Различни Взаимоотношения - четвърта глава

Надежда Семьоновна безмълвно се настани на стола пред бюрото ми и ме изчака да седна срещу нея. Прибрах камата и колана вътре в едно от чекмеджетата на бюрото. Не знаех защо е дошла при мен тази отчаяна майка, но определено в момента предпочитах да съм навсякъде другаде, само не и тук. Тя, впрочем, изглеждаше още по-зле от преди: рошава, с огромни тъмни сенки под очите, с подпухнало от плач лице и нездрав цвят на кожата. И дрехите, които беше облякла, изглеждаха като първото, което е издърпала от гардероба – оранжев развлечен анцуг и кой знае защо – прилепнала блуза с дълъг ръкав, по-подходяща за някой офис. Все едно е тръгнала от някъде много бързо. 

Имах вина пред нея. Мразя, когато става така. Въздъхнах и я погледнах в очите. Както и очаквах, посрещна ме безгранична болка и ужас. Нямаше нужда да чета аурата й, всичко, до най-малката подробност, беше изписано на лицето й. 

- Защо сте дошли при мен? – попитах аз като се стараех да звуча хем строго, хем не достатъчно арогантно. – Не мога да Ви помогна. 

- Ти си виновна! – изхлипа жената и ме погледна с толкова омраза, че се зачудих дали над главата ми вече не се върти фуния на Инферното.

Майчината прокоба е най-страшната – но обикновено това го казват за прокобата на собствената майка. Интересно, какво ли ставаше, ако чужда майка те прокълне заради детето си? Започвах сериозно да се чудя дали раняването ми вчера не е плод на нещо подобно. Случайностите никога не са случайни. А да простреляш Висш Различен си е постижение – колкото и да съм неопитна за полева работа, пак е странно. А обръщението на „ти“ към Различен с по-висок ранг без разрешение го пропуснах покрай ушите си. Да не издребняваме.

- Не съм виновна аз, Надежда Семьоновна – въздъхнах аз и реших да използвам следователския тон на Глухарьов, когато разговаря с тъжители. – Синът Ви сам се е забъркал в глупости, аз се опитах да го отърва, но не можах. Съжалявам!

- Съжаляваш? – попита ме с чужд глас отчаяната майка. 

Чувах толкова много изпепеляваща омраза, че ми се зави свят. Гривната на ръката ми започна да се затопля.

- Съжаляваш?! – извика истерично тя и скочи от стола. – Синът ми отива на сигурна смърт заради теб и ти имаш наглостта да ми кажеш, че просто съжаляваш?! – в погледа й не беше останал много разум.

Замислих се – какво да направя сега? Да я обезвредя? Амулетите по мен можеха да сработят всеки момент. Имах пълното право да мисля, че тя не е дошла само за да ми търси сметка. Както и при хората, има Различни, обикновено Тъмни, които са склонни заради пари и отстъпки да направят някое и друго заклинание. За болест, смърт, нещастие – някои от тях взимат пари само от хората – лъжат ги като овце. Други обаче, изключително редки случаи, припечелват като правят силни заклинания за слаби Различни. Надежда Семьоновна беше слаба Различна, но достатъчно отчаяна за да прибегне до подобни глупости. Съмнявах се някое от заклинанията, които вероятно криеше в ръкава си да ме засегне. С едно махване на ръка можех да я направя на пух и прах. И нея, и глупавите й идеи за нападение.

Обаче от друга страна наистина се чувствах виновна. Синът й беше пълен глупак, но си оставаше нейно дете. Тя нямаше никога да престане да го обича. Жената беше научила какво е Трибунал и че Инквизицията съществува едва преди няколко дни. При това беше разбрала, че именно детето й ще бъде подсъдимо в един много сериозен Трибунал за нелегално жертвоприношение с неизвестен извършител. Че има шанс да го развъплътят и да отиде в Сумрака. Че тя може да загуби сина си завинаги. Всичко това, след като дойде тук, в този кабинет. Донякъде разбирах защо ме държи отговорна.

- Те го отведоха – изхлипа тя и закри очите си с ръка. – Днес, днес го отведоха. Аз исках... Те не ме пуснаха...

Ясно, синът й беше задържан от Инквизицията и не са я пуснали да го придружи. Рутинна практика – на никого от роднините, били те хора или Различни, не се позволява да придружават подсъдимите. Но Надежда Семьоновна не разбираше това. Ако ставаше дума за човешки съд, момчето щеше да остане под домашен арест, но в случая това не беше човешки съд. Синът й пък не беше човек. 

- Това е рутинна практика – отговорих сухо аз. – Те ще се грижат добре за него. Инквизицията, въпреки страховитото име, няма практика да измъчва подсъдимите преди процеса.

Майката ме погледна с безумен поглед. 

- Рутинна практика?! – повтори тихо тя. – Рутинна практика! – изкрещя в лицето ми. – Моето дете, МОЕТО ДЕТЕ отива на смърт, а ти ми обясняваш, че е рутинна практика!!!!

С тези думи тя се пресегна през бюрото и ми заби един звучен шамар. С всичка сила. Ушите ми писнаха, а от устата ми потече кръв. Залитнах на стола и за капак ударих ранената ръка в облегалката, от което почти паднах. Усетих металния вкус на кръв в устата си. Не го очаквах. Очаквах какво ли не друго, но не и това. Когато си Различен, рано или късно отвикваш да се пазиш от физическо насилие. Просто малко хора или Различни са толкова глупави да се опитат да ти посегнат. Нещо в аурата ти им пречи. Майката обаче беше отчаяна.

- Ти си виновна! Ти, ти!!! – изхлипа жената и се стовари на стола пред бюрото ми. 

Притиснах ръка към бузата си – бях абсолютно сигурна, че е мораво-червена – и проверих устната си. По пръстите ми остана кръв. След секунди майката ме погледна умолително.

- Казаха ми, че и ти ще си на Трибунала – започна тя горестно. – Моля те, спаси сина ми! – и тя посегна към ръката ми, здравата. 

Отдръпнах ръката си и станах. Странно нещо е това, майчината психика. В един момент е готова да избие света заради детето си, а в следващия – да се влачи по корем, пак заради него. Ранената ръка леко ме болеше – явно заради удара, който наистина беше сериозен. Ушите ми още леко пищяха. Ако беше била синчето си по този начин, сега нямаше да водим този разговор.

- Не сте разбрали – горчиво отговорих аз и отидох до бюрото на Глухарьов да търся ролката тоалетна хартия. – Ще бъда на Трибунала, но като подсъдима – майката поклати глава като кон на празни ясли.

- Но нали...

- Няма „нали“ в съда на Различните, Надежда Семьоновна – въздъхнах аз и притиснах парче тоалетна хартия към спуканата си устна. – За Инквизицията разследващ, който не е успял да предотврати нарушение на Договора е също толкова виновен, колкото и нарушителя. Аз и моят колега ще бъдем подсъдими наравно със сина Ви. Половината Патрул са свидетели. Нямам власт да го спася. Направих каквото можах. 

- Той щеше да е при мен, ако ТИ не се беше набъркала в живота ни! – скочи майката и посегна към мен.

Вдигнах предупредително ръка, защото тя посегна към ранената. В нея все още държах парчето тоалетна хартия, на което ясно личеше петно кръв.

- ВИЕ дойдохте да търсите помощ, Надежда Семьоновна! – отговорих сурово аз. – Впрочем, синът Ви щеше да е при вас, ако го бяхте били поне няколко пъти в живота му така, както ударихте мен. Не съм в състояние да се бия с вас в момента – допълних аз и кимнах към ранената си ръка. 

Майката отстъпи и ме огледа, все едно едва сега виждаше превръзката през врата ми. Мисля, че схвана намека. 

- Синът Ви се беше забъркал в предостатъчно глупости и без мен, но имате право – виновна съм – съгласих се с нея аз. – Виновна съм, че не го прибрах още когато дойдохме у вас. Тогава щеше вероятно да отиде в ТВУ и да поживее там няколко години, но нямаше да стигне до Трибунал. За това наистина съм виновна. Но откъде можех да знам? – смачках хартията и ядно я хвърлих в кошчето. 

- Спасете го! Моля Ви! – обърна го на молба майката и тръгна към мен. Отново вдигнах ръка.

- Не контролирам Трибунала – мрачно казах аз. – Синът Ви вече оказа съдействие на следствието, каза ни каквото знае. Нямам власт над присъдата, но ще направя каквото мога, за да му помогна. Имате думата ми! 

Реших, че няма нужда да призовавам изначалната сила. Надежда Семьоновна изглежда искаше да каже нещо, но се спря и ме погледна жално. Не разбирах защо си мисли, че е в моята власт да спася сина й. Аз щях да съм на подсъдимата скамейка редом с него и заради него. 

- Напуснете кабинета ми – тихо казах аз и я погледнах злобно. 

Нямаше да позволя да ме удари отново, колкото и виновна да се чувствах пред нея. Всяко нещо си има граници, а тя вече се беше подредила за наказание с този шамар. Нямах намерение да се оплаквам, но би трябвало да го сторя. Надежда Семьоновна се поколеба.

- Напуснете кабинета ми! – повторих с леден тон аз. – Не желая да Ви виждам повече, ясна ли съм?! – и й посочих вратата. Надежда Семьоновна продължаваше да ме гледа с опустошени очи. – Напуснете кабинета ми или ще ви подведа под отговорност за нападение на сътрудник на Патрула! – викнах аз и това явно я стресна. 

Тя заотстъпва заднишком към вратата и малко преди да излезе прошепна една чуто:

- Простете ми! – не реагирах. Не исках да реагирам. 

Надежда Семьоновна затвори вратата от външната страна, а аз се обърнах към прозореца. От една страна ме беше яд на мене си, че й позволих да ме удари. От друга – чувствах се твърде виновна пред нея и някак си част от мен смяташе, че шамарът е напълно заслужен. Нима не бях аз тази, която водеше разследването? Нима именно аз не водих и разпита на момчето й? Нима не бях аз тази, която пропусна да докладва за дребната простъпка? Наистина имах вина. Ударих с юмрук по черчевето на прозореца. Днешният ден беше от скапан, по-скапан. 

- Какво стана? – попита Глухарьов и застана до мен. 

Извърнах се така, че да не вижда пукнатата ми устна. Той обаче видя движението и ме принуди да го погледна в очите. 

