Различно Издирване - първа част

По празниците обикновено няма много работа – нито за човешката, нито за „Различната милиция“, както шеговито ни беше нарекъл Глухарьов веднъж. Беше Нова година и по това време традиционно Различните кротуват. Имаше по четирима във всеки Патрул, които бяха изтеглили късата клечка и трябваше да са дежурни (което никак не беше весело, защото нито Хесер, нито дори Завулон позволяваха да се пие на смяна). Когато разбра това Сергей се смя с глас, защото му стана ясно, че в човешкото МВД, както той сам се изрази, е далеч по-приятно. 

От друга страна обаче, ако не си изтеглил късата клечка, те чака луд купон. И Светлите, и Тъмните ползваха това време от годината, за да си докажат, че и у тях е останало нещо човешко. Някои ходеха на вили (била съм на подобни изстъпления, никога повече) и се опитваха да си докажат едни на други, че могат да се напият до безсъзнание и после да преспят с когото от колегите им падне. Други вършееха по ресторантите. Но това бяха развлечения за редовите Различни, онези на които им беше даден шансът да изживеят човешкия си живот. Патрулните имаха други развлечения. 

Както обикновено, Светлите си бяха устроили новогодишен бал. Официални костюми, дълги до земята рокли. На едно място бяха събрани дрехи на стойност хиляди долари. Дори и Светлите не се стискаха, когато ставаше дума за празника. Вярно, повечето от тях, заради едното „лицемерие“, както би се изразил Завулон щяха да продадат дрехите след празника, за да успокоят съвестта си, но днес беше време за купон. 

По някаква причина и двата Патрула бяха решили да надминат себе си тази година. Хесер, в момент на щедрост и разточителство, беше наел императорското фоайе на Болшой Театър за сцена на тазгодишния бал. Столове тапицирани с червено кадифе, кристални огледала със златен обков, гипсови орнаменти по стените и тавана. Загледах се в невероятните гипсови ангели, които украсяваха тавана редом с инициалите на последния руски император. Колко дълго хората го бяха търсили, докато Различните винаги бяха знаели, че императорът и семейството му са били убити, някъде там, в Сибир. 

Колко ли истински балове беше виждала тази зала? Мястото наистина беше повече от царствено. Кристални полюлеи, гипсов таван с орнаменти, огромни прозорци с кадивефи завеси... От двете страни на залата пък се спускаха красиви стълбища, достойни за коя да е царска особа. Днес обаче това беше територия на Различните. Не помня какво ми беше попушнала Оля за този фокус, но определено ще да е било соленичко за Патрула, когато Хесер е наемал цялата зала плюс малкото фоайе до нея само за нас. Напук на някакъв олигарх, впрочем. 

В момента, в целия Болшой нямаше нито един човек. Дори и сервитьорите от кетъринг фирмата бяха Различни. Светли, естествено. Беше ясно поставено изискване, че на сбирката могат да присъстват само Светли, без значение дали понастоящем служат в Патрула или не. Е, Универсални също се допускат, но към този момент в двата Патрула на Москва сме всичко на всичко четирима. А другите трима изобщо не си даваха зор да присъстват. Аз обаче трябваше да се отчета както тук, така и у Завулон – който типично за себе си беше наел за целта някакъв нов бар на покрива на един от небостъргачите в града. Похвали се, че гледката отгоре била уникална и честно-казано нямах намерение да я пропусна. Обаче още не бях пила достатъчно, за да мога да понеса вакханалията, която си устройваха Тъмните всяка година. 

За момента купонът на Светлите обаче куцаше сериозно. Вярно, всички бяхме изтипосани като крале и кралици – уникални скъпи рокли до земята, смокинги за хиляди долари, бижута, които дори не исках да знам колко точно струват. Защото бях убедена, че изумрудите на шията на Олга, любовницата на шефа (или по-скоро дългогодишната му жена, с която просто шефът не си беше направил труда да сключи брак) са напълно истински. Според мен дори бяха от императорско време, Оля е поживяла доста. 

Впрочем, тази година и аз се бях постарала. Лилава тафта с избродирани паунови пера и още няколко красиви пера в косата. Масивни бижута от аметист, моята запазена марка. Ако не друго, поне никоя кипра не се беше сетила да ми копира роклята. За щастие. На Валя и Ксюха не им провървя така. Дойдоха с един и същ модел рокли на Калвин Клайн и се наложи бързичко Ксюха да омагьоса своята, така че да не се повтарят. Макар и вълшебници, и ние сме жени, все пак и искаме да сме уникални. Което обаче не им попречи и на двете да избълват всички каруцарски псувни по адрес на магазина, от където си бяха купили роклите, продавачките и така нататък.

Като изключим този случай обаче, в момента беше твърде вяло дори за купон на Светлите. Всички се бяха събрали на групички с по чаша шампанско в ръка и си говореха за Светлината и Мрака. Честно казано, сто пъти предпочитах да пия в кухничката на Глухарьов и да слушам глупави истории от бурната му младост, отколкото да си говорим за вечната борба между изначалните Сили. Как не им омръзваше да дрънкат за работа, ей това не го разбирах. Още повече, че днес беше ден за празнуване! Но не, Светлите дрънкаха само и единствено за това, все едно всички други теми са се свършили. 

Опитите на Олга да разведри обстановката с танци не се получиха особено, защото половината зала искаше да танцува, а 90% от мъжете просто отказваха да поканят дамите на танц. Дори на Оля й се наложи буквално да завлече Хесер в центъра на залата и при това й се удаде само и единствено веднъж. Така че сега стоях до единия от прозорците и подобно на някаква съвременна Ана Каренина зяпах снежинките, които падаха в зимната нощ. 

Тъкмо се бях замечтала колко ли е било интересно по императорско време и щях да отвлека Иля да ми разправя, за да убия времето и телефонът ми иззвъня. Изругах под нос и го извадих от балната чантичка. Да ме пита човек за какво взех това дребно нещо, което едвам побира пет копейки и телефон. Погледнах екрана - странно, беше Глухарьов. 

- Ела в отдела по най-бързия начин – излая той в слушалката, когато вдигнах. 

- Аааа, да ги нямаме такива, Серьожа! – троснах се аз. – Това, че Ира избра да прекара празниците с майка си и сина си на вилата не ти дава право да ми тровиш живота. Да ти напомням ли, че ти избра сам да си на смяна днес? Или може би си забравил? 

- Ох, значи... – изпуфтя той от другата страна, видимо озадачен от атаката. 

Истината беше, че далеч не си прекарвах толкова хубаво, колкото се бях надявала, НО все пак това не означаваше, че на секундата, както съм си с балната рокля, ще литна в отдела. Това, че на Глухарьов му харесваше да кисне с останалите полу-пияни колеги баш на Нова година и да се налива с евтина бира от местната бакалия в дванайсет, не означаваше, че е и моята дефиниция за хубаво прекарване. Колкото и да се опитваше да ме убеди, че било много забавно да си на смяна по празниците, аз предпочитах да си прекарвам времето в нещо различно от скучната униформа.

Всъщност, точно сега планирах да си наема такси и да намина при Завулон. И ако това беше някакъв глупав план от страна на моя колега-човек да си намери компания за оставащите няколко часа до празника, нямах намерение да участвам. 

- Трябваш ми по едно дело – обясни Глухарьов мрачно от другата страна на линията. 

- А не може ли да почака до след празниците? – попитах аз отегчено. – Няма да търся избягал крадец по никое време на 31 декември, можеш да забравиш! Имам си планове за тази вечер и това че ти сам се нахендри да си на смяна не е мой проблем!

- А изчезнало дете на шест годинки ще потърсиш ли по никое време на 31 декември? – ехидно попита той. 

Замръзнах. Дете? Изчезнало? Ето това вече беше огромен проблем. 

- Кога е изчезнало? – попитах аз задавено. 

Случаите с деца винаги ми влизаха под кожата. Впрочем не само на мен. Никой не обича, когато нещо се обърка с малките. При това няма значение дали си Различен или човек. Всички, рано или късно имат деца. Адски мразех, когато трябваше да разследваме такива случаи. Защото много рядко се оказваше нещо безобидно - примерно че детето се е замотало при приятелче. Сега направо косата ми настръхна. 

- Просто ела в отдела по най-бързия начин, става ли? – отговори уморено Сергей.

- След пет минути съм при вас. 

Затворих и тръгнах да си пробивам път покрай групичките хора, за да намеря Оля. Като жената до Хесер, тя беше и негласната домакиня на събитието. Затова се бяхме разбрали да й кажа преди да се измета от партито на Патрула. Между другото, направи ми впечатление, че програмистките ни и пословичното жиголо на Патрула, Игнат, вече ги нямаше. Дори не исках да знам къде точно са се усамотили. Повечето Различни използваха момента да кръшкат с някой колега. При това дори обвързаните за хора, може би най-вече те. 

- Тръгваш ли вече? – попита ме Олга, когато я отвлякох от философския разговор със Светлана дали декабристите са били прави или не. 

