Само за твоите очи - част четвърта

Кварталът на богатите и известните в Москва, знаменитата Рубльовка, представляваше редица имения, наредени от двете страни на Рубльово-Успенското шосе. Наистина ставаше дума за имения – фантастични къщи с невероятна архитектура, къде копирани от Ермитажа, къде от някоя известна сграда в Европа, масивни порти от ковано желязо и повече охрана, отколкото може да се види пред Кремъл. Вкус не беше имало много при строежа, но пък пари и материали не бяха жалени. Така че профучавахме край палати.

Казваха, че тук въздухът е чист и природата е красива. А освен това цената на едно кафе с кифла беше горе-долу колкото половината от следователската ми заплата. Според регистрите на Патрула, тук не живееше нито един Различен. Нито по царско време, когато тук са се разполагали графове и царедворци, нито по сталинско време, когато всеки, който е бил някой в Комунистическата партия, се е опитвал да се бута с власт имащите. 

Миша Игорев, вампирът от Дневния, който ме беше защитавал на Трибунала преди година и половина, веднъж шеговито беше споделил, че никой Различен не иска да има имот на Рубльовка, защото там обществото е затворено и веднага ще го нарочат. Различните се открояват, по един или друг начин. И затова предпочитаха малко по-елементарен начин на живот. По-близо до хората, но по-далеч от властниците. Миша беше споменал, че при смяна на управлението, първо падат главите на онези на Рубльовка и се беше изхилил. Мен пък ме бяха побили тръпки, защото той има значително повече опит и наистина е виждал да падат глави. 

Сега на мен и Олег ни предстоеше да видим как наистина живеят богатите и известните. Доколкото ми беше известно от клюкарските списания, тук човек който да не е в списъка на Форбс няма. Значи и нашите двама потърпевши бяха изключително заможни. Но поне не парадираха много с богатството си като повечето новобогаташи. Дрехите, доколкото се загледах, бяха скъпи наистина, но не нещо което да крещи от десет километра „мога да ходя до Париж, когато ми скимне“. 

Джипът се движеше с бясна скорост по шосето, така че Олег гледаше да го следва. По едно време, когато вече бях решила, че живеят не на Рубльовка, а в някое от по-далечните населени места зад нея, джипът рязко сви в дясно. Пътят беше малко по-тесен, но заобиколен от двете страни с огромни дървета. Когато спряхме пред портата на имението, можех да видя между дърветата как тече река Москва. Добро място бяха избрали за живеене, със сигурност. И то какво!

С Олег слязохме от колата, последвани от домакините. 

- Извиняваме се, че трябваше да Ви разкарваме дотук чак от ВДНХ – каза мъжът и бръкна в джоба на палтото си, вероятно търсейки портфейл. 

- Това ни е работата! – прекъсна го Олег. 

- Аз обаче не разбирам защо ако живеете тук, сте се разкарали чак до отдела на Пятницка – казах аз замислено и огледах портала. 

Вратата беше висока поне три метра и половина и само нея я охраняваха четири камери. Не разбирах много, но се обзалагах, че имат и функция за нощно виждане. 

- Жена ми твърди, че тук има нещо свръхестествено – обясни сконфузено мъжът и стрелна съпругата си с ядосан поглед все едно тя е виновна за това. – Имам връзки тук-там и поразпитах къде се разглеждат подобни случаи. 

С Олег се спогледахме. Значи така, те много добре знаеха при кого да дойдат. 

- Дадоха ли Ви имена? Конкретни имена, които да търсите? – попитах аз напрегнато. 

Май щеше да се наложи да им трия паметта. Или аз, или някой друг от Патрула. Не беше добре хората да знаят много-много за нас. Различните-следователи съществуваха, за да помагат на други Различни. На хората също, но обикновено към нас се обръщаха Различните, а не хора. Обикновено. 

- Да – отговори Раиса и извади някакво смачкано листче от марковата си чанта. – Глухарьов и Алексеева. Тези фамилии ни дадоха. Казаха, че били много добри и специалисти в разкриването на свръхестествени случаи. Но май не попаднахме на тях... – заключи тя тъжно. 

- Всъщност, аз съм Алексеева – обясних им все пак. – А Глухарьов е моят началник. За съжаление, когато дойдохте тъкмо го викнаха на съвещание. Но не се тревожете, колегата ми също е много добър оперативен работник, помагал ни е в разкриването на случаи от подобно естество неведнъж – почувствах се длъжна да похваля Олег.

На богаташите им беше провървяло. Първо, защото и аз и Глухарьов бяхме наказани на тази Нова година и второ, защото Олег се беше оказал на смяна заедно с нас. Двама Висши Различни са много по-добре от един. В конкретния случай ми се щеше и Сергей да е с нас, защото при него усетът на ченге беше по-изострен, но и Олег имаше немалко опит в тези неща.

- Да не стоим тук, сега ще набера кода на вратата и да влизаме! – весело отговори съпругът и подаде ръка на Олег за поздрав. – Аз съм Борис. Борис Ремко!

- Олег Мелников – отговори моят любим и се ръкуваха. – Вие да не сте онзи Ремко, който има петролни кладенци в Сибир?

- Същият – кимна мъжът. – Но за това ще говорим вътре. 

Той побърза да набере някаква комбинация и вратата се отвори. Оказа се, че имението е поне на три километра от портала. Поне пътят беше безупречно поддържан. Опитвах се да не зяпам, но нямаше как да не се опуля на свободно пасящите расови коне, които разхождаха наоколо или пък на изобилието от статуи, беседки и безупречно подрязани храсти. 

Когато най-накрая спряхме пред къщата, вече нищо не можеше да ме изненада. Сградата беше модерна – с огромна стъклена фасада откъм реката и неокласически стил от другата страна.

- Принадлежала е на един от приближените на Романови преди революцията – обади се Раиса зад гърба ми. – Беше абсолютна развалина, когато я купихме. 

- Добра работа сте свършили – отбелязах аз и махнах към замръзналата река. – Гледката определено си струва!

- Прекрасно е! Но заповядайте, заповядайте! 

Последвахме домакините вътре и естествено ни посрещна икономка. Поеха палтата ни и се зачудиха на парадните ни униформи. За разлика от друг път, заради посрещането на мажните клечки от министерството, и на Олег му се беше наложило да надене своята. Икономката ни огледа преценяващо и презрението в погледа й ясно ми подсказа за какви ни вземаше. Обикновени ченгета от забутано районно получават задача в квартала на богатите. И за да изглеждат подобаващо, се изтипосват в парадна униформа. Което ги прави да изглеждат абсолютно нелепо. 

- Заповядайте в дневната! – махна ни дружелюбно с ръка Раиса и отидохме в едно от помещенията откъм стъклената фасада. 

Гледката наистина беше невероятна. Все едно река Москва тече в краката ти. Което донякъде си беше самата истина, но това беше съвършено друга тема. Все едно никой друг не съществува в този претъпкан град. Само ти и реката. Дали това не са виждали първите царе от прозорците си? 

- Елате да седнете! – докосна ме по ръката Раиса. – Знам, гледката омагьосва!

Оставих я да ме отведе до кожен диван решен в бледосиньо, където същата икономка вече беше сервирала чай и храна за цял взвод. 

- След като вече пристигнахме – започна съпругът й и ни наля чай, - предлагам първо да се подкрепите и да поговорим по делото. 

Интересно какво точно знаеше той по въпросното дело...

- Жена ми твърди, че някой я преследва – обясни мъжът и се виждаше, че не й вярва особено. 

- А защо „твърди“? – изрази мислите ми на глас Олег. – Вие не й ли вярвате? Ако не вярвате в онова, което казва жена Ви, защо сме тук изобщо?

- Аз го помолих – обясни Раиса. – Той не вярва, че някой ме тормози, откакто се оженихме, но аз вече не мога да издържам. 

Огледах ги. Видимо нямаха толкова фрапантна разлика в годините. Поне по стандартите на богаташите. При тях ако той е на седемдесет, а ти на двайсет, това си е в реда на нещата. Борис и Раиса обаче изглеждаха горе-долу на едни години. Приблизително.

- Кога се оженихте? – попитах аз все пак. 

- Преди три месеца – обясни Ремко. – Тя започна да споделя, че нещо я притеснява едва преди две седмици. 

- Защото тогава получих онова нещо – каза Раиса и ме погледна така, все едно аз държах в ръцете си кой знае каква тайна. 

Вероятно имаше предвид листа амбалажна хартия. Ясно беше, че така няма да стигнем доникъде, ако продължава да говори с недомлъвки. 

- Защо не оставим мъжете да разговарят по делото, а ние да отидем да поговорим по женски? – попитах аз и Ремко ме стрелна с много лош поглед.

Олег също изглеждаше изненадан, но си замълча. Ясно ми беше, че звуча като тъпа кифла, но нямаше как. Очевидно съпругата на олигарха не искаше да разказва пред него. А без нейната информация нямаше какво да направим. Пълен абсурд. Двете станахме и тя ме поведе нанякъде из къщата. Оказа се спалня. 

