Различна психиатрия - четвърта глава (втора част)

- Тук се занимаваме с дребни простъпки, жалби на цивилни спрямо Различни и други подобни нарушения на Наказателния Кодекс – повторих любимата си фраза аз. – Работата обаче е далеч повече и по-важна, отколкото си мислите. Всъщност, ние дори не се представихме един на друг официално. Аз съм Наташа Алексеева...

- Това вече го знам – прекъсна ме изнервено той, но аз се направих, че не съм го чула и за да го стресна изцитирах пълната си титла:

- Универсален маг Висше Равнище, сътрудник на Нощния и Дневния Патрул на Москва и на Европейското бюро на Инквизицията. Понастоящем, лейтенант от юстицията.

Той зяпна от почуда. Буквално. Рядко виждам подобни физиономии. 

- Из...извинете ме... аз... просто покрай дъщеря ми.... – започна да пелтечи той.

- Няма нищо – вдигнах ръка, за да го накарам да млъкне. – Всичко е наред, стига простъпката да не се повтаря. Ще отдам незачитането на ранга на притеснението Ви. 

Може и да не харесвах как всички ми се подмазват, но нямаше да позволя да ме правят на глупачка. Имаше си йерархия в тия неща и кой знае защо не ми се занимаваше повече с формалности около въпросния млад Тъмен. Светлата му приятелка изобщо пък не ми влизаше в сметките, поне не по този начин, но какво да се прави... А баща й определено започваше да ме дразни.

- Ще се наложи да повторите всичко пред моя колега и мен, но този път с истинските подробности, а не тези за пред хората. 

- Истинските подробности ли? – не разбра, или се направи че не разбира той. 

- Точно така. Всичко, което се е случило от момента, в който сте разбрали, че дъщеря Ви ходи с Тъмен маг. 

Той стисна юмруци. Всеки баща пази дъщеря си като очите си, но за един Светъл, защото бащата беше такъв, едва ли има по-голям ужас от това драгоценното му момиченце да се среща с някакъв Тъмен пройдоха. Сто процента знаеше, че Патрулите и Инквизицията държат момчето изкъсо, все пак живееха почти врата до врата с майката. Не съм спец по междусъседски отношения, но съм сигурна, че клюките отдавна са плъзнали. Значи знаеше и че момчето е под надзор. Или поне ей сега щеше да узнае. 

- Докато дойде време за Трибунала на Инквизицията – започнах аз, - отговарям за Николай.

- Какъв Трибунал? – опули се Сорокин.

- Не е важно – махнах с ръка аз в стил „това не ти влиза в работата“. – Важното е...

- Господи Боже! – възкликна Глухарьов. – Какво правите тук?!

Докато се бях обяснявала с притеснения баща, не бях чула как ключалката се превърта. Естествено, като е видял, че ключа от кабинета му е при дежурния, Глухарьов е заключил, че ще го чакам някъде по коридорите. Като не ме е видял, е решил просто да отиде в кабинета си и вероятно да ми звънне. Реакцията му сега беше напълно нормална – все пак хората не минават през врати. Обаче аз не съм човек. 

- Здравейте, Сергей Викторович – поздравих го аз и кимнах.

- Здравейте, Наташа Алексеева – поздрави той със същия тон и окачи фуражката си на закачалката. – Какво се е случило? 

- Николай, нашият Тъмен маг е избягал със Светлата Различна, в която е влюбен. Това е бащата на момичето, Дмитрий Сорокин. Той ще обясни по-подробно за какво става дума. 

Сергей погледна преценяващо Сорокин и кимна. Съблече палтото, остави папката с документите на бюрото си и седна зад него. Беше разбрал, че работата е сериозна и се беше изтупал в униформа, което беше добре, защото оказа видимо въздействие върху Сорокин. Глухарьов кимна на нашия потърпевш и започна рецитацията си: 

- Слушам Ви, разкажете всичко, както е. 

- Извинявайте, Наташа Алексеева – обади се Сорокин видимо подразнен. – Но човек? Подигравате ли се с мен? – попита той и изгледа пренебрежително Глухарьов.

Да, понякога Различните забравят, че хората не са просто ресурс. А подобно отношение беше недопустимо за Светъл. 

- Този човек, Сорокин – започнах аз с леден тон, - е прекрасен сътрудник на милицията и най-добрия следовател в това районно. Сергей Викторович е началник-следствие и мой колега, оторизиран от двата Патрула да работи с Различни. Щом като Великите нямат възражения и аз самата нямам проблем да работя с него, кой сте Вие да имате претенции? И изобщо, какво очаквахте? Различен, внедрен в спецчастите?! Понякога нещата са много по-прости.

Глухарьов беше скръстил ръце на гърдите си и гледаше ту мен, ту Сорокин с изражението на човек, който гледа някаква много интересна пиеса. Сорокин не отговори а просто се сви на стола си. Не е хубаво да ядосваш Висш маг. Никак не е хубаво. Със сигурност беше усетил силовите вълни. 

- След като изяснихме кой кой е – обади се помирително моят колега-човек, - някой ще ми обясни ли за какво става дума? 

Аз станах и му подадох папката с документите, които Коля Тарасов толкова старателно беше завел.

- Тарасов прие делото, ако искаш прочети първо тази версия, преди господин Сорокин да ни разкаже историята за пред Различните. 

Глухарьов поклати глава. 

- Предпочитам да чуя направо версията, която ни касае. Другото е излишна загуба на време.

- Прав си. Започвайте! – обърнах се аз към Сорокин.

Той погледна първо мен, после Глухарьов и накрая все пак се обърна първо към мен:

- Велика, другарю майор, дъщеря ми изчезна днес. Тръгна за училище, както си му е редът, но после, към 9 сутринта ми се обади класната й, че Аня липсва...

- Чакайте, чакайте – вдигна ръка Глухарьов – започнете от самото начало. Откога знаете, че дъщеря Ви ходи с онова момче?

Сорокин ме погледна с надеждата, че разпита ще водя аз, но поклатих глава.

- Отговаряйте, Светли. Във ваш интерес е това да стане бързо, за да можем да задействаме процедурата за издирване. Сергей Викторович е старши по чин, така че въпросите ще задава най-вече той. Очаквам от Вас да отговаряте максимално точно и подробно и да не премълчавате нищо.

Сорокин кимна и наистина започна разказа си:

- Разбрах, че Аня си има приятел преди повече от три месеца. Естествено, не бях на седмото небе. Та тя е само на шестнайсет! Рано й е още да се занимава с момчета. И аз, и майка й я разпитвахме за името на момчето, но тя категорично отказа да ни каже. Само повтаряше, че е от нейното училище, че е много добро и умно момче и че ако нещата заедно им потръгнат, ще ни запознае с него.

Прихнах да се смея на глас, при което Глухарьов не се сдържа:

- Нещо смешно ли виждате, лейтенант Алексеева? – и ми се намръщи, за да ми даде знак, че прекалявам.

- Съжалявам, Сергей Викторович, но някак си от шестнайсетгодишна да чуя фразата „когато нещата потръгнат“ ми се вижда ужасно нелепо. Тя какво, да не е решила да се омъжва за него?

За мое огромно учудване, Сорокин кимна. Тъжно и примирено...

- Смяташе, че той е любовта на живота й – каза тихо той. – С майка й бяхме категорично против. Тя е човек, но въпреки това усещаше, че нещо не е наред. Затова един ден помолих колегите да я проследят.

- Колегите? – вдигнах вежди аз. – Какви са тия колеги?

