Различна психиатрия - пета глава (втора част)

- Искахте да се кача сама, ето ме, сама съм – започнах преговорите аз.

Те не отговориха. Интересно, какво ли се въртеше в главите им? Да не смятаха да скочат дружно от трийстия етаж? Това беше пълен абсурд! Най-малкото защото добър лечител можеше да ги закърпи отново само за седмица. Достатъчно време за да се сформира Трибунал. 

- Защо избягахте? – продължих с въпросите аз.

Младежите се спогледаха и се хванаха за ръце. Да, красиви демострации на привързаност, само че нямах много време за това.

- Любовта ви е обречена, нали го знаете? – подхвърлих аз в опит да предизвикам отговор. 

И предизвиках. Момичето се вкопчи в ризата на момчето и се разрида. Той я прегърна и ме погледна мрачно. Прекрасно, просто невероятно! В погледа му не се четеше нищо добро за мен, ако се опитам да ги разделя. Нямаше нужда да чета мислите му, направо го виждах в очите му. Коля, непохватното момче, което не знаеше съвсем как да свали Пръстена на Шааб, сега беше решил да брани момичето си докрай. Трогателно. Единственото лошо нещо беше, че бях от другата страна на барикадата. В този момент съжалих, че пропуснах часовете по обезвреждане на малолетни нарушители на Договора, докато бях на обучение в Прага.

- Не можете да ни спрете – упорито започна той. 

Вдигнах вежди и скръстих ръце на гърдите си. Много филми беше гледал, несъмнено и сега се опитваше да повтори онова, което е видял на екрана. Лошо...

- За да тръгна да ви спирам, първо трябва да знам какво ще правите – отвърнах и кимнах към парапета на покрива. – Надявам се нямате намерение да скачате. 

Той притисна момичето към себе си и енергично поклати глава. Дотук добре, поне нямахме самоубийци. Хич не ме биваше да преговарям. Сърбяха ме ръцете да им метна една Мрежа, но не се знаеше дали ще се получи както трябва. Затова предпочетох просто да продължа с преговорите. Времето ми изтичаше, а хич не ми се искаше да ги кърпя след като милиционерите ги почнат.

- Вие сте добра – обади се през сълзи момичето и ме погледна със зачервените си очи. – Коля ми разказа как сте се застъпили за него пред онзи... 

Това беше вярно – но не разбирах накъде бият тези двамата. Коля явно видя объркването ми и додаде:

- Избягахме заедно, защото се надявахме на Вашата помощ. 

- И как точно мога да ви помогна аз – попитах и се приближих към тях. 

За мой късмет, нито един от двамата не забеляза. Какво изобщо си мислеха? Че глупавата ми постъпка пред Инквизитора значи, че съм всесилна? Глупави деца!

- Инициирайте Аня отново! – умолително каза Николай, напълно потвърждавайки първоначалното ми предположение. – Нека тя стане Тъмна като мен! Знам, че Вие сте наполовина Светла и наполовина Тъмна, знам че можете!

Ах, ти, глупаво момче. Никой не може да противостои на Сумрака. Инициирането не може да се обърне, никога и от никого! Тръснах глава. 

- Вярно е, че съм наполовина от всяка боя – започнах аз и направих още една крачка към тях. – Но никой, нито аз, нито дори някой от Великите магове, не може да деинициира Различен. Твоята Аня е влязла в Сумрака и той е видял Светлината в нея. Как ще я накараш да мрази доброто и да твори зло? Дори и да беше възможно, как би й го причинил? Да я накараш да се отрече от себе си?

Реших да се опитам да накарам Тъмния да помисли за друг. Рисковано, но все пак разчитах, че е лудо влюбен в момичето. Николай обаче не се отказа така лесно.

- Вие можете – упорито повтори той, - знам, че можете! Защо иначе ще сте от Инквизицията?

- Щом като са ти казали това, значи знаеш, че съм твой надзорник до Трибунала – смених темата аз. – А така утежняваш вината си.

- Но ние избягахме заедно! – застъпи се момичето за него.

- Да, и затова ще бъдете наказани, и двамата – мрачно отговорих аз. – Казали са ви, че това е в нарушение на Договора, нали? – те кимнаха и аз продължих: - Затова, ще ви мъмрят, най-малкото. Понеже Николай се е забъркал с Инквизицията, вероятно няма да се отърве само с мъмрене. А аз няма да мога да направя нищо, защото отговарям за него. Неговите издънки са и мои. Днес вие двамата определено се издънихте! 

Двамата младежи се спогледаха влюбено. Шантава работа, май наистина се обичаха истински. Жалко, че Сумракът ги беше разделил завинаги. 

- Трябва да има начин! – упорито повтори Николай. – Трябва да мога да направя Аня като мен.

- Няма начин – възразих аз и момичето отново се разрида. – Аня е твърде слаба Различна. Тя не би могла да промени боята си, дори и да иска. 

- Но аз четох, че...

- Ти си чел за прецеденти – прекъснах го аз. – Това се случва само в изключителни ситуации и само на Великите. Един ден може и да станеш Велик. Сега си Висш. Тя обаче никога няма да стане Велика, поне не в следващите няколко хиляди години. Имаш ли толкова време? – попитах аз и демонстративно си погледнах часовника. 

Моето време изтичаше стремглаво – петнайсетте минути на Глухарьов бяха станали под десет. Трябваше да побързам.

- Мога да намеря ментор-артефакти, аз... – продължи той.

Ех, тази младеж... Много са изобретателни. 

- Не се съмнявам – кимнах аз. – Но ментор артефактът само отключва вече наличните способности. Много Различни си мислят, че всеки може да стане Велик, стига да има достатъчно мощен ментор-артефакт под ръка, обаче не е вярно. Висш може да стане само онзи, който има такива заложби, без значение дали му е писано да стане Висш след три или след триста години. Както се е случило с теб, знаеш къде. Това обаче не означава, че Аня ще стане Велика. Още по-малко, че ще може да смени цвета си. 

Те ме погледнаха толкова тъжно, с такава омраза, че в един момент се почувствах жестока и безчувствена. Точно за каквато ме смяташе Глухарьов. Все едно бях казала на тригодишно дете, че няма Дядо Коледа. Но това беше истината, а аз нямах време да я обличам в красиви думи. 

- Съжалявам, че ви говоря така, но колкото по-бързо го разберете, толкова по-добре. Нямаме много време.