- Какво е това? – попита той в тона му се долавяха стоманени нотки.

Обзалагах се, че ако Надежда Семьоновна беше тук, щеше да си изпати. 

- Няма значение – дръпнах се аз. – Не искам да говоря за това. 

- Тя ли те подреди така? – той ме огледа от глава до пети, все едно преценяваше какъв спаринг партньор ще съм. 

- Нито дума повече – вдигнах ръка аз. – Изобщо не ми се говори за това, ясно? 

Седнах на бюрото си. Ама че скапан ден! Нямаше ли най-после да свърши? Определено срещата с майката на момчето ми дойде в повече. Сякаш с кръвта, която ми е пуснала беше наранила и гордостта ми, при това сериозно. Глухарьов, изглежда разбрал намека, си намери някаква работа и ме остави намира. Така мълчахме поне час, докато вратата не се отвори и вътре влезе Олег, оперативният. В крайно вкиснато настроение. Когато ме видя на какво приличам обаче, мигом забрави защо се е ядосал.

- Какво е станало с лицето ти? – попита от вратата той и се приближи да ме огледа.

Извърнах се на другата страна и вдигнах здравата си ръка, за да го спра.

- Не ми се говори за това, ОК? – Олег се обърна към Глухарьов за обяснение.

Моят партньор смигна на колегата си и отговори:

- Спречкване с потърпевша – отговори кратко той.

Олег вдигна вежди невярващо, а аз изгледах кръвнишки Глухарьов. Той май се забавляваше за моя сметка. 

- Наистина ли? – попита ме Олег.

- Не ми се говори за това, ясно ли е? – изръмжах аз. 

- Защо си позволила на потърпевша да ти посегне? – невярващо попита той.

- Виж, нищо не знаеш за случая, не се меси! – троснах се аз и демонстративно се вторачих в екрана на компютъра. 

Олег схвана намека и млъкна. Така прекарахме оставащите часове до края на работния ден – в мълчание. Олег си играеше с някакъв пистолет, не разбирам много, но успя да го сглоби и разглоби няколко пъти. Глухарьов си сортираше документите. Аз се дзверех в комнютъра. Беше ми криво и бях уморена. Ако не бях на лекарства, бих се напила, но не би. Но нищо, след по-малко от седмица щях да бъда обратно на линия и тогава щях да си наваксам. 

- Хайде, време е да си вървим! – обади се Глухарьов по някое време.

Вдигнах поглед от монитора и погледнах часовника, който висеше над вратата. Оказа се, че съм прекарала последните три часа в мрачно взиране в светещото нещо. Олег никакъв го нямаше, явно си беше тръгнал вече. Глухарьов вече беше с палто и фуражка и ме гледаше подканящо. 

- Свърши ли работния ден вече? – попитах несвързано аз. Той кимна.

- Хайде, че не ми се кара нощна. 

Станах и той ми помогна с палтото. Заключи кабинета и тръгнахме към изхода. 

- Серьожа... – започнах аз, а той изсумтя, за да покаже, че ме слуша. – Нали знаеш, че и тази вечер трябва да спя у вас?

- Знам, знам – отговори той. – Спокойно. Ти си ми на гости. Само едно не разбирам - продължи леко несвързано той, – защо не кажеш на вашите какво се случва. 

- Не искам да ги тревожа – обясних аз. – Ще има да задават въпроси, а не искам да ги замесвам в това. Това е само моя работа. Тях не ги засяга.

- Аха... – измърмори той. Личеше си, че е на друго мнение.

- Виж, Серьожа - продължих да се оправдавам аз, – това е като работата в милицията. Ти не би занимавал любимата жена с това какви дела си поел, нали?

Вече бяхме стигнали до дежурния, но като чу това Глухарьов се закова на място и прихна да се смее. Зачудих се защо за момент и после осъзнах каква глупост съм изръсила – та жената, която той обичаше, беше началника на районното. Естествено, че я занимаваше с разни дела! Ама съм една идиотка! Прихнах заедно с него, а дежурният поклати глава неодобрително. Вероятно реши, че сме пияни до козирката. Глухарьов му махна с ръка, в смисъл „забрави“ и му подаде ключа за кабинета, като не спираше да се хили. 

Седнахме в колата му и той най-накрая проговори:

- По принцип имаш право, но в случая аз моята жена я занимавам с доста неща. Но си права да се притесняваш за вашите. Въпреки че, ако бях на твое място, бих им казал. Те са ти родители, редно е да знаят.

- Прав си. Но ще им кажа след като оздравея. Сега ще има много паника – обясних аз и потеглихме.

- Твоя работа – сви рамене той. 

Различни Взаимоотношения - трета глава (втора част)