- Аз съм катаджия – сви рамене той, все едно очакваше ей сега да го изгонят. – Помолих колегите на поста да се повъртят по местата, където се събират младежите. Хванали Аня да се целува с момче в градинката зад нашия блок. Пратиха ми снимка на телефона. Веднага познах Николай. 

- И естествено, сте побеснели... – предположих аз. – На кого от двамата поставихте първо ултиматум? На нея или на него? Само едно не разбирам, как съвместявате битието на катаджия с това на Светъл маг.

Бащата поклати глава и този път се обърна към Глухарьов за помощ. Явно разчиташе на някакъв вид мъжка солидарност.

- Отидох да си поговоря с Николай, като мъж с мъж. Исках да му обясня, че няма да позволя да си играе с дъщеря ми и че връзката им няма никакво бъдеще. Все пак той е Тъмен. А иначе, аз съм в администрацията, не съм на постовете и не заработвам – добави той и ме изгледа злобно.

Странни са това, хората. А явно и Различните. Колко трябва да смянаш, че вършиш нещо добро, че да работиш като катаджия? Другото обаче беше по-интересно, от гледна точка на нашето разследване. Саморазправата никак не е хубаво нещо...

- Защо не подадохте протест до някой от Патрулите? – намесих се аз. – Все пак ако Тъмен Първо равнище общува със Светла, това може да се тълкува като провокация и опит за нарушаване на равновесието. 

- Аз съм част от системата – горчиво обясни Сорокин, - знам как се влачат тези неща. Патрулните по-скоро щяха да си затворят очите, отколкото да си свършат работата.

Настръхнах и скочих от мястото си. 

- А Вие с колко точно Патрулни сте си имали работа? – повиших тон аз. – Може във вашата професия всички да са корумпирани, но при Различните такива неща няма! 

Глухарьов ми направи знак да седна. 

- Какво стана, когато отидохте при момчето? – попита той, давайки ми да разбера, че е по-добре да го оставя сам да се оправя.

Не възразявах. Въпреки това ми идеше да извия врата на Сорокин. Светли, пресветли магове! Да ги питам дали всичко щеше да им е в черно и бяло, ако трябваше да работят в Патрула! Там нещата рязко започват да добиват цвят и нюанси.

- Той се прояви като мъж, признавам му го – започна Сорокин. – Срещнахме се пред техния блок. Каза ми, че обича Аня и за него нямат значение нито разликата в ранга, нито разликата в боята. Закле ми се, че би я защитил от всичко.

Любов... младежка любов. Явно малкият наистина беше хлътнал до уши. Не го винях, на тази възраст е нормално. Чувствал се е различен от околните и е намерил себеподобна. На тия години децата изобщо не гледат боите. Няма значение, че тя е Светла, а той Тъмен – те са се харесали и типично по тийнейджърски, са решили да се опълчат на целия свят. Затова и Николай е решил да се покаже мъж пред бащата на момичето.

- Какво направихте Вие? – попита Глухарьов. 

- Отговорих му, че с Аня нямат бъдеще. Той е Тъмен, а тя – Светла. Изначалните сили ще ги разделят. Той обаче беше категоричен, че те ще са първите.

- Младите и техните идеи да променят света – обадих се аз и Глухарьов ми пусна един изпепеляващ поглед.

- Той наистина си вярваше – продължи бащата без да ми обръща внимание.  – После се върнах вкъщи и забраних на дъщеря си да се вижда с него. Тя ми направи сцена и избяга с него. После се върна разплакана. Не каза какво е станало. След това на прага се появиха сътрудниците на Нощния Патрул. Ние с майка й искахме да отидем с нея, но ни забраниха. Аня отдавна е навършила шестнайсет и по Договор вече е възрастна – обясни Сорокин, вероятно заради Глухарьов. – Когато я върнаха, два дни по-късно, тя само плачеше и гледаше в една точка. Така беше допреди седмица. Тогава видимо се оживи, почти стана нормална. А днес просто изчезна.

- Повече от ясно е, че са избягали заедно – обадих се аз. 

Глухарьов ми направи физиономия, но аз продължих: 

- Онова, което описахте е почти идентично с любовна мъка. Докато Николай го е нямало е била тъжна и в депресия. След като се е върнал под домашен арест, тя се е оживила. Имате ли паролите за профилите й в социалните мрежи?

Двамата мъже ме погледнаха втренчено. 

- Какво? – учудих се аз. – Не знаете ли, че младите общуват онлайн? Да не мислите, че си говори по телефона с него? Имате ли ги, или не?

Бащата се замисли. После поклати глава.

- Нямам ги. За съжаление, ги нямам. 

- А къде е телефонът или компютърът й? Можем ли да влезем там? 

- Телефонът й е изключен и не е вкъщи. Звънях няколко пъти. Компютърът обаче е у дома. Да го донеса ли?

- Абсолютно. Ще се опитам да й хакна профила – обясних аз. – Може да имат общи снимки и да можем да разберем къде са. 

- Ще я намерите ли? - попита ни с надежда Сорокин. 

С Глухарьов се спогледахме. Да обещаем подобно нещо би било равносилно на дадена дума. А Различните държат на думата си. Сорокин ме гледаше така, все едно ей сега ще ме накара да призова изначалните сили. 

Глухарьов се направи на зает и оставаше аз да отговоря. 

- Ще се опитаме, но за целта трябва да знаем къде ходи Аня. 

- Имам пълен списък с локациите - оживи се бащата. – Помолих колегите от патрула да записват всяко място, на което са я видели. Ето списъка!

Той се разрови из джобовете на връхната си дреха и извади три сгънати листа от тетрадка. На тях с различен почерк бяха надраскани адреси. Той протегна ръка към мен, но аз обясних: 

- Не на мен, на него. Аз не познавам района. 

Глухарьов взе листите и започна да чете.

- Страшно много места са. Няма да можем да се справим сами. 

Бащата видимо посърна. 

- Знаете ли какво? Донесете компютъра на Аня, аз ще проверя там. Хайде! – подканих го аз.

Сорокин се поколеба за момент, после се ръкува с мен и Глухарьов и излезе. Моят колега едва дочака вратата да се затвори от външната страна и попита:

- Какво мислиш за тая каша? Аз вече се оплетох. Какъв им е проблема на тия родители? 

Той стана и започна да трие очите си, макар и на двамата да ни беше ясно, че нито му се спи, нито е толкова уморен. Понякога са нужни определени действия, за да си проясниш главата. 

- Проблемът е, че са от различни бои. Като Ромео и Жулиета, само че там родителите са били проблема. А тук – самата същност на децата – обясних аз. – Те още не го съзнават, но ще мине време и самата идеология, в която са възпитавани ще ги раздели. Тогава ще си обявят дуел, единият ще загине, а другият сам ще отиде в Сумрака. Имало е вече такъв случай и след него всеки опит за връзка между Тъмни и Светли се контролира от Патрулите. За да няма други жертви. Всеки от тях може да си намери приятел от своята боя. Обаче за беля те са не само съученици, но и съседи – просто е било въпрос на време. А сега са избягали. Дано не са чели Шекспир, че ще имаме проблеми... Ще можем ли да ги намерим? – попитах и кимнах към листите с адреси.

Глухарьов закрачи напред-назад из кабинета. 

- Твърде много са. Няма да успеем сами. Ще звънна на Денис.

- Трябва да се обадим на майката. Така няма да стане, може да обикаляме цял ден, като предишния път. Откъде да знаем къде може да се мотае синът й.

- Щом казваш. Звънни й да дойде тук. Тъкмо да се обяснят с бащата. 

- Не съм съвсем сигурна, че това е много добра идея, но май наистина имаме нужда от помощта й. 