- Двамата мъже зад вратата ли имате предвид? – попита тихо момичето. 

Значи ги беше усетила. Браво, не се срещат често такива способности у седмо равнище. Значи имаше шансове да си повиши равнището в следващите няколко години. Кимнах.

- Казахте, че Аня не може да смени цвета си – хвана се за думата Коля, - а аз мога ли? Нали съм Висш?

Хвана ме натясно, нямаше спор, така че се налагаше да кажа истината.

- На теория можеш, но дали наистина ще се получи? Ще можеш ли да се откажеш от лесните пари, дребните измами и творенето на злини, които са твоя втора природа? Ти си Висш Тъмен, ще можеш ли да се отречеш от Мрака и да приемеш делото на Светлината като свое? Да твориш добро, но само когато Договорът го позволява, да наказваш злото, само когато имаш лиценз за това. Да помагаш на хората и да престанеш да ги смяташ за стадо овце. Ще можеш ли наистина? Не е толкова лесно да смениш страната, Коля. Дори не знам колко Различни са правили подобни фокуси през годините.

Никой не продума. Те се гледаха в очите, така както могат да се гледат само близки роднини, които се разделят задълго или много, много влюбените. Аз мълчах, а те се гледаха. Те се гледаха, а аз мълчах. Времето ни изтичаше. Накрая Николай продума, тихо, но отчетливо:

- Ще опитам. Не знам дали ще стане, но поне ще опитам – в порив на чувства, той целуна и притисна момичето към себе си. Тя обви ръце около врата му. – Не бих оставил Аня, никога няма да го направя и не бих си простил, ако поне не опитам. 

- Опитвай, но я остави да се върне у дома – дойдох си на думата аз. – За Патрулите това ще се тълкува като отвличане на Различна и може да стане голям проблем. Вече ще ходиш на Трибунал, не те съветвам да ходиш там като обвиняем. Трябва да се върнете у дома. Не можете да бягате до безкрай.

Аня пусна момчето и застана пред него, все едно се опитваше да го защити.

- Успяхме да стигнем дотук, защо да не продължим? – упорито и по детски попита тя.

- Защото, ако го направите, ще трябва да уведомя Патрула за това – въздъхнах аз. – Защото баща ти, Аня, дойде в отдела да те обяви за издирване. В Патрулите може вече да са разбрали, че си нарушил домашния арест. Трябва да се върнете у дома! Иначе и на трима ни лошо ни се пише!

- Вие нямате никаква вина! – възрази Коля. 

- Напротив, аз отговарям за вас – поклатих тъжно глава и застанах точно пред тях с явното намерение да препреча пътя на Глухарьов и Антошин ако решат да стрелят. – Аз съм твой надзорник – продължих и кимнах към Николай – и като такъв отговарям за теб до Трибунала. Всяка твоя издънка е и моя. В момента съм нарушила поне десет точки от Договора само защото не съм уведомила Патрулите и дойдох сама. Ако вие не се върнете и избягате, на Трибунала ще съдят мен заради небрежност при изпълнение на служебните задължения. Това ли искате?

Не бях съвсем сигурна дали това е така, но за всеки случай реших да ги стресна. Мразех подобни евтини манипулации, но все пак това беше по-добре от нищо. Какво си мислеха, че правят? Това да не 19ти век, когато е могло да изчезнеш? Сега има сателити, които предават образи в реално време, кредитни карти и телефони, които те следят с точност до няколко сантиметра, социални мрежи, Интерпол, ДНК тестове... Какво си мислеха, че правят, да му се не знае?

- Не искаме да Ви навличаме неприятности – твърдо каза Николай и избута момичето зад гърба си. – Кажете на колегите си, че могат да дойдат при нас, нищо няма да им сторя.

Нямаше нужда да си отварям устата. Глухарьов и Антошин нахълтаха на покрива с извадени пистолети. 

- На колене! – изкомандва Глухарьов и момчето се подчини. Дори вдигна ръце на тила без да трябва да му казват. 

Момичето се притисна към парапета и побързах да я издърпам от там. Току-виж вземе да падне и тогава какво ще правим? Глухарьов делово изви ръцете на Николай зад гърба и му сложи белезници.

- Така значи, терористче... – процеди той, докато приключваше с процедурата. – Заложници ще ми взимаш, а? – и той го перна по главата. 

Момичето се втурна към него и го удари по гърба.

- Той не ме е отвличал! – разкрещя се тя и продължи да удря моя партньор с юмруци. – Коля ме обича! Чуваш ли, тъпо ченге? Той е най-доброто момче на света! 

Глухарьов се обърна бавно и се изправи лице в лице с младата и лудо влюбена Различна. Въпреки Седмото си равнище, определено се опитваше да забърка нещо, виждах го през Сумрака. Затова тихомълком се пресегнах и блокирах способностите й. За всеки случай. Тя не можеше да усети това, но със сигурност видя как заклинанието се изпарява изпод пръстите й и ме погледна така, все едно съм я предала.

- Защо? – попита ме задавено тя, сякаш съм обрекла нейния Коля на сигурна смърт. 

- Защото щеше да се счита за нападение над сътрудник на Патрула – обясних аз и се приближих към групичката. – Не се лъжи по милиционерската униформа, той е сътрудник на Патрула, нищо че е човек. Така че не прави глупости. Същото се отнася и за теб, Коля!

Момчето кимна. Гледаше пред себе си и не бях сигурна дали изобщо виждаше нещо.

- Аз сам блокирах способностите си – добави твърдо той. – За всеки случай.

Умно момче, наистина. Защо обаче все умни деца се забъркват в глупости?

- Ще бъде вписано в протокола – отговорих аз. – Да вървим! 

Антошин се беше облегнал на парапета. Като чу това, се приближи и посегна към момичето. Тя се дръпна и се скри зад гърба ми.

- Аз ще я водя, вие водете момчето – отговорих и хванах здраво Аня за лакътя.

Знам ли я какво й се върти в главата? По-добре да я води Различна, отколкото хора, които идея си нямат какви може да ги натвори. Глухарьов и приятеля му изправиха момчето на крака и се затътриха към вратата на стълбището.  

- Къде ще ги водим? – попита Антошин, докато държеше вратата. – В отдела ли? 

- Не, в дома на Коля – отговорих аз. – Никакъв отдел. Това недоразумение ще го разрешим сами. 

- На мен много ми се иска да го подредя този калпазанин, както заслужава – изръмжа Глухарьов докато влачеше момчето надолу по стълбите. 

