Различна психиатрия - втора глава (втора част)

Хесер беше казал веднъж, че човешката алчност е онова, което кара хората да сътрудничат на Тъмните – всеки иска да живее по-добре и по-хубаво и в това няма нищо лошо. Да живееш за сметка на чуждото нещастие обаче беше друга работа. Карпов правеше точно това и въпреки че не се съмнявах, че онези, които изнудва са по-голяма измет и от него самия, имаше една част от мен, Светлата част, която го ненавиждаше. Заради изнудването и рекета, заради рушветите. 

Но работата с Глухарьов ме беше научила, че дори и сред служителите на закона нещата не са черни и бели, затова малко по малко се научих да уважавам тези хора. Ако не заради друго – поне заради факта, че всеки ден рискуват живота си по един или друг начин. Това не всеки го можеше – кратката ми оперативна работа ми беше доказала, че предпочитам стотици пъти да си стоя зад служебния компютър и да пиша разрешителни за амулети, или пък да драскам на ръка бележки за паспортното, отколкото да отида някъде под прикритие. Не ставах за оперативен работник и толкова.

Погледнах към Карпов – той все още стоеше и протягаше ръка с парите. 

- Не, Стас, това е твоята част.

- Моята част?! – той застина.

- Да, има още три такива плика – продължих аз. 

- Три? – Карпов прибра парите обратно в плика и почна да смята на пръсти. – Ако има за мен, значи има и за Зимина. Вероятно и на нея са й бутнали малко. Но за кого са другите два?

Той ме погледна строго в стил „дори не си помисляй да ме лъжеш“. Аз нямах и намерение, така че честно си признах:

- Един за мен и друг за Глухарьов. 

- Да, за Глухарьов – промърмори Карпов под нос и прибра своята част в едно чекмедже.

Искаше ми се да се уверя, че част от тези пари ще отидат при подчинените му, но това си беше само негова работа. Той, за разлика от Зимина, нямаше много нужда от убеждаване за да ги вземе. 

- Точно така – потвърдих аз.

Из отдела се носеше слуха, че Капров и Глухарьов са във война, но според мен това беше доста преувеличено. Двамата се разбираха чудесно и макар Зимина да не гледаше с добро око на подобни отношения, според мен нямаше нищо лошо в това. Освен това, от Антошин бях дочула, че двамата ръководители на отдели са работили заедно по не един и два случая, като екип. Това го могат само мъжете – бият се, трепят се, дерат си взаимно кожата и си чупят крайниците, а после взаимно се закърпват и наместват изпотрошените стави като поливат всичко обилно с водка. Колкото повече време минава, толкова по-добри приятели стават. С жените обаче беше точно обратното – колкото повече време минава, толкова повече се влошаваха отношенията. 

Ето, например Зимина и Карпов. Реално не мислех, че има реална причина той да й е бесен, или пък тя на него. Поне аз не виждах откъде ще дойде това. Но пък от друга страна, въпреки че не се караха публично или поне аз да не бях видяла нито един скандал, напрежението помежду им беше осезаемо. Без значение от ситуацията. Явно на Карпов не му харесваше да го командва някаква фуста. Това донякъде го разбирах, но не смятах, че той би бил по-добър началник. Психопат за началник не е добра идея. Изобщо. 

Карпов се облегна назад и почна да си чопли ноктите с върха на ножа. Това адски ме изнервяше. 

- Е, Наташенка, не знаех, че си от нашия отбор – започна той самодоволно. 

- От вашия отбор? 

- Да – кой би помислил, че някое от палетата на Глухарьов ще се научи да хапе толкова бързо – видимо развеселен обясни той.

Странно – в очите на Капров Глухарьов явно изглеждаше неподкупен. Странна работа. Според мен хич не беше така, но вероятно моята преценка не беше най-добрата по въпроса.

- Познавам бегло момичето и баща му. Затова той даде парите на мен – за да не го изгоните – продължих аз с вече отработената стратегия. 

- Да, бе, да! – изсмя се Карпов. – А аз си пия кафето с наркобоса на района.

Няма да се учудя да е точно така, помислих си аз и се засмях. Не исках да провокирам Карпов. Нито да го карам да се съмнява в мен. Нещо ми подсказваше, че човек или не, той може да е много коварен враг. Освен това не бях съвсем сигурна дали искам да ми бъде враг. Вече бях проверила – реморализация за такъв като него се броеше за намеса от Второ равнище, на която все още нямах право. А дори и да имах, не бях съвсем сигурна, че би сработила както трябва – най-много да го убият при следващата акция. Не винаги да промениш човека означава да го промениш към по-добро. Така че отдавана се бях отказала от всякакви идеи да го променям. Нямаше особен смисъл. Не исках обаче и да го обръщам срещу себе си. Не се знаеше колко време Хесер ще ме остави тук. 

- Сериозна съм Стас – отговорих аз след малко. 

Лицето му се промени, точно като на опитен актьор – в един момент се смее, а в следващия те гледа с пронизващи зеленикави очи и се чудиш дали онова, което виждаш в тях не е собствената ти смърт и зелената плесен по паважа на някоя уличка в затънтен квартал. 

- И откъде този твой приятел – тук Карпов направи с ръце знака за кавички – има толкова пари? Четири плика по сто хиляди са...

- Знам колко са, Стас. Нямам представа откъде ги има – знам само, че има строителен бизнес – махнах с ръка аз. – Честно казано, не ме и интересува откъде ги е взел. Той ме увери, че парите не са проблем и че просто иска да ни се отблагодари за добре свършената работа. 

Карпов се почеса зад ухото с ножа – с острието, не с дръжката. 

- За протокола, опитах се да му ги върна – додадох възмутено аз, което отново го накара да прихне. 

Скръстих ръце и го изчаках да се насмее. Откакто работех тук, често попадах в подобни ситуациии и бях разбрала по трудния начин, че единственото, което можеш да направиш е да изчакаш да спрат да се смеят. Не винаги го правеха, защото се подиграват – понякога просто беше, защото виждаха в твоята глупост себе си преди години. Карпов се смя дълго. Когато най-накрая спря, той ме погледна преценяващо:

- Имаш потенциал. Ако Глухарьов не ти промие мозъка, има шанс да стигнеш далече в милицията. Но трябва да внимаваш какво, колко и от кого взимаш.

Май беше решил да ме поучава. Не, всъщност май беше решил да ме обучава. Интересно... 

- При друг случай тези пари със сигурност щяха да са белязани – продължи той, вдигнал назидателно пръст – или пък да има скрита засада. За подобно количество пари отиваш в затвора до живот! 

- Спокойно, той е точен човек – опитах се да обясня аз, но Карпов тресна по масата.

- Не ти казвам какъв е той, а какъв ще бъде следващият с толкова пари! – опитах се да отговоря нещо, но той отново тресна по масата. – Не съм ти искал мнението! 

Той се наведе през бюрото и продължи малко по-спокойно:

- Наташенка, опитвам се да те науча как се правят тези неща – започна той тихо. – Не можеш за вземаш открито толкова пари. Трябва да вземеш по-малко, но по-начесто...

Започна лекичко да ми се повдига. Той наистина ме учеше как се вземат подкупи. За момент изпитах огромно желание да му наложа Реморализация. Заклинанието наложено от Висш не може да бъде свалено, в това бях убедена. После се отказах – щях да изпиша две кофи мастило заради това непозволено въздействие от Втора степен. 

- Стас, това беше еднократно – прекъснах го аз. – Просто човекът искаше да се отблагодари и не можах да го разубедя. 

Опитвах се за звуча възможно най-спокойно. Карпов обаче се изсмя, този път подигравателно. 

- Винаги се почва така – първо е от благодарност. После ще почнеш сама да си искаш – каза той през смях. 

Станах да си вървя – звучеше ми обидно, много при това. Нямаше да позволя на това подкупно ченге да ми обяснява как точно работят подкупните ченгета. Нямаше! 

- Чакай, чакай! – повика ме той. – Не исках да те засегна. Недей да си такава, докачлива и честна. В милицията такива не изкарват дълго. 

Звучеше странно сериозен. Нещо в последното изречение ми напомни разказа на Глухарьов за неговия колега, когото са убили. В милицията честните не изкарват дълго... Странно. А нали уж са там, за да пазят именно закона, честните граждани... 

Натиснах дръжката като махнах заклинанията в движение. 

- Довиждане Стас! – казах аз без да се обръщам. 

Гласът му ме настигна в коридора:

- Гледай Глухарьов да не ти промие мозъка с неговите глупости! 