- Сега ако кажете, че спите и в различни стаи... – започнах аз и огледах розовите завеси на леглото.

Дълбоко се съмнявах петролен магнат да се съгласи да спи в розово легло заради капризите на жена си. 

- Не, спим в една стая – обясни тя, - но Бори ме остави да избера обзавеждането.

Намръщих се. Страшно ме дразнеха подобни изказвания. Как точно Борис стана „Бори“. Ужас. Раиса забеляза и бързо смени темата. 

- Не можех да говоря пред Вашия колега, но трябва да видите тези неща.

Тя извади една кутия за обувки (маркови някакви) изпод леглото и я остави на покривалото на леглото. Естествено, розов сатен или нещо подобно. Вътре беше пълно с картички от букети. Обзалагах се, че само тя вижда какво е написано на тях. Седнах на леглото срещу нея. 

- В момента, в който изоставих Вася, той започна да ми праща цветя. Молеше ме да се върна – каза Раиса и погали замислено една от картичките. 

- Вася? Кой е Вася? – уточних аз. 

Само с това галено име трудно щяхме да го намерим в многомилионна Москва. Раиса явно схвана намека, защото побърза да отговори сконфузено:

- Извинете, Василий Постухов. Бившият ми приятел. Запознахме се в инстута. 

- Следователно вие не сте от заможно семейство? – продължих аз с въпросите. 

- Не – намръщи се тя. - С Бори се запознахме една вечер, когато бях отишла с приятелки на клуб.

Аха. Това си беше направо код за „облякох се като курва и с последните пари се забих в някаква дупка, за да свалям богати мъже“. Намръщих се. Мразех подобни тъпи кифли, които идват в Москва не за да учат, а за да си хванат богат мъж. Ето заради такива по света рускините бяха с лошо име. 

- Тогава се бях разделила с Вася – продължи съпругата на олигарха, все едно се оправдаваше пред мен, - но той отказваше да ме остави. Каза че сме създадени един за друг. Първоначално не обръщах внимание на цветята. Все пак за един мъж, който иска да си те върне, те са в реда на нещата...

Не, драга моя, изобщо не са „в реда на нещата“ помислих си аз. Цветята са скъпи, особено през зимата... И никой мъж няма да ти подари цветя, ако не иска нещо от теб. 

- А защо изобщо сте запазили картичките от цветята? – попитах аз и посочих кутията. – Ако той не е значел нищо за вас?

Все още не бях тръгнала да ги чета, защото се обзалагах какво е закодирал бедният влюбен Светъл.  Нещо от сорта на „обичам те, върни се при мен“. Сълзливи лигавщини, за които в момента нямахме време. 

- Тези са от последния месец – уточни Раиса и побутна кутията към мен. – Когато Вася започна да ме заплашва. Отново само аз мога да ги чета. Нито икономката, нито някой друг може да види написаното на картичката. Даже са ме питали защо ми пращат цветя без картичка и кой е тайният ухажор. Бори започна да ревнува и тогава му обясних. Той обаче ни ми повярва...

Вдигнах вежди и посегнах към една от хартийките в кутията. Наистина, всичките до едно бяха защитени с „Полибий“. Лошо, много лошо... Махнах с ръка и свалих заклинанието от всички картички наведнъж. 

- Имате ли нещо против да вземем тези картички като доказателство? – попитах аз.

- Точно обратното! – размаха ръце тя. - Предпочитам да не са у мен. 

Затворих кутията и станах от леглото. 

- Знаете ли къде живее въпросният Вася? 

- В Останкински – отговори тя. 

- Значи в нашия район – кимнах аз. – Ще ми е нужен точният му адрес. 

- Живее точно срещу „Москвариум“ – обясни Раиса. – Ще Ви запиша адреса. 

Тя измъкна отнякъде чекова книжка и надраска адреса на едно листче. Това беше пълен абсурд. Загледах се в листчето и се зачудих за кой дявол помагах на тази кифла? После се присетих за надписа върху амбалажната хартия. 

- Момент. Имам още един въпрос към Вас – спрях я аз на вратата. 

- Да, кажете? 

- Защо последната бележка, ако наистина е последна, е на амбалажна хартия? 

Като гледах купчината в кутията, явно са били страшно много букети. Защо изведнъж беше сменил тактиката? 

- Защото не беше в букет – отговори тъжно тя. – Този път ми прати нещо друго. 

- Какво? – чак ми писна да й тегля думите с ченгел.

- Някакви карантии – сбърчи нос Раиса. – Беше отвратително. А хартията беше с надписа навън. Така видях какво е. Аз взех пратката от куриера. 

Така, ставаше интересно. Обаче явно тук нямаше много какво да разберем. С кутията под мишница и Раиса по петите ми се върнах обратно в дневната, където Олег и Борис явно се бяха харесали. Когато влязохме водеха разпален спор за цените на бензина и как цената на барел петрол се отразява на това. Мъжка им работа.

- Предлагам да вървим да търсим виновника – казах аз и намигнах на Олег.

Той схвана намека и веднага стана. С Ремко се ръкуваха, а Раиса ме прегърна. 

- Благодаря Ви! – прошепна тя. 

- Благодарности при свършена работа – отговорих й кратко аз. – Да вървим – хванах под ръка нищонеразбиращия Олег и го изведох навън. 

Той дума не каза преди отново да поемем по Рубльово-Успенското шосе. Ясно беше, че приказките с Ремко му харесват, но сега нямахме време за тях.

- Какво беше това, в името на Светлината? – попита той накрая.

- Извинявай, че така те извлякох – отговорих аз, - обаче кутията на задната седалка е пълна с обяснения в любов от някакъв побъркан Различен. 

Извадих листчето с адреса и имената на Вася и зачетох:

- Василий Постухов, знаеш ли дали имаме такъв в регистрите на Патрула? 

Олег поклати глава. 

- Звънни на дежурния и провери. На мен нищо не ми говори. Или е много слаб или никога не се е провинявал... 

- Днес е Нова година, всички се приготвят за бала – отбелязах аз. – Всички освен нас двамата с тебе. Няма дежурен. 

- През деня винаги има – сряза ме Олег. – Хайде, звъни!

Послушах го и набрах номера на дежурния в Нощния. Даваше свободно, но изненадващо бързо вдигнаха. 

- Да? – беше Оля, при това силно раздразнена. 

Представям си защо. Да си домакинята на бала на Патрула и да трябва да дежуриш в новогодишния ден вместо да се разкрасяваш като всички други жени-Различни... Май не само аз имах лош ден. 

- Здравей Оля! – поздравих аз. – Трябва ми справка, при това бърза. 

- Какво е станало? – попита Оля. – Нали беше на смяна в отдела?

- Бях, обаче май се завърза една история, в която е замесен Светъл. Може ли да провериш в базата данни дали има Светъл с име Василий Постухов.

Последва пауза, през която чух бясно тракане по клавиши. 

- Има – отговори накрая Оля. – Светъл маг Седмо равнище. Иницииран е преди месец и половина... Живеее...

- Знам къде живее – прекъснах я аз. – Дадоха ни адреса му, но ще ти обясня за какво става дума друг ден. 

Олга не тръгна да спори. 

- Да пращам ли оперативна група? – попита делово. 

- Не, Олег е с мен, ще се оправим със Светъл Седмо равнище – отговорих аз. 

- Ще успееш ли за бала? – смени темата тя. 

- Не, дежурни сме. Цяла нощ. Всички – мрачно отговорих аз, а Олег се изхили.

С което си спечели лакът в ребрата. Той беше Различен и шофираше чудесно, така че това не му попречи особено. 

- Разбирам – каза Оля равно. - Успех тогава!

Затворих и прибрах телефона в чантата си.

- Вече вярваш ли ми, че е Светъл? – попитах аз Олег.

- Не. Това нищо не доказва – възрази той разпалено. – Само защото е бил бивше гадже на жената на Ремко, не означава че...

- Заплашителните бележки са се появили преди месец – контрирах аз. – А Постухов е иницииран преди месец и половина. Постоял е в Патрула, понаучил е това-онова и е решил да си върне момичето. Естествено, не е имал много ум в главата да разсъди, че тя вече е омъжена за друг, който може да го смачка като хлебарка с едно щракване на пръсти. Но и Раиса си е мълчала, заради заклинанието. Не е искала златната кокошка да я сметне за откачалка. Докато нашият Дон Жуан не е започнал да й праща пликове с карантия... 

Олег ме погледна учудено. 

- Това пък откъде дойде?

- Амбалажната хартия – обясних аз. – В нея е бил завит плик пълен с карантия. Така ми каза Раиса. А кутията от обувки на задната седалка е пълна със заплашителни картички.

- Чакай, този Василий не е богат, нали така? – попита Олег.

- Именно.

- А тогава откъде пари за толкова много букети?

Логичен въпрос. Цветята струваха пари. Особено много пари през зимата. 

- От помощите за новоинициирани – заключих аз. – Нали на всеки нов се дават пари. Които обикновено са несъизмеримо повече от нормалната му заплата. Ето откъде е намерил пари. 

