Различни Взаимоотношения - втора глава (трета част)

Лицето на оперативния потрепна само за миг и пак възвърна каменното си изражение. Не съм много запозната, но това ми миришеше на административно наказание и не звучеше никак добре. Глухарьов погледна мрачно оперативния, а после се обърна към прекия му началник:
- Не съм сигурен какво да го правя и ако зависеше от мен, щях да ти кажа да му пишеш заповедта за уволнение, но... – тук ме погледна многозначително. 
Защо трябваше аз да решавам?! Не бях сигурна, че изобщо ми пука за оперативния. А пък те двамата с Карпов можеха перфектно да се оправят с положението. Все пак реших да погледна през Сумрака прекия виновник за нелепата ситуация. Него го ядеше вина. Толкова много вина, че се усъмних дали не е поза. Обаче човек не управлява аурата си. От друга страна, ако той останеше с нас, ще трябва да се съобразявам и с него, а никак не ми се занимаваше. И все пак...
Кимнах едва забележимо на Глухарьов. Дали заради упойката, или защото просто съжалих бедния оперативен, не знам.
- Добре тогава...- почти отегчено заключи моят колега. – Остави го твоя оперативен при нас за известно време – Стас Карпов кимна и тръгна да излиза. – Но да знаеш, че си ми длъжник!
- Нямаш грижи, колега! – долетя отговора му иззад вече затварящата се врата. 
Въпросният оперативен, Олег, стоеше като наказан до вратата. Почваше да ме изнервя. Мразя притеснителните – какво толкова е станало? Навика го началникът, тропосаха ни го на нас, но само толкова. От Сергей знам, че крясъците на началника не са кой знае колко страшни, стига да не водят до реални наказания. Обаче пък от друга страна, Карпов далеч не е толкова мил човек, колкото е Ира Зимина. Глухарьов започна да игнорира оперативния в момента, в който Карпов се скри от очите му и оставах само аз да го зяпам. Не ми беше съвсем ясно защо обаче. 
- Сядай, не стой така – обадих се малко неловко и му посочих дивана със здравата си ръка. Той ми кимна безмълвно и седна. 
Диванчено беше стратегически разположено между моето бюро и това на Глухарьов, така че сега нашият нов колега се оказа по-скоро заложник. Каквото и да направеше, все един от нас щеше да забележи поне с периферно зрение. Минутите се нижеха от бавно по бавно, а никой не обелваше и дума. Оперативният гледаше в една точка пред себе си, Глухарьов обръщаше поредната папка документи сред облаци цигарен дим, а аз се бях вторачила в екрана на компютъра и бясно цъках по него. По едно време Глухарьов стана и нарами една папка. Аз също тръгнах да се надигам, но той ме спря с ръка.
- Отивам по работа – обясни той. – Ти оставаш тук! 
- Ама, Серьожа... – започнах аз.
- Няма Серьожа – сряза ме той. – Оставаш тук и толкова! Няма да затваряме кабинета. Ако дойде някой с жалба, знаеш какво да правиш. Освен това ти казаха да не се натоварваш! – с тези думи той си сложи фуражката и ми намигна.
Намигна ми! Интригант такъв! Значи нарочно излезе, че ние двамата с тоя да се разберем. Гадняр! Не исках да говоря с оперативния и толкова! Изръмжах и се намръщих на екрана на компютъра. Щеше да ми падне по някое време. Интригант! 
Обаче пък от друга страна не можехме да продължаваме и така. Затова реших все пак да взема нещата в свои ръце. 
- Виж какво - започнах аз в момента, в който Глухарьов изчезна от полезрението ми, – колкото по-бързо се изясним, толкова по-добре! 
Извъртях стола си, така че да мога да го гледам. Да му се не види, беше едър почти колкото моя колега. Красота! Мразя да се чувствам уязвима. Макар че както ме бяха заредили със сила Хесер и Завулон, това беше лееко преувеличено. От друга страна, ако използвах сила срещу още един милиционер, щяха да ми откъснат главата... В това поне нямаше никакво съмнение.
- Щом като е така, да започваме – наведе се той към мен. 
Положих усилие да не се дръпна назад и се зачудих какво, в името на Светлината и Мрака, ми става. 
- Не съм искал да стане така – продължи оперативният и кимна към превързаната ми ръка. 
Беше искрен. В очите му прочетох, че е готов на каквото реша – само и само за да му простя.
- Знам – мрачно отговорих аз. Много ми се искаше да го обвиня и да се гърчи от вина, но беше прав – просто случайност. – Но въпреки това съм ти ядосана – продължих след малко.
- Забелязах – кимна той. – Съжалявам за случилото се. Не мога да Ви кажа друго. Благодаря, че ме защитихте...
- Хайде на „ти“, а? Не изглеждаш много по-голям от мен. 
- Благодаря ти, че ме защити - поправи се веднага той и ми се усмихна. Имаше хубава усмивка. Май тая упойка ми действаше на нервите и ми мътеше мозъка...– Началникът ти не си поплюва – допълни той и погледна към вратата, все едно очакваше Карпов да връхлети с бухалката. Или пък Глухарьов, кой знае?
- Нито пък твоя – усмихнах се криво. - Достатъчно бой се раздаде по случая. До няколко дни и помен няма да има от драскотината – махнах със здравата си ръка аз. 
- Надявам се. Такава красива жена трябва да носи само красиви бижута, а не превръзки – отговори ми той напълно хладнокръвно. 
Опааа, нагази по тънък лед, друже, помислих си аз. Мразя да ме лъжат, или пък да ми се подмазват, което си е горе-долу същото. Нали съм Различна – виждам всичко. Гривната започна да се затопля. Лошо – сложих ръка върху нея, за да я деактивирам. Затоплянето изчезна. Така е по-добре. 
- Няма нужда от подмазване – отговорих аз с най-ледения си тон. – Карпов не е наоколо. 
- Не го правя заради него – отговори ми оперативният и ме погледна право в очите. 
Мамка му, не виждах лъжа вътре! Което не променяше факта, че не му вярвам.
- Никоя жена не заслужава да я раняват, тук съм съгласна – додадох аз сухо и се насочих към екрана на компютъра. Той определено ме изнервяше, само че не знаех защо.
През следващия половин час проклинах Глухарьов и Карпов почти двайсет пъти и двайсет пъти свалях проклятията. Поне имах занимавка. Въпросният Олег стоеше безмълвно и гледаше да мърда възможно най-малко. На три пъти се хванах, че го проверявам дали диша. Това почваше да излиза извън контрол! Мразя, когато нещата излизат извън контрол! 
- Ако те изнервям, ще изляза в коридора – обади се той по някое време.
Как точно ми беше проличало, че съм изнервена? От час цъках тук-там с мишката и играех на въпросната игра. Мрачното взиране в монитора едва ли се броеше. Обърнах се към съквартиранта си (или направо „съкилийника“, предвид нарежданията на началниците) и отново го сканирах през Сумрака. Нищо, човек. Може би просто беше добър психолог. 
- Няма нужда – процедих аз и ядно затраках по клавиатурата. Щях да се разсея със зяпане на нови бижута за амулети. Те никога не са излишни.
Оперативният стана и тръгна към вратата. 
- Не искам да ти причинявам неудобство – обясни той с ръка на дръжката. – Ще изляза в коридора, а ти си почини на спокойствие. 
- Остани тук – вдигнах поглед от монитора и го погледнах. – Не искам да загазиш, заради мен. Карпов каза да седиш тук. Ако те види навън, не знам какво ще свърши. 
Той се опря на вратата и скръсти ръце на гърдите си. Странно, направи го малко по-бавно от нормалното, все едно внимаваше да не засегне нещо. Някоя синина от вчера, предполагам. 
- Виж, виждам, че не знаеш какво да правиш тук – продължих аз. Той мълчеше и ме гледаше. Мразя да ми се пулят. – Аз също не знам какво се случва. Но имаме нареждания от началството. И аз, и ти. Дай да не си играем с огъня и да ги изпълним, че да не стане по-зле.
Той тъкмо щеше да отговори, когато отвън започна някаква врява – все едно се бяха сбили две банди побойници. И всичко това някъде около нашия кабинет. Забравих, че съм ранена и скочих от стола си. За няколкото седмици работа бързичко ме бяха научили, че когато има проблем, реагира първият свободен униформен. Няма значение дали си следовател, оперативен, квартален или нещо друго – има ли проблем, трябва да реагираш. Понякога дори скръцването със зъби върши чудеса в отдела. Стресираш хората просто. Така че сега реших да изпълня дълга си на служител на МВД. И там ми беше грешката – зави ми се свят от усилието. Явно се бях заседяла твърде много, знам ли. Оперативният с един скок се озова до мен и в опита си да ме подкрепи, ме прегърна през кръста. Като влюбена девойка, опрях ръка на гърдите му – не съм сигурна дори защо, вероятно инстинктивно, наистина много ми причерня. Всичко около мен посивя за момент все едно бях тръгнала да влизам в Сумрака.
- Слаба си, не се натоварвай – промърмори оперативният и посегна да ме вземе на ръце.
- Недей – простенах аз, не толкова от болка, колкото от изтощение, и се напсувах на ум за рязкото ставане. Ама не можех да свикна с раняването и това е. 
Той обаче напълно ме игнорира и ме вдигна като перце. След секунди вече лежах на дивана, а той ме завиваше с палтото ми. Свали и своето яке и също ме зави с него. После придърпа един стол и седна до мен. 
- Карпов май те е пребил – заключих аз, докато наблюдавах скованите движения, с които се наместваше на стола.
Започвах малко по малко да идвам на себе си. 
- Нищо ми няма – излъга той и ме погледна загрижено. Типично мъжка реакция – целият в кръв и му липсва някой крайник, ама нищо му нямало... – Не бива да се натоварваш! – додаде със загрижен тон и сложи ръка на челото ми.
- Нямам температура – отбих я аз със здравата си ръка и тръгнах да ставам. Оперативният ме спря на мига. 
- Ще лежиш тук! 
- Ама аз...
- Виж, ако нещо се случи с теб, Карпов и Глухарьов ще ме одерат жив! – обясни той сериозно. – Не ме вкарвай в повече бели!
- Аз да те вкарвам в бели?! – възмутих се аз и се надигнах на лакът. – Ти си този, който ги създава белите, драги!
Оперативният, все не можех да свикна с името му, наведе виновно глава и несъзнателно сложи ръка на кръста си. Явно Карпов здраво го е контузил. Олег, казваше се Олег.
- Ако беше загинала, не бих си го простил – отговори Олег тихо и ме погледна в очите. – Кълна се, не съм искал да се получава така! Отново те моля за прошка! 
- Не е там работата – отговорих аз горчиво. Не, така нямаше да стане. – Виж, ти наистина ме изнервяш, разбираш ли? 
Седнах на дивана и го погледнах право в очите. Крайно време беше наистина да поговорим. Иначе имах огромен шанс просто да откача.
- Не е заради това – продължих аз и посочих ранената си ръка. – Добре де, не само заради това. Просто не съм свикнала да общувам с ... оперативни. – излъгах аз. 
Истината беше, че не съм свикнала да общувам с привлекателни мъже, но това е отделен въпрос. Нямаше нужда да му правя комплименти, че не се знаеше накъде ще избие. Лекарствата и без това ми мътеха мозъка предостатъчно добре. Той не отговори, а продължи да се взира в мен, все едно търсеше потвърждение на думите ми някъде в очите ми. Примигнах. Олег се наведе над мен и аз вече изгубих какъвто и да е контрол. Не бях сигурна какво се случва около мен и защо. За момент дори забравих коя съм и къде се намирам. Погледнах надолу към ръката си – беше се свила в някаква много странна поза. Опитах се да я размърдам, но пръстите ми си останаха свити като лапи на граблива птица. Какво ми ставаше? Сякаш светът около мен се разпадна на парчета. Не разбирах нито къде съм, нито какво става. Усещах само, че съм в опасност, незнайно от какво. 
Вдигнах здравата си ръка пред себе си и простенах:
- Недей! – Олег се дръпна като попарен и ме изгледа притеснено. 
- Какво да не правя? Нищо нямаше да ти сторя!
Бавно свалих здравата си ръка и се намръщих. Чувствах се като откачалка. Направо от лудницата. Лошото е, че и се чувствах така. Какво изобщо ми ставаше? Отново погледнах свитите си пръсти. Какво се случваше? Какво? 
- Аз... просто... – потрих очите си. – Ти... 
- Не съм искал да те плаша – изпревари мислите ми той и протегна ръка приятелски. – Честна дума! 
- Аз... – започваше да ми се реве, при това противно на всякаква логика. 
Още една дума и щях да избухна в плач. За да потисна порива се намръщих още повече и се втренчих в шкафа с документите. Върни се обратно, накъдето и да беше тръгнала! Хайде, глупачке, какво ти става! 
Олег явно видя, че нещо не е наред, защото побърза да добави:
- Няма да те нараня – и улови ръката ми. 
Дотук бях. Край! Сълзите сами започнаха да се търкалят по бузите ми и преди да се усетя и да се овладея, започнах да плача с глас. Тресях се от ридания и не разбирах защо. Дори не бях съвсем сигурна какво чувствам в момента – дали ме болеше нещо или просто ми беше тъжно, уплашена ли бях или какво...
Той седна до мен и ме прегърна внимателно. Гледаше да не закача ранената ми ръка, но след съвсем малко аз сама, противно на какъвто и да е здрав разум, се сгуших в ръцете му и се вкопчих в ризата му. Както правят героините в онези бозави филми, дето ги дават следобед по кабеларките. При това се гушех в ръцете на напълно непознат! Една част от мен хладно заключи, че определено откачам и се зарекох повече никога и под никакъв предлог да не пия упойка. Щях да се оправям с методите на Различните. 
Минаха няколко минути преди да успея да проговоря: 
- Извинявай! – тихо казах аз и се надигнах. Олег обаче не ме пусна, само разхлаби малко хватката си, за да не ме нарани. – Обикновено не правя така. 
- Ти си в шок, който мина в истерия – обясни ми той. – Това е нормално, всичко е наред. Никой не е от желязо.
- Не, не бива така... – опитах се да се дръпна аз. 
Оперативният все още си ме плашеше, а сега – май повече от преди. За енти път проклех ирационалния си мозък и упойката.
- Шшшшт, стой тук – придърпа ме в прегръдките си той. – Всичко е наред, всичко свърши. Ти си в безопасност. 
Тези думи отново ми отвинтиха кранчето и аз се задавих от още сълзи. В един момент усетих, че сърцето ми се свива – толкова бързо биеше – и изпитах неистов страх. Олег усети, че треперя и ме залюля като малко дете. Свих се в ръцете му. 
- Ти си в безопасност. Всичко е наред – повтори тихо той и продължи да ме люлее. – Успокой се. 
- Аз... – зъбите ми тракаха леко. – извинявай...
Той ме целуна по челото. 
- Всичко е наред. Когато те ранят за пръв път, винаги има някаква реакция. Ти си в шок. Всичко е наред. Всичко свърши. 
Облегнах се на рамото му и затворих очи. Не можех да се съсредоточа върху нищо, в главата ми не спираше да се върти сцената от вчера – само че този път бабанката застрелваше в главата майка с дете на ръце. Потреперих. Той го усети и ме притисна към себе си. 
- Всичко свърши, всичко свърши... – повтори той. Опитвах се да го проумея, но не можех. 
В един момент усетих как ми се завива свят. Не от болка или изтощение, а – за мой срам – от страх. Отпуснах се в ръцете му, нямах друг избор. Не съм усетила кога съм заспала...

