Различна психиатрия - втора глава (трета част)

- Ех, младеж... – въздъхна Глухарьов и потърка челото си с ръка. 

- Какво беше това? – попитах аз и кимнах към вече затворената врата.

- Това беше Коля – въздъхна моят партньор. – Идеалист, който си мисли, че работата в милицията автоматично ще му даде възможността да променя съдбите на хората към по-добро. Глупак е, но не е кръгъл идиот. 

Глухарьов затвори очи за момент. Все едно е твърде уморен, за да говори повече.

- Подчинен ли ти е? – продължих да разпитвам аз. – Защо не съм го виждала досега? 

- Беше при тъста и тъщата – отговори Глухарьов с равен тон. – Те живеят в Питер.

- Аз съм на работа тук от почти два месеца, каква е тая дълга отпуска? Те какво ядат, трева ли?

- Не, просто баща му е червив с пари– обясни Глухарьов и прибра някаква папка в сейфа зад гърба си. 

- Олигарх? Да не би да иска да си има лично ченге?

Глухарьов започна да се смее с глас.

- Коля? Продажно ченге? Не и той! – моят партньор-човек наистина се смееше от сърце. – Просто е идеалист, такъв идеалист, че от време на време трябва да му наливам ум в главата, защото иначе няма да изкара и три дни. 

Карпов каза, че Глухарьов пълни главата на подчинените си с глупости, но от това, което бях видяла, май този Коля нямаше нужда от подобни – сам можеше да си измисли достатъчно шантави неща. 

- А защо те е грижа изобщо? Да не си му бавачка? – подкачих го аз. 

- Не, по-лошо е – повлачено въздъхна Глухарьов. – Аз съм му пряк началник и освен всичко друго му бях наставник по време на стажа...

- Значи той НАИСТИНА е искал да работи в милицията? – възкликнах аз. 

За мен подобна идея беше повече от чужда. Мислех, че в милицията започват работа тъпите и безскрупулни типове, които няма как да си намерят работа в друго ведомство. Идеята, че умно момче с висше образование (за да си следовател, трябва да си юрист), дете на богати родители ще започне работа в милицията ми беше абсолютно чужда. Но за всеки влак си има пътници. Глухарьов кимна. 

- Точно така. При това нищо не можеше да го разубеди – нито дори факта, че баща му го лиши от пари за година. Нашият иска да трепе лошите.

Да, имаше много такива в Нощния патрул – особено сред новоинициираните Различни. Изведнъж целият свят става някак подреден – черно и бяло. Белите са добри, а черните – лоши. Ние пазим хората от лошите и трепем лошите, за да защитим хората. Колко елементарно. После, в процеса на обучение, ти става ясно, че нещата далеч не са толкова прости и че в бялото прозира по някоя черна жилка, а пък в черното може и да се крие някое бяло петънце. Никога нищо не е просто. 

- Няма да изкара дълго така – заключих философски аз. – Или ще се откаже, или ще стане като всички останали. 

Глухарьов кимна сериозно. 

- Колкото по-бързо реши какво точно иска от живота, толкова по-добре. Защото рано или късно ще се забърка в проблеми. 

Той стана и отиде да си налее чай. Невероятно беше по колко чаши пиеше на ден един средностатистически милиционер. Американските ченгета от филмите нагъваха понички, руските обаче бяха въоръжени с чаши чай – дори Карпов често пиеше, а каната винаги стоеше включена в кабинета на Зимина. 

- Я кажи, ти защо си тук, не си ли в отпуска? – попита ме партньорът ми, докато пълнеше чашата с гореща вода. 

- Защо всички започвате с един и същ въпрос? – измърморих аз и го изчаках да седне зад бюрото си. 

- Всички? – вдигна вежди той. – Кои всички?

Да, май щяхме да почнем отзад напред. Нищо, все някога трябваше да му кажа.

- И Зимина, и Карпов ми зададоха същия въпрос. 

- Ти каква работа си имала при тях? – настръхна той. 

Станах и отидох да седна пред неговото бюро. После невъзмутимо извадих плика от чантата си и го тръснах пред него. Глухарьов наблюдаваше действията ми с видима досада, докато не видя парите. Погледна първо отворения и претъпкан с банкноти плик, после погледна мен и попита:

- Какво си направила? 

Очаквах да ме попита какво е това, но не, не и Глухарьов. Какво имаше в плика беше напълно очевидно, затова той беше преминал към пълно настъпление. Аз мълчах. 

- Да ви се невиди на всички, кретени с кретени... – започна да ругае под нос той и остави чашата.

Погледна ме много мрачно и побърза да заключи вратата. После се подпря на бюрото ми, скръсти ръце на гърдите си и ме изгледа. 

- Пак те питам, Наташа – повтори той, а с гласа му спокойно можеше да се реже не масло, ами направо сельодка – какво си направила?

- Нищо не съм направила! – троснах се аз. – Дойдох да ти ги донеса.

- Аз точно това питам, откъде ги взе? – той се приближи към мен и се подпря на огледалката на стола ми.

Мразех когато ме гледаше така. А в момента бях още по-раздразнена, защото изобщо не бях виновна.

- Ти кога дойде, кога стана корумпирано ченге? – процеди Глухарьов все още надвесен над мен.

В цялата му поза се четеше явното желание да ми зашлеви един зад врата. Дори повече от един. Ако бях мъж, досега да го е направил. Веднъж да ми провърви, че съм момиче. 

- Не съм корумпирано ченге – извих врат аз. – Седни и ще ти обясня.

- Да видим – изръмжа той и наистина седна.

Погледна плика с парите с такова омерзение, че се изкуших и реших да надникна в съзнанието му през Сумрака – той наистина си мислеше, че съм взела тлъст подкуп и съм дошла да делим парите. Още по-обидното беше, че в главата му се въртеше идеята, че съм принудила който и да ми ги беше дал, да ми ги даде като съм използвала способностите си на Различна. Е, не, просто нямах думи!

- Обяснявай! – изръмжа Глухарьов и удари с юмрук по бюрото си. 

Подскочих, но започнах с твърд глас:

- Серьожа, не е това, което...

- Какво не е това? – просъска той. – Какво не е това?! Откъде... си взела... парите? – повтори той въпроса си и се наведе през бюрото. 

Реших, че него няма смисъл да го лъжа. Валерий щеше да ме извини. Пък и предвид ситуацията, вероятно щеше да се наложи да му кажа така или иначе. 

- Парите са на Валерий, инквизитора – обясних аз и потупах плика. 

Сергей вдигна вежди и ме погледна все едно съм леко дебилна. 

- На Валерий, казваш... – започна той. – а какво правят у теб, а?!

- Той ми ги даде.

- Не думай! – изсмя се моят партньор-човек. – И защо?

- За да ни благодари за добре свършената работа – мрачно отговорих аз и вдигнах ръка, за да му попреча да продължи. – И преди да избълваш нещо по мой адрес и за корумпираните ченгета, остави ме да довърша!

Глухарьов скръсти ръце и ме изгледа преценяващо. Сигурна бях, че ако можеше да види аурата ми, щеше да разчете цялото възмущение, което беше се събрало в нея. Да използвам способностите си на Различна, за да открадна пари? Това дори Тъмните много рядко си го позволяваха. За какво, при положение, че паричните операции са хем законни, хем по-лесни? За каква ме вземаше? 

- По принцип не биваше да ти казвам, но ще го направя, защото иначе ще ме смяташ за измет, а на мен това не ми е приятно – започнах аз. – Тези пари са само твоята част. Валерий даде за Зимина, за Карпов и за мен също по толкова. Инквизицията няма проблем с финансите. Знам, че искаш да кажеш нещо, просто изчакай! – погледнах го умолително.

Той беше почервенял – май още няколко секунди и това, че съм момиче изобщо нямаше да ме спаси от боя. Беше свил ръце в юмруци и само оставаше да прескочи бюрото. Един път – два пъти го бях виждала да прави подобни фокуси и след това нямаше нищо добро за арестантите. Така че ме побиха тръпки.

- Продължавай! – процеди той. 

В нормални условия бих се скрила под масата от страх, но в случая трябваше да приключим възможно най-бързо с това. 

- Помниш ли, че имаше нападната Различна? – не дочаках да ми отговори и продължих. – Това е дъщерята на Валерий. Той искаше да ни благодари за добре свършената работа, по човешки. Опитах се да му върна парите, но той настоя. 

- А защо просто не му направи някоя магия? – все още през зъби попита моят партньор. 

- Защото нямаше да сработи. Валерий се беше погрижил за всичко – излъгах аз.

Не бях много сигурна в това, но бях убедена, че и да върна парите, те по мистериозен начин ще се окажат в чантата ми. В това поне бях сигурна. Старият интригант нямаше да остави нещата така. Щом като е решил да ми ги даде, щеше да ми ги даде, без значение какво искам аз. А да правиш заклинания на Инквизитор е нарушение на Договора, дори не можех да се сетя на колко точно точки от него. Със сигурност на много. 