- Това пак нищо не доказва – възрази Олег. 

- Така е, но трябва да го навестим – казах аз и му показах листчето. – Карай съм „Москвариум“.

- Защо, делфини ли ти се гледат? – попита шеговито Олег. 

- Не, просто нашият клиент живее там – обясних аз. – Сега пък какво?

Телефонът ми цвърчеше неистово. Изрових го от дъното на чантата си и погледнах екрана. Служебният номер в кабинета ни с Глухарьов. Странно, обикновено той ми звънеше направо от мобилния. 

- Кажи Серьожа? – вдигнах аз. 

- Къде се мотаете? – попита Глухарьов ядосано. – Зимина вече ми направи главата на тиганица! 

Изхилих се и той ме чу, така че тирадата продължи:

- Пристигайте веднага в отдела, че иначе ще ви издиря и двамата с твоя Олег и ще...

- Чакай, чакай – надвиках го аз и Олег вдигна вежди.

Откакто бяхме заедно, моят любим беше забелязал, че с Глухарьов имаме доста заплетени отношения. Най-забавното беше, че Олег никога не се бъркаше в скандалите ни. Абсолютно никога. Обаче му беше крайно забавно да ни наблюдава. И на мен би ми било, ако моят колега-човек не беше толкова влудяващо вироглав.

- Първо, не си развяваме задниците – започнах аз да съсипвам аргументите му, - второ, влачихме се чак до Рубльовка заради едно Различно дело и трето, в момента отиваме срещу „Москвариум“ да заловим нарушителя. 

- Какъв нарушител? – веднага омекна Глухарьов. 

Значи все пак не му харесваше, че е на смяна в празничния ден. А на мен ми продаваше други фасони. Както и да е...

- Различен Седмо равнище. Пращал заплашителни съобщения на бившата си. Която го зарязала, за да се омъжи за петролен магнат – накратко обясних аз.

- Как се казва тоя? – попита Глухарьов и чух шумолене на листа. 

- Какво, ти да не би да имаш нещо предвид?

- Имам и още как. Казвай името!

- Василий Иванович Постухов – издиктувах аз. 

- Ха-ха, Вася-Тафа! – тържествуващо заключи Глухарьов.

- Вася какво? – заекнах аз и Олег ми направи физиономия в стил „няма ли най-сетне да ми кажеш какво се случва“. 

- Вася-Тафа – повтори Глухарьов все едно съм бавноразвиваща се. – Като беше в средното училище, беше чест клиент при мен. Крадяха коли с аверите и се возеха из района. После влезе в института и се кротна. Тръгнали сте при него. 

- Чакай, чакай, вие двамата се познавате? – попитах тъпо аз.

- Ти кое от „беше клиент при мен“ не разбра? – отговори ми Глухарьов с въпрос. – Отдавна не сме си говорили с него. Тръгвам към адреса и ще ви чакам пред блока, ясно? 

- Ясно – кимнах аз, макар че той не можеше да ме види. – След колко време ще стигнем? 

- Четиресет и пет минути, минимум – отговори Олег.

Надникнах и видях, че кара с над сто километра. Явно ползваше някакви шофьорски заклинания. Както и да е. 

- Не бързай да тръгваш, ние ще сме на линия след почти час – казах аз на Сергей.

- Добре, чакам ви на адреса – отговори Глухарьов и затвори. 

Прибрах телефона в чантата си.

- Ти да видиш! – казах замислено и се загледах в прелитащите покрай нас богаташки къщи. 

- Какво? – озъби ми се Олег. 

Оставаше сега да почнем отново да се караме. От всичко най-много мразеше, когато не му казвам нещо свързано с общата ни работа. Опитваше се да ме предпази от всичко, но това не винаги ставаше. 

- Сергей каза, че този му е познат – побързах да обясня на намръщения си като буреносен облак любим. - Едно време крадял коли..

- Интересно как точно е станал Светъл в такъв случай – мрачно заключи Олег.

- Признаваш ли сега, че съм права? – не се сдържах аз. 

- Права си – съгласи се той, - но този явно е изключение и това не означава, че...

- Добре, добре! – свих рамене аз. – Няма значение. Идеята ми е, че този наистина е виновен.

- Когато го разпитаме, ще видим – отговори Олег и се втренчи в пътя.

Къде се беше юрнал всичкия тоя народ по това време? Погледах часовника си – минаваше седем и се беше стъмнило. Прекрасно. Сега щяхме да се влачим в трафика до догодина. Което, впрочем, беше само след няколко часа. 

Само за твоите очи - част трета

 - Толкова ли е сериозно, наистина? – попита скептично Олег, докато се опитваше да следва черния джип на семейството в кошмарното московско движение.

С него се разбирахме без думи и в момента, в който аз и Раиса излязохме от стаята на оперативните, му беше станало ясно, че нещо не е наред. Сега обаче искаше обяснение. Беше прав. За пред него Раиса се беше правила на параноична презадоволена богаташка, която просто се опитва да привлече вниманието на богатия си съпруг (и вероятно да го изнуди за нещо скъпо). Аз обаче бях видяла съвсем друг аспект от нещата и затова вместо отговор извадих листа амбалажна хартия от чантата си и го разгънах.

- Какво е това? – попита той след един бегъл поглед върху хартията. – Прилича на кофти реквизит от филм на ужасите. 

- Именно. Само че е истинско – отговорих аз. 

Ако зад волана стоеше Глухарьов, сигурно щеше да скочи на спирачката, да свие рязко встрани и така нататък. Обаче Олег също като мен беше служител на Патрула, така че изобщо не се впечатли. Той се престрои за ляв завой и чак тогава попита:

- Как така? Да не би това да е кръв? 

- Имаш си Сила – свих рамене аз, - сканирай си го през Сумрака сам. 

Олег присви очи и наистина последва съвета ми, докато чакахме на светофара. Само след секунда изражението му коренно се промени. 

- Ама как така....

- Затова сме тръгнали – заключих аз и сгънах листа. – За да разберем. 

- Кой идиот използва истинска кръв за подобен тип ненормални бележки? – попита Олег празното пространство пред себе си. 

Напълно вярно. Така правеха или психопатите-хора, или Различни, които се занасят. Само че подобно занасяне става, когато тепърва се обучаваш в училището на Патрула. И при това не срещу хора, а срещу други Различни. 

- Някой абсолютно побъркан Различен – отговорих аз. – Затова държах ти да дойдеш с мен. 

- Различен? – хвърли ми скептичен поглед Олег. - Не ми се вярва. Никой няма да превърти така!

- Ето този – размахах аз листа под носа му, - вече е превъртял! Знаеш ли какво свалих от хартията? – не дочаках предположението му и направо изтърсих: - „Полибий“! Тоя е решил да я подлуди и да накара всички близки да я изоставят! А после, тя няма да има къде да отиде. Жената ми обясни, че има и други подобни неща в дома си. Които само тя вижда като опасни и вредни, а съпругът й смята, че има истерия.

- Значи ще се опитаме да проследим отпечатъците от силата на Различния? – изказа Олег мислите ми на глас. 

- Да се надяваме, че ги има. Тук не можах да намеря нищо. Освен „Полибий“ нямаше никакви следи. Мога само да кажа, че е много слаб маг, нищо повече. 

- Да, щом си свалила заклинанието без проблеми... – заключи той и дори не ми остави време да възразя, че мога да свалям и силни заклинания, защото изстреля следващия въпрос: – Тъмен? 

- Съмнявам се. Тъмният щеше да й направи някое заклинание от техния арсенал, или да я примами с пари и придобивки. Раиса нямаше и да си помисли да си хване съпруг-човек. 

Олег направи някаква рязка маневра и изпсува под нос. Не видях защо обаче, пък и не ме интересуваше.

- А защо мислиш, че е Светъл? – попита той леко засегнато. 

Да, макар аз да бях Универсална с уклон към Светлината, а той – Светъл маг, макар силата ни да беше свързана завинаги, Олег понякога беше много, много докачлив на тема боя. Ето сега взе навътре предположението ми, че този психопат може да е Светъл. Като него. 

- Защото се опитва да накара жената сама да дойде при него, без директна принуда, а с брутален психически тормоз – отговорих аз. – Все едно нещо му пречи директно да я принуди или да я омагьоса. Не ми се прави на тънко обиден, Олег, това са точно похвати на Светлите. Завулон сигурно би избухнал в смях ако разбере, че го цитирам, но това са точно фарисейски уловки. 

Моят любим се намръщи. Никой от нас не обичаше да говори на тая тема, но такава ни беше работата. Сега явно се засегна. 

- Значи, ако разсъждаваме в тоя ред на мисли, аз също използвам разни фарисейски уловки – каза той леко раздразнено. 

- Ако не ги беше ползвал – върнах му го аз, - щяхме да сме гаджета, откакто бях на 19. Но ти не, та не! Така че давай да прескочим личните нападки и да се върнем към случая!

Олег така се намръщи, че съвсем спокойно можеше да пробие предното стъкло на колата с някое заклинание. Пресегнах се към ръката му, която лежеше върху скоростния лост. 