Следващият в списъка беше именно Глухарьов. Оставих го последен, защото си мислех, че с него ще е най-лесно. Освен това, ако бях започнала от него, той непременно щеше да раздели част от парите си с Антошин и вероятно да даде част и на Зимина. А така, като беше последен, беше почти сигурно, че всеки началник ще даде по малко от парите си на подчинените си. Зимина щеше вероятно да задели малко за Агапов и Черенков, двамата идиоти. Същото, вероятно, щеше да направи и Глухарьов. Той щеше да даде малко и на Антошин, без значение какво му кажех аз. Карпов със сигурност щеше да даде на своите момчета. 

През целия път от МГУ до отдела си бях мислила какво ще направя аз с моя дял. Вече имах идея, но ми трябваше помощта на Глухарьов. Запътих се към неговия кабинет – последния надолу по коридора – и влязох без да почукам. Сигурна бях, че вече е дошъл на работа. Това е един от страничните ефекти на кодираните амулети – усещаш партньора си, където и да е. Ако си Различен, разбира се. 

Само че в този случай, май трябваше да почукам. Защото пред бюрото на Глухарьов седеше млад мъж, мой връстник, с униформа на лейтенант (на пагоните имаше също толкова звездички, колкото и на моите) и нервничеше:

- Ама Серьога, аз искам всичко да е по закон. Не съм свикнал да правя такива неща! Не искам така, това не е по кодекса!

Когато нахълтах, Сергей тъкмо беше почнал да казва:

- Коля, ти искаш ли да предадеш делото в Прокуратурата или не? – тогава ме видя и ми кимна. – Влизай, Наташа! Затвори вратата!

Послушах го и седнах зад бюрото си като гледах да не се набивам на очи. Въпросният Коля ме удостои в кос поглед и отново се обърна към Сергей. 

- Няма ли друг начин, Сергей Викторович? – попита тъжно той въртейки в ръцете си някаква бланка.

Бях виждала такива из папките на Глухарьов – май бяха нещо за извеждане на делото в Прокуратурата. Той обаче никога не ми даваше да ги попълвам, така че съдържанието им беше загадка. Любопитно за какво ли ставаше дума? Подпрях се на лакти на бюрото и се подготвих да гледам представление. 

Сергей се усмихна ехидно – по оня, неговия си начин, от който ме побиваха тръпки. 

- Има друг начин Коля – само че той включва две години затвор за човека. Само защото се е намесил в чужда свада. Да лежи в затвора, защото се е опитал да помогне, това ли искаш? 

- Може да сме пропуснали някоя алинея... – разпалено възрази Коля и започна да прелиства Наказателния кодекс. Глухарьов просто му издърпа книгата от ръцете и го цапна с нея по главата.

- Ти може и да си пропуснал, но аз не съм! Вади нова бланка и напиши всичко отново, този път с достатъчно празно място, че да вмъкнем имената на свидетелите. 

Коля видимо започна да нервничи – почна да върти листа още по-бързо в ръцете си и в добавка да се върти на стола. А аз се възползвах от момента да го огледам. Не можеше да се каже, че изглежда зле – всъщност униформата много му отиваше. От друга страна обаче, униформата стои добре почти на всеки мъж, просто не прилича на алкохолик или безделник в нея. Иначе Коля наистина беше много млад – проверих през Сумрака - реално беше само две години по-голям от мен, а изглеждаше колкото мен. Освен това, аурата му преливаше от възмущение и презрение към нарушаването на закона. Честно ченге, такива не оцеляват дълго... Защо ли изобщо е станал част от милицията? 

Отговорът се криеше в аурата му – да наказва лошите, да пази закона, да бъде изряден гражданин и да кара и другите да бъдат такива. Хората понякога са пълни с парадокси. 

- Коля, ти чу ли ме добре? – попита Глухарьов тихо. – Взимай нова бланка, отивай в кабинета си и почвай да пишеш наново! Това е заповед!

Коля тресна по бюрото на началника си и излезе като фурия от кабинета.

Различна психиатрия - втора глава (трета част)

- Ех, младеж... – въздъхна Глухарьов и потърка челото си с ръка. 

- Какво беше това? – попитах аз и кимнах към вече затворената врата.

- Това беше Коля – въздъхна моят партньор. – Идеалист, който си мисли, че работата в милицията автоматично ще му даде възможността да променя съдбите на хората към по-добро. Глупак е, но не е кръгъл идиот. 

Глухарьов затвори очи за момент. Все едно е твърде уморен, за да говори повече.

- Подчинен ли ти е? – продължих да разпитвам аз. – Защо не съм го виждала досега? 

- Беше при тъста и тъщата – отговори Глухарьов с равен тон. – Те живеят в Питер.

- Аз съм на работа тук от почти два месеца, каква е тая дълга отпуска? Те какво ядат, трева ли?

- Не, просто баща му е червив с пари– обясни Глухарьов и прибра някаква папка в сейфа зад гърба си. 

- Олигарх? Да не би да иска да си има лично ченге?

Глухарьов започна да се смее с глас.

- Коля? Продажно ченге? Не и той! – моят партньор-човек наистина се смееше от сърце. – Просто е идеалист, такъв идеалист, че от време на време трябва да му наливам ум в главата, защото иначе няма да изкара и три дни. 

Карпов каза, че Глухарьов пълни главата на подчинените си с глупости, но от това, което бях видяла, май този Коля нямаше нужда от подобни – сам можеше да си измисли достатъчно шантави неща. 

- А защо те е грижа изобщо? Да не си му бавачка? – подкачих го аз. 

- Не, по-лошо е – повлачено въздъхна Глухарьов. – Аз съм му пряк началник и освен всичко друго му бях наставник по време на стажа...

- Значи той НАИСТИНА е искал да работи в милицията? – възкликнах аз. 

За мен подобна идея беше повече от чужда. Мислех, че в милицията започват работа тъпите и безскрупулни типове, които няма как да си намерят работа в друго ведомство. Идеята, че умно момче с висше образование (за да си следовател, трябва да си юрист), дете на богати родители ще започне работа в милицията ми беше абсолютно чужда. Но за всеки влак си има пътници. Глухарьов кимна. 

- Точно така. При това нищо не можеше да го разубеди – нито дори факта, че баща му го лиши от пари за година. Нашият иска да трепе лошите.

Да, имаше много такива в Нощния патрул – особено сред новоинициираните Различни. Изведнъж целият свят става някак подреден – черно и бяло. Белите са добри, а черните – лоши. Ние пазим хората от лошите и трепем лошите, за да защитим хората. Колко елементарно. После, в процеса на обучение, ти става ясно, че нещата далеч не са толкова прости и че в бялото прозира по някоя черна жилка, а пък в черното може и да се крие някое бяло петънце. Никога нищо не е просто. 

- Няма да изкара дълго така – заключих философски аз. – Или ще се откаже, или ще стане като всички останали. 

Глухарьов кимна сериозно. 

- Колкото по-бързо реши какво точно иска от живота, толкова по-добре. Защото рано или късно ще се забърка в проблеми. 

Той стана и отиде да си налее чай. Невероятно беше по колко чаши пиеше на ден един средностатистически милиционер. Американските ченгета от филмите нагъваха понички, руските обаче бяха въоръжени с чаши чай – дори Карпов често пиеше, а каната винаги стоеше включена в кабинета на Зимина. 

- Я кажи, ти защо си тук, не си ли в отпуска? – попита ме партньорът ми, докато пълнеше чашата с гореща вода. 

- Защо всички започвате с един и същ въпрос? – измърморих аз и го изчаках да седне зад бюрото си. 

- Всички? – вдигна вежди той. – Кои всички?

Да, май щяхме да почнем отзад напред. Нищо, все някога трябваше да му кажа.

- И Зимина, и Карпов ми зададоха същия въпрос. 

- Ти каква работа си имала при тях? – настръхна той. 

Станах и отидох да седна пред неговото бюро. После невъзмутимо извадих плика от чантата си и го тръснах пред него. Глухарьов наблюдаваше действията ми с видима досада, докато не видя парите. Погледна първо отворения и претъпкан с банкноти плик, после погледна мен и попита:

- Какво си направила? 

Очаквах да ме попита какво е това, но не, не и Глухарьов. Какво имаше в плика беше напълно очевидно, затова той беше преминал към пълно настъпление. Аз мълчах. 

- Да ви се невиди на всички, кретени с кретени... – започна да ругае под нос той и остави чашата.