ИСКРЕНО И ЛИЧНО С ГЛУХАРЬОВ И НАТАША - ВТОРА ЧАСТ

На Сергей му трябваха повече от петнайсет минути, за да се върне при нас. Изглеждаше мрачен и крайно недоволен от ситуацията, но някак примирен. Както вероятно изглеждат животните в кланицата. Знаят какво ще им се случи, не им харесва, но не виждат и изход от ситуацията. 

- Къде са ти тъпите въпроси? – изръмжа той, докато се настаняваше на мястото си до мен. – Айде задавай ги и ми се махай от главата! 

Нашата авторка послушно включи диктофона и прелисти тефтера си. 

- Следващите въпроси са по-скоро за Наташа – обясни тя. – Не за теб. 

Глухарьов ме сръга и си наля поредната чаша водка. 

- Ти си на пангара, оправяй се! – злорадо каза той, но като видя, че се намусих ми наля и на мен една чаша, за помирение. 

- Това тук не е разпит, Сергей! – възрази нашата авторка. – Вие абсолютно доброволно се съгласихте да ви взема интервю. И двамата – тя ни погледна строго. 

- Доброволно, друг път – изсумтя моят колега. – Питай го ей това – той ме посочи – колко време ми пили на главата. Пред нея Инквизиторите пасти да ядат.

Нашата авторка вдигна вежди, а аз се изхилих.

- Я се разкарай, Серьожа! – сръгах го аз. – Много пък разбираш от Инквизитори! 

- За следващите въпроси, ще разчитаме на твоите познания, Наташа – продължи авторката ни, - защото читателите искат да разберат повече за света на Различните.

Намръщих се. Как да обясниш нещо на някого, ако той никога не го е виждал? За Различните по принцип не беше прието да се говори с хора, а за Сумрака и така нататък се говореше само с ония, които сами баха влизали там. Как сега щях да отговарям? 

- Първият въпрос към теб, Наташа, е как функционират Дневният и Нощният патрул?

Зяпнах. Да ме беше питала да изредя всички допълнения към Великия Договор, пак имах по-голям шанс да го обясня. Глухарьов до мен просто прихна да се смее. Гадняр. 

- Защо се хилиш? – изръмжах аз. 

- Защото... - той се задави от смях – аз не се бях сетил да те питам, затова. Такъв съм кретен!

- Вярно е, кретен си – срязах го в отговор. – Обаче за това ще си говорим после. Като няма свидетели – кимнах аз към машинката на масата и към нейната собственичка. 

Моят колега ме погледна преценяващо и после започна да се кикоти в шепата си. Явно не ме смяташе за кой знае какъв противник. Грешен ход, драги...

- Това е много, много общ и сложен въпрос и за да отговоря, ще трябва да обясня как функционира светът на Различните – започнах аз накрая.

- Читателите точно това искат да знаят – включи се авторката. – Защото постоянно споменаваш, че светът на Различните не прилича съвсем на този на хората, но не казваш нито как точно, нито даваш подробности. Искат да разберат.

- Не е прието да се обяснява за Сумрака на онези, които не са били там – обясних аз. – Затова и не знам откъде да започна. 

- Започни от началото – предложи Глухарьов. – Това винаги помага. 

Реших да спечеля време, като надигна водката. Какво ти тук начало? Та то беше някъде в каменната ера, когато са гонили мамути с копия. Не, така нямаше да стане. 

- Патрулите са се появили горе-долу по същото време, когато се е появил и Великият Договор – започнах аз разказа си. 

Яд ме беше, че бях пропуснала началните часове в Патрула, та не можех да разказвам добре тая история. Пък и не я разбирах много. Сега щеше да ми се наложи поне да се опитам да скалъпя някакво подобие на смислена история. 