Глухарьов ме гледаше мрачно, все едно съм извършила углавно престъпление.

- Серьожа, казах ти истината – повторих аз за всеки случай. – Хайде, нали си ченге, нали уж разбираш от хора, виж дали лъжа!

Той мълчеше и ме гледаше с присвити очи. Аз също се втренчих в очите му. Ако беше Различен, щях демонстративно да сваля защитата, но тук това нямаше как да стане. Затова се втренчих в очите му и се разкрих, доколкото това е възможно за Висш маг. Хайде, човеко, виж истината в очите ми, нали много разбираш. Виж дали те лъжа...

- Защо ги е дал на теб? 

Звучеше не толкова бесен, това май беше добре. 

- Защото каза, че ако дойде сам в отдела те ще го изхвърлят, а ти изобщо не го харесваш. Прав е. 

Глухарьов не отговори. Просто стана и наля още един чай. Остави чашата пред мен и чак тогава каза:

- Да кажем, че ти вярвам. Защо обаче си тръгнала по пътя на Карпов, след като ми спретна оня цирк миналата седмица? 

Зяпнах. Ето какво било! Той си мислеше, че аз нарушавам собствените си правила и затова се беше ядосал още повече. Ха! 

- Кой ти каза, че изобщо съм тръгнала по пътя на Карпов? – възмутих се аз и отпих от чая. – И какъв е този път, всъщност?

Глухарьов се облегна назад и продължи като ме гледаше изпод вежди:

- Ти къде работиш през последните два месеца? Карпов е най-корумпираното ченге в отдела и няма да позволя да станеш като него! 

Замислих се – дали наистина не ставах като Карпов? Бях взела парите, все пак. Но чак да ставах като него... Нямаше нужда от преиграване.

- Серьожа, спокойно! – вдигнах ръце примирително аз. – Нямам никакво намерение да ставам продажно ченге. Все пак нямам нужда от това, нали мога да превръщам оловото в злато – добавих аз и се изкикотих на собствената си глупава шега.

Сергей ме гледаше мрачно и изобщо не му беше смешно. Седна обратно зад бюрото си, погледна към мен, после към плика с парите, после пак към мен. Въздъхна и го хвърли в едно чекмедже. 

- Това го знам – започна той след малко – въпросът е защо, след като го можеш, си взела пари. 

- Ти слушаше ли ме изобщо? – попитах аз, вече по-спокойно. – Нямах избор. Различните не спорят с Инквизицията.

- Аз видях точно обратното преди известно време – контрира той. – При това беше доста ефектен спор. Съвсем случайно, със същия благодарен баща – допълни той и направи знака за кавички.

Да, ченгето си е ченге – прав беше. Само преди по-малко от две седмици се бях скарала жестоко със същия този инквизитор заради момчето. Но ситуацията се беше променила доста бързо. 

- Нека се опитам да ти обясня – започнах аз и се облегнах назад на стола си – когато Инквизитор се опитва да направи нещо за теб имаш два варианта. Да приемеш, или да отложиш приемането на поканата. Не можеш да откажеш.

- Защо? – не ми повярва той.

- Защото е все едно ти да искаш да дадеш нещо на задържан и той да ти откаже. 

- Не разбирам. 

- За Инквизицията ние всички сме нарушители. Там си виновен до доказване на противното и толкова. Ако Инквизитор иска да работи с теб, нямаш особен избор – защото иначе не се знае какво ще ти спретне и по кое допълнение от Договора ще изгориш. 

- И въпреки това, ти му се навика – посочи Глухарьов съвсем на място.

- Да, защото ми бяха изпилени нервите и, както се изразявате тук, съм млада и зелена. Иначе беше много глупаво – за такова нещо се наказва сериозно. Сега обаче Валерий иска да работи с нас. 

- В какъв смисъл? Нали хванахме оная измет?

- Имаме още доста работа – въздъхнах аз. – Но е дълго за разказване. 

Глухарьов се разрови из бездънните чекмеджета на бюрото си и извади от там найлонов плик. Отвори го и от там се показаха сандвичи. Хвърли ми единия. Ръцете ми бяха заети с чашата, така че не си направих труда да го уловя с тях. Просто фиксирах летящия сандвич и го приземих безпроблемно пред себе си. 

- Позьорка! – подкачи ме той. Свих рамене.

- Ръцете ми бяха заети. 

Взех сандвича – да, май наистина бях много гладна – и кимнах с благодарност към Глухарьов. 

- Хайде, разказвай какво се е случило – подкани ме той и захапа храната.

- Да знаеш, че има много неща, които няма да разбереш добре – предупредих го аз.

- Откакто работя с теб, всеки ден има по няколко такива неща – махна с ръка той. – Хайде, почвай. 

Сложих изолационния пашкул и наистина започнах с историята. Но не започнах с днешните събития, а с тези от миналата седмица

Различна психиатрия - втора глава (първа част)

Когато лъжеш, трябва да се придържаш възможно най-близо до истината. Особено ако смяташ да лъжеш ченгета, които са тренирани да надушват лъжата от километри. Такива неща ми се въртяха в главата, докато поздравявах дежурния. Бях дошла в самото начало на работния ден – все още нямаше почти никого. Почуках на вратата на Зимина, въпреки че не се надявах да я намеря на работа толкова рано, но отвътре се дочу строгият й глас:

- Кажете? – звучеше раздразнено и уморено.

Отворих вратата и предпазливо надникнах вътре – тя изглеждаше видимо изтощена и със зачервени очи – ясно, била е нощна смяна. Този вид не мога да го сбъркам с нищо – след като веднъж се видях така в огледалото, де. Когато ме видя, Зимина добави:

- А, ти ли си Наташа? Какво правиш тук, нали си в отпуска до края на седмицата? 

Наистина бях – след случая с инкуба, Зимина ми беше забранила категорично да припарвам до отдела. Под какъвто и да е предлог. Да си почивам, да се забавлявам, от време на време дори да ходя на лекции... Обаче в Патрула не бяха на същото мнение, така че докато си почивах от милиционерската работа, наваксвах с патрулната. Така става като тъчеш на много станове. Никого не го интересува, че и ти си човек и имаш нужда от почивка. Всъщност, аз не бях съвсем човек...

Влязох и побързах да затворя вратата зад себе си. Машинално, дори без да давам знаци с ръце, заключих и направих изолационен пашкул. Този разговор трябваше да остане само и единствено тук. Самонастаних се на един стол възможно най-близко до бюрото й и започнах:

- Сещаш ли се за онзи изрод, изнасилвачът, дето го заловихме миналата седмица?

- Да, какво за него? – Зимина звучеше меко казано раздразнена. 

Напълно я разбирах – след края на нощната смяна, единственото което искаш е да се свиеш на кълбо и да си наваксаш съня. Аз в момента бях пречка между нея и кревата и автоматично я дразнех. Дори нямаше значение за какво точно говоря – можеше да е за козметика или за нещо наистина важно – единственото, което се въртеше в главата й беше, че й преча да си тръгне. Реших да мина направо на въпрока и извадих един от пликовете от чантата си. 

- Това какво е? – попита началничката на Пятницкото районно и ме погледна лошо. 

И това разбирах – можеше съвсем спокойно да е номер. Имаше няколко такива случаи – я разследване на журналисти, я от Прокуратурата секретна проверка... Зимина беше напълно права да се опули при вида на плика – защото беше повече от очевидно какво има вътре. Парите се подаваха през отворения капак на плика и издайнически подсказваха за съдържанието му. 

- Това е от благодарен баща на една от жертвите – започнах аз с отработената по пътя версия. – Разбрал, че сме хванали изрода и дойде при мен да донесе това.

Технически казвах част от истината – Валерий наистина беше баща на една от жертвите и дефакто беше дошъл (добре де, беше ме повикал) за да ми даде парите (наред с други неща). Въпреки това Зимина ме погледна със съмнение.

- И защо ги е дал точно на теб? – присви очи тя и кимна към пакета, който стоеше на ръба на бюрото й.

Въпросът беше напълно резонен – обзалагах се, че Глухарьов й е казал за сцената, която му спретнах по повод вземането на пари от потърпевши, плюс това през целия период на работа тук не бях дала да се разбере, че вземам пари (въпреки, че ми предложиха няколко пъти). 

- Познавам бегло дъщеря му – излъгах аз без да се замисля. 

Зимина ме изгледа продължително, все едно се опитваше да разбере за какво точно и колко лъжа. После кимна и прибра парите в някое от незнайните чекмеджета на бюрото си. Технически и това не беше точно лъжа, защото аз НАИСТИНА знаех разни неща за момичето и можеше да се каже, че я познавам. Задочно.

- Ела довечера у нас да разделим парите – поясни тя. – Тук има много. Полагат се и на теб, и на Глухарьов.

Дотук добре – напълно нормално беше да не се размахват толкова много пари из отдела. Част от мен се възхити на началническия дух на Зимина – вижда, че парите са много и решава да ги подели с колегите, които също са участвали в операцията. Явно неслучайно беше станала шеф на районното. Махнах с ръка.