- Не се съмнявам, но е по-важно да се разберем с тях и с родителите им, отколкото да ги биете. 

Останалата част от пътя премина в мълчание. Аня и Николай не казаха и дума повече – изглеждаха като овце на заколение. Антошин мълчеше и се мръщеше, а Глухарьов беше като буреносен облак. Пътьом набрах номерата на двамата родители и им наредих да ни чакат пред дома на Николай – малко по-позната територия нямаше да е излишна. Освен това, момчето беше много по-загазило от момичето. А и неговият дом беше много по-щателно екраниран. 

Различна психиатрия - пета глава (първа част)

Надежда Семьоновна и Дмитрий Сорокин почти се сблъскаха на вратата. Тя влетя в кабинета на Глухарьов, стиснала чантата си под мишница, а той отвори вратата няма и две минути по-късно, помъкнал лаптопа на дъщеря си. 

И двамата не очакваха да се видят тук. 

- Вие! – просъска Надежда Семьоновна и се нахвърли върху Различния. – Вашата дъщеря опропасти живота на моя син! – просъска тя и се хвърли да издере очите на нищонеподозиращия баща.

Дмитрий Сорокин, чест му правеше, успя да избегне нападението с лекота. Измъкна се под носа на разярената майка, подаде ми лаптопа и застана между стената и бюрото на Глухарьов, готов за отбрана. Личеше си военната закалка.

- Вашият син опропасти живота на дъщеря ми! – викна той. – Откакто го срещна, място не може да си намери! Той я съсипа!

Надежда Семьоновна тъкмо се канеше да се обади, когато Глухарьов кресна:

- Достатъчно! Не забравяйте къде се намирате! Сядайте и говорете спокойно. Това тук не е зверилник! – двамата родители все още се гледаха кръвнишки така че той удари с ръка по бюрото.

И аз, и те подскочиха. Антошин просто седеше на дивана, скръстил ръце на гърдите си и все едно гледаше телевизия. Надежда Семньоновна изгледа злобно бащата на момичето, но все пак зае един от столовете пред бюрото на Глухарьов. Сорокин се поколеба, но също седна, на стола срещу нея.

- Интересна ви е работата, Сергей Викторович – обади се Антошин от дивана. 

- О, я млъквай Денис! – махна му с ръка най-добрият му приятел.

При споменаването на името, Сорокин видимо се оживи. Огледа се, видя Антошин и скочи.

- Денис? Деня Антошин? Какво правиш тук?

Антошин също скочи.

- Дима? Дима Сорокин, от седемнайсти пост? Ти какво правиш тук?

Двамата се запрегръщаха и започнаха да бръщолевят всякакви глупости. Останалите в кабинета просто ги гледахме учудено.

- Какво прамиш тук, пръч такъв?

- Работя, оперативен съм. А ти? Защо си дошъл? Да не е станало нещо?

Че светът е малък, малък е, но чак пък толкова? Накрая Денис се опомни и обясни:

- С Дима бяхме колеги на първото ми работно място, преди да се преместя на поста. Значи твоят калпазанин търсим? – сръга той приятеля си.

- Не, аз съм бащата на момичето – мрачно уточни Сорокин. – Калпазанинът е неин – уточни той и посочи с ръка майката на момчето.

- Аня? – възкликна Антошин. – Твоята Аня? Че кога стана млада жена?

- Не е станала – мрачно отговори бащата, - просто нечии синове я развращават.

Надежда Семьоновна вече беше готова да скочи и да брани честта на синчето си, но един лош поглед от Глухарьов беше достатъчен да си седне на мястото и да се ограничи само с цупене. 

- Може ли вече да минем на въпроса? – попитах аз и заобиколих бюрото, за да седна отгоре му. – Имаме доста работа и колкото повече време губим, толкова по-лошо ще стане. 

Останалите в кабинета кимнаха. Сорокин и Антошин се облегнаха един до друг на стената, Грухарьов остана зад бюрото си, а аз и Надежда Семьоновна се оказахме почти една срещу друга. 

- Събрахме ви тук – започнах аз, - за да начертаем карта на предполагаемите места, където може да са отишли Николай и Аня. Така ще изготвим маршрут и ще го обходим по-бързо. Серьожа, дай картата.

Глухарьов извади от едно чекмедже карта на района и я разпъна на бюрото си. 

- Искам всеки от вас да отбележи любимите скривалища на детето си – обясних им. – Така ще видим къде може да са се запилели. 

Двамата родители се гледаха кръвнишки известно време, после всеки взе по една химикалка и започна да отбелязва точки по картата. Кафенета, паркове, домове на приятели. Точките започнаха да се появяват на картата една след друга. Обаче нищо не беше подходящо за двама лудо влюбени младежи, които не знаят къде да отидат. На притеснените родители-Различни им отне около половин час, за да нанесат всички места на картата. 

- Какво мислите? – попитах Антошин и Глухарьов.

Все пак те бяха родени в тоя район и би трябвало да знаят къде се събират младежите. Антошин се надвеси над картата и тикна пръста си на едно място.

- Покривът на Света! – възкликна той и погледна приятеля си със светнали очи. – Помниш ли го Серьога? 

- Аха. И? 

- Може да са там! – ентусиазирано започна той и нанесе местоположението на блока на картата.

- Някой ще обясни ли и на мен? – намесих се аз. – Какво е това?

- Най-високият блок в района – поясни Антошин. – Двайсет и пет етажа. От него има страшна панорама. Викахме му Покрива на Света. Когато със Серьогата бяхме на техните години, водехме мадамите горе, да се натискаме. Помниш ли Серьога? – и той се изхили. 

Надежда Семьоновна вече беше пребледняла и позеленяла. 

- Добре де, как ще се качат горе? На вратата няма ли код? – попитах аз, игнорирайки майката.

- Има, ама за аварийната стълба никога не е имало – обади се Глухарьов. – Едно време ние се катерехме от там. Достатъчно е само да се набереш на ръце на най-долното стъпало и готово! Поне така беше едно време, дано още да я има.

- За да спестим време – намеси се Сорокин в разговора, - нека проверим първо там.

Аз и двамата приятели-милиционери, го погледнахме крайно неодобрително. 

- Вие двамата – посочих аз родителите – си отивате вкъщи.

Те отвориха уста да възразят, но аз вдигнах ръка. 

- И не искам да чувам въдражения! Те са избягали заради вас и едва ли ще се зарадват да ви видят! Вие сте я забъркали тази каша!