- Някога, много отдавна, преди повече от 1000 години, Различните се месели в делата на хората – продължих да разказвам аз. – Стигнало се дотам, че започнали дори да се бият в човешките войни наравно с обикновените войници. Естествено, че пълководецът на чиято страна се биел Различен побеждавал лесно. Станало обаче така, че самите Различни започнали да се избиват едни други за човешки каузи. И затова, след като много Различни загинали в онези мрачни дни, оцелелите се събрали и сключили Великия Договор, който определя правата и задълженията на всяка страна – на Светлите и Тъмните. Така били създадени Патрулите. Нощният Патрул контролира Тъмните да не нарушават Договора и пази Светлите. Дневният Патрул контролира Светлите да спазват Договора и защитава своите Тъмни събратя.

Глухарьов вдигна ръка като в училище. Напуши ме смях.

- Кажи, Серьожа!

- Винаги съм се чудил защо са им такива имената – каза той и се почеса по тила. – Защо тоя дето надзирава Тъмните твари се нарича Нощен Патрул? Нали там са Светлите? Не разбирам.

- Добър въпрос – съгласих се аз. – Знам че е объркано, но имената на Патрулите идват от времето, през което трябва да пазят равновесието. Тъмните са активни нощем, следователно патрулът на Светлите, който ги надзирава се нарича Нощен, по времето когато трябва да е активен. Смените там започват от осем вечерта и продължават до изгрев, или до осем сутринта, за по-удобно. Не че няма и дневна смяна, тогава се извършват административните дейности. Просто името е останало от времето, когато Патрулите са били нещо като градска стража. Само че на Различните. Едните застъпват по изгрев, другите по залез. При Тъмните, смените започват от осем сутринта и продължават до осем вечерта. Такива работи. 

- Я дай аз да го обясня, че от това твоето нищо не се разбира! – намеси се Сергей.

- Да, а ти щото много добре обясняваш! – озъбих му се в отговор. – Дето десет минути не можа да кажеш на Ира какви си ги забъркал с подотчетните патрони!

Глухарьов прихна да се смее, но после някак се овладя и ме изгледа мрачно. Преди седмица беше изсипал цяла кутия патрони. Разлетяха се из коридорите, иди ги събирай. Естествено, успяха с дружни усилия да съберат към половината, а за липсата трябваше да се доложи на началника. Не бях виждала Сергей да пелтечи така. 

- Това е друга работа – смутолеви той. – А сега за твоите Патрули... – той се почеса по тила. – Значи, как да ви го обясня по-ясно... Те са като две районни на милицията. Да речем, че в града вместо да има десет районни, има само две. На двата края на града. През половината ден те патрулират из целия град, а в другата половина на деня дежурят по ред. 12 часа едното, 12 часа другото. 

Скръстих ръце на гърдите си. Извъдил се голям оратор, значи... 

- А това с Тъмните и Светлите как ще го обясниш, че ми стана интересно? – попитах аз ехидно. 

Сергей ми не намръщи. Да го видя сега какво ще обяснява...

- Значи... – започна той колебливо, все едно си търсеше думите с кучето. - Светлите са нещо като кокошкарчета дето сме ги гепили за дребно хулиганство. Те не са лоши, дори не искат да правят нещо лошо, просто са сгазили лука. Тъмните приличат по-скоро на рецидивисти. Тяхната цел е да правят само и единствено зло.

- Аааа, Серьожа – размахах ръце аз, - това тотално го обърка! Не е така – и Светлите, и Тъмните могат да творят и добро, и зло. Зависи от ситуацията. Само че Тъмните са по-подвластни на Мрака, т.е. да правят зло, а Светлите – на Светлината, съответно на тях им е по-лесно да правят добро. Но и едните, и другите са нарушители по Договора. Не е като едните да са само добри, а другите – само лоши. Много по-сложно е. 

Авторката вдигна ръка и ми направи знак да млъкна. Погледнах я изненадано, а Сергей просто поклати глава и ни наля по още една чаша. Това щеше да е трудно. Лошото е, че започваше да ми лази качествено по нервите. 

- Чакай Наташа! Така става още по-объркано и читателите съвсем нищо няма да разберат. Първо обясни как функционират Патрулите! Дотук разбрахме, че Нощният следи Тъмните и дежури нощем, а Дневният следи Светлите и е на смяна денем. Но каква е структурата вътре?

- Нека аз да обясня, ще стане по-бързо! – обади се Глухарьов преди да съм успяла да си отворя устата. – Представете си едно нормално районно управление. Само че пълно с Различни. Има дежурен – обикновено Различен с низш ранг...

Беше мой ред да прихна. 

- Ти кога ги научи тия работи, бе, Серьожа? – попитах и го сръгах в ребрата. 

- Трай сега! – сряза ме той и бутна ръката ми настрана. – Аз съм ченге, работата ми е да си отварям очите на четири. Та, имаме дежурен. След това имаме патрулни – те са си като нашите момчета в отдела дето ги пускаме с патрулката да обикалят района. Те следят да няма нарушители. После има оперативни. Тях ги викат, когато стане напечено и тяхната работа е най-гадна, защото трябва да ловят нарушителите. 

- И най-опасна – кимнах аз.

Беше удивително колко добре обяснява. Да му се ненадяваш как беше успял да схване структурата на Патрула. Не ми беше приятно да го призная дори пред себе си, но май наистина обясняваше по-ясно от мен. А аз за да разбера кое как стои в Патрула, трябваше да поработя там година...

- Има и следователи – това са техните Висши – продължи Сергей. - Те могат да работят с оперативните, но най-често си се занимават с някакви техни си дела, които само те си разбират.

Моят колега се почеса по тила и ме погледна подканящо. Дотук се беше сблъсквал само с тези звена на Патрула, при това само на Нощния. В Дневния ми беше абсолютно забранено да го водя така или иначе. Поне докато Завулон не си променеше решението. 

- Освен това има отдел, който отговаря за обучението на младите Различни, тези дето сега са ги инициирали, и аналитици, които са нещо като нашата криминална лаборатория. 

- Тия не ги знам – замислено каза моят колега.

- Не си ги виждал, затова. Всеки патрул има свое ръководство – това е същото като в МВД. Има началник на Патрула – в нашия случай Светлите ги ръководи Хесер, а Тъмните – Завулон. И има началници по оперативната, учебната част и така нататък.

- Нещо като началниците на следствения и оперативния отдел при нас – додаде Глухарьов. 

- Точно така – кимнах доволно. 

Май криво-ляво и с общи усилия успяхме да обясним кое как стои. 

- Добре, май сега е малко по-ясно – замислено каза нашата авторка и надраска нещо в тефтера си. – Но все пак, да обобщя, работата на Патрулите е подобна на тази на МВД, нали така? 

- Именно – отговорихме с Глухарьов в един глас и се спогледахме. 

Авторката прелисти нещо из тефтера си и продължи:

- А какви са тези Изначални Сили, за които говориш постоянно? 

Почесах се по тила. Странно беше колко лесно възприех жеста на Глухарьов, когато се чудя какво да отговоря. Май не ми влияеше добре да се въртя около него всеки ден...

- Ами, това са двете сили, които ръководят Различните – започнах аз. – Хората ги знаят като „доброто“ и „злото“. В Сумрака, там където могат да ходят Различните, има само Светлина и Мрак. В зависимост от това дали си Светъл или Тъмен, можеш да призовеш една от Силите на помощ. Те се появяват като топчета в ръцете ни, когато се кълнем. Хората се кълнат в свещените си книги, а ние – в изначалните Сили. Те не са богове, защото Различните не вярват в религията, поне повечето. Обаче са онова, към което се обръщаме за помощ, когато стане напечено. 

- И все пак – настоя авторката ни, - какво представляват те?

- Никой не знае – свих рамене аз. – Знае се само, че са съществували откакто ги има и Различните. Сумракът ни дава живот, но Светлината и Мракът го предопределят. Ако у теб има повече Мрак – ставаш Тъмен, ако пък обичаш Светлината – те чака живот на Светъл Различен. У хората също има от тези сили. Просто на тях им е по-лесно да живеят и с двете едновременно. При Различните нещата не са толкова прости. Трябва да избереш страна. Или - или. Поне на повечето им се налага да избират. 

Изведнъж всички в стаята бяхме станали сериозни. Глухарьов престана да ме майтапи, дори спря да си налива чаша след чаша водка. Чак се чудех как досега не се е отрязал тотално. Аз пък бях станала мрачна. Не обичам да говоря за тези неща, защото именно уклона ми и към двете изначални Сили ме отличава от останалите Различни. 

- Наричаме ги „изначални“, защото някога се е вярвало, че те ти дават силата на Различен – продължих аз след малко. - Сега знаем, че не е съвсем така, но дори и в момента за един Различен е най-лесно и просто да призове силата, на която служи. Ако е искрен, Светлината или Мракът му идват на помощ. Но да си кажа честно, аз самата не разбирам много тая част. Това е като електричеството. Знаеш, че работи и не си задаваш въпроса как точно става това. Поне за мен е така. има си специални хора в Инквизицията, които се занимават с това. Нещо като наука е. Аз обаче никога не съм задълбавала, съжалявам – разперих ръце накрая. 

Авторката ни си записа нещо. Вече започвах да се дразня. Със Сергей си разменихме многозначителни погледи. Реших да го оставя да бъде лошото ченге. И без това беше по-страшният от двамата и по някаква причина нашата авторка почти винаги слушаше, когато й скръцне със зъби.

- Ще обясниш ли най-накрая какво толкова драскотиш там? – попита моят колега и посочи тефтера. 

Тя моментално го затвори. 

- Ами...ъ... водя си бежки.

- От какъв зор? – вдигна вежди Сергей. – Нали тая машинария записва всяка наша дума? – додаде той и кимна към невинното диктофонче на масата.

- За всеки случай – усмихна се тя криво. – Може да се развали и тогава ще трябва да ви карам да повторите всичко. 