- Ира, бъркаш – това е твоята част.

Тя зяпна – не гледаше така дори когато стана случката с Глухарьов в кабинета й. Сега обаче се беше опулила. Бръкна в чекмеджето и провери парите.

- Ти чуваш ли се? – възкликна тя, докато броеше банкнотите без да ги вади от плика. – Тук има около 100 000 рубли! 

- Реагирах по същия начин като видях какво има в плика – потвърдих аз. – Но човекът беше много настоятелен. Не можах да откажа, а се опитах – честно!

- Да не са белязани? – попита тя съвсем логично.

Тъпачка! През ум не ми беше минало подобно нещо! Но пък, от друга страна, защо му е на Валерий да ми дава белязани пари?! Все пак в негов интерес беше да е в добри отношения както с мен, така и с милиционерите. 

- Не, той е свой човек – отговорих аз, макар изобщо да не бях сигурна в това. 

- Все пак, парите са много – натърти Зимина все още с плика в ръце. – Откъде има толкова? За да дава подобни суми, трябва да е червив от пари.

- Има строителна фирма – продължих да лъжа аз. – изкарва предостатъчно. Увери ме, че това е подарък от дъщеря му за нас, затова че сме наказали оня изрод. 

Това май я обезоръжи, защото прибра плика в чекмеджето. Знаех от Глухарьов, че има малък син, който гледа сама – а парите никога не са излишни. За една относително честна следователка парите винаги идват трудно и се задържат кратко време. А за краткото време, през което бях работила на Пятницка 49, бях разбрала, че Зимина е далеч по-малко подкупна от Глухарьов. Което означаваше, че практически неподкупна. Почти. Много рядък вид в милицията. Любопитно защо ли беше станала част от редиците на МВД.

Зимина се подпря на бюрото си и ме изгледа преценяващо – нямаше съмнение, че е усетила, че лъжа. Беше само въпрос на време да си изясни за какво точно. 

- Каза, че това е моята част – започна тя. 

Интересно, дали всички следователи ползваха един и същи тон при разпитите? Защото определено ми звучеше като Глухарьов и започнах да се чувствам точно като на разпит. Това никак не беше добре...

- Да, само твоята част е – потвърдих аз. Нямаше какво да я лъжа за това. – Има още три плика.

- Три плика? 

- Да, за мен, за Глухарьов и за Карпов – додадох аз и я видях как се намръщи. 

- Щом така е решил... – вдигна ръце тя и взе първата й попаднала папка ДЕЛО. – Благодари на приятеля си от мое име – усмихна ми се тя. Кимнах. 

- Нямаш грижи.

Станах да си тръгвам и махнах с ръка. Очевидно на шефката на районното не й се занимаваше да нищи случая. 

- Накъде сега? – попита тя машинално. 

- При Карпов, той е следващият в списъка. Карам ви по старшинство – отвърнах аз и преди да съумее да отговори нещо се измъкнах през вратата.

Знаех, че на нея хич не й харесва идеята да давам каквото и да е на Карпов, но какво да правя – Валерий така беше решил. Не беше моя работа да се меся в това. В крайна сметка, аз бях само преносител. Следващият в списъка наистина беше Карпов – не само защото беше старши по чин. Някак си ми се виждаше редно да започна първо с ръководителите на отдели. Така че се запътих към неговия кабинет с надеждата, че или е дошъл вече на работа, или ще мога да го намеря. 

Странното беше, че кабинетите им със Зимина бяха почти съседни – през четири врати по един и същи коридор. Просто нейната врата беше в дъното на коридора. Почуках, по-скоро по навик. Ако Карпов не искаше да го безпокоят, просто заключваше вратата. Вече няколко пъти бях попадала на заключена врата, въпреки че отвътре се чуваха гласове. Тогава просто се измъквах преди да са ме разпознали отвътре. Сега гласове не се чуваха. Така че смело отворих вратата и надникнах. 

Карпов явно току-що беше дошъл на смяна, защото бъркаше някаква чаша с тъмна течност. В целия кабинет миришеше на кафе. 

- Здравей, Наташа – поздрави той дружелюбно, - ти не трябва ли да си в отпуска?

Странно, защо всички започваха с това днес? Все едно съм някакъв странен животински вид...

- Така е, обаче съм дошла при теб, Стас – отговорих аз. – Може ли?

- Влизай – направи той жест с пълната чаша, – настанявай се! 

Аз побързах да затворя вратата и да направя пас без той да ме види. Дългите години работа на улицата го бяха направили доста наблюдателен за разни неща – веднъж за малко да ме хване как правя заклинание (просто движенията на ръцете нямаше как да се избегнат в случая) и едва се измъкнах с пукане на кокалчетата. 

Стас Карпов се облегна назад и остави кафето на масата. Вместо него взе един нож, същия, с който си играеше, когато се запознахме, и попита:

- За какво ти трябвам? 

Седнах на един стол до бюрото му и се замислих. Да, Карпов не можеше да го излъжеш. А не беше Различен. Не ставаше за Светъл, той дори и като човек имаше твърде много Мрак в себе си, но нямаше силата да влиза в Сумрака, че да стане и пълноценен Тъмен. От друга страна, вярата му в магията беше горе-долу колкото и на другите от личния състав – нулева. Все едно в школата ги избират такива с конкурс – резистентни към вярата в свръхестественото. Може пък да им помага в работата – ако си мислиш, че го няма, не го виждаш. И не ти влияе. Не, със сигурност ти влияе, но ти не обръщаш внимание на симптомите и просто го отдаваш на лош късмет, случайност, заговор срещу теб, или някоя друга подобна измишльотина, в която вярват несуеверните хора.

На Карпов му се носеше славата на истински дявол в районното. Някой, който ще те изяде с парцалите и после ще те изплюе на пихтия. От другите сътрудници бях подочула, че покровителства не един и два тъмни бизнеса и заедно с някои от оперативните рекетира разни кокошкари из района да му снасят пари. Проверявала съм му аурата няколко пъти и наистина беше така. Алчност и жестокост имаше с лопата да ринеш. Странното беше, че имаше и зрънце чест, много малко, но все още я имаше. Вероятно тази чест го беше накарала да смели от бой инкуба, не знам. Може и да имаше някакви негови си причини.

Общо-взето, Карпов беше идеалният началник на оперативните – по-голям психопат от всички взети заедно, достатъчно корумпиран, че да държи всички в шах и достатъчно умен, за да не изгори при някоя проверка. Въпреки, че бяхме в относително добри отношения – все още не ми се беше налагало да се карам с него – все пак ме побивата тръпки. На такива като него трудно се четат мислите, а още по-трудно се лъжат.

Само че аз не бях дошла да го лъжа. Не съвсем. Затова просто извадих плика от чантата си и го сложих пред него. Той вдигна вежди и ме погледна мрачно. Много, много мрачно.

- Какво е това? – гласът му беше гробовен и тих. 

Като на мъртвец, изпълзял от гроба на Вси Светии.

- Благодарност за добре свършената работа – отговорих аз без да мигна. – Праща ти го бащата на една от жертвите на изнасилвача. 

Карпов се намръщи и взе плика. Не преброи парите, а направо каза:

- Тук има към 100 000 рубли. Много са – откъде ги има този баща на жертва? 

Звучеше скептично и не го винях. Все пак толкова пари не се даваха в някое районно, а някъде нагоре по веригата – я в Прокуратурата, я в някой съд. Това тук беше крайно странно. Затова Карпов направи нещо напълно логично – бръкна в плика и извади половината от парите. Подаде ми остатъка с думите:

- Тези са за теб – свърши добра работа. 

Не се и съмнявах, че това казва на подчинените си след поредната акция за рекет. И че им дава дял – иначе никой не би продължил да работи с него. Страхът е едно, но той е до време, човешката алчност обаче я има до гроб. Затова и останалите оперативни следваха Карпов като кучета. 

Различна психиатрия - първа глава (трета част)

На пергамента, изписано с чисти, равни калиграфски букви, пишеше горе-долу следното:

„Настоящият документ се издава да удостовери, че Наташа Алексеева, Универсален маг Висше равнище е нещатен сътрудник на Инквизицията. 

Всички сътрудници на Инквизицията са длъжни да оказват всякакво съдействие на Наташа Алексеева във връзка с изпълнението на задълженията й. 

Всички сътрудници на Патрулите са длъжни да оказват съдействие на същата за всичко. 

Всички редови Различни са длъжни да сътрудничат на Наташа Алексеева или на упълномощените от нея Различни или хора. 

Отказът от съдействие нарушава точки на Договора ....“ 

Тук следваше половин страница изреждане на всички възможни точки по Договора, които биха били нарушени при евентуален отказ от съдействие, както и евентуалните наказания (бяха споменати само най-страшните), затова го пропуснах. Продължих към най-долната част на документа.

„Наташа Алексеевна има право да действа, както сметне за редно, стига това да е в интерес на запазване на равновесието и да не противоречи на Договора. 