Надежда Семьоновна понечи да се обади, но аз продължих:

- Точно така – именно вие, а не Патрулите! Да сте чували, че забраненият плод е най-сладък? А? Именно като сте забранявали на децата да се срещат, сте ги амбицирали да го правят. И те сега са се заинатили. Затова вие си отивате по домовете, в случай че те се приберат сами и ни оставяте да си свършим работата! 

Те отново се опитаха да се обадят, но аз пак вдигнах ръка.

- Напуснете кабинета и да не съм чула и гък! Веднага! 

Двамата се спогледаха, но все пак излязоха от кабинета. Аз се отпуснах на дивана.

- Оф, как ми писна от тая история – изстенах аз. – Писна ми, писна ми! Как може да са такива идиоти всички?! 

- Добре дошла в милицията – потупа ме по рамото Антошин. – Тук всички са такива. 

 

Москва е била и винаги ще бъде бетонна джунгла. Докато Глухарьов шофираше покрай абсолютно еднаквите блокове се чудех къде ще оцелея по-дълго – тук, или в истинската джунгла. След кратък размисъл реших, че май нямам голям шанс на нито едно от двете места. Не че и аз не съм апартаментско чедо. Просто в нашия район блоковете са едни по-кокетни, мънички, има повечко дървета, майки с колички и по-малко наркоманчета и пияндета в градинките. Районът на Глухарьов обаче не беше точно такъв. На глед съвсем обикновен, ама я се опитай да работиш в кварталното районно и само за седмица ще ти се изправи косата. Тук убили някого, там наръгали съпругата с кухненския нож, защото боршът не е достатъчно солен, оттатък пък родителите кротко пропиват детските надбавки за детето... Кошмар. А някъде в този бездънен кошмар сега се криеха двама млади, глупави и безумно влюбени Различни. 

"Покривът на света" се оказа действително колосален. Почти трийсет етажа панелно строителството. Вероятно гордостта на отговорните другари от близкото минало. Глухарьов паркира пред входа и реших да погледна нагоре през Сумрака. Някой беше наложил илюзия. Някой, който теоретично ми беше равен по Сила. Обаче само теоретично, защото при Висшите колебанията в Силата са непредсказуеми и неизчислими. В моя случай, макар и нищожния ми опит си казваше думата.

- Много е вероятно да са тук - казах аз на колегите. 

- Оттам - побутна ме Антошин. - Аварийната стълба е зад ъгъла. 

Глухарьов изсумтя и поведе групата напред. 

Стълбата беше спусната, все едно някой ни чакаше да дойдем. 

- Изчакайте секунда - казах аз и сканирах стълбището през Сумрака.

Нищо. Абсолютно нищо. Човек би казал, че всичко е наред. Но не беше. Усещах Силата, но не бях съвсем сигурна откъде идва. 

Антошин ловко се набра нагоре по стълбата и ми подаде ръка. Нямаше смисъл да хабя сили за магически фокуси, така че го оставих да ме изтегли. Глухарьов остана последен и изсумтя. 

- Остарял съм за тия неща - промърмори той и с усилие се набра нагоре. - По дяволите Ден, защо на теб ти е по-лесно? 

Той се отпусна на площадката, дишайки тежко. Антошин го потупа по гърба и сериозно отговори: 

- Защото, дядо Серьожа, по цял ден търча след престъпници. Освен това, миналата седмица водих Настя тук. 

- Ще ти дам аз един дядо Серьожа... - заплаши го Глухарьов. - Само да си поема дъх... 

- И какво, хареса ли й? - попитах аз. 

- Много. Отгоре гледката е страхотна. 

- Дано и тия двамцата мислят така - мрачно каза Глухарьов и се надига. - Само да ми паднат... 

- Вие сериозно ли смятате да катерите трийсет етажа? - попитах аз гърбовете на двамата изкачващи се приятели. 

Те спряха и едновременно се обърнаха. 

- Друга идея ли имаш? - вдигна вежди Глухарьов. 

- Именно. Всеки да се хване за мен. След малко ще сме горе. 

Отворих портал и след секунди се озовахме на площадката при асансьора. Все пак, по-умно щеше да се качим с машината, отколкото да се изтощаваме. 

- Като тийнейджъри си устройвахме състезания - замислено каза Антошин и повика асансьора. – Колко ли хубаво би било да го можехме това тогава... 

- Да, изкачваш всички етажи без да спираш. Ако не си се задъхал, значи си истински пич – добави Глухарьов и се облегна тежко на стената. 

Двамата приятели прихнаха да се смеят. Асансьорът, за наше щастие, работеше, така че след по-малко от пет минути вече стояхме пред вратата към покрива.

- Дали е заключена? – попитах със съмнение аз. 

Антошин провери бравата и тя послушно се отвори под натиска. 

- Явно не. Да вървим! – и той тръгна да излиза.

- Само ти ела, остави хората на стълбите, иначе някой ще пострада! – дочу се вик от другата страна на вратата.

Идиотка! Трябваше да погледна през Сумрака! Естествено, че ни е наблюдавал през цялото време! Гласът му звучеше малко по-малко мутирал от предишния път. Хората са казали, че патилата променят хората, явно и с нашия герой беше така.

- Добре – викнах аз в отговор. – Идвам само аз! – добавих полугласно на двамата си спътници: - Стойте тук и не правете глупости! Не знаем с какво разполага.

Глухарьов и Антошин се спогледаха. Ако ситуацията не беше толкова напечена, обзалагах се че щяха да прихнат. То и аз щях да прихна – ситуацията беше повече от нелепа. 

- Мислех си, че това е наша реплика – обади се ухилено Антошин. – Ще чакаме тук, но няма да чакаме дълго, да знаеш. 

Глухарьов кимна мрачно.

- Малък терорист, условия ще ми поставя – изръмжа той и стисна юмрук.

- Добре, добре – само не правете глупости! Той може да бъде много, много опасен.

- Имаш петнайсет минути – обади се Глухарьов. – След това стрелям на месо.

Кимнах и излязох на покрива. Гледката наистина беше зашеметяваща. Започвах да разбирам защо мадамите припадаха по нея. От тук се виждаше целия район като на длан – кулата в Останкино беше почти на една ръка разстояние, а ако човек имаше бинокъл бях почти сигурна, че могат да се видят дори шарените кубета на Василий Блажени. Сигурно е много красиво на залез слънце. 