- Ще имаш да вземаш! – прихна той. 

- Има ли други въпроси? – поинтересувах се аз. 

Първоначално много ми харесваше идеята да дадем интервю и че някой се интересува от нас, но когато заговорихме за Различните, нещо започна да не ми е по сърце. Едно беше да обяснявам на Сергей, с когото работехме заедно и имахме общи проблеми, а съвсем друго да споделям съкровени тайни от света на Различните с напълно непознати. Харесваше ми, че някой се интересува от нас, но всяко нещо си има граници. Това си беше направо навлизане в личното пространство. Още един поглед, който си разменихме с Глухарьов беше достатъчен, за да станем едновременно от масата. 

- Стига толкова за днес – каза той твърдо и махна по посока на вратата. – И на мен, и на Наташа ни писна от тоя разпит. Нали? – наклони глава към мен Сергей. 

Кимнах. Дори и да имаше още въпроси, не исках да отговарям днес. 

- Извинявай, че така става – казах аз, - но наистина се уморих вече. Другите въпроси ще ги видим друг ден. 

Нашата авторка ни огледа критично, после без дума да каже си събра нещата и напусна апартамента на моя колега. Вероятно ни се беше разсърдила, но нямаше какво да направя. Глухарьов не беше искал да дава интервюта и сега започвах да разбирам защо. Невинаги ти е ясно на какви странни въпроси ще ти се наложи да отговаряш. И дали ще искаш изобщо да отговаряш. 

Сергей побърза да заключи външната врата и се облегна на нея. 

- Нямаш представа колко ми писна от тоя разпит – изпуфтя той. 

- Не вярвам, че го казвам, Серьожа, но на мен също – въздъхнах аз. – Имаш ли мезе някакво, че ако продължа да пия така, ще трябва да спя на дивана ти?

Той мигом се оживи. Отвори хладилника и оттам заизважда салам, сельодка и някаква захлупена тенджера.

- Радвам се, че попита – доволно ми отговори накрая.

- Това какво е? – заекнах аз, наблюдавайки го как превръща извадените продукти в блюдо с мезета. 

- Мезе, какво друго? Да нямаш проблеми с очите? – каза той без да ме поглежда. – Предполагам, не ти се ходи у вас? 

Това не беше точно въпрос. Беше констатация. 

- Изобщо – поклатих глава аз и установих, че светът мъничко е започнал да се върти около мен. - Главата ми е като балон от всички тия въпроси. Представяш ли си, хората да си мислят, че сме гаджета? – прихнах в шепата си аз.

- Абе, всичко си представям. В нашата необятна страна е пълно с идиоти – делово отговори Глухарьов. – Тя добре, че Ира не е на това мнение, че иначе съм свършен. 

Прихнахме и двамата. Наистина, началничката ни (и по съвместителство любовница на Сергей) беше изключително толерантна към нашите отношения. Може би защото от ден първи й стана ясно, че аз не съм й съперница. И никога няма да бъда. 

Глухарьов тръсна чинията пред мен и аз й се нахвърлих като канибал дето е бил три месеца на диета. 

- Ей, я по-полека! – цапна ме той през ръцете след малко. – Изчакай поне да донеса пиенето! 

- Какво пиене още? – попитах с пълна уста и махнах към масата. – Тук има за целия отдел!

- Подценявате ме, лейтенант! – намигна ми Сергей и изчезна нанякъде. 

След минутка се върна с тирбушон и бутилка арменско вино, ако се съди по дзъвранкулките на етикета. Или беше грузинско вино... не ги различавам тия там драсканици...

- Един познат ми го даде вчера – обясни той, докато се бореше с тапата. – Ира от вино я боли глава и предположих, че за днес ще е идеално. 

- Че какво празнуваме? – учудих се аз. 

- Края на разпита – гласеше доволният отговор. – Искаш ли?

- Има си хас – подадох си чашата – наливай!

Остатъкът от деня малко ми се губи. Помня, че освен бутилката вино пихме и някакви други неща – ама коняк ли беше, водка ли беше, не знам. С Глухарьов дърдорихме по пиянски за какво ли не, така както могат само хората на градус. Беше повече от ясно, че никой от нас няма да си спомня нищичко от разговора на сутринта. Естествено, наложи ми се да пренощувам на дивана в хола му – в това състояние, дори и със способностите на Различна, нямах никакъв шанс да се добера до вкъщи без произшествия. А хич не ми се прибягваше до гадните способи на Различните за изтрезвяване. Затова просто се свих на кълбо на дивана и почти мигновено потънах в сън без сънища...

Различни Взаимоотношения - втора глава (втора част)