Различна психиатрия - четвърта глава (първа част)

Обаче изобщо не ми се стоеше в офиса на Патрула, за да чакам да стане време да дойде Глухарьов. Затова реших да се разсея с нещо, а какво по-добро разсейване от това да отида в отдела и да половя престъпници. Облякох униформата, както си ме у реда, закачих камата на колана и право в отдела. В момента беше дежурен Агапов, поне така мислех. Той винаги имаше нужда от помощ. Сергей беше казал пък, че Тарасов е дежурен. Той пък почти никога нямаше нужда от помощ. Поне не от мен, както и да е. Отворих портал и след малко вече минавах през пропуска на отдела. 

Дежурният се учуди като ме видя, но нищо не каза. Все пак и вчера бях идвала, затова едва ли беше толкова учуден. Кимнах му за поздрав, той ми махна да продължавам – все пак не се водех на смяна, така че нямаше нужда да се разписвам в присъствената книга. Засега. Реших да не ходя в кабинета на Глухарьов, а да се настаня при младшите следователи – тяхната стая беше досами дежурния. Почуках на вратата и влязох. Агапов го нямаше, но пък затова там беше младият колега на Глухарьов, Коля Тарасов. 

- Здравей – поздравих го аз, - може ли? 

- Влизай, настанявай се – махна ми с ръка той. – Имам тук едно дело, тъкмо може да си кажеш мнението... – добави той с усмивка, но усещах, че това е просто банална учтивост.

В стаята им имаше три бюра – едно за него, едно за Агапов, точно до вратата и едно за Черенков, срещу вратата. Седнах зад бюрото на Черенков и едва тогава забелязах, че при Тарасов има човек. Всъщност изобщо не беше човек. Беше Светъл Различен Трето Равнище, който ме гледаше с присвити очи, опитваше се да ме сканира през Сумрака. Защитата ми обаче не само, че не поддаде, но амулетите бяха на път да нанесат ответен удар. Ето го значи делото... Сложих ръка на гривната, трябваше да я настроя по-фино, че някой щеше да пострада един ден, и казах:

- Здравейте, аз съм Наташа Алексеева, също работя като следовател тук, няма от какво да се притеснявате.

Надявах се, че е схванал намека да не се издава. Тарасов добави:

- Да, лейтенант Алексеева е на пряко подчинение на нашия началник-следствие. Можете да говорите свободно пред нея.

Различният видимо се притесни, вероятно беше разчел аурата на Патрулна, а подозирах, че вече в аурата ми фигурират и Инквизиторски жилки. Той заговори направо на мен и почти обърна гръб на Тарасов. Младият следовател се намръщи, но си замълча. Технически бяхме с еднакъв чин – и той беше лейтенант. Реално аз изобщо не би трябвало да съм тук. 

- Дъщеря ми изчезна – обясни потърпевшият. – Днес трябваше да отиде на училище, но ми се обадиха, че не е дошла. Не знам какво да правя.

За момент в съзнанието ми се мерна инкубът и се зачудих дали онзи побърканяк не си е намерил друга пийонка. После отхвърлих идеята, защото той не беше толкова глупав, че да използва един и същ коз два пъти. Пратих мислено послание на Различния, нарушавайки поне три точки от Договора за ненавлизането в чуждо съзнание. „Говори на следователя, който води делото ти, не на мен. Той не знае коя съм всъщност“ това беше посланието. Различният кимна и продължи разказа си, този път с лице към Тарасов. 

- Не знам къде да я търся, но имам някакви подозрения. 

- Какви например? – попита Тарасов, докато попълваше вече бланката за издирване на изчезнало лице. 

Признавам, беше безумно старателен. Толкова безумно, че дори мен ме дразнеше.

- Тя се хареса с момчето от съседния блок. Аз и майка й обаче не го одобряваме и й забранихме да се вижда с него. Момчето има проблеми, разбирате ли? – разпери ръце бащата. 

Замислих се, нещо в тази история ми звучеше твърде познато. Момиче и момче, съседи, се харесват и родителите не одобряват. Искат да ги разделят... А съвсем случайно бащата е Светъл... Твърде много съвпадения за един иначе малък район. Останкински беше дребен, направо джудже на фона на големите жилищни райони отвъд Третото околовръстно. Следователно, ако се водех по константата едно към шестнайсет, която определя съотношението на Светлите към Тъмните, ми се виждаше почти невъзможно това да е отделен случай. Вярно, бащата беше дошъл в милицията, но ако дъщеря му беше просто човек, дали нямаше да я намери сам. Защо да се занимава с тромава бюрокрация? Значи нещата стояха по друг начин.

- Случайно момчето да се казва Николай? – попитах аз и Тарасов подскочи. 

- Да, откъде разбрахте? – попита бащата и ме погледна учудено. 

Бих добавила и леко уплашено и имаше защо. 

- Ами, той е, така да се каже, мой клиент, мой и на нашия началник-следствие – поясних аз с най-приветливата си усмивка. - Ние отговаряме за делото му. Значи дъщеря Ви се казва... – името ми бягаше точно в момента.

- Аня Сорокина. Аз съм Дмитрий Сорокин – и той подаде ръка първо на Тарасов, после на мен да се ръкуваме. 

- Господин Сорокин – започна отново Коля Тарасов, твърдо решен да си свърши работата, - моля Ви, разкажете ни всички подробности около изчезването на дъщеря си. Отново, за протокола, моля!

Бащата наистина разказа, каквото сметна за добре – че не одобрявал как дъщеря му се среща с това момче, още преди то да има проблеми с милицията, а след това категорично й забранил да се срещат. Хващал я няколко пъти да се връща от съседния блок и накрая я затворил вкъщи. От училище – право вкъщи, той лично я вземал и връщал...

Слушах историята с едно ухо – това беше за пред органите на реда. Обзалагах се, че реалността е далеч по-различна – това беше обраната и силно редактирана версия за пред милицията. Затова в следващия половин час оставих Тарасов да си свърши работата. Признавах му го, имаше безспорен талант, при това голям. А като се има предвид какво ми беше казал Глухарьов за него – че баща му е супер богат адвокат, направо не вярвах на мотивацията на това момче. Имах време дори да го сканирам през Сумрака – честен, или почти честен, изпълнен с добродетели. Откъде се появяват такива? Жалко, че не го бяхме открили от Патрула – би бил идеален помощник за делото на Светлината. Обаче сега се опасявах, че следователската работа бързо ще му промени мнението.

- Благодарим Ви много, господин Сорокин, веднага ще пратим патрул да провери местата, където е ходила дъщеря Ви последните дни!

Тарасов стана и се ръкува с мъжа, същото направих и аз. „Изчакай ме в коридора, идвам след малко“ пратих му послание аз и той като че ли разбра. 

- Благодаря Ви много, господин следовател! – обърна се той към Тарасов и младият ми колега кимна. 

След като затвори вратата, Тарасов се обърна към мен.

- Какво мислиш? – попита ме той. 

- Съмнителна история. Коля, какво ще кажеш да прехвърлиш това дело на Глухарьов и мен? – попитах направо аз. – Все пак ние се занимавахме със случая на момчето, мисля че ще се справим и с това.

Тарасов ме изгледа със съмнение. Определено не ми вярваше много, но пък не ми се занимаваше с въздействия и внушения. От друга страна в него се бореха две сили – да разкрие престъплението и да не си разваля статистиката. Накрая като че ли надделя второто, защото той попита:

- А Сергьога какво ще каже? 

- Ти него го остави на мен, става ли? Хайде, дай ми делото! – допълних аз и протегнах ръка. 