Сега обаче нямах много време да разглеждам повече, защото пред мен, точно като по филмите, бяха застанали двама млади Различни. Момче и момиче, които бяха твърдо решени да запазят любовта си. За тях, аз бях врагът – в лицето на системата, сиреч, на Патрулите и на Инквизицията. Да не говорим за двамата милиционери зад гърба ми. Глухарьов и приятелят му само чакаха знак (или липсата му), за да започнат да стрелят на месо. И на всичкото отгоре, имах само петнайсет минути за да ги убедя тези двамата да се предадат.

Различна психиатрия - четвърта глава (втора част)

Набрах номера на Надежда Семьоновна от служебния телефон. Не вдигна. После се сетих, че набирам домашния, а тя би трябвало да е на работа по това време. Затова набрах номера на дежурния по Патрул. Падна се Алишер, източен маг, малко странен, но иначе много точен. 

- Здравей, Алишер – започнах аз, - можеш ли да ми намериш номера на една Различна? 

- Давай го – отговори кратко той. 

Въпреки че имаме сериозна разлика в равнището, той никога не се подмазва и на мен гова ми харесва. Хубаво е да общуваш с някого, който не смята, че рангът ти дава безгранична власт и не се чуди как да иска нещо от теб.

- Надежда Семьоновна. Майката на един Тъмен маг, наскоро беше при нас за разпити. Сещаш ли се?

- Да, беше дошла онзи ден да иска някакви отстъпки за сина си – измърмори Алишер.

От другата страна се чу шумолене на листи. 

- А, ето я! Диктувам ти телефона.

Затиснах слушалката на рамо и започнах да драскам в полето на един вестник, оставен кой знае защо на бюрото ми. 

- Благодаря Алишер, леко дежурство! 

- Леко и на теб, че като гледам май нещо се заформя – отвърна той. 

- Ти да не ми гледаш вероятностните линии? – изхилих се аз. 

- Кой, аз? Да гледам вероятностните линии на Велика? Глупости, просто е странно да търсиш точно нейния адрес. Хайде, лека работа! 

- Лека и на теб.

Въоръжена със служебния телефон на Надежда Семьоновна, отново се заех да я търся. Вдигна след малко.

- Ало? – звучеше страшно озадачена.

- Ало, Надежда Семьоновна?

- Да, аз съм. С какво мога да бъда полезна? – отговори тя по чиновнически маниер.

- Аз съм Наташа Алексеева, от Патрула. Елате възможно най-бързо в Пятницкото районно. 

От другата страна никой не ми отговори. За момент реших, че е застинала и не знае какво да прави.

- Надежда Семьоновна, чувате ли ме? 

- Да, да, тук съм.

Звучеше замаяна.

- Разбрахте ли какво трябва да направите? – попитах настойчиво аз. 

- Не мога да изляза – опита се да се оправдае тя. – На работа съм и началникът е много строг. 

- Аз ли трябва да Ви обяснявам как се прилага внушение от седма степен? – раздразнено отговорих аз. – Добре, като представител на Патрулите и Инквизицията Ви давам право на въздействие до седмо равнище на силата включително само и единствено за да можете да дойдете при мен в отдела. А сега тръгвайте. Имате час. 

След това затворих, без да я изчакам да отговори. Да се оправя.

Така, да видим какво имахме налице? Двама идиоти, които по случайност бяха надарени с магически способности и бяха решили, типично по младежки, че могат да променят света. Имаше ни и нас – Различните, които трябваше да се занимаваме с проблемите, които тези са надробили. От друга страна бяха родителите. Хем Различни, хем не съвсем. 

- Какво ще ги правим тези? - промърморих аз и се захлупих върху бюрото.

Омръзна ми от това момче, наистина. Защо просто не се опита, за разнообразие, да спазва Договора? И защо, мамка му, пак беше моя отговорност, сиреч - издънка?! 

Глухарьов не отговори. Вместо това чух как набира нечий номер. 

- Здравей Ден, в отдела ли си? Идвай тогава при мен, в кабинета. Добре, чакам те. 

Не вярвах на ушите си – наистина ли смяташе да забърка Антошин във всичко това?! Надигнах се от бюрото и отидох при него. 

- Ти какво точно си мислиш, че правиш? - реших да уточня аз преди да тръгна да викам. 

Глухарьов дори не трепна. 

- Викам подкрепление – хладнокръвно отвърна той. - Втори път няма да обикаляме района като малоумни. Денис ще ни помогне да ги намерим по-бързо. 

- Глухарьов, ти кое от "това са влюбени избягали Различни - тийнейджъри, единият от които е Висш Тъмен" не разбра?! Не би трябвало да забърквам дори теб в това. Коля, Николай, може да бъде много опасен. А сега ще се опитва да защити момичето. Някой може да пострада. 

Глухарьов махна с ръка, все едно това са женски приказки, които е чувал твърде дълго, на които не вярва и така нататък. 

- Той е на 17, Наташенка - успокоително започна той, - и е просто едно уплашено момче, което иска да бъде с момичето, което обича. На пук на всичко и всички. 

- Само че това е невъзможно - прекъснах го аз. - Никога няма да могат да са заедно. Не може да не са им го казали. Това е пълен абсурд! Това е работа на Различните и...

- Аз нямам работа там - довърши раздразнено той вместо мен. - Чувал съм ги тия вече, спести ми го. Да ти напомня, че съм твой партньор и също съм забъркан в случая. Без значение какво ще ми кажеш, няма да стоя тук като някоя бабичка и да чакам. Видях момчето и според мен изобщо не е толкова страшен, колкото твърдиш. 

Господи, тоя мъжки шовинизъм! Защо поне веднъж не си признаят, че не могат да се справят с проблема?! Но не, бием се в гърдите, а после тихичко си превързваме отрязаните крайници. Безумие! Само идиот би се държал така. Момчето беше Висш маг и ако искаше, а бях сигурна, че има подобни мераци, би ни направил на пух и прах.

- Глухарьов, ти колко точно знаеш за Различните? - контрирах аз с явното намерение да му затворя устата. 

- Достатъчно - озъби се той. - Работя с Различна от известно време.

Тъкмо се канех да му обясня, че нищичко не знае, когато вратата се отвори и вътре, без да почука, влезе Антошин. Ухилен до уши. 

- Здрасти Глухар, какво става? - поздрави той. 

Глухарьов стана, здрависа се с него и го прегърна. 