Иван Иванич ме осветли по много въпроси, докато ме превързваше. Първо от Патрула баламосали нашите, че тези дни ще спя у Олга, любовницата на шефа. С нея бяхме нещо като приятелки, така че това не беше странно. Един проблем по-малко. Поне нямаше да има писъци и крясъци вкъщи. Бих спала в кабинета си, вместо да притеснявам моя партньор-човек и по пътя към Патрула го казах на Глухарьов, но той категорично отказа да приеме идеята. Обясни ми, че ми е партньор и не може да ме остави сама. Трябвало да има човек около мен, за всеки случай. Когато човек е ранен, беше обяснил той, се налага да му се помага. Не можело да съм сама, така ми каза.
Нещата около трибунала на Николай ги беше поел Иля, но обеща да ме държи в течение. Той имаше повече опит с тия неща, та не възразих. Още един проблем по-малко. Семьон пък, като разбрал, че са ме ранили, бил поел оперативната работа, която трябваше да свърша аз. Така че ми се очертаваше около седмица само с човешки проблеми. Жалбички, кражби и други кокошкарски изпълнения. 
Отново отворих стратегическата игра от нощното дежурство – какво пък, щях да си строя замък, докато Глухарьов го раздава блюстител на реда. Щеше да се получи много добре. На вратата се почука – ясно, идваше първият потърпевш за деня. Наведох се над компютъра за да прикрия превръзката през врата, доколкото е възможно. Не исках да стресирам хората излишно – те като видят такива неща се гипсират, а от друга страна не исках да слагам илюзии без нужда. Хабят много енергия, която точно сега нямах в излишък.
- Да! – обади се Глухарьов отегчено, с оня неговия следователски тон. 
Вратата бавно се отвори и един дребен мъж влезе плахо през нея. Още не се беше обърнал и Глухарьов започна своята дежурна рецитация:
- Заповядайте, седнете. Какво Ви води при мен? – човекът се обърна и вместо към него, заговори на мен.
- Здравей отново, Наташенка – поздрави ме Иван Иванич. 
Без бялата престилка беше почти неузнаваем – приличаше на средностатистически пенсионер-интелигент: очилца с тънки рогови рамки, грижливо сресан и подстриган, поддържани мустаци, спретнато палто, старомоден костюм и вратовръзка. Аз поне не го бях виждала без престилка. Кой знае защо си мислех, че той обикновено спи в лечебницата на Патрула и вероятно живее там. 
- Здравейте, Иван Иванич – поздравих аз последователя на Ескулап и кимнах на Глухарьов. – Какво Ви води насам? Не ми казвайте, че живеете в района. 
- Нищо подобно – засмя се възрастният лечител. 
Чувала съм, че го инициирали по време на Втората световна, тогава бил военен хирург в една полева болница. Вече бил на около шейсет, когато за пръв път влязъл в Сумрака и от тогава не беше променил външния си вид. Можеше да се подхранва със Сила и да стане много по-млад на вид, но не го беше направил. И затова изглеждаше като дружелюбен старец – абе, Доктор Охболи от всякъде. Може би му помагаше в работата. Мен някога ме влечеше лечителството, но не ми позволиха да се развивам в тая насока. Имали достатъчно лечители. Затова станах част от Висшето ръководство – с такива кадри не изобилстваше.
- Нали може? – попита той, вече Глухарьов, явно него смяташе за господар на това помещение, и се настани на стола пред бюрото ми едва когато той кимна. Сложи лекарската чанта на коленете си и я отвори пред мен.
- Хесер и Завулон ме пращат с амулети за вас двамата – обясни той и заизважда дрънкулки от вътре. 
На моето бюро се заредиха гривни, пръстени, две огърлици и два магически жезъла. Погледнах Иван Иванич въпросително. Това беше цяло съкровище по човешките стандарти, а по стандартите на Различните – цял арсенал.
- Защо толкова много? – попитах и вдигнах една прекрасна филигранно изработена лабрадоритена гривна.
Камъкът беше поне пет сантиметра в диаметър и засвети в синьо-зелено, когато раздвижих гривната на светлината. Силата стаена вътре се усещаше осезаемо. Една такава гривна е еквивалент на бронежилетка за Различния, който я носи. Стига да знае как да я използва. За хората би си останала просто красиво бижу, макар че повечето хора странят от подобен тип бижута.
- Великите прецениха, че ти имаш нужда от бързо въстановяване, а той – от надеждна магическа защита, която не зависи от твоята сила – обясни лечителят.
- Не виждам аметисти. Значи няма и надеждна защита – заключих аз като огледах купчината бижута пред себе си.
Нито едно от тях не беше мое, но след като Хесер и Завулон ги бяха издали за мен и Глухарьов, значи повечето щяха да останат мое притежание след края на мисията. Веднъж кодирани за Висш Различен, повечето амулети не могат да сменят притежателя си. Просто не може – твърде много от енергията на Различния остава там и след това не може да премине в чужди ръце. Това е все едно да носиш чуждо бельо, просто не се прави. 
- Аметистите са бойни, драга моя – обади се Иван Иванич и взе гривната от ръката ми. – Хесер прецени, че на този етап ти трябват повече защитни амулети. 
- Лабрадоритът не е защитен – възразих аз и си взех гривната обратно. Харесваше ми. – Освен това работя добре с аметисти. Знаеш това. Те са ми родови камъни, нося ги откакто се помня.
- Хесер изрично забрани – опъна се възрастният лечител.
Дааа, случката от преди няколко седмици. Ясно, забрана свише. Не тръгнах да споря повече.
Закопчах гривната около китката си – беше ми точно по мярка. Камъкът просветна ярко за момент и после се превърна в нормален лабрадорит. Гривната беше разпознала новия си притежател. Оттук нататък щях да мога да я ползвам само аз и никой друг. 
- Не е само защитен амулет, наистина – поклати глава Иван Иванич и плесна Глухарьов през пръстите, защото той се опитваше да вземе един от жезлите. – Не пипай, това е опасно!
- Да, вашият еквивалент на пистолета. Знам – отговори партньорът ми, докато си разтриваше ръката. 
- А ти не си обучен да го ползваш – отговори лечителят с нетърпящ възражение тон.
- Аз също не съм – казах аз и изгледах накриво двата жезъла. – Хесер го знае, защо ги е пратил? 
- Не ми каза. Обаче специално ми напомни да накарам твоя колега да сложи амулет – и Иван Иванич се опита да надене на врата на Глухарьов ониксов медальон. Моят колега се дръпна като ужилен.
- Да не съм жена, че да се кича с разни там неща? – възрази той и ме погледна умолително. Все едно мога да го отърва.
- Всички Различни носят амулети – обясних аз. – И мъжете, и жените. Това е нещо като вашия устав – щом си на мисия, значи носиш амулети. Те са нашата защита и нашите оръжия. 
Падна ли ми сега в ръчичките? Ти мен ме караш да нося пистолет, аз теб ще те накарам да сложиш герданче! Чак смях ме напуши като гледах нещастната физиономия на Глухарьов, докато лечителят му слагаше амулета. Ониксът проблесна за секунда в тъмносиво и после отново стана черен. Беше го разпознал. 
- Защо оникс? – попитах аз. – Планинският кристал е много по-добър и не се вижда. 
- Ониксът пази и от неживи – отговори ми лечителят. 
Ясно, вампирите. Глухарьов още не беше срещал такива Различни. Всъщност, той беше виждал само мен, Иля и Семьон в действие. Щом като ни даваха такива амулети, значи щяхме да имаме нужда от тях. 
- Иван Иванич, знаете, че мога да се бия без жезъл. Всеки Висш може. Защо ми е това? 
Ако трябваше да съм точна, с жезлите се справях само малко по-добре, отколкото с огнестрелното оръжие. Това беше и една от основните причини Хесер да ме държи на кабинетна работа толкова време. 
- Ти първо сложи амулетите – избегна въпроса лечителят. 
Подаде ми два пръстена – лабрадорит и лунен камък. Лунният камък си беше мой, кога са го взели за зареждане? Сложих ги на двете ръце и пробвах едно слабо заклинание - Светулката. Стаята се изпълни с ярка светлина, а Глухарьов подскочи и се залепи до стената. Ониксът на врата му светна предупредително. Иван Иванич ме погледна с укор. Тръснах ръце и светлината изгасна. 