И без това в момента, в който шефката влезе, повечето от присъстващите се изпънаха в стойка „мирно“. Зимина огледа трапезата, десетките бутилки алкохол и храната, после крайно неодобрително – към Карпов и Глухарьов. Те не трепнаха. Явно присъствах на един от редките случаи, когато шефовете на следствения и оперативния отдел действат в екип.
- Какво сте забъркали вие двамата? – попита ги Зимина. 
Нищо чудно – те двамата бяха старши по чин в стаята. Стас прочисти гърлото си и запристъпва от крак на крак, а Глухарьов се обади:
- Стига де, Ирина Сергеевна! Наташка днес има бойно кръщение! Затова се черпим. 
- За нейно здраве и за успешна бъдеща служба – допълни Карпов. – Това е традиция на оперативните. 
- Ама аз не съм оперативна! – обадих се аз.
Странно, сред толкова много радост около мен не ми се виеше свят и можех вече да стоя сама на краката си, без чужда помощ. Явно бях започнала да се храня с тяхната енергия. Светла сила. Мъжете ме бяха пуснали и сега стоях сама на собствените си крака, при това без да се олюлявам.
- Вече си една от нас – повтори Карпов сериозно и го последваха нестройни възгласи. 
- Ирина Сергеевна - обади се отново Глухарьов, – къде е онова, за което си говорихме?
За миг началничката на районното се преобрази. Вместо смръщената физиономия на ядосан шеф, лицето й грейна в усмивка. Тя се мушна ръка в джоба на униформата си и от там извади не много голям пакет, увит в шарена хартия и го връчи на Глухарьов с тържествена физиономия. 
- Както се разбрахме – додаде тя. 
Глухарьов кимна и се обърна към мен. 
- От този ден нататък, приемаме теб, Наташа Алексеева, в екипа на милиционерите получили бойно кръщение – тържествено ми каза той и ми връчи пакета. Взех го. 
- Нека кръвта, която проля вчера бъде първата и последната пролята на смяна – додаде сериозно Карпов и другите в кабинета повториха думите му като заклинание. 
- Какво е това? – попитах аз и размахах пакета. 
- Подарък от отдела – обясни Ирина Сергеевна с усмивка. Тя, какво, да не би всъщност да одобряваше това събрание на канибали? – За бойното кръщение. 
- Отвори го – побутна ме с лакът Глухарьов.
С една ръка трудно се отваря пакет, така че се наложи и той да помогне. Оказа се, че под шарената хартия и картонената опаковка се крие кама. Двайсетсантиметрова двуостра кама. В метална гравирана кания и с красиви орнаменти по дръжката. Зяпнах от изненада.
- Момчета... – започнах аз оглеждайки оръжието. – ама защо? 
- Едно птиченце ни информира, че не обичаш много пистолетите – обади се Антошин от дъното на стаята. 
Последва бурен смях. За милиционерите човек, който не обича пистолетите е като канибал-веган.
- Та затова - успя да ги надвика той, – ти купихме друго оръжие. 
- Така е, другите обикновено получават Макаров или Берета – обади се Агапов зад гърба ми. 
В гласа му се прокрадваше някаква завист, май. 
- Млъквай там, Андрюха! – викна един от оперативните, някъде от другия край на стаята. – Ти още не си получил кръщение! – отново бурен смях, в който се включиха всички, дори и Зимина. Агапов се намръщи.
Огледах хората около себе си и се зачудих – те наистина ли ме бяха приели за една от тях? Мен, Различната, която понятие си няма от работата им. Която им се пречкаше в краката, която раниха от глупост? Огледах тълпата и видях и другите двама оперативни, които Стас би вчера. Те също се смееха от сърце. Странни бяха тези хора. Искрени, може би? Не ми се гледаше в Сумрака, за да видя истинските им емоции. Исках поне за малко и аз да бъда просто човек – без интригите на Светлината и Мрака, или задълженията в Патрулите. Да бъда една от тях – новата колежка, ранената следователка, лейтенант Алексеева. 
Отново погледнах оръжието в ръката си и леко го подхвърлих. Камата се превъртя във въздуха няколко пъти и падна послушно в ръката ми. Завъртях я между пръстите си – перфектен баланс. Хванах канията с лявата ръка и извадих камата. Острието беше наточено като бръснач. 
- Ей, ти можеш ли да го ползваш това? – подкачи ме един от оперативните – набит мъж със среден ръст. Стоеше по диагонал на стаята, а зад него – дървен шкаф с документи. С издрани врати. 
Хванах камата за острието и отговорих, достатъчно високо, че да ме чуят всички: 
- Ако другарката подполковник разреши, може и да ти покажа. 
Тълпата оперативни и следователи не дочака отговора на Ирина Сергеевна, а се развика „давай“ и „хайде да те видим“. 
- По-умно ще е да се дръпнете от шкафа. Всички. – отговорих аз. 
Нямаше да е добре, ако извадя нечие око на събирането. Мога да лекувам, но после ще има да давам едни обяснения...
- Аааа, да ги нямаме такива – обади се Стас. – Който отправя предизвикателство, ще си носи последствията. Никой никъде няма да ходи. Давай! 
- Не мърдай, в такъв случай! – обърнах се аз към въпросния оперативен. 
Секунди по-късно метнах ножа. В кабинета беше толкова тихо, че муха да бръмне, щеше се чуе. Всички проследиха с погледи въртеливото му движение през стаята. За мой късмет, камата се заби на около педя от главата на въпросния оперативен. Тълпата изригна в бурни възгласи, няколко души дори дойдоха специално да ми стиснат ръката или да ме потупат по рамото. Оперативният, който ме подкачи, извади камата от дървото и ми я върна с кимване. Явно не ми се сърдеше изобщо, а напротив – беше доволен, все едно съм издържала някакъв тест. Прибрах я в канията и я вдигнах над главата си. Последваха още крясъци. 
- Ти си била спец по ножовете – обади се Карпов. 
В гласа му се усещаше леко уважение. Нищо чудно, те са толкова свикнали с пистолетите, че през ум не им минава да ползват друг вид оръжие. Усмихнах се и отговорих:
- Не съвсем, но да кажем, че с ножовете ме бива повече, отоколкото с пистолета. 
- Спор няма – обади се Глухарьов. – Да пием! 
Това предложение беше посрещнато с още по-голям ентусиазъм и не след дълго водката започна да се леее в неограничени количества. Всички получиха по чаша – оперативните и повечето следователи-мъже във водни чаши от по 200 грама, дамите от отдела в чашки за шотове. Дори Зимина не можа да се изплъзне от почерпката и получи една чашка за шот. Всички протести на Глухарьов, че съм на болкоуспокояващи и антибиотици, останаха нечути и не след дълго ме накараха да гаврътна на екс една чашка от сто грама. Абсурдното е, че ми дойде добре. Усещах алкохола все едно е гориво – жива сила. Сипаха ми втора чаша и ме настаниха на един стол. Понеже най-накрая Сергей беше подчертал, че съм ранена и имам нужда от почивка и прочие. Огледах веселата компания и си помислих, че в този момент те наистина се радват за мен. Истински, със сърце и душа. Това не можеше да го видиш в Патрула. 
Там също се радват, наистина, но не така – ние винаги имаме Светлината и Мрака зад гърба си. Не можеш просто така да пиеш на смяна. Не бива – имаш задължения. На повечето Различни рядко им се удава да бъдат безгрижни като хората. А тук, хора специално се бяха върнали от нощна смяна и бяха отделили от времето си за почивка, за да бъдат част от веселбата. Погледнах отново към камата, тя лежеше послушно на коленете ми. Такова оръжие струва доста пари. Откъде ли го бяха взели? Дали не е конфискувано от някъде? Зимина се отпусна на стола до мен. Ръфаше някакъв салам.
- Откъде е камата? – попитах я аз, надвиквайки общата врява. 
Оперативните бяха хванали Глухарьов и Агапов и дружно пееха някаква казармена песен. Включваща юнашки подвиквания.
- Събраха пари и ти я купиха. Всеки даде по нещо– отговори ми тя и отхапа от салама. – Глухарьов уреди нещата преди час. 
- Как така? 
- Ами, имал там един антиквар, който му бил длъжник. От него са я взели. Не знам подробности. Карпов сам я е избрал. Ако бях на твое място - тя сложи ръка на здравото ми рамо, – не бих се ровила в тази история. Остави Глухарьов да се оправя с тези неща. Теб не те засяга. 
- Карпов? Стас Карпов? Шефът на оперативните? – повдигнах вежди аз. Тя кимна. – Защо му е на него да се занимава с подобно нещо? 
- Това е традиция – обясни ми тя. – Те наистина те признават за една от тях, Наташа. Карпов по принцип не е толкова мил и любезен. Не се случва често – в тона й се долавяше леден полъх.
- Тогава защо? Звучи все едно ми оказват голяма чест.
- Впечатлила си го, вероятно. И да, голяма чест е – сви рамене тя и отиде при едната от масите. 
Олег се приближи и бързо зае мястото й.
- Добре ли си? – попита ме загрижено той. Аз кимнах.
- Защо е всичко това? Аз не съм част от оперативните и ме простреляха по погрешка. 
- Вече СИ част от оперативните и няма значение как са те простреляли. Важното е, че си жива и че стана по време на работа – обясни той и сложи ръка върху моята.
Не се дръпнах, въпреки че много ми се искаше. Определено ми беше неудобно пред него заради емоционалния срив от преди малко, но пък от друга страна не исках да го обидя.
- Честито бойно кръщение и дано това да е първата и последната кръв, която проливаш на смяна – повтори той фразата и ми се усмихна.
- Това някаква мантра ли е? – попитах неразбиращо аз. - Всички така я повтаряха, че звучеше като заклинание – опитах се да се пошегувам. Олег кимна сериозно.
- Това е благопожелание. Сега празнуваме, че си останала жива и че си сред нас. 
- За всички ли правите подобно нещо? – той кимна.
- За абсолютно всички.
- И за теб и Глухарьов? 
- Аз минах такова кръщение доста преди да попадна тук, а за Глухарьов – не знам. Но да, на повечето места има подобни ритуали. Нещо като да те приемат сред бойните другари.
Да те приемат сред бойните другари... Странно, дали ако някой от хората в стаята можеше да си даде сметка какво съм всъщност ще бъде толкова съгласен да съм наоколо. Откакто свят светува, хората са се страхували от Различните и са страняли от тях. Или пък обратното – чудели са се как да ги убият. Завъртях камата в ръцете си – изглеждаше скъпо оръжие. 