- Имаме тук с Наташка едно дело - започна той и ме изгледа кръвнишки да си мълча, - и ни е нужна твоята помощ. 

- Щом е нужна, аз съм насреща - весело отговори Антошин и се настани на перваза на прозореца. - Какво ти трябва? 

Глухарьов му подаде списъка на бащата на момичето. 

- Момче и момиче са избягали заедно. Бащата на момичето ги е следил и са се срещали на тези адреси. 

Антошин зачете на глас някои от адресите. На мен, естествено, не ми говореха нищо, но той явно беше по-запознат, защото се обади: 

- Знам ги тези места. Да ги обиколя ли искаш?

Глухарьов кимна. 

- Колкото по-скоро, толкова по-добре. Не знаем къде са, нито дори са добре. А родителите се притесняват.

Вече бях готова да извия врата на партньора си – да лъже така нагло! При това, най-добрия си приятел.

- Нямаш грижи - махна с ръка Антошин, - до довечера двамата калпазани са в отдела. 

- Денис - обадих се аз, - Глухарьов забрави да спомене, че тези двамата са от моя контингент. 

Наблегнах на думичката "моя". Антошин погледна неразбиращо най-добрия си приятел. 

- Те да не са... такива... – заекна той и кимна многозначително към мен.

- Точно такива са - вълшебници и двамата - отговорих аз преди Глухарьов да изръси нещо. - Момчето е много силно и може да е много опасно. Не мисля, че е добра идея да им се изпречваш сам на пътя. 

Антошин размени поглед с приятеля си от детинство и отиде да седне на дивана. 

- Щом като е така, защо съм тук? – попита той и скръсти ръце на гърдите си.

Въпросът му беше повече от логичен, но реших да оставя Глухарьов да се обяснява. 

- Наташа е права донякъде - започна моят партньор, - но според мен тези двамата са много повече деца, отколкото опасни престъпници. Затова ми е нужен втори човек - той натърти на думата "човек" и ме погледна злобно. 

Беше повече от ясно какво си мисли - че, въпреки годините, съм забравила какво е да си човек и съм твърде жестока към ония двамата. Типично човешко предположение. За него това са две уплашени деца. За мен – двама нарушители на Договора, които можеха да изсипят Инферното на главите ни, стига да им минеше през ум, че могат. По-лошото беше, че наистина можеха, а ужасното – че бях отговорна за единия. Пред Трибунала при това!

Антошин игнорира коментара и попита делово: 

- Какво знаем по случая? 

Глухарьов ме погледна с очакване. Ясно, трябваше да разказвам аз. Така и направих. През следващия час двамата с Глухарьов му разказахме за момчето-Висш маг и за това как един иначе законопослушен млад Тъмен вероятно се е забъркал в голяма беля. Пропуснах информацията, която получих от Валерий. Антошин нямаше нужда от нея, пък и тя нямаше да ни помогне да намерим децата. 

- Извикахме и двамата родители тук. За да разберем какво още се е случило. Бащата на момичето ще донесе нейния компютър. Може от там да изскочи нещо.

- Може – съгласи се Антошин, - тийнейджърите живеят на компютрите и телефоните си.

- Ти май си много светнат, а? – подкачи го Глухарьов.

Антошин се изсмя и отговори:

- За разлика от теб, чичо Серьожа, аз знам как се включва компютъра. 

Двамата избухнаха в приятелски смях. Глухарьов метна по приятеля си една химикалка. Реших да игнорирам забавата.

- Това означава ли, че можем да разчитаме на теб да провериш компютъра на момичето? – обърнах се към Антошин аз. 

Той кимна.

- Не съм някой спец, но ще се справя. Едва ли е предполагала, че някой ще й бърника в компютъра. 

- Значи остава само да се намери въпросната машинария – заключи Глухарьов и отвори едно от (явно бездънните) чекмеджета по бюрото си. – Ден, искаш ли пиене?

Антошин кимна и не след дълго двамата приятели вече се наливаха с бира. Понякога се чудех дали в кабинета на Глухарьов няма таен склад за алкохол.

Различна психиатрия - четвърта глава (втора част)

- Тук се занимаваме с дребни простъпки, жалби на цивилни спрямо Различни и други подобни нарушения на Наказателния Кодекс – повторих любимата си фраза аз. – Работата обаче е далеч повече и по-важна, отколкото си мислите. Всъщност, ние дори не се представихме един на друг официално. Аз съм Наташа Алексеева...

- Това вече го знам – прекъсна ме изнервено той, но аз се направих, че не съм го чула и за да го стресна изцитирах пълната си титла:

- Универсален маг Висше Равнище, сътрудник на Нощния и Дневния Патрул на Москва и на Европейското бюро на Инквизицията. Понастоящем, лейтенант от юстицията.

Той зяпна от почуда. Буквално. Рядко виждам подобни физиономии. 

- Из...извинете ме... аз... просто покрай дъщеря ми.... – започна да пелтечи той.

- Няма нищо – вдигнах ръка, за да го накарам да млъкне. – Всичко е наред, стига простъпката да не се повтаря. Ще отдам незачитането на ранга на притеснението Ви. 

Може и да не харесвах как всички ми се подмазват, но нямаше да позволя да ме правят на глупачка. Имаше си йерархия в тия неща и кой знае защо не ми се занимаваше повече с формалности около въпросния млад Тъмен. Светлата му приятелка изобщо пък не ми влизаше в сметките, поне не по този начин, но какво да се прави... А баща й определено започваше да ме дразни.

- Ще се наложи да повторите всичко пред моя колега и мен, но този път с истинските подробности, а не тези за пред хората. 

- Истинските подробности ли? – не разбра, или се направи че не разбира той. 

- Точно така. Всичко, което се е случило от момента, в който сте разбрали, че дъщеря Ви ходи с Тъмен маг. 

Той стисна юмруци. Всеки баща пази дъщеря си като очите си, но за един Светъл, защото бащата беше такъв, едва ли има по-голям ужас от това драгоценното му момиченце да се среща с някакъв Тъмен пройдоха. Сто процента знаеше, че Патрулите и Инквизицията държат момчето изкъсо, все пак живееха почти врата до врата с майката. Не съм спец по междусъседски отношения, но съм сигурна, че клюките отдавна са плъзнали. Значи знаеше и че момчето е под надзор. Или поне ей сега щеше да узнае. 

- Докато дойде време за Трибунала на Инквизицията – започнах аз, - отговарям за Николай.