- Ей! – подръпнах го аз, - Ти да не ми се разсърди?

Той не ми отговори. Ясно значи, сърдеше ми се. 

- Олег? Сериозно те питам! 

- Засегнах се – отговори той кратко. – Да смяташ, че Светлите са лицемери... Значи и мен ме смяташ за лицемер... 

- Донякъде – реших да бъда честна аз. – Хайде, де, признай си, че Светлите почти винаги извъртат нещата!

- А Тъмните – не, така ли? 

- Напротив – просто Тъмните не се опитват да изкарат, че действията им са за благото на човечеството! 

Олег рязко даде мигач и спря на една автобусна спирка. Толкова рязко, че трябваше да се хвана за вратата, за да не си ударя главата в таблото. 

- Кажи ми честно – започна той с чужд глас, - ти презираш ли ме? 

Зяпнах. Какво? Сега ли точно трябваше да си изясняваме отношенията? И откъде изскочи това?

- Светлина и Мрак, Олег, ти сериозно ли? – възкликнах в отговор. 

- Съвсем сериозно – отговори ми той. – Просто ми отговори!

- Не те презирам, глупак такъв! – поклатих глава аз. – Никога нямаше да съм с теб ако те презирах! 

Наведох се през скоростния лост и ръчната спирачка и му се увесих на врата. Той колебливо отговори на прегръдката ми. 

- Знам, че си докачлив, но никога не съм знаела, че си и обидчив на всичкото отгоре! – измърморих аз. 

- Сложно е, Наташа, много е сложно – отговори ми Олег и ме притисна към себе си. – Просто за мен делото на Светлината е...

Той не можа да довърши, защото и двамата се стреснахме от почукване по стъклото откъм неговата страна. Олег ме пусна и тогава видях, че един катаджия на средна възраст със строго изражение беше застанал пред нас и ни гледаше крайно неодобрително. Олег свали стъклото и попита:

- Има ли проблем, началник? 

- Млади човече, толкова ли нямаше къде другаде да се натискате с гаджето си, че избрахте да нарушите закона за движение по пътищата? – попита катаджията с привидна строгост. Ясно, просеше си рушвет. 

Олег се огледа невинно, все едно едва сега вижда, че е спрял на автобусна спирка. 

- Съжалявам, началник, ние с нея малко се поскарахме и отбих на първото възможно място, за да предотвратя евентуално ПТП. 

- Да предотвратите, казвате? – присви очи катаджията. – А свидетелите казват, че сте се натискали в колата!

Ясно кой ни беше спретнал внезапната проверка. До гуша да ти дойде от бдителни граждани! Олег обаче не бързаше да се опъва.

- Простете, не чух фамилията и званието Ви – каза той нехайно. 

Катаджията отдаде чест и се представи:

- Лейтенант Преображенски, ДПС, документите за проверка! 

Олег сви рамене и подаде шофьорската си книжка и талона на колата. Мен ме напушваше смях. Да спреш колеги от МВД, при това колеги на смяна в парадни униформи и то на Нова Година. А най-смешното беше, че и двамата бяхме Различни. Значи никой от нас не се беше сетил да наложи Сфера на Невнимание. Обаче пък толкова отръки ни идеше да се караме. Междувременно катаджията разгледа шофьорската книжка на Олег и попита:

- Защо спряхте тук, все пак, гражданино?

- Защото така се наложи – обясни Олег. 

- Сега ще пишем акт... – отговори той. – за неправилно паркиране. 

Сърбяха ме ръцете да направя някое заклинание. Примерно „Мътен разум“ или „Забрава“, или най-любимото на подрастващите Различни „Гумичка“ – което трие само определен момент от паметта на онзи, на когото е наложено. Ползват го в училищата, за да замазват случаите, когато преписват. Олег видя че си движа ръцете и побърза да ме улови за китката. Ясно, искаше да се оправя сам. Моят любим имаше странния навик да се оправя по човешки, когато това е възможно. Без магия. На мен също ми харесваше тази идея, но не винаги имах време да се обяснявам. Сега определено нямахме време така че по-добре да побърза. 

- А може ли да пропуснем? – попита Олег също толкова невинно. – Като за колеги? 

Катаджията не се върза. Явно му излизаха с тоя номер по сто пъти на ден. Макар че бяхме в униформа, все пак. Той какво, да не мислеше, че сме се дегизирали за празника?

- Колеги? 

- Именно. Колеги – натърти Олег и извади удостоверението от джоба си. – И аз, и дамата работим в отдела на Пятницка. Дори днес сме дежурни и сме тръгнали по едно дело. 

Лейтенантът пое удостоверението и го огледа критично. 

- Оперативни? – попита той и двамата. 

- Не, аз съм следовател – побързах да се обадя. Цветът на пагоните ни беше различен, толкова ли не беше видял? – И наистина отиваме да проверим един сигнал! – добавих леко изнервено. 

Катаджията мисли няколко минути и после върна документите на Олег. 

- Гледайде обаче да не правите повече нарушения! 

Олег кимна и побърза да се изнесе от спирката. Аз пък прихнах да се смея. 

- Защо се хилиш пък сега? – попита ме той раздразнено. 

- Защото ти отне пет минути да го уговориш да ни пусне – отговорих аз и изтрих сълзите от очите си. 

- Пусна ли ни? – опъна се той. – Пусна ни! При това без магия!

- Ето за това говоря! – възразих аз. – Ако беше Тъмен сто пъти да си му хвърлил някое заклинание. 

- Но не съм и няма да бъда! – възрази Олег разпалено. – Има неща, които могат да се решават по човешки, без магия или намеса!

- Добре, добре – предадох се аз. – Съгласна съм! Нали се изяснихме за Тъмните и Светлите! Впрочем – побързах да сменя темата, - къде е семейството?

- Той ме видя, че давам мигач и също отби. Ето ги пред нас! – посочи Олег. 

Вярно, черният джип чинно вървеше пред нас. Значи все пак бяха видели, че се караме. Возихме се в мълчание известно време, но караницата отпреди малко не ми даваше мира. 

- Олег? – попитах аз.

- А? 

- Нали не се караме? – той не отговори, така че уточних: - Заради Светлината и Мрака?

- Не се караме – отговори ми Олег, но нещо в тона му не ми харесваше. – Просто имаме различни убеждения. 

- Това не ми пречи да те обичам – реших да подчертая аз. – Въпросът е, дали ти пречи на теб?

Той ми хвърли един поглед и после отново се съсредоточи върху движението. 

- Винаги ще те обичам, Наташа. Дори и да отида в Сумрака, винаги ще те обичам! Дори и да беше Тъмна! – тук явно се сети, че малко е прекалил с обясненията в любов, защото прихна. 

- Все пак, съгласни ли сме, че може оня психопат да е Светъл? – реших да уточня аз. 

Глухарьов ме беше научил, че когато отивате да разследвате нещо е добре да сте на едно и също мнение, а не на две противоположни, защото иначе може да пропуснете много детайли. Или да се скарате пред цивилни, което пък беше още по-зле.

На Олег не му харесваше да си признае, но все пак кимна. 

- Права си. Има нещо странно. Макар да не вярвам съвсем, че е Светъл. 

- Къде ли живеят тези? – попитах аз, тъй като вече бяхме кръстосали половин Москва и в момента пъплехме по третото околовръстно. 

- Като гледам накъде сме тръгнали, ще да живеят на Рубльовка – отговори Олег и зави след джипа към отклонението за МКАД. – Като всички тузари. 

- Това обяснява защо първи тръгнаха да предлагат рушвет – заключих аз. – От там има да се връщаме два часа до отдела... 

- Така е. Но да стигнем до там първо. 

Джипът пред нас караше със завидна скорост. Явно изобщо не се страхуваше от катаджии. За всеки случай наложих няколко стандартни за Различните заклинания, за да не ни спре някой по-бдителен служител на ДПС. Така и не запомних какво точно значи това проклето съкращение. 

Оставаше да видим какви са тия проблеми в Рая, които имаха нашите двама потърпевши. Ако живееш на Рубльовка и си опрял дотам, че да се осланяш на МВД, а не на връзки тук и там или не искаше да се вдига много шум, или по някаква причина всички други възможности вече бяха изчерпани. На нас ни оставаше да разберем кое от двете е.

Само за твоите очи - част втора

Оставих чая на бюрото и си придадох възможно най-канцеларския вид. Интересно пък за какъв дявол се бяха довлекли в районното навръх Нова година? Обикновено оплаквания постъпваха към четири-пет-шест сутринта на втори януари, когато поизтрезнеят. Сега обаче? 

- Не е ли малко прекалено да сложат лейтенант на пропуска? – вдигна вежди мъжът и огледа пагоните ми преценяващо. – При това в парадна униформа? – додаде той.

Присвих очи. Странно начало на разговора. Реших обаче да не се заяждам точно сега и отговорих:

- Просто замествам колега. А колкото до униформата – заповед от началството. 