Олга определено имаше вътрешна информация, защото ги е виждала на живо тези декабристи, но това е друга тема. Плановете ми рязко се промениха и лекциите по история не влизаха в тях. Поне не тази вечер. 

- Сергей току-що ме повика в отдела – отговорих аз мрачно. – Не отивам при Завулон, ако това питаш. 

Всяка година Тъмните и Светлите се съревноваваха кой ще направи по-хубаво новогодишно парти. Светлите, по традиция, правеха бал. Нещо по-възвишено, така да се каже. Благодарение на което Тъмните почти винаги печелеха. Просто, когато ставаше дума за харчене на пари, Завулон нямаше грам скрупули. 

- Да, Тъмният тази година доста се е постарал – отговори ми Оля замислено. – Ще взема да отида в този бар след празниците. Обичам хубавата гледка. А ти защо не поканиш Сергей при нас? – весело ме попита Светлата. – Вярно, имаше забрана за хора тази вечер, но за него ще направим изключение, нали Борис? – подвикна тя.

Хесер, който се обясняваше нещо с Городецки явно дочу само половината от въпроса, защото й махна с ръка в стил „оставям нещата в твоите ръце“. Напуши ме смях – мъжете мрънкат, че жените само дрънкали ама иначе си правели, каквото си наумят. А като вие не слушате, когато ви искат мнението, кой ви е виновен?

- Имаме проблем в отдела, Оля – обясних аз. – Изчезнало е дете. 

Изражението на Великата се смени на мига. Не знаех с Хесер някога да са имали деца, но определено Олга приемаше всеки един казус свързан с деца или малолетни присърце. 

- Трябва ли ти помощ? – попита тя и тръгна да оставя чашата на масата. 

Светлана Городецка също даде едно ухо. Тя е Велика, много, много силна лечителка. И когато стане дума за изчезнали деца, се впряга дори повече от Олга, защото за разлика от нея допреди няколко години и нейното дете е било мъничко. 

- Да, Наташа, казвай да помагаме! – включи се тя в разговора и на минутата по ръцете й увиснаха някакви супер сложни заклинания. 

Проследяващи заклинания, следящи заклинания и какво ли още не. Явно ги пазеше да търси собственото си дете, но сега беше готова да ги използва, за да намери чуждо. Една част от мен се зарадва, че моята майка не е Различна, защото иначе такъв контрол щеше да има, че...

- Не знам какво се е случило, но ако има нещо, ще звънна, става ли? – отговорих аз и на двете.

- Върви! – потупа ме Олга по ръката. – Обещавам да ти запазя от тортата!

Кимнах и се насочих към тоалетната - трябваше някъде да се преоблека. Или по-скоро да омагьосам дрехите си. беше абсурдно да отида в отдела с тази бална рокля. Иначе беше повече от ясно, че ще отида до там с портал. Нямаше време за каквото и да е друго, а освен това на Нова година всеки се опитва да те одруса тройно. 

Махнах с ръка и направих едно от най-простите заклинания, което в училището на Патрула наричаха „Пепеляшка“, защото беше като извадено от едноименната приказка. То се използваше, когато нямаш време да се преобличаш, а на секундата трябва да смениш дрехите си. Така че балната ми рокля мигом се превърна на следователска униформа. Разликата беше толкова фрапантна, че се намръщих на отражението си. Отвратително. Ето затова не исках да бъда на смяна по празниците. Няма нищо по-грозно от униформите.  

Сега да оправим и косата и грима – „Пепеляшка“ върши работа само за дрехите, за прическата е нужно друго заклинание. За щастие, жените-Различни са също толкова суетни като човешките, та наборът е богат. Аз реших да не се мотая много, така че ползвах едно от най-бързите „Стилист“. След секунди невидими ръце зашариха по косата и лицето ми и превърнаха парадния грим в нещо далеч по-обрано. Като за следователка. По никое време.

Отворих портал направо от главния вход на Болшой (Хесер беше затворил Сумрака вътре, за да не стане някой инцидент – дори не искам да си представям какви точно „инциденти“ имаше предвид Великият Светъл) и след секунди вече крачех по коридора към общия ни кабинет с Глухарьов. Отворих вратата със замах и вътре заварих изключително странна гледка. 

На стола пред бюрото му полулегнала-полуседнала се беше строполила жена с вид и поведение на алкохоличка. Няма как иначе да опиша външния й вид. Хлътнали празни очи, изпито лице с цвят на пепел, коса като кошница, която не е виждала гребен от поне седмица. Впрочем, тя и баня не беше виждала от горе-долу същото време, ако се съди по миризмата. Дрехите й бяха целите на лекета, чийто произход не исках да знам. Изобщо, всичките й дрехи бяха като извадени от някоя кофа за боклук. Буквално. 

Абсолютен ужас. Адски мразя такива отрепки. Направо не знам как Сергей ги търпи. Не съм Тъмна, но по този параграф съм съгласна със слугите на Мрака. Има хора, които просто е най-добре да не съществуват и тази отрепка тук беше една от тях. На кого какво добро правеше с това, че се налива от сутрин до вечер? Със сигурност не на близките си, ако изобщо има такива. На подобен тип Светлите биха се опитали да им направят Реморализация, но мен дълбоко ме съмняваше да сработи. 

Сега въпросното нещо се клатеше напред-назад като в ступор и повтаряше:

- Няма я, няма я, няма я.

Не плачеше, не се тръшкаше, само повтаряше фъфлейки тази фраза. Сергей пък сновеше напред-назад из кабинета си и се опитваше да изкопчи информация от нея. Беше вече страшно изнервен и напълно го разбирах. 

- Кога за последно я видя? – никакъв отговор. – Карали ли сте се? – този път алкохоличката го погледна тъпо и отново изфъфли „няма я“

Сергей може би щеше да зададе някакъв друг въпрос, но точно тогава влязох в кабинета. 

- Най-сетне! – вдигна ръце към тавана той. – Защото аз вече не знам какво да я правя тая!

Светна ми, че това нещо на стола ще да е „майката“ на изчезналото дете. Чак ми беше трудно да го повярвам. Как точно очакваше да се оправя аз с това нещо, след като на него не му се беше получило??? Ей това не схващах. 

- А защо мислиш, че аз знам? – сопнах му се аз. – Тая като я гледам може като нищо да повтаря не за дъщеря си, а за някоя бутилка с пиене. Защо изобщо реши, че има дете? – продължих да нареждам аз на висок глас. – Кой съд би дал дете на такава отрепка???

Погледът, който ми отправи Глухарьов, казваше всичко. Че понякога системата просто пропуска. Съсипва живота на такива деца, защото просто не знае, че те съществуват. Беше толкова отвратително, че в този момент и аз започнах да си мразя работата. Това беше гадно, отвратително! Обзалагах се, че тая отрепка дори не помни кой точно е бащата на детето. Интересно как в това състояние помнеше, че има дете... Или просто говори за нещо друго. Като я гледах, напълно възможно беше да халюцинира. 

Застанах срещу нея и се опитах да уловя мътния й поглед. Сергей започна да ми виси на главата, но му махнах да не се пречка. С разпити нямаше да стане. Съмняваше ме, че тая може дори името да си каже, а ние нямахме време за глупости. Затова реших да прибегна до малко магьоснически трикове. Различните имат начин да те накарат да говориш. Тук обаче „Дългият език“ нямаше да свърши работа, защото на тая езикът така и така й беше вързан на възел. Трябваше нещо по-сериозно. 

- Кажи ми всичко, което знаеш! – казах аз тихо и направих заклинанието „роб“. 

Много старо заклинание с напълно политнекоректно име. Обаче поне беше вярно. С едно махване на ръката, Различният можеше да направи кой да е човек свой роб. Докато поиска. По принцип това заклинание беше забранено за всички Различни под Първо Равнище, за да не стават злоупотреби. И дори и на Висшите не се гледаше с добро око ако прекаляват с това заклинание. Сега обаче нямах друг избор освен направо да се напъхам в съзнанието на тази алкохоличка с изгнил от водката мозък. Навън беше зима и всяка секунда беше ценна. Отбелязах си на ум да спомена това в доклада. Не исках да ме мъмрят за едното нищо. 

В момента, в който влязох в съзнанието й и започнах да й вливам Сила, тя се оживи. Тръгна да бръщолеви нещо несвързано, но вдигнах рязко ръка и я прекъснах строго:

- Мълчи и ме гледай в очите! Без да мигаш! 

Такаа, да видим какви си ги надробила, отрепка такава! Мислите ми изобщо не подхождаха на Светла. Светлите обичат хората. Но аз тази тук колкото и да исках, не можех да я заобичам. Най-доброто, което можех да направя е да се въздържам да не я убия на място. Превъртях спомените й през последните няколко часа. Виждаха се шишета долнопробна водка и някаква странна туршия. Пиянска компания и шумен гуляй. Един-двама от пияниците са я използвали и за нещо друго освен събеседник-алкохолик. Тръснах глава, ама че гадост! Нататък... Това не ме интересуваше.