- Щом искаш – взимай го! – каза Тарасов и след минута вече излизах от кабинета му с делото на Аня Сорокина под мишница. 

Тези двамата бяха истински Ромео и Жулиета, нямаше спор. Не искали да им пречат Патрулите и родителите им и също като нещастните влюбени на Шекспир решили да избягат. От всички и всичко. Но къде можете да отидете, деца? Ще ви издирят през Сумрака, ще пуснат Инквизитори по петите ви! Не можете да се скриете от милицията на Различните. Просто не можете! 

Колкото по-бързо ги намерехме, толкова по-добре.

Дмитрий Сорокин ме чакаше, седнал на столовете при дежурния. Когато ме видя, той стана и почти застана мирно. Едва сега реших да го разгледам по-подробно – беше висок, строен, с прошарена коса и хладнокръвен поглед. По нещо ми приличаше на военен, но не ми беше ясно с какво. Все пак това беше чиста догадка, а човекът беше дошъл цивилен. 

- Последвайте ме – казах кратко аз и кимнах на дежурния да не се занимава с нас. 

Различният ме последва без да каже дума. Явно беше имал достатъчно време да предположи, че щом като имам аура на Патрулна и си позволявам да влизам в съзнанието му без позволение, значи не съм случайна. Следователно е по-умно да изпълнява каквото му се казва. Много мъдро решение, поне аз така смятах. Не ми се занимаваше с писане на кофи мастило защо съм прибегнала до подобни мерки.

Спряхме пред кабинета на Глухарьов и аз отново казах „последвайте ме“ като този път влязох на Първия слой на Сумрака. Той ме разбра и първото, което му направи впечатление беше табелката, окачена на вратата.

- Различен Следовател – Светлина и Мрак – Подаване на жалби – прочете на глас Сорокин. – Това вероятно сте Вие? – попита той и ме огледа критично.

Погледът му се спря твърде дълго на двете дребни звездички, които се мъдреха върху пагоните ми. Да, най-вероятно беше военен. Щяхме да си имаме проблеми. Военните не са свикнали да ги командват жени, съмнявах се Различните-военни да са по-различни.

- Точно така. Защото и двамата знаем, че този случай е по-скоро за Патрула, отколкото за човешката милиция, нали така? – наклоних глава аз.

Сорокин пребледня. Какво им става на тия родители? Чуят за Патрула и все едно им казваш, че детето им ще го разследва Торквемада, с всичките си способи. 

- Не, няма нужда от Патрула, аз сам... – започна той, беше на крачка да почне да отстъпва заднешком. 

После видя надписа на вратата, който дори и в Сумрака се четеше като „Глухарьов С. В.“ И попита:

- А чие име пише на вратата? Не сте вие, предполагам?

- Не, това е кабинетът на моя колега. И се успокойте! – вдигнах ръце аз. – Няма да намесваме Патрулите засега. Идеята ми е, че дъщеря Ви е Различна, нали така? Доколкото си спомням, Седмо Равнище?

Той кимна. Не му беше приятно, че дъщеря му беше толкова слаба Различна, но ако ме питаше мен, по-скоро беше извадил късмет. Рядко Различни имат деца, които да са наследили дарбата да влизат в Сумрака. 

- Тя избяга с него... – започна печално той.

Произнесе думичката „него“ с такава омраза, че чак ми стана жал за бедния млад Тъмен маг.

- Знам, но нека не говорим в коридора – побързах да го прекъсна аз и побутнах вратата.

Тя, естествено, се отвори без проблем. Заклинанията ги бях наложила аз и аз можех да ги деактивирам, ако се налага. Задържах я и поканих Сорокин да влезе в сумрачния вариант на кабинета на Глухарьов. После надлежно затворих вратата на Първия слой и казах:

- Време е да излезем от Сумрака. 

Сорокин кимна и вече в човешкия свят попита:

- Защо бяха всички тези фокуси? Не можеше ли да говорим някъде насаме? Или си придавате важност, само защото работите в Патрула?

Да, не обичам такива Различни. Намират ги, инициират ги, обучават ги, изглеждат обещаващи, но те – когато разбират колко е прогнила системата – просто махват с ръка и решават да живеят като хора. Почти като хора. Лошото не е в това, а във факта, че презират всички нас, Патрулните, без да осъзнават, че все пак равновесието и спокойния им живот се крепи именно на нас. Малко както хората презират милиционерите, но не съвсем. Защото, за разлика от милиционерите, сред Различните има много малко корумпирани и още по-малко, които биха посмели да не си свършат работата както трябва. А някои просто нямахме избор. 

Настаних се зад бюрото си и поканих Сорокин да седне срещу мен. После набрах мобилния на Глухарьов. Имах остра нужда от подкрепление. При това от мъж в униформа, защото се съмнявах моето присъствие да окаже нужния ефект. 

- Сергей Викторович? – започнах официално аз. – Елате в кабинета си в отдела, важно е! Свързано е с момчето. 

Глухарьов се изненада от официалния ми поздрав и отговори, че ще дойде веднага, без да задава повече въпроси. Мъдро решение, все пак аз обикновено го наричах само по име, а не по име и презиме. Добавих:

- И си вземете ключа от кабинета от дежурния! – след което затворих. 

Едва тогава отговорих на напористия баща:

- Аз съм надзорник на Николай. От Инквизицията. И не, не си придавам важност, работя тук по изричното нареждане на ръководителите на Дневния и на Нощния патрул и с благословията на Европейското бюро на Инквизицията. Моят колега, който би трябвало да дойде до час, е в течение коя съм и какво точно правя тук. Колегата, с когото говорихте, обаче не е. Затова трябваше да подадете жалба при него, както си е по правилник, защото той е на смяна. Аз после трябваше да я изтегля при мен. Тук такъв е редът. 

- И какво точно правите тук, ако мога да попитам? – настръхна бащата. – Видимо не сте част от системата.

Спасявам ти задника от психопати – това ми идеше да му кажа, но преглътнах думите. Не е хубаво да си изпускаш нервите при разпити, така ме беше учил Глухарьов. 

Различна психиатрия - четвърта глава (първа част)

Както беше обещал, Валерий беше изпратил всички документи в кабинета ми. Бяха в стари папки ДЕЛО – от онези, с платнените връвчици, овързани за по-сигурно с канап и натрупани на спретната купчина върху бюрото ми. На пръв поглед преброих поне седем-осем. А охранителните заклинания се усещаха още от вратата. Да, явно ставаше дума за наистина засекретена информация. 

Само че аз имах по-важна работа – да уредя помощ за жертвите на инкуба. Седнах зад бюрото си и изрових телефона изпод хартиите. Набрах номера на Светлана – мобилният, разбира се, по това време тя беше на работа в кабинета си.

Светлана не вдигна веднага. Нормално – работеше като обикновен участъков лекар. Не заради парите, а заради възможността да помага на хората. Светлана беше истинска Светла Вълшебница-лечителка. А професията й беше перфектното прикритие за способностите й. Беше невероятен лекар – пациентите бяха склонни да чакат с часове, само и само да могат да поговорят с нея. После се чудеха защо само да я чуят по телефона и започваха да се чувстват добре. Ако беше Тъмна, Светлана щеше да е богата. Но тя правеше всичко от добра душа, а заплатата си даряваше на един дом за стари хора. Работата като нещатен сътрудник на Нощния Патрул и заплатата на съпруга й, Антон Городецки, който беше част от Висшето ръководство, им осигуряваха прекрасен доход. 

Светлана не вдигна, затова се отказах. Явно имаше сериозна работа. Тя сама щеше да види служебния номер на офиса на Нощния патрул и да ми звънне, когато може. 