Погледна ме много мрачно и побърза да заключи вратата. После се подпря на бюрото ми, скръсти ръце на гърдите си и ме изгледа. 

- Пак те питам, Наташа – повтори той, а с гласа му спокойно можеше да се реже не масло, ами направо сельодка – какво си направила?

- Нищо не съм направила! – троснах се аз. – Дойдох да ти ги донеса.

- Аз точно това питам, откъде ги взе? – той се приближи към мен и се подпря на огледалката на стола ми.

Мразех когато ме гледаше така. А в момента бях още по-раздразнена, защото изобщо не бях виновна.

- Ти кога дойде, кога стана корумпирано ченге? – процеди Глухарьов все още надвесен над мен.

В цялата му поза се четеше явното желание да ми зашлеви един зад врата. Дори повече от един. Ако бях мъж, досега да го е направил. Веднъж да ми провърви, че съм момиче. 

- Не съм корумпирано ченге – извих врат аз. – Седни и ще ти обясня.

- Да видим – изръмжа той и наистина седна.

Погледна плика с парите с такова омерзение, че се изкуших и реших да надникна в съзнанието му през Сумрака – той наистина си мислеше, че съм взела тлъст подкуп и съм дошла да делим парите. Още по-обидното беше, че в главата му се въртеше идеята, че съм принудила който и да ми ги беше дал, да ми ги даде като съм използвала способностите си на Различна. Е, не, просто нямах думи!

- Обяснявай! – изръмжа Глухарьов и удари с юмрук по бюрото си. 

Подскочих, но започнах с твърд глас:

- Серьожа, не е това, което...

- Какво не е това? – просъска той. – Какво не е това?! Откъде... си взела... парите? – повтори той въпроса си и се наведе през бюрото. 

Реших, че него няма смисъл да го лъжа. Валерий щеше да ме извини. Пък и предвид ситуацията, вероятно щеше да се наложи да му кажа така или иначе. 

- Парите са на Валерий, инквизитора – обясних аз и потупах плика. 

Сергей вдигна вежди и ме погледна все едно съм леко дебилна. 

- На Валерий, казваш... – започна той. – а какво правят у теб, а?!

- Той ми ги даде.

- Не думай! – изсмя се моят партньор-човек. – И защо?

- За да ни благодари за добре свършената работа – мрачно отговорих аз и вдигнах ръка, за да му попреча да продължи. – И преди да избълваш нещо по мой адрес и за корумпираните ченгета, остави ме да довърша!

Глухарьов скръсти ръце и ме изгледа преценяващо. Сигурна бях, че ако можеше да види аурата ми, щеше да разчете цялото възмущение, което беше се събрало в нея. Да използвам способностите си на Различна, за да открадна пари? Това дори Тъмните много рядко си го позволяваха. За какво, при положение, че паричните операции са хем законни, хем по-лесни? За каква ме вземаше? 

- По принцип не биваше да ти казвам, но ще го направя, защото иначе ще ме смяташ за измет, а на мен това не ми е приятно – започнах аз. – Тези пари са само твоята част. Валерий даде за Зимина, за Карпов и за мен също по толкова. Инквизицията няма проблем с финансите. Знам, че искаш да кажеш нещо, просто изчакай! – погледнах го умолително.

Той беше почервенял – май още няколко секунди и това, че съм момиче изобщо нямаше да ме спаси от боя. Беше свил ръце в юмруци и само оставаше да прескочи бюрото. Един път – два пъти го бях виждала да прави подобни фокуси и след това нямаше нищо добро за арестантите. Така че ме побиха тръпки.

- Продължавай! – процеди той. 

В нормални условия бих се скрила под масата от страх, но в случая трябваше да приключим възможно най-бързо с това. 

- Помниш ли, че имаше нападната Различна? – не дочаках да ми отговори и продължих. – Това е дъщерята на Валерий. Той искаше да ни благодари за добре свършената работа, по човешки. Опитах се да му върна парите, но той настоя. 

- А защо просто не му направи някоя магия? – все още през зъби попита моят партньор. 

- Защото нямаше да сработи. Валерий се беше погрижил за всичко – излъгах аз.

Не бях много сигурна в това, но бях убедена, че и да върна парите, те по мистериозен начин ще се окажат в чантата ми. В това поне бях сигурна. Старият интригант нямаше да остави нещата така. Щом като е решил да ми ги даде, щеше да ми ги даде, без значение какво искам аз. А да правиш заклинания на Инквизитор е нарушение на Договора, дори не можех да се сетя на колко точно точки от него. Със сигурност на много. 

Глухарьов ме гледаше мрачно, все едно съм извършила углавно престъпление.

- Серьожа, казах ти истината – повторих аз за всеки случай. – Хайде, нали си ченге, нали уж разбираш от хора, виж дали лъжа!

Той мълчеше и ме гледаше с присвити очи. Аз също се втренчих в очите му. Ако беше Различен, щях демонстративно да сваля защитата, но тук това нямаше как да стане. Затова се втренчих в очите му и се разкрих, доколкото това е възможно за Висш маг. Хайде, човеко, виж истината в очите ми, нали много разбираш. Виж дали те лъжа...

- Защо ги е дал на теб? 

Звучеше не толкова бесен, това май беше добре. 

- Защото каза, че ако дойде сам в отдела те ще го изхвърлят, а ти изобщо не го харесваш. Прав е. 

Глухарьов не отговори. Просто стана и наля още един чай. Остави чашата пред мен и чак тогава каза:

- Да кажем, че ти вярвам. Защо обаче си тръгнала по пътя на Карпов, след като ми спретна оня цирк миналата седмица? 

Зяпнах. Ето какво било! Той си мислеше, че аз нарушавам собствените си правила и затова се беше ядосал още повече. Ха! 

- Кой ти каза, че изобщо съм тръгнала по пътя на Карпов? – възмутих се аз и отпих от чая. – И какъв е този път, всъщност?

Глухарьов се облегна назад и продължи като ме гледаше изпод вежди:

- Ти къде работиш през последните два месеца? Карпов е най-корумпираното ченге в отдела и няма да позволя да станеш като него! 

Замислих се – дали наистина не ставах като Карпов? Бях взела парите, все пак. Но чак да ставах като него... Нямаше нужда от преиграване.

- Серьожа, спокойно! – вдигнах ръце примирително аз. – Нямам никакво намерение да ставам продажно ченге. Все пак нямам нужда от това, нали мога да превръщам оловото в злато – добавих аз и се изкикотих на собствената си глупава шега.

Сергей ме гледаше мрачно и изобщо не му беше смешно. Седна обратно зад бюрото си, погледна към мен, после към плика с парите, после пак към мен. Въздъхна и го хвърли в едно чекмедже. 

- Това го знам – започна той след малко – въпросът е защо, след като го можеш, си взела пари. 

- Ти слушаше ли ме изобщо? – попитах аз, вече по-спокойно. – Нямах избор. Различните не спорят с Инквизицията.

- Аз видях точно обратното преди известно време – контрира той. – При това беше доста ефектен спор. Съвсем случайно, със същия благодарен баща – допълни той и направи знака за кавички.

Да, ченгето си е ченге – прав беше. Само преди по-малко от две седмици се бях скарала жестоко със същия този инквизитор заради момчето. Но ситуацията се беше променила доста бързо. 

- Нека се опитам да ти обясня – започнах аз и се облегнах назад на стола си – когато Инквизитор се опитва да направи нещо за теб имаш два варианта. Да приемеш, или да отложиш приемането на поканата. Не можеш да откажеш.

- Защо? – не ми повярва той.

- Защото е все едно ти да искаш да дадеш нещо на задържан и той да ти откаже. 

- Не разбирам. 

- За Инквизицията ние всички сме нарушители. Там си виновен до доказване на противното и толкова. Ако Инквизитор иска да работи с теб, нямаш особен избор – защото иначе не се знае какво ще ти спретне и по кое допълнение от Договора ще изгориш. 

- И въпреки това, ти му се навика – посочи Глухарьов съвсем на място.

- Да, защото ми бяха изпилени нервите и, както се изразявате тук, съм млада и зелена. Иначе беше много глупаво – за такова нещо се наказва сериозно. Сега обаче Валерий иска да работи с нас. 

- В какъв смисъл? Нали хванахме оная измет?

- Имаме още доста работа – въздъхнах аз. – Но е дълго за разказване. 

Глухарьов се разрови из бездънните чекмеджета на бюрото си и извади от там найлонов плик. Отвори го и от там се показаха сандвичи. Хвърли ми единия. Ръцете ми бяха заети с чашата, така че не си направих труда да го уловя с тях. Просто фиксирах летящия сандвич и го приземих безпроблемно пред себе си. 