Жената междувременно не ми беше обърнала внимание. Вместо това оглеждаше стените на районното все едно ги вижда за пръв път. Определено не бяха от нашия район. 

- С какво мога да помогна? – попитах аз малко по-високо от необходимото, за да ми обърне внимание.

- Ами ние сме дошли, всъщност... за подаване на сигнал сме дошли... – проточи жената. 

- Какво е естеството на престъплението? – минах аз веднага към следователския речник на Глухарьов и се наведох напред. 

По емпиричен път бях установила, че когато говориш като канцеларски плъх вдъхваш повече доверие на потърпевшите. При разпит беше точно обратното – колкото по-просташки се изразяваш, толкова повече се плашат задържаните. Сега двамата пред мен си размениха многозначителни погледи.

- Ами, имаме подозрения, че ни следят – отговори жената и се огледа страхливо. 

Станах и излязох от мястото си в будката на дежурния. Двамата отстъпиха крачка назад, все едно съм чумава. 

- Ако подозренията ви са основателни е нужно да се назначи проследяване. И то само ако преди това сте свидетелствали против някой криминален с присъда. И тази присъда е приключила преди около месец-два, най-много. Ако смятате, че ви следят бивши съпрузи, роднини или познати, подобна мярка няма да бъде предприета, без значение от вашите съображения – изрецитирах аз любимата пледоария на Глухарьов против досадни мнителни пенсионери. – Така че бих ви посъветвала да проверите контактите си преди да подадете жалба. 

- А днес може ли да подадем? – попита с надежда жената, все едно онова, което току-що й казах е влязло през едното ухо и излязло през другото. На ти сега. 

Най-много ги обичам такива. Нищо не са ти направили, но ти иде да им откъснеш главата. Защото ти е повече от ясно, че нищо няма. Обаче какво да се прави – работа. Както лекарят е длъжен да преглежда хипохондрици, така и ние в МВД бяхме длъжни да приемаме подобни сигнали. 

- По принцип – можете – отговорих аз. – Но няма как да я приема в момента, защото трябва да остана на пропуска до връщането на колегата. А и след това – свих рамене аз точно по начина, който ме влудяваше преди да започна да работя в отдела, - сами разбирате, празници са. Така че жалбата ще бъде разгледана подробно и цялостно едва другата седмица. 

Мъжът и жената се спогледаха. Технически, казвах самата истина. Някак си не исках да ги лъжа. 

- А няма ли други начини? – попита мъжът след като жената му кимна едва забележимо. – Да ускорим процеса? 

Вдигнах вежди. Те май бяха решили да предлагат рушвет. А при нас тъкмо беше цъфнала проверка... Дали пък не бяха и те проверяващи? Присвих очи и ги сканирах през Сумрака. Хора. Това беше добре. Но май наистина имаха някакъв проблем, защото откровено се надяваха, че рушветът ще помогне. 

Добре, да се опитаме да направим едно добро. Празници са, все пак...

- Хм – казах на глас, - няма да има нужда да ускоряваме процеса толкова много. Но ще се наложи да почакате час-два преди да мога да взема разрешение от началството. А и колегата ми трябва да се върне скоро. 

Те се спогледаха и после чинно се настаниха на една пейка до вратата. Аз пък пратих есемес на Олег да го питам къде е. Обясних, че съм на пропуска. Върна ми съобщение, че идва до пет минутки. 

Наистина дойде. След петнайсет минути обаче. Видя чакащите на пейката и ме попита полугласно:

- Защо са тук?

- Искат да подадат сигнал, че някой ги следи – обясних аз също толкова тихо. – Ще им помогнеш ли? Аз съм вързана тук и не мога да приема жалбата. Когато Толик си довлече задника, да отидем да проверим.

- Защо си се впрегнала така? – сви рамене той. – Кой знае каква параноя ги гони? Жената изглежда ужасена. 

- Именно – натъртих аз, – нещо не ми харесва. Предложиха рушвет, представяш ли си?

- Разбирам – заключи той. – Да ги водя ли?

- Давай! 

Олег подбра двамата тъжители към стаята на оперативните. Те щяха да приемат документите и да се оправят с бумагите. А аз или някой от другите следователи просто щеше да приеме делото. Това беше честа и много удобна практика, когато не достигат кадри. А точно в момента половината личен състав се занимаваше с ония от министерството. Някак си не ми се искаше да тропосам случая на Агапов и Черенков. Тези двамата са такива идиоти, че със сигурност вече бяха на градус. А нещо ме глождеше. Все едно не е просто параноя. 

Двамата тъжители се спряха пред прозорчето на будката очаквателно. Ясно, бяха се надявали да ги взема аз. Обаче точно сега нямаше как. 

- Вървете, вървете – махнах с ръка аз. – После ще дойда да приема жалбата и да проверим на място как стоят нещата! 

- Благодарим ви! – усмихна ми се мъжът признателно. – Ние обезателно ще...

- Няма нужда – прекъснах го аз преди да е изръсил нещо, за което да пиша три кофи мастило пред началството. – Сега вървете да изложите случая и оплакванията си! Аз ще дойда при първа възможност. 

След това се облегнах назад, доволна от успеха на канцеларския си език. Какво ли не прави една година и нещо в милицията? Странно нещо е животът, наистина. 

Интересно какво толкова ги беше стреснало? Отпих от чая и се намръщих – вече беше към точката на замръзване. Поради кучия студ навън, и в районното, въпреки парното отопление, пак беше хладничко. Така че всички дружно се греехме с чаши чай. Къде успешно, къде не толкова. Оставих чая и пуснах печката-духалка. Нямаше как да стана от тук за нова чаша преди да се върне истинският дежурен.

Останалата част от заместването на Толик мина без нови тъжители и момчето наистина се върна с пет торби храна. 

- Защо толкова малко? – намръщих се аз, докато му помагах да ги крием под бюрото и в стаята на дежурните. 

- Нали за трийсет души? За обяд? – повтори поръчката той. – Вечерта ще пазаруват момчетата с патрулката. Че много има да се носи. 

- Аха – съгласих се аз. 

Бях виждала какво количество храна се изяждаше на елементарен запой, така че не тръгнах да се обяснявам. Доколкото ми беше известно, в приготовленията тази година бяха замесени и половинките на повечето личен състав. Така че към седем-осем се очакваше върволица от хора, натоварени с кутии, тенджери и тави пълни с храна. Пиенето, доколкото знаех от Глухарьов, вече чака надлеждно заключено в склада с веществените доказателства. Дори и да го намерят при проверката, винаги можехме да кажем, че е иззето при акция. Да се опитат да ни опровергаят. Защото то НАИСТИНА беше иззето при акция. И съвсем по устав щеше да бъде унищожено...

Оставих Толик обратно да дежури и отидох да проверя какво прави Олег. Тъжителите бяха изчезнали с него преди повече от час, така че се надявах да не са изгубили съвсем търпение.

- Съжалявам, че се забавих – извиних се аз и побързах да се настаня до Олег. – Какво имаме тук? – попитах и взех да прочета жалбата написана със ситен и подреден женски почерк.

- Някой следи жена ми – обясни мъжът, недочакал да изчета какво е написала тя. 

- Хм, ще се разберем – отговорих аз по маниера на Глухарьов, когато иска да прочете нещо, а някой досаден тъжител му пречи. 

В жалбата наистина се казваше, че гражданката Раиса Ивановна Ремко (очевидно съпругата) ежедневно е преследвана. Тормозът обаче продължава и у дома. Телефонът звъни без да има причина. Гражданката изпитвала постоянна тревожност и чувствала, че някой я наблюдава. Странно, тя да не беше сбъркала психиатъра си с нас? 

Погледнах Олег и той сви рамене. Можеше и да е откачалка, но една невроза не беше причина за чак такова държание. Освен това се виждаше, че съпругът й наистина й вярва. Нещо я беше ужасило дотолкова, че е успяла да го убеди да дойдат при нас за жалба. Ако я смяташе за откачалка, никога не би го направил. Нещо не ми се връзваше и предполагах, че отговорите ги знае само и единствено дамата пред мен. 

- Господа – обадих се аз, - бихте ли ни оставили с Раиса насаме? 

Мъжете се спогледаха, но все пак станаха и излязоха. Подпрях се на бюрото с възможно най-авторитетната си стойка и попитах направо:

- Раиса Ивановна, кажете ми честно, това опит ли е да привлечете вниманието на съпруга си? 

Жената срещу мен примига. 

- Какво искате да кажете? – изписка тя на фалцет.

Звучеше възмутена, прекрасно, значи можех да я накарам да си изпусне нервите и да изплюе камъчето по-бързо. Станах и се преместих на плота на бюрото. Така правеше Сергей, когато иска да сплаши някого. Почти винаги работи. Особено когато страшен следовател с вид на рецидивист ти виси на главата. Буквално. Да видим дали на мен ще ми се получи...

- Онова, което виждам – вие сте красива, поддържана жена, а съпругът Ви изглежда е заможен – започнах аз делово. – Предполагам, че отделя доста време на работата си. Това със следенето да не е накакъв женски трик, за да му привлечете вниманието? Защото в такъв случай вероятно ще изгубите нашето и своето време в търсене на нещо, което го няма. 

