различните приятелството е по-скоро бойна дружба, особено в Патрула – там сте колеги, рамо до рамо в окопа. Но извън работата всеки пази личното си пространство много строго. Явно Денис усети, че нещо не е наред и поде разговор:

- Серьога, помниш ли като бяхме на по 15 и се напушихме с трева в една градинка? 

Аз повдигнах въпросително-невярващо вежди, а Глухарьов се заля в нова вълна смях, която удави в чашата с водка. 

- Как да не помня?! Още по-добре помня боя, който ни хвърли баща ти след като ни измъкна от детската педагогическа стая...

- Така е, и аз го помня – кимна Антошин и двамата се чукнаха. 

- Абе, момчета, не сте ли малко стари, че да сте пушили трева? – попитах аз, защото ми звучеше все едно ме баламосват на макс. 

- Ама ние сме на по 34, бе, Наташенка! – отговори Денис и ме посочи с чашата. – Ти на колко мислеше, че сме? 

- За теб мога да допусна, но Сергей ми изглеждаше по-голям поне с пет години. 

Двамата отново прихнаха и се сръгаха един друг с лакти. 

- Видя ли Серьога, работата като следовател те е състарила – рече Денис и плесна един по гърба на приятеля си. - Ама ти от рано почна с районното.

Тук вече Глухарьов почти падна от стола от смях. На мен обаче нещо не ми беше смешно.

- Някой ще просвети ли и мен в шегата? – попитах аз, гледайки към Антошин. 

- Ами, в гимназията със Серьожа бяхме всяка седмица в детската педагогическа стая – обясни ми той през смях. – Така да се каже, влязохме в редиците на правораздавателните органи от рано. 

- От детската педагогическа стая до следователския кабинет? – попитах аз и погледнах Глухарьов. Той кимна. 

- Ами, по едно време поумнях и взе да ми харесва тяхната работа. 

- А аз не – отговори Денис и Глухарьов отново прихна, да нямаше дрога в тоя салам? – Аз станах катаджия, защото чичо ми е генерал от КАТ, а аз не проявявах склонност към каквото и да е друго. Виж, Серьогата е учен човек, вишист.

- Знам – кимнах. – Наистина ли си бил катаджия? – той кимна и аз театрално продължих: - Тая работа при вас ми влияе лошо – наливам се с водка в кухнята на следовател и замезвам със салам в компанията на бивш катаджия...

Тук прихнахме дружно. Интересно, какво беше накарало Антошин да смени професията. На катаджиите плащаха повече, отколкото на оперативните. Е, не на хартия, но те си заработваха достатъчно. Неслучайно съществува израза за „палката-хранилка“. 

- Защо стана оперативен, тогава? – попитах аз и изведнъж и двамата станаха сериозни. Сякаш някой отвинти едно кранче и източи цялата веселост от лицата им. Лошо...

- Така се наложи – отговори уклончиво Денис и ясно ми даде да разбера, че не му се обсъжда тая тема. 

Глухарьов стана и изчезна някъде. Вероятно в тоалетната, след тия четири бири... Впрочем, към тоя момент всички бяхме вече порядъчно почерпени и аз прецених, че е време да го давам по-леко, тихичко да си допия водката и да оставя двамата приятели да водят възвишени философски дискусии до сутринта. Бях разбрала каквото трябваше, значи беше време да си ходя. От друга страна, Различна или не, здравият разум ми диктуваше, че застояването в компанията на двама все по-пияни мъже, пък били те и хора и мои колеги, не е никак добра идея. И ставаше все по-малко добра след всяка следваща чашка. 

Когато домакинът се върна, станах и казах:

- Беше ми много приятно да пия с вас, момчета, но усещам, че е време да ви оставя да се наливате на спокойствие.

Те ми отговориха с леко нестроен хор от „къде тръгна сега?“, „не можеш да ни оставиш на най-хубавата част“ и „виж колко още пиене има“. Аз обаче поклатих глава.

- Не сте ли чували, че ключът на дългото приятелство е никога да не се напиваш до безпаметност пред приятелите си?

Те прихнаха. Силно и по пиянски.

- Ако това е вярно, то ние със Серьогата трябваше отдавна да сме се изпокарали – леко завалено ми обясни Антошин.

- Въпреки това, време ми е да тръгвам – казах аз и отидох към закачалката. Те станаха да ме изпращат.

- Да те хвърля до някъде? – попита Глухарьов.

- В никакъв случай! – възразих бързо аз и го погледнах строго. – Обещайте ми, че няма да шофирате!