Заповедта в този документ е в сила, докато не бъде издадена друга, която да я отмени или промени. Валидността на документа е безсрочна. 

С настоящото, аз, Людвиг Йероним Мария Кюхбауер и Кармадон удостоверявам, че Наташа Алексеевна е нещатен сътрудник на Инквизицията с всички произтичащи от това привилегии, права и задължения. 

Прага, 24 април....“

От долу се мъдреше подписът на Совината глава и личния му печат (сова с опулени очи и надписа Omnia video – „Виждам всичко“ на латински), или както беше светското му име в този живот: Людвиг Йероним Мария Кюхбауер и Кармадон. Вероятно преди няколко стотин години е бил важна клечка дори в човешките среди. Сега обаче тези имена нищо не значеха, поне не за мен. Подписът му под този документ обаче значеше страшно много. Колкото до мотото му – мисля, че беше идеално за Висш Инквизитор. Защото те наистина виждаха всичко. Дори чуваха всичко. Това беше и една от причините никой да не ги харесва...

Прочетох документа два пъти – нямаше грешка. Сам шефът на Европейския отдел на Инквизицията ми оказваше изключителна чест и ми даваше правомощия, за които не бих могла да мечтая и не исках. Оставаше да разберем защо. 

- Защо е всичко това? – попитах Валерий и размахах документа под носа му. 

- От Прага прецениха, че може да Ви е от полза – простичко отвърна той и несъзнателно поглади аметиста на гърдите си. 

Сигурно са преценили, те там много добре умеят подобни неща. Щом като Совината глава е подписал подобна заповед през нощта днес, сигурно е важно. По-скоро катастрофално. 

- Хесер и Завулон вече ми казаха, че мога да разчитам на Вашата помощ, Валерий – започнах аз и отново се втренчих в документа. – Не разбирам защо се е стигнало до тези официалности. 

- Моята помощ беше обещана, още когато хванахте инкуба. Този документ е издаден днес, заради променените обстоятелства – обясни Валерий. 

- Това значи ли, че ще дойдат инквизитори от Прага, за да помагат? – попитах аз и навих документа на руло. 

- Не инквизитори, а колеги, Наташа – поправи ме инквизиторът и ми се усмихна. – Вие вече формално сте част и от Инквизицията.

- Да, ама за колко време? – промърморих аз. 

- Не прочетохте ли документа до край? – учуди се той. – Струва ми се, че там пише „безсрочен“. 

Той забеляза, че се мръщя. И как не – в крайна сметка, ако мразех милиционерите, мразех много повече Инквизиторите. Изобщо не ми харесваше идеята зорлем да ме правят част от техните структури. Макар че така или иначе имах особен статут. Този документ обаче, правеше статута ми официален. 

- Хайде, хайде, Наташа – махна с ръка моят събеседник. – Рано или късно щяхте да станете част от Инквизицията! Просто обстоятелствата налагат това да стане сега. 

- Писна ми обстоятелствата да налагат избора ми на кариера – промърморих аз и ядно изгледах рулото в ръката си.

Идеше ми да го подпаля, но нямаше да има кой да се порадва на подобни демонстрации. Освен това, имах чувството, че това нещо е устойчиво не само на огън, но и на ядрена атака. Совината глава не е за подценяване. А той много добре знаеше, че изрично отказах да вляза в Инквизицията преди години. Затова и ме оставиха в запаса. Сега ме беше придърпал една крачка по-близо.

- Понякога така се получава – примирително отвърна Валерий, сякаш усетил накъде бия. – Сега официално сте и една от нас! Трябва да носите този документ винаги със себе си, той е вашият пропуск. 

Пропуск – точно като червеното тефтерче, което винаги държах под ръка. Още един документ, който може да отвори всяка врата. Тази власт почваше да ми идва в повече. Колко ли още подобни щях да получа, и най-важното – защо?

Първо Хесер и Завулон ми бяха дали амулети, с които да мога да срина света – впрочем гривната още беше на ръката ми, все едно беше срастнала с нея. Сега Совината глава ми даваше кардбланш да правя, каквото намеря за добре, при това с неговата благословия и заставяше всички други Инквизитори (или би трябвало вече да ги наричам „колеги“) и Различни да ми сътрудничат. Това ме правеше освен част от ръководствата на двата Патрула и част от ръководния състав на Инквизицията. Висшите магове обикновено не извършват рутинни дейности. Инквизицията няма толкова голям личен състав, че да си го позволи. 

Докато аз седях в Ротондата и се чудех да се радвам ли на внезапното повишение или да се ужасявам от евентуалната конфронтация с подивял маг от Аненербе, Валерий ровичкаше в някаква чанта, която не бях забелязала досега. Извади голям хартиен плик от нея и го сложи в скута си. 

- Не Ви благодарих, че намерихте насилника на дъщеря ми – каза той и аз се сепнах.

- Моля? – тъпо попитах аз. 

Предвид обстоятелствата, точно това ми беше напълно безразлично. Бяхме го намерили и толкова. 

- Не Ви благодарих... – започна той отново, но побързах да го прекъсна:

- Няма за какво да благодарите, направихме онова, което трябваше. Просто си свършихме работата. 

Валерий поклати глава и бръкна в хартиения плик. Извади от там друг плик за писма, който видимо изпитваше трудности да задържи всичко, натъпкано в него. Той ми подаде плика. Погледнах го косо и попитах:

- Това какво е? 

- Благодарност – отговори невъзмутимо той. 

Пликът беше натъпкан догоре с рубли. Сигурно имаше към сто хиляди – съдейки от банкнотите от по хиляда, които се подаваха от него. Поклатих глава. 

- Няма нужда – казах твърдо. – Просто си свършихме работата, и аз и колегите. 

- Наташа, аз много добре знам как функционира милицията – отговори ми Валерий. – Вземете парите, за здраве и да се почерпите. Знам, че човек за да има добри отношения с органите, трябва да си плаща...

Звучеше примирено – точно като онзи човек, който даде подкупа на Глухарьов пред мен. Обаче аз не бях Глухарьов.

- Няма да взема тези пари – опитах се да се измъкна с логика аз. – Най-малкото защото те не са само за мен, а и за колегите...

Валерий обаче беше предвидил този ход защото размаха големия хартиен плик. После бавно и методично сложи пред мен още три такива плика, също толкова пълни. 

- В този плик е само вашата част, Наташа. Вие рискувахте много в тази акция, знам много добре. Дори имах възможността да превъртя паметта на инкуба, така че знам колко точно е било рисковано. Приемете тези пари като компенсация за причиненото неудобство. Тези – той посочи другите три плика – са за вашият колега-следовател, за началничката на районното управление, която организира операцията и за началника на оперативния отдел, който я проведе. 

Изчервих се леко – превъртял е паметта на инкуба дори за това? Значи беше в течение на случката помежду ни. Смятах това за навлизане в личното пространство, при това меко казано. Обаче не бях сигурна как точно да се изразя. Валерий говореше бавно и спокойно, сякаш беше убеден, че ще се съглася. Аз обаче бях на друго мнение. Това бяха страшно много пари – почти половин милион рубли. Откъде имаше толкова? 

- Това са много пари, не мога и няма да ги приема! – възразих аз, върнах му плика и станах с ясното намерение да си тръгна начаса. 

- Вземете ги, ако не за себе си, то поне за колегите си – отговори все така спокойно Валерий. – Съмнявам се те да са така великодушни. Освен това, вие си ги заслужихте. Приемете ги като подарък от дъщеря ми. Щом не искате да ги вземете от мен, вземете ги от нея. Тя знае всичко и иска да Ви благодари. 

Замислих се – в крайна сметка той имаше право. Но това си оставаха много пари, така че настоях. 

- Ще взема само един от тези пликове. Ще си го разделим. – Валерий поклати глава.

- Не, ще вземете всичките четири. Те са за вас. Инквизицията няма проблем с финансирането.

Той ми подаде пликовете и ми намигна – как ще имат, като Инквизицията има неподозирани източници на доходи. Прибрах ги в чантата си. 

- Защо не ги дадете сам на колегите? – попитах аз със съмнение.

- Те не ме познават, как да отида? – разпери ръце той. – Само вашият колега ме е виждал, но не мисля, че е с добро мнение за мен. По-добре ги дайте вие и измислете някакъв предлог. 

Кимнах. Едва ли щяха да задават много въпроси като видеха парите. Те са свикнали с такива неща, за разлика от мен. Макар че, докъде стигнахме – Светъл маг първо равнище, Инквизитор, да дава тлъсти подкупи на милиционери само защото са си свършили работата... Светът определено не отиваше на добре... Така че прибрах пликовете. Ако той отидеше при Зимина, тя щеше да реши, че е номер и да го изхвърли. Същото щеше да направи и Карпов, впрочем. 

- Знаете ли какво, Валерий – започнах аз, - какво ще кажете да си говорим на „ти“? така и така вече сме колеги и като гледам ще трябва честичко да се чуваме.