Нямаше за какво да се мотая, затова отворих първата папка – оказа се пълна с документи напечатани па пишеща машина. Странно защо на немски, а не на латински, който беше приетият език за писане в Инквизицията. Не знам немски, но пък затова мога да влизам в Сумрака. Надникнах и зачетох. 

Оказаха се прокотолите от човешките процеси на ръководството на Аненербе. Интересно за какво им бяха те на Инквизицията? В крайна сметка, това си бяха човешки престъпления, които не касаеха Различните... Въпреки това зачетох. Протоколите бяха подробни и описваха с точност престъпленията, които дейците на Аненербе са извършвали. 

Не ме интересуваха хората, затова прескочих написаните на пишеща машина истории и минах към информацията на латински, написана на пергамент. Там се съдържаха докладите за престъпленията на Различните от Аненербе.

Оказа се, че наред с опитите над хора от концлагерите, Различните от Аненербе са провеждали аналогични опити, но с Различни. Низши Тъмни Различни и Светли с много нисък ранг – Шесто-Седмо равнище. Точно както хората бяха проверявали издръжливостта на затворниците, същото бяха правили и Различните. Четях и косата ми настръхваше все повече и повече. Имаше информация за Различни, приковани на Третия Слой, докато не дойде някой да ги измъкне и после насилствено вадени от настъпилата кома. Имаше сведения за жертвоприношения на върколаци, за опити за създаване на хибридно потомство: вампир и трансформираща се, вещица и Светъл маг седмо равнище. Всички Различни са били под чужд контрол, затова и са изпълнявали безропотно всяка заповед. Контролът на Висш може да бъде отхвърлен само от друг Висш. При това не е сигурно. Затова, не се казваше как точно, но Различните били подчинявани – това нарушаваше поне трийсет точки от Договора. След това били използвани, както групата намери за добре и развъплъщавани. 

Идеше ми да пищя от яд. Та това бяха абсолютни изроди! Дори Тъмните обикновено не издевателстваха по този начин над себеподобни. А тук имаше истории за какво ли не – вивисекции на Различни, инжектиране на токсини, за да се предизвика трансформация, вливане на погрешна кръв във вените на вампири... От всичко по нещо. Докато четях си мислех, че Менгеле би избягал от ужас, ако знаеше какво са вършили тези Различни. Най-отвратителното беше, че при разпитите всички, до един бяха смятали, че правят нещо в името на прогреса, точно както и хората са твърдели. 

Всичко това, според тях, било за да се види какви са границите на способностите на низшите Различни, да се помогне за развитието на Висшата Раса. Да, идеологията на националсоциализма много добре подхождаше на Различните, особено на Тъмните. Хората са ресурс и храна, а ние сме Висши и можем да правим, каквото си искаме! Изроди неземни!

Имаше много свидетелски показания на внедрени сътрудници на Инквизицията – оказа се, че Валерий далеч не е бил единственият. Имаше и списък с иззети артефакти, за съжаление обаче никаква информация за Колана на Ищар.

В протокола от Трибунала – всички са били съдени заедно – бяха изредени безбройните точки от Договора, които бяха нарушили. Пропуснах тази част, защото не ме касаеше особено. Интересно беше, че са обмисляли да ги затворят всичките в Саркофага на Времето и да ги оставят да се избиват помежду си във вечността. После са се отказали, защото никой Инквизитор не е искал да бъде затворен заедно с тях. Имало е и предложения за ползване на Бялата мараня, но също са били отхвърлени като нечовешки. Ако ме питаха мен, Бялата мараня беше идеална за подобни изроди. Но в крайна сметка бяха обявили всички за невменяеми и просто ги бяха развъплътили. Твърде милостиво наказание, според мен. 

Това нямаше да помогне на загиналите Различни. Какво като са били с нисък ранг? Да не би всеки да го инициират, когато е достигнал Първо или Висше равнище? В протокола се казваше, че на оцелелите и на семействата на загиналите, ако са имали такива, е отпуснато някакво обезщетение. Да бе! Как са се измъкнали.

Хвърлих папката на дивана и тя се приземи там с парабола и разпилявайки част от листата по пода. Идеше ми да ги подпаля, но нямаше как да стане, затова просто махнах с ръка и те послушно се прибраха по местата си. някой предвидливо беше направил заклинание за сродство на документите в папката. Явно не само на мен ми идеше да я изгоря. 

Станах да си направя чай, защото започваше да ми се повдига. Винаги съм имала развинтена фантазия, така че можех да си представя част от ужасите, на които са били подложени бедните Различни. Ако онзи изрод е участвал в това, той заслужаваше да бъде пратен в Сумрака на момента. Впрочем, ако Валерий е участвал в това, той заслужаваше същото. Как са могли да го причинят на себеподобни? 

Странното беше, че в доклада фигурираха само имената на осъдените Различни. Името на нашия предполагаем заподозрян и вероятен колега на Валерий липсваше напълно. Странна работа. А уж бях помолила Валерий да ми намери цялата информация. И той ми я беше намерил, но нищо от прочетеното не ми вършеше работа. 

В документите никъде не се споменаваше името на въпросния сътрудник на Инквизицията, нито нещо за Колана на Ищар. Или Валерий искаше да ме сплаши като ми покаже какви изродщини са вършили ония едно време, или просто нямаше достъп до подобна информация. Обаче, ако пък сам Совината глава ми беше дал право на достъп до къде ли не, тогава защо ми подхвърляха огризки? Тук имаше нещо нередно.

Отпих от чая си и закрачих напред-назад из кабинета си. От бюрото до вратата и обратно и после пак. Имаше твърде много неизвестни в играта. Хвърлят ми огризки и чакат сама да се сетя. Или ме държат в неведение, за да може онзи сам да ме намери и да го заловят на местопрестъплението. И в двата случая ираех ролята на примамка. Въпросът беше защо и за кого. 

Сипах си втори чай. Отговорът трябваше да се крие някъде в документите, затова отново зачетох. Обаче в самопризнанията на маговете от Аненербе, изтръгнати под влияние на ужасяващото заклинание Amor Veri или Истинофил на руски, нямаше нищо. Никакви сведения за други колеги или пък за техните действия. Интересна колегиалност между подобни изроди. 

Хвърлих настрана папките. Писна ми да чета. Отговорът очевидно ми убягваше. Погледнах часовника си – минаваше седем вечерта. Светлана би трябвало да е свършила работа в поликлиниката. Затова отново набрах номера й. Даваше свободно.

- Ало? – попита мелодичен женски глас.

- Здравей Света, можеш ли да говориш? – попитах бързо аз. – Аз съм Наташа Алексеева, от Патрула, ако не се сещаш – реших да се представя, за всеки случай.

- Да усетих, че ще ме потърсиш за нещо – потвърди Светлана. – Изчакай да изключа котлона и после ще поговорим.

Чух звук от щракване на ключ на печка и рева на абсорбатор. После Светлана отново заговори в слушалката:

- Слушам те.

- Света, предполагам знаеш за случая с инкуба – започнах отдалече аз.

- Знам, планираме да помогнем на засегнатите момичета. 

- Можете ли да ускорите помощта? Днес бях у всички оцелели и никак не са добре. Направо полудяват. Помислих си, че можеш...

- Да ги посетя по-рано? – довърши изречението въпроса ми тя. 

Ето това се казва Велика – знае всичко още преди да й кажеш. Обзалагам се, че е знаела какво ще кажа от самото начало. 

- Мислих си за това. Имаш ли адресите им? – попита тя.

- Разбира се. Да ти ги пратя по факса?