- Позьорка! – подкачи ме той. Свих рамене.

- Ръцете ми бяха заети. 

Взех сандвича – да, май наистина бях много гладна – и кимнах с благодарност към Глухарьов. 

- Хайде, разказвай какво се е случило – подкани ме той и захапа храната.

- Да знаеш, че има много неща, които няма да разбереш добре – предупредих го аз.

- Откакто работя с теб, всеки ден има по няколко такива неща – махна с ръка той. – Хайде, почвай. 

Сложих изолационния пашкул и наистина започнах с историята. Но не започнах с днешните събития, а с тези от миналата седмица

Различна психиатрия - втора глава (първа част)

Когато лъжеш, трябва да се придържаш възможно най-близо до истината. Особено ако смяташ да лъжеш ченгета, които са тренирани да надушват лъжата от километри. Такива неща ми се въртяха в главата, докато поздравявах дежурния. Бях дошла в самото начало на работния ден – все още нямаше почти никого. Почуках на вратата на Зимина, въпреки че не се надявах да я намеря на работа толкова рано, но отвътре се дочу строгият й глас:

- Кажете? – звучеше раздразнено и уморено.

Отворих вратата и предпазливо надникнах вътре – тя изглеждаше видимо изтощена и със зачервени очи – ясно, била е нощна смяна. Този вид не мога да го сбъркам с нищо – след като веднъж се видях така в огледалото, де. Когато ме видя, Зимина добави:

- А, ти ли си Наташа? Какво правиш тук, нали си в отпуска до края на седмицата? 

Наистина бях – след случая с инкуба, Зимина ми беше забранила категорично да припарвам до отдела. Под какъвто и да е предлог. Да си почивам, да се забавлявам, от време на време дори да ходя на лекции... Обаче в Патрула не бяха на същото мнение, така че докато си почивах от милиционерската работа, наваксвах с патрулната. Така става като тъчеш на много станове. Никого не го интересува, че и ти си човек и имаш нужда от почивка. Всъщност, аз не бях съвсем човек...

Влязох и побързах да затворя вратата зад себе си. Машинално, дори без да давам знаци с ръце, заключих и направих изолационен пашкул. Този разговор трябваше да остане само и единствено тук. Самонастаних се на един стол възможно най-близко до бюрото й и започнах:

- Сещаш ли се за онзи изрод, изнасилвачът, дето го заловихме миналата седмица?

- Да, какво за него? – Зимина звучеше меко казано раздразнена. 

Напълно я разбирах – след края на нощната смяна, единственото което искаш е да се свиеш на кълбо и да си наваксаш съня. Аз в момента бях пречка между нея и кревата и автоматично я дразнех. Дори нямаше значение за какво точно говоря – можеше да е за козметика или за нещо наистина важно – единственото, което се въртеше в главата й беше, че й преча да си тръгне. Реших да мина направо на въпрока и извадих един от пликовете от чантата си. 

- Това какво е? – попита началничката на Пятницкото районно и ме погледна лошо. 

И това разбирах – можеше съвсем спокойно да е номер. Имаше няколко такива случаи – я разследване на журналисти, я от Прокуратурата секретна проверка... Зимина беше напълно права да се опули при вида на плика – защото беше повече от очевидно какво има вътре. Парите се подаваха през отворения капак на плика и издайнически подсказваха за съдържанието му. 

- Това е от благодарен баща на една от жертвите – започнах аз с отработената по пътя версия. – Разбрал, че сме хванали изрода и дойде при мен да донесе това.

Технически казвах част от истината – Валерий наистина беше баща на една от жертвите и дефакто беше дошъл (добре де, беше ме повикал) за да ми даде парите (наред с други неща). Въпреки това Зимина ме погледна със съмнение.

- И защо ги е дал точно на теб? – присви очи тя и кимна към пакета, който стоеше на ръба на бюрото й.

Въпросът беше напълно резонен – обзалагах се, че Глухарьов й е казал за сцената, която му спретнах по повод вземането на пари от потърпевши, плюс това през целия период на работа тук не бях дала да се разбере, че вземам пари (въпреки, че ми предложиха няколко пъти). 

- Познавам бегло дъщеря му – излъгах аз без да се замисля. 

Зимина ме изгледа продължително, все едно се опитваше да разбере за какво точно и колко лъжа. После кимна и прибра парите в някое от незнайните чекмеджета на бюрото си. Технически и това не беше точно лъжа, защото аз НАИСТИНА знаех разни неща за момичето и можеше да се каже, че я познавам. Задочно.

- Ела довечера у нас да разделим парите – поясни тя. – Тук има много. Полагат се и на теб, и на Глухарьов.

Дотук добре – напълно нормално беше да не се размахват толкова много пари из отдела. Част от мен се възхити на началническия дух на Зимина – вижда, че парите са много и решава да ги подели с колегите, които също са участвали в операцията. Явно неслучайно беше станала шеф на районното. Махнах с ръка.

- Ира, бъркаш – това е твоята част.

Тя зяпна – не гледаше така дори когато стана случката с Глухарьов в кабинета й. Сега обаче се беше опулила. Бръкна в чекмеджето и провери парите.

- Ти чуваш ли се? – възкликна тя, докато броеше банкнотите без да ги вади от плика. – Тук има около 100 000 рубли! 

- Реагирах по същия начин като видях какво има в плика – потвърдих аз. – Но човекът беше много настоятелен. Не можах да откажа, а се опитах – честно!

- Да не са белязани? – попита тя съвсем логично.

Тъпачка! През ум не ми беше минало подобно нещо! Но пък, от друга страна, защо му е на Валерий да ми дава белязани пари?! Все пак в негов интерес беше да е в добри отношения както с мен, така и с милиционерите. 

- Не, той е свой човек – отговорих аз, макар изобщо да не бях сигурна в това. 

- Все пак, парите са много – натърти Зимина все още с плика в ръце. – Откъде има толкова? За да дава подобни суми, трябва да е червив от пари.

- Има строителна фирма – продължих да лъжа аз. – изкарва предостатъчно. Увери ме, че това е подарък от дъщеря му за нас, затова че сме наказали оня изрод. 

Това май я обезоръжи, защото прибра плика в чекмеджето. Знаех от Глухарьов, че има малък син, който гледа сама – а парите никога не са излишни. За една относително честна следователка парите винаги идват трудно и се задържат кратко време. А за краткото време, през което бях работила на Пятницка 49, бях разбрала, че Зимина е далеч по-малко подкупна от Глухарьов. Което означаваше, че практически неподкупна. Почти. Много рядък вид в милицията. Любопитно защо ли беше станала част от редиците на МВД.

Зимина се подпря на бюрото си и ме изгледа преценяващо – нямаше съмнение, че е усетила, че лъжа. Беше само въпрос на време да си изясни за какво точно. 

- Каза, че това е моята част – започна тя. 

Интересно, дали всички следователи ползваха един и същи тон при разпитите? Защото определено ми звучеше като Глухарьов и започнах да се чувствам точно като на разпит. Това никак не беше добре...

- Да, само твоята част е – потвърдих аз. Нямаше какво да я лъжа за това. – Има още три плика.

- Три плика? 

- Да, за мен, за Глухарьов и за Карпов – додадох аз и я видях как се намръщи. 

- Щом така е решил... – вдигна ръце тя и взе първата й попаднала папка ДЕЛО. – Благодари на приятеля си от мое име – усмихна ми се тя. Кимнах. 

- Нямаш грижи.

Станах да си тръгвам и махнах с ръка. Очевидно на шефката на районното не й се занимаваше да нищи случая. 

- Накъде сега? – попита тя машинално. 

- При Карпов, той е следващият в списъка. Карам ви по старшинство – отвърнах аз и преди да съумее да отговори нещо се измъкнах през вратата.

Знаех, че на нея хич не й харесва идеята да давам каквото и да е на Карпов, но какво да правя – Валерий така беше решил. Не беше моя работа да се меся в това. В крайна сметка, аз бях само преносител. Следващият в списъка наистина беше Карпов – не само защото беше старши по чин. Някак си ми се виждаше редно да започна първо с ръководителите на отдели. Така че се запътих към неговия кабинет с надеждата, че или е дошъл вече на работа, или ще мога да го намеря. 