- Това струва доста пари – проговорих най-накрая и погледнах Олег в очите. 
- Не го мисли – усмихна ми се той. – Това е подарък. От всички нас.
- Който от този ден нататък влиза в редовното ти въоръжение на смяна – обади се Карпов. 
Интересно, колко ли от разговора беше чул? Как точно успяваше да се промъкне безшумно. Макар че, като се има предвид глъчката в стаята – това не беше особено трудна работа.
- След като те видях как боравиш с него, просто няма начин – допълни той и кимна към камата в ръцете ми.
- Къде по-точно ще го нося? – попитах учудено аз.
- На колана, как къде? – отговори ми Карпов. 
Той бръкна в джоба на сакото си – беше дошъл цивилен – и извади от там друг безформен пакет увит в шарена хартия. Хората явно бяха чакали този момент, защото се събраха около нас. Зимина се появи зад Карпов, под ръка с Глухарьов – така и така целият отдел знаеше, че са близки, от кого да крият. Тук бяха сред свои.
- Това е другата част от подаръка – обясни Карпов, докато ми подаваше пакетчето.
Поех го – вътре все едно имаше наблъскани метални продълговати предмети. Патрони ли ми подаряваше? Макар че защо са ми патрони? Аз не знам как да сваля пълнителя на пистолета...
- Какво е това?
- Както каза Стас, - обади се Олег до мен. – това е другата част от подаръка. За да има как да го носиш. Отвори го!
Отново имах нужда от помощ, но когато хартията най-накрая се предаде, в скута ми се изсипа страннен колан. Защото беше именно странен дамски колан, направен от продълговати брънки (които си бяха плътни елипси) с гравюри по тях. Взех го със здравата си ръка и видях, че на всяка елипса е щампован един и същи символ – сноп стрели. Погледнах Глухарьов въпросително, но той поклати глава една забележимо. Съвпадение? Едва ли.
- Аз го избрах – обади се Ирина Сергеевна. – Дано да ти харесва.
Завъртях колана в ръцете си – да кажа, че ми харесва, щеше да е само меко казано – това беше много красив дамски колан – който виси като въже около кръста – с халка за закачване на канията на подареното ми оръжие. Коланът беше достатъчно здрав и същевременно много елегантен. 
- Прекрасен е. Благодаря Ви, Ирина Сергеевна. Благодаря Серьожа, благодаря ти Стас... – отговорих аз и огледах стаята. Противно на желанието ми, очите ми бяха пълни със сълзи. – Благодаря ви, на всички! Дори не знам какво да кажа – имаше огромна опасност пак да ревна, но за щастие Карпов взе думата:
- Носи го със здраве – усмихна ми се той, а после забеляза празната чаша в ръцете ми и се провикна:
- Я дайте насам водката, че на нашата колежка й е свършило пиенето – една бутилка водка започна да се предава от ръка на ръка и се появи с почти магическа скорост.
- Стас, на лекарства съм... – опитах се за възразя аз, но не ми се получи – скоро в ръката ми се озова нова чаша с два пръста водка на дъното.
- Водката не пречи – философски заяви шефът на оперативните. - Дори обратното – помага на зарастването. 
- Благодаря за камата. И за колана – отговорих, след като си казах „наздраве“ с него. – Разбрах, че ти си я избирал. 
- Дребна работа – намигна ми той и побърза да се включи в някакво забавление. 
На другия край на стаята се беше събрала тълпа и Стас ги разбута, че да провери какво става. 
Глъчката беше толкова силна, че реших и аз да стана и да проверя. Олег ме последва, да не би да падна някъде. Оказа се, че Глухарьов е решил да играе на канадска борба с един от оперативните – як мъж на горе-долу неговата възраст. Двамата вече явно се бореха от доста време, защото физиономиите им бяха червени като домати, а около тях се бяха заформили агитки, които скандираха имената на опонентите. Накрая, все пак Глухарьов се предаде и оперативният спечели. 
- Ех, Михаиле - отговори той на пресекулки, – някой ден ще те бия, да знаеш!
- Има да чакаш Серьога – отговори му другия и надигна бутилката с водка. Приятелите му го подкрепиха с бурни възгласи.
- Хайде и аз...- започна Агапов и нави ръкавите на ризата си.
Мъжете наоколо избухнаха в смях и започнаха да го ръчкат с лакти и да го бутат към вратата. 
- Къде бе, Андрюха? – обади се един и го тупна по главата. 
- Разкарай се, Агапов, ти и молец и никого не можеш да биеш на канадска! – развикаха се мъжете и Агапов посърна. Май беше нещо като клоуна на отдела. 
- Може би може да бие новата колежка! – обади се оня оперативен, който ме подкачи за камата. – Ама и това не е сигурно, ако не беше ранена...
В стаята избухна бурен смях. Всички се смяха до насита, а Агапов се впрегна. Измърмори нещо нецензурно под нос и трасна вратата. Последва нова вълна смях. Започвах да си мисля, че тези хора взимаха по-насериозно мен от нещастния млад следовател. Чак ми стана жал. Отбелязах си на ум да поговоря с него, защото врагове в отдела не ми трябваха.
Междувременно мъжете отново бяха вдигнали глъчка – този път силите си щяха да пробват Антошин и Глухарьов. Всички се умълчаха. Двамата приятели бяха почти еднакво високи и предполагах, че са еднакво силни. Е, може би Антошин беше по-силен понеже е оперативен и по цял ден само търчи нагоре-надолу. Но не можеше да се каже. Тъкмо щяха да започнат, когато подполковникът се обади:
- Такаааа. –Зимина умело използва възцарилата се за секунди тишина и плесна с ръце. – Събирайте трапезата и марш на работа! – последва дружно мърморене. Антошин и Глухарьов не помръднаха от местата си. 
- Ама, как, Ирина Сергеевна? Защо така? – опъна се Глухарьов. Явно той се изявяваше като говорител на групата. 
- Така, Глухарьов. – изтупа полата си тя. – Вие сте на смяна и това е районно полицейско управление, а не кръчма! Хайде – подкани ги тя с ръка. – прибирайте пиенето и обратно на работа. Това е заповед!
С тези думи тя напусна стаята с маршова стъпка. Може би й се искаше да звучи строго, но звучеше по-скоро развеселено. Въпреки това, военната закалка си каза думата така че след има-няма 10 минути, импровизираната маса беше разделена на бюра, храната беше надлежно прибрана по шкафовете, а водката – скрита зад папките с документи. Човек би казал, че тук никога не е имало запой. Следователите почнаха да се изнизват по един, по двама като не пропуснаха да ме поздравят за бойното кръщение и да ме похвалят за точното хвърляне. Не след дълго в стаята останахме аз, Карпов, Сергей, Олег и Антошин. 
- Хайде, вие какво чакате? – размаха заканително пръст приятелят на Глухарьов. – Серьога, ти работа нямаш ли? – Глухарьов се ухили до ушите. – Някои от нас сме дежурни!
- Разкарай се, Денис! 
- Серьожа, на смяна сме – обадих се аз. 
- Наташа е права – обади се и Карпов. – Марш на работа! Не сте от моя екип! Не ви искам тук!
Глухарьов удари токове и избухна в смях, но все пак се насочи към вратата. Стиснала камата и колана в здравата си ръка, го последвах. Олег също стана и тръгна към вратата, но Карпов го спря. 
- Теб не съм те освободил – звучеше съвсем различно от веселия купонджия от преди малко. 
Олег се закова на място. Каквото и да ставаше, не мисля, че той очакваше нещо добро. Аз спрях на вратата с ясното намерение да попреча на по-нататъшен побой. Достатъчно кръв се беше проляла – и моя, и чужда. Нямаше нужда от повече. Капров ме изгледа строго и Глухарьов ме хвана здраво за лакътя. Не помръднах.  
- Ще ви настигна, вие вървете – отговори Олег на немия ми въпрос и Глухарьов побърза да ме избута навън. 
После затвори вратата на кабинета и ме изправи до стената. Гледаше ме мрачно, но не разбирах какво съм направила. 
- Не се бъркай в работата на оперативните – каза ми той през стиснати зъби. – Това не те засяга, ясно?
- Защо се впрягаш? – недоумявах аз. – Исках само да помогна!
Глухарьов изсумтя и ме помъкна за лакътя към кабинета си. Пред колегите даваше вид, че ме подкрепя да вървя, но истината беше, че си ме влачи натам. 
- Така щеше да помогнеш преди малко – изръмжа той, – че да злепоставиш момчето пред прекия му началник и колегите му.
- Аз? Какво? – спрях на място, но силата и инерцията ме повлякоха след партньора ми. Така че се олюлях и Глухарьов ме задържа да не падна.
- Запомни хубаво - просъска той, докато ми помагаше да се задържа на крака, – тук има правила, които се спазват и които ти не разбираш. Правиш онова, което ти се казва, и не задаваш въпроси – в очите му светеше лош прамък. 
Къде остана загриженият колега, който беше уредил подарък за бойното ми кръщение? И защо се държеше така все едно съм извършила углавно престъпление? Освен това, никак не ме бива да правя онова, което ми се каже. Затова и съм дива Различна, и затова не ме ползват в мисии. Просто сляпото подчинение на заповеди не ми е в кръвта. 
- Не съм искала да правя нищо лошо – настоях аз и му върнах лошия поглед, докато продължаваше да ме мъкне към кабинета си. 
- Не си, но за малко да оплескаш нещата – процеди той и спря. Направо се закова на място.
Отделих поглед от него и видях защо – на пейката пред нашия кабинет седеше жена. При това не коя да е жена, а Надежда Семьоновна. В момента, в който ни видя, тя стана и се приближи. Почваше да ми се повдига. Не исках да се срещам лице в лице с жената, чийто син бях пратила на Трибунал без ясен изход. Тя сигурно ме обвиняваше и с право. Глухарьов инстинктивно понечи да ме избута зад гърба си. Чест му правеше – да се опита да преодолее изначалния страх на хората от ходещи източници на магия – но го спрях. 
- Не, Серьожа – казах аз, докато се освобождавах от ръката му. – Това е между нас двете. Колкото по-рано се разберем, толкова по-добре. Ще отключиш ли кабинета? – кимнах аз към вратата.
Той се поколеба за малко, но после като в транс отключи и задържа вратата, за да влезем. Тръгна да влиза последен, но го спрях.
- Остави ни насаме – казах му тихо. – Това е Различен проблем. Не можеш да помогнеш – той понечи да възрази, но допълних: - Отиди някъде да пушиш – и хлопнах вратата под носа му.