После в съзнанието й се мерна малко момиченце, красиво дете, вика я и я разтърсва. Интересно, как на тая отрепка Господ и природата са й дали такова хубаво детенце, да му съсипва живота??? Детето е гладно, нарича я „мамо“. Тя фъфли нещо на пода в локва от собственото си повръщано. Отврат! Детето я моли за храна, тя фъфли. То започва да плаче и да нарежда, че тя никога няма храна и вечно му се налага да проси. Тръпки ме побиха от сцената, нищо че я виждах през замъгленото съзнание на една пияна. Такива неща не биваше да се случват. Затова ли Различните пазят хората? За да могат самите хора да си съсипват живота по-ефективно? 

После детето хуква и изчезва нанякъде. Тя лежи на пода много дълго. После заспива. Когато се събужда, главата я цепи като взривен парен котел и вика детето по име, за да й донесе хапче. Момиченцето се казваше Оксана. Красиво име. 

- Кажи ми всичко за дъщеря си! – изкомандвах аз. 

Глухарьов наблюдаваше цялата процедура с видим скептицизъм, но на това вече не издържа:

- Какво ще ти каже, не виждаш ли, че е поркана?

- Не ми пречи! – скастрих го аз. – Знам какво правя!

- Знаеш ти, друг път! – сопна ми се той в отговор. 

Рядко го виждах толкова изнервен. 

- Серьожа, знам какво правя! – повторих аз много бавно. 

Той изсумтя. Аз пък влях Сила на алкохоличката и започнах да пречиствам натровения й организъм от алкохола. Поне да опитаме. Такаааа, да видим – в кръвта й имаше твърде малко кръв, в същност. По-добре да го нарека някакъв вид алкохолен разтвор. Цяло чудо беше, че изобщо е в съзнание с такава концентрация на алкохол в кръвта. Не, така нямаше да стане... На нея й беше нужно кръвопреливане направо. 

- Оксана – започна малко колебливо тя. – На шест. Мрази ме – тя потърка челото си с ръка, все едно едва сега осъзнаваше какво се случва. 

Щях да се шокирам, ако детето те обичаше, помислих си аз. Звучеше не чак толкова пияна, поне й разбирах какво казва. И това беше нещо.

- Карахте ли се? – попита отново Сергей и го стрелнах с поглед да си мълчи. 

- Отиде да проси, за храна – отговори замаяно алкохоличката. 

Тук вече Сергей не издържа и я хвана за раменете. Тя и без това беше кожа и кости, така че не му беше особено трудно да я вдигне от стола. 

- Ти, отрепка такава – просъска той в лицето й, - се наливаш до безсъзнание и оставяш детето си, шестгодишното си момиченце да проси, така ли??? 

Само това ни трябваше, сега да ги разстървавам! Тя, алкохоличката, не че беше кой знае какъв противник. Кожа и кости. Да я духнеш – ще падне. Потупах го по ръката. 

- Пусни я, Серьожа! – помолих го аз, защото никак не ми харесваше тонът му. – Така не помагаш. А и не си струва – виж я! 

- Да. Тя проси храна – потвърди замаяно майката, все още под моя власт. 

Сергей определено беше приел нещата присърце, защото видях как много му се иска да я удари. После, верен на принципа си да не удря жени, размисли и просто я пусна. Алкохоличката се строполи на купчина на пода. 

- Къде ходи да проси? – попитах аз. 

- На Рижката гара – изфъфли тя. 

- Стани! – изкомандвах аз и тя с мъка успя да се изправи на крака. – Пред мен по коридора!

- Какво точно правиш? – попита Сергей с тон, от който ме побиха тръпки. 

- Водя я в ареста – обясних аз, - у теб ли са ключовете? 

- Дръж! – подхвърли ми ги той. – Прави, каквото знаеш! Обаче няма аз да пиша рапорта! – подвикна той, когато вече бяхме в коридора.

Отведох алкохоличката до една от килиите, свалих заклинанието и врътнах ключа. Тя и без това отново изпадна в безсъзнание. Да поседи там. Когато намерехме детето щях да се погрижа, то никога повече да не й бъде дадено. Никога. 

Когато се върнах в кабинета, Глухарьов вече ме чакаше с фуражката в ръка. 

- Къде ти е палтото? – попита той учудено. 

- Какво палто? Нали дойдох от бала на Патрула! 

- Намери си някакво палто, защото тръгваме – измърмори той все едно му е писнало от моята недосетливост. 

- Къде? – не съобразих аз. 

- Как къде, на Рижката гара! – махна с ръка той по посока на прозореца. – И дано детето да е там!

Различна Педагогическа Стая - единадесета глава (втора част)

Той би прихнал да се смее при други обстоятелства, но аз говорех съвсем сериозно и нещо в тази стая, с тези четирима Различни мрачно седнали около разнебитеното казионно бюро, го накара да си замълчи. И по-добре, сега нямахме време за спомени. 

- След като се изяснихме... - започна Иля с нетърпящ възражение тон. Той е свикнал да командва. – Давай да видим какво може да се направи преди да звъня на Сивите. 

- Аз викам изобщо да минем без тях, ако може – промърморих аз. – Нещо обаче ми подсказва, че може да се наложи да събудим шефа и Оля. 

- Първо да опитаме сами, става ли? – отговори Семьон. – Шефът ще е бесен, ако го събудим за глупост. 

- Вярваш ли ми, аз съм бясна, а съм нощна смяна и не спях – допълних. – По-лошата новина е, че ще се наложи да будим и Завулон.

- Едва ли – засмя се Семьон. – Той сигурно е буден и е на шабат – ухилих се. Способността на Семьон да се гъбарка с най-силния Тъмен в Москва, началника на Дневния Патрул, си беше невероятна.

Иля и Семьон станаха и всички се надигнахме заедно с тях. Дотук с купона.

- Добре, вие разпитайте жената, а аз ще се опитам да понатисна оператора на кълбото и аналитиците. Да видим дали имаме нещо за момчето. Прати ми аурата му – ще я раздам на всички на патрул в момента. – каза ми Иля. Той не зачиташе Сергей за част от екипа, поне на мен така ми се виждаше. И ми стана малко гадно за него.

Примижах и си припомних аурата на момчето след това му изпратих образа. Той кимна. Време беше смазаните зъбни колелца на Патрула да заработят.

- Аз ще пообиколя района, ще поразпитам... – намигна ми Семьон. 

- Това можем да направим и ние – обади се Глухарьов.

Ясно, вече наистина се подразни. За него тоя район е неговото царство и Семьон, в опита си да помогне, се беше набутал между шамарите. Разбирах и това, но сега нямахме време за разцепление в и без това нестройните си редици.

- Не можеш момче, не можеш. Не така, както мога аз – отвърна Семьон като се ухили нагло. 

Приличаше съвсем да дребен шмекер, който се опитва да ти пробута „марков часовник“ само за триста рубли. Глухарьов се намръщи – за кратката ни съвместна работа бях разбрала, че той мрази шмекерите. За да потуша спора, се намесих:

- Прав е, ти не можеш да прилагаш „Дългия език“, а той може. Ние ще пробваме с милиционерски методи – и погледнах майката изпод вежди. Обзалагам се, че вече искаше да се слее със стената. Ама сама си беше виновна. 

Те тръгнаха да си ходят, но аз се сетих за нещо в последния момент:

- Иля, кажи им ако го забележат само да го следят, да не се опитват да го задържат. – Иля само ми се усмихна, за него явно казвах очевидното. Все пак човекът отговаря за оперативната дейност на Патрула от преди да се родя. – И ми звънни, ако го намерят, става ли?

- Разбира се, Наташенка, не се тревожи – намигна ми той, а Семьон ми прати въздушна целувка. И си тръгнаха. 

В кабинета останахме аз, Надежда Семьоновна и Глухарьов. Бесен Висш маг, побъркана от ужас майка-Различна Пето равнище и озадачен следовател-човек. Перфектен екип като за някоя компютърна игра. Само че не бяхме в компютърна игра. Отидох до шкафа с документите и извадих иззад една празна папка бутилката с водка за спешни случаи. Глухарьов се намръщи и я издърпа от ръцете ми.

- Това няма да помогне сега. Трябваш ми трезва – и без да ме пита какво мисля и напълно игнорирайки изпепеляващия ми поглед прибра бутилката на мястото й. – Пий чай! 

Реших да изпълня съвета. Рядко ми се ще да се отрежа като талпа, но точно в момента това беше единственото ми желание. Почти. Другото беше да разфасовам онова гаменче, но засега беше напълно невъзможно. Ако само не трябваше да работя...

- Така, да преминем на въпроса. Надежда Семьоновна какво точно се случи преди синът Ви да изчезне от вкъщи... – започна Глухарьов като видя, че аз очевидно не съм в състояние да проведа читав разпит. Или просто реши да не губи време и да проведе разпита сам, за по-ефективно. 