Стараех се да звуча логично и умерено строго. Де да ги знам какви са и дали няма веднага да поискат да се оплачат на началството, а точно в момента това никак не беше добра идея. Защото имаше твърде много началство. Жената се озърна уплашено и започна да рови в чантата си. Само това ми липсваше! Глухарьов ме беше предупредил, че никога, ама абсолютно никога не се взема рушвет в кабинета. Защото парите почти винаги са белязани и няма как да докажеш, че си ги получил по друг начин. Тогава не бях тръгнала да споря и точно сега неговите думи светнаха в главата ми като сигнална лампа.

- Няма нужда! – вдигнах ръка аз, но та продължи да ровичка нещо. 

- Не казах на Борис, но на вас ще кажа, за да ми повярвате – обясни тя с треперлив глас и ми подаде лист амбалажна хартия, сгънат на четири. – Той никога не би ми повярвал, би ме сметнал за луда, но аз...

Тя се задави със сълзи и аз побързах да отворя листа. Беше абсолютно празен. 

- Какво значи това? – попитах аз. 

- Не виждате ли? – попита тя притеснено. – Не виждате, нали? Значи наистина полудявам!

Раиса вече ревна с глас и обхвана главата си с ръце. Тук ставаше нещо. Погледнах през Сумрака и листът се оказа омагьосан. Пак беше празен, на пръв поглед, но обвит със заклинание. Хитро и проклето заклинание, което носеше древно име „Полибий“ по името на един хитър грък, който измислил начин да пренася тайни послания обръщайки ги в цифри. В случая, посланието на листа беше кодирано само за тази жена. Тя би могла да прочете написаното, а за другите хора ще изглежда като луда откачалка, която вижда съобщения изписани с кръв върху огледалото в банята. Точно като по филмите на ужасите. Красота! Значи имаше някой Различен, който определено се опитваше да я изкара луда. Но защо?

Лесно преодолях защитата срещу други Различни – вероятно авторът на посланието не беше с кой знае колко висок ранг. Листът мигом се изпълни с текст, от който кръвта ми се смрази. Защото, като начало, беше написан с истинска кръв. Не исках да знам каква. В Сумрака кръвта от живи същества свети, направо фосфоресцира. 

„Ще бъдеш моя завинаги“ пишеше на листа „или и ти, и онези, които обичаш ще умрат.“

На ти сега. Най-много обичах влюбени психопати-Различни. Срещаха се рядко, но когато превъртяха, беше качествено и завинаги. Поне докато не ги хванат Сивите. Сега Различният явно беше побеснял, че дамата е избрала човек вместо него и беше решен да си отмъсти. Като я подлуди. И нея, и хората около нея. 

Бавно оставих листа на масата като междувременно снех заклинанието напълно. 

- Не сте луда – казах аз – ето!

Раиса погледна невярващо към листа. Взе го в ръце и прочете посланието поне три пъти. Пипна хартията, а после погледна мен. 

- Но как? 

- Това сега няма значение – обясних аз, - важното е да проверим случая възможно най-бързо. Хайде! Да вървим да кажем на мъжете! Тръгваме веднага!

Тя не тръгна да спори. Аз събрах листа в джоба си и излязох след нея. Един поглед към Олег беше достатъчен. С него се разбираме без думи. Той просто отиде до дежурния да напише бележка до началниците ни и да прибере палтото ми. После, без много обяснения се качихме по колите на път за дома на тази странна двойка. 

Защото от съобщението на онзи лист амбалажна хартия ми беше станало ясно, че някъде в предновогодишна Москва броди побъркан от любов Различен. Който е забравил за Договора, за Патрулите или за задълженията си и заслепен от любовта към една човешка жена беше решил да съсипе живота й. С всички възможни средства. 

А съдейки по писмото, явно нямахме много време да го спрем. 

Само за твоите очи - част първа

 - Адски мразя да съм на наряд в тоя студ - измърмори Сергей и за десети път си оправи яката на якето. 

Бях съгласна с него - разнасянето на призовки в следобеда на Нова Година определено не ми беше
мечтата на живота. Да не говорим, че навън беше кучи студ - минус двайсет и поледица. Общо-взето, в такова време никаква връхна дреха не помагаше както трябва.

- А да ти напомням ли чие шмекеруване ни докара до тук? - заядох се аз. - Ако си беше траял пред Зимина за контрабандната водка, можеше и да не ни натресе дежурство!

Моят колега не отговори. Бях права. Преди две седмици, в самото начало на декември, бяхме участвали в хайка за нелегален склад с алкохол. Целият отдел, без изключение. В резултат на това, всеки получи по дял от "плячката". Тихомълком, разбира се. Какво ги интересува властите дали сме заловили два тона и половина нелегална водка или просто два тона? Да, ама не, Глухарьов да вземе да изтърси пред гаджето си за какво става дума. И ето ни сега нас двамата, в навечерието на Новата година, крачехме из замръзналия от студ район с призовки в ръце. Беше повече от сигурно, че няма да има на кого да ги предадем, но това беше един от начините на Зимина да ни накаже. Впрочем, не само нас - всеки един замесен беше наказан така, че да му е най-гадно. И всички целокупно и без право на възражения бяхме насадени дежурни навръх празника.

Стас Карпов например получи канцеларска работа. В която не го бива, която мрази и работи всички новаци да я вършат. Агапов и Черенков ги пратиха с участъковите, не разбрах за какво. Ясно беше, че не са никак доволни от развоя на събитията. А мен и моят колега ни пратиха да разнасяме призовки. От това по-хубаво начало на празника, здраве му кажи! 

Леденият вятър брулеше ушите ми и много ми се искаше да вървя на завет, но точно в тоя проход между високите блокове духаше като фуния. Продължихме да вървим като минах зад гърба на Глухарьов – нека него го духа вятъра малко. Преборихме се с прохода и излязохме на относително заветно място. 

Той тръгна да пуши, а аз се насочих към малкото пространство огряно от слънцето. Хич не ми се говореше. 

- Добре де - призна си мрачно Глухарьов след малко, - виновен съм! Раздрънках се и ни лефнаха. 

- Именно - натъртих аз. - ТИ се раздрънка и ни наказаха всички! А аз имах планове да прекарам празниците с Олег, между другото!

Глухарьов потъна в облак дим – къде от цигарата, която все пак беше успял да запали, къде от студа. Явно беше изпуфтял, но ми беше толкова студено, че не го бях чула. 

- Я стига! - махна с ръка той. - Твоят Олег също го нахендриха, ако не си спомняш. При това далеч преди нас двамата с тебе! Не ме изкарвай виновен и за международното положение! - мина в настъпление Сергей и изгледа кръвнишки леда под краката си. 

Уцели. Прав беше. Макар, че точно в момента силно ми се искаше наистина да го обвинявам за всичко. 

- Да, вярно - увесих нос аз. 

Още в началото на месеца се разбра, че ще ни идват на проверка някакви важни клечки от министерството. Които щели да се връщат от среща на върха не знам къде си. Та, тях някой трябваше да ги посрещне на летището и изобщо да ги обгрижва. И естествено, тази важна задача я дадоха на Олег. Защо точно на него, не бях съвсем сигурна, но Карпов определено можеше да разчита на него. Може би затова. 

Дотук с плановете ни да отидем до Байкал - много исках да го видя замръзнал и той ми беше обещал да ме заведе. 

Сергей имаше право, но това не означаваше, че съм му по-малко бясна. В следващите няколко минути се гледахме злобно. Аз – защото ми беше студено, а той – защото му беше писнало да му натяквам. Когато Зимина ни привика всичките за наказание и ни крещя в продължение на цял час, тогава ми идеше да му откъсна главата. А от този момент нататък не спирах да се заяждам. Сергей обикновено имаше акъл за далавери, както сам се изразяваше, но точно този път здраво се беше издънил. 

- Гледай от хубавата страна - подкачи ме той след малко, - всички ще сме заедно на масата тази вечер. Дори и Ира не можа да се измъкне от дежурството. 

Той се изхили злорадо. Явно идеята, че и началникът който ни е наказал няма да се измъкне от собственото си наказание му беше безкрайно смешна. Мен обаче в тоя леден следобед това ме топлеше твърде малко. Още повече, че се чувствах като пингвин. 

- Аха - и всички сме в парадни униформи заради ония важни клечки - мрачно додадох аз. - Знаеш колко много мразя да сервилнича. 

Наистина, както никога на Нова Година, ни бяха накарали да облечем парадните униформи. Красиви бяха. Ако ги обличаш рядко. Бяла риза, два тона по-тъмна от нормалната униформа, лъскави копчета. Да де, ама в това нещо замръзваш от студ през зимата и умираш от жега през лятото. 

И само като си представях, че трябва да козирувам на някакви си от министерството, просто откачах. 

- Едва ли ще ти се наложи да сервилничиш - успокои ме моят колега. - Те изобщо няма да ни гледат нас, но така за всеки случай.