Различни Взаимоотношения - трета глава (първа част)

Събудих се от скърцането на вратата. Отворих очи и видях Глухарьов, който делово сваляше палтото си. За секунди бях забравила какво се случва и къде съм. После си спомних как се бях държала като лигава глупачка и моментално се надигнах. Оперативният беше придърпал един стол и седеше до главата ми. 
- Не се напрягай! Стой тук. Всичко е наред! – тихо ми каза той и кимна на Глухарьов за поздрав.
Моят партньор, странно защо, май не беше в настроение да смени физиономията на оперативния, защото му кимна в отговор. Все едно си предават караула. Нищо не разбирах. Глухарьов придърпа един стол, настани се срещу дивана и подпря брадичката си с палец и показалец. 
- Какво имаме тук? – попита той, а очите му се смееха. – Някой е имал паник атака, май? 
- Не е смешно – мрачно отговорих аз и се опитах да стана отново. 
Ставането не ми се получи изобщо, за мое учудване. Кога пък толкова бях отпаднала?! 
- На всеки се случва първия път – додаде оперативният. 
Глухарьов кимна за потвърждение. 
- Само че вие едва ли се гушите в колегите си, нали? – още по-мрачно казах аз и се нацупих. 
- Ние обикновено се напиваме до безсъзнание, за да забравим. Но и на мъжете се случва – обясни оперативният. – Нормално е. Просто вие, жените, сте по-нежни и крехки и при вас проявлението е друго. 
- Просто ти си имала нужда от това да усетиш, че си в безопасност – дълбокомислено заключи Глухарьов, стана и ме потупа съвсем леко по превързаната ръка. – Не е лесно да се излагаш на опасност. Когато разбереш какво ще трябва да правиш всеки ден, е нормално да откачиш малко. Едно е да се вееш с парадната униформа, а съвсем друго е около теб да летят куршуми и да се лее кръв, при това твоята.
- Ти си знаел, че така ще стане? – попитах аз обвинително. 
Глухарьов кимна. 
- Да, и предположих, че след като той е причината – тук моят колега посочи оперативния, Олег, -  по-добре той да те успокоява. 
- Гадняр! – просъсках аз и се надигнах в опит да го ударя със здравата си ръка. 
За съжаление не ми стигна мерника, защото Глухарьов ловко избегна удара, а на мен ми се зави свят. Поне успях да се надигна в седнало положение.
- Защо не ми казахте? – промърморих аз. 
Чувствах се като измамена глупачка. Или най-вече като глупачка. Пълна и завършена глупачка. Кой ме накара да рева? 
- Това не е нещо, което може да се обясни, Наташенка – нежно каза Сергей и ме погали по косата. – То просто трябва да се преживее. Всички, рано или късно, минават през това.
- Ама аз... – заекнах и се зачудих какво точно искам да кажа – не исках така да става... – продължих леко несвързано. – Вие всички ли знаехте? И Стас ли? 
Глухарьов кимна. 
- Всички знаехме, че ще избие нанякъде, да. Просто не знаехме как точно ще го понесеш. Няма за какво да се извиняваш. Всичко е наред.
- Аз не бива така да... Не беше редно така... – заекнах аз и погледнах Глухарьов умолително. 
Беше ми неудобно пред оперативния. Много неудобно.
- Стой си там и не мърдай – махна с ръка моят партньор и отиде на бюрото си. – Докато се успокоиш напълно. 
- Напълно съм спокойна – отговорих аз и се опитах да се надигна отново.
- Напротив – отговори ми Глухарьов и ме погледна съжалително. – В погледа ти още има следи на ужас и лудост. Стой си там на дивана и кротувай. Остави ме да работя!
С тези думи той демонстративно отвори една папка и се направи, че чете. Оперативният проговори (постоянно ми се налагаше да си припомня, че човекът си има име), този път много тихо, така че само аз да го чуя:
- Няма за какво да ми се извиняваш, Наташа. – трепнах при тази фраза. 
Нямаше ли? Да, бе! Мен направо си ме беше срам.
- Въпреки това, аз... – опитах се да обясня като каква идиотка се чувствам. 
- Шшшшт, всичко е наред – прекъсна ме Олег. - Ако искаш поспи още. Аз съм тук. 
- Защо съм така? – игнорирах  думите му аз и се опитах да се концентрирам върху нещо друго. – Нали уж раната е лека?
Междувременно Глухарьов се правеше на разсеян и шумолеше с някакви документи. Колко удобно. Обзалагах се, че се подсмихва, но не можех да го докажа от мястото си на дивана.
- Защото ти е за пръв път. Защото си жена. Защото не си попадала в подобна ситуация – обясни ми тихо Олег. – Виж, аз ще остана при вас, докато Карпов не реши да ме реабилитира. Не се притеснявай от мен. По-скоро би трябвало аз да се притеснявам от теб. Аз съм виновен за това. Ти не си.
- Ти къде си се научил да говориш така? – попитах го учудено.
Речникът на Олег беше като излязъл от някой роман на Толстой направо. Любопитно защо. Сега той се засмя и ме попита:
- Според теб всички оперативни са тъпаци, нали? – беше мой ред да се засмея. 
- Грешен отговор – всички мъже са тъпаци.
Преди да успея да реагирам, той се наведе и ме целуна по челото. 
- Каква си ми феминистка! – той направи пауза и продължи. – Имам вид на доста по-тъпо копеле, отколкото съм всъщност. Не се раждаме оперативни. 
- Трудно ми е да го повярвам – изкикотих се аз. 
- Хайде, заспивай вече! – подкани ме Олег и аз наистина се унесох. 
Когато се събудих отново, все още лежах на диванчето. Бяха ме завили с всичките палта – моето и това на Глухарьов, и якето на оперативния. Надигнах се на лакът и се огледах. Глухарьов беше с гръб към мен и пушеше. На отворен прозорец – значи не е искал да ме буди. Браво на него. 
- Къде отиде оперативният? – попитах аз и отметнах импровизираната завивка. 
- Имам си име. Казвам се Олег – долетя гласът му откъм вратата. Той тъкмо влизаше. – Олег Мелников. По-добре ли си?
Звучеше загрижен. Съдейки по поведението му през последните няколко часа, май беше загрижен наистина. Кимнах. Реших, че за момента е по-добре да седя. Олег си наля чай от каната. 
- Вземи – подаде ми чашата той и се настани на облегалката на диванчето. – Сигурно си жадна. 
- Благодаря – наистина бях жадна. – Какво се случи, докато бях в безсъзнание?
- Нищо особено – отговори бързо Глухарьов. – Една жалба за подозрителен съсед – пускал странна музика посред нощ. И не беше в безсъзнание, а спеше. 
- Както и да е – отговорих между глътките. Почти не усещах вкуса на чая. – Извинявайте за по-рано. Не знам какво ми стана. 
Олег и Сергей избухнаха в смях. Гръмък и силен мъжки смях, придружен с викове. От типа, който се чува през стените и кънти в коридора. Глухарьов се захлупи на бюрото си, а после започна да се смее до почервеняване и да се удря по бердата. Олег също се хвана за корема. 
- Какво е толкова смешно? – нацупих се аз. 
Глухарьов положи усилия да спре да се смее.
- Не се смеем на теб – отговори той преди да започне да хихика отново. – Просто.... – и отново се задави в смях. 
- Отвратителни сте! – изръмжах аз и тръгнах да ставам. 
Олег сложи ръка на здравото ми рамо и ме бутна обратно на дивана.
- Наистина не се смеем на теб – сериозно отговори той. За разлика от Глухарьов, той се беше овладял сравнително бързо. – Просто ситуацията е нелепа.
- Именно – натъртих на думата аз. – Затова и се извинявам. 
- Виж, да забравим за това. Не се е случвало и толкова – махна с ръка Олег и ми се усмихна. 
Имаше нещо много топло в тая усмивка, или просто все още мозъкът ми беше размътен. Все едно, бях му благодарна. Случката отпреди няколко часа определено не се нареждаше в списъка с нещата, които искам да си спомням.
- Съгласна съм – кимнах аз. – Това определено не е момент, за който искам да си спомням. 
Олег се намръщи, но си затрая. Междувременно, моят партньор не спираше да се кикоти, с което си спечели изпепеляващ поглед от мен. 
- Добре, добре, преставам! – вдигна ръце Глухарьов. – Наистина не се смеехме на теб! Извинявай! 
Той стана и седна на диванчето, от другата ми страна. Прегърна ме през раменете и каза:
- Е, партньорке, вече си официално една от нас! 
- Трябва ли да се радвам? 
- Колкото по-рано минеш през това, толкова по-добре! – отговори ми Глухарьов и ми разроши косата. 
- Стига деее! – дръпнах се аз. – И без това съм като кошница в главата, не допринасяй за лошия ми вид! – той ме пусна и двамата с Олег отново почнаха да се смеят. – Ама защо се смеете?! – възкликнах аз, макар че вече и на мен ми беше смешно. 
- Нищо, нищо – махна с ръка Глухарьов. – Забрави! 
Изведнъж, както си се смееше, Глухарьов стана и започна да ме дърпа и мен да го последвам. 
- Време е да те поразходим из отдела! – весело обяви той. – Ставай! Ставай! Хайде... – и той буквално ме изтегли да стана. 
Олюлях се леко, но Олег ме подкрепи от другата страна. Не възразих, не бях сигурна дали съм способна да стоя самостоятелно на двата си крака. Май можех, защото краката ми не се подгъваха. Да им се ненадяваш.
- Така е – допълни Олег като видя ошашавения ми поглед. – Вероятно ще организират нещо като се появиш. 
- Какво нещо? –учудих се аз. 
- Всички вън! – изкомандва Глухарьов. – Ходом, марш! 
Двамата мъже ме помъкнаха навън от кабинета. Оказа се, че Олег е прав. Колегите НАИСТИНА бяха подготвили нещо – по-скоро няколко неща. Когато излязохме в коридора, се натъкнахме на Агапов. Онзи злощастен Агапов, когото Глухарьов мислеше да бие при първата ни среща. Иначе той беше дребен и кльощав рижав младеж, може би пет години по-голям от мен. Доколкото знаех, отдела го имаше за нещо като домашен любимец – хем обичан, хем майтапен нон-стоп. Като го мерна, Глухарьов му подвикна:
- Андрюха, викай всички! Имаме бойно кръщение! – Агапов отговори с подсвирване и изчезна нанякъде.
- Какво става? – попитах аз. 
Сергей също ме хвана през кръста, защото още не се усещах достатъчно добре, че да вървя сама. Така че сега и двамата ми колеги ме бутаха напред, нанякъде.
- Ще видиш, - подсмихна се той. – Айде, да вървим! 
Поведоха ме към кабинета на дежурните оперативни. Олег отвори вратата и от вътре го посрещнаха с шумна глъчка. Когато Глухарьов ме въведе, глъчката премина в крясъци. Целият личен състав – включително и хора, които не бяха на смяна като Стас и Антошин, се бяха натъпкали в малката стаичка. Направо не можеше да се диша, та бяха разтворили прозорците. Бюрата бяха събрани в една огромна маса, отрупана с пиене и мезета. Всички ме посрещнаха с одобрителни възгласи веднага щом Глухарьов ме избута пред себе си. 
- Какво е това? – попитах аз тълпата пред себе си. 
Глухарьов ме прегърна през врата и отговори от името на всички:
- Това, мила моя, е твоето бойно кръщение. Празнуваме!
Примигнах.
- Пуснали са ти кръв, момиче – Стас Карпов разбута насъбралото се множество и ме прегърна бащински като внимаваше да не ми закачи ранената ръка. Глухарьов отстъпи крачка назад, за да му направи място. – Вече си една от нас! – обяви шефът на оперативните със сериозен тон.
Последваха още по-бурни крясъци. Човек би помислил, че се е събрало племе канибали. Лошото е, че аз се усещах като вечерята им. Не разбирах какво толкова има за празнуване – моята откровена глупост? Или може би фактът, че успях да получа огнестрелна рана по време на първия месец от работата си тук? Ако това беше в Патрула, щях да получа много дълго мъмрене от Хесер и вероятно някакво наказание за глупостта си. Различните не толерират грешките. Впрочем, и Завулон не би ме оставил без наказание.
- Да пием! – провикна се някой от тълпата и крясъците се усилиха. 
Глухарьов вдигна ръка и постепенно шумът намаля.
- Не още! Не сме приключили. Време е за най-важната част от празненството. 
Нямах време да попитам какво трябва още да става, защото в кабинета нахълта Зимина. Бясна, ако се съди по святкащите й очи. След нея вървеше Агапов с доста объркана физиономия. Тя не ме удостои с поглед, а направо почна да вика. Дотук с купона...
- Какъв е тоя бардак? – надвика глъчката тя. 

Различни Взаимоотношения - втора глава (трета част)