- Какъв Трибунал? – опули се Сорокин.

- Не е важно – махнах с ръка аз в стил „това не ти влиза в работата“. – Важното е...

- Господи Боже! – възкликна Глухарьов. – Какво правите тук?!

Докато се бях обяснявала с притеснения баща, не бях чула как ключалката се превърта. Естествено, като е видял, че ключа от кабинета му е при дежурния, Глухарьов е заключил, че ще го чакам някъде по коридорите. Като не ме е видял, е решил просто да отиде в кабинета си и вероятно да ми звънне. Реакцията му сега беше напълно нормална – все пак хората не минават през врати. Обаче аз не съм човек. 

- Здравейте, Сергей Викторович – поздравих го аз и кимнах.

- Здравейте, Наташа Алексеева – поздрави той със същия тон и окачи фуражката си на закачалката. – Какво се е случило? 

- Николай, нашият Тъмен маг е избягал със Светлата Различна, в която е влюбен. Това е бащата на момичето, Дмитрий Сорокин. Той ще обясни по-подробно за какво става дума. 

Сергей погледна преценяващо Сорокин и кимна. Съблече палтото, остави папката с документите на бюрото си и седна зад него. Беше разбрал, че работата е сериозна и се беше изтупал в униформа, което беше добре, защото оказа видимо въздействие върху Сорокин. Глухарьов кимна на нашия потърпевш и започна рецитацията си: 

- Слушам Ви, разкажете всичко, както е. 

- Извинявайте, Наташа Алексеева – обади се Сорокин видимо подразнен. – Но човек? Подигравате ли се с мен? – попита той и изгледа пренебрежително Глухарьов.

Да, понякога Различните забравят, че хората не са просто ресурс. А подобно отношение беше недопустимо за Светъл. 

- Този човек, Сорокин – започнах аз с леден тон, - е прекрасен сътрудник на милицията и най-добрия следовател в това районно. Сергей Викторович е началник-следствие и мой колега, оторизиран от двата Патрула да работи с Различни. Щом като Великите нямат възражения и аз самата нямам проблем да работя с него, кой сте Вие да имате претенции? И изобщо, какво очаквахте? Различен, внедрен в спецчастите?! Понякога нещата са много по-прости.

Глухарьов беше скръстил ръце на гърдите си и гледаше ту мен, ту Сорокин с изражението на човек, който гледа някаква много интересна пиеса. Сорокин не отговори а просто се сви на стола си. Не е хубаво да ядосваш Висш маг. Никак не е хубаво. Със сигурност беше усетил силовите вълни. 

- След като изяснихме кой кой е – обади се помирително моят колега-човек, - някой ще ми обясни ли за какво става дума? 

Аз станах и му подадох папката с документите, които Коля Тарасов толкова старателно беше завел.

- Тарасов прие делото, ако искаш прочети първо тази версия, преди господин Сорокин да ни разкаже историята за пред Различните. 

Глухарьов поклати глава. 

- Предпочитам да чуя направо версията, която ни касае. Другото е излишна загуба на време.

- Прав си. Започвайте! – обърнах се аз към Сорокин.

Той погледна първо мен, после Глухарьов и накрая все пак се обърна първо към мен:

- Велика, другарю майор, дъщеря ми изчезна днес. Тръгна за училище, както си му е редът, но после, към 9 сутринта ми се обади класната й, че Аня липсва...

- Чакайте, чакайте – вдигна ръка Глухарьов – започнете от самото начало. Откога знаете, че дъщеря Ви ходи с онова момче?

Сорокин ме погледна с надеждата, че разпита ще водя аз, но поклатих глава.

- Отговаряйте, Светли. Във ваш интерес е това да стане бързо, за да можем да задействаме процедурата за издирване. Сергей Викторович е старши по чин, така че въпросите ще задава най-вече той. Очаквам от Вас да отговаряте максимално точно и подробно и да не премълчавате нищо.

Сорокин кимна и наистина започна разказа си:

- Разбрах, че Аня си има приятел преди повече от три месеца. Естествено, не бях на седмото небе. Та тя е само на шестнайсет! Рано й е още да се занимава с момчета. И аз, и майка й я разпитвахме за името на момчето, но тя категорично отказа да ни каже. Само повтаряше, че е от нейното училище, че е много добро и умно момче и че ако нещата заедно им потръгнат, ще ни запознае с него.

Прихнах да се смея на глас, при което Глухарьов не се сдържа:

- Нещо смешно ли виждате, лейтенант Алексеева? – и ми се намръщи, за да ми даде знак, че прекалявам.

- Съжалявам, Сергей Викторович, но някак си от шестнайсетгодишна да чуя фразата „когато нещата потръгнат“ ми се вижда ужасно нелепо. Тя какво, да не е решила да се омъжва за него?

За мое огромно учудване, Сорокин кимна. Тъжно и примирено...

- Смяташе, че той е любовта на живота й – каза тихо той. – С майка й бяхме категорично против. Тя е човек, но въпреки това усещаше, че нещо не е наред. Затова един ден помолих колегите да я проследят.

- Колегите? – вдигнах вежди аз. – Какви са тия колеги?

- Аз съм катаджия – сви рамене той, все едно очакваше ей сега да го изгонят. – Помолих колегите на поста да се повъртят по местата, където се събират младежите. Хванали Аня да се целува с момче в градинката зад нашия блок. Пратиха ми снимка на телефона. Веднага познах Николай. 

- И естествено, сте побеснели... – предположих аз. – На кого от двамата поставихте първо ултиматум? На нея или на него? Само едно не разбирам, как съвместявате битието на катаджия с това на Светъл маг.

Бащата поклати глава и този път се обърна към Глухарьов за помощ. Явно разчиташе на някакъв вид мъжка солидарност.

- Отидох да си поговоря с Николай, като мъж с мъж. Исках да му обясня, че няма да позволя да си играе с дъщеря ми и че връзката им няма никакво бъдеще. Все пак той е Тъмен. А иначе, аз съм в администрацията, не съм на постовете и не заработвам – добави той и ме изгледа злобно.

Странни са това, хората. А явно и Различните. Колко трябва да смянаш, че вършиш нещо добро, че да работиш като катаджия? Другото обаче беше по-интересно, от гледна точка на нашето разследване. Саморазправата никак не е хубаво нещо...