Инквизиторът наклони глава в знак на признателност.

- Надявах се да попитате. Разбирате, разликата в ранга...

Ах, пак тези рангове! Вярно, че се водех старша по ранг – затова и бяха тези официалности. 

- Разликата в ранга не е нещо, което можем да променим. Обаче вие имате предимство, което аз нямам – много години опит и достатъчно количество информация. Така че предлагам да прескочим протокола. Какво ще кажете, отсега нататък сме на „ти“, нали така? – повторих аз. Валерий кимна. 

- Имаш ли нужда от нещо? Да подпомогна разследването някак? 

- Всъщност имам – отговорих след кратка пауза аз. – Можеш ле да намериш всички данни, с ниско ниво на достъп, за процесите на маговете от Аненербе и за дейността на организацията като цяло? Трябва да знам с кого си имам работа. 

Валерий изведнъж стана сериозен. 

- Ще ги имаш до довечера. Къде да ги пратя? 

- В кабинета ми в Нощния патрул, там ще е най-сигурно. 

Тръгнах да си ходя, после се сетих за още нещо:

- Валерий, Хесер и Завулон вече знаят за дъщеря ти, имай го предвид. Накараха ме да им кажа. Вероятно този разговор също няма да остане конфиденциален. 

Инквизиторът кимна. 

- Не съм и очаквал друго. Няма проблем. Великите не могат да бъдат държани в неведение дълго. Бързаш ли?

Погледнах си часовника – беше вече към седем. Невероятно как лети времето. 

- Не бързам, но по-добре да се запътя към отдела вече. 

Валерий ми махна с ръка. Жестът можеше да се тълкува като дори приятелски. 

- Върви, върви! – каза той и сам тръгна да събира нещата си.

Светлината беше осветяваше всяко кътче на Ротондата и хвърляше интересни отсенки из цялото помещение. Приказно място. Хвърлих му един последен поглед преди с Инквизитора да излезем от там. 

- През портала? – попита той.

- Не, ще сляза по стълбите. Мястото вече е отворено за хора – отвърнах аз и наистина заслизах. 

Имах нужда да си събера мислите. Слизането по стълбите беше перфектната възможност да го направя. Заслизах по голямото мраморно стълбище и се замислих.

В какво се бях забъркала? Слязох няколко стъпала и усетих, че съм забравила да задам един съществен въпрос на Валерий. Как се казва заподозреният. 

Тъпачка, тъпачка, тъпачка!!! 

Странно, той също беше пропуснал да го спомене. Нещата започваха да се заплитат още повече. Валерий все някога щеше да изплюе камъчето. Първо да видим какви документи може да ми даде. Да видим какво всъщност е Аненербе.

Аненербе... Някак си си мислех, че ключът се крие именно там. Не знам защо, но според мен именно от там трябваше да започна да търся. Най-малкото това беше нещото, за което знаех най-малко. Обаче пък определено от там започваше да се разплита историята. Всъщност не, не от там. Валерий каза, че с въпросния бивш Висш Светъл са били кръвни братя, каквото и да значеше това. Ясно ми беше само, че двамата са били доста добре свързани преди Аненербе. От друга страна, Валерий доста хитро пропусна да ми спомене какво ги свързва – какво ли криеше старият шпионин-инквизитор? 

От друга страна, недоумявах защо ценет артефакт, какъвто очевидно би трябвало да е въпросния Колан на Ищар, не е в сейфа в мазето в централата в Прага, а се пази от редови Инквизитор, който дори не е Висш маг. Това беше против всякаква логика и най-важното, против принципите на най-затвореното общество на света. Защо са му оставили подобен силен артефакт? Имаше две възможности – артефактът да е кодиран за някого конкретно или да е бил разреден. Първото беше малко вероятно, но второто...

Освен това, въпросният артефакт можеше да се носи само от жени, поне според Валерий. Тогава защо му е на мъж да го краде? Идеята да ме подчини и после да ме използва като оръжие ми се виждаше крайно абсурдна. Ами ако артефактът ми даде повече сила и се обърна срещу самия него?

Обаче, дори и разредени, някои артефакти пак могат да натворят големи бели. Значи някъде тезата на Валерий се пукаше. Това го надушвах, но не можех да разбера къде точно. Вероятно защото нищо не знаех за Аненербе. 

Частта с това, че аз съм следващата мишена на изрода също не ми се връзваше особено. Всеки Висш с мозък в главата (а Различните израстваха първо духовно и после в рангове) знае, че разликата в силата между Висшите магове е много малка. Затова идеята един Висш да подчини друг е в сферата на научната фантастика. Освен ако онзи не беше наистина откачил или не разполагаше с нещо, за което аз не подозирах. Все пак ми се виждаше малко вероятно да се опита да ме подчини и да ме използва. Но човек никога не знае. Освен това – защо да хаби подобни сили, когато можеше просто да наеме случаен човек, да го окичи с амулети и защитни заклинания и да го прати да убие мишената? Щеше да стане много по-лесно, при това нито една следа нямаше да води към него самия. 

Обаче тези двамата се познаваха от много отдавна. Можех да предположа, че другия маг е поне връстник на Валерий. А Инквизиторът беше поне на двеста години – по онова време боят от разстояние е бил смятан за подмолни и безчестни игрички. Къде-къде по-благородно е да извикаш някого на дуел, да му хвърлиш ръкавица в лицето?! Само че хич не ми харесваше идеята да ме използват за дуелно оръжие. 

Стиснах зъби и продължих да слизам надолу – оставаха ми само още някакви си десетина етажа. 

Оставаха действията на Совината глава. Защо ми беше дал почти безгранична власт, при това със собствените си ръце? Бях го виждала един-два пъти, но само толкова. Познавахме се, но бегло. При това не бях сигурна, че той би ме познал по лице. Тогава защо ми даваше подобна власт, при това безсрочна? 

Вярно беше, че след като постъпих в Патрулите, получи призовка от Прага. Не за Трибунал, а за обучение – в техните редици няма много универсални магове. Може би защото повечето разбират колко странно е всичко това. И колко безсмислено на моменти – защото ако си универсален, ти ежесекундно спазваш Договора. Затова, след края на интензивното обучение на основите на инквизиторската работа (признавам, преподавателите бяха впечатлени), получих удостоверение за нещатен сътрудник на Инквизицията, от запаса, така да се каже. И това ми стигаше. 

Сега обаче, с един замах Совината глава ме беше изпратил в ръководния състав на Прага плюс, че ми беше дал огромна власт. Нещо не ми се връзваше – с тази хартийка имах право да накарам дори Хесер и Завулон да ми играят по свирката. Обаче аз нямах нужда от подобно нещо, защото конкретните случаи именно те двамата (напълно против волята ми) ми ги бяха възложили. Тогава кого ще трябва да убеждавам? 

Да не говорим, че в заповедта пишеше „опълномощените от нея Различни или хора“ – значи Совината глава беше в течение на работата ми в милицията. Интересно какво ли още знаеше. 

За подкупа го разбирах донякъде – само не разбирах защо трябваше да го дава – освен заради изконното руско схващане, че нещата се вършат със „свои хора“. Само че тези свои хора не вършат нищо безплатно. Не ми се ходеше наоколо с близо половин милион рубли в чантата, така че се запътих към отдела. 

Различна психиатрия - първа глава (втора част)

Опрях се тежко на парапета и се извъртях към него – не, не бях толкова пияна и той май не лъжеше. Валерий се беше облегнал небрежно, все едно стоеше на собствения си балкон.

- Откъде знаете това?! – възкликнах аз забравила в миг и за йерархията и за Договора. 

- Защото вчера от офиса в Москва изчезна нещо, което го доказва и свързва случаите.

Зяпнах. Отворих уста да кажа нещо, после я затворих. После отново се опитах да кажа нещо, но не намерих точните думи. Да крадеш от Инквизицията – това говори за реални психични отклонения. Та те знаеха всичко за всички! Който и да беше този идиот, вече беше загазил сериозно. Въпросът беше защо аз получавам подобна информация.

- В Прага знаят ли? – това беше единственият смислен въпрос, който ми дойде на ум. 

Валерий кимна и се загледа в заревото над Москва. 

- Научиха преди няколко часа. Лично им казах. 

- Защо казвате на мен тогава? 

- Защото може би сте единствената Различна в тази част на света, която може да намери крадеца. 

Да, вече сериозно започваше да звучи като евтин холивудски филм – да призовем нищо неподозиращия герой за велики дела. Въпреки, че самият герой няма никакво подобно намерение. Шантава работа. Обикновено инквизиторите не само, че нямат чувство за хумор, а дори и да имат – не ползват толкова плоски шеги. 

- Преувеличавате! 

- Нищо подобно – поклати глава Валерий. – Ако има някой, който може да го спре, това сте именно Вие. 

Чак сега забелязах, че на врата му виси чисто Инквизиторски амулет – огромен аметист в сребърна мрежа. Официален амулет, нещо като моето червено тефтерче от МВД – хем прокуск, хем за защита. Аз имах същия. Това беше нещо като задължителна част от инквизиторската униформа, но не знаех, че се носи без сивата мантия. 