Жената гледаше в една точка, някъде в далечината, затова Глухарьов размаха ръка пред нея и щракна с пръсти.

- Надежда Семьоновна, нямаме време! – въздъхна той. В гласа му се прокрадваше раздразнение. – Всяка секунда е ценна и колкото повече ми кажете, толкова по-добре ще стане. 

- Скарахме се – прошепна майката и изтри очите си с ръка. 

- За какво? – попитах аз. 

Глухарьов ме стрелна с поглед в стил „не се бъркай тук, остави това на професионалистите“. Млъкнах и реших само да гледам. 

- Разкажете ни подробно всички събития от изминалата седмица, от посещението ни в дома Ви – подкани я Глухарьов. 

- Отначало всичко беше добре – започна жената и се загледа в някаква точка някъде над рамото на Глухарьов – Той започна да се държи нормално, стана мил и внимателен син... Стана нормално момче.

Типичните номера на Тъмните, помислих си аз. Когато ги хванат да вършат глупости, за известно време те започват да се държат нормално. И след това – старата песен на нов глас. Има теория, че всички тийнейджъри минават през период, когато са само на страната на Мрака – и хора, и Различни – но честно казано на мен ми звучи твърде налудничаво. 

- Три дни след като дойдохте, всички предмети се върнаха у дома. Престанаха да изчезват пари – продължи разказа си жената. Учудваше ме колко прецизно и обрано разказва цялата история. Все едно я има написана и сега само рецитира... – и после той започна да закъснява, да се прибира все по-късно. До вчера. 

- Какво се случи вчера? – подкани я Глухарьов. 

- Тогава го издебнах на вратата и му казах, че така не може да продължава. Той ми отговори, че си има момиче и че я обича и че няма да му казвам какво да прави. Когато го притиснах да ми каже коя е, той изплю че е Аня Сорокина от съседния блок, и подивях. Разкрещях му се.

- Защо? – попитахме с Глухарьов в един глас и той отново ми направи знак да си мълча. 

- Вие няма да ме разберете, другарю следовател - поясни жената и погледна мен все едно се надяваше аз като жена да я разбера. То бива, бива Едипов компрекс, ама чак пък толкова... 

- Тя е Светла! – каза жената и закри лицето си с ръце. – Светла е! Разбирате ли? 

- Но защо не се радвате? Вие не сте ли също Светла? – делово попита Глухарьов, но вместо ридаещата жена се намесих аз. 

- Ти наистина няма как да разбереш, Сергей. Жената е права – синът й е Тъмен, но е харесал момиче от Светлите. Те са като Ромео и Жулиета, разбираш ли? 

- Но не може ли просто да са заедно? Кой е казал, че ще се женят? – попита ме той. Да, на хората им е значително по-лесно. 

- Не могат – поклатих глава аз. – Тях ги разделят твърде много неща. Такава любов никога, ама никога не излиза на добре. Светлите и Тъмните не могат да се смесват помежду си. Никога. 

- Винаги има първи път – оптимизмът му ме поразяваше. 

За ченге с толкова дълъг стаж беше учудващо оптимистичен. Странна работа, може би беше идеалист някакъв?

- Не разбираш – такива връзки завършват най-често със смърт. Любовта им е обречена. Ако не ги разделят Патрулите, а те със сигурност ще ги разделят, те ще се избият помежду си. 

- Преувеличаваш.

- Не, преди петнайсет години Светъл маг се влюбва в Тъмна вещица. И двамата са лишени от способности, така че се влюбват по човешки. Истински, със сърцето, а не заради пари или друга изгода. Още пък по-малко заради Патрулите. – започнах поредния учебникарски разказ аз. 

Това се преподаваше в училището на Патрулите винаги когато станеше дума за Тъмни и Светли. Историята на Ромео и Жулиета може и да е много романтична, но всички знаем как точно приключва всичко. 

- Когато добили способности отново, всеки решил че е излъган от другия и в пристъп на ярост Светлият маг предизвикал Тъмната вещица на дуел и я убил. За честта на Светлината. Не от злоба или страст. Заради едната чест.

Глухарьов слушаше и се мръщеше. Жената, странно защо, също ме слушаше. В стаята беше станало някак мрачно и тихо – мъждивата светлина на луменесцентната лампа отгоре все едно беше намаляла поне два пъти. Какво пък, случва се.

- Тъжна история, наистина – проговори Глухарьов след малко и потърка очите си. 

- Тя не свършва дотук, Серьожа – отговорих аз и продължих. – Тъй като дуелът е завършил със смърт, Инквизицията прибрала Светлия маг и събрала Трибунал. На този Трибунал Светлият сам се развъплътил от мъка. Не могъл да преживее смъртта, на любимата и предпочел да отиде в Сумрака – жената отново се разрида. Май имаше усет към драмата...

Имената на Светлия маг и Тъмната вещица бяха Алиса и Игор, но нямаше нужда да изнасям такива тайни. Историята и без това беше достатъчно въздействаща и нямаше нужда да обяснявам защо Светлите и Тъмните не се кръстосват помежду си. Какво би станало, ако имат дете? Ужас!!! Пълен провал! 

- Той заради момичето ли си тръгна? – попитах по-скоро дежурно аз. Глухарьов май нещо се беше замислил, а ние нямахме време да се мотаем. 

- Заради нея – кимна майката. – Каза, че щом като не искам нея, няма да видя и него повече... – и се разрида отново.

Писваше ми от това циврене. Добре, момчето го няма, но с циврене дали ще се върне?! Тези глупави майчини ултиматуми – не прави това, не ходи с нея, не се жени за него. Винаги карат детето да прави обратното. Обзалагах се, че и в този случай е така. Станах и включих каната. Когато завря направих нова порция чай за всички ни. От лайка, че да се поуспокоим. А след това отново набрах номера на дежурния в Нощния. Иля вдигна и направо започна:

- Слушам те. Какво открихте? – маг от неговото равнище спокойно можеше да предвиди кой го търси. А и като се имат предвид обстоятелствата, не беше нужно да си пророк, че да се сетиш. 

- Момчето се е влюбило в Светла – започнах аз. – Аня Сорокина. Живее в съседния блок, намерете адреса й от базата данни и прати някой да я прибере в Патрула. Ако се съпротивлява, й направете Морфей. Той на 100% ще отиде при нея по някое време. Ако вече не е отишъл.

- Браво, Наташа – Иля звучеше много спокоен и доволен от другата страна на линията. – Работата със следователи си казва думата. Пращам екип. 

- Или по-скоро факта, че преди около десет години и аз съм била на неговия акъл. Благодаря ти – отвърнах аз. 

Наистина, откъде ми дойдоха тези идеи?

Затворих телефона и видях как ме гледа Глухарьов – като учител, чиито ученик току-що е минал финалния си изпит. Той ме гледа дълго, все едно ме преценяваше. Мразя този преценяващ поглед.

- Да, май сме ти повлияли. Съмнявам се, че щеше да ти дойде на ум преди седмица и половина – заключи накрая той и стана. – Госпожо, ако няма друго, предлагам да се върнете вкъщи и да чакате сина си да се върне там. Ако това се случи непременно се обадете на някого от нас, става ли? – и той надраска телефона си на един лист от тефтер, откъсна го и й го подаде. Тя си взе чантата кимна и като в транс излезе от кабинета.

Той седна на ръба на бюрото си и направи онази, неговата странна усмивка. Дето ме кара да си мисля, че съм в нещастие. 

- Какво? – попитах аз.

- Нищо, нощната ни смяна се очертава прекрасна. Впрочем, обещава да премине в сутрешна – отговори той и посочи часовника. Беше почти пет сутринта. – Имаш ли някакви гениални Различни идеи, партньорке? – попита той и се ухили. Почвах да се чудя дали не истерясва.

- Имам само една, ама не съм сигурна, че е много гениална – заключих аз и отидох да си взема палтото. 

- Стреляй смело! 

- Отиваме да обиколим района около блока на момчето. Току-виж го намерим – отговорих аз, докато се навличах. – Ама ще ми трябва твоя усет на ченге. 

Той не възрази, а бързо ме последва вън от кабинета. На входа дежурния се опита да промърмори нещо, обаче и двамата му затворихме устата с по един мрачен поглед. Да, тежка смяна, нямаше спор.

Различна Педагогическа Стая - единадесета глава (първа част)

- Сергей, ела отпред, че много ми трябваш! – нахлу в кабинета дежурният, Павел Петрович, без да почука.

Часът беше три през нощта и двамата с Глухарьов карахме нощна смяна. Той се беше опитал да ме отпрати, но аз му напомних, че в официалните документи пише, да съм прикрепена за него и трябва да работим заедно „когато той е на смяна“. Той не клъвна много и добавих, че от осемнайсетгодишна карам нощни дежурства в Патрула. Чак тогава Глухарьов се предаде мърморейки, че нямам акъл в главата и ме остави в кабинета. 