- Защо не подадохте протест до някой от Патрулите? – намесих се аз. – Все пак ако Тъмен Първо равнище общува със Светла, това може да се тълкува като провокация и опит за нарушаване на равновесието. 

- Аз съм част от системата – горчиво обясни Сорокин, - знам как се влачат тези неща. Патрулните по-скоро щяха да си затворят очите, отколкото да си свършат работата.

Настръхнах и скочих от мястото си. 

- А Вие с колко точно Патрулни сте си имали работа? – повиших тон аз. – Може във вашата професия всички да са корумпирани, но при Различните такива неща няма! 

Глухарьов ми направи знак да седна. 

- Какво стана, когато отидохте при момчето? – попита той, давайки ми да разбера, че е по-добре да го оставя сам да се оправя.

Не възразявах. Въпреки това ми идеше да извия врата на Сорокин. Светли, пресветли магове! Да ги питам дали всичко щеше да им е в черно и бяло, ако трябваше да работят в Патрула! Там нещата рязко започват да добиват цвят и нюанси.

- Той се прояви като мъж, признавам му го – започна Сорокин. – Срещнахме се пред техния блок. Каза ми, че обича Аня и за него нямат значение нито разликата в ранга, нито разликата в боята. Закле ми се, че би я защитил от всичко.

Любов... младежка любов. Явно малкият наистина беше хлътнал до уши. Не го винях, на тази възраст е нормално. Чувствал се е различен от околните и е намерил себеподобна. На тия години децата изобщо не гледат боите. Няма значение, че тя е Светла, а той Тъмен – те са се харесали и типично по тийнейджърски, са решили да се опълчат на целия свят. Затова и Николай е решил да се покаже мъж пред бащата на момичето.

- Какво направихте Вие? – попита Глухарьов. 

- Отговорих му, че с Аня нямат бъдеще. Той е Тъмен, а тя – Светла. Изначалните сили ще ги разделят. Той обаче беше категоричен, че те ще са първите.

- Младите и техните идеи да променят света – обадих се аз и Глухарьов ми пусна един изпепеляващ поглед.

- Той наистина си вярваше – продължи бащата без да ми обръща внимание.  – После се върнах вкъщи и забраних на дъщеря си да се вижда с него. Тя ми направи сцена и избяга с него. После се върна разплакана. Не каза какво е станало. След това на прага се появиха сътрудниците на Нощния Патрул. Ние с майка й искахме да отидем с нея, но ни забраниха. Аня отдавна е навършила шестнайсет и по Договор вече е възрастна – обясни Сорокин, вероятно заради Глухарьов. – Когато я върнаха, два дни по-късно, тя само плачеше и гледаше в една точка. Така беше допреди седмица. Тогава видимо се оживи, почти стана нормална. А днес просто изчезна.

- Повече от ясно е, че са избягали заедно – обадих се аз. 

Глухарьов ми направи физиономия, но аз продължих: 

- Онова, което описахте е почти идентично с любовна мъка. Докато Николай го е нямало е била тъжна и в депресия. След като се е върнал под домашен арест, тя се е оживила. Имате ли паролите за профилите й в социалните мрежи?

Двамата мъже ме погледнаха втренчено. 

- Какво? – учудих се аз. – Не знаете ли, че младите общуват онлайн? Да не мислите, че си говори по телефона с него? Имате ли ги, или не?

Бащата се замисли. После поклати глава.

- Нямам ги. За съжаление, ги нямам. 

- А къде е телефонът или компютърът й? Можем ли да влезем там? 

- Телефонът й е изключен и не е вкъщи. Звънях няколко пъти. Компютърът обаче е у дома. Да го донеса ли?

- Абсолютно. Ще се опитам да й хакна профила – обясних аз. – Може да имат общи снимки и да можем да разберем къде са. 

- Ще я намерите ли? - попита ни с надежда Сорокин. 

С Глухарьов се спогледахме. Да обещаем подобно нещо би било равносилно на дадена дума. А Различните държат на думата си. Сорокин ме гледаше така, все едно ей сега ще ме накара да призова изначалните сили. 

Глухарьов се направи на зает и оставаше аз да отговоря. 

- Ще се опитаме, но за целта трябва да знаем къде ходи Аня. 

- Имам пълен списък с локациите - оживи се бащата. – Помолих колегите от патрула да записват всяко място, на което са я видели. Ето списъка!

Той се разрови из джобовете на връхната си дреха и извади три сгънати листа от тетрадка. На тях с различен почерк бяха надраскани адреси. Той протегна ръка към мен, но аз обясних: 

- Не на мен, на него. Аз не познавам района. 

Глухарьов взе листите и започна да чете.

- Страшно много места са. Няма да можем да се справим сами. 

Бащата видимо посърна. 

- Знаете ли какво? Донесете компютъра на Аня, аз ще проверя там. Хайде! – подканих го аз.

Сорокин се поколеба за момент, после се ръкува с мен и Глухарьов и излезе. Моят колега едва дочака вратата да се затвори от външната страна и попита:

- Какво мислиш за тая каша? Аз вече се оплетох. Какъв им е проблема на тия родители? 

Той стана и започна да трие очите си, макар и на двамата да ни беше ясно, че нито му се спи, нито е толкова уморен. Понякога са нужни определени действия, за да си проясниш главата. 

- Проблемът е, че са от различни бои. Като Ромео и Жулиета, само че там родителите са били проблема. А тук – самата същност на децата – обясних аз. – Те още не го съзнават, но ще мине време и самата идеология, в която са възпитавани ще ги раздели. Тогава ще си обявят дуел, единият ще загине, а другият сам ще отиде в Сумрака. Имало е вече такъв случай и след него всеки опит за връзка между Тъмни и Светли се контролира от Патрулите. За да няма други жертви. Всеки от тях може да си намери приятел от своята боя. Обаче за беля те са не само съученици, но и съседи – просто е било въпрос на време. А сега са избягали. Дано не са чели Шекспир, че ще имаме проблеми... Ще можем ли да ги намерим? – попитах и кимнах към листите с адреси.

Глухарьов закрачи напред-назад из кабинета. 

- Твърде много са. Няма да успеем сами. Ще звънна на Денис.

- Трябва да се обадим на майката. Така няма да стане, може да обикаляме цял ден, като предишния път. Откъде да знаем къде може да се мотае синът й.

- Щом казваш. Звънни й да дойде тук. Тъкмо да се обяснят с бащата. 

- Не съм съвсем сигурна, че това е много добра идея, но май наистина имаме нужда от помощта й.