- Давай, пиши номера. Още утре ще ги навестя. След подобно нещастие определено имат нужда от лечител.

- Аз си помислих същото и се сетих за теб. Знам, че не си в Патрула формално, но...

- Тук не става дума нито за Патрула, нито за делото на Светлината – рязко ме прекъсна съпругата на Антон Городецки. – Ако правя нещо, то ще бъде заради самите момичета. Все пак те са просто обикновени човешки девойки. Те нямат нищо общо – тя се замисли. – Ще им помогна. Имам лимит за няколко намеси от Четвърто равнище. Ако се наложи, разбира се. 

- Благодаря ти Света, знаех, че ще вземеш нещата присърце – отговорих аз и усетих как се усмихвам. 

- Опитвам се да помогна. Прати ми адресите по факса – напомни ми тя. – А сега ме извини, трябва да сготвя.

- Няма проблем, прати много поздрави на Городецки и Надя! Довиждане!

- Дочуване – меко ме поправи тя и затвори.

Харесвах Светлана. Тя беше добра, истинска Велика Светла. Дъщеря й Надя също беше готина, но с нея не бяхме истински приятелки. Аз имах твърде много неща на главата, че да се занимавам с нея, а Надя не ме разбираше винаги, въпреки че беше интелигентна млада жена и нямаше предразсъдъци по отношение на мен. Виж, с майката, може би защото беше лекувала мен, се разбирахме повече от добре.

Пратих адресите по факса и се протегнах доволно. Бях свършила поне част от работата. Не се съмнявах, че Светлана щеше да направи всичко по силите си, за да помогне на момичетата. От друга страна, аз имах още работа – трябваше да продължа да пиша протоколи и тъй като нямах никаква идея как да разреша въпроса с Аненербе, реших да се заема с това. Писах до късно през нощта, после трябва да съм заспала. 

Събудих се върху папката с документи. Гадна канцеларска работа! Мразя когато ставаше така! Гърбът ме болеше, вратът ме болеше... Ето така става като работиш до късно! Погледнах си часовника – минаваше девет сутринта. Крайно време беше да се върна към задълженията си. Не можех да се скатавам повече, пък и нямаше закога. Днес вече беше крайно време да се срещна със своя подопечен. Нямаше закога да го отлагам. Колкото по-бързо Николай разбереше, че ако сгафи, ще го отнесе сериозно, толкова по-добре. То, ако сгафеше и аз щях да го отнеса, но това беше друга тема. 

Набрах телефона на Глухарьов от мобилния. Даваше свободно, при това твърде дълго. Затова се отказах и набрах домашния. Кой знае къде си е забравил мобилния, но бях повече от сигурна, че днес трябва да си е вкъщи. Трябваше да е нощна смяна тази вечер, по принцип. Отново даваше свободно, но след малко някой все пак вдигна. Но не беше Глухарьов.

- Ало? – раздразнено и леко сънено попита Ирина Сергеевна. – Кой се обажда?

Напуши ме гигантски смях, но какво да се прави, вече беше късно за това. 

- Здравей Ира – жизнерадостно поздравих аз, - добро утро! Може ли да ми дадеш Сергей на телефона, защото не си отговаря на мобилния? Имаме работа днес и ми е нужна помощта му.

Последва кратка пауза и приглушена караница. По-скоро чувах гласа на Зимина и фрази от типа на „как можа да не си вдигнеш телефона“, „глупак такъв“, „аз да вдигам твоя телефон“ и други подобни. Не разбирах какво толкова имаха да крият от мен, защото беше повече от ясно, че са заедно, но какво да ги правиш. Хора. Най-сетне звукът се пооправи и чух също сънения глас на Глухарьов. Обзалагах се, че все още спи в леглото си. 

- Кажи Наташенка? 

- Трябва да отидем у Николай – обясних аз. – Обаче искам да дойдеш с мен за респект. Че май той повече се страхува от теб. 

- Кой Николай? – попита сънено той. – Тарасов ли? Той е на смяна днес.

Сергей май наистина не внимаваше в картинката.

- Какъв Тарасов?!Онзи, Тъмния маг, младото момче дето го разпитвахме. Аз съм му надзорник, не помниш ли? 

Глухарьов мълчеше, колко ли бяха изпили вчера? Погледнах си часовника – вече беше към десет сутринта. 

- А, сещам се – промърмори той след малко. – Кога да дойда да те взема? – чух изскърцване на пружина, явно ставаше.

- Не бързай, закусете си с Ира спокойно. Мислех си да отидем следобед по някое време. Николай е на училище до два.

- Обади ми се откъде да те взема – отговори той.

- От отдела ще е – уверих го аз. – Дотам ще стигна сама. Просто не помня адреса на момчето.

- Разбрано – и той затвори. 

Честно казано, не ми беше неудобно от ситуацията. Според мен тези двамата бяха родени един за друг, май само те самите не го разбираха. Какво да се прави, понякога хората могат да бъдат много глупави същества. Всъщност исках да отидем при Николай следобед, за да е сигурно, че и майка му ще е там. Въпреки домашния арест, той продължаваше да ходи на училище, просто способностите му бяха блокирани. 

Изобщо не исках да се срещам с него, но като негов надзорник бях длъжна по Договор да го държа изкъсо. Освен това имаше нещо, което все още ме човъркаше. Историята за Ромео и Жулиета. Момчето беше влюбено в Светла и покрай цялата суматоха около жертвоприношението бяхме позабравили за това, а това беше бомба със закъснител. Каквото и да им бяха казали в Патрулите, първата любов се помни винаги. Исках да изясня този въпрос възможно най-скоро. Те нямаха бъдеще и колкото по-бързо го разберяха, толкова по-добре. Важното беше това да стане преди някой да пострада.

Различна психиатрия - трета глава (трета част)

Майката ме поведе в единствената друга стая в жилището – кухнята. Всичко беше старо и олющено, но все пак относително чисто, въпреки, че беше разхвърляно. Тя ме покани да седна на един стол и сама се настани срещу мен.

- Е, - започна тя като ме измери от глава до пети – защо сте дошли?

Стана ми неудобно – как да дам парите, без да я засегна?

- Тъй като вашият случай е дело на сериен изнасилвач – започнах аз – от Министерство на Вътрешните Работи са отпуснали обезщетение за всяка една от жертвите. Аз съм оторизирана да ги раздам – допълних и извадих един от пликовете от чантата си и го поставих на масата пред жената.

Тя се намръщи.

- Да не би да искат да ни затворят устата? – посъска тя и в очите й започна да свети гнева на тигрица, която пази малкото си. – Няма да оставя обезчестяването на дъщеря си ненаказано! Ще пиша до Думата, до президента дори! Няма да мълча!

Още малко и щеше да ме изхвърли, но не ми се искаше да използвам магия.

- Не, не – опитах се да я успокоя аз, – не е това. Просто е малка помощ в тежък момент.
Както казах, има пари за всички жертви. Това, разбира се, не може да компенсира онова, което се е случило на дъщеря Ви, но е нещо, макар и малко. Моля Ви, вземете ги, ако не за себе си, то поне заради нея. Тя ще има нужда от време за да се въстанови, а вие ще трябва да сте до нея. Няма да е лесно.

Жената се замисли и аз погледнах през Сумрака, за да видя какво се върти в главата й. Страшно много искаше да ме изхвърли от тук, да ме изрита направо. Но друга част от нея се страхуваше за детето, за момиченцето, което беше гледала и което стоеше по цели дни с поглед втренчен в една точка. Момиченцето й, което беше минало през Ада. Тези пари нямаше да поправят стореното, но щяха да им помогнат поне малко и тя го знаеше. Затова след кратък размисъл, здравият разум надделя и майката прибра плика с парите в джоба на престилката си. Без да ги преброи.