- Много силни амулети, наистина – заключих аз и погледнах огърлиците. 
Масивни бяха, тежки. Едната от едри кехлибарени капки, другата – от зелен хризопраз. Мощни защитни амулети. Впрочем, Хесер беше пропуснал да го каже на лечителя, но хризопразът е също толкова добър боен амулет, колкото и аметиста. Аз съм спецът по амулети-бижута в Патрула. Мисля, че е някаква наследствена дарба – мога да заредя всеки амулет със сила. Общо-взето това правя най-често. Повечето амулети на сътрудниците на Патрулите ги купувам аз или ги поръчвам при майстори-бижутери. Имам чудесна колекция и нито едно бижу не е купено случайно. Преди всяка мисия, получавам списък с онова, което е нужно и го кодирам за конкретния сътрудник. Водя част от курсовете за начинаещи – как да си направим амулет сами. Абе, обичам тази част от работата си. Доколкото знам, няма много други специалисти по това в Европа и всичките са с по-нисък ранг от мен. Бижутата пред мен също съм ги купувала аз – за всеки случай, не защото бяха нужни в конкретния момент. Патрулът има достатъчно пари за такива неща. Не съм предполагала, че ще се окажат мои толкова скоро. 
- Не разбирам от бижута, но това би струвало цяло състояние на пазара – обади се Глухарьов докато оглеждаше малкото съкровище на масата. 
- Имаш право – отговорих аз и погледнах гривната на ръката си. Той забеляза погледа ми и кимна към бижуто.
- За какво служи това? – попита той и понечи да пипне гривната. Дръпнах ръката си – гривната иначе щеше да сработи с доста мощен защитен заряд – и отговорих:
- Много мощна защита от всякакъв вид заклинания. Но не е бойна като аметиста – сещаш се, лилавият камък, който те порази при първата ни среща.
Глухарьов кимна, макар че не бях съвсем сигурна колко точно разбира – обаче си спомняше болката от амулета при първата ни среща, това беше повече от сигурно. 
- Не е само това – включи се Иван Иванич. – Лабрадоритът е камък на шамана. Дори и незареден със сила, повишава равнището на онзи, който го носи. Дори човек може да прави заклинания с негова помощ.
- Че тя накъде има да расте? – възкликна Глухарьов. – Нали е от ръководството? 
- Когато лабрадорит се носи от Висш, той му дава силата да бъде шаман – обясних аз. – Това е огромна власт. Всяко мое заклинание ще бъде умножено по няколко пъти. Затова и стаята светна така преди малко. 
- Следователно това прави... – започна Глухарьов.
- От Висшия Различен - Велик маг – довърши Иван Иванич вместо него. – Много мощен амулет. 
- И много рядко ползван. Да не говорим, че този е зареден и да лекува. 
- Ти имаш нужда от лечение – допълниха в един глас двамата мъже. Аз само кимнах.
- Какво имаш за Сергей? – попитах аз. – Дотук тези са само за мен, като гледам. 
Иван Иванич кимна и извади няколко много странни предмета. Колет от Завулон, вероятно. Коланна тока с форма на череп и дебела кожена гривна с шипове. Пак аз ги бях купувала, но за по-младите сътрудници на Патрула, този път Дневния – те много обичат подобни амулети. Общо-взето върша същата работа и за Тъмните. Глухарьов се опули. 
- Какво, по дяволите, е това? Аз да не съм някой метъл?! 
- Така е – подкрепих го аз. – Какво е това чудо? Много странен избор. Я дай насам.
Иван Иванич ми подаде купчината. Всичките амулети бяха заредени със защита срещу Неживи. Странно. Но пък от друга страна Глухарьов беше човек. Мен никой Различен с ум в главата не би ме закачил, но него... Завулон имаше право – защото тези неща ги беше заредил той. Всички други Различни биха разчели амулетите и не биха припарили. Виж, един гладен вампир не би бил на същото мнение. 
- Сложи ги, Серьожа – подканих го аз. – Те пазят от вампири. 
- Вампири? – той беше видимо шокиран. - И такива ли има?
- И върколаци има. Слагай ги! – изкомандвах аз.
Много беше сложна работата с низшите Тъмни и цялата работа с лицензите предпочитах да я пропусна на тоя етап. Всеки Различен се отвращава, когато научи за пръв път, че те могат да убиват, когото си решат, стига да имат лиценз. Какво оставаше за човек, който може да стане жертва на върколак или вампир по всяко време? Което ми напомняше, че трябва да подам документи да го извадят от лотарията с лицензите по параграф „сътрудничество на Различните“. 
Глухарьов ме послуша. Коланната тока безпроблемно щракна на мястото на стария му колан и се настани там, а гривната прибра шиповете си и се превърна в безобидна кожена лента. Готово. Той обаче продължи да гледа ръката си с омерзение. 
- Сега, тези неща дето ги носиш, опасни ли са? – попита той и посочи бижутата по ръцете ми. Кимнах. 
- Като ходеща ядрена бомба съм. Не знам защо им е хрумнало на Хесер и Завулон да ме зареждат с толкова енергия. 
- Великите не грешат – обади се Иван Иванич и взе чантата си. – Приберете амулетите и ги ползвайте внимателно – той погледна Глухарьов строго. - Аз изпълних мисията си и ще си тръгвам. Довиждане, Велика! 
- Само временно – засмях се аз. – Довиждане и благодаря! 
Иван Иванич затвори вратата след себе си и Глухарьов веднага се намести на неговото място. Титлата Велика изобщо не ми подхождаше. Колко велика съм аз? Дето ме надупчиха като новобранка. Мен, Висшата Различна, която теоретично може да се справи с всичко. Ама не – простреляха ме, случайно. Идиотка!
- Такааа... – провлачи моят партньор и прокара пръст по огърлицата от хризопраз. Амулетът не сработи – нищо чудно, това става само по изрична команда на мага. – Мисля, че не само няма да те разжалват, а май току-що те повишиха в чин. 
Погледнах лабрадоритената гривна – камъкът блестеше с мистичните отблясъци на Северното Сияние. Това е един от най-странните камъни-амулети. Чувала съм, че малко Различни могат да го контролират изобщо – защото е древен, от зората на времето. Ще се види дали аз мога. За Хесер и Завулон не се съмнявам. 
- Може да се каже – отговорих най-накрая. – Въпросът е защо. Различните не повишават за заслуги, а при крайна необходимост. Какво ли са видели Великите? 
- Няма как да знам – поклати глава Глухарьов и стана. – Ще си платиш за тези дрънкулки дето ме накара да сложа – добави той и погледна мрачно черната гривна около дясната си китка и придърпа ризата върху колана.
- Да кажем, че сме квит заради служебното оръжие, което ТИ ми натресе – отвърнах му аз с меден гласец и се върнах към стратегическата игра. 
Имах да построя три дъскорезници, две каменни кариери и седем къщи за населенето, както и да събера данъците. На работа... Глухарьов също седна зад бюрото си и отвори някаква папка с жалби. Всичко се очертаваше повече от спокойно, докато вратата не се отвори отново. 
- Здравей Глухарьов! – поздрави Стас Карпов и кимна на мен. 
- Какво те носи при нас? – попита моят партньор без да вдига поглед от книжата. Те с Карпов не се обичаха много, но още не знаех защо точно. 
- Не съм дошъл сам – обади се Стас и се пресегна зад гърба си. 
С рязко движение Карпов издърпа в кабинета посетителя от преди час. Олег се намръщи като ме видя и се изтръгна от хватката на шефа си. Значи колкото и да му се подчиняваше, не искаше да се излага пред мен и Глухарьов. Гордост – казват, че била смъртен грях...
- Понеже той е виновен за настоящата ситуация - заключи Стас с непривично ведър тон, – сметнах да умно да го пришия при вас. Така и така се показа безполезен като оперативен, поне да помогне на вас – наблегна той на думичката „безполезен“ и изгледа кръвнишки подчинения си. 
- Не съм сигурен, че ще има смисъл, Стас – присви очи Глухарьов. – Тя и без това не би трябвало да е тук. Други дечурлига за отглеждане не ми трябват – заключи той и ме стрелна с поглед.
- Той също не трябва да е в отдела – отговори Стас. – Виж, Сергей, или ви го оставям на вас, или му пиша заповед за временно отстраняване от длъжност. 