Сега дремеше на диванчето, покрил главата си с вестник, а аз вече от час и половина играех някаква стратегическа онлайн игра на служебния компютър. Какво друго да правя – Глухарьов се беше оказал прав, нощната смяна наистина е скучно нещо. Единственият минус е, че не можеш да се наспиш като хората. 

- Сергей! – повиших тон аз, за да го събудя, че похъркваше, а Павел Петрович не даваше вид, че ще напусне кабинета без един от нас. 

Глухарьов измърмори нещо нечленоразделно и се завъртя на диванчето. Затова станах и го раздрусах:

- Ставай Сергей, имаме работа!

Той подскочи, после видя Павел Петрович и изруга полугласно. 

- Мамицата им мръсна, всички отрепки се развилняват, когато аз съм на смяна! – мормореше той, докато си оправяше униформата в движение, защото дежурният буквално ни извлече от кабинета. – Не оставят човек да се наспи. 

Дежурният се въздържа от коментар, явно чуваше нещо подобно на всяка нощна смяна, и безмълвно ни заведе в предверието. А там, седнала на една от пейките, беше наша стара познайница. Надежда Семьоновна. Беше изминала около седмица от посещението ни в дома й. 

- Какво, да ни би синът Ви пак да се е развилнял? – попитах аз, все още не вярвайки на очите си. Глухарьов пък усилено триеше своите в опит да се освести. 

- За сина си идвам, но не е това. – тихо каза жената и се озърна.

- От нашите е Пашка, спокойно. Да вървим в кабинета. – поде Глухарьов и тръгнахме към обратния път. 

Жената креташе след него, аз бях последна и си мислех колко точно ми писна да се занимавам с нея и лигавото й синче. И как вече НАИСТИНА ще напиша рапорт и ще звънна на дежурния оперативен от Нощния, да се оправят те. В крайна сметка, покрих й задника веднъж и спасих синчето от Трибунал, ако се беше забъркал в друга каша обаче, нямаше да го бъде. Глухарьов отключи и я покани да влезе. Тя седна на края на един стол и стисна чантата на коленете си.

- Защо не подадохте сигнал в Нощния патрул? – попитах леко раздразнено аз и Глухарьов ми направи знак над главата на жената да го карам по-полека. Тя се сви все едно я бях ударила. 

- Мислех си, че Вие можете ... – започна тя и ни погледна жално. 

- Да разрешим проблема без много шум? – додаде Глухарьов разбиращо и тя кимна. 

- Вижте какво - започнах аз, – така не става. Не можем да прикриваме сина Ви до безкрай – жената изскимтя тихо и Глухарьов ме погледна кръвнишки. Игнорирах го и продължих. – Прикриването на нарушители на Договора също е нарушение на Договора. А аз нямам никакво намерение да ходя в Прага заради сина Ви, ясно ли е!

Глухарьов се приближи до мен, уж за да ми даде чаша чай и ми скръцна със зъби:

- Навън, веднага! – а към потърпевшата: - Ние ей сега се връщаме, чакайте тук. Не се притеснявайте.

Излязохме вън от кабинета и той ми се нахвърли като булдог.

- Ти нормална ли си?! Защо крещиш така на жената? Тя какво е виновна, че синът й е кретен?

- Сергей, като не разбираш, не се пеняви! - ядосано го срязах аз.

- Какво да не разбирам? – продължи той и размаха ръце. – Направи на нищо бедната женица!

- Бедната женица, както я наричаш ти, иска да ни въвлече в престъпление! – продължих аз. 

- Че да не ни кара да заравяме труп? – отвърна ми саркастично той и ме изгледа мрачно. Отново си мислеше, че преигравам. 

- Серьожа, ти не разбираш – поклатих глава аз и го дръпнах да седне на пейката пред кабинета. – Вие хората можете да се заигравате с Наказателния кодекс и няма да ви накажат, ако сте умни, но при Различните заиграването с Договора се наказва. Винаги.

- Не съм сигурен, че те разбирам. – смръщи вежди той.

- Ами, виж сега. Ако разследваш убийство, но по някаква причина не намериш убиеца, какво ще стане? 

- Случаят остава неразкрит и се прехвърля в Прокуратурата – тръгна да брои на пръсти той. - Ако и те не го разкрият, има определена давност. Защо питаш? 

- Защото при Различните няма давност – като живееш много дълго, могат да ти потърсят сметка за престъпление извършено преди двеста години. Ако не докладваш нарушение, ти автоматично се смяташ за съучастник на нарушителя, както е при вас. Обаче за разлика от вас, при Различните няма смекчаващи вината обстоятелства. Не си казал – значи подлежиш на същото наказание като провинилия се. Същото важи и за разследващите, каквито сме ние с теб. Понеже формално не се водим в Патрула, аз съм длъжна да докладвам всяко едно нарушение, което разследваме. А синът на тази жена не го докладвах. Затова вече съм затънала сериозно. Впрочем и ти, покрай мен. Ако той се е провинил отново и не го докладвам, двамата с теб отиваме на Трибунал и то като обвиняеми наравно с него. Тя отлично знае това, което ти казвам, и въпреки всичко е цъфнала тук. 

Глухарьов ме изгледа дълго и преценяващо. Все едно ме виждаше за пръв път. Едва после отговори:

- Ти сигурна ли си, че не си учила право? Да не ме будалкаш нещо?

- Това е Различно Право, Серьожа – поклатих глава. – Всеки Различен е длъжен да знае своите права и задължения. Това ми го набиха в главата качествено, нищо, че съм дива. Освен това като сътрудник на Патрулите съм длъжна да ги знам тези неща по-подробно. Както ти знаеш Наказателния кодекс. Затова ти казвам, че този път няма да й помогна. Малкият явно се е забъркал в нещо голямо, щом тя е цъфнала тук в три през нощта. 

- И въпреки всичко, тя търси помощ – добави той меко. – И е дошла при нас затова. Какво ще стане, ако я отпратим? Към кого ще се обърне? 

- Няма да я отпратим. – казах аз. – Просто ще викнем дежурния оперативен от Нощния в кабинета ти. 

- Защо ли това не ми се вижда много по-добра алтернатива... Да вървим – каза той мрачно и влязохме обратно в кабинета. 

Жената ни чакаше с надежда. Не ги ли учат вече да гледат аурите? Бях убедена, че ако беше погледнала дори тази на Глухарьов, щеше веднага да си смени физиономията. Беше седнала пред бюрото на Глухарьов, но той седна без да я погледне и се залови да търси нещо по чекмеджетата. Ясно, беше му неудобно да играе лошото ченге. Нищо, на мен много добре ми се получава. 

- В какво се е забъркал пак вашият калпазанин? – попитах аз, докато разчиствах бюрото от някакви странни папки ДЕЛО, които Глухарьов ми беше тръснал. Не ми трябваха, така че ги оставих на пода. 

- Той...в нищо не се е забъркал – промърмори притеснената майка. 

Избягваше въпроса.

- И заради това нищо дойдохте при нас в три през нощта? – попита скептично Глухарьов, докато си правеше кафе. 

Нещо не го свърташе. Умен ход, тази вечер определено нямаше да може да дремне пак. 

- Не, аз... – започна жената, гледайки към него, но той се обърна с гръб, така че тя се принуди да погледне жално към мен. – Той изчезна... 

- Как така изчезна? – попитахме в един глас. 

- Маг Първо равнище не може да се скрие – назидателно казах аз. – В Дневния Патрул би трябвало да го издирят доста бързо. Москва е голям град, но такива не се срещат често. Вероятно ги водят всичките на отчет. 

Глухарьов вдигна палец зад гърба на майката, за да ми подскаже, че съм на прав път с поведението.

Това не беше съвсем така обаче – маговете не ги водят точно на отчет и няма следящи устройства, които да докладват за местоположението на всеки един от тях в реално време. Имало е такива предложения, знам от Хесер, но никога не се е стигнало до привеждането им в дела. Но във всеки Патрул имаха представа горе-долу колко магове от кое точно равнище на силата пребивават в града. Все пак, всички новопристигнали трябва да се регистрират в съответния Патрул, а всеки Патрул си води отчети за родените и живеещи в града Различни. Така че Тъмните не можеха да нямат никаква информация.

- Аз вече ходих там – каза майката и ченето ми увисна, когато додаде: - Те не могат да го открият.

- Мамка ти мръсна, Тъмна! – започнах да псувам аз. – Да ти се невиди и кретенчето! Светлина и Мрак, какво да те направя?! – и ударих по бюрото. 

Глухарьов дойде при мен и тикна своята чаша в ръцете ми. По принцип не пия кафе, обаче сега го изгълтах на един дъх. Единственият начин да не могат да го намерят от Дневния е ако момчето си е повишило ранга някак си. А за това има само два възможни начина. Не, всъщност са три. И от всичките ми прилошаваше... От друга страна, те имаха само постоянния му адрес. Но въпреки всичко, има методи за издирване...

- Какво става? Добре ли си? – попита ме тихо Глухарьов, но аз отговорих на него и на жената. 