Странното беше, че кабинетите им със Зимина бяха почти съседни – през четири врати по един и същи коридор. Просто нейната врата беше в дъното на коридора. Почуках, по-скоро по навик. Ако Карпов не искаше да го безпокоят, просто заключваше вратата. Вече няколко пъти бях попадала на заключена врата, въпреки че отвътре се чуваха гласове. Тогава просто се измъквах преди да са ме разпознали отвътре. Сега гласове не се чуваха. Така че смело отворих вратата и надникнах. 

Карпов явно току-що беше дошъл на смяна, защото бъркаше някаква чаша с тъмна течност. В целия кабинет миришеше на кафе. 

- Здравей, Наташа – поздрави той дружелюбно, - ти не трябва ли да си в отпуска?

Странно, защо всички започваха с това днес? Все едно съм някакъв странен животински вид...

- Така е, обаче съм дошла при теб, Стас – отговорих аз. – Може ли?

- Влизай – направи той жест с пълната чаша, – настанявай се! 

Аз побързах да затворя вратата и да направя пас без той да ме види. Дългите години работа на улицата го бяха направили доста наблюдателен за разни неща – веднъж за малко да ме хване как правя заклинание (просто движенията на ръцете нямаше как да се избегнат в случая) и едва се измъкнах с пукане на кокалчетата. 

Стас Карпов се облегна назад и остави кафето на масата. Вместо него взе един нож, същия, с който си играеше, когато се запознахме, и попита:

- За какво ти трябвам? 

Седнах на един стол до бюрото му и се замислих. Да, Карпов не можеше да го излъжеш. А не беше Различен. Не ставаше за Светъл, той дори и като човек имаше твърде много Мрак в себе си, но нямаше силата да влиза в Сумрака, че да стане и пълноценен Тъмен. От друга страна, вярата му в магията беше горе-долу колкото и на другите от личния състав – нулева. Все едно в школата ги избират такива с конкурс – резистентни към вярата в свръхестественото. Може пък да им помага в работата – ако си мислиш, че го няма, не го виждаш. И не ти влияе. Не, със сигурност ти влияе, но ти не обръщаш внимание на симптомите и просто го отдаваш на лош късмет, случайност, заговор срещу теб, или някоя друга подобна измишльотина, в която вярват несуеверните хора.

На Карпов му се носеше славата на истински дявол в районното. Някой, който ще те изяде с парцалите и после ще те изплюе на пихтия. От другите сътрудници бях подочула, че покровителства не един и два тъмни бизнеса и заедно с някои от оперативните рекетира разни кокошкари из района да му снасят пари. Проверявала съм му аурата няколко пъти и наистина беше така. Алчност и жестокост имаше с лопата да ринеш. Странното беше, че имаше и зрънце чест, много малко, но все още я имаше. Вероятно тази чест го беше накарала да смели от бой инкуба, не знам. Може и да имаше някакви негови си причини.

Общо-взето, Карпов беше идеалният началник на оперативните – по-голям психопат от всички взети заедно, достатъчно корумпиран, че да държи всички в шах и достатъчно умен, за да не изгори при някоя проверка. Въпреки, че бяхме в относително добри отношения – все още не ми се беше налагало да се карам с него – все пак ме побивата тръпки. На такива като него трудно се четат мислите, а още по-трудно се лъжат.

Само че аз не бях дошла да го лъжа. Не съвсем. Затова просто извадих плика от чантата си и го сложих пред него. Той вдигна вежди и ме погледна мрачно. Много, много мрачно.

- Какво е това? – гласът му беше гробовен и тих. 

Като на мъртвец, изпълзял от гроба на Вси Светии.

- Благодарност за добре свършената работа – отговорих аз без да мигна. – Праща ти го бащата на една от жертвите на изнасилвача. 

Карпов се намръщи и взе плика. Не преброи парите, а направо каза:

- Тук има към 100 000 рубли. Много са – откъде ги има този баща на жертва? 

Звучеше скептично и не го винях. Все пак толкова пари не се даваха в някое районно, а някъде нагоре по веригата – я в Прокуратурата, я в някой съд. Това тук беше крайно странно. Затова Карпов направи нещо напълно логично – бръкна в плика и извади половината от парите. Подаде ми остатъка с думите:

- Тези са за теб – свърши добра работа. 

Не се и съмнявах, че това казва на подчинените си след поредната акция за рекет. И че им дава дял – иначе никой не би продължил да работи с него. Страхът е едно, но той е до време, човешката алчност обаче я има до гроб. Затова и останалите оперативни следваха Карпов като кучета. 

Различна психиатрия - първа глава (трета част)

На пергамента, изписано с чисти, равни калиграфски букви, пишеше горе-долу следното:

„Настоящият документ се издава да удостовери, че Наташа Алексеева, Универсален маг Висше равнище е нещатен сътрудник на Инквизицията. 

Всички сътрудници на Инквизицията са длъжни да оказват всякакво съдействие на Наташа Алексеева във връзка с изпълнението на задълженията й. 

Всички сътрудници на Патрулите са длъжни да оказват съдействие на същата за всичко. 

Всички редови Различни са длъжни да сътрудничат на Наташа Алексеева или на упълномощените от нея Различни или хора. 

Отказът от съдействие нарушава точки на Договора ....“ 

Тук следваше половин страница изреждане на всички възможни точки по Договора, които биха били нарушени при евентуален отказ от съдействие, както и евентуалните наказания (бяха споменати само най-страшните), затова го пропуснах. Продължих към най-долната част на документа.

„Наташа Алексеевна има право да действа, както сметне за редно, стига това да е в интерес на запазване на равновесието и да не противоречи на Договора. 

Заповедта в този документ е в сила, докато не бъде издадена друга, която да я отмени или промени. Валидността на документа е безсрочна. 

С настоящото, аз, Людвиг Йероним Мария Кюхбауер и Кармадон удостоверявам, че Наташа Алексеевна е нещатен сътрудник на Инквизицията с всички произтичащи от това привилегии, права и задължения. 

Прага, 24 април....“

От долу се мъдреше подписът на Совината глава и личния му печат (сова с опулени очи и надписа Omnia video – „Виждам всичко“ на латински), или както беше светското му име в този живот: Людвиг Йероним Мария Кюхбауер и Кармадон. Вероятно преди няколко стотин години е бил важна клечка дори в човешките среди. Сега обаче тези имена нищо не значеха, поне не за мен. Подписът му под този документ обаче значеше страшно много. Колкото до мотото му – мисля, че беше идеално за Висш Инквизитор. Защото те наистина виждаха всичко. Дори чуваха всичко. Това беше и една от причините никой да не ги харесва...

Прочетох документа два пъти – нямаше грешка. Сам шефът на Европейския отдел на Инквизицията ми оказваше изключителна чест и ми даваше правомощия, за които не бих могла да мечтая и не исках. Оставаше да разберем защо. 

- Защо е всичко това? – попитах Валерий и размахах документа под носа му. 

- От Прага прецениха, че може да Ви е от полза – простичко отвърна той и несъзнателно поглади аметиста на гърдите си. 

Сигурно са преценили, те там много добре умеят подобни неща. Щом като Совината глава е подписал подобна заповед през нощта днес, сигурно е важно. По-скоро катастрофално. 

- Хесер и Завулон вече ми казаха, че мога да разчитам на Вашата помощ, Валерий – започнах аз и отново се втренчих в документа. – Не разбирам защо се е стигнало до тези официалности. 

- Моята помощ беше обещана, още когато хванахте инкуба. Този документ е издаден днес, заради променените обстоятелства – обясни Валерий. 

- Това значи ли, че ще дойдат инквизитори от Прага, за да помагат? – попитах аз и навих документа на руло. 

- Не инквизитори, а колеги, Наташа – поправи ме инквизиторът и ми се усмихна. – Вие вече формално сте част и от Инквизицията.

- Да, ама за колко време? – промърморих аз. 

- Не прочетохте ли документа до край? – учуди се той. – Струва ми се, че там пише „безсрочен“. 

Той забеляза, че се мръщя. И как не – в крайна сметка, ако мразех милиционерите, мразех много повече Инквизиторите. Изобщо не ми харесваше идеята зорлем да ме правят част от техните структури. Макар че така или иначе имах особен статут. Този документ обаче, правеше статута ми официален. 

- Хайде, хайде, Наташа – махна с ръка моят събеседник. – Рано или късно щяхте да станете част от Инквизицията! Просто обстоятелствата налагат това да стане сега. 

- Писна ми обстоятелствата да налагат избора ми на кариера – промърморих аз и ядно изгледах рулото в ръката си.