- Обещаваме! – вдигнаха театрално ръце те и ме прегърнаха на изпроводяк. – Деня ще спи у нас, така или иначе – добави Глухарьов.

Не им вярвах много, затова на бърза ръка омагьосах всички коли на паркинга да не могат да запалят, ако зад волана седне пиян шофьор. Така е по-добре. И да им хрумне да ходят за още пиене, ще го направят пешачка. 

Различна Педагогическа Стая - девета глава (първа част)

- Какво стана в оная стая? Защо се забави толкова? – попита Глухарьов над ръба на бутилката.

Отново седяхме в кухничката му и пиехме евтина бира от близкия супермаркет. Отново с милиционерските (или както той не спираше да ме поправя, макар че не виждах особена разлика - следователски) униформи. Това почваше да става нещо като традиция, но нямах нищо против. В крайна сметка трябваше да се социализирам с колегите, а за тая седмица и половина открих, че най-лесният начин е да се включиш в запоя. Мъжете уважават жени, които могат да пият и не се превземат след първата чаша бяло вино. Впрочем, аз не се превземах и след първата чаша водка, но Глухарьов още не беше имал повод да го разбере. 

- Разбрах се с момчето. По нашия, Различния начин – отговорих аз и си взех парче шоколад. 

Третият за вечерта. Не е хубаво да се пие и да се яде сладко едновременно, ама имах остра нужда от глюкоза. 

- Не съм се бавила – продължих да се защитавам аз и си взех още едно парче. 

- Нямаше те 45 минути! – възрази той и замези с нещо, което се рекламираше като салам, но се обзалагах, че не съдържа месо. – Засичах по часовник!

- Повече от 10 минути се мъчихме да свалим Пръстена на Шааб от вратата – започнах да смятам на пръсти аз. – Да кажем, че аз съм говорила с него още 15. Значи съм размишлявала още десетина-петнайсет минути в Сумрака...

- Защо сте се мъчили? – уточни Глухарьов.

- А, не – поклатих глава. – Той се мъчи, аз само му помагах с точните думи и движения. Представяш ли си, прочел някъде как се прави заклинанието, но не запомнил как се сваля! Добре че съм обучена за такива неща!

- Защо не го свали сама тогава? Щеше да стане по-бързо. 

Въпросът му беше повече от логичен. 

- Виж, Пръстенът на Шааб е кодирано заклинание, така да се каже – започнах да обяснявам аз между хапките шоколад. – Може да бъде свален само от онзи, който го е поставил. Без значение дали той самият знае как или не. Просто заклинанието така е измислено. Все пак се предполага, че с него ще си служат отговорни магове, а не гаменчета. Което ми напомня, ти защо си изпусна нервите така? Той все пак е е непълнолетен. По едно време мислех, че ще го застреляш. 

- Нямаше да го застрелям. Не съм такъв изрод – махна с ръка Глухарьов. – Но не можеш да си представиш какво ми мина през главата, докато чаках отвън. И когато влязох вътре просто нямаше как да не го ступам това... кретенче – добави след кратка пауза той и отиде при хладилника.

- И на мен ми идеше да му изпотроша кокалите, докато влизах от слой в слой и се чудех откъде да мина през Пръстена – признах аз. Какво пък, защо да го лъжа. – Обаче като го видях колко е жалък, реших че вместо да го смазвам от бой мога да му направя няколко психоатаки и да го стресирам повече. 

Сергей извади от хладилника някаква щафета салам, този път читав, и започна да го реже на колелца. Откакто бяхме дошли, предложих поне пет пъти да помогна с мезето, но той категорично отказа да ми даде да пипна нещо в кухнята. Затова сега само гледах как реже прецизни еднакви парчета. Педант някакъв ще да е (което човек не може да види от кочината в кабинета му на работа)...

- Като влязох, той вече беше ял бой – заключи Глухарьов без да ме поглежда. – Мислех, че ти си го била – погледна ме преценяващо. – Макар че като те гледам, трудно би могло...

- Подценявате ме, другарю следовател – засмях се аз. – Физически не мога да го пребия, но има предостатъчно заклинания, които са способни да строшат всеки един негов кокал. Той действително яде бой. Но по мое мнение, не много. 

- И как точно? – попита делово моят партньор, без да вдига поглед от салама. 

- С едно заклинание, което научих случайно от един много древен маг в Узбекистан.

Глухарьов вдигна поглед и ме погледна. На физиономията му беше изписано всичко – изненада, недоверие и какво ли още не. Мислеше си, че го занасям. 

- Ама чакай де, той магът живее в Узбекистан, аз не съм ходила там. Научих го от колега в Нощния, който го бяха пратили на мисия там. Много хубаво заклинание. Прекрасен ефект има, при това без тежки телесни повреди. И е много унизително.