- Официално ние с теб, Серьожа, отиваме на Трибунал – казах и погледнах жената много строго. – Защото малкият идиот си е качил ранга. 

- Моля Ви, той не е идиот, той е още дете! – проплака майката, а аз я срязах:

- В отдела за работа с непълнолетни работят с деца до 16 години. Той е на 17, а по стандартите на Различните е станал възрастен още на 12. Продължавате ли да си мислите, че е дете?!

- Как? – прекъсна ме Глухарьов. И добре направи, че бях на път да избухна. Майката не реагира на въпроса, тя вече знаеше отговора, поне част от него.

- Има три начина – чрез събиране на директна сила от хората, чрез ментор-артефакт или чрез човешко жертвоприношение  – поясних аз и за двамата. Чувствах се като учителка в класна стая.

- Не, синът ми не е такъв! – проплака жената отново и заклати глава като кученце-играчка. 

- Именно такъв е! – креснах аз. Усетих как ръцете ми леко изтръпват и погледнах надолу – всичките окачени заклинания се бяха активирали. Лошо. – Престанете да го защитавате, не виждате ли, че става по-лошо?

- Няма ли друга възможност, заради която да не може да бъде намерен? Да се е скрил при приятел или нещо подобно? – попита Глухарьов. 

Правилно разсъждаваше, за ченге. Ако детето беше човек, щеше да е напълно прав. Обаче детето не е човек. Той е побъркан Тъмен Различен, който прогресивно се превръщаше от проблем на Патрула в проблем на Регионалното Бюро на Инквизицията. А там политкоректността още не съществуваше като понятие...

- Не - поклатих глава аз, – Различният може да се скрие само от по-слабите от себе си. Първо равнище може да се скрие от всички, но не и от Висшите. Ако от Дневния не могат да го намерят, а те имат много Висши в запаса, значи нашият идиот е станал Висш по някакъв начин. А за това е нужна чудовищно много енергия. Колкото до приятелите, търсенето би трябвало да почне първо от тях. Но Различните нямат много приятели по принцип.

- Какво ще правим? – закърши ръце майката. 

- Ще повикаме подкрепление – казах аз и Глухарьов леко се усмихна. Без да искам ползвах полицейски жаргон. – И без повече възражения. 

Глухарьов ми отстъпи служебния телефон на бюрото си и набрах номера на дежурния орепативен от Нощния. Вдигна Иля, шефът на оперативните. Явно той беше на смяна тази вечер. Един проблем по-малко, с Иля се разбираме добре. 

- Здравей Иля - почнах аз без заобикалки. Светлите работят нощем, така че той със сигурност беше напълно буден и трезвен. Иля не пие много по принцип. – Ела веднага в Пятницкото районно, трябваш ми. Вземи и който друг оперативен е свободен в момента, но не по-ниско от Трето равнище. Чакаме ви. 

Иля не тръгна да разпитва по телефона. Просто каза едно кратко „добре“ и затвори. Той е много добър Патрулен и го работи това вече втори век (за толкова знам със сигурност, за другото се чудя). Той е Първо равнище, но аз му се водя старша по сила, така че не би си позволил да разпитва за мотивите ми. Понякога ранговата система е абсурдна, защото реално той имаше много повече опит от мен в това. А молбата да вземе оперативни над трето равнище говореше сама по себе си за критична ситуация. Така че не се учудих, когато след пет минути на вратата се почука и в кабинета на Глухарьов влязоха Иля и Семьон, двамата приятели – патрулни. Интересно, те много рядко са заедно в една и съща смяна, явно Семьон го бяха вдигнали от леглото, защото изглеждаше сънен и анцугът му подозрително много приличаше на пижама. А скоростта, с която се довлякоха еднозначно говореше за ползването на портал. Дори на няколко портала, освен ако Семьон не е спал на дивана в кабинета си преди да го събудят. Аз лично направих един статичен портал, който води от районното към офиса на Патрула, за по-лесно. Вероятно са използвали него. 

Глухарьов се напрегна. Нормално, кабинетът изведнъж се пренасели, а тези двамата можеха да направят на бъз и на коприва доста противници. Ченгето в него просто надушваше заплахата. Понякога дори и най-непредразположените към Сумрака хора имат подобно шесто чувство. А Глухарьов беше добър следовател, така че беше нормално да го има. Иля беше висок колкото Сергей, но приличаше на интелигентен програмист или асистент в института. Правилни черти, очила в тънки метални рамки, семпъл костюм. Семьон, точно обратното – дребен и набит, с вид на селяк дошъл в града и вечно недоволен от този факт. Всичко у него говореше за дребен шмекер. Обаче аз знаех, че голяма част от това поведение е поза. Семьон шмекеруваше само и единствено, когато му изнасяше. 

- Такааа - започна Семьон след като ги запознах със Сергей и се настаниха на свободните столове в кабинета, – казвай сега защо ме измъкнахте от кревата посред нощ. Стар съм вече за тия работи. В какво си се забъркала, моме? – и ме погледна строго, все едно нарушителят съм аз. 

Нямаше закога да ги лъжа, така че им разказах цялата история накратко. Майката на няколко места започна да се заревя, но четири чифта очи, които я гледат с укор възпираха потоците ридания всеки път. Иля и Семьон слушаха без да ме прекъсват и когато приключих Иля се обади:

- Нали съзнаваш, че здраво сте се оплели, ако излезе, че е извършил жертвоприношение? – аз кимнах мрачно.

Той не ми го натякваше, само ме информираше. 

- Напълно ми е ясно, че ще се срещна отблизо със Совината глава, благодаря – промърморих и се заиграх с една химикалка от нерви.

- Совината глава? – не се сдържа Глухарьов. 

Иля и Семьон се спогледаха.

- Кармадон Совината глава – поясних аз, – е шефът на европейския клон на Инквизицията. Не е много приятен тип. 

- Те се познават лично, между другото – додаде Семьон, кой знае защо. 

- Да бе, мерси че ми напомни как се запознахме – мрачно казах аз и го изгледах криво. 

- Може ли да поясните, като за хора? – попита иронично Глухарьов. 

Разбирах го донякъде – достатъчно трудно беше с един Различен в стаята, какво оставаше, когато Различните станат четирима. Пък и от друга страна – това се водеше и негова работа, а патрулните гледаха на него с насмешка. Когато си живял столетия, един трийсет и няколко годишен следовател трудно може да те респектира. Преди Семьон или Иля да се обадят за да го срежат да не се меси в работата на Различните, отговорих аз:

- Така да се каже, Серьожа, ние с теб много си приличаме. Защото, един вид, преди да вляза в Патрула, и аз минах през нещо като детска педагогическа стая. 

Различна Педагогическа Стая - десета глава (четвърта част)

След това тя рязко измъкна и двете ни от Сумрака. Тръснах глава – беше доста ефектен трик, но да завлечеш Висш Различен в Сумрака без негово разрешение, трябва да си доста силен. 

- За какво бяха тия циркове? – попитах аз и се намръщих.

- Не правя циркове, Велика – отговори ми врачката и стана. – Каквото узнах и трябваше да ти кажа, вече ти го казах. Ти сама трябва да решиш как ще действаш.

Тя тръгна към вратата и мълчаливо започна да се облича. Аз стоях като тресната в центъра на хола й, неспособна да реагирам адекватно. Гласът й ме върна обратно в реалността:

- Да вървим, дъще, че твоят човек замръзва пред входа! 

Влязох в коридорчето и видях врачката напълно облечена да чака до вратата с чантичка в ръка. 

- Защо го правиш? – попитах я аз, макар сама да не знаех за какво точно я питам. 

- Защото няма значение от коя боя сме, и двете сме жени, а това ни прави сестри, мила моя – обясни ми тя като на малко дете. – Не се тревожи, сама ще се предам в Дневния Патрул, отдавна не съм минавала там. Дъртият пергиш дето го ръководи много ще ми се зарадва.

Примигах. Тя Завулон ли имаше предвид?! Защо всички стари вещици по правило имат много особено мнение за шефа на Дневния? Трябва някой път да попитам, макар че те хич не ме харесват там. 

- Откъде да знам, че не ме лъжеш? – притиснах я аз.

- Защо ми е да го правя? – попита тя, но след това въздъхна и в ръката й се появи въртяща се топка Мрак. – Ето, да видиш, че не лъжа. Сама ми отвори портал, докъдето ти искаш. Хайде!