- И как точно се очаква да спра това? Та аз не знам къде да го търся! – разперих ръце в знак на безсилие. 

- Той сам ще Ви намери. 

- Как така? – попитах тъпо аз и за сетен път тази сутрин се почувствах като в евтино фентъзи. 

- Има доста неща, които не знаете, Наташа – поклати глава инквизиторът. 

Отдръпнах се от балкона и скръстих ръце – пак старите интриги! Добре, щом ще си играем така, нека да играем. 

- Очевидно. Дори не знам точното Ви име. Как да Ви наричам – Валерий или може би предпочитате да се обръщам към вас с хер Валтер? - Валерий ме погледна – не с учудване или изненада, а както учител гледа досетлив ученик. 

- Получих тази информация наред със заповедта от Инквизицията – поясних аз. – Така че по-добре прекратете игричките и ми обяснете за какво става дума.

Валерий застана до мен и въздъхна. 

- Да, правилно са Ви дали информацията. И да, нещата изобщо не са случайни. Знаете ли, всъщност аз...

- Знам, че сте участвали в процеса срещу Аненербе, Валерий, прескочете увода – озъбих се аз. 

Започваше да ми омръзва да слушам недомлъвки. Слънцето над Москва вече се показваше като лъскав червен диск на хоризонта и започваше да осветява малко по малко града. Валерий отново въздъхна. 

- Какво знаете за Аненербе? – попита ме той. 

- Нищо конкретно – започнах аз – просто банда откачалки, които са тръгнали да събират разни доказателства за древния произход на Райха. После всички ги осъдили, защото наистина били откачалки. Правили са опити с хора от концлагерите. Предполагам, че са били просто Тъмни жадни за власт, както става почти винаги. 

Валерий поклати глава и се загледа към Москва – странно защо, но гледаше с умиление. 

- Не бяха само Тъмни – започна разказа си той, но гласът му звучеше така, все едно говори не на мен, а на някой, който отдавна не е между живите. – Имаше и много Тъмни, разбира се. Те бяха там именно заради възможността да станат всесилни. Но имаше и Светли – които се присъединиха, защото искрено вярваха във величието на Райха и искаха да направят всичко възможно за да се случи. 

- Идеалисти – заключих аз и се облегнах на вратата. 

- Идеалисти наистина – съгласи се Валерий. – А аз бях един от тях.

Зяпнах от изненада. Той е бил част от Аненербе?! Това беше напълно откачено! Изстрелях първия въпрос, който ми дойде на ум:

- Защо тогава сте още жив? Доколкото знам, маговете от Аненербе са равъплътени след процеса. Заради престъпления срещу човечеството и Различните. 

- Така е, само че аз бях внедрен в Аненербе – въздъхна Валерий. – Първоначално дори Различните си мислеха, че идеята е добра – нека и хората потърсят малко магически артефакти, да видят, че магията съществува. Но по-късно стана ясно, че това не е много умно и че Различните в редиците на Аненербе търсят собствено обогатяване, а не научни постижения. Тогава Инквизицията избра мен за да следя процеса отвътре. По време на Трибуналите, аз бях един от главните свидетели. 

Така – значи Валерий не просто имаше бурно минало, както повечето Различни, живели през Втората Световна война. Неговото минало беше повече от необикновено. Шпионин Различен шпионира други Различни в рамките на човешка окултна организация! Това вече беше повече от откачено! 

- Да допуснем, че всички са Ви намразили заради това – започнах да разсъждавам на глас – би трябвало всички отдавна да са отишли в Сумрака. А онзи изрод със сигурност е жив. 

Валерий се опря на вратата до мен и заслуша. 

- Правилно, само че пропускате нещо, Наташа. Не можахме да хванем всички членове на Аненербе. Не можахме изобщо да ги намерим. 

- Да, и за тези подозрения знам – кимнах аз. – Но това не ни помага много. Самоличността на въпросните Различни е неизвестна. 

- Не съвсем. Аз имам конкретен Различен на ум. Нека да влезем вътре! 

Валерий галантно ми направи път да мина и влязохме вътре в заседателната зала. Наистина, беше започнало да припича много неприятно, още щом слънцето се показа над Москва. Отново седнахме на столовете и той продължи: 

- Заради работата ми тогава, той има всички причини да ме мрази. 

- Той? Значи е мъж? Тъмен вероятно? – предположих аз, но Валерий поклати енергично глава.

- Светъл беше, Светъл. 

- Как така Светъл? Бъркате, не е възможно!

Май старецът го беше хванала параноята – никой Светъл не би могъл да оправдае подобни престъпления и да продължи да съществува. Просто етиката на Светлите го забранява. Валерий вероятно се беше объркал. 

- Казах, че беше Светъл, Наташа - отвърна инквизиторът спокойно. – Не съм казал, че и сега е такъв. 

Аха, значи беше много възможно онзи да е Висш маг – само те имаха право да сменят цвета си. При това само при изключителни обстоятелства. Освен това когато веднъж си от едната страна на барикадата, много трудно някой може да те убеди да минеш от другата страна. Ако онзи е бил Висш Светъл още преди повече от 70 години, нещата отиваха на зле.

- Бяхте ли приятели? 

- По-лошо. Бяхме кръвни братя. 

- Кръвни братя, това пък какво е? Добре, а аз какво общо имам с това? Дотук разбрахме няколко любопитни факта от вашата биография, но нищо, което да може да ни помогне в разследването. 

Валерий мълчеше и се взираше в празното пространство. 

- Валерий! – викнах аз и той се сепна. 

- Простете, отнесох се. Да, какво може да помогне на разследването. Позволете ми да изложа фактите така, както се подредиха тази нощ. 

- Бъдете така добър – отговорих аз машинално. 

Едва по-късно си дадох сметка, че без да искам съм ползвала следователския тон на Глухарьов, както и неговата скептична поза при разпити. Валерий не реагира на това, а просто продължи да говори. 

- Той се е опитал да извърши жертвоприношение.

- Защо обаче?

- Вероятно за да зареди някой стар артефакт – отговори инквизиторът. – Но момчето му е попречило. Затова е избрал доста по-извратен, но и по-бавен начин за зареждане на артефакта.

- Изнасилванията? Но защо така? Звучи извратено, наистина. 

- Защото така е щял да ме провокира – една от жертвите е дъщеря ми и след като проверихме инкуба се оказа, че тя не е била нападната по погрешка. 

Да, безспорно нямаше по-добър начин да изкараш някого от дупката му от това да застрашиш потомството му. Това важеше за почти всички живи същества. 

- Вие още тогава ми казахте, че смятате нападението за провокация. Но не разбирам аз какво общо имам.

- Вие сте свързващото звено – все пак вие обезвредихте неговото оръдие. Затова си мисля, че е възможно вие да сте и следващата мишена – отговори Валерий и отново ме потупа по ръката. 

- Ама нали току-що казахте, че той се цели във Вас? Защо съм му аз? 

- За да може да напълни артефакта, който е откраднал. Защото силата на един Различен не стига. 

- А какво е откраднал, в крайна сметка? – скръстих ръце аз. – Да не би да е нещо на Мерлин? 

Мерлин е бил Абсолютен маг – маг с безгранична сила. Той създавал артефакти за забавление, но нямал много въображение с имената. Така че нещата неминуемо си се казваха „нещо си на Мерлин“. Городецки го бяха пратили преди пет години да търси нещо на Мерлин, но не бях в течение, защото точно тогава главата ми пушеше. Валерий обаче изобщо не се засмя.

- Открадна Колана на Ищар – обясни той.

- Това пък какво е? – зяпнах аз. – Някаква магрьосническа дрънкулка? Атрибут на Тъмните?

Тъмните магове ползваха разни такива неща, с навързани възли по тях, но на мен подобни неща не ми трябваха. Знаех, че Ищар е някаква древна богиня, на плодородието май. Но нищо повече. 

- Това е много важен артефакт – започна разказа си Валерий. – Но една от основните му особености е, че може да бъде носен само от жени. 

- Тогава на него за какво му е? – опитах се да се пошегувам аз. – Да не би да си е направил операция за смяна на пола? 

Валерий изобщо не се засмя.

- Точно тук се намесвате вие, Наташа. Само Висша Различна може да носи този колан. 

- Нямам намерение да го нося, в това можете да бъдете сигурен! 

- Той ще се опита да Ви подчини – размаха предупредително пръст той. 

- Да пробва! – изръмжах аз. – Досега никой не е успял да ме превърне в марионетка. Не е толкова лесно да подчиниш Висш Универсален маг! 

- Затова му е трябвала и силата от предишните действия – поясни Валерий и ме изгледа съжалително. – За да може да се изправи срещу Вас в открит двубой. 

- Не е познал! – стиснах аз юмруци. – Няма да стане! 

Хитър план – да направиш Висш универсален своя марионетка. Много рискован и много труден за изпълнение, но определено много смел. 