Колегата беше Антон Городецки, но нямаше нужда да навлизам в подробности какво, как и защо. Просто това нямаше отношение към разговора. Глухарьов кимна и продължи да реже салам – вече половината щафета се мъдреше на дъската. Тази версия му изглеждаше по-достоверна.

- Сергей, защо ни е толкова много мезе? – попитах аз и посочих към дъската с полупразната бутилка в ръката си. – Кой ще го яде?

- Чакам един приятел – отговори той и продължи със салама. 

- Тогава аз си допивам и ще те оставям да се видите с тоя приятел. 

Нямаше какво да правя при тях в такъв случай. Двама пияни мъже – не, благодаря. Не звучаха като добра компания. Още повече, че доколкото бях опознала Глухарьов по време на съвместната ни работа, този негов приятел можеше да е всичко от дребен наркопласьор, който току-що е излязъл от затвора, до директора на някоя казарма в Подмосковието. Просто моят партньор изглежда познаваше и камъните в района и имаше доста разнородни познати. Две трети от които изобщо не исках да познавам лично. Така че гаврътнах остатъка от бирата почти на екс и станах да си ходя. 

- Чакай, чакай! – подвикна Глухарьов след мен. 

Човекът беше вече на две бири, ама не му личеше, засега. 

- Искам да ви запозная. 

- От какъв зор? – попитах аз, докато си откачах палтото от закачалката. – Да не си тръгнал да ме сватосваш?

- Нищо подобно! – изсмя се той. – Денис си има сериозно гадже. Просто остани и ще разбереш. 

Любопитно какво точно щях да разбирам. По природа съм много любопитна, пък и реших, че явно ще да е нещо важно, затова върнах палтото обратно на закачалката до вратата и се върнах в кухнята. Сигурно този приятел на Глухарьов, Денис, има някакъв проблем и моят партньор се е изпуснал, че познава някого, който може да го разреши „с магическа пръчка“. Само дето този път магическата пръчка не е само израз. 

Това е една от основните причини защо Различните не се разкриват пред хората, често дори пред собствените си близки, ако те са само хора. Те не могат да разберат, че да си Различен означава 95% отговорност и едва 5% свободна воля. Не можеш да правиш каквото си поискаш, никога – защото това би дало право на някой от противоположната боя да прави същото и тогава ще настъпи катастрофа. Но пък всички Различни са привързани към близките си. Без изключение – няма значение дали си вампир или Висш маг, на теб ти пука за родителите ти, децата ти, сестра ти, братовчедка ти дори. И ако беше по силите ти, би се опитал да им помогнеш. 

Повечето от нас го правят тайно и полека – побутваш тук, преглеждаш линиите на вероятностите, проверяваш полета, подаряваш „уж случайно“ амулети за защита, маскирани като бижута, картини и други подобни, правиш сплашващи заклинания около домовете. Това е позволено. Всички го правят. Но не можеш да направиш Реморализация на злобния шеф, нито да превърнеш нарязаната хартия в три милиона долара. Можеш да лекуваш, но за всяко лекуване, особено на по-сериозни неща, трябва да се докладва в съответния патрул. За да бъде регламентирано. Впрочем, всеки маг може да превръща дори оловото в злато, но никой не го прави, защото глобалната икономика би се сринала. Затова си има Различни, които са слаби, но пък са перфектни с паричните потоци. 

Хората обаче не разбират тези ограничения и си мислят, че когато откажем да помогнем, това е защото не ги обичаме и ценим достатъчно. Не е вярно, точно обратното. Хората изхвърлят дадените амулети (имала съм два такива случая, след което просто престанах да издавам амулети, освен ако не е много, ама много належащо), не вярват на онова, което им казваме и сами се забъркват в проблеми. На пук на нас. И после се налага да идва сътрудник на Патрула и да трие паметта, да създава фалшива легенда. Затова е много по-лесно да се премълчи. Хората ще получат добър живот – всеки роднина на Различен го получава – а Различният роднина ще получи спокойствие. Човек не знае как точно се произвежда електричеството, но въпреки това го ползва. И с „чудесата“ е така. 

Такива мисли ми се въртяха в главата, докато си взимах следваща бутилка бира. Опасявах се, че Глухарьов се е раздрънкал по типичния мъжки маниер „абе, пич, ти знаеш ли че...“ и сега ще ми се наложи да бърникам в паметта на приятеля му. Или направо да я изтрия, ако се налага. Ох, какъв рапорт ще трябва да пиша, малеее...