Идеше ми да го подпаля, но нямаше да има кой да се порадва на подобни демонстрации. Освен това, имах чувството, че това нещо е устойчиво не само на огън, но и на ядрена атака. Совината глава не е за подценяване. А той много добре знаеше, че изрично отказах да вляза в Инквизицията преди години. Затова и ме оставиха в запаса. Сега ме беше придърпал една крачка по-близо.

- Понякога така се получава – примирително отвърна Валерий, сякаш усетил накъде бия. – Сега официално сте и една от нас! Трябва да носите този документ винаги със себе си, той е вашият пропуск. 

Пропуск – точно като червеното тефтерче, което винаги държах под ръка. Още един документ, който може да отвори всяка врата. Тази власт почваше да ми идва в повече. Колко ли още подобни щях да получа, и най-важното – защо?

Първо Хесер и Завулон ми бяха дали амулети, с които да мога да срина света – впрочем гривната още беше на ръката ми, все едно беше срастнала с нея. Сега Совината глава ми даваше кардбланш да правя, каквото намеря за добре, при това с неговата благословия и заставяше всички други Инквизитори (или би трябвало вече да ги наричам „колеги“) и Различни да ми сътрудничат. Това ме правеше освен част от ръководствата на двата Патрула и част от ръководния състав на Инквизицията. Висшите магове обикновено не извършват рутинни дейности. Инквизицията няма толкова голям личен състав, че да си го позволи. 

Докато аз седях в Ротондата и се чудех да се радвам ли на внезапното повишение или да се ужасявам от евентуалната конфронтация с подивял маг от Аненербе, Валерий ровичкаше в някаква чанта, която не бях забелязала досега. Извади голям хартиен плик от нея и го сложи в скута си. 

- Не Ви благодарих, че намерихте насилника на дъщеря ми – каза той и аз се сепнах.

- Моля? – тъпо попитах аз. 

Предвид обстоятелствата, точно това ми беше напълно безразлично. Бяхме го намерили и толкова. 

- Не Ви благодарих... – започна той отново, но побързах да го прекъсна:

- Няма за какво да благодарите, направихме онова, което трябваше. Просто си свършихме работата. 

Валерий поклати глава и бръкна в хартиения плик. Извади от там друг плик за писма, който видимо изпитваше трудности да задържи всичко, натъпкано в него. Той ми подаде плика. Погледнах го косо и попитах:

- Това какво е? 

- Благодарност – отговори невъзмутимо той. 

Пликът беше натъпкан догоре с рубли. Сигурно имаше към сто хиляди – съдейки от банкнотите от по хиляда, които се подаваха от него. Поклатих глава. 

- Няма нужда – казах твърдо. – Просто си свършихме работата, и аз и колегите. 

- Наташа, аз много добре знам как функционира милицията – отговори ми Валерий. – Вземете парите, за здраве и да се почерпите. Знам, че човек за да има добри отношения с органите, трябва да си плаща...

Звучеше примирено – точно като онзи човек, който даде подкупа на Глухарьов пред мен. Обаче аз не бях Глухарьов.

- Няма да взема тези пари – опитах се да се измъкна с логика аз. – Най-малкото защото те не са само за мен, а и за колегите...

Валерий обаче беше предвидил този ход защото размаха големия хартиен плик. После бавно и методично сложи пред мен още три такива плика, също толкова пълни. 

- В този плик е само вашата част, Наташа. Вие рискувахте много в тази акция, знам много добре. Дори имах възможността да превъртя паметта на инкуба, така че знам колко точно е било рисковано. Приемете тези пари като компенсация за причиненото неудобство. Тези – той посочи другите три плика – са за вашият колега-следовател, за началничката на районното управление, която организира операцията и за началника на оперативния отдел, който я проведе. 

Изчервих се леко – превъртял е паметта на инкуба дори за това? Значи беше в течение на случката помежду ни. Смятах това за навлизане в личното пространство, при това меко казано. Обаче не бях сигурна как точно да се изразя. Валерий говореше бавно и спокойно, сякаш беше убеден, че ще се съглася. Аз обаче бях на друго мнение. Това бяха страшно много пари – почти половин милион рубли. Откъде имаше толкова? 

- Това са много пари, не мога и няма да ги приема! – възразих аз, върнах му плика и станах с ясното намерение да си тръгна начаса. 

- Вземете ги, ако не за себе си, то поне за колегите си – отговори все така спокойно Валерий. – Съмнявам се те да са така великодушни. Освен това, вие си ги заслужихте. Приемете ги като подарък от дъщеря ми. Щом не искате да ги вземете от мен, вземете ги от нея. Тя знае всичко и иска да Ви благодари. 

Замислих се – в крайна сметка той имаше право. Но това си оставаха много пари, така че настоях. 

- Ще взема само един от тези пликове. Ще си го разделим. – Валерий поклати глава.

- Не, ще вземете всичките четири. Те са за вас. Инквизицията няма проблем с финансирането.

Той ми подаде пликовете и ми намигна – как ще имат, като Инквизицията има неподозирани източници на доходи. Прибрах ги в чантата си. 

- Защо не ги дадете сам на колегите? – попитах аз със съмнение.

- Те не ме познават, как да отида? – разпери ръце той. – Само вашият колега ме е виждал, но не мисля, че е с добро мнение за мен. По-добре ги дайте вие и измислете някакъв предлог. 

Кимнах. Едва ли щяха да задават много въпроси като видеха парите. Те са свикнали с такива неща, за разлика от мен. Макар че, докъде стигнахме – Светъл маг първо равнище, Инквизитор, да дава тлъсти подкупи на милиционери само защото са си свършили работата... Светът определено не отиваше на добре... Така че прибрах пликовете. Ако той отидеше при Зимина, тя щеше да реши, че е номер и да го изхвърли. Същото щеше да направи и Карпов, впрочем. 

- Знаете ли какво, Валерий – започнах аз, - какво ще кажете да си говорим на „ти“? така и така вече сме колеги и като гледам ще трябва честичко да се чуваме.

Инквизиторът наклони глава в знак на признателност.

- Надявах се да попитате. Разбирате, разликата в ранга...

Ах, пак тези рангове! Вярно, че се водех старша по ранг – затова и бяха тези официалности. 

- Разликата в ранга не е нещо, което можем да променим. Обаче вие имате предимство, което аз нямам – много години опит и достатъчно количество информация. Така че предлагам да прескочим протокола. Какво ще кажете, отсега нататък сме на „ти“, нали така? – повторих аз. Валерий кимна. 

- Имаш ли нужда от нещо? Да подпомогна разследването някак? 

- Всъщност имам – отговорих след кратка пауза аз. – Можеш ле да намериш всички данни, с ниско ниво на достъп, за процесите на маговете от Аненербе и за дейността на организацията като цяло? Трябва да знам с кого си имам работа. 

Валерий изведнъж стана сериозен. 

- Ще ги имаш до довечера. Къде да ги пратя? 

- В кабинета ми в Нощния патрул, там ще е най-сигурно. 

Тръгнах да си ходя, после се сетих за още нещо:

- Валерий, Хесер и Завулон вече знаят за дъщеря ти, имай го предвид. Накараха ме да им кажа. Вероятно този разговор също няма да остане конфиденциален. 

Инквизиторът кимна. 

- Не съм и очаквал друго. Няма проблем. Великите не могат да бъдат държани в неведение дълго. Бързаш ли?

Погледнах си часовника – беше вече към седем. Невероятно как лети времето. 

- Не бързам, но по-добре да се запътя към отдела вече. 

Валерий ми махна с ръка. Жестът можеше да се тълкува като дори приятелски. 

- Върви, върви! – каза той и сам тръгна да събира нещата си.

Светлината беше осветяваше всяко кътче на Ротондата и хвърляше интересни отсенки из цялото помещение. Приказно място. Хвърлих му един последен поглед преди с Инквизитора да излезем от там. 

- През портала? – попита той.

- Не, ще сляза по стълбите. Мястото вече е отворено за хора – отвърнах аз и наистина заслизах. 

Имах нужда да си събера мислите. Слизането по стълбите беше перфектната възможност да го направя. Заслизах по голямото мраморно стълбище и се замислих.

В какво се бях забъркала? Слязох няколко стъпала и усетих, че съм забравила да задам един съществен въпрос на Валерий. Как се казва заподозреният. 

Тъпачка, тъпачка, тъпачка!!! 

Странно, той също беше пропуснал да го спомене. Нещата започваха да се заплитат още повече. Валерий все някога щеше да изплюе камъчето. Първо да видим какви документи може да ми даде. Да видим какво всъщност е Аненербе.