Под строгия поглед на тази откачена врачка наистина отворих портал към офиса на Дневния Патрул като се постарах да направя така, че тя да не може да промени мястото, където я пращам. Те да му мислят. Врачката изчезна пред очите ми, а аз заслизах по стълбите. Единственото нещо, което се въртеше в главата ми, баха странните й думи, които звучаха повече като пророчество: „Пази се, Велика, около теб се вие повече Сила, отколкото можеш да смелиш. Посегнеш ли, ще те опари, не го ли сториш – и ти, и онези, които обичаш ще изгорят.“

Дали беше видяла миналото ми и го беше изтълкувала погрешно като бъдеще? Едва ли, защото говореше убедено в бъдеще време, значи виждаше нещо, което ще се случи. Вещиците са странни същества и подобно на човешките жени имат силна интуиция. Различните от Първо равнище рядко грешат, много рядко. Значи наистина беше видяла нещо. Но какво? Можех да съм сигурна, че Хесер и Завулон не са ме пратили в районното на Пятницка току-така, но чак такъв драматизъм малко ме съмняваше. Великите не си пилеят картите за едното нищо. Не е в техен стил. От друга страна, ако врачката искаше да ме впечатли, защо просто не каза нещо друго? Никой не обича лошите пророчества, дори Различните, които могат да променят вероятностните линии, стига да знаят кое къде води. 

В цялата тая работа имаше нещо много нагласено. Нас ни наказват да разнасяме призовки и изведнъж хоп! – появява се жена с полуизпита сила, която ме довежда до дома на тази вещица. Вещицата пък, вместо да окаже съпротива, сама отива да се предаде. Абсолютно нелогично. 

Дори не разбрах кога съм се озовала пред Глухарьов. 

- Какво стана? – попита ме той притеснено. – Нямаше те поне час.

Примигнах и се огледах. Стоях пред него, но гледах през него като зомби. Той, от своя страна, се опитваше да улови погледа ми. В цялата му поза се четеше желанието да ме хване, ако тръгна да припадам. Поне това нямах намерение да правя. Тръснах глава, за да прогоня лошите мисли. 

- Нямаше ме петнайсет минути – отговорих аз и тръгнах наляво.

Той ме хвана за лакътя и ме насочи надясно.

- Натам сме! И те нямаше повече от час! Умрях от притеснение и студ.

Погледнах часовника си – наистина ме беше нямало повече от час. Времето в Сумрака не тече така, както това в нормалния свят. Минахме няколко метра и Глухарьов отново попита:

- Сигурна ли си, че си добре?

- Така мисля – машинално отговорих аз. 

Нямаше нужда да го разстройвам с неща, които не само, че не го касаеха, но нямаше и как да разреши. Въпросът беше, че нямах идея кой може да ги разреши. Продължихме да разнасяме призовки, но аз бях толкова обсебена от мислите си, че не обелих и дума. 

Чий съвет да потърся? Хесер най-вероятно щеше да пренебрегне пророчеството, защото не се съмнявах, че беше пророчество. Завулон би го използвал за своя собствена изгода, както винаги. Освен това, ако въпросната вещица му беше стара позната, кой знае дали той сам не я е изпречил на пътя ми. За да ме тества? Едва ли. За да ме сплаши? Нямаше за какво, тъй като сам ме прати в този район и още не бях свършила нищо като хората. 

Имаше нещо в тази история, но какво? 

- Наташа? – гласът на моя колега-човек ме извади от транса. 

Тръснах глава и го погледнах тъпо. 

- Ъ? 

- Викам името ти поне от пет минути, а ти се пулеше насреща ми все едно нито ме виждаш, нито ме чуваш – отговори той. – Сигурна ли си, че си добре, защото според мен ти трябва лекар, при това веднага. 

- Нищо ми няма, Серьожа. Всичко е наред. 

- Да бе, наред било – изсумтя той. – Лъжеш ме, ама ще разбера аз защо. 

С тези думи, той ми обърна гръб и закрачи намусено по посока на отдела. Спрях на място. Защо се беше ядосал така? Трябваше ли ми сега да се занимавам с вбесен колега? Определено не. Затова се напрегнах и се затичах след него. Оказа се, че не е толкова лесно – хлъзгах се в снега след него, залитах, накрая трябваше да се вкопча в палтото му, за да не падна по лице в снежната пряспа. 

Той ме задържа и ме изгледа мрачно. 

- Какво има? – в гласа му звучеше цялото възмущение от това, че го държа в неведение.

Въздъхнах. Явно щеше да ми се наложи поне частично да обясня. Глухарьов не беше глупак и не беше редно да го третирам като такъв. 

- Извинявай, Серьожа – започнах аз, все още държейки се за него. – Излъгах те, защото не искам да те тревожа с неща, които аз самата не разбирам. 

Той се отдръпна и трябваше да се задържа сама на крака. 

- Ние сме патрньори, Наташа – в гласа му звучеше някаква странна горчивина, - нямаме тайни един от друг, поне не по отношение на работата. Ако криеш нещо от мен, това няма да ни помогне да се сработим като хората. 

Той ме гледаше лошо. Много лошо. Смяташе, че нещо го лъжа и че го изолирам. 

- Не искам да те забърквам в проблеми, Серьожа... – започнах, аз но той ядно ме прекъсна:

- Не ме Серьожвай! Аз съм твой патрньор и трябва да знам. 

Мълчах. Мразех да ме мъмрят. Глухарьов продължи полугласната тирада:

- Ако ще ти прикривам задника, трябва за знам от кого, Наташа! Спри да ме лъжеш! 

Прав беше, мамка му. 

- Виж, не съм искала да прозвучи така... – заекнах аз. – Просто аз сама не разбирам какво стана горе. 

- Ами обясни ми, може пък аз да имам идея – саркастично контрира той и скръсти ръце на гърдите си. 

- Ъъъъ... Накратко казано, една Тъмна вещица ми отправи предупреждение – започнах аз, но Глухарьво ме прекъсна:

- Къде е тая? – огледа се той и в погледа му проблесна нещо не особено добро. – Ей сега ще й покажа кого ще заплашва...

- Не, не, не си ме разбрал правилно – побързах да се поправя аз. – Тя не ме заплаши, тя просто ми пророкува. И прогнозата не е никак добра, но е разбирам какво ми каза. 

Той ме погледна така, все е едно съм избягала от лудницата. 

- И какво толкова ти е казала старата кранта? 

- Ами, ето това: Пази се, Велика, около теб се вие повече Сила, отколкото можеш да смелиш. Посегнеш ли, ще те опари, не го ли сториш – и ти, и онези, които обичаш ще изгорят.

Глухарьов махна с ръка:

- Остави я, изкуфялата дъртачка! Бабини деветини са това! Давай да вървим в отдела, че костите ми вече замръзнаха!

И без да види дали ще го последвам, той закрачи с бодра крачка към топлата чаша чай, която несъмнено щеше да си направи, веднъж да се добере до кабинета си. Загледах се в отдалечаващата се фигура и се зачудих. Дали пък не беше прав? За какво й е на Тъмната да ми казва истината? По-скоро би искала да ме подплаши. Видяла млада Различна и решила да я сплаши. По бабешкия метод. А аз, като пълна идиотка, се бях вързала. 

Прав беше Хесер, че ми липсва всякакъв опит на терен. А на Глухарьов, макар и човек, веднага му хрумна да помисли по този начин. Че бабичката ме занася. Да, май имаше причина да ме пришият към него. 

Тръснах глава и закрачих след него към отдела. Може би и аз щях да извлека някаква полза от работата с милиционер...

Различна Педагогическа Стая - десета глава (трета част)

С тези думи влязох и хлопнах вратата зад гърба си като за по-сигурно я заключих със заклинание, което никой шперц или ключар не може да отвори. За всеки случай, че знае ли се какво се върти в бръснатата глава на моя колега. След случая с момчето беше станал доста неспокоен. 

Реших да се кача при врачката като обикновена клиентка и побързах да се маскирам с надеждата, че не е Първо равнище или Висша. Щях да се направя на нервозна девойка и да проверя дали ще се опита и на мен да ми изпие силите. Искрено се надявах да греша, но рядко ми се случваше, откакто бях станала Различна.

Заизкачвах се по стълбището – мръсно, издраскано с най-различни надписи и графити, облепено с дъвки от Първата Световна война и опръскано с ред телесни течности. Във входа миришеше едновременно на урина, непрано бельо, готвещ се борш и изкипяло мляко. Всичко това се смесваше с миризмата на мухъл и стара сграда, така че запуших носа си, да не взема да повърна.

Мястото беше отвратително, добре че според спомените на Виктория, врачката живееше едва на втория етаж. На нейната врата беше останала само една цифра - седмица, завинтена накриво. Натиснах звънеца с ясното съзнание, че от това копче мога да хвана цялата Менделеева таблица и че има много малък шанс да работи. 

За моя изненада обаче, от другата страна на вратата се чу звънене. Пронизително и досадно. Дори не чух стъпките – онази какво, да не би да беше омагьосала чехлите си и да се рее над земята?! Откачалка. За момент шпионката притъмня – ясно, значи проверяваше кой звъни. Мислено се поздравих за това, че оставих Глухарьов пред входа. Ако го видеше, със сигурност нямаше да отвори. 

- Какво искаш? – попита ме най-безцеремонно дебелата мамаша през процепа на вратата и ме огледа преценяващо.

С дългото си шушляково палто и ботушките не изглеждах особено платежеспособна. Поне не толкова като предходната клиентка. Въпреки че се бях маскирала, успях да усетя неумелия й опит за сондиране през Сумрака. Значи маскировката ми беше сработила – по-силна вещица би разгадала коя съм, или поне ранга ми, и би тръшнала вратата под носа ми. 