- А за какъв дявол идват на проверка точно по празниците? - възнегодувах аз за кой ли път. - Толкова ли не могат да изчакат да мине новата година?

Наистина, кой изобщо идваше на проверка по това време от годината? И защо, по дяволите?! 

- Проверяват състоянието на дисциплината в редиците на МВД, защото именно по празниците се наблюдава погазване на устава - патетично изрецитира Глухарьов текстът на сводката, която бяха изпратили от министерството преди две седмици и изгаси фаса в най-близката фасада под неодобрителния ми поглед. 

Понякога бюрократичните глупости ме побъркваха. 

- Дрън-дрън - възразих аз. - На всички им е ясно, че на тоя ден всички са мъртво пияни. 

- Всички - да, но ние с тебе не - мрачно добави моят колега. - Поне докато не мине проверката...

- Аха, и да напомням ли кой се издъни? – продължих да натяквам аз.

- Ей, я момент!? – махна ми той с ръка да спра. – Стоп! Аз нямам нищо общо с тая проверка!

Свих рамене. Заради проверката обаче нещата бяха още по-гадни. Истината беше, че не се заяждах, защото наистина му бях бясна, но просто като се заяждах с него не ми тракаха зъбите от студ и не мислех, че замръзвам. 

Тръгнахме да се връщаме обратно към отдела. Повечето от нашите „клиенти“ бяха или мъртвопияни, или просто ги нямаше вкъщи. Нищо чудно, предвид коя дата бяхме. Вятърът се усилваше все повече и започвах да си мечтая за чаша горещ чай. Колкото по-горещ, толкова по-добре. Най-добре в точка на кипене...

- И все пак, за тая разходка си виновен ти! – обадих се ни в клин, ни в ръкав. 

- Аха – обърна се той толкова рязко, че едва не се блъснах в него, - а да те питам защо взе водката тогава? А?

- Не съм я взимала – опънах се аз, - вие ми я дадохте!

Той прихна да се смее. Със сълзи, които бяха на ръба да замръзнат по лицето му. Смя се дълго и гръмогласно. Скръстих ръце на гърдите си и го изчаках да млъкне. 

- Драга моя Наташенка, вече си една от нас – отговори ми той накрая. - Говориш като типично продажно ченге.

- О, я се разкарай! – изръмжах аз и хвърлих но него първата попаднала ми пред очите буца сняг.

Той се отърси като бяла мечка, но не последва ответен удар. Истината беше, че в тая беля ни бяха вкарали оперативните. Както винаги. Защото делото се водеше на Сергей и по дефиниция на мен също. Беше доста голяма работата, така че следственият и оперативния отдел си сътрудничеха. Което не се случваше често – Карпов и Глухарьов да са на едно и също мнение за далавери. След успешния край на операцията, беше повече от ясно, че ще има и по нещо за участниците и първата идея беше да се „усвои“ от наличната стока. Е, много хубаво я усвоихме, няма що! Добре поне, че Зимина не успя да изземе наличното. Всички като един се бяха опънали и ето ти сега наказание. Но единственият въпрос, по който бяха на едно мнение всички в МВД, без значение от чин и занятие, беше именно пиячката. 

След три часа безуспешно кръстосване на района се бяхме предали, че няма да разнесем почти нищо онзи следобед, така че някъде към четири часа се върнахме в отдела. Там ни посрещнаха със съчувствени погледи, защото се налагаше да ни свалят палтата с длето и газова горелка, дотолкова бяхме замръзнали. 

- Толик – подвикна моят колега на дежурния, докато се бореше с побелялото си от лед яке, - я ни свари по един чай, че топките ми замръзнаха!

- Ще има да чакаш, Серьога – подкачи го Антошин, най-добрият му приятел. – Зимина ви вика!

Човекът съвсем небрежно се беше подпрял на касата на вратата точно до нас и ни гледаше нахално. Тези двамата имаха доста сложни взаимоотношения. Много, много сложни. И точно в момента Сергей удостони най-добрия си приятел с убийствен поглед. 

Антошин обаче устоя и повтори:

- Айде отивай, че Зимина вече е напушена. Търси те от час!

С Глухарьов се спогледахме. Сега пък какво? Две наказания за едно дежурство щяха да ми дойдат много. Изпухтях и го сръгах да тръгваме. Колкото по-бързо приключехме с това, толкова по-добре. 

- Хайде да вървим! 

- Има да чакаш, Алексеева! – провикна се въпросния Толик от мястото си зад бюрото. – Тебе никой никъде не те е викал! Така че не се бутай!

Странна работа, през последната година и половина, мъмрене за Сергей означаваше и мъмрене за мен. Или обратното – когато Великите ми триеха сол на главата, триеха сол и на неговата. Така че определено беше интересно защо викат само него и какво толкова се беше случило?

Погледнах Сергей учудено, но той ми направи знак да не се заяждам точно днес. На всички вече ни се искаше да свърши тая проклета смяна и да седнем на софрата. Сергей беше обещал, че тази година всички ще ядем заедно, в отдела. Определено вече ми се искаше да помързелувам. Но не би. 

А въпросният Толик имаше нужда от урок. Адски мразя да ми се правят на началници. Особено, когато човекът е с по-нисък чин от мен. 

- В такъв случай, Толик, вдигай си задника и марш да правиш чай! – изкомандвах аз и му махнах по посока на кабинета ми. 

Нали беше дежурен, така и така ключът от кабинета ни с Глухарьов беше у него. Да върви да вари чай, че да му дойде акъла! Въпросният Толик, иначе младши сержант Анатолий Челябин беше нов в отдела и всички си позволяваха да го юркат. Сега обаче проявяваше изключителен инат. 

Погледнах към Сергей за помощ. Явно аз не бях достатъчно страшна.

- Айде, нали чу какво ти се така? – смъмри го Глухарьов. – Отивай! А аз отивам при началството да видим какви точно сте ги надробили сега. 

- Сме ги надробили, Серьога – поправи го Антошин. – Този път всички сме в кюпа. Важните клечки дойдоха преди час и в момента правят ревизия на цялата документация... На цялото районно. 

- Ето сега я закъсахме... – заключих на глас, а моят колега изруга под нос и хукна към кабинета на Зимина. 

По принцип, проверката на документацията е смърт за всеки канцеларски плъх. Ние не правехме изключение. И то точно на Нова година... Чий болен мозък жаден за още звездички по пагоните го беше измислил това и защо точно ние?

- Не се впрягай, Наташка – свойски ме потупа Антошин по рамото, явно усетил какво ми се върти в главата - Карпов също е вътре. И от отдел „Кадри“ ги привикаха. И началникът на патрулните също е там. Ще се справят – намигна ми той. 

Междувременно Толик се върна с чаша чай и прекарах няколко минути в това да възвърна нормалното си кръвообращение. Горещата течност бавно-бавно върна към живот изтръпналите ми крайници. Седнах на единия от столовете зад бюрото на Толик – когото пратих до бакалията зад ъгъла за храна за всички (към момента на смяна бяхме повече от трийсет души). Обещах, че ще го покрия за два часа и момчето изчезна. Надявах се наистина да се върне с храна, защото иначе щях да обядвам мозъка му. Буквално. Не, какви ги говоря, за такова нещо отивам на Трибунал на секундата и е почти сигурно (освен ако Завулон не ми даде право на жертвоприношение или Хесер лиценз за върколак), че ще ме развъплътят...

Тъкмо се наканих да пусна новогодишната програма по телевизорчето и през вратата влязоха двама души. Мъж и жена, много елегантни. Отдалече се виждаше, че не са от този квартал. Интересно, дали не ги бяха обрали?

Различна психиатрия - девета глава

Не се върнах в отдела, както бях обещала на Олег, а направо се насочих към жилището на Глухарьов. Нещо ми подсказваше, че все някога ще се върне у дома този ден. Въпреки че би му се искало да не се отделя от сестра си. Все някога трябваше да легне да спи, нали така? И тогава аз щях да го причакам и да си уредя сметките с него. 

Първоначално си мислех да отворя вратата през Сумрака, но после реших да позвъня. Просто така, в интерес на добрия тон, като последен жест към човека, който беше мой колега и с когото делях един кабинет. Като отдаване на чест преди дуел. Не очаквах да намеря някого вкъщи, но за мое учудване след няколко секунди чух тежки стъпки и вратата се отвори. Но не беше Глухарьов. Беше Антошин. 

- Влизай! – покани ме той и се дръпна от вратата за да вляза. – Той е вътре. 

Минах покрай него и се събух в малкото антренце. Ясно – двамата приятели бяха неразделни както винаги. Антошин затвори вратата и ме поведе към кухнята. Там, на масата, седеше моят колега-човек и се наливаше с водка. Изглеждаше така все едно го прави от доста дълго време. Той ме погледна много тъжно и ми кимна да седна срещу него. Седнах и го погледнах злобно. 