- И за какво ще ме използва, ако ме подчини? – попитах аз след малко. 

- Много просто – да ме убиете! 

Погледнах Валерий – той изобщо не се шегуваше. 

- Какво? – за пръв път, всъщност да втори, откакто се бях озовала в Ротондата, останах без думи. 

- За да ме убиете – повтори Валерий. – Вие имате разрешителни от Инквизицията и можете да влизате и излизате свободно. А този артефакт и неговия контрол, ще Ви дадат почти безгранична власт. 

- Но защо му е такъв сложен план? – недоумявах аз. – Защо не Ви убие сам?! 

Инквизиторът сведе глава, все едно това е нещо, което не иска да си спомня. Постоя така няколко минути и реших, че е по-добре да си мълча и да изчакам. 

- Защото това е отмъщение, Наташа – отговори той тъжно. 

Звучеше съсипан, неизвестно защо. Реших да не задавам повече въпроси. 

- Добре тогава, как мога да помогна? – крайно време беше да спрем с ретроспекциите. 

- Като начало, прочетете това!

Валерий ловко като фокусник измъкна лист хартия навит на руло от ръкава си и ми го подаде. Инквизиторски трикове! Не можех да отрека, че беше доста ефектно. Взех листа – оказа се пергамент, при това написан на ръка, при това издаден от Прага, с печата и подписа на Совината глава. 

- Това какво е? – попитах аз докато се пулех в калиграфски написаните на латински букви.

- Четете, четете – махна с ръка Валерий. 

Латинският ми винаги е бил слаб, затова погледнах текста през Сумрака – там няма разлика между езиците. Зачетох буквите и ченето ми все повече започна да увисва. 

Различна психиатрия - първа глава (първа част)

Събудих се посред нощ. Но не от безсъние или кошмари, а от досадното звънене на собствения си телефон. Трябваше да сменя тази песен – започваше да ме влудява. Отворих едно око – навън беше тъмно като в рог – и запалих Светулка, за да си намеря телефона, защото чувах само досадния звук на песента. Странно, къде ли го бях забутала? В кабинета ми мигом грейна светлина породена от Силата и аз отметнах ядно одеалото. 

От няколко дни спях тук – Иля ме беше хванал да пиша рапорти като луда и просто нямаше как да си тръгна. През последните няколко дни бях издала повече писмени материали, отколкото през половината семестър – удостоверения за амулети за този или онзи сътрудник, нареждания до завеждащия оръжейната, рапорт по случая с инкуба (него го печатах в два екземпляра за двата Патрула), рапорт по случая с нашия хлапак и жертвоприношението (който разпечатах три пъти, заради регионалния отдел на Инквизицията). Този случай впрочем все още ми висеше на врата, защото още не бяхме намерили извършителя...

Иля ме беше хванал да му помогна с административната работа – и аз помагах, както можех. Затова се наложи да поживея малко в кабинета си и да се отдам на нормалната работа на всеки член на Висшето ръководство – разхищение на хартия. През последните няколко дни имах два класьора прилежно напълнени с всякакви нещица. Това ми действаше успокояващо. Освен това имах нужда да си подредя ума. Огромна нужда да си подредя ума.

Станах и нахлузих чехлите като мимоходом изругах. Къде ли го бях сложила тоя телефон? Разрових се из документите по бюрото и се оказа, че телефонът ми по някаква причина седи под купчина разрешителни за амулети и разпечатки от поръчки на бижута, върху принтера. Със сигурност не ми звънеше дежурния по Патрул – Данила щеше да ме събуди на секундата, при това с блъскане по вратата, а не с телефонно обаждане. При него нямаше много изискани маниери. Не бяха и нашите, защото към момента – още нямаше пет сутринта – сънуваха шестнайсти сън. Взех си телефона и отново изпсувах идиота. Погледнах екрана – непознат номер. Коя ли откачалка ме търсеше по това време? 

- Какво, по дяволите искаш, бе идиот? – започнах аз с най-психопатския си тон, тих и леден като Нева през януари.

- Наташа Алексеева? – гласът на мъжа от другата страна ми беше странно познат.

- Аз съм – изръмжах в слушалката. – А вие сте? 

Звучах възможно най-недружелюбно – като всеки нормален чиновник, но какво да направя като нормално не се будя в пет сутринта. 

- Аз съм Валерий Михайлович – обади се инквизиторът от другата страна на линията.

Звучеше някак много притеснен и изнервен едновременно. Зяпнах. От какъв зор ми звънеше пък той? Толкова ли не беше могъл да изчака до утрото, та трябва да ме вдигне от кревата преди изгрев?!

- На какво дължа това непоръчвано събуждане по телефона в пет сутринта? – просъсках аз ядно.

В крайна сметка намерихме виновника за изнасилванията, дъщеря му беше отмъстена един вид. Белов беше предаден на Инквизицията преди няколко дни – лично присъствах при предаването. Той беше ужасен и крещеше, че не е действал по собствена воля. Пледираше, че е невинен и се молеше на всеки, който срещнеше. Наложи се Валерий да му направи Вързан език – заклинание за мълчание, обратното на Дългия език, който се ползва при разпити – за да може да го изкара от отдела. Донякъде вярвах на инкуба – беше натъпкан със сила онази вечер, която определено не беше негова, но все пак технически престъпленията ги беше извършил той, със собствените си ръце. Много исках лично да му ги отсека, но това е друга тема. 

Валерий не се смути много от разгневения ми тон – Инквизиторите, подобно на милиционерите, всички Различни ги мразят. Особено Различни, които си събудил посреднощ. 

- Извинете за ранния час, но имам нужда от помощта Ви – смутолеви той. 

Звучеше извинително, а аз бях повече от любопитна за какво става дума.

- За какво съм нужна на Инквизитор? – не се сдържах да иззлорадствам аз. 

Не се случваше всеки ден Инквизитор да моли Патрулен за помощ – обикновето те изискваха, а не молеха. Дори заповядваха. 

- Не мога да обясня по телефона – отговори Валерий и зяпнах от другата страна на слушалката. – Елате в Ротондата на МГУ след половин час. 

Преди да успея да обясня, че е пет сутринта и други подобни, Валерий затвори. Затвори ми! Все едно съм длъжна да хукна към МГУ на секундата! На това му викам арогантност! Останах като вкаменена насред кабинета си за минута-две – в потрес от това, че са ме събудили, учудена дали изобщо да отида. После изпсувах по адрес на Инквизитора и тръгнах да се обличам. В крайна сметка, щом като имаше нужда от помощта ми и ми звънеше в пет сутринта, значи трябваше да е нещо истински спешно. Поне се надявах да е така, иначе щях да му го изкарам през носа. Инквизитор или не.

Затова се облякох – дънки, тениска и яке (че в пет сутринта сигурно е много студено навън) и излязох от офиса на Нощния патрул. Данила не попита защо излизам толкова рано – той винаги е бил малко особен така или иначе. Освен това, не бях на смяна и изобщо не му дължах обяснение за това къде точно отивам. Все пак минах през кабинета на дежурния да му обясня, че излизам. Ей така, за всеки случай.

Излязох по пустите и студени улици на Москва и се зачудих какво да хвана, за да стигна по-бързо до МГУ. Метрото не беше опция – те отварят чак към 5.30 а аз трябваше към тоя час да съм вече на линия. Погледнах часовника – пет и пет минути. В Сумрака ли се бях обличала? Явно много ми се спеше. Както и да е – най-умната идея беше просто да си отворя портал – най-малкото защото по това време на денонощието единствените превозни средства бяха разни камиони за доставки и таксиджии. И в двата случая не ми се возеше никъде с шофьор-кавказец. След случая с инкуба предпочитах да пътувам или с Глухарьов или някой друг от колегите, или сама в градския транспорт. Въпреки способностите ми на Различна. Просто близостта с други представители на силния пол ми действаше на нервите. Предвид обстоятелствата, предполагах, че е напълно нормално и временно. 

Така че просто отворих портал и след секунди се озовах на прага на кампуса. Слънцето още не беше изгряло, но навън вече се развиделяваше. Сградата на МГУ се извисяваше на фона на сиво-синьото небе като гигантско бетонно чудовище, каквото всъщност беше. Завъртях покрай голямото езеро в парка и се загледах в отражението, което чудовищния храм на науката хвърляше вътре. Нищо не е такова, каквото изглежда. Защото МГУ освен най-престижния университет в Москва е и щаб-квартира на родния отдел на Инквизицията. Той така и така не е голям, защото обикновено пращат разни хора от Прага, ако се налага. Но пък затова сградата съвсем спокойно може да се нарече и щаб-квартира на Злото. На инквизиторите им е отпусната само една стая – точно над въпросната Ротонда, където Валерий ми беше определил среща. Тази стая се ползваше за кратки и не особено важни Трибунали, когато нещата можеха да се нагласят без да се разкарваме до Прага. Аз обаче, и двата пъти, когато съм била подсъдима, и третият път, когато не бях, трябваше да ходя до Прага. В московския филиал на Инквизицията още не бях ходила. Виж, в МГУ се подвизавах почти всеки ден, само че не в тази част. 