- Какво искаш? – попита мамашата още по-враждебно и тръгна да затваря вратата. 

Сега беше момента да вляза в роля. 

- Чакайте, чакайте! – викнах аз и сложих ръка на излющената кожена тапицерия. – Приятелка ми разказа за Вас. 

Онази не затвори, но се вторачи в мен с очите си, дето бяха черни като канализационни шахти през нощта. Сниших глас, все едно ме е страх някой да не ме чуе и продължих:

- Моля Ви, Вие сте ми надеждата!

- Ах, млади и глупави сте всичките – поклати глава врачката и ме пусна да вляза. 

Вътре, в пълен контраст с останалотата част на блока, беше подредено. Доста подредено. Стройни редици чехли и разнородни обувки покрай едната стена, закачалка на другата. Без да ме карат, събух ботушите до вратата. Врачка или не, Тъмна или не, това беше нейният дом и не беше редно да нося мръсотията от входа вътре. Правилата важат за всички.

- Ела в хола, че да седнем и да ми разкажеш – добави мамашата, вече по-дружелюбно, докато заключваше вратата. – Съблечи си палтото де! – подзе тя като видя, че още не съм свалила връхната дреха.

Напсувах се на ум задето се явих с униформа в отдела и наистина си свалих палтото. Нямаше как. Естествено, когато го видя, онази се панира.

- Ама аз, такова... Нищо не съм направила! 

После нещо в съзнанието й проблесна и явно реши да ми въздейства с магия, видях го в аурата й. Реших да изпреваря удара и да излъжа, доколкото ми беше възможно:

- Чакайте, чакайте! – казах аз и вдигнах примирително ръце. – Не гледайте униформата, дойдох тук като жена, която има нужда от помощ. Не съм тук по служба!

Врачката скръсти ръце на огромните си гърди и ме изгледа подозрително от глава до пети. Постарах се да изглеждам като побъркана от любов глупачка. Не ме изхвърлиха за яката от там и затова продължих:

- Харесвам едно момче от отдела, но той не ме харесва. Искам да го накарам да ми обърне внимание. 

Врачката продължи да ме гледа подозрително. Дори не повярвах на ушите си, когато каза:

- Има много начини да привлечеш вниманието на един мъж, дъще. Не е нужно да прибягваш до магия.

Ти да видиш! Явно все пак й беше останал някакъв мозък. Или просто усещаше, че нещо не е наред. 

- Ама аз вече всичко пробвах – възразих в стила на влюбена глупачка. – И се въртях около него, и го молих да ме закара насам-натам, и си намирах повод да съм нощна смяна с него. Нищо и нищо! Моля Ви, помогнете ми!

Врачката продължаваше да стои до вратата и да се чуди. 

- Осъзнаваш ли, че може той пак да не ти обърне внимание? – попита тя и ме изгледа преценяващо. – Дори и след магията? На някои млади просто не им е писано да са заедно. Може късметът ти да е другаде.

Хитра беше, гадината, поне това й признавах. Междувременно се постарах да зяпна от почуда и да изглеждам възможно най-разочарована.

- Ама как така? Нали Вие можете...

- Не е важно какво мога, дъще – прекъсна ме тя и махна с ръка, - а какво ви е писано на теб и на онова момче. Някои съдби много трудно се пренареждат.

Говори ми, помислих си аз като се постарах да скрия мислите си от нея. Съдбите трудно се пренареждали – да, особено ако са писани с Тебешира на Съдбата, тогава и Велика трудно може да ги пренапише. Все пак, за пред врачката, кимнах.

- Добре тогава, да вървим в хола, другарко милиционер – каза подигравателно врачката и махна към затворената врата срещу нас.

Тръгнах първа и попаднах в спретнат, макар и малък хол. Определено очаквах да е по-разхвърляно, но не беше. На масата имаше купа пълна с недообелени картофи. Явно домакинята тъкмо беше тръгнала да готви. Настаних се на една табуретка. 

- Любовно биле ли ще искаш? – попита делово врачката и ме погледна криво. 

Кимнах. Тя стана и след секунди се върна с поднос в ръцете. Там се мъдреше захарница, някакви пакечтета чай и нещо, което не знаех какво може да е. Много ми се искаше да погледна през Сумрака, но това щеше да развали цялото ми прикритие. 

- Как се казваш? – попита ме тя и аз подскочих.

- Ъ... Лена... – смутолевих аз първото име, което ми дойде да ум. 

- Хубаво Лена – започна тя с наставнически тон, - а как се казва твоят? Трябва ми името му, че да мога да го омагьосам. 

На ти сега. Какво да й кажа? Изтърсих първото име, което ми дойде на ум:

- Андрей – пророних аз като се проклинах на ум.

Агапов хич нямаше да ми е благодарен за това. Ама хич. Врачката замълча за момент, все едно се вслушваше в нещо. Гледаше в Сумрака май. 

- Да, наистина не ти обръща внимание, ама май и ти не си се постарала много – заключи тя след малко. – Сега ще оправим нещата. Дай ръка!

Противно на всички чувства, които ми идваха на ум, й подадох ръка. Тя я улови и вместо да ме пореже или нещо подобно, започна да разглежда линиите по ръката ми. 

- Лъжеш ме за разни неща, дъще. За много неща ме лъжеш – каза тя и ме погледна с очите си като черни дупки. 

Странно, на фона на увисналите й като на булдог бузи, очите й пак изглеждаха огромни. Като чаени чинийки. 

- Какво искаш да чуеш? – попитах аз плахо, стараейки се да подтисна порива да я пратя с портал в офиса на Патрула.

- Не знам какво аз трябва да чуя, но има много неща, които ти трябва да чуеш.

Побиха ме тръпки. Нещо в тази фраза ме накара да се замисля дали наистина тази Различна беше просто вещица, но не можех да разбера без да си разваля прикритието.

- Като например? 

- Не си тази, за която се представяш, макар че онова, което правиш сега не е много по-различно, от онова което работиш – поклати глава мамашата. 

- Не очаквайте от мен да говоря за работата си – тръснах глава аз и понечих да си издърпам ръката. 

Врачката обаче не ме пусна, а се вторачи в очите ми. Всичко наоколо посивя – значи не само аз се бях маскирала. Кучката му с кучка, тя беше поне Първо равнище на Силата! В Сумрачния свят и двете седяхме на креслата в хола й и се гледахме. Тя беше станала по-млада и по-слаба, а аз не бях мръднала. 

- Знаех, че ще дойдеш още в момента, в който оная глупачка Вика дойде да ме моли за помощ – започна тя без заобикалки. – Знам коя си, Велика, и не ме е страх от тебе.

В Сумрака не се предават емоции или интонации, но нещо ми подсказваше, че много й се иска да я провокирам. Нямах такова намерение, особено на нейна територия. Както се казва, у дома и стените помагат. За врачките това важи с тройна сила. Обръщението си го пропуснах покрай ушите.

- След като знаеш коя съм, значи няма нужда да прибягвам до сила? – това беше по-скоро скрита заплаха, отколкото констатация. 

Врачката още държеше ръката ми, обърната с дланта нагоре. 

- Няма. Но преди да ме пратиш за наказание, трябва да ти кажа някои неща. За твое добро! 

- Сега ако ще ми гадаеш за любов и щастие, няма да ти се размине наказанието – отговорих аз и понечих да издърпам ръката си от нейната. 

Тя отново не ме пусна. Да й се ненадяваш каква желязна хватка има.

- Точно обратното, Велика! Бих ти гадала за смърт и опасност и вихри на Силата, защото това виждам изписано в линиите по ръката ти.

Никак не ми харесваше накъде бие, затова побързах да сменя темата:

- Защо изпи енергията на онази жена?

- Тя сама отдаде повече, отколкото можеше – сви рамене врачката. – Аз съм Тъмна, не мога да лекувам добре. Дори и да можех, тя сама си беше виновна. 

- И затова я прати да се лута между блоковете – намръщих се аз. 

- Не, Велика, затова я пратих при теб – контрира тя и зяпнах от почуда. Явно го беше очаквала, защото продължи: - Видях те да се задаваш като гледах на Вика. Аурата ти свети от няколко пресечки.

Да, помислих си аз, аурата на Висша Различна наистина може да се види през няколко пресечки. Свети като слънце. 

- Ще си понеса наказанието за неправомерно въздействие – продължи тя. – Знам, че не бива и съм с изчерпан лимит. Какво толкова, ще поживея десетилетие без способности, няма да е проблем – заразсъждава тя на глас. – Тъкмо и аз да стана обикновена баба за малко. 

После явно се сети за нещо, защото стисна ръката ми и се втренчи в мен с оня неин странен поглед.

- Пази се, Велика, около теб се вие повече Сила, отколкото можеш да смелиш. Посегнеш ли, ще те опари, не го ли сториш – и ти, и онези, които обичаш ще изгорят.