Лицето на оперативния потрепна само за миг и пак възвърна каменното си изражение. Не съм много запозната, но това ми миришеше на административно наказание и не звучеше никак добре. Глухарьов погледна мрачно оперативния, а после се обърна към прекия му началник:
- Не съм сигурен какво да го правя и ако зависеше от мен, щях да ти кажа да му пишеш заповедта за уволнение, но... – тук ме погледна многозначително. 
Защо трябваше аз да решавам?! Не бях сигурна, че изобщо ми пука за оперативния. А пък те двамата с Карпов можеха перфектно да се оправят с положението. Все пак реших да погледна през Сумрака прекия виновник за нелепата ситуация. Него го ядеше вина. Толкова много вина, че се усъмних дали не е поза. Обаче човек не управлява аурата си. От друга страна, ако той останеше с нас, ще трябва да се съобразявам и с него, а никак не ми се занимаваше. И все пак...
Кимнах едва забележимо на Глухарьов. Дали заради упойката, или защото просто съжалих бедния оперативен, не знам.
- Добре тогава...- почти отегчено заключи моят колега. – Остави го твоя оперативен при нас за известно време – Стас Карпов кимна и тръгна да излиза. – Но да знаеш, че си ми длъжник!
- Нямаш грижи, колега! – долетя отговора му иззад вече затварящата се врата. 
Въпросният оперативен, Олег, стоеше като наказан до вратата. Почваше да ме изнервя. Мразя притеснителните – какво толкова е станало? Навика го началникът, тропосаха ни го на нас, но само толкова. От Сергей знам, че крясъците на началника не са кой знае колко страшни, стига да не водят до реални наказания. Обаче пък от друга страна, Карпов далеч не е толкова мил човек, колкото е Ира Зимина. Глухарьов започна да игнорира оперативния в момента, в който Карпов се скри от очите му и оставах само аз да го зяпам. Не ми беше съвсем ясно защо обаче. 
- Сядай, не стой така – обадих се малко неловко и му посочих дивана със здравата си ръка. Той ми кимна безмълвно и седна. 
Диванчено беше стратегически разположено между моето бюро и това на Глухарьов, така че сега нашият нов колега се оказа по-скоро заложник. Каквото и да направеше, все един от нас щеше да забележи поне с периферно зрение. Минутите се нижеха от бавно по бавно, а никой не обелваше и дума. Оперативният гледаше в една точка пред себе си, Глухарьов обръщаше поредната папка документи сред облаци цигарен дим, а аз се бях вторачила в екрана на компютъра и бясно цъках по него. По едно време Глухарьов стана и нарами една папка. Аз също тръгнах да се надигам, но той ме спря с ръка.
- Отивам по работа – обясни той. – Ти оставаш тук! 
- Ама, Серьожа... – започнах аз.
- Няма Серьожа – сряза ме той. – Оставаш тук и толкова! Няма да затваряме кабинета. Ако дойде някой с жалба, знаеш какво да правиш. Освен това ти казаха да не се натоварваш! – с тези думи той си сложи фуражката и ми намигна.
Намигна ми! Интригант такъв! Значи нарочно излезе, че ние двамата с тоя да се разберем. Гадняр! Не исках да говоря с оперативния и толкова! Изръмжах и се намръщих на екрана на компютъра. Щеше да ми падне по някое време. Интригант! 
Обаче пък от друга страна не можехме да продължаваме и така. Затова реших все пак да взема нещата в свои ръце. 
- Виж какво - започнах аз в момента, в който Глухарьов изчезна от полезрението ми, – колкото по-бързо се изясним, толкова по-добре! 
Извъртях стола си, така че да мога да го гледам. Да му се не види, беше едър почти колкото моя колега. Красота! Мразя да се чувствам уязвима. Макар че както ме бяха заредили със сила Хесер и Завулон, това беше лееко преувеличено. От друга страна, ако използвах сила срещу още един милиционер, щяха да ми откъснат главата... В това поне нямаше никакво съмнение.
- Щом като е така, да започваме – наведе се той към мен. 
Положих усилие да не се дръпна назад и се зачудих какво, в името на Светлината и Мрака, ми става. 
- Не съм искал да стане така – продължи оперативният и кимна към превързаната ми ръка. 
Беше искрен. В очите му прочетох, че е готов на каквото реша – само и само за да му простя.
- Знам – мрачно отговорих аз. Много ми се искаше да го обвиня и да се гърчи от вина, но беше прав – просто случайност. – Но въпреки това съм ти ядосана – продължих след малко.
- Забелязах – кимна той. – Съжалявам за случилото се. Не мога да Ви кажа друго. Благодаря, че ме защитихте...
- Хайде на „ти“, а? Не изглеждаш много по-голям от мен. 
- Благодаря ти, че ме защити - поправи се веднага той и ми се усмихна. Имаше хубава усмивка. Май тая упойка ми действаше на нервите и ми мътеше мозъка...– Началникът ти не си поплюва – допълни той и погледна към вратата, все едно очакваше Карпов да връхлети с бухалката. Или пък Глухарьов, кой знае?
- Нито пък твоя – усмихнах се криво. - Достатъчно бой се раздаде по случая. До няколко дни и помен няма да има от драскотината – махнах със здравата си ръка аз. 
- Надявам се. Такава красива жена трябва да носи само красиви бижута, а не превръзки – отговори ми той напълно хладнокръвно. 
Опааа, нагази по тънък лед, друже, помислих си аз. Мразя да ме лъжат, или пък да ми се подмазват, което си е горе-долу същото. Нали съм Различна – виждам всичко. Гривната започна да се затопля. Лошо – сложих ръка върху нея, за да я деактивирам. Затоплянето изчезна. Така е по-добре. 
- Няма нужда от подмазване – отговорих аз с най-ледения си тон. – Карпов не е наоколо. 
- Не го правя заради него – отговори ми оперативният и ме погледна право в очите. 
Мамка му, не виждах лъжа вътре! Което не променяше факта, че не му вярвам.
- Никоя жена не заслужава да я раняват, тук съм съгласна – додадох аз сухо и се насочих към екрана на компютъра. Той определено ме изнервяше, само че не знаех защо.
През следващия половин час проклинах Глухарьов и Карпов почти двайсет пъти и двайсет пъти свалях проклятията. Поне имах занимавка. Въпросният Олег стоеше безмълвно и гледаше да мърда възможно най-малко. На три пъти се хванах, че го проверявам дали диша. Това почваше да излиза извън контрол! Мразя, когато нещата излизат извън контрол! 
- Ако те изнервям, ще изляза в коридора – обади се той по някое време.
Как точно ми беше проличало, че съм изнервена? От час цъках тук-там с мишката и играех на въпросната игра. Мрачното взиране в монитора едва ли се броеше. Обърнах се към съквартиранта си (или направо „съкилийника“, предвид нарежданията на началниците) и отново го сканирах през Сумрака. Нищо, човек. Може би просто беше добър психолог. 
- Няма нужда – процедих аз и ядно затраках по клавиатурата. Щях да се разсея със зяпане на нови бижута за амулети. Те никога не са излишни.
Оперативният стана и тръгна към вратата. 
- Не искам да ти причинявам неудобство – обясни той с ръка на дръжката. – Ще изляза в коридора, а ти си почини на спокойствие. 
- Остани тук – вдигнах поглед от монитора и го погледнах. – Не искам да загазиш, заради мен. Карпов каза да седиш тук. Ако те види навън, не знам какво ще свърши. 
Той се опря на вратата и скръсти ръце на гърдите си. Странно, направи го малко по-бавно от нормалното, все едно внимаваше да не засегне нещо. Някоя синина от вчера, предполагам. 
- Виж, виждам, че не знаеш какво да правиш тук – продължих аз. Той мълчеше и ме гледаше. Мразя да ми се пулят. – Аз също не знам какво се случва. Но имаме нареждания от началството. И аз, и ти. Дай да не си играем с огъня и да ги изпълним, че да не стане по-зле.
Той тъкмо щеше да отговори, когато отвън започна някаква врява – все едно се бяха сбили две банди побойници. И всичко това някъде около нашия кабинет. Забравих, че съм ранена и скочих от стола си. За няколкото седмици работа бързичко ме бяха научили, че когато има проблем, реагира първият свободен униформен. Няма значение дали си следовател, оперативен, квартален или нещо друго – има ли проблем, трябва да реагираш. Понякога дори скръцването със зъби върши чудеса в отдела. Стресираш хората просто. Така че сега реших да изпълня дълга си на служител на МВД. И там ми беше грешката – зави ми се свят от усилието. Явно се бях заседяла твърде много, знам ли. Оперативният с един скок се озова до мен и в опита си да ме подкрепи, ме прегърна през кръста. Като влюбена девойка, опрях ръка на гърдите му – не съм сигурна дори защо, вероятно инстинктивно, наистина много ми причерня. Всичко около мен посивя за момент все едно бях тръгнала да влизам в Сумрака.
- Слаба си, не се натоварвай – промърмори оперативният и посегна да ме вземе на ръце.
- Недей – простенах аз, не толкова от болка, колкото от изтощение, и се напсувах на ум за рязкото ставане. Ама не можех да свикна с раняването и това е. 
Той обаче напълно ме игнорира и ме вдигна като перце. След секунди вече лежах на дивана, а той ме завиваше с палтото ми. Свали и своето яке и също ме зави с него. После придърпа един стол и седна до мен. 
- Карпов май те е пребил – заключих аз, докато наблюдавах скованите движения, с които се наместваше на стола.
Започвах малко по малко да идвам на себе си. 
- Нищо ми няма – излъга той и ме погледна загрижено. Типично мъжка реакция – целият в кръв и му липсва някой крайник, ама нищо му нямало... – Не бива да се натоварваш! – додаде със загрижен тон и сложи ръка на челото ми.
- Нямам температура – отбих я аз със здравата си ръка и тръгнах да ставам. Оперативният ме спря на мига. 
- Ще лежиш тук! 
- Ама аз...
- Виж, ако нещо се случи с теб, Карпов и Глухарьов ще ме одерат жив! – обясни той сериозно. – Не ме вкарвай в повече бели!
- Аз да те вкарвам в бели?! – възмутих се аз и се надигнах на лакът. – Ти си този, който ги създава белите, драги!
Оперативният, все не можех да свикна с името му, наведе виновно глава и несъзнателно сложи ръка на кръста си. Явно Карпов здраво го е контузил. Олег, казваше се Олег.
- Ако беше загинала, не бих си го простил – отговори Олег тихо и ме погледна в очите. – Кълна се, не съм искал да се получава така! Отново те моля за прошка! 
- Не е там работата – отговорих аз горчиво. Не, така нямаше да стане. – Виж, ти наистина ме изнервяш, разбираш ли? 
Седнах на дивана и го погледнах право в очите. Крайно време беше наистина да поговорим. Иначе имах огромен шанс просто да откача.
- Не е заради това – продължих аз и посочих ранената си ръка. – Добре де, не само заради това. Просто не съм свикнала да общувам с ... оперативни. – излъгах аз. 
Истината беше, че не съм свикнала да общувам с привлекателни мъже, но това е отделен въпрос. Нямаше нужда да му правя комплименти, че не се знаеше накъде ще избие. Лекарствата и без това ми мътеха мозъка предостатъчно добре. Той не отговори, а продължи да се взира в мен, все едно търсеше потвърждение на думите ми някъде в очите ми. Примигнах. Олег се наведе над мен и аз вече изгубих какъвто и да е контрол. Не бях сигурна какво се случва около мен и защо. За момент дори забравих коя съм и къде се намирам. Погледнах надолу към ръката си – беше се свила в някаква много странна поза. Опитах се да я размърдам, но пръстите ми си останаха свити като лапи на граблива птица. Какво ми ставаше? Сякаш светът около мен се разпадна на парчета. Не разбирах нито къде съм, нито какво става. Усещах само, че съм в опасност, незнайно от какво. 
Вдигнах здравата си ръка пред себе си и простенах:
- Недей! – Олег се дръпна като попарен и ме изгледа притеснено. 
- Какво да не правя? Нищо нямаше да ти сторя!
Бавно свалих здравата си ръка и се намръщих. Чувствах се като откачалка. Направо от лудницата. Лошото е, че и се чувствах така. Какво изобщо ми ставаше? Отново погледнах свитите си пръсти. Какво се случваше? Какво? 
- Аз... просто... – потрих очите си. – Ти... 
- Не съм искал да те плаша – изпревари мислите ми той и протегна ръка приятелски. – Честна дума! 
- Аз... – започваше да ми се реве, при това противно на всякаква логика. 
Още една дума и щях да избухна в плач. За да потисна порива се намръщих още повече и се втренчих в шкафа с документите. Върни се обратно, накъдето и да беше тръгнала! Хайде, глупачке, какво ти става! 
Олег явно видя, че нещо не е наред, защото побърза да добави:
- Няма да те нараня – и улови ръката ми. 
Дотук бях. Край! Сълзите сами започнаха да се търкалят по бузите ми и преди да се усетя и да се овладея, започнах да плача с глас. Тресях се от ридания и не разбирах защо. Дори не бях съвсем сигурна какво чувствам в момента – дали ме болеше нещо или просто ми беше тъжно, уплашена ли бях или какво...
Той седна до мен и ме прегърна внимателно. Гледаше да не закача ранената ми ръка, но след съвсем малко аз сама, противно на какъвто и да е здрав разум, се сгуших в ръцете му и се вкопчих в ризата му. Както правят героините в онези бозави филми, дето ги дават следобед по кабеларките. При това се гушех в ръцете на напълно непознат! Една част от мен хладно заключи, че определено откачам и се зарекох повече никога и под никакъв предлог да не пия упойка. Щях да се оправям с методите на Различните. 
Минаха няколко минути преди да успея да проговоря: 
- Извинявай! – тихо казах аз и се надигнах. Олег обаче не ме пусна, само разхлаби малко хватката си, за да не ме нарани. – Обикновено не правя така. 
- Ти си в шок, който мина в истерия – обясни ми той. – Това е нормално, всичко е наред. Никой не е от желязо.
- Не, не бива така... – опитах се да се дръпна аз. 
Оперативният все още си ме плашеше, а сега – май повече от преди. За енти път проклех ирационалния си мозък и упойката.
- Шшшшт, стой тук – придърпа ме в прегръдките си той. – Всичко е наред, всичко свърши. Ти си в безопасност. 
Тези думи отново ми отвинтиха кранчето и аз се задавих от още сълзи. В един момент усетих, че сърцето ми се свива – толкова бързо биеше – и изпитах неистов страх. Олег усети, че треперя и ме залюля като малко дете. Свих се в ръцете му. 
- Ти си в безопасност. Всичко е наред – повтори тихо той и продължи да ме люлее. – Успокой се. 
- Аз... – зъбите ми тракаха леко. – извинявай...
Той ме целуна по челото. 
- Всичко е наред. Когато те ранят за пръв път, винаги има някаква реакция. Ти си в шок. Всичко е наред. Всичко свърши. 
Облегнах се на рамото му и затворих очи. Не можех да се съсредоточа върху нищо, в главата ми не спираше да се върти сцената от вчера – само че този път бабанката застрелваше в главата майка с дете на ръце. Потреперих. Той го усети и ме притисна към себе си. 
- Всичко свърши, всичко свърши... – повтори той. Опитвах се да го проумея, но не можех. 
В един момент усетих как ми се завива свят. Не от болка или изтощение, а – за мой срам – от страх. Отпуснах се в ръцете му, нямах друг избор. Не съм усетила кога съм заспала...