Различни Взаимоотношения - втора глава (първа част)

Когато отново се събудих, се чувствах значително по-добре. Огледах се и установих, че вече е светло, а аз съм в спалнята на Глухарьов. Странно защо – предишния ден ми се губеше леко. Отне ми няколко минути да си спомня какво е станало. Внимателно се опитах да се надигна, подпирайки се с дясната ръка, и когато благополучно успях да седна в леглото без да ми се завие свят, реших да рискувам и да стана. Краката ми се подгънаха леко, явно отвикнали да носят тежест, но се опрях на касата на вратата и излязох. Кой знае защо, врата не беше затворена. Вероятно някой е влизал да провери какво правя. Интересно, къде ли беше домакинът? Затътрих се съм кухнята. 
- Добро утро! – поздрави ме той без да се обръща, явно чул стъпките ми. 
Чувах звук от пържене, но не можех да видя какво точно прави на печката. Не ми се и занимаваше, затова се отпуснах на един стол. 
- Добро да е – отговорих и взех чашата, която се мъдреше там.
Надникнах вътре – имаше кафе. Мразя кафе. Върнах чашата обратно с кисела физиономия.
Глухарьов дръпна тигана от котлона и изсипа някаква смес в една чиния. После я тръсна на масата пред мен заедно с вилица и три филии хляб. 
- Бъркани яйца – уточни той в случай, че не съм разбрала. 
Огледах безформената жълтеникава маса в чинията с видимо съмнение. Изглеждаше като нещо, което някой е повърнал преди малко.
- Спокойно! – додаде моят колега. – Още никого не съм отровил в манджите си – и сипа една чиния и за себе си за да ми го докаже. 
- Не съм много гладна – констатирах аз, докато ровех с вилицата из чинията. 
- Трябва да ядеш, за да се оправиш – обясни ми той като на малко дете. – След час ще дойде лекар да смени превръзката – аз само кимнах с уста пълна с храна. 
Мълчаливо ядохме няколко минути преди Глухарьов да се обади:
- Виж, ти не се сърди на оперативните – започна той и ме погледна виновно, все едно ме беше прострелял със собствените си ръце. – Стават инциденти понякога, такава ни е работата.
- Аха, ама моята не е – изръмжах аз и натъпках нова порция храна в устата си. 
Прави са хората като казват, че апетитът идва с яденето. Глухарьов ме потупа по здравото рамо.
- Съжалявам, че така се получи. 
Изсумтях. 
- Аз също, вярвай ми – измърморих накрая с пълна уста. 
- Ира мина вчера да ти донесе някакви дрехи – малко несвързано продължи той. – Да има какво да облечеш. 
Погледнах се – наистина трябваше да се преоблека. Все още носех срязаната блуза и дънките от вчера. Изобщо имах доста лош вид – като от хорър филм. Петна кръв, които вече бяха кафяви. Да, не изглеждах добре. 
- Благодари й от мое име – додадох и станах да се връщам към стаята му. 
Той изтича след мен да ме подкрепи. Чак се зачудих кой точно му е вменил задълженията на бавачка. 
- Няма нужда - махнах с ръка аз за всеки случай, – мога и сама. Ще се преоблека и трябва да отида в офиса. 
- Никъде няма да ходиш! – долетя гласа на Глухарьов иззад затворената врата на стаята, в която се преобличах. – Лекарят вчера изрично каза да не си подаваш носа навън!
Оказа се, че да облечеш дреха с една ръка не е лесна работа. При положение, че Ирина Сергеевна се беше сетила да ми донесе риза с копчета отпред. Мислено й благодарих за съобразителността.
- Трябва да отида в Патрула. При лечителя – обясних аз на затворената врата, докато се борех с копчетата. 
Дочух сумтене. 
- Добре, ще те закарам – долетя след малко отговора на Глухарьов.
- А след това ще ме закараш в отдела – продължих да изреждам програмата за деня аз. 
Скапани копчета, защо не мога да ги нацеля с лявата ръка?! Направо се чувствах като саката.
Глухарьов забрави какво точно правя и рязко отвори вратата. Когато ме завари полуоблечена, се сети и побърза да се обърне с гръб. 
- Никъде няма да ходиш – възрази той на празното пространство в коридора. – От Патрула обратно тук! Казано ти е да не се натоварваш! Не ща да те събирам из локви кръв! 
Аз също не исках. Обаче не можех да остана сама в дома му. Просто щях да откача. Раната ме дразнеше и ако имах достатъчно време да мисля за нея със сигурност щеше да ме боли повече. 
- Ама ще се побъркам сама в дома ти! Скучно ми е! – поглезих се аз накрая, докато нахлузвах дънките. 
Това се оказа по-лесно. Отново благодарих на Ирина Сергеевна. 
- Ами тледай телевизия, чети книги – отговори той. 
Май нямаше да изляза на глава с него. 
- А какво пречи да дойда в отдела и да цъкам на служебния компютър докато ти си на смяна? – попитах аз и се опрях на касата на вратата. Той се обърна и погледна към мен крайно неодобрително. – Няма да се натоварвам, честно! – реших да добавя аз в своя защита. - Просто искам да върша нещо, че да не мисля за ръката. А ако ми стане лошо или ми се доспи, има диванче. Какво ще кажеш, а?
- Това за ръката ми напомня – Глухарьов отиде някъде и след минута се върна с хапче и чаша, – че е време да си изпиеш упойката. По едно на всеки 12 часа. Лекарят каза, че после ще се разредят по едно на ден...
- Да, да, а после през ден и така нататък. Знам схемата – прекъснах го аз и гаврътнах чашата. С лявата ръка стиснах една гайка от колана на дънките – не биваше да мърда. – Виж, защо направо не отидем в Патрула, а? Там лечителят ще се погрижи за мен. Да не чакаме лекаря. Да вървим, а? 
Глухарьов скръсти ръце на гърдите си и ме гледа много продължително. После въздъхна примирено и тръгна да си облича палтото. Отново се зачудих кой ли му беше вменил задължението на бавачка? От досегашното ни запознанство не бях забелязала такива мераци у него. Аз моето палто можех само да го наметна. Не говори много по целия път до офиса на Нощния патрул. Когато паркира на вратата вече ни чакаше Иван Иванич, дежурният лечител. Значи го бяха информирали за станалото. Още по-добре.
- Ех, Наташенка, ех... – започна той, докато ми помагаше да сляза от колата. – Какви си ги забъркала само – и погледна лявата ми ръка тъжно. 
- Не съм ги забъркала сама, Иван Иванич – отговорих аз и тъкмо мислех да се впусна в разсъждения за мъжката глупост, когато той побърза да ме прекъсне:
- Знам, знам мила. Да вървим в лечебницата. 
Глухарьов го спряха на вратата, така че той само ми махна да продължа. В лечебницата не се случи нищо особено – Иван Иванич ме превърза, направи ми Авицена със забавено действие, предписа ми антибиотици против евентуално възпаление и ме накипри с триъгълна бяла превръзка за през врата. Така, спретната и чиста, се появих отново пред портньора си. 
- Честно казано - започна Глухарьов като ме огледа от глава до пети, – сега изглеждаш по-болна от преди да дойдем. 
- От превръзката е – поясних аз и го потупах по рамото. – Да вървим в отдела? 
- Първо вкъщи да се преоблека – уточни той. 
- А после ще ме вземеш с теб, нали? – побързах да попитам аз. 
Представях си как той ме заключва в дома си, да не ходя никъде.
- Какво да те правя? – попита той примирено. – По-добре да дойдеш с мен и да те държа под око, отколкото да те оставя и да свършиш някоя глупост в мое отсъствие. 
- Чувствам се като арестант, знаеш ли? – засмях се аз, докато се настанявах в колата. 
- Донякъде СИ арестант – сериозно заключи той. – Няма да те пусна, докато не се въстановиш.
- Спокойно, до три дни ще съм като нова – усмихнах се аз и леко потупах бялата кърпа на превръзката. – Заклинанията на Иван Иванич са много ефективни. – Глухарьов не тръгна да спори. 
.....................
На входа на отдела засякохме Стас Карпов, който пушеше. Той ме погледна крайно неодобрително и се обърна директно към Глухарьов, все едно мен ме няма там.
- Тя какво прави тук? – попита той и кимна към мен. 
Сякаш съм погрешно доставена пратка. 
- Не ще да стои вкъщи – отговори безизразно моят партньор. – Реших, че е по-добре да дойде тук с мен, че да ми е под око, отколкото да я зарежа сама и да стане беля. 
- И това го има – кимна той и ни пропусна да минем.
Бялата кърпа събра доста погледи вътре. Хората се спираха и ме заглеждаха. Онези, с които се бях запознала през последните дни, ми кимаха за поздрав, а тъжителите се чудеха коя ли е тая и защо я водят униформени. Трябва много да е сгафила... Глухарьов тъкмо отключваше вратата на кабинета си, когато по коридора се зададе онзи оперативен от вчера. Главният виновник, така да се каже. Стас добре го беше подредил – синьо око, лепенка над веждата. Бая бой е изял. Той ме видя веднага и виновно сведе поглед. После явно му дойде друго на ум, защото се запъти право към нас. Самоубиец. 
- Влизаш ли? – попита ме Глухарьов и задържа вратата, но после видя оперативния и моментално застана пред мен. – Ах, ти... – изсъска той и вдигна ръка да го удари.
- Серьожа, недей! – аз застанах между двамата и улових юмрука на Глухарьов със здравата си ръка, за всеки случай. – Стига толкова! Достатъчно телесни повреди заради една драскотина. 
- Драскотина, а? – Глухарьов присви очи към оперативния и се освободи от ръката ми, като внимаваше да не ме нарани. – А кой прекара вчерашния ден в безсъзнание? 
- Няма значение – поклатих глава аз. – Това не е причина да се избиете. 
- Вината е моя. Благодаря, че ме защитавате, много благородно от ваша страна, но аз нося пълната отговорност за това раняване. Майор Глухарьов е прав – обади се оперативният зад гърба ми. Обърнах се да го видя. 
С целия си вид искаше да изрази извинение – гледаше ме жално, като бито куче. Имаше и друго – някаква снизходителност – все едно няма нужда да го защитавам, той и сам може... Ако знаеше на какво е способен моят партньор щеше да е на съвсем друго мнение... Мъже... Само се чудех, откъде у него такъв речник? Обикновено оперативните не могат да кажат две думи на кръст. А този май и „Война и Мир“ можеше да сътвори. Следователите са тези дето ги бива в приказките. Крайно странен екземпляр.
- Влизайте вътре, и двамата! – изръмжа Глухарьов. 
По коридора вече се бяха струпали зяпачи. 
Аз седнах на дивана, а оперативният остана прав. Очакваше още мъмрене, и с право. Като гледах физиономията на Глухарьов можех да се обзаложа, че планира по колко точно начина да го осакати. Партньорът ми свали палтото и фуражката и се настани зад бюрото си. Много лошо...
- Защо си тук, Олег? – изръмжа той и запали цигара по навик. – Карпов не те ли предупреди...
- Подполковник Карпов беше пределно ясен – прекъсна го оперативният твърдо и се изпъна като струна. 
Можех да си представя колко точно ясен е бил Карпов – когато той е ясен, обикновено падат зъби и се лее кръв, поне това бях разбрала. Значи този се казваше Олег... 
- Дойдох да се извиня лично – допълни той и ме погледна с най-жалния си поглед.
„Прости ми за това. Не съм искал да те нараня.“ сякаш чух в главата си думите му. Тръснах глава. Май тия опиати ми влияеха на мозъка. За всеки случай го погледнах през Сумрака – човек. Шантава работа. Различните усещат емоциите на хората, но хората много рядко могат да внушат нещо на Различен. Може би просто много съжалява и съм прочела думите в очите му.
- Простете ми! – обърна се той към мен и сведе глава, като рицар пред суверена си. 
- Всичко е наред – отговорих аз. Звучах твърде безизразно, но явно беше от упойката. – Нали никой не е умрял. 
Оперативният ме погледна тъжно и после кимна. 
- Благодаря Ви, и отново ми простете – той се наклони леко, все едно се покланяше.
- Всичко е наред. Случват се такива работи – машинално отговорих аз. 
Лицето му посърна, неизвестно защо, той кимна кратко на Сергей и излезе без повече приказки. Погледнах въпросително Глухарьов, който демонстративно не ми обърна внимание. Накрая не издържах на мълчанката и го попитах:
- Познаваш ли го този? 
- Кой? – отговориха ми на въпроса с друг въпрос. Глухарьов прехвърляше някакви папки. – Олег ли? 
- Същият. 
- Нов е, като теб. Дойде преди месец и половина от ФСБ. Така и не разбрахме защо точно. От екипа на Карпов е.
- Това последното го разбрах още вчера. Много странен изказ има. За оперативен.
Станах от дивана и се наведох много бавно да включа служебния компютър. Вентилаторът веднага забръмча, аз също толкова бавно се върнах обратно на мястото си. Може и да бях на болкоуспокояващи, но изобщо не исках да си насилвам късмета. 
- Нали? На всички им прави впечатление. – отговори ми Глухарьов. – Той самият твърди, че обича да чете, но според мен крие нещо. 
- Интересно какво? – зачудих се на глас аз. На екрана на компютъра бавно започваше да се появява зелената полянка на десктопа. – Досега не съм чула оперативен да чете много.
- Според мен е бил уволнен от по-добра позиция и сега заработва като оперативен, защото няма накъде. И го е срам да си признае – отговори ми моят партньор сред облаци цигарен дим. Звучеше доста логично. 
- Аха... – несвързано отговорих аз и седнах да цъкам из интернет. 
В крайна сметка, съдбата на оперативния не беше моя работа. Да прави каквото ще. Би било хубаво да не ми се пречка в краката повече. От друга страна обаче, бях любопитна – какво ли му се беше случило? И откъде това странно поведение? От една страна ми стана малко жал, че Карпов го е смлял от бой – сигурна бях, че има и други щети, които не се виждаха и вероятно и него го болеше не по-малко от мен – обаче от друга бялата кърпа около врата ми ме правеше леко жестока. В крайна сметка я носех по негова вина. Още не можех да реша кое от двете беше в повече – милостта или жестокостта. Дали в мен щеше да надделее Светлата или Тъмната Различна. Имах предостатъчно време да си изясня. През следващите няколко дни щях да се навъртам цивилна наоколо, докато ръката ми се въстанови. И дума не можеше да става да нося униформа или оръжие, поне не докато не разкарам бялата превръзка през врата. Униформата е твърде неудобна за носене и пристягаше ръката ми, а оръжие и здрава не можех да ползвам, така или иначе. После щяхме да си уредим сметките, ако още съм му бясна. Засега обаче не исках да подклаждам кавгата и да навивам излишно Стас и Сергей, че като нищо въпросният Олег можеше да не доживее до утрото. Тези двамата му бяха набрали много и усещах, че има и друга причина освен чисто техническата грешка при задържането на оня. Иначе нещата бяха спокойни. 