Сградата е огромна, дори с карта човек може да се загуби като едното нищо. Не е трудно, точно обратното – елементарно е. Сега обаче аз имах и още един проблем – част от сградата – най-вече централната част, в която трябваше да вляза – е защитена срещу магия. Това е нещо като аларма, в случай, че горе има Трибунал. Затова сега основния ми проблем беше как да се вмъкна в сградата без да вдигна шум и да налетя на охратата И при това да намеря въпросната Ротонда. 

Влязох възможно най-тихо през главния вход – понякога е абсурдно как най-очевидния изход се оставя отключен, защото никой не си представя, че може да бъде използван от евентуален нарушител. Всъщност, входът си беше надлежно заключен с метални пръти в човешкия свят, но нямаше никаква магическа защита. Така че се гмурнах на Първия слой и отворих сумрачната врата. МГУ е внушително не само от вън, където се чувстваш дребен на фона на огромната бетонна сграда, но и от вътре, където в официалната си част прилича повече на дворец, отколкото на учебно заведение. 

Мрамор по пода, цветен мрамор по стените и по огромните колони. Красиви тавани с гипсови орнаменти и полюлеи, които отиваха по-скоро на балната зала в Царское село, отколкото на представителната част на университет. Всъщност, тази част наистина се ползваше за бална зала за студентите поне веднъж годишно. Миналата година и аз ходих – беше голям купон – разхождаш се с красива дълга рокля и си представяш, че си Ана Каренина. Смятах тази година да отида пак. 

Направих крачна казад към човешкия свят. Оттук нататък трябваше да внимавам къде стъпвам. Празните мраморни коридори имат много лош навик да кънтят. Затова си направих заклинание – съвсем леко, но много полезно, ако трябва да се промъкваш някъде – неслучайно го наричат Котешка стъпка. Сега можех съвсем спокойно да се придвижвам, без да се страхувам, че някой ще ме чуе. Само трябваше да внимавам да не ме спипа някой пазач с фенер. 

В коридорите беше почти напълно тъмно – светеше една на всеки десет лампи и част от аварийното осветление, така че гледах да се придвижвам в сенките. Обаче това можеше да отнеме твърде много време. Ротондата, в която между другото се помещава и Музеят на земята се намираше чак на етаж 32. Нямах време да катеря толкова много етажи пеша, а беше пълен абсурд да използвам асансьора – в тях има камери и ако охранителят не спи, току-виж ме спипал. Не ми се триеше памет за едното нищо. 

Затова тръгнах по мраморните стълбища – също достойни за дворец – към десетия етаж. Там щях да видя откъде отварят портали Инквизиторите. Не беше възможно да ползват асансьора като нормални хора. Примижах и пред погледа ми се показа плана на централната сграда – оплетен до безкрай. Започнах да се движа според онова, което виждах в сумрачния план – завой на ляво, по дългия коридор, покрай прозорците на шестия етаж, после по тясното аварийно стълбище (тук запалих Светулка, за да не си ударя главата някъде), след това покрай асансьорите и по парадното стълбище до десетия етаж. Влязох в Сумрака и се огледах. Рамката на портала трябваше да се вижда – сто процента си бяха закачили постоянен портал.

Наистина имаше постоянен портал – висеше на петдесет сантиметра пред вратата на асансьора. Много удобно за заблуждаване на любопитни хора – просто човекът ще види как Различния изчезва зад затварящите се врати на асансьора, вместо в празното пространство. Пристъпих напред и минах през портала като се надявах да води където трябва, а не към някой килер. 

Наистина водеше където трябва. Само че ме остави пред вратата, а не вътре в самата Ротонда. Пред мен стоеше огромна врата от масивно тъмно дърво, два пъти по-висока от мен. Какво пък, бях дошла дотук, да отваряме. Хванах дръжката на едното крило и дръпнах с две ръце. Вратата се отвори значително по-лесно, отколкото си мислех. 

Пристъпих напред – полумракът не можеше да скрие великолепието на това място – Ротондата беше наистина строена с размах. Кръгло помещение, с купол, украсен с уребрен свод и гипсови орнаменти. Колони в гръцки стил поддържаха втори кръгъл балкон точно под купола. А самото кръгло помещение беше цялото превърнато в заседателна зала. Столове, телевизори от няколко страни, голяма маса за говорителите. В помещението беше доста светло, благодарение на прозорците по всички стени, украсени с драпирани завеси. Това място беше много по-подходящо за някой бал, отколкото за заседателна зала. Паркетът изскърца под стъпките ми. Ясно, дотук със заклинанията.

Огледах се, за да намеря Инквизитора. Валерий се беше настанил на масата на говорителите. През цялото време ме беше наблюдавал.

- Добър ден, Наташа – поздрави той и застана по средата на залата.

Приближих се и стиснах подадената ръка. Огледах се отново – това място наистина беше страхотно – и отговорих:

- Добър ден, Валерий! Едва ли сте ме повикали тук само за да се насладя на изглева над Москва...

Той кимна. Посочи ми един стол на първия ред и сам седна до него. 

- Повиках Ви тук, за да поговорим за Николай. Както знаете, беше пуснат под нещо като домашен арест...

- Да, вече знам от няколко дни, Валерий. Получих заповедта от Инквизицията миналата седмица. – той кимна.

- Видяхте ли се вече с момчето?

- Не – поклатих глава аз. – Не съм ходила още. Не мисля, че момчето ще ми се зарадва. Камо ли пък майка му.

- Това няма значение, Наташа – потупа ме той бащински по ръката. После осъзна какво прави и се отдръпна. – Важното е да му попречите да наруши Договора. 

- Той и така достатъчно неща натвори – промърморих замислено аз и отново погледнах към тавана. Харесваше ми това място. – Надявам се да не върши други глупости, защото наистина ми писна. От него и от цялята тази простотия.

- Николай се държа много разумно в Прага, по време на предварителното следствие, така че смятам, че ще удържи на думата си – обади се Валерий. 

- Да се надяваме – скептично отвърнах аз. – Вижте, Валерий, не мисля, че ме събудихте посред нощ и ме накарахте да се промъквам из МГУ като крадец само за да си говорим за млад Висш Тъмен маг. Това съвсем спокойно можехте да ми го кажете и по телефона. Както казах, вече получих заповедта. 

Валерий се усмихна – точно като момченце, което са хванали да прави пакости. Понякога възрастните магове, а той определено беше доста възрастен, могат да се държат влудяващо инфантилно. 

- Хванахте ме в крачка – каза той с усмивка. – Наистина има неща, за които трябва да си поговорим. 

- Да отидем навън тогава, така и така няма кой да ни чуе – посочих аз към вратата към терасата. 

Излязохме на терасата на ротондата, Валерий и аз, и се загледахме в пейзажа на Москва. Навън духаше вятър – нормално явление дори при тихо време – все пак бяхме на 32рия етаж. От терасата на Ротондата се откриваше невероятна гледка към града и парка на МГУ. И двамата се подпряхме на парапета и се загледахме в пейзажа - слънцето тъкмо изгряваше. Валерий се намръщи и промърмори:

- Там някъде има Различен, който се опитва да унищожи баланса между Светлината и Мрака. 

Изкикотих се противно на сериозността на фразата и добавих:

- Там някъде има Различен, който се опита да направи непозволено жертвоприношение. Там някъде има и друг Различен, който успя да накара законопослушен инкуб да изнасили десет и да убие цели четири момичета. Там е пълно с побърканяци, но не можем да ги хванем всички. 

Въздъхнах и се загледах в червената лента, която вече пламтеше на изток. Скоро щеше да настъпи един нов ден. Който, ако съдим по началото си, се очертаваше напълно откачен.

- Говорите точно като сътрудник на милицията – отбеляза Валерий обвинително. – Явно работата при тях вече Ви се отразява. 

- Искрена съм – контрирах аз – ще ми се да си мисля, че те говорят като мен. Освен това са напълно прави – не можеш да огрееш навсякъде. Какво правим ние в Патрулите – не е ли същото? Хващаме онези, които можем. Същото прави и Инквизицията.

Отново се загледах в панорамата – колко много съдби имаше и за колко много от тях трябваше да отговарям – Различни и хора, всички те имаха нужда от защита. И се чудех защо Светлината, Мракът, че и Инквизицията разчитаха точно на мен. Много грешен ход, по мое мнение. Имаше къде-къде по-добри сътрудници от мен. Различни с опит, при това вековен. Коя съм аз – вчерашна пикла някаква, на която по случайност повериха подобно важно дело. 

- Не исках да влизам в Патрулите, вероятно го знаете – продължих аз. – Иска ми се да помогна на всички, но не мога. Аз тези двамата психари не мога да намеря, та камо ли нещо повече...

- Тези двамата писхари, както се изразихте, е много вероятно да са един и същи Различен – отговори ми Валерий с безизразен тон.