ИСКРЕНО И ЛИЧНО С ГЛУХАРЬОВ И НАТАША - ВТОРА ЧАСТ

На Сергей му трябваха повече от петнайсет минути, за да се върне при нас. Изглеждаше мрачен и крайно недоволен от ситуацията, но някак примирен. Както вероятно изглеждат животните в кланицата. Знаят какво ще им се случи, не им харесва, но не виждат и изход от ситуацията. 

- Къде са ти тъпите въпроси? – изръмжа той, докато се настаняваше на мястото си до мен. – Айде задавай ги и ми се махай от главата! 

Нашата авторка послушно включи диктофона и прелисти тефтера си. 

- Следващите въпроси са по-скоро за Наташа – обясни тя. – Не за теб. 

Глухарьов ме сръга и си наля поредната чаша водка. 

- Ти си на пангара, оправяй се! – злорадо каза той, но като видя, че се намусих ми наля и на мен една чаша, за помирение. 

- Това тук не е разпит, Сергей! – възрази нашата авторка. – Вие абсолютно доброволно се съгласихте да ви взема интервю. И двамата – тя ни погледна строго. 

- Доброволно, друг път – изсумтя моят колега. – Питай го ей това – той ме посочи – колко време ми пили на главата. Пред нея Инквизиторите пасти да ядат.

Нашата авторка вдигна вежди, а аз се изхилих.

- Я се разкарай, Серьожа! – сръгах го аз. – Много пък разбираш от Инквизитори! 

- За следващите въпроси, ще разчитаме на твоите познания, Наташа – продължи авторката ни, - защото читателите искат да разберат повече за света на Различните.

Намръщих се. Как да обясниш нещо на някого, ако той никога не го е виждал? За Различните по принцип не беше прието да се говори с хора, а за Сумрака и така нататък се говореше само с ония, които сами баха влизали там. Как сега щях да отговарям? 

- Първият въпрос към теб, Наташа, е как функционират Дневният и Нощният патрул?

Зяпнах. Да ме беше питала да изредя всички допълнения към Великия Договор, пак имах по-голям шанс да го обясня. Глухарьов до мен просто прихна да се смее. Гадняр. 

- Защо се хилиш? – изръмжах аз. 

- Защото... - той се задави от смях – аз не се бях сетил да те питам, затова. Такъв съм кретен!

- Вярно е, кретен си – срязах го в отговор. – Обаче за това ще си говорим после. Като няма свидетели – кимнах аз към машинката на масата и към нейната собственичка. 

Моят колега ме погледна преценяващо и после започна да се кикоти в шепата си. Явно не ме смяташе за кой знае какъв противник. Грешен ход, драги...

- Това е много, много общ и сложен въпрос и за да отговоря, ще трябва да обясня как функционира светът на Различните – започнах аз накрая.

- Читателите точно това искат да знаят – включи се авторката. – Защото постоянно споменаваш, че светът на Различните не прилича съвсем на този на хората, но не казваш нито как точно, нито даваш подробности. Искат да разберат.

- Не е прието да се обяснява за Сумрака на онези, които не са били там – обясних аз. – Затова и не знам откъде да започна. 

- Започни от началото – предложи Глухарьов. – Това винаги помага. 

Реших да спечеля време, като надигна водката. Какво ти тук начало? Та то беше някъде в каменната ера, когато са гонили мамути с копия. Не, така нямаше да стане. 

- Патрулите са се появили горе-долу по същото време, когато се е появил и Великият Договор – започнах аз разказа си. 

Яд ме беше, че бях пропуснала началните часове в Патрула, та не можех да разказвам добре тая история. Пък и не я разбирах много. Сега щеше да ми се наложи поне да се опитам да скалъпя някакво подобие на смислена история. 

- Някога, много отдавна, преди повече от 1000 години, Различните се месели в делата на хората – продължих да разказвам аз. – Стигнало се дотам, че започнали дори да се бият в човешките войни наравно с обикновените войници. Естествено, че пълководецът на чиято страна се биел Различен побеждавал лесно. Станало обаче така, че самите Различни започнали да се избиват едни други за човешки каузи. И затова, след като много Различни загинали в онези мрачни дни, оцелелите се събрали и сключили Великия Договор, който определя правата и задълженията на всяка страна – на Светлите и Тъмните. Така били създадени Патрулите. Нощният Патрул контролира Тъмните да не нарушават Договора и пази Светлите. Дневният Патрул контролира Светлите да спазват Договора и защитава своите Тъмни събратя.

Глухарьов вдигна ръка като в училище. Напуши ме смях.

- Кажи, Серьожа!

- Винаги съм се чудил защо са им такива имената – каза той и се почеса по тила. – Защо тоя дето надзирава Тъмните твари се нарича Нощен Патрул? Нали там са Светлите? Не разбирам.

- Добър въпрос – съгласих се аз. – Знам че е объркано, но имената на Патрулите идват от времето, през което трябва да пазят равновесието. Тъмните са активни нощем, следователно патрулът на Светлите, който ги надзирава се нарича Нощен, по времето когато трябва да е активен. Смените там започват от осем вечерта и продължават до изгрев, или до осем сутринта, за по-удобно. Не че няма и дневна смяна, тогава се извършват административните дейности. Просто името е останало от времето, когато Патрулите са били нещо като градска стража. Само че на Различните. Едните застъпват по изгрев, другите по залез. При Тъмните, смените започват от осем сутринта и продължават до осем вечерта. Такива работи. 

- Я дай аз да го обясня, че от това твоето нищо не се разбира! – намеси се Сергей.

- Да, а ти щото много добре обясняваш! – озъбих му се в отговор. – Дето десет минути не можа да кажеш на Ира какви си ги забъркал с подотчетните патрони!

Глухарьов прихна да се смее, но после някак се овладя и ме изгледа мрачно. Преди седмица беше изсипал цяла кутия патрони. Разлетяха се из коридорите, иди ги събирай. Естествено, успяха с дружни усилия да съберат към половината, а за липсата трябваше да се доложи на началника. Не бях виждала Сергей да пелтечи така. 

- Това е друга работа – смутолеви той. – А сега за твоите Патрули... – той се почеса по тила. – Значи, как да ви го обясня по-ясно... Те са като две районни на милицията. Да речем, че в града вместо да има десет районни, има само две. На двата края на града. През половината ден те патрулират из целия град, а в другата половина на деня дежурят по ред. 12 часа едното, 12 часа другото. 

Скръстих ръце на гърдите си. Извъдил се голям оратор, значи... 

- А това с Тъмните и Светлите как ще го обясниш, че ми стана интересно? – попитах аз ехидно. 

Сергей ми не намръщи. Да го видя сега какво ще обяснява...

- Значи... – започна той колебливо, все едно си търсеше думите с кучето. - Светлите са нещо като кокошкарчета дето сме ги гепили за дребно хулиганство. Те не са лоши, дори не искат да правят нещо лошо, просто са сгазили лука. Тъмните приличат по-скоро на рецидивисти. Тяхната цел е да правят само и единствено зло.

- Аааа, Серьожа – размахах ръце аз, - това тотално го обърка! Не е така – и Светлите, и Тъмните могат да творят и добро, и зло. Зависи от ситуацията. Само че Тъмните са по-подвластни на Мрака, т.е. да правят зло, а Светлите – на Светлината, съответно на тях им е по-лесно да правят добро. Но и едните, и другите са нарушители по Договора. Не е като едните да са само добри, а другите – само лоши. Много по-сложно е. 

Авторката вдигна ръка и ми направи знак да млъкна. Погледнах я изненадано, а Сергей просто поклати глава и ни наля по още една чаша. Това щеше да е трудно. Лошото е, че започваше да ми лази качествено по нервите. 