Аненербе... Някак си си мислех, че ключът се крие именно там. Не знам защо, но според мен именно от там трябваше да започна да търся. Най-малкото това беше нещото, за което знаех най-малко. Обаче пък определено от там започваше да се разплита историята. Всъщност не, не от там. Валерий каза, че с въпросния бивш Висш Светъл са били кръвни братя, каквото и да значеше това. Ясно ми беше само, че двамата са били доста добре свързани преди Аненербе. От друга страна, Валерий доста хитро пропусна да ми спомене какво ги свързва – какво ли криеше старият шпионин-инквизитор? 

От друга страна, недоумявах защо ценет артефакт, какъвто очевидно би трябвало да е въпросния Колан на Ищар, не е в сейфа в мазето в централата в Прага, а се пази от редови Инквизитор, който дори не е Висш маг. Това беше против всякаква логика и най-важното, против принципите на най-затвореното общество на света. Защо са му оставили подобен силен артефакт? Имаше две възможности – артефактът да е кодиран за някого конкретно или да е бил разреден. Първото беше малко вероятно, но второто...

Освен това, въпросният артефакт можеше да се носи само от жени, поне според Валерий. Тогава защо му е на мъж да го краде? Идеята да ме подчини и после да ме използва като оръжие ми се виждаше крайно абсурдна. Ами ако артефактът ми даде повече сила и се обърна срещу самия него?

Обаче, дори и разредени, някои артефакти пак могат да натворят големи бели. Значи някъде тезата на Валерий се пукаше. Това го надушвах, но не можех да разбера къде точно. Вероятно защото нищо не знаех за Аненербе. 

Частта с това, че аз съм следващата мишена на изрода също не ми се връзваше особено. Всеки Висш с мозък в главата (а Различните израстваха първо духовно и после в рангове) знае, че разликата в силата между Висшите магове е много малка. Затова идеята един Висш да подчини друг е в сферата на научната фантастика. Освен ако онзи не беше наистина откачил или не разполагаше с нещо, за което аз не подозирах. Все пак ми се виждаше малко вероятно да се опита да ме подчини и да ме използва. Но човек никога не знае. Освен това – защо да хаби подобни сили, когато можеше просто да наеме случаен човек, да го окичи с амулети и защитни заклинания и да го прати да убие мишената? Щеше да стане много по-лесно, при това нито една следа нямаше да води към него самия. 

Обаче тези двамата се познаваха от много отдавна. Можех да предположа, че другия маг е поне връстник на Валерий. А Инквизиторът беше поне на двеста години – по онова време боят от разстояние е бил смятан за подмолни и безчестни игрички. Къде-къде по-благородно е да извикаш някого на дуел, да му хвърлиш ръкавица в лицето?! Само че хич не ми харесваше идеята да ме използват за дуелно оръжие. 

Стиснах зъби и продължих да слизам надолу – оставаха ми само още някакви си десетина етажа. 

Оставаха действията на Совината глава. Защо ми беше дал почти безгранична власт, при това със собствените си ръце? Бях го виждала един-два пъти, но само толкова. Познавахме се, но бегло. При това не бях сигурна, че той би ме познал по лице. Тогава защо ми даваше подобна власт, при това безсрочна? 

Вярно беше, че след като постъпих в Патрулите, получи призовка от Прага. Не за Трибунал, а за обучение – в техните редици няма много универсални магове. Може би защото повечето разбират колко странно е всичко това. И колко безсмислено на моменти – защото ако си универсален, ти ежесекундно спазваш Договора. Затова, след края на интензивното обучение на основите на инквизиторската работа (признавам, преподавателите бяха впечатлени), получих удостоверение за нещатен сътрудник на Инквизицията, от запаса, така да се каже. И това ми стигаше. 

Сега обаче, с един замах Совината глава ме беше изпратил в ръководния състав на Прага плюс, че ми беше дал огромна власт. Нещо не ми се връзваше – с тази хартийка имах право да накарам дори Хесер и Завулон да ми играят по свирката. Обаче аз нямах нужда от подобно нещо, защото конкретните случаи именно те двамата (напълно против волята ми) ми ги бяха възложили. Тогава кого ще трябва да убеждавам? 

Да не говорим, че в заповедта пишеше „опълномощените от нея Различни или хора“ – значи Совината глава беше в течение на работата ми в милицията. Интересно какво ли още знаеше. 

За подкупа го разбирах донякъде – само не разбирах защо трябваше да го дава – освен заради изконното руско схващане, че нещата се вършат със „свои хора“. Само че тези свои хора не вършат нищо безплатно. Не ми се ходеше наоколо с близо половин милион рубли в чантата, така че се запътих към отдела. 

Различна психиатрия - първа глава (втора част)

Опрях се тежко на парапета и се извъртях към него – не, не бях толкова пияна и той май не лъжеше. Валерий се беше облегнал небрежно, все едно стоеше на собствения си балкон.

- Откъде знаете това?! – възкликнах аз забравила в миг и за йерархията и за Договора. 

- Защото вчера от офиса в Москва изчезна нещо, което го доказва и свързва случаите.

Зяпнах. Отворих уста да кажа нещо, после я затворих. После отново се опитах да кажа нещо, но не намерих точните думи. Да крадеш от Инквизицията – това говори за реални психични отклонения. Та те знаеха всичко за всички! Който и да беше този идиот, вече беше загазил сериозно. Въпросът беше защо аз получавам подобна информация.

- В Прага знаят ли? – това беше единственият смислен въпрос, който ми дойде на ум. 

Валерий кимна и се загледа в заревото над Москва. 

- Научиха преди няколко часа. Лично им казах. 

- Защо казвате на мен тогава? 

- Защото може би сте единствената Различна в тази част на света, която може да намери крадеца. 

Да, вече сериозно започваше да звучи като евтин холивудски филм – да призовем нищо неподозиращия герой за велики дела. Въпреки, че самият герой няма никакво подобно намерение. Шантава работа. Обикновено инквизиторите не само, че нямат чувство за хумор, а дори и да имат – не ползват толкова плоски шеги. 

- Преувеличавате! 

- Нищо подобно – поклати глава Валерий. – Ако има някой, който може да го спре, това сте именно Вие. 

Чак сега забелязах, че на врата му виси чисто Инквизиторски амулет – огромен аметист в сребърна мрежа. Официален амулет, нещо като моето червено тефтерче от МВД – хем прокуск, хем за защита. Аз имах същия. Това беше нещо като задължителна част от инквизиторската униформа, но не знаех, че се носи без сивата мантия. 

- И как точно се очаква да спра това? Та аз не знам къде да го търся! – разперих ръце в знак на безсилие. 

- Той сам ще Ви намери. 

- Как така? – попитах тъпо аз и за сетен път тази сутрин се почувствах като в евтино фентъзи. 

- Има доста неща, които не знаете, Наташа – поклати глава инквизиторът. 

Отдръпнах се от балкона и скръстих ръце – пак старите интриги! Добре, щом ще си играем така, нека да играем. 

- Очевидно. Дори не знам точното Ви име. Как да Ви наричам – Валерий или може би предпочитате да се обръщам към вас с хер Валтер? - Валерий ме погледна – не с учудване или изненада, а както учител гледа досетлив ученик. 

- Получих тази информация наред със заповедта от Инквизицията – поясних аз. – Така че по-добре прекратете игричките и ми обяснете за какво става дума.

Валерий застана до мен и въздъхна. 

- Да, правилно са Ви дали информацията. И да, нещата изобщо не са случайни. Знаете ли, всъщност аз...

- Знам, че сте участвали в процеса срещу Аненербе, Валерий, прескочете увода – озъбих се аз. 

Започваше да ми омръзва да слушам недомлъвки. Слънцето над Москва вече се показваше като лъскав червен диск на хоризонта и започваше да осветява малко по малко града. Валерий отново въздъхна. 

- Какво знаете за Аненербе? – попита ме той. 

- Нищо конкретно – започнах аз – просто банда откачалки, които са тръгнали да събират разни доказателства за древния произход на Райха. После всички ги осъдили, защото наистина били откачалки. Правили са опити с хора от концлагерите. Предполагам, че са били просто Тъмни жадни за власт, както става почти винаги. 

Валерий поклати глава и се загледа към Москва – странно защо, но гледаше с умиление. 

- Не бяха само Тъмни – започна разказа си той, но гласът му звучеше така, все едно говори не на мен, а на някой, който отдавна не е между живите. – Имаше и много Тъмни, разбира се. Те бяха там именно заради възможността да станат всесилни. Но имаше и Светли – които се присъединиха, защото искрено вярваха във величието на Райха и искаха да направят всичко възможно за да се случи. 