Интересно, ако се бяхме видели преди няколко часа, преди да говоря с Валерий, може би щях да го пребия с някоя серия шамари или да го замразя за няколко седмици. Сега обаче можех само да го гледам злобно и да си мисля как трябва веднага да си вървя от тук. Не бях сигурна дали искам да имам нещо общо с него и първата ми работа утре сутрин щеше да бъде да поискам да пратят друг колега да дежури в Пятницкото районно вместо мен. 

Вече знаех горе-долу с кого си имам работа, а по-късно тази вечер щях да разбера съвсем. Тъй нареченият Ярослав не ме беше извикал формално на дуел, така че нямаше от какво да се притеснявам за срещата. Освен това цялото ръководство изглежда знаеше. Вече нямах нужда от помощта на човешката милиция и не виждах защо да продължавам сътрудничеството. Сега стоях пред този милиционер и неговия приятел и нямах представа какво да кажа. Обвиненията напираха да излязат, но се блъскаха едно в друго и нито едно не можа да се покаже на бял свят.

- Каквото и да кажеш, права си – завалено ми каза Глухарьов и обхвана главата си с в ръце. 

- Сипи ми! – казах аз и Антошин безмълвно изпълни нареждането. 

- Аз те предадох, Наташа! – тъжно каза Глухарьов и ме погледна жално в опит да фокусира погледа си върху мен. 

Почти напълно безуспешен опит. Обзалагах се, че утре може да си мисли, че е халюцинирал от пиенето. Толкова беше пиян. Антошин ми подаде чашата и се облегна на кухненския плот, точно зад гърба на Глухарьов. Безсмислен жест на солидарност. Не бях дошла да го убивам, не исках да си цапам ръцете. 

- Предаде ме – потвърдих аз и обърнах чашката на екс. – Сипи ми още едно!

Антошин се намръщи, но я напълни отново. 

- Тя е моя сестра! – отчаяно по пиянски се опита да ме убеди Глухарьов.

- А аз съм твой партньор, нали така? – контрирах и гаврътнах и втората чаша. – Нали партньорите бяха по-важни от роднините? Нали животът ти е в ръцете на партньора? Нали ти така казваше? Какво направи днес, а? 

- Тя е моя сестра! – повтори той. – Трябваше да я спася!

- Така е – съгласих се аз. – Но нямаше нужда да вадиш оръжие срещу мен. Аз също трябваше да я спася, защото я отвлякоха заради мен. Никога не бих рискувала живота на който и да е от вас в битката между Светлината и Мрака, знаеш това! И въпреки всичко ме предаде на онзи все едно съм агне на заколение! 

Глухарьов наведе глава тъжно. Знаеше, че съм права. Аз щях да дойда със сигурност. Каквото и да ставаше. Трябваше да знае за толкова време, че нямам навика да дъня хората. Може и да имам малко приятели, но не ги предавам. 

Стояхме в неговата кухничка – аз Глухарьов и Антошин – и мълчахме. Антошин се беше облегнал на кухненския плот и ни гледаше, скръстил ръце, а аз и моят партньор-човек се наливахме с водка. Като в сцена от класическа битова драма.

- Прости ми! – промърмори завалено той след малко.

В очите му се четеше цялата мъка и гняв към самия себе си, но по пътя към дома му бях решила да съм жестока до край. За негово добро. 

- Ти ме предаде, човеко – започнах аз, знаейки че така ще се скараме завинаги. – Затова не мога да ти простя. От тук нататък ще работим само в отдела и ще общуваме само служебно. Връщам ти поканата да вляза!

Станах да си вървя, обръщайки празната чаша от водка на масата. Глухарьов просто ме погледна – в очите му можеше да се прочете всичко – и съжаление, и жал, и мъка. Но ако продължах да го гледам така, щях да се размекна. Затова побързах да си тръгна, олюлявайки се.

За няколкото минути, откакто бях тук, бях гаврътнала поне три чаши на екс и леко ми се виеше свят. От друга страна, гневът определено ме крепеше. Последното го казах за да му покажа ясно, че бяхме дотук с фамилиарниченето. 

Седнах под закачалката да се обуя и набързо излязох. Антошин ме настигна точно на вратата на асансьора.

- Чакай! – каза той и ме хвана за лакътя.

Погледнах го злобно и освободих ръката си. 

- Няма какво да чакам! Каквото имах да му казвам, му го казах. Друго няма. 

- Нека повървя с теб за малко, става ли? – попита ме той.

Кимнах – личеше си, че иска да ми каже нещо. 

Застанахме пред асансьора и аз натиснах копчето, за да го повикам. Мълчах и чаках Антошин да се обади. Той не закъсня:

- Не можеш да съдиш човека, че се е опитал да защити сестра си! 

Не отговорих затова той ме дръпна да се обърна към него. 

- Наташа, той не спря да се обвинява, откакто се върна. Не го прави! Недей!

- Аз нищо не правя, Денис! Той беше този, който ме предаде. Мълчи и ме слушай! – вдигнах ръка аз, защото виждах, че иска да възрази. – Не го обвинявам, че се опита да защити сестра си, а че насочи пистолет към мен, разбираш ли? Аз щях да се разменя с нея и без това. Онзи изрод искаше мен, не нея. 

Антошин стисна зъби. Знаеше, че съм права. Въпреки всичко нещо не му даваше да ме остави да си тръгна просто така. Понякога човешкото приятелство беше странно нещо. 

- Той съжалява, Наташа! – започна той тихо и кимна към затворената врата на жилището, където верояно продължаваше да се налива до безсъзнание най-добрият му приятел. – Той ужасно съжалява. 

- Аз също съжалявам, Денис. Затова не искам повече да сме приятели. Така ще бъде по-добре и за него.

- Наташа – започна Антошин, - нека ти кажа нещо за Серьогата. Той не се доверява никак лесно. Но направи ли го, е завинаги. Това, което се случва в момента го съсипва и ще става все по-зле, повярвай ми! Не му го причинявай! Не го причинявай и на себе си! 

Мълчах. Антошин продължи след като се качихме в асансьора. 

- Нали сте хванали онзи психопат? Тогава защо да продължавате да се мразите със Серьожа?

- Денис, ти нищо не си разбрал – въздъхнах аз и се опрях на стената на асансьорната кабина. – Не сме го хванали. Той сам ме пусна, за да играя ролята на парламентьор ако се налага. Проблемите едва сега започват.

Антошин ме гледаше с ококорени очи. Да, хората са казали за фуражката и акъла...

- Как така!? – успя да попита той след малко.

- Ами така – троснах се аз. – Не се отдръпвам, за да си отмъщавам, а за да ви предпазя, всички вас, хората от отдела. Това е между Различните. Вие нямате работа в подобни неща. 

Услужливо премълчах, че имам среща само след няколко часа със същия тоя психопат, дето не сме го хванали. Иначе Атошин и всички ченгета, които му бяха длъжни за нещо, щяха да откачат, а това можеше да подтикне Ярослав да свърши някоя глупост.

Антошин обаче не се предаде без бой:

- Наташа, сигурна ли си, че нямаш нужда от помощ? – поклатих глава.

- Той има по-голяма нужда от теб. 

Ясно беше за кого говоря. Асансьорът стигна до партера. Двамата с Антошин излязохме от него и аз му стиснах ръката. 

- Върви при него, Денис. Сега той има нужда от приятел, с когото да се напие до безсъзнание. 

Антошин се изхили.

- В това нямам равен като помощник. Ами ти? Какво ще правиш?

- Отивам в Патрула – излъгах аз без колебание и благодарих на факта, че той не може да види аурата ми. – Имам доста работа. Не ме изпращай, ще си отворя портал. 

- Както решиш – сви рамене той и отново натисна копчето на асансьора.

Аз само махнах с ръка и излязох от блока. Не можех да му кажа истината. Нито на него, нито на никой друг. От Патрулите и Инквизицията вече знаеха, затова просто реших да почакам до десет вечерта. 

В делата на Различните рядко има място за хората като пълноправни участници. Те са само пушечно месо, могат да бъдат пожертвани и още по-лесно заменени. Каквото и да ми беше сторил Глухарьов, нямаше да позволя да стане пушечно месо в борбата между Светлината и Мрака. Не можех да го позволя, дори и да ми се искаше да разбия дебелата му глава с първата попаднала ми бутилка. Заради тези два месеца съвместна работа му дължах поне защита от интригите на Различните. Защото другото не беше в моя власт. 

Въздъхнах и се запътих към станцията на метрото. Всичко това беше твърде сложно дори за мен. От една страна имах работа с пълен психопат, ако се вярва на Валерий, но от друга страна този пълен психопат действаше крайно алогично. Беше прокопал земята, за да му падна в ръцете, а когато аз сама дойдох – просто ме пусна. Може би имаше някакви скрупули? Едва ли – Различен, който е способен да организира подобни фокуси едва ли изобщо има съвест. Значи разчита на нещо друго. Но какво? Женско любопитство? Възможно е. Но въпреки това, той обеща да ми разкаже истината. Неговата истина. 

От Патрулите и Инквизицията бяха одобрили разговора. Аз самата бях любопитна да разбера какво точно се въртеше в главата на този психопат. Затова се запътих към кулата в Останкино – за да намеря отговорите.