- Дали тя ще се оправи някога? Дали ще бъде пак същото весело момиче? – тъжно ме попита тя.

Вгледах се в тази измъчена женица. Оксана беше наследила много от красивите си черти именно от нея. Не исках да я лъжа, но не исках и да й кажа грозната истина – че дъщеря й винаги ще носи белега от стореното в себе си. Точно както и аз не можех да забравя срещата си с инкуба.

- Ще се въстанови – обещах аз и се зарекох да направя всичко възможно това да се случи. – Довечера или утре при вас ще дойде наш специалист-психолог.
Майката поклати глава.
- Само да не е мъж! Тя никога няма да го допусне до себе си!
- Не се тревожете – успокоих я аз, - Светлана Антоновна е много добър специалист. Ще помогне на дъщеря Ви.

Майката кимна вяло, макар да не ми вярваше много. Светлана Городецка обаче НАИСТИНА беше невероятен лечител. Когато постъпих в Патрулите, я бяха викнали да лекува мен. Ако Различните можеха да творят чудеса в очите на хората, то тя твореше чудеса в очите на Различните. Станах да си вървя и тя стана с мен.

- Няма ли да пиете чай? – попита тя по-скоро от учтивост, отколкото от реално желание. Беше ясно, че живеят бедно и тя се стеснява от това, че няма какво да ми предложи. Поклатих глава.
- Колегата ми ме чака и трябва да посетим и другите жертви днес. Може би друг път, по по-хубав повод – усмихнах й се окуражително аз.
- Може би друг път – съгласи се тя без да настоява повече.

Мълчаливо тръгнахме към вратата, а аз проверих линиите на вероятностите за Оксана Александровна. Да, прогнозата се подобряваше. Май момичето щеше да има късмет. Щях да се поглижа да има.

- Да знаете, че няма да ни затворите устата! – додаде майката ни в клин, ни в ръкав на прага. – Няма да оставя това така!
- Нищо подобно – уверих я аз. – Очакваме от вас да дадете показания пред специалист от Прокуратурата. Ще трябва да бъдат записани за процеса. Не искаме да травмираме жертвите повече и да ги караме отново да се изправят лице в лице с насилника, затова ще трябва да запишат показанията на дъщеря Ви.

Сигурна бях, че тези показания ще са нужни за Трибунала и друго освен да кажа, че са от Прокуратурата не ми дойде на ум. Те щяха да й внушат фалшива памет, ако се налага. Майката кимна.

- Ще дадем! Убийте онзи мерзавец!

Реших да не навлизам в подробности и само кимнах. Тя ме изпрати до стълбищната площадка и после се върна при съсипаното си дете.

Глухарьов ме чакаше, пушейки на входа. Погледна ме и попита без да вади цигарата от устата си:

- Как мина?
- По-добре, отколкото си мислех – отвърнах аз и погледнах нагоре към блока, от който бях излязла. Пълна дупка.
- Взеха ли парите? – попита делово той.
- Да. Останаха ни още осем момичета. Дано и там да се справим добре.
- Ще отидеш и при дъщерята на Валерий ли? – попита Глухарьов.

Колко съм глупава! Ами да, та нали именно дъщерята на Валерий беше снела отпечатък от аурата на инкуба! Нищо, щях да измисля какво да правя с нейните пари. Нещо ми подсказваше, че не е сега моментът да посещавам това момиче.

- Не, по-добре не  - отговорих му аз. – Хайде, да вървим!

Глухарьов изгаси фаса в стената и тръгнахме към колата му. Чакаше ни среща с още седем разбити живота, още седем нещастни момичета. Понякога е ужасно да си Светъл – да виждаш чуждото нещастие и да не можеш да помогнеш напълно.

Навсякъде ни посрещаше една и съща картина – побъркано от ужас момиче, което допуска само жени до себе си, родители, които категорично отказват да приемат парите, мислейки си, че насилникът е син на богат олигарх, който се опитва да им затвори устите. Следваше известно убеждаване и хората все пак приемаха като ме уверяваха, че няма да оставят нещата така и ще се борят до край за справедливост.

На някои места пускаха и двама ни в дома. Аз отивах да говоря с момичето и майка му, а Глухарьов оставаше с бащата или брата в кухнята. Навсякъде ни посрещаха с неприязън и притеснение. Навсякъде ни заклеваха да накажем престъпника.

Когато приключихме с всички обиколки, вече минаваше три следобед. Глухарьов се опря на колата си и запали цигара. Поредната за днес.

- Понякога адски много си мразя работата – промърмори той сред облак дим.

Застанах до него и потърках слепоочията си. Чувствах се като пълен парцал след обиколката. Толкова много мъка и болка, толкова нещастие. Исках да помогна на всички и адски много исках да убия онзи изрод и другия, който му е дърпал конците.

- И аз – съгласих се с Глухарьов на глас. – Милиционерската работа е гадна. Патрулната работа е гадна...

Глухарьов ме погледна изпод вежди.

- Мрънкаш ли? – попита развеселено той.
- Абсолютно.

Погледнах часовника си – три и половина.

- Ще се връщаш ли в отдела? – попитах го аз.

Глухарьов допуши цигарата си и стъпка фаса. После изгледа мрачно иначе хубавото безоблачно небе и отговори:

- След тоя ден – не. Искаш ли да се обадим на Денис и да отидем да пием?
- Не става – намръщих се аз на свой ред. – Трябва да се върна в Патрула. Има едни документи, които трябва да разгледам. Ти пий и за мен, става ли?
- Става – засмя се той. – Да те закарам донякъде?
- Не, ще повървя малко и после ще си отворя портал. Имам нужда да си подредя мислите.
- Както искаш – сви рамене той и седна зад волана.

Аз реших да повървя и да се опитам да си подредя мислите.

Различна психиатрия - трета глава (втора част)

-        Защо се върна, все пак? – попита Глухарьов. – Едва ли само заради едното добро дело.

През цялото време беше слушал без да ме прекъсва и сега въпросът беше повече от резонен.

-        Олга ми каза, че на същото са били подложени всички Висши универсални магове в Евразия. На всички е била представена една и съща версия и регионалните шефове на Патрулите са били само пийонки в играта на Инквизицията. Редовите Патрулни пък не са знаели нищо.

-        И защо цялата тази конспирация? – вдигна вежди моят колега-човек.

-        Защото е било ясно само едно – че извършителят е Висш Универсален маг, а такива има само около десет в цяла Евразия. При това повечето са на под 200 години и нямат много опит. Това е било като онова, което правиш ти в стаята за разпити – да сплашиш арестанта, че да си признае. Затова се и върнах – продължих аз, - защото разбрах, че не съм била предадена от Патрулите, поне не изцяло. Затова се върнах с категоричния ултиматум да ме държат далеч от игричките си в бъдеще. Така започнах да издавам амулети. В това ме бива много. Хесер и Завулон държаха на думата си.

-        До този случай – довърши Глухарьов вместо мен.

-        Да – кимнах аз и станах. Бях се схванала от цялото това седене. – До този случай, когато с един замах ме набутаха в центъра на интригата, а шибаната Инквизиция успя да ме засмуче в редиците си – допълних аз и ударих с юмрук по дланта си.

-        Всичко ще се нареди – опита се да ме успокои Сергей.

Ти така си мислиш, мина ми през ума. Защото още не знаеш цялата истина – че вероятно съм мишена на Висш маг-психопат. Или по-скоро съм негова цел. За да ме ползва както намери за добре. Като оръжие. Преглътнах всичко това и тъжно поклатих глава.