Различни Взаимоотношения - първа глава (втора част)

- Здравей Стас – поздравих го аз. 
Искаше ми се да звуча закачливо, но успях да го докарам по-скоро на заклета пушачка. Защо гласът ми беше паднал толкова? 
Карпов не отговори на поздрава, а се пресегна навън и довлече един по един за врата тримата виновници. После трасна вратата и врътна ключа. 
- Е, не, и тримата сте пълни идиоти! Знаете ли кой е това? – кресна им той и кимна към мен. 
Единият от тримата, не онзи, с когото говорих, се обади:
- Това е ранената же... 
Стас му заби един прав десен в брадичката и онзи се олюля.
- Не, тъпако! – просъска той. – Тя е от нашите! 
Тримата се спогледаха объркано. Все пак бях цивилна. Определено не приличах на колежка.
- Вярно е – потвърдих аз. Не можех да викам, но четиримата мъже ме чуха добре. – Вижте документите в чантата ми. 
Единият от тримата вярно носеше чантата ми и послушно се разрови вътре. След малко извади червеното удостоверение. 
- Мамка му, тя е следовател – промърмори той, после видя, че не е сам и побърза да се поправи: - Аз, т.е. ние... такова... 
- Какво вие такова? – шибна му Стас и на него един прав десен в челюстта. – Заради вашата глупост можеше да я застрелят! – и той вдигна юмрук за нов удар. 
Тогава главният виновник за ситуацията застана пред колегата си. 
- Стас, вината е моя – каза той твърдо. – Аз се хвърлих да взимам пистолета...
- Ти тъп ли си? – избухна Карпов и го улучи в слепоочието. 
Пукна му аркада и шурна кръв. Лекарят щеше да има доста работа май... Оперативният не реагира, явно смяташе, че си го е заслужил. Карпов вдигна ръка за нов удар. 
- Чакай, Стас! – обадих се аз от дивана. 
Беше ги набил вече, вярно не съвсем достатъчно, по предпочитах да не съм свидетел на останалото. Карпов за пръв път ме погледна и забрави тримата идиоти. Седна на стола пред мен и попита:
- Как си? – звучеше разтревожено. 
Странно, дали наистина му пукаше за мен? Беше повече от ясно, че няма да подам жалба или нещо подобно. Просто инцидент. Случват се такива работи – лекарите могат да се порежат по време на операция, пилотите – да кацнат накриво, ние от Патрула да отнесем някое „приятелско заклинание“, очевидно милиционерите ги прострелват по погрешка. Какво толкова!
- Като простреляна – заключих мрачно аз и кимнах към ръката си. – Вие ми се свят и не смея да стана сама. 
Карпов изгледа кръвнишки тримата оперативни. Те се свиха под погледа му. И аз на тяхно място не бих била спокойна за безопастността си.
- Аз добре ще ги подредя тези тримцата – закани се той и ми се усмихна. – Ти само се оправяй. Говорих с лекаря, каза че не е сериозно... – започна да ме успокоява той. 
Ненужно – довечера щях да му наложа Авицена и от нараняването нямаше да има и помен до няколко дни. Не можех да ускоря процеса твърде много, за да не се усъмни някой от колегите. Аз съм Различна – няма от какво да се притеснявам. Въпреки упойката усещах някакво тъпо пулсиране... нали уж беше драскотина по думите на доктора? Упойката на лекаря май започваше вече да отшумява, но пък затова все още ми беше лошо.
- Не се и съмнявам, Стас, обаче предпочитам да не съм свидетел, става ли? – отговорих му аз и изкарах нещо като крива усмивка. Карпов кимна и ме потупа по здравото рамо.
- Вече си официално една от нас – бащински заключи той. – Ти почивай, аз ей сега ще дойда – и подбра тримата си подчинени неизвестно накъде.
Това „ей сега“ отне поне час, а когато вратата се отвори отново в стаята влезе не Стас Карпов, а моят партньор, Серьожа Глухарьов. Беше цивилен, незнайно защо и много, ама много мрачен. Нали уж днес беше на смяна? Явно са го вдигнали от вкъщи и аз нещо не съм доразбрала. Погледна ме преценяващо и изсумтя. После седна срещу мен. 
- Какво правиш тук? – попита той тихо.
Ето този въпрос не го очаквах. Виж, „как си“, „много ли боли“ и други подобни – да, но това не. 
- Чакам да ми дойдат сили, че да мога да си тръгна на собствен ход – информирах го кисело аз. – Няма ли да ме питаш как съм? 
- Стас вече ми каза – отговори той и попипа леко превръзката. Като изключим пулсирането, не усещах нищо все още, но инстинктивно се дръпнах. – Спокойно няма да те нараня. Отървала си се леко. Можеше да те застрелят – успокои ме той и отдръпна ръка.
- Мерси, не ми беше минало през главата – изръмжах аз и го погледнах ядосано. 
Обзалагах се, че с погледа ми може да се реже масло, но Глухарьов го издържа без да трепне. 
- Защо не си се проснала на земята като другите? – попита той с укор. – Какво си мислеше, че правиш, по дяволите?
- Исках да помогна – отговорих леко несвързано аз. – После стана много бързо. 
- То винаги става много бързо – сряза ме той. – И после те погребват в затворен ковчег.
Нацупих се. В крайна сметка, не бях виновна аз, че оперативните са идиоти.
- Можеш ли да вървиш? Да стигнеш до колата? – попита той по-меко. 
- Не трябва ли да ходим в болницата? - попитах аз и критично погледнах превързаната си ръка. – Лекарят каза, че...
- Не. Оправихме се с доктора - обясни Глухарьов. - Ако отидеш в болницата с такова нараняване, трябва да се извикат хора от МВД, да ти вземат показанията. Работата ще се размирише, ще надойдат медии. Всички ще се издъним, не само хубосниците на Карпов – той стрелна шефа на оперативните с изпепеляващ поглед. Карпов само разпери ръце. - Затова докторът те е закърпил тук. Добре, че някой се е сетил за това. Не е много сериозно. Поне така каза той. 
Започвах да разбирам. Онова, което не се оправя с рушвет, се оправя с голям рушвет. Така стояха нещата... Значи затова не ме бяха пратили в болницата. Макар че, какво значение имаше дали докторът ще ме шие тук или някъде другаде? Нали ме беше зашил? 
- Колко точно не е сериозно? – все пак попитах аз. 
Мен си ме болеше много сериозно, така че не бързах да вярвам на това и онова. 
- Имала си късмет - обясни ми Карпов. - Куршумът е влязъл от едната страна на ръката ти и е излязъл през другата. 
- Нямаш нищо счупено, но докторът каза, че са разкъсани някакви кръвоносни съдове и затова ти трябва пълен покой. Може да ти е много лошо първите ден-два. Загубила си много кръв – додаде Глухарьов.
Счупено ли? Какво счупено от огнестрелна рана? Една част от мен отказваше да повярва, че това ми се е случило изобщо. Нещо не схващах къде е връзката между това да те прострелят и да имаш счупено по себе си. Но бях твърде изтощена да попитам.
- Как си? – попита Глухарьов с непривична за него загриженост. 
- Не знам – честно си признах аз. – Вие ми се свят малко...
- Нормално е, нали ти казах, че си загубила много кръв – повтори ми той като на малко дете. – Почивай, аз ще се върна след малко – после стана и излезе преди да мога да възразя. 
Това „малко“ трая известно време, през което дори задрямах на дивана. Унесох се на дивана. Събудих се от проскърцването на вратата и отворих сънено очи. В стаята влизаха Стас, Сергей и Ирина Сергеевна. Ясно, доложили са на началника. 
- Вие сте пълни идиоти! – възкликна Ирина Сергеевна като ме видя на дивана. Кой знае защо ми беше писнало да слушам тая фраза днес. – Как изобщо допусна да се случи това, Стас? 
Карпов сви рамене. 
- Не съм бил там, когато е станало – и ме погледна извинително. 
- Ирина Сергеевна, моля Ви, нямам сили за това... – простенах аз и се понадигнах. 
Грешен ход – ток мина по ръката ми и аз изстенах през зъби. Отпуснах се назад. Тримата моментално дойдоха до мен. Усетих ръка на челото си. 
- Няма треска – чух гласа на Ирина Сергеевна. – По-добре обаче да почива вкъщи. Тук е неудобно. 
- Ще я закарам – обади се Глухарьов. 
- В никакъв случай! – промърморих аз и отворих очи. – Не вкъщи! У нас ще се побъркат, ако разберат – говоренето ме изтощаваше много бързо, затова направих пауза. Защо ми беше толкова зле? – Не мога да се прибера вкъщи... така – и затворих отново очи.
Бях в съзнание, но не можех да говоря, нито да държа очите си отворени, обаче все още можех да чувам. Така, някъде на границата между будното състояние и съня успях да чуя следния разговор: 
- Какво ще я правим? – попита Ирина Сергеевна тихо. – Не иска да си ходи вкъщи. Не може да остане тук. 
- Нека остане тук, докато се свести – обади се Стас Карпов. – Но после не може да остане – аз съм нощна смяна и не мога да я държа под око през цялото време. 
- Аз ще се погрижа – чух гласа на Глухарьов някъде далеч. – Тази вечер ще остане у нас. Ще се сменя с някого и ще я наглеждам. А на твоите, аз...
- Тях вече съм ги подредил, Глухарьов, не се бъркай – обади се Стас с нетърпящ възражение тон. Представях си как ги кърпят в момента. – Ти се погрижи за нея – после чух стъпки и затварящата се врата.
След това всичко потъна в мрак. Сънувах без сънища, както се случва, когато си изтощен. Не знам колко време съм била в кабинета на Стас, но когато отново отворих очи, навън притъмняваше. Понадигнах се и усетих съвсем лека болка, май някой отново ми беше бил нещо. Или бях свикнала. Седнах и се огледах.
- Добре дошла при живите! – обади се Карпов от бюрото си и ми се усмихна. 
Обръщаше някакви документи – интересно, какви документи обръща оперативен работник? Съмнявах се, че половината му подопечни могат да си напишат името без грешки, та камо ли да пишат дълги доклади.
- И аз се радвам да те видя, Стас – гласът ми звучеше по-нормално и вече не ми се виеше свят. – Колко е часът? – попитах аз и машинално раздвижих лявата ръка, където си нося часовника. 
Грешен ход, отново ме заболя. Потиснах болката и издишах през зъби. 
- Не движи ръката, ще те боли по-малко – осведоми ме той и стана. – Отивам да повикам Глухарьов. 
След пет минути пред мен стоеше моят партньор. Този път беше униформа и през главата ми мина глупавия въпрос защо се е преобличал, готов за тръгване на момента и много загрижен. 
- Тази вечер си ми на гости – каза той и ми подаде ръка, за да стана. – Ще можеш ли да вървиш? 
- Ще се опитам, ох... – отговорих, докато се изправях на крака. Олюлях се леко, така че ми се наложи да се облегна доста тежко на ръката му. – Само дай по-бавно, става ли? – той кимна и ме подхвана през кръста, за да не падна. Карпов тръгна с нас, нарамил палтото и чантата ми.
Минахме през коридорите на отдела бавно като процесия. Беше ми трудно да вървя, всичко около мен малко плуваше вероятно от загубата на кръв, но се стараех. От време на време се препъвах, но стисках зъби и продължих да вървя. След десетия метър, Сергей (чест му правеше) предложи да ме вземе на ръце, но отказах. Още не бях го закъсала толкова. Няма да се излагам пред колегите, я! Така че продължихме. Оказа се голямо мъчение това ходене. Една част от мен започваше да се чуди дали пък не е трябвало наистина да отидем до болницата все пак.
Сътрудниците ме изпращаха със загрижени погледи. Така е то, не се случва често да ранят колега – а клюките се разнасят бързо – като пожар в полето. Най-после се добрахме до колата на Глухарьов, той я беше докарал току пред входа и двамата със Стас ме настаниха на предната седалка. Стас хвърли нещата ми отзад. Отпуснах се и затворих очи. Разходката от няколко метра определено ми беше изцедила силите почти до капка. За магически фокуси пък дума не можеше да става. 
Карпов и Глухарьов говориха нещо и после моят партньор подкара колата. Почти не помня пътуването. Спеше ми се страшно много. Не съм сигурна и как точно съм се качила до дома му – той живее на осмия етаж. Мисля, че този път май наистина ме взе на ръце. Успя да ми даде да пия някакво лекарство и светът отново потъна в мрак.