- Чакай Наташа! Така става още по-объркано и читателите съвсем нищо няма да разберат. Първо обясни как функционират Патрулите! Дотук разбрахме, че Нощният следи Тъмните и дежури нощем, а Дневният следи Светлите и е на смяна денем. Но каква е структурата вътре?

- Нека аз да обясня, ще стане по-бързо! – обади се Глухарьов преди да съм успяла да си отворя устата. – Представете си едно нормално районно управление. Само че пълно с Различни. Има дежурен – обикновено Различен с низш ранг...

Беше мой ред да прихна. 

- Ти кога ги научи тия работи, бе, Серьожа? – попитах и го сръгах в ребрата. 

- Трай сега! – сряза ме той и бутна ръката ми настрана. – Аз съм ченге, работата ми е да си отварям очите на четири. Та, имаме дежурен. След това имаме патрулни – те са си като нашите момчета в отдела дето ги пускаме с патрулката да обикалят района. Те следят да няма нарушители. После има оперативни. Тях ги викат, когато стане напечено и тяхната работа е най-гадна, защото трябва да ловят нарушителите. 

- И най-опасна – кимнах аз.

Беше удивително колко добре обяснява. Да му се ненадяваш как беше успял да схване структурата на Патрула. Не ми беше приятно да го призная дори пред себе си, но май наистина обясняваше по-ясно от мен. А аз за да разбера кое как стои в Патрула, трябваше да поработя там година...

- Има и следователи – това са техните Висши – продължи Сергей. - Те могат да работят с оперативните, но най-често си се занимават с някакви техни си дела, които само те си разбират.

Моят колега се почеса по тила и ме погледна подканящо. Дотук се беше сблъсквал само с тези звена на Патрула, при това само на Нощния. В Дневния ми беше абсолютно забранено да го водя така или иначе. Поне докато Завулон не си променеше решението. 

- Освен това има отдел, който отговаря за обучението на младите Различни, тези дето сега са ги инициирали, и аналитици, които са нещо като нашата криминална лаборатория. 

- Тия не ги знам – замислено каза моят колега.

- Не си ги виждал, затова. Всеки патрул има свое ръководство – това е същото като в МВД. Има началник на Патрула – в нашия случай Светлите ги ръководи Хесер, а Тъмните – Завулон. И има началници по оперативната, учебната част и така нататък.

- Нещо като началниците на следствения и оперативния отдел при нас – додаде Глухарьов. 

- Точно така – кимнах доволно. 

Май криво-ляво и с общи усилия успяхме да обясним кое как стои. 

- Добре, май сега е малко по-ясно – замислено каза нашата авторка и надраска нещо в тефтера си. – Но все пак, да обобщя, работата на Патрулите е подобна на тази на МВД, нали така? 

- Именно – отговорихме с Глухарьов в един глас и се спогледахме. 

Авторката прелисти нещо из тефтера си и продължи:

- А какви са тези Изначални Сили, за които говориш постоянно? 

Почесах се по тила. Странно беше колко лесно възприех жеста на Глухарьов, когато се чудя какво да отговоря. Май не ми влияеше добре да се въртя около него всеки ден...

- Ами, това са двете сили, които ръководят Различните – започнах аз. – Хората ги знаят като „доброто“ и „злото“. В Сумрака, там където могат да ходят Различните, има само Светлина и Мрак. В зависимост от това дали си Светъл или Тъмен, можеш да призовеш една от Силите на помощ. Те се появяват като топчета в ръцете ни, когато се кълнем. Хората се кълнат в свещените си книги, а ние – в изначалните Сили. Те не са богове, защото Различните не вярват в религията, поне повечето. Обаче са онова, към което се обръщаме за помощ, когато стане напечено. 

- И все пак – настоя авторката ни, - какво представляват те?

- Никой не знае – свих рамене аз. – Знае се само, че са съществували откакто ги има и Различните. Сумракът ни дава живот, но Светлината и Мракът го предопределят. Ако у теб има повече Мрак – ставаш Тъмен, ако пък обичаш Светлината – те чака живот на Светъл Различен. У хората също има от тези сили. Просто на тях им е по-лесно да живеят и с двете едновременно. При Различните нещата не са толкова прости. Трябва да избереш страна. Или - или. Поне на повечето им се налага да избират. 

Изведнъж всички в стаята бяхме станали сериозни. Глухарьов престана да ме майтапи, дори спря да си налива чаша след чаша водка. Чак се чудех как досега не се е отрязал тотално. Аз пък бях станала мрачна. Не обичам да говоря за тези неща, защото именно уклона ми и към двете изначални Сили ме отличава от останалите Различни. 

- Наричаме ги „изначални“, защото някога се е вярвало, че те ти дават силата на Различен – продължих аз след малко. - Сега знаем, че не е съвсем така, но дори и в момента за един Различен е най-лесно и просто да призове силата, на която служи. Ако е искрен, Светлината или Мракът му идват на помощ. Но да си кажа честно, аз самата не разбирам много тая част. Това е като електричеството. Знаеш, че работи и не си задаваш въпроса как точно става това. Поне за мен е така. има си специални хора в Инквизицията, които се занимават с това. Нещо като наука е. Аз обаче никога не съм задълбавала, съжалявам – разперих ръце накрая. 

Авторката ни си записа нещо. Вече започвах да се дразня. Със Сергей си разменихме многозначителни погледи. Реших да го оставя да бъде лошото ченге. И без това беше по-страшният от двамата и по някаква причина нашата авторка почти винаги слушаше, когато й скръцне със зъби.

- Ще обясниш ли най-накрая какво толкова драскотиш там? – попита моят колега и посочи тефтера. 

Тя моментално го затвори. 

- Ами...ъ... водя си бежки.

- От какъв зор? – вдигна вежди Сергей. – Нали тая машинария записва всяка наша дума? – додаде той и кимна към невинното диктофонче на масата.

- За всеки случай – усмихна се тя криво. – Може да се развали и тогава ще трябва да ви карам да повторите всичко. 

- Ще имаш да вземаш! – прихна той. 

- Има ли други въпроси? – поинтересувах се аз. 

Първоначално много ми харесваше идеята да дадем интервю и че някой се интересува от нас, но когато заговорихме за Различните, нещо започна да не ми е по сърце. Едно беше да обяснявам на Сергей, с когото работехме заедно и имахме общи проблеми, а съвсем друго да споделям съкровени тайни от света на Различните с напълно непознати. Харесваше ми, че някой се интересува от нас, но всяко нещо си има граници. Това си беше направо навлизане в личното пространство. Още един поглед, който си разменихме с Глухарьов беше достатъчен, за да станем едновременно от масата. 

- Стига толкова за днес – каза той твърдо и махна по посока на вратата. – И на мен, и на Наташа ни писна от тоя разпит. Нали? – наклони глава към мен Сергей. 

Кимнах. Дори и да имаше още въпроси, не исках да отговарям днес. 

- Извинявай, че така става – казах аз, - но наистина се уморих вече. Другите въпроси ще ги видим друг ден. 

Нашата авторка ни огледа критично, после без дума да каже си събра нещата и напусна апартамента на моя колега. Вероятно ни се беше разсърдила, но нямаше какво да направя. Глухарьов не беше искал да дава интервюта и сега започвах да разбирам защо. Невинаги ти е ясно на какви странни въпроси ще ти се наложи да отговаряш. И дали ще искаш изобщо да отговаряш. 

Сергей побърза да заключи външната врата и се облегна на нея. 

- Нямаш представа колко ми писна от тоя разпит – изпуфтя той. 

- Не вярвам, че го казвам, Серьожа, но на мен също – въздъхнах аз. – Имаш ли мезе някакво, че ако продължа да пия така, ще трябва да спя на дивана ти?

Той мигом се оживи. Отвори хладилника и оттам заизважда салам, сельодка и някаква захлупена тенджера.

- Радвам се, че попита – доволно ми отговори накрая.

- Това какво е? – заекнах аз, наблюдавайки го как превръща извадените продукти в блюдо с мезета. 

- Мезе, какво друго? Да нямаш проблеми с очите? – каза той без да ме поглежда. – Предполагам, не ти се ходи у вас? 

Това не беше точно въпрос. Беше констатация. 

- Изобщо – поклатих глава аз и установих, че светът мъничко е започнал да се върти около мен. - Главата ми е като балон от всички тия въпроси. Представяш ли си, хората да си мислят, че сме гаджета? – прихнах в шепата си аз.

- Абе, всичко си представям. В нашата необятна страна е пълно с идиоти – делово отговори Глухарьов. – Тя добре, че Ира не е на това мнение, че иначе съм свършен. 

Прихнахме и двамата. Наистина, началничката ни (и по съвместителство любовница на Сергей) беше изключително толерантна към нашите отношения. Може би защото от ден първи й стана ясно, че аз не съм й съперница. И никога няма да бъда. 

Глухарьов тръсна чинията пред мен и аз й се нахвърлих като канибал дето е бил три месеца на диета. 

- Ей, я по-полека! – цапна ме той през ръцете след малко. – Изчакай поне да донеса пиенето! 

- Какво пиене още? – попитах с пълна уста и махнах към масата. – Тук има за целия отдел!

- Подценявате ме, лейтенант! – намигна ми Сергей и изчезна нанякъде. 

След минутка се върна с тирбушон и бутилка арменско вино, ако се съди по дзъвранкулките на етикета. Или беше грузинско вино... не ги различавам тия там драсканици...

- Един познат ми го даде вчера – обясни той, докато се бореше с тапата. – Ира от вино я боли глава и предположих, че за днес ще е идеално. 

- Че какво празнуваме? – учудих се аз. 

- Края на разпита – гласеше доволният отговор. – Искаш ли?

- Има си хас – подадох си чашата – наливай!

Остатъкът от деня малко ми се губи. Помня, че освен бутилката вино пихме и някакви други неща – ама коняк ли беше, водка ли беше, не знам. С Глухарьов дърдорихме по пиянски за какво ли не, така както могат само хората на градус. Беше повече от ясно, че никой от нас няма да си спомня нищичко от разговора на сутринта. Естествено, наложи ми се да пренощувам на дивана в хола му – в това състояние, дори и със способностите на Различна, нямах никакъв шанс да се добера до вкъщи без произшествия. А хич не ми се прибягваше до гадните способи на Различните за изтрезвяване. Затова просто се свих на кълбо на дивана и почти мигновено потънах в сън без сънища...