-        Нещата в света на Различните не се уреждат по този начин, Серьожа. Великите не правят нищо случайно. За да съм получила разрешително от Совината Глава, значи не е просто машинация. Знаеш ли, не искам да ходя отново на Трибунал!

Бях на косъм да ревна. Мразя да разказвам тази история. Глухарьов ме погледна и стана да ме прегърне, но го спрях.

-        Чакай, чакай! Няма да се размеквам. Дойдох при теб, защото имам нужда от помощта ти.

Той спря и ме погледна учудено. Предвид какво беше чул през този ден, нямаше съмнение, че е стреснат. Аз също бях твърде шокирана от събитията.

-        Валерий може и да ми е дал пари – обясних аз – но аз не искам нищо нито от него, нито от Инквизицията. Затова искам да ми помогнеш да ги раздам на жертвите.

-        Как точно се очаква да ти помогна? – намръщи се той.

-        Знаеш къде живеят, нали? И имаш книжка? – той кимна. – Искам да обиколим адресите и да поделя парите по равно между всички девет жертви. Мога да отида и сама, но предпочитам да дойдеш с мен. Все пак си в униформа и така ще изглежда като официално посещение, а не като опит да им затворим устата.

-        Десет – поправи ме той и отиде на бюрото си. – Жертвите са десет.

Поровичка отново някъде из чекмеджетата и ми подаде десет еднакви пощенски плика.

-        Девет са – отвърнах аз, докато ги взимах.

Извадих последния плик от чантата си и изсипах съдържанието му на бюрото на Глухарьов.

-        Десет са – повтори той. – Десет с теб.

-        Не съм жертва – започнах да възразявам аз, но той ми направи знак да мълча.

-        Щеше да бъдеш само след секунди. Видях те как изглеждаше като дойдохме. Редно и ти да получиш дял. Приеми го като плащане на вредни.

Беше прав, затова не тръгнах да споря. Разделихме парите – оказаха се точно 100 000 рубли – на десет равни части и сложихме всяка в плик. После Глухарьов извади документите по делото и извадихме адресите на всички жертви. Живите. На мъртвите нямаше как да помогна, затова реших да дам пари на онези, които могат да ги използват.

Когато излязохме от кабинета, вече беше около обяд. Глухарьов заключи и безмълвно тръгна напред. Първото момиче се казваше Оксана Александровна и беше само на 17. Според документите по делото, живееше на десет минути път с колата в квартира под наем, само с майка си. Беше се преместила от Лвов, за да стане модел в Москва. Хубав късмет й беше донесло това преместване, няма що!

Глухарьов беше повече от мрачен, докато шофираше към дома на момичето. Разбирах го – онази вечер бях видяла омразата му към инкуба и намирах желанието му да изтръгне гръкляна на сексманиака за напълно нормално. Аз имах същото желание, но първо исках да си уредя сметките с другите жертви. Тези пари не бяха само мои, те бяха и за тях. За мен можеше и да нямат голямо значение, със заплатата ми на Патрулна, но за някое бедно травмирано момиче можеше да са нов живот. Или поне надежда.

Оксана и майка й живееха в блок, който с чиста съвест можех да нарека дупка. При това откровена дупка. Беше стар, олющен, издраскан отгоре додолу с графити, мръсен дори за стандартите на Москва. Вратата зееше отворена – нормално, на такива места живеят само скотове, които нямат какво да пазят, те вече отдавна всичко са пропили. Глухарьов се намръщи – бяхме ходили няколко пъти на посещения в разни блокове, но явно това беше мизерно дори за неговите стандарти.

-        Стой зад мен – изръмжа той за всеки случай.

От кратката си работа в милицията бях заключила, че щом като колега-милиционер ти каже тая фраза, е по-добре да го послушаш. Най-малкото за да отървеш конското евангелие после. Затова го оставих да мине пред мен. Семейството живееше на първия етаж и Глухарьов позвъни на раздрънкания звънец. Вратата се отвори съвсем малко и през процепа се показа сбръчканото лице на дребна жена. Тя гледаше уплашено към нас.

-        Здравейте, казвам се Глухарьов, аз водя делото на дъщеря Ви – представи се машинално той.

-        Оставете ни намира! – тихо, но твърдо каза жената от другата страна. – Казахме всичко на другите милиционери! Оставете дъщеря ми на спокойствие!

Шмугнах се пред Глухарьов и се представих:

-        Казвам се Надежда Алексеева и съм консултант по разследването. Не сме дошли да разпитваме дъщеря Ви. Имаме друга задача. Може ли да влезем, разговорът не е за коридора?

Жената ме погледна със съмнение, но после затвори вратата и се чу щракане на верига. Когато отвори, се видя колко бедно е облечена – като лелка от Съветско време.

-        Влезте – подкани ме тя и стрелна Глухарьов с убийствен поглед.

Иначе невъзмутимият ми колега се сви под погледа й и се поколеба на вратата.

-        Само вие – добави тя. – Дъщеря ми се страхува от мъже. Дори и да са в милиционерска униформа.

Глухарьов кимна и чинно застана до вратата.

-        Разбира се, разбира се.

Аз влязох и бях поразена от оскъдицата в това жилище – имаше само стари, почти разпадащи се мебели, напукани стени, по които не е имало тапети от поне десетилетие. Всъщност, и мазилка не беше останала много по тях. В антрето бяха нахвърляни всякакви вехтории – натрупани в кашони, или валящи се по пода. Явно откакто се бяха нанесли тук не беше минало много време. Жената проследи погледа ми и каза извинително:

-        Нанесохме се само преди месец, още е много разхвърляно...

-        Не е важно – машинално отговорих аз. – Кажете, може ли да видя как е дъщеря Ви?

-        Елате, влезте – подкани ме тя и ме въведе в съседната стая. – Простете, че така изгоних колегата Ви, но тя започва да пищи, когато...

-        Ясно ми е, това е нормална реакция – кимнах аз.

В съседната стая намаше почти нищо, освен старо легло с талашитени табли и гардероб с висящи врати. В единия ъгъл на леглото се беше свила на кълбо Оксана – само по нощница, вероятно на майка й. Когато ме видя, тя се сви още повече и обгърна раменете си с ръце. Сърцето ми се сви – момичето се беше побъркало от ужас. При подобни обстоятелства, това беше напълно нормално. Приседнах в края на леглото й и заговорих тихо:

-        Здравей Оксана! – тя не реагира, а погледна майка си уплашено.

-        Не се тревожи миличка – обади се жената, - тя е от милицията. Дошла е да те види.

-        Оставете ме – прошепна момичето и очите му се разшириха от страх. – Оставете ме! Оставете ме! – гласът й ставаше все по-висок с всяка фраза.

Майката сложи ръка на рамото ми и добави:

-        Да вървим, тя не е на себе си.

Кимнах и погледнах през Сумрака – аурата на момичето вече започваше да добива оттенъците на лудостта. Тя е била първата жертва, затова никой от Патрулите не е дошъл да я провери. Не беше получила лечение, нито помощ – само разпити от уморени ченгета, прегледи от още по-уморени доктори и подкрепата на и без това съсипаната си майка. Момичето беше поразително красиво – големи бадемовидни сини очи, черна къдрава коса – като извадена от картинките. Сега дори този стрес не я беше загрозил много. Въздъхнах и станах. Тя имаше нужда от лечител. Всъщност, от лечителка. А аз познавах една, която би помогнала на драго сърце. Обещах си да й звънна, след като приключим с обиколката. Тя щеше да помогне на момичетата повече, отколкото който и да е психиатър.