- Идеалисти – заключих аз и се облегнах на вратата. 

- Идеалисти наистина – съгласи се Валерий. – А аз бях един от тях.

Зяпнах от изненада. Той е бил част от Аненербе?! Това беше напълно откачено! Изстрелях първия въпрос, който ми дойде на ум:

- Защо тогава сте още жив? Доколкото знам, маговете от Аненербе са равъплътени след процеса. Заради престъпления срещу човечеството и Различните. 

- Така е, само че аз бях внедрен в Аненербе – въздъхна Валерий. – Първоначално дори Различните си мислеха, че идеята е добра – нека и хората потърсят малко магически артефакти, да видят, че магията съществува. Но по-късно стана ясно, че това не е много умно и че Различните в редиците на Аненербе търсят собствено обогатяване, а не научни постижения. Тогава Инквизицията избра мен за да следя процеса отвътре. По време на Трибуналите, аз бях един от главните свидетели. 

Така – значи Валерий не просто имаше бурно минало, както повечето Различни, живели през Втората Световна война. Неговото минало беше повече от необикновено. Шпионин Различен шпионира други Различни в рамките на човешка окултна организация! Това вече беше повече от откачено! 

- Да допуснем, че всички са Ви намразили заради това – започнах да разсъждавам на глас – би трябвало всички отдавна да са отишли в Сумрака. А онзи изрод със сигурност е жив. 

Валерий се опря на вратата до мен и заслуша. 

- Правилно, само че пропускате нещо, Наташа. Не можахме да хванем всички членове на Аненербе. Не можахме изобщо да ги намерим. 

- Да, и за тези подозрения знам – кимнах аз. – Но това не ни помага много. Самоличността на въпросните Различни е неизвестна. 

- Не съвсем. Аз имам конкретен Различен на ум. Нека да влезем вътре! 

Валерий галантно ми направи път да мина и влязохме вътре в заседателната зала. Наистина, беше започнало да припича много неприятно, още щом слънцето се показа над Москва. Отново седнахме на столовете и той продължи: 

- Заради работата ми тогава, той има всички причини да ме мрази. 

- Той? Значи е мъж? Тъмен вероятно? – предположих аз, но Валерий поклати енергично глава.

- Светъл беше, Светъл. 

- Как така Светъл? Бъркате, не е възможно!

Май старецът го беше хванала параноята – никой Светъл не би могъл да оправдае подобни престъпления и да продължи да съществува. Просто етиката на Светлите го забранява. Валерий вероятно се беше объркал. 

- Казах, че беше Светъл, Наташа - отвърна инквизиторът спокойно. – Не съм казал, че и сега е такъв. 

Аха, значи беше много възможно онзи да е Висш маг – само те имаха право да сменят цвета си. При това само при изключителни обстоятелства. Освен това когато веднъж си от едната страна на барикадата, много трудно някой може да те убеди да минеш от другата страна. Ако онзи е бил Висш Светъл още преди повече от 70 години, нещата отиваха на зле.

- Бяхте ли приятели? 

- По-лошо. Бяхме кръвни братя. 

- Кръвни братя, това пък какво е? Добре, а аз какво общо имам с това? Дотук разбрахме няколко любопитни факта от вашата биография, но нищо, което да може да ни помогне в разследването. 

Валерий мълчеше и се взираше в празното пространство. 

- Валерий! – викнах аз и той се сепна. 

- Простете, отнесох се. Да, какво може да помогне на разследването. Позволете ми да изложа фактите така, както се подредиха тази нощ. 

- Бъдете така добър – отговорих аз машинално. 

Едва по-късно си дадох сметка, че без да искам съм ползвала следователския тон на Глухарьов, както и неговата скептична поза при разпити. Валерий не реагира на това, а просто продължи да говори. 

- Той се е опитал да извърши жертвоприношение.

- Защо обаче?

- Вероятно за да зареди някой стар артефакт – отговори инквизиторът. – Но момчето му е попречило. Затова е избрал доста по-извратен, но и по-бавен начин за зареждане на артефакта.

- Изнасилванията? Но защо така? Звучи извратено, наистина. 

- Защото така е щял да ме провокира – една от жертвите е дъщеря ми и след като проверихме инкуба се оказа, че тя не е била нападната по погрешка. 

Да, безспорно нямаше по-добър начин да изкараш някого от дупката му от това да застрашиш потомството му. Това важеше за почти всички живи същества. 

- Вие още тогава ми казахте, че смятате нападението за провокация. Но не разбирам аз какво общо имам.

- Вие сте свързващото звено – все пак вие обезвредихте неговото оръдие. Затова си мисля, че е възможно вие да сте и следващата мишена – отговори Валерий и отново ме потупа по ръката. 

- Ама нали току-що казахте, че той се цели във Вас? Защо съм му аз? 

- За да може да напълни артефакта, който е откраднал. Защото силата на един Различен не стига. 

- А какво е откраднал, в крайна сметка? – скръстих ръце аз. – Да не би да е нещо на Мерлин? 

Мерлин е бил Абсолютен маг – маг с безгранична сила. Той създавал артефакти за забавление, но нямал много въображение с имената. Така че нещата неминуемо си се казваха „нещо си на Мерлин“. Городецки го бяха пратили преди пет години да търси нещо на Мерлин, но не бях в течение, защото точно тогава главата ми пушеше. Валерий обаче изобщо не се засмя.

- Открадна Колана на Ищар – обясни той.

- Това пък какво е? – зяпнах аз. – Някаква магрьосническа дрънкулка? Атрибут на Тъмните?

Тъмните магове ползваха разни такива неща, с навързани възли по тях, но на мен подобни неща не ми трябваха. Знаех, че Ищар е някаква древна богиня, на плодородието май. Но нищо повече. 

- Това е много важен артефакт – започна разказа си Валерий. – Но една от основните му особености е, че може да бъде носен само от жени. 

- Тогава на него за какво му е? – опитах се да се пошегувам аз. – Да не би да си е направил операция за смяна на пола? 

Валерий изобщо не се засмя.

- Точно тук се намесвате вие, Наташа. Само Висша Различна може да носи този колан. 

- Нямам намерение да го нося, в това можете да бъдете сигурен! 

- Той ще се опита да Ви подчини – размаха предупредително пръст той. 

- Да пробва! – изръмжах аз. – Досега никой не е успял да ме превърне в марионетка. Не е толкова лесно да подчиниш Висш Универсален маг! 

- Затова му е трябвала и силата от предишните действия – поясни Валерий и ме изгледа съжалително. – За да може да се изправи срещу Вас в открит двубой. 

- Не е познал! – стиснах аз юмруци. – Няма да стане! 

Хитър план – да направиш Висш универсален своя марионетка. Много рискован и много труден за изпълнение, но определено много смел. 

- И за какво ще ме използва, ако ме подчини? – попитах аз след малко. 

- Много просто – да ме убиете! 

Погледнах Валерий – той изобщо не се шегуваше. 

- Какво? – за пръв път, всъщност да втори, откакто се бях озовала в Ротондата, останах без думи. 

- За да ме убиете – повтори Валерий. – Вие имате разрешителни от Инквизицията и можете да влизате и излизате свободно. А този артефакт и неговия контрол, ще Ви дадат почти безгранична власт. 

- Но защо му е такъв сложен план? – недоумявах аз. – Защо не Ви убие сам?! 

Инквизиторът сведе глава, все едно това е нещо, което не иска да си спомня. Постоя така няколко минути и реших, че е по-добре да си мълча и да изчакам. 

- Защото това е отмъщение, Наташа – отговори той тъжно. 

Звучеше съсипан, неизвестно защо. Реших да не задавам повече въпроси. 

- Добре тогава, как мога да помогна? – крайно време беше да спрем с ретроспекциите. 

- Като начало, прочетете това!

Валерий ловко като фокусник измъкна лист хартия навит на руло от ръкава си и ми го подаде. Инквизиторски трикове! Не можех да отрека, че беше доста ефектно. Взех листа – оказа се пергамент, при това написан на ръка, при това издаден от Прага, с печата и подписа на Совината глава. 

- Това какво е? – попитах аз докато се пулех в калиграфски написаните на латински букви.

- Четете, четете – махна с ръка Валерий. 

Латинският ми винаги е бил слаб, затова погледнах текста през Сумрака – там няма разлика между езиците. Зачетох буквите и ченето ми все повече започна да увисва.